Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (9)

Глава шеста

Червеният кораб приближаваше бързо, с нос, увенчан от драконова глава, и бордове, настръхнали от въоръжени мъже. Когато връхлетя, го съпровождаше порой от звуци — плясъкът на греблата, виковете на бойците, съскането на бялата пяна, порена от острия кил. Трябваше да отскоча встрани, за да го избегна, защото той изобщо не намали ход, а с последен напън изскочи на брега така, че драконовата глава се извиси към небето. После тъмният корпус мина покрай мен, съпроводен от оглушително стържене на чакъл, а едно от греблата ме удари в гърба и ме събори сред вълните. Изправих се с олюляване и видях, че корабът най-сетне е спрял, а дузина мъже с ризници, мечове и копия вече са наскачали от него. Те надаваха предизвикателни викове, докато другарите им на борда пускаха веслата и също грабваха оръжия. Това определено не бяха търговци, а викинги, готови да убиват.

Свен побягна. Изкатери се в седлото и без да поглежда назад, пришпори коня през мочурището. Шестимата му придружители, далеч по-смели от него, препуснаха срещу нашествениците, но пронизително цвилещите им животни бързо бяха спрени с удари на брадви, а ездачите — съборени и посечени в плитчините. Кръвта им обагри вълничките около мен, а аз стоях с отворена уста и не вярвах на очите си. Свери бе коленичил с разперени над главата ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

Командирът на червения кораб, величествен в своя шлем, украсен с орлови криле, поведе хората си по пътеката към манастира, оставяйки половин дузина от тях да охраняват плажа. Един от тях бе огромен на ръст, широкоплещест и с ръце като дънери, държащи тежка бойна секира, обагрена с кръв. Той свали шлема си и се ухили насреща ми. После каза нещо, но аз бях твърде слисан, за да го разбера.

Защото това бе Стеапа.

Стеапа Снотор, което ще рече Стеапа Умния — малка шега, защото той нямаше най-схватливия мозък под слънцето. Затова пък бе велик воин — навремето мой заклет враг, а впоследствие мой верен приятел. Сега стоеше край ръба на водата и се хилеше, а аз не разбирах какво ще търси един уесекски боец на викингски кораб. После започнах да плача. Плачех, защото широкото, свирепо, прорязано от белези лице на Стеапа бе най-прекрасната гледка, която бях виждал, откак за последно бях напуснал този плаж.

Изгазих до брега и го прегърнах, а той ме тупаше по гърба с мечешките си лапи и не спираше да се усмихва, защото беше щастлив.

— Те ли те подредиха така? — посочи оковите на нозете ми.

— Нося ги повече от две години — отвърнах.

— Разкрачи се, господарю.

— Господарю? — обади се отстрани Свери, като пристъпи неуверено към нас. — Защо те нарича така?

Аз само го изгледах и той отново падна на колене.

— Кой си ти? — попита уплашено.

— Искаш ли да го убия? — изръмжа Стеапа.

— Не още.

— Аз се грижих за теб — занарежда Свери. — Храних те.

— Млъкни — посочих го с пръст. И той млъкна.

— Хайде, разкрачи се, да се опъне веригата — повтори Стеапа.

— Добре, но внимавай.

— Ще внимавам. Как ли пък не! — подигра ме той и замахна с брадвата. Наточеното острие изсвистя покрай чатала ми и се стовари върху оковите с такава сила, че глезените ми се огънаха навътре и залитнах. — Стой мирно — нареди ми Стеапа и замахна повторно. Този път веригата се прекъсна и отново можех да ходя нормално, макар и да влачех звената й подире си.

Отидох при убитите и подбрах два меча.

— Освободи този човек — заръчах на Стеапа, сочейки към Финан. Гигантът развъртя пак брадвата и скоро Финан дотърча при мен със светнало, просълзено от радост лице. Подадох му единия меч, а той за секунда се вторачи в него така, сякаш не вярваше на очите си. После го улови за дръжката, вирна глава към тъмнеещото небе и нададе възглас, подобен на вълчи вой. Накрая разпери обятия и ме прегърна, ридаейки.

— Вече си свободен — казах му.

— Вече съм воин, както преди — отвърна той. — Финан Пъргавия!

— А аз съм Утред — използвах името за първи път, откакто ме бяха отвели от този плаж. — Аз съм лорд Утред, господар на Бебанбург. — Обърнах се към Свери, усещайки как пурпурната ярост се надига в гърдите ми и ме заслепява. Повдигнах брадичката му с върха на меча. — Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето и изпратил Свейн Белия кон във Валхала. Затова ще ме наричаш милорд, ясно?

— Да, милорд — кимна той.

— А това е Финан от Ирландия — добавих. — Него също ще наричаш милорд.

— Добре — каза Свери, но не му стигна самообладание да погледне Финан в очите.

Исках да го убия, но нещо ми подсказваше, че още може да има полза от него на тази земя. Затова се задоволих да взема ножа на Стеапа и да разпоря туниката му. Той целият се разтрепери, очаквайки да го заколя, но аз само оголих рамото му, изрязах инициала си върху него и натърках раната с пясък.

— Кажи ми сега, робе, как да сваля тези железа? — почуках с ножа оковите върху глезените си.

— Занитени са, милорд. Трябват ковашки инструменти.

— Тогава моли се да намерим такива, ако ти е мил животът.

В порутения манастир трябваше да има инструменти, защото там Кяртан оковаваше робите си. Стеапа изпрати двама души да ги търсят, а Финан, след като не му позволих да си изкара яда върху Свери, си достави удоволствието поне да убие Хака. Шотландските жени и деца наблюдаваха с благоговение как кръвта му се проля край заседналия в чакъла „Търговец“. Финан потанцува около трупа и изпя една от дивите си песни, а сетне изкла и останалия екипаж на Свери.

— Как се озова тук? — попитах Стеапа.

— Бях изпратен, господарю — отвърна гордо той.

— Нима? От кого?

— От краля, разбира се.

— Гутред те е изпратил?

— Кой е пък този Гутред? — озадачи се Стеапа от непознатото име. — Не, крал Алфред, разбира се.

— Алфред? — зяпнах насреща му аз.

— Да, той самият.

— Но всички тези датчани… — обгърнах с жест бойците, останали с нас на плажа.

— Сред нас има и датчани, да. Но повечето са уесексци.

— И Алфред ги е изпратил? — повторих с ясното съзнание, че звуча като слабоумен идиот, но просто не можех да повярвам на чутото. — Алфред се разпорежда с датчани?

— Цяла дузина при това — потвърди Стеапа. — Но са тук само защото се подчиняват на него. — Той посочи към предводителя с крилатия шлем, който вече се връщаше към брега. — Той е заложник на краля, а аз съм тук, за да го пазя и да следя, че ще удържи на думата си.

Това обясняваше всичко. Едва сега си спомних чия емблема бе орловото крило. Пристъпих към командира на червения кораб, спъвайки се в останките от веригите, а той вървешком свали шлема от главата си. С мъка различих чертите му, защото погледът ми бе замъглен от сълзи, но това не ми пречеше да извикам името му.

— Рагнар! — изтръгна се от гърдите ми. — Рагнар!

Той ме прегърна през смях, развъртя ме, а сетне ме отблъсна встрани.

— Ама че вониш! Ти си най-грозното, космато и смрадливо копеле, което съм виждал в живота си. Би трябвало да те хвърля на раците, но се съмнявам някой уважаващ себе си рак да вкуси толкова противна храна.

Аз се смеех и плачех едновременно.

— Значи Алфред те е изпратил?

— Да, но нямаше да дойда, ако знаех в какъв окаян скот си се превърнал. — Той се ухили широко, напомняйки ми за своя баща, който излъчваше същата сила и духовитост. После ме прегърна отново. — Радвам се да те видя, Утред Рагнарсон!

От хората, придружавали Свен, не бе останал никой, а той самият бе избягал в Дънхолм. Ние освободихме робите, изгорихме бараките им, а същата вечер, на светлината от пламтящите огньове, моите окови бяха свалени. Дотолкова бях свикнал с тежестта им, че следващите няколко дни стъпвах като в паници, вдигайки високо крака.

Аз се изкъпах, а червенокосата робиня ме подстрига, напътствана от Финан, който ме уведоми, че името й е Етне. Те говореха сродни езици, макар че, съдейки от начина, по който се гледаха, можеха да се разбират и без думи. Етне бе открила двамата си изнасилвачи сред мъртвите войници на Свен и бе заела ножа на Финан, за да осакати телата им под гордия му поглед. Сега с помощта на ножици подряза косата и оформи брадата ми. После се преоблякох в кожена туника, чист панталон и прилични обувки. Вечеряхме в порутената църква на манастира, а аз седях до приятеля си Рагнар и слушах историята на своето спасение.

— Преследвахме ви цяло лято — каза той.

— Да, виждахме ви.

— Трудно можехте да ни пропуснете с тоя идиотски корпус. Мразя кораби, направени от чам. Името му е „Драконов огън“, но аз го наричам „Червеев дъх“. Цял месец ми отне, докато го стегна за плаване. Собственикът му загинал при Етандун и преди Алфред да ми го даде, бил зарязан да гние в Темес.

— Но защо Алфред ви е пратил по дирите ми?

— Защото според него си му спечелил трона в Етандун — ухили се Рагнар. — Макар че, доколкото те познавам, силно преувеличава. Просто си се помотал из бойното поле и си вдигнал малко шум, колкото да го заблудиш.

— Направих достатъчно — казах тихо, спомняйки си за дългия зелен хълм. — Но не смятах, че Алфред е забелязал.

— Е, забелязал е. Но не мисли, че го е направил само заради теб. Спечели и цял женски метох в добавка.

— Какво е спечелил?

— Женски метох. Един Бог знае за какво му е притрябвал. Лично аз охотно бих те заменил срещу бардак, но той получи метох и беше доволен от сделката.

Така историята започна да се подрежда. Не я чух цялата онази вечер, но тук ще я разкажа така, както я сглобих за себе си по-късно. Всичко започваше с Хилд.

Гутред сдържал обещанието си и се отнесъл почтено с нея. Дал й меча, шлема, ризницата и гривните ми и я помолил да бъде компаньонка на новата му съпруга, кралица Осбурх — саксонската племенница на детронирания крал на Йоферуик. Но Хилд виняла себе си за моята беда. Смятала, че съм предаден, защото не е изпълнила призванието си да бъде монахиня. Затова измолила от Гутред да я пусне обратно в Уесекс, та да се присъедини към своя орден. Той отначало се противял и искал да я задържи в Нортумбрия, но тя го убедила с решителния довод, че Бог и свети Кътбърт изискват това от него. В крайна сметка заминала заедно с група пратеници до двора на Алфред. Щом се озовала в Уесекс, веднага издирила Стеапа, с когото открай време имали приказка.

— Тя ме отведе във Фифхаден — рече ми самият Стеапа в заревото на огъня, накладен с пръти от робските бараки.

— Защо пък там?

— За да вземем имането ти. Хилд ми показа къде е и аз го изкопах. После го отнесохме на Алфред. Всичкото. Да беше видял само как му светнаха очите, щом го изсипахме на пода.

Съкровището било оръжието на Хилд. Тя разказала на Алфред за възхода на Гутред и за измяната му към мен и му обещала, че ако изпрати хора да ме намерят, ще използва цялото това злато и сребро, за да построи дом за Христови невести и тя самата ще стане такава. Ще надене оковите на вярата, за да освободи мен от моите железни окови.

— Значи пак е станала монахиня? — попитах.

— Такава бе нейната воля — отвърна Стеапа. — Тя каза, че Бог желае същото, а Алфред склони и й даде положителен отговор.

— А ти още ли си заложник? — обърнах се към Рагнар.

— Да, но надявам се не задълго. Алфред ми разреши да те търся, ако дам дума, че ще се върна. Може би скоро всички ще сме свободни. Гутрум вече се казва крал Етелстан и не създава неприятности.

— В Източна Англия ли е?

— Да, там е и строи църкви и манастири.

— И наистина е станал християнин?

— Бедното копеле е по-благочестиво дори от Алфред — рече мрачно Рагнар. — Но Гутрум винаги си е падал наивник. Както и да е, Алфред ми гласува доверие да те търся. Позволи ми да взема хората, които ме придружаваха в изгнанието, а останалият екипаж е подбран от Стеапа. Саксонци са, но умеят що-годе да гребат.

— Стеапа ми каза, че са му възложили да те пази.

— Какво? — ревна Рагнар и погледна гиганта, разположил се от другата страна на огнището, устроено в порутената манастирска църква. — Ти ли ще ме пазиш, кози сине? Защо разправяш на хората врели-некипели?

— Но това е истина, милорд.

— Ех, чавка ти е изпила ума, но поне се биеш добре — махна с ръка Рагнар и пак се обърна към мен: — Алфред ни заръча да те отведем при него.

— Сестра ти Тира е в Дънхолм — рекох, взирайки се в тлеещата жар. — А Кяртан още е жив.

— И аз веднага ще го навестя, щом Алфред ме пусне. Но сега съм положил клетва пред него да не създавам размирици в Нортумбрия, а само да те открия. Освен това Брида още е в Уесекс.

— Защо? — попитах. Брида бе неговата жена.

— Като залог, че ще се върна, предполагам. Но щом изпълня заръката, Алфред ще освободи и нея. Тогава ще събера пари, ще въоръжа войска и ще изтрия Дънхолм от лицето на земята.

— Сега нямаш ли пари?

— Не достатъчно.

Тогава му разказах за зимуванията си при Свери в Ютландия и за вероятността там да има скрито имане. Оставих го да размишлява върху това, докато аз размишлявах за Алфред.

Алфред не ме харесваше. Никога не ме бе харесвал. На моменти дори ме мразеше, но аз му бях свършил услуга. Огромна услуга, за която той не ми се бе отблагодарил подобаващо. Какво ми беше дал? Едно мизерно парче земя, докато аз му бях дал цяло кралство. И все пак сега му дължах свободата си, макар и да не разбирах напълно защо. Естествено, Хилд му бе предложила метох, както и своето лично покаяние — все неща, които той ценеше и които придаваха на действията му някакъв извратен смисъл. Така или иначе той ме бе спасил. Беше се пресегнал, за да ме изтръгне от робството, поради което реших, че все пак е щедър. Но знаех, че постъпката му ще си има цена и тя ще е по-висока от душата на Хилд и от един нов дом за Божиите невести. Алфред щеше да иска мен.

— Надявах се никога повече да не видя Уесекс — казах на Рагнар.

— Е, ще се наложи, защото съм се заклел да те отведа. Освен това е опасно да останем тук.

— Вярно — съгласих се.

— Кяртан ще дойде поне със сто души на зазоряване.

— Ако не и с двеста.

— Значи трябва да вървим. — Лицето му доби замечтано изражение. — В Ютландия имало съкровище, казваш?

— Голямо съкровище — вметна Финан.

— Смятаме, че е заровено в обикновена къща с тръстиков покрив — добавих аз. — Поверено на грижите на една жена и три деца.

Рагнар се взря през рамката на вратата към догарящите останки на бараките край старата римска крепост.

— Не мога да отида в Ютландия — каза тихо. — Дадох дума, че ще се върна веднага щом те открия.

— Но може да иде друг — предложих. — Сега разполагаш с два кораба, а и Свери сам ще каже къде е скрил парите, ако бъде сплашен достатъчно.

Така на следващата сутрин Рагнар нареди на своите дванайсет датчани да пуснат „Търговец“ на вода. Командването му бе поверено на Роло, най-опитния кърмчия сред тях. Финан пожела да тръгне с Роло, а Етне, червенокосата шотландка, пожела да тръгне с Финан, който сега носеше ризница и шлем и имаше дълъг меч, препасан на пояса. Приковахме Свери за една от пейките на гребците и докато „Търговец“ се отдалечаваше, видях как Финан го налага немилостиво със същия камшик, който бе шарил гърбовете ни толкова месеци наред.

След като се разделихме, качихме останалите жени и деца на борда на червения кораб, откарахме ги до северния бряг на реката и там ги пуснахме. Те бяха уплашени и не знаеха какво да правят, затова им дадохме шепа монети от сандъка на Свери и им заръчахме да вървят все напред, така че морето да остава от дясната им страна. Ако имаха късмет, щяха да се доберат до родните си места. По-вероятно бе да се натъкнат на войници от Бебанбург и отново да бъдат продадени в робство, но не можехме да сторим нищо повече за тях.

Едва бяхме започнали да се отдалечаваме навътре в морето, когато над хълма на Гирум, още пушещ от нашите огньове, се появиха силуети на конници. Те скоро опасаха цялото му било, а една колона се спусна в галоп през мочурището и зачатка с копита по чакълестия плаж. Но беше твърде късно. Ние вече се носехме по вълните на прилива и хората на Кяртан можеха единствено да ни изгледат от брега. После „Драконов огън“ заобиколи носа, вятърът опъна платното и пръските пяна, вдигани от носа, заблестяха като искри под слънцето. Аз усещах солта им върху лицето си, а по бузите ми се стичаха сълзи на чиста радост.

 

 

Отне ни три седмици да стигнем Лундене, където платихме такса за преминаване на датчаните — те я събираха от всеки кораб, отиващ нагоре по реката. След още два дни гребане се озовахме в Редингум. Тук изтеглихме „Драконов огън“ на брега и купихме коне с парите на Свери. В Уесекс цареше есен — време на мъгли и разорани, пустеещи ниви. Соколите скитници се бяха завърнали от местата, където ги отвеждаха летните им странствания, а дъбовите листа имаха посърнала, бронзова окраска.

Поехме към Уинтансестър, защото научихме, че Алфред е отседнал там заедно с двора си, но щом стигнахме, се оказа, че той е отпътувал за едно от своите имения и няма да се върне същия ден. Така, докато слънцето се спускаше над скелето на новостроящата се голяма църква, аз оставих Рагнар в странноприемница „Двата жерава“ и се упътих към северните покрайнини на града. С доста разпитване стигнах до дълга и тясна разкаляна улица, където трябваше да разритам две прасета, за да премина. От едната й страна се издигаше високата градска стена, а от другата — дървен стобор, в който имаше порта, обозначена с кръст. В мръсотията и животинската тор отпред клечаха двайсетина парцаливи просяци. Някои бяха изгубили ръка или крак, други излагаха на показ гнойни язви, а една сляпа жена държеше дете с белег на лицето. Всички се свиха плахо при появата ми.

Аз почуках и зачаках. Вече се канех да почукам повторно, когато в портата се открехна малко прозорче. Обясних по каква работа идвам и прозорчето се захлопна пак. Последва ново продължително чакане. Белязаното дете взе да плаче и сляпата протегна паничка за милостиня. По ръба на оградата пробяга котка, подплашвайки ято скорци. По улицата минаха две жени, натоварени с огромни наръчи дърва. Подир тях вървеше мъж, водещ крава за юлара. Той сведе глава пред мен, защото аз отново приличах на благородник. Имах кожени дрехи, а на колана ми висеше меч, макар и този меч да не бе Змийския дъх. За закопчалка на черното ми наметало служеше тежка брошка от сребро и кехлибар. Бях я свалил от един от мъртвите помощници на Свери и тя представляваше единственото ми украшение, защото нямах гривни по ръцете.

Най-сетне се чу тракане на резета и портата се отвори навътре върху кожените си панти. Дребна женица ме покани с жест да вляза и я затвори след мен. Минахме през затревен двор, където трябваше да си изстържа ботушите от полепналата мръсотия, преди да ме пуснат в църквата. Там водачката ми поспря, коленичи пред олтара и измърмори някаква молитва. После продължихме през друга врата към гола стая със стени, изплетени от пръти и измазани с кал. Единствената мебел бяха две дървени столчета. Тя ми заръча да седна на едното от тях и отвори кепенците, за да пусне вътре късното следобедно слънце. После излезе и ме остави сам.

Отново зачаках. В тръстиковия покрив шумоляха мишки. От двора изграчи гарван, а в съседното помещение дояха крава и се чуваше как струйките мляко църкат във ведрото. Друга крава с пълно виме чакаше своя ред пред прозореца. Гарванът изграчи отново, по коридора се разнесоха стъпки и в стаята влязоха три монахини. Две от тях застанаха край стената, а третата се взря в мен и започна мълчаливо да плаче.

— Хилд — казах и станах да я прегърна, но тя протегна ръка в знак да не я докосвам. Продължи да плаче, но също се и усмихваше. Сетне закри лицето си с длани и дълго остана така.

— Бог ми е простил — промълви най-сетне измежду пръстите си.

— Радвам се — отговорих.

Тя подсмръкна, покани ме да седна отново и се настани срещу мен. Известно време се гледахме мълчаливо и аз си мислех колко много ми е липсвала — не като жена, а като приятел. Исках да я притисна до себе си и тя вероятно го усети, защото изправи рамене и рече с официален тон:

— Сега съм игуменка Хилдегит.

— Бях забравил, че пълното ти име е Хилдегит.

— И съм щастлива да те видя жив и здрав. — Носеше сива власеница, също като придружителките си, които бяха по-възрастни от нея. Всички бяха препасани през кръста с конопени въжета и имаха качулки, скриващи косите им. На шията на Хилд висеше прост дървен кръст, който тя неволно докосна. — Молих се за теб — продължи.

— Явно молитвите ти са били чути — рекох неловко.

— И откраднах всичките ти пари — добави тя с намек за някогашната си дяволитост.

— Ползвай ги със здраве, не ми се свидят.

Изслушах разказа й за метоха, построен с парите от Фифхаден. Сега той приютяваше шестнайсет монахини и осем мирянки.

— Животът ни е посветен на Христа и на святата памет на Хеда — каза Хилд. — Чувал си за Хеда, нали?

— Изобщо не знам коя е.

Двете по-стари монахини, които досега ме гледаха със строго неодобрение, внезапно избухнаха в кикот.

— Хеда е бил мъж — поясни Хилд с търпелива усмивка. — Роден е в Нортумбрия и е първият епископ на Уинтансестър. Избрах го за наш покровител заради добротата и светостта му. Другата причина е, че ти също си от Нортумбрия, а с твоето неволно дарение построихме този дом в града, където блаженият Хеда е проповядвал приживе. Положихме обет да му се молим всеки ден да те закриля, а сега, след като ти се върна, ще му отправяме благодарствени молитви заради твоето спасение.

Не казах нищо, защото не знаех какво да кажа. Помня, че гласът на Хилд ми се стори напрегнат и реших, че е, защото се залъгва, че е щастлива. Но съм грешал. С времето научих, че наистина е била щастлива, а само моето присъствие й е навявало неприятни спомени. Тя се чувстваше полезна. Служеше на своя Бог, а след като умря, бе запомнена като светица. Не много отдавна един епископ ми разправяше за светлите добродетели на света Хилдегит, която била пример за християнско въздържание и благочестие, а аз се изкушавах да му разкажа как на младини съм я опъвал сред маргаритките, но се въздържах. Колкото до добродетелите й, той беше прав. Целта на метоха бе не само да дава подслон на монахини, но и да помага на нуждаещи се.

— Ние сме заети и денем, и нощем — каза Хилд. — Приемаме бедни и болни хора и ги лекуваме. Не се съмнявам, че и в момента има чакащи отвън пред портата.

— Да, има — кимнах.

— Те са нашата задача, а ние сме техни слуги. — По лицето й пробягна мимолетна усмивка. — А сега ни разкажи онова, което се молехме да чуем. Къде беше през тези години?

И аз разказах почти всичко. Премълчах подробностите за робството, споменавайки само, че съм бил окован и не съм можел да избягам. Описах пътешествията, непознатите места, хората, които бях видял. Земята от огън и лед, огромните китове, кръстосващи безкрайното море, дългата река, лъкатушеща през обраслите с брези мочурища, и вечния сняг. Завърших с това колко съм щастлив отново да бъда свободен и й благодарих, задето ме е направила такъв.

Щом млъкнах, в стаята се възцари тишина, нарушавана само от продължаващото църкане на млякото зад стената. Едно врабче кацна на перваза, почисти с клюн перушината си и отлетя. Хилд ме гледаше така, сякаш преценяваше истинността на историята ми.

— Много лошо ли беше? — попита накрая.

— Да — свих рамене след кратко колебание.

— Но сега отново си лорд Утред, а у мен има твои вещи — рече по-ведро тя и направи знак на една от монахините, която излезе от стаята. — Запазила съм ти всичко.

— Всичко? — повдигнах вежди.

— Е, без коня. Него не успях да доведа. Как му беше името, Уитнер?

— Точно така.

— Боя се, че го откраднаха.

— Кой?

— Ърл Ивар.

Не успях да отговоря, защото монахинята се появи отново, пъшкайки под товара от оръжие и доспехи. Тук бяха тежката ми ризница от кожа и железни брънки, шлемът, гривните за ръце, а също Жилещата оса и Змийския дъх. Тя стовари всичко това в нозете ми, а аз се наведох и с просълзени очи докоснах верния си меч.

— Ризницата беше повредена — каза Хилд, — затова я дадохме на един от кралските оръжейници да я поправи.

— Благодаря ти.

— Надявам се, че сега няма да тръгнеш да отмъщаваш на Гутред.

— Той ме направи роб — отвърнах остро. Още не откъсвах ръка от Змийския дъх. През последните две години бях имал толкова мигове на отчаяние, в които мислех, че никога вече няма да държа меч, а ето че сега той беше тук. Пръстите ми бавно се сключиха около дръжката му.

— Гутред стори онова, което считаше най-добро за кралството си. При това е християнин.

— Той ме направи роб — повторих.

— И ти трябва да му простиш — каза строго тя, — както аз простих на хората, осквернили плътта ми, и както Бог прости на мен. Аз бях грешница. Голяма грешница, но с неговата милост се спасих. Затова закълни ми се, че няма да сториш зло на Гутред.

— Няма да полагам никакви клетви — поклатих глава.

— Ти не си зъл по душа — настоя Хилд. — Знам го от отношението ти към мен. Затова пощади Гутред. Той е добър човек.

— Ще го запомня, в случай че го срещна — отвърнах уклончиво.

— Запомни също, че той съжаляваше за постъпката си, но считаше, че няма друг изход, ако иска да запази кралството си. А също така е дарявал пари за нашия метох. Ние постоянно се нуждаем от средства, защото потокът от бедни и болни не спира.

Усмихнах се, после станах и свалих колана с меча, взет от мъртвия войник на Свен при Гирум. Разкопчах сребърната брошка и хвърлих оръжието, наметалото и нея на пода.

— Можеш да продадеш тези неща — казах, надявайки старата си ризница. Тя ми се стори невероятно тежка, защото цяла вечност не бях носил доспехи. Също ми беше и голяма, защото бях отслабнал през годините, прекарани в опъване на веслото. Препасах своите мечове и взех шлема с вълчата глава. Сложих гривните на ръцете си и застанах пред Хилд отново като някогашния Утред, сияйния воин и благородник. — Ще ти се закълна в едно, игуменке Хилдегит. И то е, че ще подкрепям този дом. Вие винаги ще разполагате с моите пари и моята закрила.

Тя се усмихна на думите ми, сетне бръкна в кесията, висяща на пояса й, и извади отвътре малко сребърно разпятие.

— А това е моят подарък за теб. Ще се моля да го тачиш така, както го тача аз, и един ден да прозреш урока му. Нашият Спасител е умрял на кръста, за да изкупи греховете, които вършим. И не се съмнявам, че част от болката, която е изпитал при смъртта си, е била заради твоите грехове, лорд Утред.

Поех разпятието и пръстите ни леко се докоснаха, след което тя отдръпна ръка. Все пак се изчерви и ме погледна през полупритворени клепачи. За миг зърнах старата Хилд — красивата, крехка Хилд, но тя бързо се окопити и се помъчи да изглежда строга.

— Е, сега можеш да вървиш при Гизела.

Не бях споменавал за Гизела и сега се престорих, че името не означава нищо за мен.

— Тя навярно вече се е задомила — махнах безгрижно. — Ако изобщо е жива.

— Беше жива, когато напусках Нортумбрия, макар че оттогава измина година и половина. Така и не прости на брат си и аз прекарвах часове наред да я утешавам. Беше изпълнена с мъка и гняв. Момиче с характер, не ще и дума.

— И тъкмо на възраст за женене — вметнах.

— Тя се зарече, че ще те чака — усмихна се меко Хилд, пораждайки в гърдите ми буря от надежда и терзания. Гизела бе населявала трескавите ми робски сънища като далечен и недостижим блян. — А сега ще трябва да ни извиниш — додаде рязко тя, като отстъпи назад. — Имаме молитви за казване и болни за изцеляване.

Така срещата ни приключи и аз се озовах отново на калната улица. Просяците бяха поканени вътре и се изнизаха плахо покрай мен, защото аз изглеждах страховит със своята ризница и два меча. Стоях облегнат на дъсчения стобор и не можех да избия Гизела от главата си. Може би тя наистина ме чакаше, макар че се съмнявах, защото бе твърде ценна като разменна монета. Във всички случаи при първа възможност щях да потегля на север, за да я търся. Стиснах сребърното разпятие, докато ръбовете му не се впиха болезнено в дланта ми през мазолите, оставени от греблата на Свери. Извадих Змийския дъх от ножницата му и видях, че Хилд се е грижила добре за него. Дългото острие лъщеше от тънкия слой мазнина, предпазващ го от ръждата. Вдигнах го до устните си и го целунах.

— Трябва да си отмъстим — му казах. — Имаш хора за убиване.

И наистина беше така.

 

 

На следващия ден намерих оръжейник и той ми каза, че е зает за много дни напред и няма да може да ми свърши работа, а аз му казах, че ще я свърши още същия ден или никога повече няма да работи. Накрая стигнахме до споразумение и то беше да я свърши същия ден.

Змийския дъх е удивително оръжие. Дело е на Еалдулф ковача от Нортумбрия и острието му е ненадминато — едновременно яко и гъвкаво. При изработката му аз исках простата желязна дръжка да бъде украсена със сребро или позлатен бронз, но Еалдулф отказа.

— Това е инструмент — ми рече. — Просто инструмент, предназначен да направи работата ти по-лека.

Чирените на дръжката бяха от ясеново дърво и с годините се бяха излъскали от употреба, което е опасно, защото оръжието може да се изплъзне от ръката ти, особено ако е изцапано с кръв. Затова казах на оръжейника, че искам да занити отстрани на дръжката нови чирени, а в разширението накрая да вгради сребърното кръстче на Хилд.

— Ще стане, милорд.

— Днес.

— Ще опитам, милорд — рече плахо той.

— И ще се справиш, при това добре. — Извадих Змийския дъх и шарката му просветна на светлината на огнището в сумрачната стая. Той бе изработен от три прави и четири усукани пръта желязо — нагряван и кован, нагряван и кован, докато седемте пръта не се бяха слели в едно лъскаво острие, покрито с призрачен, виещ се мотив — оттам идваше и името му.

— Майсторска направа — възхити се мъжът.

— Да — погладих доволно оръжието. — С него убих Уба Лотброксон край морето, а днес ти ще имаш честта да го ремонтираш.

— Да, милорд. — В гласа му вече имаше уплаха. Положих меча и ножницата върху омазания със сажди тезгях, а до тях поставих кръстчето и една сребърна монета. Вече не бях богат, но не бях и беден, а с помощта на Змийския дъх и Жилещата оса скоро пак щях да натрупам пари.

Беше прекрасен есенен ден. Слънцето грееше, карайки прясното дърво на новостроящата се църква на Алфред да блести като златно. Рагнар и аз чакахме краля, седнали върху окосената морава на двора, когато покрай нас мина монах, понесъл купчина пергаментови свитъци.

— Всичко било записано там — рече Рагнар. — Всичко! Ти можеш ли да четеш?

— Мога да чета и да пиша.

Той остана впечатлен.

— И има ли някаква полза?

— Поне за мен досега не е имало — признах. — Но християните записват религията си за разлика от нас. Имат свещена книга.

— Защо им е да го правят? — удиви се той.

— Не знам. Просто са такива. Естествено, записват също и законите си. Алфред обожава да измисля нови закони и всички те трябва да бъдат на хартия.

— Ако човек не може да запомни законите, значи са прекалено много — поклати глава Рагнар.

Прекъсна ни шум от детинска свада — по-точно сърдитите писъци на малко момче и подигравателният смях на момиче. Миг по-късно момичето се появи иззад ъгъла. Изглеждаше десетинагодишно, със златиста коса, понесло дървено конче, което явно бе собственост на брат й. Тя подскачаше из тревата, размахвайки кончето като трофей. Беше слаба, пъргава и изглеждаше напълно щастлива за разлика от момчето, което бе три или четири години по-малко от нея. Щом се озова пред нас, тя спря като закована и очите й се разшириха от изненада. Преследвачът й я застигна, но бе твърде впечатлен от мен и Рагнар, за да се опита да си вземе играчката. Подир тях се появи и бавачката им, зачервена и запъхтяна, и взе да ги вика по име:

— Едуард! Етелфлед!

— Това си ти! — възкликна възторжено Етелфлед, след като ме позна.

— Да, аз съм — отвърнах и се изправих, защото Етелфлед бе кралска дъщеря, а Едуард — принцът престолонаследник, който вероятно щеше да управлява Уесекс след смъртта на своя баща Алфред.

— Къде се беше дянал? — попита тя така, сякаш ме бе нямало седмица или две.

— Пътувах из земите на великаните. Там, където огънят тече като вода, планините са направени от лед, а сестрите не ядосват малките си братчета.

— Ама никога ли? — ухили се тя.

— Искам си кончето — настоя Едуард и опита да го грабне, но тя го дръпна извън обсега му.

— При жените — посъветва го Рагнар — лукавството винаги действа по-добре от силата.

— Лукавство? — смръщи се Едуард, явно чувайки за пръв път думата.

Рагнар се обърна към Етелфлед.

— Кончето гладно ли е?

— Не. — Тя знаеше, че това е игра, и искаше да види дали ще съумее да я спечели.

— Ами ако си послужа с магия и го накарам да пасе трева?

— Не можеш.

— Откъде знаеш? Бил съм на места, където дървените кончета ходят на паша всяка сутрин и вечер, а тревата расте толкова висока, че ако те не я ядат, ще стигне чак до небето.

— Лъжеш — изкиска се Етелфлед.

— Само да изрека вълшебните слова, и твоето конче ще започне да пасе.

— Моето конче! — намеси се Едуард.

— Какви вълшебни слова? — Сестра му вече бе заинтригувана.

— Остави го на тревата и ще видиш.

Момичето се обърна към мен, търсейки подкрепа, но аз само свих рамене. Рагнар беше направил много сериозна физиономия и тя реши, че няма да е зле, ако види малко магия, затова внимателно сложи играчката върху моравата.

— И сега? — погледна го изчаквателно.

— Сега трябва да затвориш очи — отвърна Рагнар, — да се завъртиш три пъти бързо около себе си и да извикаш с всички сили „Хавакар“.

— „Хавакар“?

— Ш-шт — вдигна предупредително пръст той. — Вълшебните думи не бива да се изричат напразно.

И така Етелфлед зажумя и започна да се върти на място. Докато го правеше, Рагнар посочи кончето на Едуард, който го грабна и изтича при бавачката. Докато сестра му, олюлявайки се, извика заклинанието и отвори очи, то вече беше изчезнало.

— Това беше измама! — обвини тя Рагнар.

— Но също и полезен урок — намесих се аз и приклекнах до нея, сякаш се канех да споделя някаква тайна. — Никога не вярвай на датчанин — прошепнах в ухото й.

Етелфлед се усмихна. Познаваше ме добре от дългата, влажна зима, в която тя и семейството й се криеха като бегълци из блатата на Съморсете. През онези отчаяни месеци помежду ни бе възникнала взаимна симпатия. Сега се пресегна и докосна носа ми.

— Защо е такъв крив? — попита.

— Един човек го счупи. — Всъщност това бе дело на Хака, който ме бе ударил, решавайки, че не греба достатъчно усърдно.

— Преди ми харесваше повече.

— Но така надушвам миризмите по-добре.

— А какво стана с човека, който го счупи?

— Мъртъв е.

— Хубаво. Аз пък ще се омъжвам.

— За кого?

— За Етелред от Мерсия — заяви гордо тя, сетне леко се нацупи, защото не показах достатъчен възторг.

— За братовчед ми? — попитах, мъчейки се да изглеждам доволен.

— Значи Етелред ти е братовчед?

— О, да.

— Щом стана негова жена, ще отида да живея в Мерсия. Ти ходил ли си там?

— Разбира се.

— И хубаво ли е?

— На теб ще ти хареса — уверих я, макар да се съмнявах, че ще е така. Не и в компанията на глупавия ми, надут роднина.

— Етелред бърка ли си в носа? — смени темата тя.

— Доколкото знам, не.

— Едуард пък си бърка. И после си яде сополите. Отврат! — Тя се наведе, целуна ме импулсивно по бузата и изпърха при бавачката си.

— Хубаво момиче — каза Рагнар.

— Язък за хубостта му, щом ще се жени за празноглавия ми братовчед.

— Какво представлява той?

— Едно малко говно, което доведе шепа бойци при Етандун. И все пак достатъчно, за да си спечели благоволението на Алфред. Цялата идея е, че след смъртта на баща си той ще стане владетел на Мерсия, а чрез този брак Алфред се надява да присъедини земите му към Уесекс.

— В Мерсия има прекалено много датчани — възрази Рагнар. — Саксонците никога вече няма да управляват там.

— Алфред нямаше да задомява дъщеря си там, ако не смяташе, че ще извлече полза.

— За да печелиш неща, е нужна смелост. Не става само с писане, трябва да поемаш и рискове. Алфред е твърде предпазлив.

— Наистина ли смяташ така? — усмихнах се накриво.

— Разбира се — тръсна презрително глава той.

— Невинаги — започнах, но млъкнах, защото не знаех дали трябва да изричам гласно мисълта си.

— Е, какво? — подкани ме Рагнар, долавяйки, че крия нещо.

Още се колебаех, но накрая реших, че една стара история няма с какво толкова да навреди.

— Помниш ли онази зимна вечер в Сипанхам? Когато Гутрум беше там и всички вярвахте, че Уесекс е паднал, а ти и аз пихме в църквата?

— Разбира се, че я помня.

Ставаше въпрос за зимата, през която Гутрум нахлу в Уесекс и вече изглеждаше, че е спечелил войната. Западносаксонската армия бе разпръсната. Някои танове избягаха в чужбина, други сключиха сепаративен мир с Гутрум, а Алфред бе принуден да се крие из блатата на Съморсете. Но макар и победен, той не бе прекършен. По своя собствена инициатива се дегизира като арфист и тайно влезе в Сипанхам да шпионира датчаните. Това едва не завърши фатално, защото му липсваха шпионски умения, но аз го спасих, а също открих и Рагнар в кралската църква.

— А помниш ли — продължих, — че водех със себе си слуга, който седна в дъното на църквата с качулка на главата, а аз му наредих да мълчи?

Рагнар смръщи чело, напрягайки паметта си.

— Да, вярно, че беше така.

— Е, това не беше никакъв слуга, а Алфред.

Рагнар се вторачи в мен. Събитията се подреждаха в главата му и той си даваше сметка, че съм го измамил. Че ако само е знаел кой е придружителят ми, е могъл с един удар да спечели цял Уесекс за датчаните. За миг реших, че ще ми се разсърди, и съжалих, задето не съм си държал езика зад зъбите, но той се разсмя.

— Наистина ли е бил Алфред?

— Да.

— В лагера на Гутрум?

— Казах ти, че понякога поема рискове — опитах да върна разговора на темата за Мерсия. Но Рагнар още бе под въздействието на спомена за онази далечна, мразовита нощ.

— И защо си премълчал тогава?

— Защото му бях дал клетва.

— Та ние щяхме да те направим по-богат и от най-богатия крал. Да ти дадем кораби, войници, коне, сребро, жени, всичко! Трябвало е само да поискаш.

— Бях дал клетва — повторих, макар че едва не се бях поддал на изкушението да я наруша. С няколко думи можех да сторя така, че никога повече саксонец да не управлява в Англия. Да превърна Уесекс в датско кралство. И всичко това само ако предам един човек, когото не понасях, на друг, когото обичах като брат. Но не си бях отворил устата. Честната дума понякога ни тласка по пътища, които не искаме да поемаме. — Wyrd bið ful aræd — казах.

Съдбата е неумолима. Тя ни сграбчва като менгеме. Аз си мислех, че съм избягал от Уесекс и от Алфред, а ето че отново бях тук, в неговия дворец. Той се върна същия следобед сред тропот на копита и суетене на прислуга и духовници. Двама души внесоха постелните принадлежности обратно в стаята му, докато един монах тикаше ръчна количка с документи, от които кралят очевидно имаше нужда по време на еднодневното си отсъствие. Запъхтян свещеник претича покрай нас с разпятие и покривало за олтар, а двама други мъкнеха реликвите, съпровождащи Алфред при всяко пътуване. После се появиха гвардейците — единствените хора, на които се разрешаваше да носят оръжие в кралските покои, а накрая още свещеници, всички бъбрещи оживено помежду си, сред които и самият Алфред. Той изобщо не се беше променил — имаше същия блед, аскетичен вид. Един свещеник му обясняваше нещо, а той час по час кимаше. Беше облечен просто, в черно наметало, наподобяващо расо, а на главата си вместо корона носеше проста вълнена шапка. С едната си ръка водеше Етелфлед, която впрочем отново бе взела кончето на Едуард. Тя подскачаше на един крак и се мъчеше да откъсне баща си от свещеника, но Алфред я търпеше, защото винаги бе обичал децата. Накрая тя го затегли с всички сили съм мястото, където стояхме аз и Рагнар, и той й позволи да го доведе при нас. Двамата коленичихме, а аз си държах главата наведена.

— Някакъв мъж е счупил носа на Утред — уведоми го Етелфлед, — но си е получил заслуженото и е умрял.

Кралската десница ме улови за брадичката и вдигна лицето ми нагоре. Познатите умни очи ме гледаха от тясното, изпито лице. Предположих, че отново страда от стомашните конвулсии, които превръщаха живота му в непрестанен ад. Изражението му бе строго, както обикновено, но сетне изкриви устни в полуусмивка.

— Вече мислех, че няма да те видя отново, лорд Утред.

— Задължен съм ти, господарю. Приеми моите благодарности.

— Изправете се — каза той и ние станахме. Алфред се обърна към спътника ми: — Скоро ще те освободя, лорд Рагнар.

— Благодаря, господарю.

— Но идната седмица тук ще организираме празненства. Ще честваме освещаването на новата църква и официалния годеж на тази млада дама за лорд Етелред. По този повод съм свикал Уитана и ще помоля и двама ви да останете тук, докато не приключим с разискванията.

— Разбира се — кимнах аз. Всъщност нямах търпение да се върна в Нортумбрия, но бях задължен на Алфред и не пречеше да изчакам седмица или две.

— А междувременно има някои въпроси… — Той направи пауза, сякаш се боеше да не каже твърде много, и продължи неопределено: — Някои въпроси, по които може да ми бъдете от полза.

— Да, господарю.

С това разговорът приключи и кралят се отдалечи. И така, ние зачакахме. Град Уинтансестър, в предвкусване на празненствата, се пълнеше с народ. Беше време на срещи със стари познайници. Всички предводители на армията на Алфред от битката при Етандун бяха тук и се радваха да ме видят — Уиглаф от Съморсете, Харалдот Дефнашир, Осрик от Уилтуншър и Арнулф от Сут Сеакса. Сега хората, застанали до своя крал, когато всичко бе изглеждало загубено, бяха могъщи велможи, разполагащи с богатство и власт. Но Алфред не бе наказал и изменниците, напуснали Уесекс, като например Уилфрит от Хамптоншир, който бе забягнал през морето във Франкия, за да се спаси от атаката на Гутрум. Той се държеше към тях с пресилена любезност, но се усещаше негласно разделение между онези, които бяха останали да се сражават, и другите, хукнали да спасяват кожите си.

Градът изобилстваше и от улични изпълнители — жонгльори, акробати, музиканти и разказвачи на истории. Най-голям успех обаче жънеше един навъсен мерсиец на име Офа, който имаше глутница дресирани териери. Хората обичайно използваха тези животни за лов на плъхове, но Офа ги беше научил да танцуват, да ходят на задни лапи и да скачат през обръчи. Едно от кучетата дори яздеше пони, уловило юздата му със зъби, докато останалите обикаляха с малки кожени кофички да събират пари от зрителите. За моя изненада Офа бе поканен в двореца. Това беше странно, защото Алфред не си падаше по фриволните забави. Неговата представа за добре прекарано време бе да води богословски беседи, но в случая предполагам, че го направи, за да зарадва децата. Рагнар и аз също присъствахме на представлението и именно тук ме откри отец Беока.

Бедният Беока се просълзи, щом ме видя. Беше вече стар, прехвърлил четирийсетте, а косата му, навремето рижа, бе силно прошарена с бяло. Кривогледото му око бе закрито от перде, а освен това куцаше и имаше парализирана лява ръка. Мъжете го подиграваха заради тези недъзи, макар и никога в мое присъствие. Беока ме знаеше от дете, понеже бе капелан на баща ми, а също и мой първи учител по четмо и писмо. През годините беше приемал някои мои постъпки, а други — не, но никога не бе преставал да ме обича. Също така бе добър свещеник и вече служеше при Алфред, което го правеше щастлив. Сега се хвърли развълнувано насреща ми и ме прегърна.

— Слава Богу, че си жив!

— Аз съм труден за убиване, отче.

— Така си е, не ще и дума. Но беше кекаво дете.

— Наистина?

— Изтърсакът на котилото, както те наричаше баща ти. Чак по-късно започна да укрепваш.

— И оттогава не съм спирал.

— Виж ги само, малките хитреци! — посочи Беока два териера, които ходеха на задни лапи. — Да знаеш, че трябва да поговориш с Офа.

— С него ли? Че защо? — погледнах учудено към мерсиеца, който командваше триковете на кучетата с подсвирквания и щракания с пръсти.

— Защото това лято е бил в Бебанбург. От него разбрах, че чичо ти е преустроил двореца. Направил го по-голям от преди. А Гита починала. Мир на праха й, добра жена беше — прекръсти се той.

Гита беше моята мащеха, която след смъртта на баща ми се ожени за моя чичо Елфрик, така че бе съпричастна към узурпирането на Бебанбург. Не казах нищо по повод смъртта й, но след представлението, докато Офа и двете му асистентки прибираха обръчите и слагаха нашийници на кучетата, отидох при мерсиеца и му казах, че искам да поговоря с него.

Той беше странен човек. Висок като мен, с печална, умна физиономия и на всичко отгоре християнски свещеник.

— Но ми дойде до гуша от църквата — ми сподели в „Двата жерава“, където го почерпих с кана пиво. — А също и от жена ми. Особено от нея.

— И просто взе, че си тръгна?

— Напуснах. Избягах. Щях да отлетя, ако Господ ми беше дал крила.

Разбрах, че странства вече дванайсет години, еднакво добре приет в саксонските и датските владения на Британия, защото носеше със себе си смях, макар по душа да не беше весел. Но Беока бе прав — той наистина бе ходил в Нортумбрия и бе наблюдавал всичко внимателно. Толкова внимателно, че вече разбирах защо Алфред го е поканил да изнесе кучешкото си представление в двореца. Офа явно бе един от шпионите, снабдяващи го със сведения за случващото се извън Уесекс.

— Е, разкажи какво ново в Нортумбрия — подканих го аз.

Той направи гримаса и се загледа в гредите на тавана. Мъжете, посещаващи „Двата жерава“, имаха обичай да правят резка върху тях всеки път, щом наемеха някоя от проститутките на кръчмата. Изглеждаше, че сега Офа брои тези резки — задача, която можеше да му отнеме цяла есен.

— Новините — рече накрая — са стока, не по-различна от пивото, кожите или курвите. Купуват се и се продават.

Сложих един шилинг върху масата, но той само го погледна и се прозина. Добавих и втори, което му развърза езика.

— Откъде искаш да започна? — попита.

— От север.

Научих, че в Шотландия било сравнително спокойно. Крал Аед имал фистула и не му било до сражения, но въпреки това се предприемали чести набези и кражби на добитък от Нортумбрия, където моят чичо Елфрик сега се зовял господар на Берниция.

— Да не иска да стане крал там? — поинтересувах се.

— Иска да бъде оставен на мира — отвърна Офа. — Не се заяжда с никого и трупа пари. Признава господството на Гутред и държи мечовете си наточени. Той не е глупак. Приветства датските заселници, защото му предоставят защита срещу скотите, но, от друга страна, пуска в Бебанбург само онези датчани, на които има доверие; Пази крепостта си в безопасност.

— Но иска ли да става крал или не? — настоях.

— Знам какво прави — тросна се Офа. — А какво иска, знаят само той и Всевишният.

— Синът му жив ли е?

— Сега има двама синове, и двамата още малки, но жена му умря.

— Да, чух.

— По-големият му син хареса кучетата ми и молеше баща си да ги купи, но аз отказах.

Като изключим преустройството на двореца, другите вести от Бебанбург бяха, че външната стена и долната порта били укрепени и направени по-високи. Попитах Офа дали той и питомците му са били добре приети в Дънхолм, което го накара да ме погледне изпод вежди и да се прекръсти.

— Никой не ходи в Дънхолм по своя воля — бе отговорът. — Чичо ти прати войници да ме придружат през земите на Кяртан и добре, че го стори.

— Значи Кяртан процъфтява? — попитах горчиво.

— По-скоро е плъзнал като бурен — отвърна Офа и като видя недоумението ми, продължи: — Процъфтява в Дънхолм, където коли, беси и изнасилва наред. Но иначе е пуснал пипала много по-надалеч. Има пари и ги използва, за да си купува приятелства. Ако някой датчанин негодува срещу Гутред, можеш да се обзаложиш, че е подкупен от Кяртан.

— Мислех, че се е съгласил да плаща данък на Гутред.

— Плати само веднъж. От следващата година добрият крал Гутред трябваше да пие една студена вода.

— Добрият крал Гутред?

— Така го наричат в Йоферуик, но само християните. Датчаните го смятат за лековерен глупак.

— Защото е християнин?

— Такъв ли е според теб? — попита Офа. — Вярно е, че го твърди и ходи на църква, но подозирам, че още се кланя на старите богове. Не, нещата по-скоро опират до пари. Той се опита да наложи църковен данък, което не се понрави на датчаните.

— Колко време още ще управлява според теб?

— За пророчества тарифата ми е по-висока. Знаеш, безполезните неща са скъпи.

Реших да си спестя среброто и смених темата.

— А как се държи Ивар? Още ли признава Гутред за крал?

— За момента — отвърна предпазливо Офа. — Но ърл Ивар отново е най-силният мъж в Нортумбрия. Чувам, че взел пари от Кяртан, за да набере войска.

— Защо му е войска?

— Ти как мислиш? — попита саркастично събеседникът ми.

— За да сложи свой човек на трона?

— Примерно. Но и Гутред разполага с немалка армия.

— От саксонци?

— От християни. Предимно саксонци.

— Значи на хоризонта се задава гражданска война?

— В Нортумбрия тя никога не е слизала от хоризонта.

— Която Ивар вероятно ще спечели, защото е безмилостен.

— Сега е по-предпазлив от преди — отбеляза Офа. — Научил е урока, който Аед му преподаде преди три години. Но щом е сигурен, че ще победи, неминуемо ще нападне.

— Значи Гутред трябва да убие както Ивар, така и Кяртан.

— Какво трябва да правят кралете не е работа за моя скромен ум. Аз уча кучета да танцуват, а не мъже да управляват. Да ти разкажа ли и за Мерсия?

— Знаеш ли нещо за сестрата на Гутред?

— А, онази ли — почти се усмихна Офа. — Станала е монахиня.

— Гизела? — възкликнах потресено. — Монахиня? Значи се е покръстила?

— Не бих казал, че е прегърнала Христа. По-скоро е избрала манастира като убежище.

— От кого?

— От Кяртан. Той я искаше за снаха.

— Но нали той мрази Гутред — озадачих се.

— И въпреки това е решил, че сестрата на Гутред е добра партия за сина му. Вероятно като амбициозен баща смята, че това един ден ще помогне на едноокия Свен да седне на трона в Йоферуик. Във всеки случай изпрати сватове и предложи на Гутред пари, мир и обещание да спре с тормоза над християните. Мисля, че той бе наполовина склонен да приеме.

— Но как е възможно?

— Отчаяният човек се нуждае от съюзници. Може би е смятал, че така ще разедини Ивар и Кяртан, а и парите положително нямаше да са му излишни. Освен това Гутред има фаталния недостатък да вярва на най-доброто у хората. За разлика от сестра си, която не пожела и да чуе за сделката и избяга в манастир.

— Кога беше това?

— Миналата година. Кяртан прие отказа като поредната обида и заплаши, че ще я даде на хората си да я изнасилят един по един.

— Значи тя още е в манастира?

— Беше, когато напуснах Йоферуик. Там поне никой не напира да я омъжва. Може пък да не харесва мъжете. Много монахини не ги харесват. Но се съмнявам брат й да я остави още дълго там. Тя е твърде полезна за политическите му цели.

— Като съпруга на Свен? — попитах презрително.

— Това няма да стане — поклати глава Офа, като си наля още пиво. — Знаеш ли кой е отец Хротуерд?

— Един изключително неприятен тип — отвърнах, спомняйки си как Хротуерд бе вдигнал населението на Йоферуик да коли датчаните.

— Напълно съм съгласен — пооживи се Офа. — На него му хрумна идеята датчаните да се облагат с църковен данък. А също и въпросната Гизела да се омъжи за чичо ти Елфрик. Той сега си няма жена, а ако се съгласи да изпрати войска на Гутред, това силно би го издигнало в неговите очи като потенциален зет.

— Но също би отслабило отбраната на Бебанбург — възразих.

— Шейсет мъже могат да отбраняват Бебанбург до Второ пришествие — махна пренебрежително с ръка Офа. — Гутред се нуждае от по-голяма армия, така че двеста души от Бебанбург ще му дойдат като дар Божи и положително ще струват колкото една сестра. Имай предвид, че Ивар би сторил всичко, за да осуети сватбата. Той не иска саксонците от Северна Нортумбрия да се обединяват с християните от Йоферуик. Накратко казано, в цяла Британия цари мир, с изключение на Нортумбрия, където за Гутред назряват ядове.

— А в Мерсия? — попитах.

— Нищо необичайно.

— Източна Англия?

— Там също на повърхността цари спокойствие, но… — Последва пауза, която се проточи и аз разбрах, че е умишлена. Зачаках, но Офа просто ме гледаше невинно и аз с въздишка бръкнах отново в кесията си. След като почука монетата, за да се увери, че звъни на сребро, той продължи: — Става дума за крал Етелстан, навремето известен като Гутрум. Алфред смята, че го е опазил в тайна, но аз знам, че двамата преговарят помежду си. За подялбата на Англия.

— Подялба на Англия? Че тя не е тяхна, за да я делят!

— Датчаните ще получат Нортумбрия, Източна Англия и североизточните части на Мерсия. Югозападът на Мерсия ще остане за Уесекс.

Аз се вторачих в него.

— Алфред никога не би се съгласил на това.

— Ще се съгласи, и още как.

— Той иска цяла Англия — възразих.

— Той иска Уесекс да е в безопасност — рече Офа, въртейки монетата върху масата.

— И за тази цел ще се прости с половин Англия? — възкликнах невярващо.

Офа се усмихна.

— Представи си го по следния начин. В Уесекс няма датчани, но в датските владения е пълно със саксонци. Ако датчаните поемат ангажимент да не нападат, Алфред ще се чувства в безопасност. Но дали същото ще важи и за другата страна? Дори армията да не ги атакува, ще имат на своя територия хиляди саксонци, които могат да въстанат всеки момент, особено ако получават подкрепа от Уесекс. За Етелстан договорът с Алфред няма да струва дори колкото пергамента, върху който е написан.

— Имаш предвид, че Алфред ще го наруши?

— Не открито, не. Но ще насърчава саксонските бунтове, ще поддържа християните, ще подклажда размирици, като през цялото време ще си казва молитвите и ще се кълне във вечно приятелство с врага. Всички го възприемате като благочестив книжен червей, но неговата амбиция се простира оттук чак до Шотландия. Вие го виждате да се моли, а аз го виждам да мечтае. Той ще праща в датските земи мисионери и вие ще смятате, че се ограничава само с това, но всеки път, щом саксонец убие датчанин, острието ще е осигурено от Алфред.

— Не мисля — поклатих глава. — Неговият Бог не му позволява да бъде вероломен.

— Какво знаеш ти за неговия Бог? — попита презрително Офа, сетне стисна клепачи и занарежда напевно: — „И го предаде Господ, Бог наш, в ръцете ни, и ние разбихме него, синовете му и целия му народ; тогава превзехме всичките му градове, предадохме на заклятие всички градове, мъже, жени и деца, не оставихме никого жив“. — Той отвори очи. — Ето как действа неговият Бог. Да ти цитирам ли още малко от Светото писание? „И ще предаде царете им в твоите ръце, и ти ще изтребиш името им от поднебесието: никой няма да устои срещу тебе, докле ги не изкорениш.“ Алфред вярва в Божиите обещания и си мечтае за земя, свободна от езичници. Земя, населявана единствено от християни, в която врагът е напълно унищожен. Ако има човек на Британските острови, от когото да се боим, лорд Утред, това е крал Алфред. А сега — Офа се изправи от масата — трябва да проверя дали онези глупави жени са нахранили кучетата ми.

Наблюдавах го как се отдалечава и си мислех, че е един умен мъж, който бърка относно Алфред.

А Алфред, естествено, искаше да мисля именно това.