Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (7)

6.

Призори на другия ден, в четвъртък на 24 януари, тялото на Марина Монтоя бе намерено в незастроен район северно от Богота. Почти седеше на тревата, още влажна от утринния дъждец, облегната с разперени ръце на оградата от бодлива тел. Съдия-следователят от 78 следствен участък, който извърши огледа, я описа като близо шейсетгодишна жена, с буйна посребрена коса, облечена в розов анцуг и кафяви мъжки чорапи. Под горнището носеше стихар с пластмасов кръст. Някой, изпреварил правосъдието, бе откраднал обувките.

Главата й бе покрита със спечена от кръвта качулка, нахлупена обратно, с дупките за устата и очите на тила, и почти разкъсана от входните и изходните отвърстия от шестте куршума, изстреляни от повече от петдесет сантиметра — нямаше следи от изгаряния по плата и кожата. Раните бяха в черепа и лявата част на лицето, а един последен контролен изстрел отчетливо личеше на челото. Въпреки това до тялото, подгизнало от влагата в буренака, бяха открити само пет деветмилиметрови гилзи. Криминолозите от следствената полиция вече бяха взели пет комплекта пръстови отпечатъци.

Неколцина студенти от колежа „Сан Карлос“ се шляеха по отсрещния тротоар заедно с други зяпачи. Между свидетелите на огледа беше и една продавачка на цветя от Северното гробище, която бе станала много рано, за да запише дъщеря си в близкото училище. Трупът й направи силно впечатление със скъпото бельо, формата на грижливо поддържаните ръце и благородството, което излъчваше, независимо от надупченото лице. Същият следобед продавачката на едро, която й доставяше цветя в магазинчето на Северното гробище — на пет километра оттам, — я завари разстроена и потисната, със силно главоболие.

— Нямате представа каква тъжна гледка бе тази злощастна госпожа, захвърлена в буренака — разказа на доставчицата. — Да бяхте видели бельото й, осанката на дама, бялата коса, фините й ръце с изряден маникюр.

Доставчицата на едро, притеснена от угнетеното й състояние, й даде хапче за главоболие, посъветва я да не мисли за тъжни неща и най-вече да не се измъчва с чужди проблеми. И едната, и другата едва след седмица щяха да узнаят, че са изживели нещо невероятно. Защото доставчицата беше Марта де Перес, съпругата на сина на Марина Луис Гилермо Перес.

Институтът по съдебна медицина получи тялото в четвъртък, в пет и половина следобед, но го оставиха в хладилната камера до следващия ден, защото на трупове с повече от един куршум в тялото не се извършва аутопсия нощем. Там чакаха да бъдат идентифицирани и да им се направи аутопсия телата на двама мъже, прибрани от улицата сутринта. През нощта докараха телата на още двама възрастни мъже, намерени на открито, и на едно петгодишно дете.

Доктор Патрисия Алварес, която пристъпи към аутопсията на Марина Монтоя в петък в седем и половина сутринта, откри в стомаха различими хранителни останки и заключи, че смъртта е настъпила в четвъртък призори. Тя също се впечатли от качеството на бельото и от изпилените лакирани нокти. Извика началника си Педро Моралес, който правеше друга аутопсия през две маси, и той й помогна да открие и други несъмнени признаци за социалното положение на жената. Снеха й панорамна зъбна снимка, направиха фотографии и рентгенови снимки и взеха още три комплекта пръстови отпечатъци. Накрая я подложиха на атомно-абсорбционна спектрометрия и не откриха психотропни вещества въпреки двата барбитурата, които Маруха Пачон й бе дала няколко часа преди да умре.

След като приключиха с тези формални процедури, изпратиха тялото в Южното гробище, където три седмици преди това бе изкопан общ гроб за двеста трупа. Там я погребаха заедно с четиримата неизвестни мъже и детето.

 

 

Беше очевидно, че през онзи жесток януари страната бе стигнала до невъобразимо тежко положение. От 1984 г., след убийството на министъра Родриго Лара Бониля, колумбийците бяхме подложени на какви ли не омерзителни деяния, но краят на тази ситуация не се виждаше, нито най-лошото бе останало назад. Всички начини за насилие бяха задействани с пълна сила и в най-остра форма.

Сред многото бедствия, разтърсили страната, наркотероризмът се очертаваше като най-зловещото и най-безпощадното от тях. Четирима кандидат-президенти бяха убити по време на предизборната кампания през 1990 година. Карлос Писаро, кандидат от движението M-19, бе ликвидиран от стрелец на борда на търговски самолет, въпреки че в пълна тайна и при всички възможни мерки за сигурност бе сменил четири резервации. Кандидатът от първия тур Ернесто Сампер, след откос от единайсет куршума остана жив и пет години по-късно все пак стигна до президентския пост, но с четири куршума в тялото, които пищяха на металдетекторите на летищата. По трасето на пътуващия в кола генерал Маса Маркес бяха взривили кола-бомба с триста и петдесет килограма динамит, но той някак се бе измъкнал от бронирания автомобил и дори бе извлякъл един от ранените телохранители. „Изведнъж се почувствах като замрял върху гребена на огромна вълна“, разказа по-късно генералът. Но тогава бил толкова разтърсен, че за да възстанови емоционалното си равновесие, му се наложило да потърси психиатрична помощ. Още преди да завърши лечението, седем месеца по-късно, камион с два тона динамит хвърли във въздуха огромното здание на ДАС и остави след себе си седемдесет убити, седемстотин и двайсет ранени и неизчислими материални загуби. Терористите бяха изчакали момента, когато генералът ще влезе в кабинета си, но в последвалия катаклизъм той се бе отървал без драскотина. Същата година, пет минути след излитането му, в пътнически самолет избухна бомба и предизвика смъртта на сто и седем души, сред които бяха Андрес Ескаби — шурей на Пачо Сантос — и колумбийският тенор Херардо Ареляно. Общоприетата версия бе, че бомбата е била предназначена за кандидата Сесар Гавирия. Фатална грешка, защото Гавирия въобще не бе възнамерявал да пътува в този самолет. Нещо повече: службата за сигурност му бе забранила да пътува с редовните линии, а веднъж, когато все пак бе настоял, трябваше да се откаже, защото уплашените пътници хукнали да слизат, за да избегнат риска да летят с кандидат-президента.

Действително страната сякаш беше осъдена да се върти в един от кръговете на ада. От една страна, групата на Екстрадитаблес отказваше да се предаде или да спре насилието, защото полицията не ги оставяше на спокойствие. Ескобар бе разгласил с всички възможни средства, че полицията нахлува в общините в Меделин, когато си поиска, залавя наслуки десетина малолетни и ги разстрелва без съд и присъда край ханчета и пасища. Предполагаше се, че повечето хора там са на служба при Пабло Ескобар, че са негови поддръжници или ще станат такива, било доброволно, било насила. Терористите нито за миг не преставаха да убиват колкото се може повече полицаи, не спираха атентатите и похищенията. От друга страна, двете най-отдавнашни и мощни партизански движения, ЕЛН и ФАРК, на първото предложение за примирие, отправено им от правителството на Сесар Гавирия, отговориха с терористични акции.

Едни от най-засегнатите в тази безсмислена война бяха журналистите, жертви на убийства и похищения, макар че и сред тях се срещаха предатели, поддали се на заплахи или на подкупи. От септември 1983 г. до януари 1991 г. наркокартелите бяха убили двайсет и шестима журналисти от различни медии в цялата страна. На 17 декември 1986 г. Гилермо Кано, главен редактор на „Еспектадор“ и най-беззащитният човек в страната, бе издебнат и разстрелян от двама наемници пред входа на вестника. Той сам шофираше пикапа си и въпреки че заради самоубийствените си уводни статии срещу търговията с дрога беше един от най-заплашваните хора, отказваше да си вземе брониран автомобил или охрана. Враговете му продължиха да го убиват и след смъртта му. Издигнатият в негова памет бюст в Меделин бе взривен. Месеци по-късно бе вдигнат във въздуха камион с триста килограма динамит, след което от печатарските машини на вестника му останаха само отломки.

Един наркотик, по-вреден от хероина (неправилно свързван по етимология с думата героизъм), бе навлязъл в националната култура: лесните пари. Процъфтяваше идеята, че законът е най-сериозната пречка за щастието, че не си заслужава да знаеш да четеш и пишеш, че по-добре и по-сигурно се живее като престъпник, отколкото като законопослушен гражданин. Накратко: обществото бе социално покварено, както се случва във всяка подмолна война.

Отвличанията не бяха нещо ново в най-новата колумбийска история. Нито един от предишните четирима президенти не бе избегнал изпитанието от поредното разтърсващо похищение. И наистина доколкото ни е известно, нито един от четиримата не бе отстъпил пред исканията на похитителите. През февруари 1976 г., при правителството на Лопес Мичелсен, членове на M-19 бяха отвлекли председателя на Конфедерацията на работниците в Колумбия Хосе Ракел Меркадо. Изправен пред съд и осъден на смърт за предателство спрямо работническата класа, той бе екзекутиран от похитителите с два изстрела в тила, след като правителството отказа да изпълни редица политически условия.

На 27 февруари 1980 г., при правителството на Хулио Сесар Турбай, шестнайсет елитни бойци от същото партизанско движение, по време на честването на националния празник на Доминиканската република, завзеха посолството в Богота. В продължение на шейсет и един дни държаха в плен почти целия дипломатически корпус, акредитиран в Колумбия, включително посланиците на Съединените щати, Израел и Ватикана. Искаха откуп от петдесет милиона долара и освобождаването на триста и единайсет задържани техни членове. Президентът Турбай отказа да води преговори, но на 28 април заложниците бяха освободени без никакви изрични условия, а похитителите напуснаха страната под закрилата на кубинския режим, поискана от правителството на Колумбия. Те твърдяха неофициално, че са получили откуп от пет милиона долара в брой, събрани от еврейската община в Колумбия с помощта на сънародниците им от целия свят.

На 6 ноември 1985 г., в най-оживеното време, отряд на M-19 завзе многолюдното здание на Върховния съд с искането висшият правораздавателен орган на републиката да изправи пред съда президента Белисарио Бетанкур заради неизпълненото му обещание за сключването на мир. Президентът отказа да преговаря, а армията нахлу в сградата и след десет часа я освободи с огън и кръв при неуточнен брой изчезнали и деветдесет и пет убити граждани, сред които деветима съдии, членове на Върховния съд, включително и неговият председател Алфонсо Рейес Ечандия.

Почти в края на мандата си президентът Вирхилио Барко не успя да се справи с похищението на Алваро Диего Монтоя, син на главния му секретар. Яростта на Пабло Ескобар изригна седем месеца по-късно срещу новия президент Сесар Гавирия, който започваше мандата си, изправен пред сериозния проблем от десетима отвлечени, всички те изтъкнати граждани.

Въпреки всичко през първите пет месеца Гавирия бе успял да поуталожи общественото вълнение и да се измъкне от бурята. Бе постигнал политическо съгласие за свикването на Конституционна асамблея, упълномощена от Върховния съд с достатъчни правомощия да взима решения без ограничение и по най-наболелите въпроси: екстрадицията на националните престъпници и помилването им. Въпреки всичко основният проблем, както за правителството, така и за наркотрафикантите и за партизанските движения, бе, че докато в Колумбия не се установеше ефективна съдебна система, нямаше да е възможно провеждането на мирна политика, при която държавата да е от страната на добрите, а всички престъпници — от страната на лошите. Нищо не беше просто през онези дни, за нищо отникъде не можеше да се получи обективна информация, нито бе лесно да се възпитават деца и да им се внушава кое е добро и кое зло.

Доверието в правителството не се оценяваше според съществените му политически успехи, а се принизяваше до недоверието в службите за сигурност, заклеймявани от световния печат и от международните организации, защитаващи правата на човека. Затова пък Пабло Ескобар спечели доверие, каквото партизаните не бяха постигали и в най-добрите си времена. Хората започнаха да вярват повече в лъжите на Екстрадитаблес, отколкото в истините на правителството.

 

 

На 14 декември бе обнародван Указ 3030, който коригираше Указ 2047 и анулираше всички предишни. Между другите нови положения бе коригирано правосъдното натрупване на присъдите. Това означаваше, че осъденият за няколко престъпления, в рамките на един или няколко процеса, няма да излежи отделните присъди, а само най-дългата от тях. Бяха уточнени и редица процедури и срокове, свързани с получаването на улики от чужбина, необходими за откриването на съдебни процеси в Колумбия. Бяха останали обаче непоклатими двете съществени пречки за доброволното предаване на наркотерористите в ръцете на правосъдието: все още неясните условия за екстрадицията и крайният срок за опрощаване на престъпленията. По-точно казано: предаването и самопризнанието оставаха неизменни условия за отмяна на екстрадицията и за намаляване на присъдите, но при всички случаи се отнасяше за престъпления, извършени до 5 септември 1990 година. Пабло Ескобар изрази несъгласието си в гневно послание. Този път реакцията му имаше и друг мотив, който той не направи обществено достояние: ускореният обмен на улики със Съединените щати улесняваше процеса за екстрадиция.

Алберто Вилямисар се оказа най-изненадан. От всекидневните си контакти с Рафаел Пардо имаше причини да очаква текстът на декрета да е по-гъвкав. Тъкмо обратното: стори му се по-суров от предишния. И не само той беше на това мнение. Недоволството беше толкова масово, че още от първия ден след обнародването на втория указ вече се обмисляше трети.

Една от вероятните причини, наложили ожесточаването на Указ 3030, беше, че най-радикалното крило на правителството — предвид поредицата от примирителни послания и безусловното освобождаване на четирима журналисти — успя да убеди президента, че Ескобар е в безизходица. А всъщност беше по-силен от всякога, въоръжен със страховития натиск от похищенията и възможността Конституционната асамблея да отхвърли екстрадицията и да провъзгласи амнистия.

Тримата братя Очоа обаче незабавно се вкопчиха във възможността за доброволно предаване в ръцете на закона. Това бе изтълкувано като пропукване във върхушката на картела. Всъщност процесът за предаването им бе започнал още след първия декрет през септември, когато един известен сенатор от Антиокия помоли Рафаел Пардо да приеме някаква особа, без да издава коя е. Оказа се Марта Ниевес Очоа, която с тази смела първа стъпка положи началото на последвалите действия за доброволното предаване на тримата й братя през интервал от един месец. Така и стана. Най-младият, Фабио, се предаде на 18 декември; на 15 януари, когато най-малко се очакваше, се предаде Хорхе Луис, а на 16 февруари щеше да се предаде и Хуан Давид. Пет години по-късно група американски журналисти попитаха Хорхе Луис защо го е сторил и отговорът му бе категоричен: „Предадохме се, за да отървем кожите.“ Признаваше, че зад това е стоял неудържимият натиск на жените в семейството, които не се успокоили, докато не ги видели на сигурно място в строго охранявания затвор в Итагуи, промишлен район на Меделин. Беше семеен акт на доверие към правителството, което още тогава можеше да ги екстрадира пожизнено в Съединените щати.

 

 

Доня Нидия Кинтеро, която винаги се бе уповавала на предчувствията си, не подцени значението на доброволното предаване на братята Очоа. Само три дни след ареста на Фабио тя отиде да го посети в затвора, придружавана от дъщеря си Мария Виктория и внучка си Мария Каролина, дъщеря на Диана. В дома, в който отседна, я посрещнаха петима членове на семейство Очоа, верни на племенните ритуали на местните жители: майката, Марта Ниевес, още една сестра и двама младежи. Отведоха я в затвора в Итагуи, блиндирано здание в дъното на стръмна уличка, вече окичена с разноцветни книжни гирлянди по случай Рождество.

Освен младия Фабио, в килията на затвора я чакаше бащата, дон Фабио Очоа, сто и петдесет килограмов патриарх на шейсет години с детско лице, който отглеждаше расови колумбийски коне и беше духовният водач на голяма фамилия от безстрашни мъже и жени със здрави юзди. Обичаше да седи начело на семейните събирания в кресло като трон, с вечната шапка на коневъд и церемониални маниери, които подхождаха на бавния му провлечен говор и народната му мъдрост. До него седеше синът, жив и словоохотлив, но онзи ден, докато говореше баща му, почти не обели дума.

Най-напред дон Фабио похвали храбростта, с която Нидия обръщаше небето и земята, за да спаси Диана. Възможността да й помогне за връзка с Пабло Ескобар бе формулирана с майсторска реторика: с най-голямо удоволствие би направил това, което можел да направи, но не смятал, че би могъл да направи нещо. В края на посещението младият Фабио помоли Нидия да обясни на президента колко е важно в указа да се удължи срокът за предаване в ръцете на властта. Нидия му обясни, че не може да го стори, но те биха могли да изпратят писмо до компетентните власти. Така тя не се остави да я използват като куриерка до президента. Младият Фабио го схвана и се сбогува с насърчаващо изречение: „Човек се надява, докато е жив.“

След завръщането на Нидия в Богота Асусена й връчи писмото от Диана, в което я молеше да отпразнува Коледа с децата й, а Херо Бус настоя за личен разговор в Картахена. Доброто физическо и психическо състояние, в което завари немеца след три месеца пленничество, поуспокои Нидия за здравето на дъщеря й. Херо Бус не бе виждал Диана от първата седмица на отвличането, но между пазачите и обслужващите в отделните къщи имало постоянен обмен на новини, които се процеждали и до заложниците, затова знаел, че тя е добре. Единственият и винаги неминуем риск произлизаше от въоръжена спасителна операция. „Не можете да си представите какво е да си в постоянна опасност, че ще те убият — каза й Бус. — Не само защото може «да дойде законът», както те се изразяват, а защото през цялото време са толкова уплашени, че приемат и най-малкия шум за началото на военна операция.“ Единствените му съвети бяха на всяка цена да се предотврати въоръжена операция за освобождаване, а в указа да се промени крайният срок за предаването.

Още в деня на пристигането си в Богота Нидия сподели тревогите си с министъра на правосъдието. Придружена от сина си депутата Хулио Сесар Турбай Кинтеро, тя посети и министъра на отбраната Оскар Ботеро и притеснена го помоли, от името на всички отвлечени, да използва разузнавателните служби, а не оперативните спасителни отряди. Нидия обаче с шеметна бързина губеше сили и все по-ясно предчувстваше трагедията. Болеше я сърцето. Плачеше непрестанно. Правеше върховни усилия да се овладее, но лошите новини не й даваха покой. Чу по радиото послание от името на Екстрадитаблес, в което заплашваха, че ако сроковете във втория декрет не бъдат променени, ще хвърлят пред президентския дворец увитите в чували трупове на заложниците. В състояние на фатална безнадеждност, Нидия позвъни на президента. Тъй като той беше на заседание на Съвета за сигурност, отговори й Рафаел Пардо.

— Моля ви да попитате президента и членовете на Съвета за сигурност дали, за да внесат поправки в указа, ще се наложи отвлечените, убити и напъхани в чували, да бъдат захвърлени пред вратите им.

В същото екзалтирано състояние се намираше и когато няколко часа по-късно помоли лично президента да промени срока в декрета. Той вече беше дочул, че Нидия го упреква в безчувственост към чуждата мъка, и направи усилие да бъде по-търпелив и убедителен. Обясни й, че Указ 3030 едва е бил обнародван и трябва поне да му се даде време, за да се види как ще действа. На Нидия обаче й се струваше, че доводите на президента не са нищо повече от оправдания, за да не направи онова, което трябва, в подходящия за това момент.

— Промяната на крайния срок не е необходима само за да се спаси животът на заложниците — възрази Нидия, изморена от безполезни разсъждения. — Това е единственото, което липсва, за да се предадат доброволно терористите. Отложете срока и те ще ни върнат Диана.

Гавирия не отстъпи. Вече беше убеден, че крайният срок е най-голямата пречка в неговата политика спрямо наркотрафикантите, но не искаше да го промени, за да не могат Екстрадитаблес да постигнат целите, които преследваха чрез похищенията. В близките дни Конституционната асамблея щеше да бъде свикана в атмосфера на смътни очаквания и той не можеше да допусне, че поради слабост на правителството наркотрафикът ще получи опрощение. „Демокрацията никога не е била в опасност заради убийствата на четирима кандидат-президенти, нито заради което и да е отвличане — заяви Гавирия по-късно. — Истинската опасност надвисна, когато се появиха изкушението, рискът или просто слухът, че се заражда някаква възможност за помилване.“ С една дума, според него съществуваше недопустима опасност да бъде похитена съвестта на Конституционната асамблея. Гавирия беше взел твърдо и необратимо решение: ако това се случеше, той просто щеше да разпусне асамблеята.

От известно време Нидия обмисляше идеята доктор Турбай да направи нещо, което да разтърси страната в подкрепа на отвлечените: многочислена манифестация пред президентския дворец, гражданска стачка, официален протест пред Обединените нации. Но доктор Турбай само я успокояваше. „Той винаги е бил такъв, отговорен и сдържан — каза Нидия. — Но всички знаехме, че вътрешно умира от мъка.“ Ала вместо да облекчава притеснението й, тази увереност още повече го усилваше. Тогава тя реши да напише лично писмо до президента на републиката, „което да го мотивира да се размърда в необходимата посока“.

Доктор Густаво Балкасар, обезпокоен от угнетеното състояние на жена си Нидия, успя да я убеди на 24 януари да отидат за няколко дни в къщата в Табио — на един час път по шосето през саваната на Богота, — където да потърси утеха за мъката си. Не бе стъпвала в къщата след отвличането на дъщеря си, така че взе със себе си преносимата икона на Светата Дева и две големи свещи за по петнайсет дни, както и всичко необходимо, за да не се откъсне напълно от действителността. Прекара една безкрайна нощ в ледената самота на саваната, молейки се на колене пред Девата да разпростре над Диана непробиваем кристален покров, да я предпази от униженията, да я освободи от страховете, да отклонява от нея куршумите. В пет часа сутринта, след кратък неспокоен сън, седна на масата в трапезарията и си изля душата в писмо до президента на републиката. Зората я завари да нахвърля бегли мисли, да плаче и през плач да къса чернови, а после да ги преписва на чисто в море от сълзи.

Обратно на онова, което предполагаше, тя пишеше най-смисления и драстичен текст. „Не претендирам това да е публичен документ — започваше. — Искам да стигна до президента на моята страна и с цялото си уважение да му предложа няколко скромни размисли и една изстрадана, но обмислена молба.“ Въпреки многократните обещания на президента да не се предприема въоръжена операция за освобождаването на Диана, Нидия написа с пророческа увереност: „Вие, както и цялата страна, знаете, че ако при такова нападение заложниците се окажат на същото място, ще се разрази ужасна трагедия.“ Убедена, че именно спънките от втория указ са прекъснали процеса за освобождаването на отвлечените, започнат от групата на Екстрадитаблес преди Рождество, Нидия предупреди президента за нова реална опасност: ако правителството не вземе незабавно решение, за да се премахнат въпросните спънки, заложниците ще са изложени на риска въпросът да стигне до Конституционната асамблея. „От това ще произлезе, че тревогите и мъките, които изпитваме не само роднините, но и цялата страна, ще продължат още дълги безкрайни месеци“, написа Нидия. И завърши с елегантен реверанс: „Поради моите убеждения, водена от уважението, което изпитвам към Вас като върховен магистрат на нацията, не бих си позволила да натрапвам мое лично предложение, но съм склонна да Ви помоля в защита на невинни хора да не пренебрегвате опасността от фактора време.“ След като бе завършено и преписано с красив почерк, писмото излезе два листа и четвърт канцеларски формат. Нидия остави съобщение в частния секретариат на президентството, за да й посочат къде да го изпрати.

Същата сутрин предизвика буря вестта, че са убити двама от главатарите на бандата на Приско: братята Давид Рикардо и Армандо Алберто Приско Лопера, обвинени в седем политически убийства през последните години, както и че те са мозъкът за отвличанията, включително на Диана Турбай и екипа й. Единият бе убит под фалшиво име — Франсиско Муньос Серна, но когато Асусена Лиевано видя снимката във вестниците, разпозна дон Пачо, който по време на заложничеството отговаряше за нея и Диана. В този сложен момент неговата смърт, както и смъртта на брат му представляваха непоправима загуба за Ескобар и реакцията му нямаше да закъснее.

В заплашително комюнике Екстрадитаблес заявиха, че Давид Рикардо не е бил убит в престрелка, а надупчен от полицията пред очите на невръстните деца и бременната му жена. За брат му Армандо комюникето също отричаше да е убит в престрелка, както твърдяха от полицията, защото бе ликвидиран в чифлик в Рионегро, въпреки че бил парализиран в резултат от предишно покушение. Инвалидната количка, се настояваше в комюникето, се виждала ясно в новинарската емисия на регионалната телевизия.

Това бе комюникето, за което бяха споменали на Пачо Сантос. Бе публикувано на 25 януари и се съобщаваше, че в интервал от осем дни ще бъдат ликвидирани двама заложници, като вече е издадена първата заповед за екзекуцията на Марина Монтоя. Бе изненадваща новина, защото всички смятаха, че Марина е убита веднага след отвличането й още през септември.

— Това имах предвид, когато предадох на президента предупреждението, че ще ги върнат напъхани в чували — сподели Нидия при спомена за онзи страховит ден. — Не съм импулсивна или избухлива, нито съм се нуждаела от психиатрична помощ. Но щяха да убият не друг, а моята дъщеря, и то само защото не съм била в състояние да раздвижа хората, които са можели да го предотвратят.

Отчаянието на Алберто Вилямисар не беше по-малко. „Този ден беше най-ужасният в живота ми“, каза тогава, убеден, че екзекуциите няма да се забавят дълго. Кой щеше да е: Диана, Пачо, Маруха, Беатрис, Ричард? Това беше лотария на смъртта, която не искаше дори да си представи. Побеснял, той се обади на президента Гавирия.

— Трябва да спрете наказателните акции — му каза.

— Не, Алберто — възрази Гавирия с вледеняващо спокойствие. — Не за това са ме избрали.

Вилямисар затвори, разстроен от собственото си избухване. „А сега какво да правя?“, се запита. Като начало се обърна за помощ към бившите президенти Алфонсо Лопес Мичелсен и Мисаел Пастрана, както и към монсеньор Дарио Кастрильон^[1], епископ на Перейра. Всички те направиха публични изявления, в които заклеймяваха методите на Екстрадитаблес и призоваваха да се запази животът на заложниците. Лопес Мичелсен отправи по Радио Кадена Насионал призив към правителството и към Ескобар да сложат край на войната и да потърсят политическо решение.

 

 

В онзи момент трагедията вече беше към края си. На 21 януари, минути преди разсъмване, Диана бе написала последната страница в дневника си. „Минаха почти пет месеца и само ние си знаем какво значи това — пишеше. — Не искам да губя вяра и надежда, че ще се прибера жива и здрава у дома.“

Вече не беше сама. След освобождаването на Асусена и Орландо бе помолила да ги съберат с Ричард и след Рождество молбата й бе удовлетворена. Каква благодат и за двамата! Разговаряха до пълно изтощение, слушаха радио до зори и така придобиха навика да спят денем и да живеят нощем. От разговор между пазачите бяха научили за смъртта на братята Приско. Единият от охраната плачеше. Другият, убеден, че това е краят и несъмнено имайки предвид заложниците, попита: „А сега какво ще правим със стоката?“ Плачещият отвърна, без да се замисли:

— Ще ги пречукаме.

Диана и Ричард не успяха да заспят след закуската. Няколко дни преди това ги бяха уведомили, че ще ги преместят в друга квартира. Не им направи впечатление, защото през краткия месец, в който бяха заедно, вече два пъти ги бяха местили в близки убежища под предлог, че бягат от реални или въображаеми полицейски акции. На 25-и, малко преди единайсет сутринта, те бяха в стаята на Диана и обсъждаха шепнешком диалога между пазачите, когато чуха шум от хеликоптери в посока от Меделин.

През последните дни полицейските разузнавателни служби бяха получили множество анонимни сигнали за движение на въоръжени хора в село Сабанета, община Копакабана, и по-специално в чифлиците Алто де ла Крус, Виля дел Росарио и Ла Бола. Може би пазачите на Диана и Ричард възнамеряваха да ги преместят в Алто де ла Крус, най-сигурното имение, защото се намираше на стръмен горист склон, откъдето се виждаше цялата долина, чак до Меделин. Въз основа на телефонни доноси и други признаци полицията възнамеряваше да нападне къщата. Готвеше се голяма въоръжена операция: двама капитани, девет офицери, седем подофицери и деветдесет и девет полицаи, някои по земя и други по въздух в четири хеликоптера, въоръжени с картечници. Пазачите вече не обръщаха внимание на хеликоптерите, защото прелитаха често, но нищо не се случваше. Изведнъж един от тях надникна през вратата и нададе страхотен вик: — Дойде законът!

Диана и Ричард нарочно се забавиха колкото можаха, защото моментът беше подходящ за полицейско нападение: четиримата пазачи бяха от най-мекушавите и изглеждаха прекалено изплашени, за да окажат съпротива. Диана си изми зъбите и си облече бялата блуза, която бе изпрала предишния ден, обу маратонките и джинсите, които носеше в деня на отвличането, но й бяха прекалено големи, защото бе отслабнала. Ричард си смени ризата и взе камерите, които тези дни му бяха върнали. Пазачите бяха като обезумели от растящия грохот на хеликоптерите, които прелетяха над къщата, отдалечиха се към долината и се върнаха почти на височината на дърветата. Крещяха на отвлечените да побързат и ги забутаха към външната врата. Дадоха им бели шапки, за да изглеждат като местни селяни от въздуха. Заметнаха Диана с голям черен шал, а Ричард облече коженото си яке. Пазачите им заповядаха да тичат към планината и те се пръснаха и направиха същото, готови да стрелят по хеликоптерите, когато се снижат. Диана и Ричард се закатериха по камениста пътека. Склонът бе много стръмен, а нажеженото слънце напичаше отвесно от средата на небето. Само след няколко метра, когато вече хеликоптерите се виждаха, Диана остана без сили. При първия откос Ричард се хвърли на земята. „Не мърдайте — извика му Диана. — Правете се на умрял.“ Веднага падна до него по очи.

— Убиха ме — изкрещя. — Не мога да си помръдна краката.

Наистина не можеше, но и не усещаше никаква болка и помоли Ричард да й огледа гърба, защото, преди да падне, бе усетила в кръста нещо като токов удар. Ричард повдигна блузата и видя на височината на лявата набедрена кост мъничко отвърстие, чисто и без никаква кръв.

Тъй като стрелбата продължаваше все по-наблизо, Диана отчаяно настояваше Ричард да я остави и да избяга, но той не помръдна в очакване някой да се появи и да се притече на помощ. Междувременно пъхна в ръката й медальона на Девата, който винаги носеше в джоба си, и започна да се моли заедно с нея. Стрелбата внезапно спря и на пътеката се появиха двама агенти от Елитния корпус с насочени оръжия.

Приседнал до Диана, Ричард вдигна ръце и викна: „Не стреляйте!“ Единият от полицаите го изгледа с нескрито удивление и попита:

— Къде е Пабло?

— Не знам — отвърна Ричард. — Аз съм журналистът Ричард Бесера. Това е Диана Турбай и е ранена.

— Докажете го — нареди другият агент.

Ричард му показа личната си карта. Заедно с неколцина селяни, които изникнаха измежду буренака, помогнаха да пренесат Диана в импровизиран от чаршаф хамак и да я положат в хеликоптера. Болката й бе станала непоносима, но тя беше спокойна, в пълно съзнание и знаеше, че ще умре.

 

 

Половин час по-късно бившият президент Турбай получи телефонно обаждане от военен източник: съобщаваха, че дъщеря му Диана и Франсиско Сантос са били освободени по време на въоръжена операция на Елитния корпус в Меделин. Той незабавно се обади на Ернандо Сантос, който нададе ликуващ вик и нареди на телефонистките от вестника да съобщят новината на цялата разпръсната фамилия. После позвъни в апартамента на Алберто Вилямисар и му предаде вестта така, както я бе получил. „Прекрасна новина!“, възкликна Вилямисар. Радостта му бе искрена, но веднага осъзна, че след освобождаването на Пачо и Диана единствените подлежащи на екзекуция в ръцете на Ескобар оставаха Маруха и Беатрис.

Вилямисар спешно се обади на няколко души, включи радиото и установи, че новината все още не е в ефир. Понечи да набере номера на Рафаел Пардо, когато телефонът отново иззвъня. Беше Ернандо Сантос, за да му каже отчаян, че Турбай променил първоначалното съобщение. Освободеният бил операторът Ричард Бесера, не Франсиско Сантос, а Диана била тежко ранена. Ернандо Сантос обаче не изглеждаше толкова притеснен от фалшивата новина, колкото за самия Турбай, който бил много разстроен, че му е причинил лъжлива радост.

 

 

Марта Лупе Рохас не беше вкъщи, когато й се обадиха от студиото на предаването, за да й съобщят, че синът й Ричард е свободен. Беше отишла у братята си, но толкова неотлъчно следеше новините, че си носеше портативното радио, с което не се разделяше. Същия ден обаче то, за пръв път след отвличането, не проработи.

В таксито, което я откарваше в студиото, първо чу, че синът й е жив и здрав, но после познатият глас на репортера Хуан Госаин я върна към действителността: данните от Меделин все още били много съмнителни. Потвърдиха, че Диана Турбай е починала, но нямаше нищо определено за Ричард Бесера. Марта Лупе започна тихо да се моли: „Господи, направи така, че куршумите да го заобиколят и да го отминат.“ В същия този момент Ричард й звънеше от Меделин, за да й съобщи, че е жив, но не я намери. Тогава възторженият вик на Госаин я върна към живот:

— Извънредно! Извънредно съобщение! Операторът Ричард Бесера е жив!

Марта Лупе са разрида и не можа да се успокои до късно през нощта, когато посрещна сина си в редакцията на „Криптон“. До днес си го спомня: „Беше само кожа и кости, блед и брадясал, но жив.“

 

 

Няколко минути преди това Рафаел Пардо получи новината в кабинета си от приятел журналист, който искаше да узнае провеждана ли е спасителна операция. Пардо телефонира на генерал Маса Маркес, после и на директора на полицията генерал Гомес Падиля, но никой не знаеше нищо за спасителни акции. Малко след това Гомес Падиля му се обади и го уведоми, че докато претърсвали местността за следи от Ескобар, бойци от Елитния корпус се сблъскали случайно с група въоръжени лица. Оперативните части, каза Гомес Падиля, не разполагали с никаква предварителна информация за похитители в района.

Откакто получи вестта от Меделин, доктор Турбай се опитваше да се свърже с Нидия в къщата в Табио, но телефонът се бе повредил. Изпрати с пикап шефа на охраната с вестта, че Диана е жива и е в болницата в Меделин за обичайните изследвания. Нидия получи вестта в два часа следобед, но вместо да нададе ликуващ вик като другите, почувства само мъка и изумление и едва успя да възкликне:

— Убили са Диана!

По обратния път за Богота, докато слушаше новините по радиото, съмнението й още повече се затвърди. „Продължих да плача — сподели по-късно. — Но това вече не бяха ридания на глас, а само поток от сълзи.“ Спря за малко в дома си, за да се преоблече, преди да иде на летището, където я очакваше семейството и грохналият президентски „Фокер“, който след почти трийсет години принудителен труд още летеше само по Божия милост. Според получената информация в този момент Диана беше в интензивното отделение, но освен на инстинкта си Нидия не вярваше в нищо и на никого. Отиде право до телефона и поиска да говори с президента на републиката.

— Убиха Диана, господин президент — му каза. — И това е ваше дело, по ваша вина и заради каменното ви сърце.

Президентът се зарадва, че ще може да я опровергае с една добра новина.

— Не, госпожо — каза с най-спокойния си тон. — Изглежда, че е проведена акция, но още нищо не е ясно. Диана обаче е жива.

— Не е — възрази Нидия. — Убиха я.

За президента, който поддържаше връзка директно с Меделин, нямаше съмнение.

— Откъде знаете?

Нидия отвърна с непоколебима увереност:

— Подсказва ми го майчиното сърце.

Сърцето й не грешеше. Час по-късно президентският съветник за Меделин Мария Ема Мехия се качи в самолета, който бе докарал семейство Турбай, и съобщи лошата вест. Диана бе починала от загуба на кръв след няколкочасови усилия на лекарите, които при всички случаи щяха да са безполезни. Бе изпаднала в кома още в хеликоптера, който я бе откарал в Меделин от мястото на сблъсъка с полицията, и повече не бе дошла в съзнание. Имаше фрактура на гръбначния стълб на височината на кръста от високоскоростен експлозивен куршум среден калибър. Той бе избухнал в тялото и бе причинил обща парализа, от която тя никога нямаше да се възстанови.

Нидия изпадна в ужасен шок, когато я видя в болницата, гола върху операционната маса, но покрита с окървавен чаршаф, с безизразно лице и безцветна кожа поради загубата на кръв. Имаше огромен разрез на гърдите, през който лекарите й бяха правили директен масаж на сърцето.

Веднага щом излезе от операционната, вече надмогнала мъката и отчаянието, още там в болницата Нидия свика безпощадна пресконференция. „Това е историята на една предизвестена смърт“, започна тя. Беше убедена, че Диана е станала жертва на въоръжена операция по заповед от Богота — както я бяха информирали с пристигането й в Меделин, — и изреди подробно молбите, които семейството и лично тя бяха отправяли към президента на републиката да не се предприема такава акция. Каза, че неблагоразумието и престъпните намерения на Екстрадитаблес са причинили смъртта на дъщеря й, но в същата степен носят вина правителството и лично президентът. Най-вече президентът, „който безчувствено, дори студено и безразлично, не пожела да се вслуша в отправените към него молби да не се предприемат освободителни акции и да не се излага на опасност животът на отвлечените“.

Това категорично изявление, разпространено директно от всички медии, предизвика реакция на солидарност сред обществеността и възмущение в правителствените кръгове. Президентът извика главния секретар Фабио Вилегас, частния си секретар Мигел Силва, съветника по националната сигурност Рафаел Пардо и съветника по печата Маурисио Варгас. Възнамеряваха да изготвят остро опровержение на изявлението на Нидия. При по-задълбочено обмисляне обаче се наложи заключението, че на скръбта на една майка не се прави опровержение. Гавирия го осъзна, отмени задачата на заседанието и издаде нова заповед:

— Да вървим на погребение.

Не само той, а правителството в пълен състав.

Ненавистта на Нидия не й даваше миг покой. По някого, чието име бе забравила, тя изпрати закъснялото писмо до президента — дори след като знаеше, че Диана е мъртва — може би за да носи завинаги в съзнанието си пророческата му тегоба. „Естествено, не очаквах да ми отговори“, каза.

В края на траурната литургия в катедралата — многолюдна като малко други — президентът се изправи и следван от всички погледи, от светкавиците на фотоапаратите и от телевизионните камери, прекоси безлюдния неф и подаде ръка на Нидия, убеден, че тя ще я остави да виси във въздуха. Нидия я пое с ледено нежелание. Всъщност за нея това бе голямо облекчение, защото се боеше, че президентът ще се опита да я прегърне. В замяна оцени съболезнователната целувка на съпругата му Ана Милена.

Но това още не беше краят. Едва приключила със задълженията по погребението, Нидия поиска нова аудиенция при президента, за да му съобщи нещо важно преди речта му по повод смъртта на Диана същия ден. Силва му предаде съобщението буквално и тогава президентът цъфна в усмивка, която Нидия никога нямаше да види.

— Идва да ме хока — каза. — Но нека дойде, естествено.

Посрещна я както винаги. Облечена в черно, Нидия влезе в кабинета в съвсем различно настроение: беше тиха и опечалена. Започна направо още с първото изречение:

— Идвам да ви окажа услуга.

За негова изненада започна да се извинява, задето помислила, че президентът е дал нареждане за операцията, в която бе загинала Диана. Сега знаеше, че той дори не е бил информиран. Искаше да му каже, че в онзи момент са го лъгали, защото акцията не е била за залавянето на Пабло Ескобар, а за спасяването на заложниците, чието местоположение изтръгнали с изтезания от един от наемниците, задържани от полицията. По-късно — обясни Нидия — открили трупа на наемника между другите убити в престрелката.

Нидия изложи фактите сбито и енергично, като се надяваше, че ще предизвика интереса на президента, но той не прояви ни най-малък признак на съчувствие. „Беше като буца лед“, сподели по-късно, спомняйки си онзи ден. Но тогава, без да знае защо и в кой момент, не успя да го превъзмогне и се разплака. В същия миг изригна гнева, който потискаше, и тя рязко смени темата и тона. Упрекна президента в безразличие и безчувственост и че не е изпълнил конституционното си задължение да опази живота на похитените.

— Сега помислете — завърши, — ако вашата дъщеря се намираше в подобна ситуация. Как щяхте да постъпите?

Погледна го право в очите, но вече беше толкова екзалтирана, че президентът не успя да я прекъсне. Той самият разказа по-късно: „Задаваше ми въпроси, а не ме оставяше да отговоря.“ Нидия го притисна с нов въпрос: „Не мислите ли, господин президент, че в решаването на този проблем допуснахте грешка?“ За пръв път президентът усети сянка на съмнение. „Никога не се бях измъчвал толкова“, призна години по-късно. Но тогава само премигна и каза с обичайния си глас:

— Възможно е.

Нидия се изправи, подаде му безмълвно ръка и излезе, преди той да успее да й отвори вратата. Тогава Мигел Силва влезе в кабинета и завари президента силно разстроен от разказа за убития наемник. Без да губи време, Гавирия написа лично писмо до главния прокурор с нареждане случаят да бъде разследван и да се въздаде справедливост.

 

 

Много хора бяха на мнение, че полицейската акция е била за залавянето на Ескобар или друг важен главатар, но и по тази логика тя си оставаше голяма глупост и непоправим провал. Според първата версия на полицията Диана загинала по време на издирване с хеликоптери и сухоземни сили. Те случайно се сблъскали с групата, отвеждаща Диана Турбай и оператора Ричард Бесера. По време на бягството един от похитителите стрелял в Диана в гръб и предизвикал фрактура на гръбначния стълб. Операторът останал невредим. Диана била откарана в Главната болница на Меделин с полицейски хеликоптер и там издъхнала в четири и трийсет и пет часа следобед.

Версията на Пабло Ескобар бе съвсем различна и по същество съвпадаше с разказаната на президента от Нидия. Според Ескобар полицията предприела нападението, знаейки, че отвлечените са в района. С помощта на изтезания успели да изтръгнат информация от двама негови наемници, които той идентифицира с истинските им имена и с номерата на личните им карти. Според комюникето те били заловени и подложени на мъчения от полицията, а единият от тях насочвал от хеликоптера командващите операцията. Пишеше, че Диана била убита от полицията, докато бягала от престрелката, вече освободена от похитителите. Твърдеше също, че при сблъсъка са загинали и трима невинни селяни, които полицията представила пред медиите като наемници, убити в престрелката. Вероятно това комюнике бе донесло на Ескобар удовлетворението, че обвиненията му за полицейско насилие са основателни.

 

 

Ричард Бесера, единственият свидетел на разположение, бе обсаден от журналистите още в нощта на трагедията в залата на Главната дирекция на полицията в Богота. Все още носеше черното кожено яке, с което го бяха отвлекли, и сламената шапка, която му бяха сложили пазачите, за да изглежда като селянин. Поради душевното си състояние не можеше да добави нищо по-определено.

И най-доброжелателните му колеги останаха с впечатлението, че объркването на фактите не му е позволило да си състави по-точна представа за случилото се. Изявлението му, че куршумът, убил Диана, бил изстрелян от един от похитителите, не бе потвърдено от нито една улика. Над всички предположения се налагаше мнението, че Диана случайно е загинала в престрелката. Все пак окончателното разследване оставаше в ръцете на главния прокурор, в изпълнение на писмото, изпратено от президента Гавирия след разкритията на Нидия Кинтеро.

 

 

Драмата не бе свършила. В отговор на общественото съмнение относно съдбата на Марина Монтоя, на 30 януари Екстрадитаблес излязоха с ново комюнике, в което признаваха, че още на 23-ти е била издадена заповед за екзекуцията й. Но „поради причини, произтичащи от положението ни в нелегалност и трудности с комуникацията, нямаме информация — до днешна дата — дали е била екзекутирана, или освободена. Ако е ликвидирана, не разбираме мотивите, поради които полицията още не е докладвала за трупа й. Ако са я освободили, думата имат близките й“. Едва тогава, седем дни след издаването на присъдата, беше предприето издирването на трупа.

Съдебният лекар Педро Моралес, който беше присъствал на аутопсията, прочете комюникето в печата и предположи, че тялото на Марина Монтоя е на госпожата с финото бельо и безупречния маникюр. Така беше. Обаче веднага щом се установи самоличността, някой, който се представи за служител в Министерството на правосъдието, нареди на Института по съдебна медицина да не се разгласява, че трупът е хвърлен в общ гроб.

Синът на Марина, Луис Гилермо Перес Монтоя, отиваше на обяд, когато за пръв път съобщиха новината по радиото. В Института по съдебна медицина му показаха снимка на жената, обезобразена от куршумите, и той едва я позна. Трябваше да изпратят специален полицейски отряд в Южното гробище, защото новината вече беше в ефир, и за да се добере до гроба, се налагаше да му проправят път сред навалицата зяпачи.

Съгласно наредбите на Института по съдебна медицина всеки неидентифициран труп трябва да се погребе със серийния номер, отпечатан на гръдния кош, ръцете и краката, за да бъде разпознат дори в случай, че бъде разчленен. Трябва да бъде увит в черен найлонов чувал, подобен на използваните за смет, завързан на глезените и на китките със здрави въжета. Тялото на Марина Монтоя — както бе установено от сина й — бе голо и покрито с кал, захвърлено как да е в общия гроб и без идентификационните печати, изисквани по закон. До нея бе тялото на детето, погребано същия ден, загърнато в розовия анцуг.

Вече в залата за аутопсии, след като измиха тялото със силна струя вода, синът прегледа зъбите й и за миг се поколеба. Доколкото си спомняше, на Марина й липсваше левият предкътник, а трупът беше с всичките си зъби. Но когато огледа ръцете и ги наложи върху своите, отпадна всякакво съмнение: бяха еднакви. Друго едно подозрение обаче щеше да измъчва Луис Гилермо Перес може би цял живот: той бе убеден, че тялото на майка му е било разпознато още при огледа, но е било изпратено в общ гроб без допълнителни процедури, за да не остане никаква следа, която би могла да разбуни общественото мнение или да хвърли в смут правителството.

 

 

Смъртта на Диана — още преди да бъде открит трупът на Марина — бе решаваща за ситуацията в страната. Гавирия бе отказал да коригира втория текст на указа и не бе отстъпил пред резките нападки на Вилямисар, нито пред молбите на Нидия. Накратко, неговият аргумент бе, че указите не бива да се оценяват като функция на отвличанията, а като функция на обществения интерес, така както Ескобар не извършваше похищенията, за да се подчини на властите, а за да постигне отмяна на екстрадицията и да се сдобие с помилване. Тези разсъждения отведоха президента до последната промяна на указа. След като толкова дълго бе устоявал на молбите на Нидия и на много други чужди скърби, не му беше лесно да отстъпи и да промени крайния срок, но все пак реши да го направи.

Вилямисар получи вестта от Рафаел Пардо. Очакването му се бе сторило безкрайно. Не бе имал нито миг покой. Живееше нащрек до радиото и телефона и изпитваше безкрайно облекчение, ако не получеше лоша новина. Звънеше на Пардо по всяко време. „Как вървят нещата? — питаше. — Докога ще продължава това положение?“ Пардо го успокояваше с лъжички благоразумие. Всяка вечер Алберто се прибираше вкъщи все в същото състояние. „Този указ трябва най-после да се публикува или дотогава ще избият всичко живо“, настояваше. Пардо продължаваше да го успокоява. Най-после на 28 януари Пардо му се обади лично, за да му каже, че окончателният вариант е представен за подпис на президента. Забавянето се дължало на изискването всички министри да са го подписали, а никъде не откривали министъра на съобщенията Алберто Касае Сантамария. Накрая Рафаел Пардо го намерил и като стар приятел му отправил най-откровена закана.

— Господин министър — му казал. — Или ще сте тук до половин час, за да подпишете декрета, или повече няма да сте министър.

На 29 януари бе обнародван Указ 303, в който бяха премахнати всички спънки, които дотогава не позволяваха на наркотрафикантите да се предадат в ръцете на правосъдието. В правителството бяха наясно, че никога няма да бъде опровергано всеобщото убеждение, че указът е в резултат на угризенията заради смъртта на Диана. Това, както обикновено, пораждаше нови противоречиви мнения: някои мислеха, че е отстъпка пред наркокартелите под натиска на потресената общественост, докато други го тълкуваха като неизбежен президентски акт, доста закъснял, поне що се отнася до съдбата на Диана Турбай. Във всеки случай президентът Гавирия го бе подписал с пълното съзнание, че забавянето може да се изтълкува като липса на милосърдие, а закъснялата решителност като проява на слабост.

На следващия ден в седем сутринта президентът отговори на обаждането на Вилямисар от предишната вечер, с което той му благодареше за указа. Гавирия в пълно мълчание изслуша доводите му и сподели скръбта му от 25 януари.

— Беше ужасен ден за всички ни — каза.

Тогава Вилямисар с леко сърце се обади на Гидо Пара. „Сега вече не можете да ни будалкате, че указът не струва“, му каза. Гидо Пара вече го бе разучил основно.

— Готово — каза той. — Няма никакви проблеми. Колко неща можехме да си спестим досега!

Вилямисар поиска да узнае какви ще са следващите стъпки.

— Нищо — отвърна Гидо Пара. — Въпрос на двайсет и четири часа.

Групата на Екстрадитаблес незабавно публикува комюнике, че в отговор на молбите на редица изтъкнати личности в страната отменя обявените екзекуции. Вероятно са имали предвид посланията по радиото, отправени от Лопес Мичелсен, Пастрана и Кастрильон. На практика това можеше да се тълкува като приемане на указа. „Ще запазим живота на заложниците, които са все още в ръцете ни“, пишеше в изявлението. Като специална отстъпка обявяваха, че същия ден в ранните часове ще бъде освободен още един отвлечен. Вилямисар, който разговаряше с Гидо Пара, подскочи от изненада.

— Как така един! — извика. — Вие ми обещахте, че ще пуснат всички!

Гидо Пара дори не трепна.

— Спокойно, Алберто — му каза. — Въпрос на осем дни.