Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (14)

Глава единадесета

Потеглихме още на другата сутрин. Дъждът бе отминал и ние излязохме от главната порта на Дънхолм под изплакнато, бистро небе, по което се гонеха малки, забързани облачета. Роло щеше да пази съкровището на Кяртан в наше отсъствие. То бе достатъчно, за да направи всички ни богати, в случай че оцелеехме след сблъсъка с Ивар. Мисълта, че съм спечелил повече от имането, оставено във Фифхаден, и че ще се завърна при Алфред като един от най-заможните хора в кралството му, бе ободряваща и аз препусках с леко сърце под знамето с орлово крило към най-близкия брод на река Уийре.

Брида яздеше редом с Рагнар. Гизела бе до мен, а Тира не се отделяше от отец Беока. Така и не разбрах за какво е разговаряла с брат си предния ден край огнището, но вече се държеше спокойно. Лудостта й си бе отишла. Ноктите й бяха изрязани, косата — вчесана и скрита под бяло боне. Все още имаше нещастен вид, но Беока явно намираше слова, с които да разсее мъката й, и тя ги попиваше така, както пресъхнала земя попива водата. Отецът дори бе забравил неволите, които му причиняваше седлото, и за първи път пътуваше, без да се оплаква, като постоянно обясняваше нещо на Тира и жестикулираше усилено със здравата си ръка. Зад него един слуга водеше товарен кон с четири големи олтарни кръста, плячкосани от Кяртан. Беока бе настоял да бъдат върнати на църквата и никой не се противопостави, защото той бе показал не по-малко геройство от който и да било от нас.

— Както е тръгнало, до седмица ще направи от Тира християнка — подхвърли Гизела, наблюдавайки ги.

— Ако не и по-скоро — отвърнах.

— И какво ще стане после с нея?

— Ще отиде в манастир вероятно.

— Бедничката.

— Поне ще се научи на послушание — свих рамене. — За разлика от някои, които се промъкват неканени и превръщат дузината в дяволското число.

Гизела ме удари с юмрук по рамото, причинявайки повече болка на себе си, отколкото на мен.

— Заклевам се — рече, докато търкаше кокалчетата си, ожулени в моята ризница, — че сега, след като те намерих, вече няма да се разделя с теб. Никога.

— Но как изобщо ти дойде наум да дойдеш с нас?

— Знаех, че всичко ще свърши благополучно. Бях хвърлила руническите пръчки.

— А какво казват руническите пръчки за Ивар?

— Че ще умре като змия, посечена с мотика — рече мрачно тя, сетне примигна, защото бучка кал, хвърлена от коня на Стеапа, я улучи в лицето. — Трябва ли да ходим в Уесекс? — попита, докато се бършеше.

— Да, защото се заклех на Алфред.

— Е, тогава явно ще се наложи — въздъхна унило Гизела. — Ти харесваш ли Уесекс?

— Не.

— А Алфред?

— Още по-малко.

— Защо?

— Твърде набожен и сериозен е. Освен това смърди.

— Всички саксонци смърдят.

— Но при него е по-зле от останалите заради болестта. Тя го кара постоянно да ходи по нужда.

— Ама че гадно — направи гримаса тя. — Не се ли къпе?

— О, къпе се поне веднъж в месеца, че и по-често. Много е придирчив по отношение на чистотата, но въпреки това смърди. Аз смърдя ли?

— Като прасе — ухили се тя. — Смяташ ли, че Алфред ще ми допадне?

— Не, защото ще се муси, задето не си християнка.

Гизела се засмя.

— А как ще постъпи с теб?

— Ще ми даде земя — отвърнах. — И ще очаква да се сражавам за него.

— Дори срещу датчаните?

— Датчаните са врагове на Алфред, така че, да, ще се сражавам срещу тях.

— Но те са моят народ.

— А аз пък съм дал клетва на краля и трябва да изпълнявам волята му. — Отпуснах юздите на жребеца, оставяйки го сам да подбира пътя надолу по стръмния хълм. — Обичам датчаните много повече от саксонците, но ми е било писано да се бия за Уесекс. Wyrd bið ful aræd.

— Което ще рече?

— Съдбата е неумолима. Тя е онази, която ни управлява.

Гизела размисли върху думите ми. Отново бе облечена в своята ризница, но на шията си носеше огърлица, взета от съкровището на Кяртан, изработена от седем усукани златни нишки. Бях виждал подобни накити, изровени от гробниците на древни британски владетели. Черната й коса бе прибрана под вълнена шапка, а издълженото й лице имаше леко отнесено изражение. Струваше ми се, че мога да го съзерцавам до безкрайност.

— И колко време трябва да служиш на Алфред? — попита.

— Докато не ме освободи. Или докато един от двама ни не умре.

— Но нали казваш, че бил болнав. Колко още може да живее?

— Вероятно не много дълго.

— А кой ще го наследи след смъртта му?

— Не знам — признах неохотно. Едуард, синът на Алфред, бе още сополанко, твърде малък да управлява, а племенникът му Етелуолд, от когото бе узурпирал трона — безволев пияница. Все пак вторият имаше по-основателни претенции и аз изведнъж си дадох сметка, че се надявам Алфред да доживее до дълбоки старини. Това ме учуди. Действително не го харесвах, но трябваше да призная, че той е обединяващата сила за Британия. Никой друг не притежаваше неговата визия и решимост. Дори смъртта на Кяртан бе не толкова наше дело, колкото негово. Той ни беше изпратил на север с ясното съзнание, че ще изпълним волята му, макар да не ни я беше изложил открито. В края на краищата съществуването като негов васал можеше и да не е чак толкова скучно, колкото се опасявах. Но ако той умреше скоро, това щеше да е краят на Уесекс. Тановете щяха да се счепкат за короната му, а датчаните — да надушат тяхната слабост и да се впуснат като лешояди на мърша.

— Щом служиш на Алфред — започна Гизела предпазливо, показвайки, че разсъжденията й следват сходна насока, — защо те е пуснал да дойдеш тук?

— Явно иска брат ти да управлява в Нортумбрия.

— Защото е приел християнството ли?

— Това е важно за Алфред — отвърнах уклончиво.

— Или защото Гутред е слаб?

— За слаб ли го смяташ?

— Хайде стига, знаеш, че е така. Той е сърдечен и се харесва на хората, но не умее да бъде безмилостен. Трябваше да убие Ивар още щом му го доведоха, а също да прогони Хротуерд, но нямаше нужния кураж. И все се оставя да го баламосват със свети Кътбърт.

— А защо Алфред ще иска слаб владетел на трона на Нортумбрия? — престорих се на наивен.

— За да може Нортумбрия да е слаба, щом саксонците решат да си я върнат обратно.

— Така ли ще се случи според твоите рунически пръчки?

— Според моите рунически пръчки — погледна ме тя — с теб ще имаме двама синове и дъщеря. Единият син ще разбие сърцето ти, а другият ще те накара да се гордееш. А дъщерята ще стане майка на крале.

Засмях се на пророчеството — не толкова на съдържанието, колкото на увереността в гласа на Гизела.

— Означава ли това, че все пак ще дойдеш в Уесекс, дори ако се бия срещу датчаните?

— Означава, че вече няма да се отделям от теб. Това е пък моята клетва.

Рагнар бе изпратил съгледвачи напред и към края на деня първите от тях започнаха да се завръщат на уморените си коне. От тях узнахме, че Ивар е превзел Йоферуик. Без особен труд, защото отслабеният гарнизон на Гутред бе предпочел да му отстъпи града, вместо да бъде изклан по улиците. Ивар бе задигнал каквато плячка бе успял да открие, после бе разположил нови войници по стените и вече се връщаше обратно на север. Още не бе научил за падането на Дънхолм и явно разчиташе да хване Гутред, който според него или дремеше в Кетрехт, или се скиташе безутешно из пущинаците на Кумбраланд. Според чутото от съгледвачите армията на Ивар бе огромна. Две хиляди души според някои слухове — цифра, която Рагнар и аз начаса отхвърлихме като абсурдна. И все пак числеността й далеч надхвърляше нашата и тя в момента се движеше право срещу нас, вероятно дори по същия римски път.

— Можем ли да се бием с него? — попита ме Гутред.

— Да се бием можем — отговори Рагнар вместо мен, — но не и да победим армията му.

— Тогава защо маршируваме на юг?

— За да спасим свети Кътбърт — рекох аз — и да убием Ивар.

— Но как, след като армията му е по-силна?

— Ще му се опълчим — подсилих допълнително объркването му аз, — а ако видим, че няма начин да спечелим, ще се оттеглим към Дънхолм. Затова и го превзехме, като наше убежище.

— Оставяме на боговете да решат какво ще се случи — вметна Рагнар и понеже и двамата имахме уверен вид, Гутред не настоя за повече обяснения.

До вечерта стигнахме Кетрехт. Пътувахме бързо, понеже нямаше нужда да се отделяме от римския път, и докато слънцето обагряше хълмовете на запад, прекосихме брода на река Суейл. Свещениците и монасите, вместо да се укрият в тези хълмове, бяха предпочели оскъдните удобства на крепостта и, за щастие, никой не ги бе обезпокоил по време на нашето отсъствие. Само отдалеч се бяха мярнали конници, преди да изчезнат отново. Предположих, че са били съгледвачи на Ивар, изпратени да преброят защитниците на Кетрехт.

Отец Хротуерд и абат Едред посрещнаха без въодушевление новината, че сме превзели Дънхолм. Беше ги грижа единствено за мощите на техния светия и за останалите реликви, които още същата вечер бяха изкопани от гробището и отнесени с тържествена процесия в църквата. Щом видях отново Ейдън, иконома на Бебанбург, който бе останал тук заедно с двайсетината си войници, му казах, че вече може спокойно да се прибира у дома, защото Кяртан е мъртъв. Той отначало не ми повярва, но после със страх осъзна, че хората, сторили това, спокойно биха могли да превземат и Бебанбург. Аз лично го желаех с цялата си душа, но се бях заклел на Алфред да се върна преди Коледа, затова нямах време да се занимавам с любимия си чичо.

— Ще потеглим на зазоряване — рече Ейдън.

— Чудесно — отвърнах. — Щом стигнете Бебанбург, предайте на чичо ми, че не минава и ден, без да мисля за него. Че съм взел невестата му и обещавам един ден да му разпоря корема. Ако, не дай Боже, умре, преди да изпълня своето обещание, ще изкормя синовете му, а ако те имат свои синове — и тях също. И последно — че Дънхолм също се смяташе за непристъпен, подобно на Бебанбург, но Дънхолм падна под моя меч.

— Ивар ще те убие — процеди предизвикателно Ейдън.

— Моли се да стане така.

Всички християни се молиха онази нощ. Събраха се в църквата и аз предположих, че ще искат от своя Бог да ни дари победа над приближаващата вражеска армия, но се оказа, че молитвата им била благодарствена — заради спасението на техните безценни реликви. Положиха ковчега с тялото на свети Кътбърт пред олтара, а върху него — главата на свети Осуалд, евангелието и мощехранителницата с космите от брадата на свети Августин. После пяха и се кланяха толкова дълго, че вече реших, че никога няма да спрат. Но с напредването на нощта всичко утихна.

Разходих се покрай ниската, порутена стена на крепостта, оглеждайки под лунната светлина пътя, простиращ се през полетата на юг. Оттам щеше да дойде Ивар и нищо не гарантираше, че няма да изпрати отряд подбрани конници да нападнат през нощта, затова аз оглавявах стража от сто души в пълно бойно снаряжение. В полунощ Рагнар дойде да ме смени.

— Утре ще има слана — рече, хвърляйки поглед към влажната мъгла, стелеща се над земята.

— Да, времето захладнява — съгласих се.

— Сестра ми е решила да ходи в Уесекс. Щяла да се покръства.

— Това учудва ли те?

— Не — поклати унило глава той. — Вероятно така е най-добре за нея, а и този твой отец Беока й допада. Какво според теб я чака занапред?

— Вероятно ще стане монахиня — предположих, понеже не можех да си представя друга съдба в Алфредовия Уесекс.

— Аз я разочаровах — каза Рагнар и аз нямаше как да му възразя. — Непременно ли трябва да се връщаш в Уесекс?

— Да, нали се заклех.

— Клетвите могат да се нарушават.

Това беше вярно, но в един свят, управляван от различни богове, в който съдбата е известна само на трите предачки, клетвите са единствената ни сигурност. Нарушах ли веднъж своята, нямаше как да очаквам другите да спазват клетвите, дадени на мен. Поне това бях научил.

— Няма да наруша обета си към Алфред, но ще положа друг обет пред теб. И той е, че никога няма да вдигна оръжие насреща ти. Че онова, което притежавам, е твое и че ако някога се нуждаеш от помощ, ще сторя всичко по силите си, за да ти я предоставя.

Рагнар дълго мълча с поглед, зареян в нощта, подритвайки буци пръст от стената, защото също като мен бе смутен.

— Аз ти се вричам в същото — рече накрая и двамата се прегърнахме. — Колко души според теб ще доведе Ивар? — попита той след известно време.

— Навярно към осемстотин.

Рагнар кимна.

— А ние разполагаме с по-малко от триста.

— Битка изобщо няма да има.

— Така ли?

— Ивар просто ще умре и всичко ще приключи. — Докоснах за късмет дръжката на Змийския дъх и усетих леко изпъкналите ръбове на кръстчето, подарено от Хилд. — Той ще умре, а Гутред ще седне на трона и ще прави каквото ти му кажеш.

— Искаш ли да му кажа да нападне Елфрик?

— Мислил съм за това, но не.

— Защо?

— Бебанбург е твърде добре укрепен и няма задна порта като Дънхолм. Освен това искам да убия Елфрик със собствените си ръце.

— Алфред ще ти позволи ли да го сториш?

— Да — отвърнах, макар че се съмнявах той да прояви чак такава щедрост. Но бях сигурен, че съдбата ми е предопределила да се върна в Бебанбург и се уповавах на нея. — Как вървят нещата там? — кимнах към селото.

— Всичко е спокойно. Молитвите свършиха и народът легна да спи. Ти също трябва да поспиш.

Поех по улицата към къщата, където ме чакаше Гизела, но пътьом открехнах вратата на църквата и надникнах вътре. Свещениците и монасите се бяха натъркаляли по пода и похъркваха, озарени от мъждивото сияние на догарящите свещи край олтара. Затворих безшумно и се отдалечих.

На разсъмване ме събуди Ситрик, който хлопаше по прага.

— Те дойдоха, господарю! Дойдоха!

— Кой е дошъл?

— Хората на Ивар.

— Къде са?

— Конници, отвъд реката!

Оказа се, че отрядът наброява едва стотина души, които дори не правеха опит да прекосят, от което заключих, че са пратени да ни отрежат пътя за отстъпление към северния бряг на река Суейл. Основните сили на Ивар щяха да се появят по-късно откъм юг, но не това бе основният повод за вълнение в пробуждащото се селище. По улиците се носеха викове и аз попитах Ситрик какво става.

— Християните негодуват, господарю.

Отидох до църквата и открих, че някой е откраднал златната мощехранителница с космите от брадата на свети Августин — безценният подарък от Алфред за Гутред. Тя бе изчезнала от олтара, където бе положена заедно с другите реликви. Отец Хротуерд сочеше с пяна на уста дупката, пробита в измазаната с кал стена зад олтара. Гутред също бе тук и слушаше абат Едред, който представяше случката като знак за Божието неодобрение.

— Неодобрение за какво? — попита Гутред.

— Задето сме се съюзили с езичници, разбира се — изплю се гневно Едред.

Отец Хротуерд се поклащаше напред-назад, кършеше ръце и призоваваше своя Бог да стовари възмездието си върху варварите, осмелили се да осквернят храма и да похитят светия предмет.

— Разкрий виновниците, Господи! — провикна се той, сетне обърна поглед към входа, видя ме и явно реши, че откровението е дошло, защото ме посочи с думите: — Той е бил!

— Вярно ли е? — попита ме Гутред.

— Не, разбира се.

— Няма кой друг да е! — настоя Хротуерд.

— Трябва да претърсиш всички езичници — заяви Едред на Гутред, — защото не открием ли реликвата, сме обречени на сигурна гибел. Бог ще ни накаже, като остави Ивар да ни срази заради този грях.

Изглеждаше странно наказание да оставиш езически предводител да срази християнски крал заради едни откраднати косми от брада, но пророчеството сякаш бе на път да се сбъдне, защото с напредването на сутринта, докато безплодните търсения из църквата още продължаваха, дойде вестта, че армията на Ивар се е появила от юг.

Настана мигът да вървим. Гутред и аз вече бяхме надянали доспехите, конете ни бяха оседлани и оставаше единствено да препуснем, за да се присъединим към силите на Рагнар, но Гутред бе изгубил кураж вследствие на случката. На излизане от църквата ме дръпна настрани.

— Би ли попитал Рагнар дали той не го е сторил? — попита умолително. — Или пък някой от хората му?

— За Рагнар ти гарантирам — свъсих вежди. — Ако наистина държиш да откриеш виновника, по-добре претърси тях — посочих към Ейдън и неговите придружители, които пред лицето на надвисналата заплаха нямаха търпение да поемат към Бебанбург, но не смееха да тръгнат, докато конниците на Ивар пазеха брода през река Суейл. Гутред ги бе поканил да се присъединят към битката, но те бяха отказали и сега само чакаха сгоден момент да се измъкнат.

— Покръстен човек никога не би сторил подобно светотатство! — ревна Хротуерд. — Това е дело на езичник!

Гутред беше раздвоен. Все още вярваше в християнската магия и приемаше кражбата като лоша поличба. Отказваше да заподозре Ейдън, но други заподозрени липсваха, затова реших да го улесня. Извиках Финан и му го посочих.

— Този мъж — рекох — е християнин. Християнин ли си, Финан?

— Да, господарю.

— Освен това е ирландец, а ирландците са известни със своята гадателска дарба. Той ще открие твоята светиня.

— Наистина? — погледна го обнадеждено Гутред.

Финан, който притежаваше гадателска дарба не повече от мен, се постара да си придаде тайнствен вид.

— Нищо по-лесно — рече с увереност.

— Направи го тогава, Финан — казах, — докато аз убия Ивар. И щом разбереш кой е виновникът, ни го доведи.

— Дадено, господарю.

— Сигурен ли си, че този ирландец ще се справи? — попита ме Гутред, преди да яхнем конете.

— Ще дам на църквата всичките си пари — произнесох достатъчно силно, та гласът ми да стигне поне до десетина души наоколо, — а също ризницата, шлема, гривните и мечовете си, ако Финан не открие както реликвата, така и крадеца. Той произхожда от племе на ясновидци. Чу ли това, отче? — обърнах се към Хротуерд. — Обещавам на църквата всичко, което имам, ако Финан не пипне крадеца!

Хротуерд не намери какво да възрази и ми хвърли изпепеляващ взор. Обещанието ми бе направено публично и свидетелстваше за моята невинност, затова се задоволи само да се изплюе в копитата на жребеца ми. Гизела, която го държеше за юздите, трябваше да отстъпи встрани, за да избегне храчката. Докато оправях стремето си, тя ме докосна по рамото.

— Финан наистина ли може да намери това нещо?

— О, да — уверих я.

— Защото има гадателска дарба?

— Не, любов моя — отвърнах тихо. — Защото той го е откраднал по мое нареждане. Вероятно сега е скрито под някоя купчина тор.

Усмихнах й се съзаклятнически, а Гизела се изкиска. Сетне пъхнах крак в стремето и вече се готвех да се метна на коня, когато тя отново ме спря.

— Внимавай! Ивар е страховит воин.

— Той е от рода Лотброк. Всички от неговия род са такива и обичат сраженията. Но се бият като кучета, с бяс и свирепост. Затова накрая и умират като кучета.

Качих се в седлото и поех от Гизела шлема и щита си. Докоснах я по ръката за сбогом, после пришпорих коня и препуснах след Гутред на юг, за да се присъединя към стената от щитове. Тя беше къса — стената на Ивар я превъзхождаше поне двойно на дължина, което означаваше, че лесно може да ни обхване и да започне да ни изтребва от краищата навътре. Стигнеше ли се до битка, щяхме да загубим и противникът ни го знаеше. Строят му бе целият настръхнал от бляскави остриета, шумно предвкусващ победата. Мечове и брадви блъскаха по щитовете, изпълвайки широката долина на река Суейл с глух тътен. Този тътен стана гръмовен, щом знамето на Ивар с двата гарвана се издигна над центъра на редицата. Под знамето имаше група от десетина конници, които се отделиха и препуснаха към нас. Сред тях различих самия Ивар, както и плъхоподобния му син. Гутред, Стеапа, Рагнар и аз излязохме на известно разстояние напред и ги зачакахме. Както и се надявах, Ивар яздеше моя черен жребец Уитнер, което щеше да ми даде повод да се заям с него. Но за момента изчаквах, оставяйки инициативата на Гутред. Ивар ни оглеждаше един подир друг. Учуди се от моето присъствие, но премълча. Подразни се, щом видя Рагнар, и се впечатли от гигантския ръст на Стеапа, но пренебрегна и трима ни, като вместо това се обърна към Гутред:

— Привет, миризлива фъшкия.

— Ърл Ивар — кимна му Гутред.

— Днес съм в странно миролюбиво настроение, така че, ако просто ми се махнете от очите, ще ви пощадя живота.

— Помежду ни няма спор, който да не може да се уреди с думи.

— Думи! — изплю се презрително Ивар. — Омитай се от Нортумбрия, червей такъв. Бягай при своя приятел в Уесекс, но остави тук сестра си като заложница. Ако сториш това, ще бъда милостив. — Всъщност той не беше милостив, а практичен. Датчаните са свирепи воини, но далеч по-благоразумни, отколкото предполага репутацията им. Ивар жадуваше за кръв, но предпочиташе да се предадем без бой, защото тогава нямаше да загуби мъже. Не се съмняваше, че ще спечели сражението, но победата щеше да му коства шейсет или седемдесет души, а това бе екипажът на цял кораб и съответно бе съпроводено с високи разходи. Много по-изгодно бе да остави Гутред жив и да не плаща нищо. Сега той се извърна в седлото и подвикна на стоящия по-назад Рагнар.

— В странна компания се движиш, ърл Рагнар.

— Онзи ден убих Кяртан Жестокия — отвърна другият. — Дънхолм е вече мой. Чудя се дали сега да не убия и теб, та да не се опиташ да ми го вземеш.

Ивар се сепна от неочакваната новина и изгледа Гутред и мен, сякаш търсеше потвърждение, но нашите лица не издаваха нищо. Тогава сви рамене.

— Ти имаше вражда с Кяртан — рече на Рагнар — и това беше твой проблем, не мой. Бих те приветствал като приятел. В крайна сметка бащите ни бяха приятели, нали?

— Вярно е, бяха.

— Тогава защо да не подновим дружбата?

— Кой би искал да дружи с крадци? — намесих се аз.

Ивар ме стрелна със змийския си взор.

— Вчера гледах една коза да повръща — процеди — и повръщнята й ми напомни за теб.

— А аз пък гледах една коза да сере — не му останах длъжен — и онова, което излизаше от задника й, ми напомни за теб.

Ивар се изсмя презрително, но реши да не продължава с размяната на обиди. Синът му посегна към меча, но той вдигна властно ръка, за да предупреди младока, че моментът за убиване още не е настъпил.

— Махни се оттук — каза на Гутред. — Иди надалеч и ще забравя за съществуването ти.

— Козите говна ми напомниха за теб — рекох натъртено, — но мирисът им бе вкиснат като този на майка ти. А и как иначе да мирише една курва, раждаща крадци?

Наложи се придружителите на Ивар да удържат сина му, но той самият само ме изгледа мълчаливо.

— Мога да направя смъртта ти да се проточи три дни и три нощи — произнесе накрая.

— По-добре върни краденото — отвърнах — и приеми смирено присъдата на крал Гутред за престъплението си. Тогава може и да проявим снизхождение.

— Какво всъщност съм откраднал? — попита Ивар повече развеселен, отколкото обиден.

— Яздиш жребеца ми. Искам си го обратно още сега.

Той потупа Уитнер по шията.

— Щом пукнеш — ми каза, — ще ти одера кожата, ще я издъбя и ще си направя от нея седло. Така ще мога цял живот да пърдя отгоре ти. — После се обърна към Гутред: — Върви си и ми дай сестра си за заложница. Ще ти оставя няколко минути да си събереш ума. Не го ли направиш, ще ви избием до крак.

— Страхливец! — викнах подир него, но той ме игнорира. Врътна коня си и го пришпори назад към строената си войска. — Всички от рода Лотброк са страхливци — продължих. — Видят ли опасност, бягат. Какво стана, Ивар? Да не се напика от страх пред меча ми? Скотите те накараха да подмокриш гащите, а сега и аз!

Мисля, че споменаването на скотите преля чашата. Болезненият спомен за това поражение още бе свеж в паметта му, а подигравките ми допълнително натриха сол в раната. Вълчият нрав, който до момента бе успявал да контролира, изведнъж надделя. Той яростно дръпна юздите на Уитнер, причинявайки му болка, но жребецът послушно се обърна и Ивар изтегли дългия си меч. Препусна към мен, но аз се измъкнах встрани, насочвайки се под ъгъл към широкото пространство пред неговите редици. Тук исках да умре — пред очите на всичките си бойци. Той ме последва, но не атакува, а спря разгорещения си кон, който взе да рови с копито пръстта.

Ивар несъмнено вече съжаляваше, че е изгубил самообладание, но бе твърде късно. Мъжете и от двете армии станаха свидетели как ме гони с извадено оръжие през полето и сега не можеше просто да се оттегли от предизвикателството. Трябваше да ме убие, а не бе сигурен, че ще съумее да го стори. Храброст не му липсваше, но все още се възстановяваше от раните си, ставите го боляха, а и знаеше моята репутация.

Предимството му бе в Уитнер. Аз познавах добре това животно, което се сражаваше като истински воин. То щеше да нападне свирепо моя кон, а и мен самия, затова първата ми цел бе да съборя противника от седлото. Ивар ме наблюдаваше. Явно искаше аз да поема инициативата, но вместо да връхлетя върху него, аз се обърнах към войниците му.

— Ивар е крадец! — извиках, оставяйки Змийския дъх да виси на колана ми. — Най-обикновен кокошкар, който избяга от скотите като бито куче. Когато го намерихме, хленчеше като дете! — Засмях се и обходих с поглед строя. — Хленчеше, защото беше отнесъл пердаха, а в Шотландия всички го наричат Ивар Женчото. — Виждах с периферното си зрение, че заяждането върши работа и той отпуска юздите. — Крадец и страхливец! — провикнах се отново, като в същия момент обърнах коня с коляно и вдигнах щита. Уитнер се носеше насреща ми с бялнати очи и оголени зъби, като хвърляше пръст изпод огромните си копита.

— Уитнер! Уитнер! — викнах аз, щом се озова на няколко метра от мен, знаейки, че Ивар вероятно го е нарекъл другояче. Но животното явно помнеше старото си име или пък помнеше мен, защото наостри уши, тръсна глава и се поколеба. Аз насочих своя кон право към него, повдигнах се на стремената и използвах щита като оръжие, за да блъсна Ивар. Имаше риск аз да падна, а той да остане в седлото, но не смеех да пусна щита или меча си, за да го хвана с ръка. Вместо това наблегнах с цялата си тежест, като същевременно извиках още веднъж: — Уитнер! — Жребецът леко се извърна и това незначително движение, съчетано с моя натиск, бе достатъчно, за да прекатури Ивар. Аз също полетях на земята и се озовавах между двата коня. Моят неволно ме закачи с копито и ме запрати срещу задницата на Уитнер. Шляпнах го с плоското на меча, за да го прогоня, и веднага се наведох под щита, за да избегна атаката на Ивар. Той се съвзе от падането по-бързо от мен и замахна с всичка сила, вероятно очаквайки поне да ме зашемети. Лявата ми ръка, ранена от копието при Дънхолм, потръпна от удара, но удържа щита. Аз бях по-едър и силен от Ивар и успях благополучно да се изправя и да го отблъсна назад.

Той знаеше, че ще загуби. Беше достатъчно възрастен да ми бъде баща, а старите рани спъваха движенията му, но все пак си оставаше Лотброк, а тях ги учат да се бият още от сукалчета. От устата му излизаше ръмжене, а ударите на меча му се сипеха — ниски, високи, финтиращи, и аз не спирах да се движа и да ги парирам. Поемах ги с щита, но дори не се опитвах да им отвръщам, а вместо това само го дразнех.

— Ти си жалък дъртак — казвах. — Аз убих чичо ти, който беше същият нещастник като теб. Щом ти пусна кръвчицата, ще изкормя оня плъх, когото наричаш син, и ще нахраня гаргите с трупа му. Хайде, напъни се малко, само толкова ли можеш?

И той се напъна, но прекали и се подхлъзна върху мократа трева. Падна на коляно и аз имах пълната възможност да го съсека, както бе изгубил равновесие, а дръжката на меча му опираше в земята. Но вместо това се отдалечих и го оставих да стане. Всички датчани видяха как го правя, а после ме видяха и да захвърлям щита си.

— Ще му дам шанс — извиках. — Не че го заслужава, защото е мизерен крадец, но все пак ще му го дам!

— Ах ти, саксонско копеле — ревна Ивар и ми се нахвърли. Това бе неговият начин да се бие — атака, атака и пак атака. Опита да ме блъсне с щита, но аз отстъпих встрани, пуснах го покрай мен и го халосах по тила на шлема с плоското на Змийския дъх. Това го накара повторно да се препъне, а аз отново се отдалечих. Исках да го унижа.

— Ти ме направи роб — казах, докато той ме обикаляше предпазливо — и дори това не успя да свършиш като хората. Защо не вземеш да се предадеш?

— Кози син — просъска той и нападна светкавично. Престори се, че замахва към гърлото ми, но в последния момент свали острието, за да прониже лявото ми бедро. Избегнах движението му и го шляпнах с меча по задника.

— Сложи оръжие — предложих — и ще те оставя да живееш. Ще те затворя в клетка и ще те разкарвам из цял Уесекс, да те показвам на хората. Това е Ивар Иварсон от фамилията Лотброк, ще им казвам. Кокошкарят, който яде пердах от скотите.

— Копеле! — втурна се пак противникът ми, изпълнен с ярост и отчаяние, този път в опит да ме посече през корема с широк замах, но аз се дръпнах назад и дългият му меч просвистя на сантиметри от кожата ми. Докато той с пъшкане възстановяваше равновесието си, аз ударих с меча. Върхът проби щита му и опря в ризницата на гърдите му. Следващият удар го улучи странично по шлема и го накара да се олюлее, а третият със звън отхвърли оръжието му назад, така че той едва не го изтърва.

— Страхливец — опрях Змийския дъх в гърлото му. — Крадец.

Той нададе неистов рев и се извъртя, за да ме нападне странично, но аз предвидих маневрата му. После с рязко движение стоварих своето острие върху дясната му китка. Това го закова на място, защото костите се счупиха.

— Хайде да видим как ще се сражаваш сега — казах и замахнах отново, избивайки меча му. В очите му се появи ужас. Не от наближаващата смърт, а от това, че ще умре без оръжие в ръка. Опита да отстъпи заднешком, за да го вземе, но аз го наръгах в крака, достатъчно силно, за да го раня и да го накарам да падне на колене. После съборих шлема от главата му и застанах зад него. — Той ме направи роб и открадна коня ми — викнах на наблюдаващите ни войници. — Но все пак е Лотброк. — Наведох се, хванах неговия меч за острието и му го подадох.

— Благодаря — улови го той.

После го убих. Главата му почти се отдели от раменете и той се строполи с хърхорене в тревата. Дори докато тялото му потреперваше в предсмъртни спазми, продължаваше да стиска оръжието си. Ако го бях оставил да умре без него, много от датчаните щяха да решат, че съм проявил ненужна жестокост. Те разбираха, че сме врагове и че имам основание да го погубя, но това още не ми даваше право да го лиша от Валхала. А един ден, мина ми през ума, Ивар и чичо му щяха да ме посрещнат там. Защото Валхала е мястото, където пируваме със своите врагове, припомняме си някогашните битки и ги водим отново.

Зад гърба ми се разнесе писък. Обърнах се и видях Ивар-младши, неговия син, да се носи в галоп насреща ми. Нападаше също като баща си, преливащ от сляпа и безразсъдна ярост. Наведе се от седлото, за да ме съсече, но аз пресрещнах меча му със своя, а Змийския дъх бе далеч по-добре изработен. Ръката ми се разтърси от удара, но острието на Ивар се счупи надве. Той профуча по ливадата, държейки остатъка, а двама от войниците на баща му го настигнаха и отведоха насила, преди да е пострадал.

Повиках Уитнер и той дойде при мен. Потупах го по муцуната, улових се за седлото и се метнах на гърба му. После се обърнах към останалите без предводител войници на Ивар и направих знак на Гутред и Рагнар да се присъединят към мен. Заедно приближихме на двайсетина крачки от ярко боядисаните датски щитове.

— Ивар Иварсон отиде във Валхала — извиках — и смъртта му бе достойна! Аз съм Утред Рагнарсон, мъжът, който погуби Уба Лотброксон. А това е моят приятел ърл Рагнар, убиецът на Кяртан Жестокия! Ние служим на крал Гутред.

— Християнин ли си? — попита някой.

Показах амулета си с чука на Тор. Вестта за гибелта на Кяртан се предаваше по дългата редица от щитове, брадви и мечове.

— Не съм от християните — отвърнах, щом отново се възцари тишина. — Но съм виждал тяхната магия. Те я използваха срещу крал Гутред! Нима никой от вас не е ставал жертва на магьосници? Не ви ли се е случвало жените ви да боледуват, а добитъкът да мре? Знаете за какво говоря, а магията на християните е много силна! За да я правят, те си служат със съсухрени трупове и отрязани глави и ето че омотаха в заклинанията си и нашия крал! Но техният вещер допусна грешка. Стана прекалено алчен и снощи отмъкна съкровище от крал Гутред. И Один разкъса дяволските му козни!

Обърнах се в седлото и видях, че Финан най-сетне се задава откъм крепостта, придружен от Ситрик. Оказа се, че част от духовниците се опитали да ги задържат и се завързала схватка. За щастие, десетина от датчаните на Рагнар се намесили и ето че сега Финан благополучно препускаше през пасището, като водеше и отец Хротуерд. Всъщност водеше бе силно казано. Той просто стискаше в юмрук кичур от косата на свещеника, а последният нямаше друг избор, освен да подтичва край коня му.

— Това е християнският вещер, наречен Хротуерд! — извиках. — Той доби власт над крал Гутред чрез своите заклинания, чрез магията на труповете. Но вече е разкрит и магията му е развалена. Питам ви сега какво да правим с него?

Отговорът можеше да бъде само един. Датчаните отлично знаеха, че Хротуерд е съветникът на Гутред, комуто дължат идеята за църковния десятък. Междувременно отецът бе коленичил на тревата, простирайки умолително ръце към краля.

— Ти ли си крадецът? — изгледа го невярващо Гутред.

— Намерих реликвата в неговите вещи, господарю — намеси се Финан, протягайки златния съд. — Беше увита в една от ризите му.

— Лъже! — изпротестира Хротуерд.

— Той е човекът, когото търсите — рече почтително Финан, като се прекръсти. — Кълна се в пречистото тяло Христово.

— Видяхте ли? — обърнах се към датчаните на Ивар. — Заради такива като него има шапави крави, пресъхнали посеви, ялови жени и болнави деца! Искате ли го?

Те като един нададоха кръвожаден рев, докарвайки до ужас неудържимо хленчещия Хротуерд.

— Е, ще го получите, но при едно условие. И то е да признаете Гутред за свой крал.

Отново се разнесоха викове, но този път приветствени. Войниците блъскаха с мечове и копия по щитовете си в знак на лоялност към Гутред, а аз улових юздите на коня му и се наведох към него:

— Хайде, отвърни на поздрава. Зарадвай хората.

— Но… — погледна той надолу към разчорления отец.

— Обикновен престъпник, господарю, а по закон наказанието за престъпниците е смърт. Алфред би сторил същото — уверих го.

— Сигурно си прав — съгласи се Гутред и ние оставихме Хротуерд на разлютените датчани. Не знам точно какво са му сторили, защото от тялото му не бе останало много, но дълго го слушахме как умира, а кръвта му бе обагрила тревата на метри околовръст.

Вечерта си устроихме скромен пир. Скромен, защото храната бе оскъдна, затова пък пиво имаше в изобилие. Датските танове се вричаха във вярност на Гутред, а свещениците и монасите се гушеха в църквата в очакване на сетния си час. Хротуерд и Джанбърт бяха убити, затова смятаха, че и на тях предстои да се превърнат в мъченици. Но дузина трезви мъже от гвардията на Гутред бяха достатъчни, за да гарантират безопасността им.

— Все пак ще ги оставя да си построят храма на свети Кътбърт — сподели ми Гутред.

— Алфред би одобрил това — отвърнах.

Той зарея взор през огъня, горящ насред улицата в Кетрехт. От другата му страна Рагнар въпреки осакатената си ръка се бореше с един огромен датчанин от армията на Ивар. И двамата бяха пияни, а други пияни мъже ги окуражаваха и правеха залози кой ще победи. Но Гутред всъщност не виждаше схватката, защото бе потънал в размисли.

— Никога не бих допуснал, че отец Хротуерд е крадец — промълви накрая.

Гизела, която се бе прислонила до рамото ми, загърната под моето наметало, се изкиска по посока на брат си.

— Някои хора не биха допуснали и че ние с теб сме били роби, но е така.

— Да — кимна в тиха почуда той. — Така е.

Трите предачки предопределят нашето съществуване. Седят в подножието на дървото Игдрасил и се забавляват със съдбите ни. На тях им бе угодно да превърнат роба Гутред в крал Гутред, точно както им бе угодно и да изпратят мен отново на юг, в Уесекс.

Докато в Бебанбург, там, където сивото море безспир стоварва вълните си върху бледите пясъчни плажове, а флагът с вълча глава, увенчал замъка, плющи под студения вятър, очакваха с ужас моето завръщане.

Защото съдбата не може да бъде измамена. Тя ни управлява, а всички ние сме нейни роби.