Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (8)

Глава пета

Собственикът на кораба и мой господар се наричаше Свери Равнсон — един от четиримата, оказали ми такъв топъл прием. Той бе една глава по-нисък от мен, десет години по-стар и два пъти по-широк. Имаше лице, плоско като лопата на гребло, сплескан, безформен нос, черна брада, прошарена с бели косми, три зъба и никакъв врат. Говореше рядко и бе един от най-силните мъже, които съм срещал.

Корабът му носеше името „Търговец“, ясно намеквайки за предназначението си. Беше здраво построен, със солиден такелаж и пейки за шестнайсет гребци, макар че в момента разполагаше само с единайсет, поради което Свери бе щастлив да попълни бройката с мен. Всички гребци бяха роби. Петимата членове на екипажа никога не докосваха весло — тяхната задача беше да сменят Свери на руля, да се грижат ние да работим усърдно и да не бягаме, както и да изхвърлят труповете през борда, ако някой от нас умреше. Двама бяха норвежци, подобно на Свери, двама — датчани, а петият бе фризиец, наречен Хака. Първо свалиха хубавите ми дрехи, оставяйки само ризата, и ми хвърлиха чифт въшливи, съдрани панталони. Хака занити робските окови около глезените ми, после съдра ризата на лявото ми рамо и издълба с късо ножче в плътта ми голяма буква „С“. Кръвта рукна надолу към лакътя, смесвайки се с първите капки дъжд.

— Трябваше да те жигосам — поясни Хака, — но на борда не се пали огън.

После загреба черна мръсотия от дъното на кораба и я втри в прясната рана. Тя се възпали и дълго след това гноеше и ми причиняваше треска, но щом зарасна, инициалът на Свери остана татуиран в кожата ми. Нося го и до ден-днешен.

Впрочем малко остана всички да загинем още преди белегът да е зараснал. През онази първа нощ вятърът внезапно се усили и се съчета с отлива, подгонвайки разпенени ручеи надолу по устието на реката. „Търговец“ започна да се мята, шибан от летящия хоризонтално дъжд. Целият корпус се тресеше от течението, мъчещо да ни издърпа навътре в морето. Въжето на котвата, която представляваше просто голям плосък камък с дупка в средата, се изпъваше и я влачеше по дъното.

— Гребете! — изрева Свери и пресече въжето. — Гребете, ако ви е мил животът, копелета!

— Гребете! — поде и Хака, като ни зашиба с камшика.

Отначало помислих, че иска да вкара кораба в речното корито, където щяхме да заседнем, но да бъдем в сравнителна безопасност, а после можехме да излезем с прилива. Но Свери имаше пълен трюм със стока и се боеше, че ако навлезем навътре в сушата, тя ще бъде разграбена от полудивите обитатели на копторите около Гирум. Затова пое курс към морето. Предпочиташе риска да загине сред вълните пред този да бъде заклан на сушата. Така попаднахме в сивия, непрогледен хаос на стихията. Планът му бе да свие на север и да намери убежище зад първия нос — не чак толкова лоша идея, но сметката му излезе крива заради силата на бурята. Опъвахме жили до скъсване, а камшикът играеше по гърбовете ни, но не успявахме да свърнем обратно към брега. Като за капак час по час трябваше да пускаме веслата, за да изгребваме нахлуващата през бордовете вода. Това продължи през цялата нощ и аз добре помня смазващата костите умора и страха от грамадните, невидими талази, които ревяха под нас и ни подхвърляха като орехова черупка. На моменти се обръщахме странично и тогава ми се струваше, че неминуемо ще се обърнем. Сграбчвах конвулсивно пейката, веслата чаткаха по обшивката на корпуса, а аз тънех до кръста в бяла пяна. Но като по чудо „Търговец“ всеки път изплуваше и ние наново се залавяхме да изчерпваме вода. Как успя да не потъне — не ми е ясно и до днес.

Утрото ни завари прогизнали като мишки във все още гневното, но вече не така убийствено море. Земя не се виждаше никъде. Глезените ми бяха целите разкървавени от впилите се окови, но аз продължавах да изхвърлям ведро подир ведро. Никой друг не помръдваше. Останалите роби, чиито имена още не бях успял да науча, лежаха по пейките като пребити кучета, а екипажът се бе скупчил под навеса, където Свери държеше здраво рулевото весло. Докато работех, усещах как тъмните му очи ме наблюдават. Бях изранен и капнал от изтощение, но не исках да показвам слабост. Ръцете ме боляха, очите ми лютяха от солта, а стомахът ми се свиваше конвулсивно. В краката ми се плискаха следи от повръщано, но не бяха от мен.

Накрая ме спря самият Свери, като дойде и ме шибна с камшик през раменете. След минута двама от хората му ни донесоха стар хляб, разквасен в морска вода, и мях вкиснато пиво. Никой не продумваше. Вятърът свиреше злостно в кожените ремъци, привързани за късата мачта, вълните блъскаха кила, а дъждът продължаваше неспирно да вали. Стиснах амулета на шията си. Бяха ми го оставили, защото бе изрязан от обикновена кост и нямаше никаква стойност. Молех се на всички богове, които знаех. На Ньорд да ме опази жив в бушуващото море, а на останалите — за отмъщение. Мислех си, че Свери и хората му все някога трябва да заспят, а щом това стане, ще ги убия. Но аз заспах преди тях и докато бурята постепенно губеше яростта си, всички тънехме в дълбок сън. Накрая ние, робите, бяхме разбудени с ритници, за да вдигнем платното, и корабът се понесе на изток под сиви небеса.

Четирима от гребците бяха саксонци, трима норвежци, трима датчани, а последният — ирландец. Той седеше на пейката срещу мен и отначало не разбрах народността му, защото рядко обелваше дума. Беше мургав, жилест, чернокос и макар да бе само с година по-възрастен от мен, носеше белези като воин ветеран. Забелязах, че екипажът го държи под око, сякаш се бои да не създаде неприятности. По-късно през деня вятърът се обърна откъм юг и пак ни бе наредено да гребем. Ирландецът теглеше веслото с навъсено изражение и аз го попитах как се казва. Хака ме чу и веднага дотърча, удряйки ме по лицето с дръжката на камшика си. От носа ми рукна кръв. Той се засмя, но бързо смръщи вежди, защото не показах признаци на болка.

— Ще си държиш езика зад зъбите, ясно? — викна, като ме удари пак. — Ти си едно нищо! Повтори, какво си? — Аз премълчах и той ме удари отново, по-силно. — Какво си?

— Нищо — изръмжах.

— Ха, проговори! Нали ти наредих да мълчиш — изкрещя той, доволен, задето ме е подвел да наруша правилата, и като ме удари за последно по темето, се отдалечи. До вечерта гребахме в мълчание, а щом се мръкна, ни оставиха да спим, но преди това съединиха оковите ни с верига. Винаги правеха това, а докато един се навеждаше, за да ги свързва, друг пазеше отстрани с лък и поставена върху тетивата стрела.

Свери знаеше как да командва кораб с роби. През първите дни постоянно дебнех възможност да нападна, но такава нямаше. Оковите никога не слизаха от краката ни. Ако спирахме в пристанище, ни натикваха под навеса на кърмата и заковаваха входа му с дъски. Тогава поне можехме да говорим помежду си и аз разбрах по нещо за останалите. Четиримата саксонци бяха продадени в робство от Кяртан. Земеделци в предишния си живот, те кълняха християнския Бог за несгодите си. Норвежците и датчаните бяха все крадци и разбойници — мрачни типове, осъдени на робство от своите сънародници. За ирландеца, чието име бе Финан, не узнах почти нищо, защото неизменно оставаше бдителен и затворен. На ръст бе най-дребен от всички ни, но имаше яко тяло и дръзко лице, обрасло с гъста, черна брада. Също като саксонците, бе християнин — или поне носеше на шията си дървен кръст, който понякога притискаше мълчаливо до устните си, докато се молеше. Макар сам да не говореше, внимателно слушаше историите на другите роби — в повечето случаи лъжливи — за жени, подвизи и отминали пиршества. Само понякога, когато смяташе, че всички останали спят, Финан тихо тананикаше тъжна песен на родния си език.

Щом спазаряха стока на някое пристанище, ни вадеха от тъмния затвор, за да я товарим в трюма, намиращ се по средата на кораба, зад мачтата. Екипажът се напиваше на пристанището, но двама винаги оставаха трезви, за да ни пазят. Ако застанехме на котва по-далеч от брега, се случваше Свери да ни пусне на палубата, но винаги със свързани окови, за да не може никой да избяга.

Първото ми плаване на „Търговец“ беше от ветровития бряг на Нортумбрия до Фризия, където ни посрещна странен пейзаж от ниски острови, пясъчни плитчини и обширни, заливани от приливите мочурища. Спряхме в невзрачно пристанище, където освен нас имаше още четири кораба, всичките с робски екипажи. Оттук натоварихме пушена херинга и кожи от видра.

От Фризия продължихме на юг, към Франкия. Разбрах, че сме пристигнали там по думите на Свери, който слезе на брега и се върна в мрачно настроение.

— Проклети франки — измърмори на хората си. — Проклети, стиснати копелета! — Той видя, че го гледам, и ме шамароса през лицето, цепвайки кожата ми със сребърния пръстен с кехлибар, който носеше. Същата вечер се затвори под навеса отзад на кърмата и хвърли руническите пръчки. Подобно на всички моряци, Свери бе много суеверен и държеше комплект такива пръчки в кожена торбичка. Смяташе, че никой няма да разбере, но аз ги чух как изтракаха върху палубата. Вероятно поличбата им е била добра, защото реши все пак да остане при проклетите, стиснати франки. След три дена пазарлъци натоварихме остриета за мечове, върхове за копия, коси, ризници, тисово дърво и овча вълна. Поехме с всичко това обратно на север — далеч на север, при датчаните и свеите^[1], където франкските метални изделия се ценяха високо, а от тисовото дърво щяха да се изработят плугове. С печалбата Свери купи желязна руда, която откарахме обратно на юг.

Свери беше добър не само в управлението на роби, но и в правенето на пари. Монетите буквално се стичаха в ръцете му и той ги събираше в голям дървен сандък, който държеше в трюма.

— Ще ви се да си топнете ръчичките в меда, нали? — обърна се веднъж подигравателно към нас, докато плавахме край поредния безименен бряг. — Да ме ограбите, а? Миризливци такива! Ще ви избия до един, да знаете! Ще ви издавя. Ще ви натикам тюленови фъшкии в гърлата, докато пукнете. — Мисълта, че може да посегнем на имането му, разпалваше неговото красноречие, а ние гледахме надолу и мълчахме.

Зимата вече наближаваше и аз знаех само приблизително къде се намираме — някъде на север, близо до Дания. След като продадохме последната си стока, не купихме нова, а се насочихме с празния кораб покрай безлюдни пясъчни плажове, докато накрая не свърнахме в устието на плитък, обрасъл с тръстики поток. Беше прилив и щом водата започна да се отдръпва, „Търговец“ заседна в тинята. Наоколо нямаше селище, а само дълга, ниска постройка със сламен покрив. От дупката на покрива й се виеше дим. Пищяха чайки. От постройката излезе жена и с радостен вик се затича към Свери, който тъкмо слизаше от борда. Той я грабна в обятията си и я завъртя в кръг. Подир нея изскочиха и три деца. Той даде на всяко по шепа сребро, а сетне взе да ги гъделичка, прегръща и подхвърля във въздуха.

Очевидно тук възнамеряваше да подготви кораба за зимуване. Нареди ни да разтоварим баласта от камъни, да свалим платното, мачтата и такелажа и да го извлечем нагоре по брега, далеч от обхвата и на най-високия прилив. Задачата беше тежка и се наложи да заеме чифт волове от свой съсед, живеещ от другата страна на мочурището. Най-големият му син, момче на десетина години, много се забавляваше да ръчка животните и нас с остена. Зад къщата имаше барака за роби, направена цялата от дървени трупи, включително и покривът. В нея спяхме с окови на краката. През деня работехме — чистехме мръсотията от трюма на кораба, стържехме от корпуса налепите и водораслите. Простряхме платното да го изпере дъждът и зяпахме жената на Свери, докато го кърпеше с костена игла. Тя бе набита и късокрака, с месести бедра и кръгло, сипаничаво лице. Ръцете й бяха груби и червени от работа. Далеч не можеше да се нарече красива, но ние бяхме толкова зажаднели, че не откъсвахме очи от нея. Това толкова забавляваше нашия собственик, че веднъж дори й бръкна в пазвата и през смях ни показа едната й едра, бяла гърда. Аз сънувах Гизела, но колкото и да се напрягах, все не можех да видя лицето й и сънищата не ми носеха утеха.

Хранеха ни с овесена каша, супа от змиорки, тричав хляб и рибена чорба, а щом падна мраз, ни хвърлиха купчина мръсни овчи кожи. Зъзнехме в своята барака, слушахме воя на вятъра и гледахме снега през процепите в стените. Беше студено — толкова студено, че един от саксонците умря. Няколко дни беше трескав, а после просто издъхна. Двама от хората на Свери отнесоха тялото му до потока и го хвърлиха край леда, така че следващият прилив да го отнесе. Наблизо имаше гора и на всеки няколко дни ни водеха там да сечем дърва за огрев. Даваха ни брадви, но знаех, че нямам шанс да нападна пазачите — оковите ни нарочно бяха твърде къси, за да не можем да направим пълен разкрач, а и те бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия. Щях да загина, преди да успея да ги достигна. Един от датчаните все пак опита — затича се тромаво насреща им, но те го улучиха със стрела в корема. Той се преви надве, а те го убиха много бавно, оставяйки го да пищи в агония. Кръвта му обагри снега на метри наоколо, което трябваше да послужи като урок за всички нас. Затова ние просто поваляхме дърветата, очиствахме дънерите от клоните, цепехме ги с клинове, отнасяхме цепениците и се прибирахме обратно в робската си барака.

— Как ми се ще да докопам някое от дечицата му — каза Финан на следващия ден. — С радост ще удуша малкото копеленце.

Останах поразен, понеже никога не бях чувал толкова дълго изказване от него.

— Не е ли по-добре да ги вземем за заложници? — подхвърлих.

— Но те знаят, че не бива да ни доближават — продължи той, игнорирайки репликата ми. Говореше датски със странен акцент. — Ти си бил воин, нали?

— И още съм — отвърнах. Двамата клечахме на тревата пред бараката, където снегът се бе поразтопил, и чистехме херинга с тъпи ножове. Чайките с писъци се боричкаха за вътрешностите, а един от хората на Свери седеше пред дългата къща и ни пазеше. Върху скута му лежеше лък, а на колана му бе препасан меч. Зачудих се откъде Финан знае какъв съм, защото никога не бях говорил за миналото си. Нито бях разкрил истинското си име, предпочитайки да ме знаят като Осберт. По рождение действително съм Осберт, но после са ме прекръстили на Утред, защото по-възрастният ми брат е умрял, а баща ми е държал най-големият му син да се нарича така. Но Утред беше гордо, благородно име и аз не желаех някой да го използва на борда на „Търговец“. Щях да го пазя в тайна, докато не избягам от робството. — Как се досети? — попитах.

— Виждам, че постоянно наблюдаваш негодниците. Кроиш планове да ги убиеш.

— И ти си същият.

— Финан Пъргавия, така ме наричаха. Защото танцувах около враговете. Танцувах и убивах. Танцувах и убивах. — Той ядно разпра корема на поредната риба и захвърли червата й в снега. — Имаше време, когато притежавах пет копия, шест коня, два меча, лъскава ризница, щит и шлем, който сияеше като огън. Също жена с коси като свила, падащи до кръста, и с усмивка, способна да засенчи слънцето. А сега кормя риба. Но помни ми думата, един ден ще убия Свери, ще изчукам жена му, ще удуша копеленцата му и ще му задигна парите. — Финан се изсмя дрезгаво и замахна отново с ножа. — Защото той ги държи всичките тук. Закопани в земята.

— Сигурен ли си?

— А какво друго да ги прави? Не ги яде, защото още не е започнал да сере сребро, нали? Тук са, и още как!

— Къде изобщо се намираме?

— В Ютландия. Жена му е датчанка. Идваме тук всяка зима.

— От колко зими?

— Тази ми е третата.

— А как изобщо попадна при Свери?

Финан метна поредната изчистена риба в плетената кошница.

— Имаше битка. Сражавахме се с норвежците и копелетата победиха. Аз паднах в плен и те ме продадоха на него. А ти?

— Предаде ме господарят, комуто се бях заклел във вярност.

— Ха, значи още един мръсник за убиване. И при мен стана така.

— В смисъл?

— Отказа да ме откупи, защото беше хвърлил око на жена ми. Заряза ме, поради което всеки ден се моля той да пукне, жените му да се натръшкат, добитъкът му да пощръклее, децата му да гъбясат в собствените си говна, житото му да се маноса, а кучетата му бяс да хванат. — Той потръпна, сякаш гневът му бе прекалено силен, за да го сдържа в себе си.

Постепенно времето започна да омеква, а ледът, сковал потока, да се топи. Започнахме да правим нови весла от добре изсъхнал смърч, сечен предната зима. Докато станат готови, ледът вече бе изчезнал. Сиви мъгли забулиха земята, а покрай тръстиките се показаха първите цветя. Из мочурищата бродеха чапли, а слънцето топеше утринния скреж. Пролетта идваше и ние почистихме кораба, затъкнахме добре пролуките в корпуса и ги замазахме с катран. Пуснахме го на вода, върнахме баласта в трюма, изправихме мачтата и нанизахме на реята почистеното и закърпено платно. Свери прегърна жена си, целуна децата и нагази през плитчината към нас. Двама от екипажа го издърпаха на борда, а ние уловихме веслата.

— Гребете, безделници! — изрева той. — Гребете!

И ние загребахме.

 

 

Гневът може да те поддържа жив, но трудно. Понякога ми беше зле или се чувствах твърде слаб, за да опъвам веслото, но трябваше да продължавам, защото спрях ли, щяха да ме изхвърлят зад борда. Опъвах, докато се потях, докато повръщах, докато треперех, докато изпитвах болка във всеки мускул. Опъвах от тъмно до тъмно, в дъжд и пек, във вятър и студ. Помня как веднъж имах треска и мислех, че ще умра. Дори исках да умра, но Финан не ме остави.

— Жалък, мекушав саксонец — ругаеше ме под сурдинка. — Слабак, саксонска отрепка.

Аз простенах нещо в отговор, а той изръмжа отново, по-високо, така, че Хака да го чуе от носа:

— Те искат да умреш, затова не им се давай, копеле. Греби, нещастник такъв, греби!

Хака го удари с камшика си, задето се е осмелил да проговори. При друг случай аз му върнах услугата. Държах главата му в скута си и му тъпчех с пръсти овесена каша в устата.

— Дръж се — му казвах. — Не позволявай на тези задници да ни победят. Трябва да живееш.

И той оживя.

Онова лято потеглихме на север и свърнахме по течението на река, виеща се сред обрасли с брези блата. Толкова на север, че в сенките още се забелязваха преспи сняг. От едно затънтено село купихме еленови кожи, върнахме се с тях към морето и ги обменихме за бивни от моржове и китова кост. Тях на свой ред изтъргувахме срещу кехлибар и патешки пух. Превозвахме също малц, вълна, солено месо и желязна руда. Прекарахме два дни в един скалист залив да събираме каменни плочи за изработка на брусове. Свери замени плочите срещу гребени от еленов рог, ремъци от тюленова кожа и тежки слитъци бронз. С тази стока се върнахме в Ютландия и влязохме в пристанище Хайтхабу, което бе голям търговски център. Толкова голям, че имаше дори лагер за роби, където ни отведоха и пуснаха под охраната на въоръжените стражи и високите стени.

Тук Финан намери свои сънародници ирландци, а аз открих саксонец, пленен от датчаните в Източна Англия. От него научих, че крал Гутрум се е завърнал там под името Етелстан и гради църкви. Алфред, доколкото той знаеше, бе жив и здрав. Датчаните от Източна Англия засега не се опитвали да нападат Уесекс, но Алфред усилено укрепвал границата с тях. Човекът нямаше сведения за Рагнар-младши и останалите датски заложници, нито бе чувал новини около Гутред и Нортумбрия, затова аз се изправих насред лагера и извиках на висок глас:

— Има ли тук някой от Нортумбрия? — Хората само ме зяпаха тъповато, затова повторих: — Някой от Нортумбрия?

Този път едно момиче се обади иззад стобора, преграждащ мъжката част от женската. Мъжете се скупчиха да я зяпат през пролуките на дъските, но аз ги разбутах встрани, за да я разпитам. Оказа се, че е саксонка, петнайсетгодишна, дъщеря на кожар от Онрипум. Баща й задлъжнял на ърл Ивар и за да си върне парите, Ивар взел нея и я продал на Кяртан.

— Кяртан? — едва повярвах на ушите си.

— Да, Кяртан — кимна мрачно тя. — Той ме изнасили, а после ме препродаде на тези мръсници.

— Значи още е жив? — попитах.

— Разбира се, че е жив.

— Но обсаден, предполагам?

— Не и докато аз бях там.

— А Свен, синът му, при него ли е?

— Да, той също ме изнасили — бе отговорът.

Много по-късно успях да сглобя цялата история. Гутред и Ивар с помощта на моя чичо Елфрик опитали да сломят крепостта Дънхолм с глад, но зимата се оказала тежка, а войниците мрели от студ и болести. Кяртан от своя страна им предложил откуп и те приели среброто му. В добавка Гутред изтръгнал от него обещание, че няма да напада свещеници. Известно време условието било спазвано, но църквата била твърде богата, а Кяртан — твърде алчен, затова не след дълго нарушил думата си и пак започнал да убива Божи служители и да ги продава в робство. Колкото до ежегодната дан, с която се ангажирал към Гутред, Елфрик и Ивар, тя била платена един-единствен път. Накратко, нищо не се променило. Кяртан кротнал за някой и друг месец, но след като преценил силата на враговете си, отново навирил опашка. Дъщерята на кожаря от Онрипум не знаеше нищо за Гизела, дори не бе чувала за нея. Реших, че вероятно е умряла, и за първи път познах отчаянието. През нощта плаках. Спомнях си Хилд и със страх се чудех какво ли е станало с нея. Спомнях си целувката с Гизела под дърветата и всички свои мечти, които сега изглеждаха толкова далечни и непостижими.

Имах законна съпруга в Уесекс, за която не знаех нищо, а, честно казано, не ме беше и грижа. Смъртта бе отнесла невръстния ми син. Бе отнесла и Исеулт. Тънех в неведение за Хилд и бях изгубил всички шансове да спечеля Гизела. Затова седях в тъмната барака, потънал в самосъжаление, а по бузите ми се стичаха сълзи. Финан ме видя и също се разплака, явно при спомена за собствения му дом. Помъчих се да разпаля наново гнева си, защото само той ме поддържаше жив, но гневът не идваше. Вместо това ридаех безспир, сломен от мисълта, че съм обречен да тегля веслото, докато не умра, а после да бъда хвърлен зад борда като куче.

— Ти и аз — долетя до мен гласът на Финан в мрака. Цареше хлад, макар да беше лято.

— Ти и аз? — попитах, стискайки клепачи в опит да спра сълзите си.

— Да, приятелю. С мечове в ръце. Ще се случи, помни ми думата.

Искаше да каже, че отново ще бъдем свободни и ще осъществим своето отмъщение.

— Мечти — поклатих глава.

— Не! — изръмжа гневно той, допълзя до мен и сграбчи ръката ми в своята. — Не се предавай. Ние сме воини!

Бях воин навремето, рекох си. Сияех в бронята и шлема си, но сега бях мръсен, въшлив, недохранен и сломен.

— Ето, вземи — подаде ми Финан някакъв предмет. Беше гребен от еленов рог, който по някакъв начин бе успял да задигне от стоката и да скрие сред дрипите си. — Да заприличаш на човек.

Сресах косата си, която бе порасла почти до кръста. Разчепквах сплъстените кичури и вадех въшки измежду зъбите на гребена. На сутринта Финан я сплете на плитки, а аз сторих същото за него.

— В моето племе войниците носят косите си така, а ние с теб сме войници — поясни той.

— Не сме никакви войници, а жалки, парцаливи роби — отвърнах. Но отчаянието ми бе отминало като морска буря и гневът отново ме изпълваше с решимост.

На следващия ден натоварихме „Търговец“ със слитъци мед, бронз и желязо. Вкарахме в трюма бурета с пиво и запълнихме оставащото място със солено месо, самуни корав хляб и качета със солена треска. Свери се присмя на сплетените ни коси.

— Ей, вие двамата — викна подигравателно. — Решили сте да се харесате на жените, или сами се правите на жени?

Ние не отговорихме и той ни остави на мира. Беше в необичайно добро и приповдигнато настроение, понеже обичаше да плава, а съдейки по количеството провизии, този път ни очакваше дълго плаване. Руническите пръчки явно му бяха предсказали успех в начинанията, защото дори попълни екипажа с трима нови роби, всичките фризийци. Още с тръгването обаче ни сполетя премеждие. Малко след като Хайтхабу се изгуби от погледите ни, зад нас се лепна друг кораб.

— Пирати — обяви мрачно Хака.

Носехме се на север с цялата скорост, която ни предоставяха платното и греблата, но враговете бавно ни застигаха, защото корабът им беше по-дълъг, тесен и лек. Спаси ни единствено падането на мрака, но нощта бе изпълнена с тревога. Свалихме платното и спряхме да гребем, за да не вдигаме шум, но в тишината се чуваше плясъкът от веслата на преследвачите ни. Свери и хората му клечаха до нас с мечове в ръце, готови да ни убият, ако гъкнем. Финан и аз се изкушавахме да привлечем внимание с викове или удари по борда, но това само щеше да ни навлече неминуема гибел. Накрая непознатият кораб ни подмина и се изгуби в далечината.

Такива заплахи бяха рядкост. Както гарван гарвану око не вади, така и датчаните и норвежците почти не нападаха съдовете на свои сънародници. Естествено, имаше отчаяни типове, които се отдаваха на пиратство. Те бяха обект на хули и презрение, но също и на страх. Всеки имаше право да ги убие или пороби, но въпреки риска изкушението оставаше голямо. Ако пленяха кораб с щедра плячка като „Търговец“, това щеше да им спечели богатство, власт и приемане в обществото.

След като отървахме кожите в преследването, продължихме на север и не видяхме земя нито онази нощ, нито още много нощи поред. Докато една сутрин пред нас не се извисиха черни, отвесни скали. Вълните се разбиваха с грохот в мрачните им лица и аз реших, че сме стигнали края на пътуването си, но грешах. Не спряхме тук, а свърнахме на запад, а после за кратко на юг, докато не пуснахме котва в залива на един остров.

Отначало Финан реши, че сме в Ирландия, но хората, които доближиха „Търговец“ в малка кожена лодка, не говореха неговия език. Покрай северните брегове на Британия има разпръснати малки острови и мисля, че този беше един от тях. На тях живеят диваци и Свери не рискува да слезе на сушата, а даде на местните шепа дребни монети и получи срещу тях яйца от морски птици, сушена риба и козе месо. На следващото утро се надигна поривист бриз и ние гребахме цял ден, навлизайки в необятната пустош на запад. Рагнар-старши ме бе предупреждавал за тези води с думите, че отвъд тях има далечна земя, но повечето, тръгнали да я търсят, не са се завръщали. Тази западна земя според него бе обитавана от душите на мъртви моряци — сива, забулена в мъгли и брулена от ветрове. Но ние отивахме именно там, а Свери бе уловил рулевото гребло с израз на доволство на лицето. Спомних си, че и аз съм изпитвал същата радост — радостта да управлявам добър кораб, да усещам пулса на живота по целия му кил, от носа до кърмата.

Пътувахме безспир две седмици. Оттук минаваше маршрутът на китовете и чудовищата се надигаха покрай нас да ни разгледат, изпускайки фонтани от водни пръски. Въздухът ставаше все по-хладен, слънцето бе постоянно скрито зад облаци, а хората на Свери започваха да нервничат, мислейки, че сме се изгубили. Същото мислех и аз — очаквах животът ми да приключи с падане от ръба на морето, където бездънни въртопи завличат корабите към тяхната гибел. Над главите ни в студената белота кръжаха чайки и надаваха скръбни писъци, а ние гребяхме до пълна отмала. Водните талази бяха безкрайни, сиви и се надигаха като хълмове. Само един ден имаше попътен вятър и тогава опънахме платното, а носът със свистене пореше морската шир.

Така стигнахме до Хорн, в земята на огъня, наричана от някои Туле. Над планинските върхове се виеше дим и се разправяха истории за магични езера с гореща вода, макар че аз не видях такива. Освен огъня тук властваше ледът. Имаше планини от лед, реки от лед и корнизи от лед в небесата. Рибата треска достигаше над човешки бой на дължина и всички ядяхме до насита, а Свери беше доволен. Повечето мореплаватели се бояха да се впуснат в пътуването, което той бе осъществил, а в Туле стоката му щеше да струва три пъти повече, отколкото в Дания или Франкия, макар че трябваше да задели част от нея като дар за местния владетел. Металните слитъци му донесоха купища китова кост, моржови бивни и тюленови кожи, които щяха да го направят богат, ако успееше да ги откара у дома. Доброто му настроение стигна дотам, че позволи и на нас да слезем на брега и да пием кисело брезово вино в една дълга, воняща на риба постройка. Всички носехме не само обичайните окови на глезените, но бяхме свързани и с верига за вратовете, а Свери бе наел местни мъже да ни охраняват. Трима от пазачите ни бяха въоръжени с дългите, тежки копия, които хората на Туле използват за убиване на китове, а останалите четирима носеха ножове за рязане на китова мас. Свери знаеше, че може да разчита на бдителността им, и за пръв и единствен път през цялото време, докато бях при него, благоволи да говори с нас. Дори ни похвали за пътуването, което бяхме извършили, и за нашите умения зад веслата.

— Но вие двамата ме мразите — каза, поглеждайки към Финан и мен.

Аз премълчах.

— Брезовото вино е добро — рече Финан. — Благодаря ти за него.

— Брезовото вино е пикня — възрази Свери и звучно се оригна. Беше пиян и разговорът го забавляваше. — Мразите ме, но аз знам, защото ви наблюдавам. Другите са превили гръб, но вие ще ми резнете гръкляна, докато се обърна. А може би аз трябва да заколя вас? Да ви принеса в жертва на морето? — Ние не отвърнахме нищо. Големият брезов пън в огнището изпука и хвърли искри, а той продължи: — Но иначе ви бива за гребци. Между другото, веднъж освободих един роб. Освободих го, защото го харесвах. Вярвах му. Дори му поверих руля на „Търговец“, а той се опита да ме убие. Знаете ли какво направих с него? Заковах смрадливия му труп на носа и го оставих там, докато не се разкапа. И си научих урока. Вие сте тук, за да работите. Нищо друго. Да гребете, да теглите хомота, докато не пукнете.

Малко след това той заспа. Ние също заспахме, а на следващата сутрин отново бяхме на борда под ръмящия студен дъжд, за да оставим тази странна земя на огън и лед зад гърба си.

Връщането на изток отне много по-малко време, защото попътният вятър ни тласкаше в кърмата, така че отново зимувахме в Ютландия. Треперехме в бараката и слушахме как нощем Свери пъхти в леглото с жена си. Падна сняг, ледът отново скова потока и настъпи 880-та година. Аз вече бях на двайсет и три и знаех, че съм обречен да умра в робски окови, защото Свери бе бдителен, умен и безмилостен.

И тогава дойде червеният кораб.

 

 

Всъщност той не беше наистина червен. Повечето кораби се строят от дъб и с остаряването почерняват. Този обаче бе направен от боров материал и когато слънцето го осветяваше косо при изгрев или залез, добиваше цвят на тъмна кръв.

Така бе и когато за пръв път го срещнахме. Същия ден бяхме пуснали „Търговец“ на вода за новия сезон. Вече се свечеряваше, когато той се появи на източния хоризонт — нисък, издължен и строен. Приближаваше към нас под ъгъл, с изпънато мръсносиво платно, през което прозираха подсилващите въжета. Свери видя зверската глава, увенчала носа, реши, че съдът е пиратски, и свърна към добре познатите му крайбрежни скали, където червеният кораб не посмя да ни последва. Придвижвахме се с гребане из плитчините покрай устията на потоци, подплашвайки цели ята патици, а той стоеше на прилично разстояние, без нито за миг да ни губи от поглед. После падна нощта и ние оставихме отлива да ни отнесе обратно в морето. Камшиците заиграха по гърбовете ни, за да ни накарат да гребем по-усърдно. Утрото настъпи хладно и мъгливо, но щом мъглата се вдигна, видяхме, че червеният кораб е изчезнал.

Отивахме в Хайтхабу да товарим стока, но с приближаването на пристанището преследвачът ни се появи отново. Намирахме се откъм наветрената му страна, което улесняваше бягството, но въпреки това той се опита да ни пресече пътя. Имаше поне двайсет чифта гребла и бе много по-бърз от нас, но не успя да ни настигне до мръкване и на другата сутрин отново бяхме сами в открито море.

Свери, който не спираше да кълне и ругае, хвърли руническите си пръчки и те го убедиха да зареже идеята за Хайтхабу. Затова свърнахме към земята на свеите, откъдето натоварихме вълна и боброви кожи. Разменихме ги срещу восъчни свещи и желязна руда и така продължихме да търгуваме, докато пролетта не се изтърколи и не настъпи лятото. През цялото време не видяхме нито веднъж червения кораб и вече започвахме да забравяме за него. Свери реши, че е безопасно да посети Хайтхабу, и слезе на брега да продава товар еленови кожи, само за да се научи, че червеният кораб не е забравил за него. Върна се бързешком, без дори да си прави труда да купува нова стока, и аз го чух да споделя с хората си, че корабът обикалял крайбрежието в търсене на „Търговец“. Бил датски и не търговски, а боен.

— Чий е? — поинтересува се Хака.

— Никой няма представа.

— Как така?

— Откъде, по дяволите, да знам — изръмжа сърдито Свери, но бе достатъчно притеснен, за да хвърли отново руническите пръчки, които го посъветваха час по-скоро да се омита от Хайтхабу. Беше си спечелил враг, без дори да знае кой е. Затова откара „Търговец“ близо до мястото му за зимуване, закотви го и се отправи да носи подаръци. Свери си имаше господар. Почти всички мъже имат господар, който им предоставя защита. Името на неговия бе Хиринг и той притежаваше обширни земи. Всяка есен Свери му плащаше сребро, а в замяна Хиринг покровителстваше него и семейството му. Не знам какво са говорили, защото Хиринг трудно можеше да го опази в открити води, но вероятно му е обещал да разучи чий е червеният кораб и какво иска от него. Междувременно Свери реши да не рискува и отплава далеч в Северно море да търгува със солена херинга. Така за първи път от поробването ми насам се озовах в Британия. Акостирахме в Източна Англия, в устието на една река, чието име така и не разбрах, и натоварихме пухкави овчи кожи за Франкия, които там заменихме срещу железни слитъци — ценен товар, защото франкското желязо се считаше за най-доброто в света. В добавка купихме и сто от качествените им остриета за мечове. Свери както обикновено ругаеше местните за твърдоглавието им, но всъщност той самият бе по-твърдоглав от всеки франк. Дори да бе платил скъпо за стоката, щеше да я продаде на още по-висока печалба у дома.

Когато се насочихме на север, лятото вече приключваше и гъските летяха на големи ята над главите ни. Едва бяха минали два дни от отплаването ни, когато край фризийския бряг зърнахме червения кораб. Бяха минали седмици от последната ни среща с него и Свери навярно се е надявал, че със заплахата е приключено, но ето че сега той отново бе тук и ни чакаше. Този път преимуществото на вятъра бе на негова страна, затова свърнахме към плитчините, а екипажът ни зашиба безмилостно с камшиците. Аз пъшках с всяко загребване, преструвайки се, че опъвам с всички сили, но всъщност се преструвах и гледах да държа лопатата на веслото косо във водата, за да позволя на кораба да ни настигне. Вече виждах ясно корпуса му, виждах дори бялата пяна там, където носът му пореше водата. Беше много по-дълъг и бърз от „Търговец“, но също и газеше по-дълбоко, поради което Свери бързаше да доближи фризийския бряг, от който всички моряци се боят.

Той не е осеян със скали подобно на много други северни брегове. Няма остри камъни, способни да пробият обшивката на дъното. Но има същински лабиринт от островчета, потоци и обрасли с тръстики блата. Безкрайни опасни плитчини, проходите през които са обозначени с пръти, забити в тинята. Но и тези знаци са ненадеждни, защото сред фризийците също има пирати. Те маркират фалшиви канали, водещи към клопки без изход, където при отлив съдовете засядат. Тогава местните, живеещи в кални колиби на своите кални острови, се впускат като водни плъхове, за да убиват и плячкосват.

Но Свери бе търгувал по тези места и като всеки добър корабовладелец помнеше откъде може да мине и откъде не. Червеният кораб ни застигаше, но той не изпадна в паника. Докато гребях, го наблюдавах как стрелка тъмните си очи наляво и надясно, решавайки кой канал да избере. После наблягаше рязко върху руля и ни насочваше в желаната посока. Нарочно търсеше най-плитките места и най-лъкатушещите проливи и боговете бяха с него, защото макар греблата ни понякога да докосваха някой тинест откос, „Търговец“ така и не заседна. Червеният кораб със своите по-големи размери напредваше много по-бавно и постепенно започна да изостава. Щом излязохме в по-чисти води, дистанцията отново се скъси и Свери нареди на Хака да застане на носа и да мери дълбочината с въже със завързана накрая оловна тежест. Така постепенно се изтегляхме на североизток, проправяйки си път сред плетеницата от канали, когато аз вдигнах глава и реших, че Свери най-сетне е сбъркал. Точно в посоката, в която се движехме, редица от дълги прътове бележеше проход, по който червеният кораб можеше да ни пресече пътя. Преследвачите също го забелязаха, загребаха усилено и с пълна скорост се устремиха натам. Вече изглеждаше, че ще успеят, когато устремът им изведнъж спря сред пукот от счупени весла.

Свери се изсмя гръмко. Явно знаеше, че тези пръти бележат фалшив канал, а враговете ни се бяха уловили на въдицата. Те вече бяха на няколко хвърлея разстояние — мъже в ризници, въоръжени с копия и мечове, но за жалост неподвижни, защото съдът им бе заседнал.

— Ей, кучи синове — викна им той, макар че се съмнявах дали гласът му стига до тях. — Кой ви е учил да управлявате кораб, миризливи фъшкии такива!

Поехме по нов канал, който не бе обозначен, така че трябваше да се движим предпазливо. Хака все така стоеше на носа, хвърляше въжето с тежестта и викаше през рамо каква е дълбочината. Зад нас екипажът на червения кораб се трудеше да го освободи. Мъжете бяха захвърлили ризниците и оръжията и се намираха във водата, като бутаха и теглеха дългия корпус. С падането на мрака видях как успяха и отново се плъзнаха по повърхността, но вече се намираха далеч зад нас.

Прекарахме нощта в обрасъл с тръстики залив. Свери нямаше желание да слиза на брега на близкия остров, където проблясваха огньове, издавайки присъствието на хора. Други светлини не се виждаха на километри наоколо, което бе обезпокоително, защото същите огньове щяха да привлекат и преследвачите ни. Затова още с пукването на зората Свери ни събуди с ритници и ни накара да гребем на север, през маркиран с колове проток. Изглеждаше, че той опасва острова и предлага изход от заплетения лабиринт навън, в открито море. Дъното бе близо — толкова близо, че веслата ни постоянно го закачаха и вдигаха облачета тиня. И все пак крачка по крачка ние напредвахме, когато Хака извика, че червеният кораб отново е зад нас.

Екипажът му действително бе привлечен от светлините на острова, но се намираше далеч на юг, от другата страна на плитчините. Не можеше да свърне на запад, където прибоят се разбиваше в дълъг, песъчлив плаж, затова му оставаше или да мине по нашия път, или да заобиколи острова от изток и да търси друг изход към океана. Той се спря на първия вариант и ние го наблюдавахме как се придвижва с лъкатушене към залива, където бяхме пренощували. Продължавахме да се оттегляме на север, но тогава изпод кила ни внезапно се разнесе меко стържене. „Търговец“ се разтърси и застина в зловещ покой.

— Гребете назад! Назад! — изрева Свери, но ние бяхме заседнали. Червеният кораб не се виждаше, изгубен в утринния здрач и в рядката мъгла, носеща се край острова. Водата бе неподвижна, застинала в повратната точка между най-ниския отлив и началото на прилива. Свери трескаво се взираше в устието на близкия поток, надявайки се нивото да започне да се покачва и да ни освободи, но дотогава оставеше още много време. — Всички зад борда! — изкомандва. — Бутайте!

И ние бутахме. По-точно казано, другите бутаха, докато Финан и аз само се преструвахме, че напрягаме мишци. Беше удивително как след толкова меко и безшумно спиране „Търговец“ бе залепнал толкова здраво. Свери, който още стоеше горе край руля, пръв видя островитяните, тичащи към нас през тръстиките. И което бе още по-обезпокоително, видя червения кораб да прекосява широкия залив. Заплахата идваше от две страни.

— Изхвърляйте товара! — извика тогава.

Решението бе болезнено за него, но все пак беше за предпочитане пред смъртта, и металните слитъци полетяха през борда. Финан и аз вече не можехме да симулираме, защото ако не работехме достатъчно бързо, камшиците заиграваха по раменете ни. Така замина печалбата от цяла година търговия. Дори остриетата за мечове не бяха пощадени. Червеният кораб през цялото време приближаваше и докато опразним трюма, вече се намираше на по-малко от половин километър. Точно тогава „Търговец“ леко помръдна. Приливът вече прииждаше, пенейки се покрай потъналите слитъци.

— Гребете! — дойде нова команда. Островитяните наблюдаваха отстрани, но не смееха да приближат от страх пред добре въоръжените ни преследвачи. Започнахме с мъка да се движим срещу настъпващото течение, а веслата ни загребваха колкото вода, толкова и кал, но Свери крещеше над главите ни да не спираме. Предпочиташе да рискува ново засядане, само и само да се измъкне, и боговете го подкрепиха, защото неусетно се добрахме до изхода и „Търговец“ се разклати върху приливните вълни. Отново бяхме в морето и носът ни пореше повърхността, вдигайки бяла пяна. Екипажът вдигна платното и вятърът ни понесе на север, докато червеният кораб се бореше със същите трудности като нас. Беше се натъкнал на купчината слитъци и понеже имаше по-дълбок кил, му отне дълго време да се измъкне. Дотогава ние вече бяхме далеч, скрити от дъжда, връхлетял от запад.

Свери целуна амулета на шията си. Бе изгубил цяло състояние, но беше богат човек и можеше да си го позволи. И все пак освен богат трябваше да остане и жив, а знаеше, че червеният кораб няма да се откаже от гонитбата. Пътувахме на север покрай брега, а преследвачите ни отново бяха зад нас, но на доста голямо разстояние. Поривите на вятъра и дъжда на моменти ни скриваха от техните погледи и когато бурята се усили, Свери свали платното и обърна курса на запад. Хората му ни зашибаха с камшиците, за да ускорим темпото. Двама от тях дори сами грабнаха веслата, за да можем да изчезнем в тъмнеещия хоризонт, преди врагът да е усетил, че сме сменили посоката. Работата беше убийствена. Съпротивлявахме се на напора на стихиите, а всяко движение предизвикваше в мускулите ми пареща болка, докато не взе да ми се струва, че ще падна от изтощение. Едва дълбоката нощ сложи край на мъките ни. Свери вече не можеше да вижда големите талази, прииждащи откъм запад, затова нареди да спрем гребането и да затъкнем отворите за веслата. Всички се натъркаляхме като мъртъвци, а корабът остана да се носи на произвола на вълните.

Утрото ни завари сами. Все още валеше, а вятърът се бе обърнал от юг, което означаваше почивка за нас, защото можехме да вдигнем платното и да го оставим да ни носи през сивеещите води. Погледнах назад, но от червения кораб нямаше и следа. Бяхме обкръжени само от навъсените облаци и безкрайното море. Дъждът браздеше повърхността му, а чайките се носеха над главите ни като бели петна, надавайки жални писъци. Силният вятър ни тласкаше с такава скорост, че оставяхме подир себе си дълга, разпенена бразда, а Свери се облягаше на руля и пееше от радост, празнувайки бягството си от тайнствения преследвач. А на мен ми се плачеше. Нямах представа чий е червеният кораб, нито кой го управлява, но знаех, че е враг на Свери, а всеки негов враг бе мой приятел. Но поробителят ми беше успял да се спаси. Шансът бе пропуснат.

Така се озовахме отново в Британия. Свери не бе планирал да ходи там, а нямаше и товар за продан, макар че имаше скрити на борда пари, с които можеше да купи стока. От друга страна, част от парите трябваше да се заделят за оцеляване. Непосредствената опасност бе отминала, но червеният кораб несъмнено щеше да го дебне край бреговете на Ютландия, затова се налагаше да търси друго място, където да прекара зимата в безопасност. Това означаваше да открие господар, който да го покровителства, докато изкара кораба на брега за почистване и ремонт, а този господар щеше да иска сребро. До ушите ни долетяха откъслечни разговори, от които научихме, че възнамерява да зареди стока още веднъж, да я продаде в Дания, а сетне да потърси пристан, откъдето по суша да стигне до дома си за още сребро, с което да финансира търговията за идната година.

Не разпознавах в коя част на британския бряг сме, но не приличаше на Източна Англия, защото имаше хълмове и скали.

— Тук няма нищо за купуване — оплака се Свери.

— Овчи кожи? — предложи Хака.

— Какви овчи кожи по това време на годината? — сопна се другият. — Ще ни предложат само боклуци, останали от пролетта, целите омазани в тор. По-добре да натоваря въглища.

Една вечер бяхме пуснали котва в устието на някаква река и група въоръжени конници дойдоха да ни огледат. Те обаче не използваха малките рибарски съдове, издърпани на брега, за да доближат до нас, давайки знак, че ако не създаваме проблеми, те също ще ни оставят на мира. На смрачаване още един кораб акостира в съседство с нашия и собственикът му, датчанин, дойде с гребна лодка да ни навести. Двамата със Свери се усамотиха под навеса на кърмата да обменят новини. Ние не чухме нищо от разговора им, само видяхме, че пият пиво и бъбрят помежду си. Гостът си тръгна, а Свери явно остана доволен от беседата, защото на другата сутрин му извика от борда своите благодарности. После ни нареди да вдигаме котва и да хващаме веслата. Цареше безветрие и ние гребяхме на север покрай брега. Взирах се в пушека, виещ се над селищата на сушата, и си мислех, че там е свободата.

Всеки ден мечтаех за тази свобода, но надеждите ми за нея отслабваха. Все по-често мислех, че ще умра зад веслото, както толкова други преди мен. От единайсетте роби, които бях заварил при идването си на кораба, само четирима бяха още живи, сред които и Финан. Сега бяхме общо четиринайсет, защото Свери бе заменил мъртвите, а откакто заплахата на червения кораб тровеше съществуването му, бе подсилил бройката с още двама. Някои използваха свободни мъже за гребци, считайки, че те работят по-усърдно, но пък на тях трябваше да се плаща, а нашият собственик бе скъперник.

По-късно същия ден свърнахме към широк залив и аз, взирайки се в носа на южния му край, зърнах висок фар. Той бе подготвен за запалване в случай, че откъм морето дойдат нашественици, и аз го бях виждал преди. Приличаше на стотици други подобни фарове, но все пак го познах, защото се издигаше над руините на римско укрепление — същото, откъдето бе започнало моето робство. Бяхме се върнали в устието на река Тине.

— Роби! — обяви Свери. — Ето какво ще купуваме. Същите като вас, говеда, но не съвсем, защото ще са жени и деца, при това скоти. Някой от вас знае ли проклетия им език?

Никой не се обади, а нямаше и нужда, защото камшиците говореха по-красноречиво от езиците. На Свери не му допадаше да превозва товар, изискващ постоянно хранене и надзор, но другият търговец му бе казал, че след поредните гранични стълкновения между Нортумбрия и Шотландия тук могат да се купят изгодно жени и деца, които, ако са красиви, носят висока печалба на пазарите за роби в Ютландия. А Свери се нуждаеше от висока печалба, затова и отивахме в Гирум. Изчакахме, докато приливът се вдигне до максималното си ниво, белязано от ивицата клечки и водорасли, и изтеглихме „Търговец“ на плажа. Това се правеше рядко, но в случая Свери искаше да изстържем корпуса му, преди да поеме обратно към Дания, а и в това положение по-лесно щяхме да качим човешкия си товар. Щом слязохме на брега, видях, че сградите за роби са ремонтирани, а манастирът отново се е сдобил с тръстиковия си покрив. Всичко си беше както преди.

Свързани помежду си с верига, та да не може никой да избяга, се заловихме да стържем обшивката с камъни и пясък, а Свери през това време прекоси соленото мочурище и се упъти нагоре към манастира. Финан работеше навъсено, пеейки на родния си ирландски език. По едно време ми хвърли крива усмивка и каза:

— Защо не извадим уплътнението между дъските, Осберт?

— Та да потънем?

— Да, но и Свери ще потъне заедно с нас.

— По-добре да не се дави, за да можем да го убием.

— Така и ще сторим — изръмжа Финан.

— Още не си зарязал надеждата, а?

— Дори сънувах за това — рече той. — Три пъти, откакто се появи червеният кораб.

— Но червения кораб вече го няма.

— Ще го убием, ще видиш. И аз ще танцувам върху червата му.

Бяхме дошли по пладне, а оттогава водата постоянно се отдръпваше, оставяйки „Търговец“ далеч от плискащите се вълни. Свери винаги ставаше неспокоен, когато корабът му бе на сушата, и аз знаех, че ще бърза да натовари хората още същия ден, за да може да го върне на вода с вечерния прилив. Котвата вече бе подготвена, та щом се стъмни, да го избутаме към средата на реката, а в ранни зори да отплаваме.

Закупените роби бяха трийсет и трима. Всичките жени и деца, най-малките пет– или шестгодишни, а най-големите — към осемнайсетте. Когато пристигнаха, тъкмо бяхме привършили с чистенето на корпуса и клечахме на пясъка. Повечето плачеха, така че бе трудно да се каже кой е красив и кой не, но ние въпреки това изпивахме жените с жадни очи. Плачеха, защото бяха поробени и откъснати от семейните си огнища, защото се бояха от морето и защото се бояха от нас. Съпровождаха ги дузина въоръжени мъже, сред които не разпознах никого. Свери се разходи покрай редицата, като проверяваше зъбите на децата и разкопчаваше пазвите на жените, та да огледа гърдите им.

— Червенокосата ще ти докара добри пари — подвикна му един от придружителите.

— Надявам се всичките да ми докарат.

— Снощи я изпробвах, та нищо чудно да съм я забременил. Получаваш крава с теленце, какво по-добро, а?

Понеже робите бяха вече оковани, Свери трябваше да плати и за веригите, както и да осигури прехраната им до Ютландия. Упътихме се през мочурището и реката нагоре по хълма, където при падналия каменен кръст чакаха шестима конници и каруца с провизии. На нас се падаше да пренесем буретата с пиво, качетата със солена херинга и пушена змиорка, както и един чувал ябълки. Свери бръкна в чувала, извади ябълка и я загриза, но после изплю хапката.

— Червива е — смръщи лице и я хвърли към нас. Неколцина протегнаха ръце, но аз ги изпреварих, сграбчих плода във въздуха и го разделих на две, като дадох половината на Финан. — Виж само как ще се избият за една скапана ябълка — ухили се Свери, после извади кесия пари и ги изсипа на дъното на каруцата. В това време се приближи седми конник. — На колене, негодници! — викна нашият собственик и ние се подчинихме, отдавайки почест на новодошлия.

— Трябва да проверим монетите — рече той и гласът му ми се стори познат. Вдигнах глава и видях Свен Едноокия.

Той също ме погледна.

Веднага сведох очи и захапах ябълката.

— Франкски дениета^[2] — рече гордо Свери и му протегна шепа от среброто.

Но Свен не го пое, защото се взираше в мен.

— Кой е това? — попита.

— Този ли? Казва се Осберт. — Свери подбра други монети и му ги показа. — А ето и от пенитата на Алфред.

— Осберт? — смръщи вежди Свен. Аз бях изгубил прилика с Утред от Бебанбург. Имах нови белези по лицето, счупен нос, грива от сплъстена коса и разчорлена брада, кожата ми бе като издъбена от вятъра и слънцето, но все пак бях привлякъл вниманието му. — Ела тук, Осберт!

Аз не можех да отида далеч, защото веригата на шията ме свързваше с останалите гребци, но провлачих нозе една-две крачки и коленичих пак, както се полага на роб пред господар.

— Погледни ме!

Подчиних се и видях, че е издокаран в лъскава ризница, носи скъпо наметало и е яхнал охранен кон. После взех да треса чене, да точа лиги и да се хиля насреща му, сякаш ми е много драго, че си общуваме. Той вероятно реши, че съм просто поредният докаран до полуидиотско състояние роб, защото махна презрително с ръка и пое среброто от Свери. Двамата се пазариха дълго, но накрая достатъчно от монетите бяха приети за добри и на нас, гребците, бе наредено да отнесем провизиите в кораба.

Докато вървяхме надолу по хълма, Свери ме цапна през раменете.

— Какви бяха тези номера?

— Номера, господарю?

— Защо се тресеше и се лигавеше като луд?

— Май се разболявам.

— Познаваше ли онзи човек?

— Не, господарю.

След като не научи нищо, той ме остави на мира. Но докато товарехме трюма на „Търговец“, аз не проявявах никакви признаци на болест, което допълнително подхрани подозренията му. Той доближи и ме удари с думите:

— Ние те взехме оттук, нали?

— Не помня вече — отвърнах. Което ми спечели нов удар, по-силен от предишния. Останалите роби наблюдаваха безучастно. Те разбираха, когато някой е обречен. Само Финан изпитваше съчувствие към мен, но не можеше да стори нищо.

— Оттук те взехме — повтори Свери. — Как не се сетих веднага. Какво общо имаш със Свен Едноокия?

— Нищо. Изобщо не го познавам.

— Лъжеш, негоднико! — С нюха си на търговец той надушваше потенциалната печалба, затова нареди да ме отделят от останалите. Остави оковите на краката ми, както и парчето верига на шията, с което възнамеряваше да ме отведе като на каишка обратно към манастира. Но не стигнахме по-далеч от края на чакълестия плаж, защото на Свен също му бе просветнало. Моето лице бе преследвало кошмарните му сънища и в лигавещия се идиот на име Осберт той бе разпознал същите черти, затова сега се носеше насреща ни, съпровождан от шестимата конници.

— На колене! — нареди ми Свери.

Аз коленичих.

Свен спря запъхтяния си кон до мен и заръча да го погледна. Подчиних се, като пак взех да се хиля като малоумен.

— Кой е той? — обърна се Свен към господаря ми.

— Името му е Осберт, милорд.

— Откъде знаеш?

— Той самият ми каза, след като го взех от същия този плаж.

Едва сега Свен се усмихна. Слезе от седлото, застана пред мен и ме улови за брадичката.

— Взел си го оттук, значи?

— Да, крал Гутред ми го даде.

Вече нямаше място за съмнение и едноокото лице на Свен се сгърчи от странна смесица на злоба и тържество. После ме удари по главата, толкова силно, че залитнах настрана, а пред очите ми причерня.

— Утред! — възкликна ликуващо. — Ти си Утред!

— Милорд! — Свери застана закрилнически над мен не защото ме харесваше, а защото представлявах неочаквана печалба.

— Той е мой — заяви Свен, а дългият му меч излезе със съскане от подплатената с овча вълна ножница.

— Стига да се споразумеем за цената — отвърна другият учтиво, но твърдо.

— Мой е, защото, ако пожелая, ще убия както теб, така и хората ти. Цената за този мъж е вашият живот.

Свери знаеше кога е победен, затова само се поклони, пусна веригата ми и отстъпи назад. Аз на свой ред я грабнах и я развъртях, така че свободният й край профуча пред лицето на Свен. После побягнах. Оковите на краката ме спъваха и нямах друг избор, освен да се насоча към реката. Прецапах плитките вълни и се обърнах, готов да използвам веригата като оръжие. Конниците бяха по петите ми и знаех, че съм изгубен. Закрачих към по-дълбокото, защото бе по-добре да се удавя, отколкото да понеса изтезанията на Свен.

И тогава конниците спряха. Свен ги задмина, но после също спря. Аз стоях до гърдите във вода, държейки неловко веригата и се готвех да се хвърля заднешком в бързеите, когато той неочаквано се обърна и хукна назад към брега. Върху чертите му бе изписан страх и аз се обърнах да видя какво го е подплашило.

Откъм морето, тласкан от двата си реда гребла и от надигащия се прилив, се носеше червеният кораб.