Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (6)

Глава трета

Пищеше не друг, а Клапа — остро и пронизително, като млад нерез, който бива скопяван. Звучеше повече като вопъл на ужас, отколкото като боен вик, и нищо чудно, защото Клапа никога по-рано не бе влизал в бой. Останалата гвардия на Гутред го следваше по петите, но той я предвождаше, носейки се като тромав, кръвожаден дивак. Беше забравил да махне предпазното парче одеяло от меча си, но беше толкова едър и як, че дори увито, оръжието действаше като боздуган. Нашите нападатели в момента бяха само шестима, така че трийсетте младежи, спускащи се по стръмния бряг, ги пометоха като вълна. Усетих острието на ножа да се плъзга по скулата ми, когато Текил се претърколи встрани. Опитах да го сграбча за ръката, но той се оказа твърде бърз. После Клапа го халоса по черепа и го повали на земята. Видях, че Райпър се кани да го заколи, и извиках:

— Не! Трябват ни живи!

Въпреки предупреждението ми двама от черните конници загинаха. Единият, намушкан поне на дузина места, още се гърчеше във водата, оцветявайки я в червено с кръвта си. Клапа бе захвърлил оръжието и държеше Текил притиснат към чакълестия бряг със зверската си сила.

— Браво, момче! — потупах го по рамото и той се ухили широко. После взех меча и ножа на Текил, докато Райпър довършваше падналия във водата. Само един от нашите бе получил рана в бедрото, а останалите стояха невредими наоколо, щастливи и чакащи похвала като кученца, хванали първата си лисица. — Добре се справихте — казах им и това бе самата истина, защото благодарение на тях Текил и трима от хората му станаха наши пленници. Сред тях бе и младият Ситрик, още държащ торбата с оковите. В яда си я грабнах от ръцете му и го цапардосах с нея по главата.

— Искам да заловите и останалите — казах на Райпър.

— Кои останали?

— Той изпрати двама мъже да доведат конете. Открийте ги и ги хванете.

Ударих Ситрик още веднъж, понеже исках да го чуя как вика, но той само стисна мълчаливо устни, макар по слепоочието му да се стичаше кръв. Гутред още седеше на островчето с изумен израз върху красивото си лице.

— Няма ми ботушите — каза, сякаш това го вълнуваше повече от факта, че се бяхме спасили на косъм.

— Забрави ли, че ги остави на брега? — напомних му и изритах Текил. Кракът вероятно ме заболя повече, отколкото неговите обгърнати в ризница ребра, но се чувствах гневен и унизен. Препасах оръжията си и свалих четирите гривни от ръцете му. Той само ме изгледа безизразно, макар че знаеше участта си.

Пленниците бяха отведени в града, но двамата липсващи мъже, навярно дочули суматохата, си бяха плюли на петите. Докато организираме преследването им, те се изгубиха надалеч. Проклинах това забавяне, защото не исках да отнесат на Кяртан новини за мен. Най-разумно за тях бе да прекосят реката и да препуснат с всички сили покрай римската стена, но те, явно считайки минаването през Кеър Лигалид за твърде рисковано, поеха на югоизток. А така също, вместо да зарежат излишните коне, от алчност ги поведоха със себе си. По многобройните следи от копита не беше трудно да ги открием, още повече че се намираха в непозната за тях местност. В потерята се включиха над шейсет души и до вечерта ги обградихме край една рехава горичка.

По-възрастният излезе напред да се бие. Разбираше, че му остават броени минути живот, и бе твърдо решен да се възнесе в залите за пиршества на Один, вместо да изпита ужасите на Нифлхайм. Той се спусна откъм дърветата на уморения си кон с вик на уста. Докоснах с пети хълбоците на Уитнер, но Гутред ми прегради пътя.

— Мой е! — заяви и завади меча си. В следващия момент жребецът му отскочи встрани, защото по-едрият Уитнер, обиден, задето му се пречкат, го ухапа по хълбока.

Гутред утвърждаваше репутацията си като крал. Той не обичаше сраженията и имаше далеч по-малък опит от мен, но знаеше, че трябва да се справи собственоръчно, иначе хората щяха да кажат, че се крие зад моя гръб. Всъщност удаде му се доста сполучливо. Точно преди сблъсъка с човека на Кяртан конят му се спъна, което бе в негова полза, защото избегна удара, докато неговият собствен меч улучи китката на противника и я счупи. После вече не бе трудно да го събори от седлото и да го накълца до смърт. Не изпитваше удоволствие, но бе длъжен да го стори, а с времето случката се превърна в легенда. Пееха се песни за това как Гутред от Нортумбрия погубил шестима злодеи в люта битка. Всъщност злодеят беше един, а той извади късмет, че конят му се препъна. Но подобни неща се очакват от кралете — те трябва да са късметлии. По-късно, щом се прибрахме в Кеър Лигалид, му подарих стария шлем на баща си като награда за проявената смелост и той остана много доволен.

Наредих на Райпър да убие втория мъж, което той стори с обещаваща наслада. Задачата му не бе трудна, защото мъжът бе страхливец и само търсеше начин да спаси кожата. Захвърли оръжието и коленичи разтреперан, крещейки, че се предава, но аз имах други планове за него.

— Какво зяпаш? — подканих Райпър и той с вълча усмивка стовари меча си отгоре му.

Взехме дванайсетте коня, свалихме всичко по-ценно от труповете и ги оставихме за храна на дивите зверове. Преди това обаче заповядах на Клапа да отсече главите им.

— Да им отсека главите? — повтори гигантът, мигайки с биволски очи.

— Да, Клапа, а тези тук са за теб — подадох му две от сребърните гривни на Текил. Той ги изгледа така, сякаш никога преди не бе виждал подобни съкровища.

— С какво съм ги заслужил, милорд?

— Та ти ни спаси животите!

— Всъщност Райпър ни доведе. Каза, че не бивало да оставяме краля сам, а вас от доста време ви нямаше.

Дадох на Райпър другите две гривни, а после Клапа се залови за работа, научавайки колко трудно е всъщност да пресечеш човешки врат. Щом приключи, отнесохме кървавите трофеи в Кеър Лигалид, а аз заръчах да снемат главите и от двата трупа в реката.

Абат Едред искаше да обеси останалите четирима пленници, но аз го убедих да ми остави Текил поне за една вечер. Накарах да го доведат в руините на стара сграда, строена още от римляните. Стените й бяха от дялан камък, прорязани от три високи прозореца. Покрив нямаше, а подът бе покрит с черно-бяла мозайка, чийто мотив отдавна се бе изгубил поради изронените плочки. Запалих огън в средата на помещението и по стените заиграха причудливи сенки. През прозорците нахлуваше бледа светлина, щом облаците се плъзнеха встрани и разкриеха лицето на луната. Райпър и Клапа довлякоха Текил и се канеха да останат, за да видят какво ще правя с него, но аз ги отпратих.

Текил, вече лишен от ризницата си, бе облечен в мръсна туника. Китките и глезените му бяха стегнати в същите окови, които бе подготвил за мен. Седнахме от двете страни на огъня и той се взря в мен така, сякаш намираше положението си за забавно. Лицето му, макар и изранено и подуто, имаше силни, правилни черти и аз си помислих, че навярно бих харесал този човек, ако бяхме приятели, наместо врагове.

— Ти си мъртвият мечоносец, нали? — заговори първи той.

— Защо смяташ така?

— Той е носел шлем със сребърен вълк, а аз видях същия шлем на главата ти.

— Може би ми го дава назаем понякога.

Текил леко се подсмихна.

— Мъртвият мечоносец е уплашил Кяртан и сина му до смърт, но не това е била целта ти, нали?

— Това е била целта на мечоносеца.

— А сега, след като отсече главите на четирима от хората ми, предполагам ще ги изпратиш обратно на Кяртан?

— Да.

— За да го уплашиш още повече?

— Именно.

— Но главите трябва да са осем, иначе сметката не излиза.

— Пак позна.

Той направи гримаса, облегна глава на стената и зарея взор нагоре към облаците, плаващи пред непълната луна. Сред руините виеха кучета.

— Кяртан обича кучетата — каза. — Има цяла глутница от тях. Страховити създания. Кара ги да се бият помежду си, та да оцелеят само най-силните. Държи ги в Дънхолм и ги използва за две цели. — Той млъкна и ме изгледа с присвити очи. — Това искаш от мен, нали? Да ти разкажа за Дънхолм. Кои са силните и слабите му страни, колко хора го охраняват и как можеш да го превземеш.

— Всички тези неща, и не само тях.

— Заради кръвната ти вражда? Животът на Кяртан в замяна на този на ърл Рагнар?

— Ърл Рагнар ме отгледа — казах. — Обичах го като баща.

— Ами неговият роден син?

— Алфред го държи за заложник.

— Значи на теб остава да изпълниш дълга. — Текил сви рамене, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Няма да ти е лесно, особено ако трябва да минеш през кучетата. Те живеят като лордове, в своя собствена зала. А под пода на залата е съкровището на Кяртан. Купища злато и сребро, които той дори не поглежда. Просто ги държи заровени в земята.

— Кой ги пази?

— Това е една от задачите на кучетата. Втората е да убиват хора. За Кяртан е нещо обичайно да ти извади очите, а после да те хвърли на тях, за да те разкъсат. А може и да те одере жив, късче по късче. Виждал съм как го прави.

— Кяртан Жестокия — промълвих.

— Ненапразно го наричат така.

— Защо тогава му служиш?

— Той е щедър господар. На света има четири неща, които обича — кучетата, парите, жените и сина си. Аз обичам две от тях, а Кяртан не се скъпи.

— А двете, които не обичаш? — попитах.

— Мразя псетата му — призна Текил, — а синът му е долен страхливец.

— Свен? — учудих се. — Не помня да е бил страхливец като дете.

Текил протегна крак и примигна от болка, щом оковите се впиха в глезена му.

— Когато Один изгубил едното си око, познал мъдростта. Но когато Свен изгубил своето, познал само вкуса на страха. Сега има кураж да тормози слабите, но не и да се изправи пред силен противник. Виж, баща му е друго нещо.

— Кяртан беше смел боец.

— И досега си е такъв. Смел, зъл и жесток. Вече знаеш и че има цял палат кучета, готови да те разкъсат. И това, Утред Рагнарсон, е всичко, което ще ти кажа.

— Ще ми кажеш и още — поклатих глава и се наведох да добавя дърва в огъня.

— И защо ще го правя?

— Защото имам с какво да се пазаря.

— Живота ми?

— Не, начина, по който ще умреш.

Той разбираше какво имам предвид и отвърна с крива усмивка.

— Чувам, че монасите искали да ме обесят?

— Да, защото са лишени от въображение. Но аз няма да им позволя.

— И какво ще направиш? Ще ме дадеш на хлапетата, които наричаш войници, за да се упражняват с мен?

— Ако не проговориш, точно това и ще направя, защото се нуждаят от тренировки. Но с една малка подробност. Ти няма да имаш меч.

Не загинеше ли с оръжие в ръка, Текил нямаше да отиде във Валхала и това бе достатъчно, за да му развърже езика. Той ми разкри, че Кяртан има три отряда мъже в Дънхолм, наброяващи общо към сто и петдесет души, но около крепостта живеят и други, готови да се стекат, ако ги призове. Заедно с тях числеността на армията му можеше да достигне четиристотин добре обучени бойци.

— И всички са му верни — предупреди ме Текил.

— Защото е щедър към тях ли?

— Никога не им липсват сребро и жени. Какво повече може да иска един воин?

— Например да отиде в небесните селения — отвърнах и той кимна пред тази истина. — Откъде се вземат робите? — попитах.

— От търговци като онзи, когото ти уби. Или пък ги намираме сами.

— И ги държите в Дънхолм?

— Не, там отиват само младите момичета. Останалите пращаме в Гирум, където също са разквартирувани войници на Кяртан. — Това не бе лишено от логика. Аз бях ходил в Гирум — малък град на южния бряг на река Тине, някога дом на прочут манастир, разрушен от Рагнар-старши. Мястото се намираше близо до морето, което го правеше удобен пункт за превоз на роби. Старите римски фортификации на Гирум съвсем не бяха така надеждни като Дънхолм, но това едва ли имаше значение, защото при опасност гарнизонът бързо можеше да се изнесе по посока на основната крепост, като вземе със себе си и робите. — А Дънхолм — завърши Текил — не може да бъде превзет.

— Защо? — попитах скептично.

— Пресъхна ми гърлото — каза пленникът.

— Райпър! — извиках. — Знам, че се криете отвън. Донесете нещо за хапване.

Дадох му гърне пиво, хляб и студено козе месо. Докато ядеше, той ми описа Дънхолм, уверявайки ме, че всеки щурм срещу него е безполезен.

— Предполагам, че достатъчно голяма армия ще се справи — казах.

— Единственият подход е от север — поклати глава той. — А този подход е толкова стръмен и тесен, че колкото и голяма да е армията, само шепа хора могат да атакуват едновременно.

— Някой опитвал ли е досега?

— Ивар ни навести веднъж. Постоя три-четири дни, огледа обстановката и си тръгна. Преди него идва и Рагнар-младши, но се задържа още по-малко. С обсада може и да стане, но тя трябва да трае поне година, а кой ще си позволи да храни обсаждаща войска цяла година? Казвам ти, Дънхолм е като Бебанбург — непревземаема твърдина.

И все пак съдбата ме тласкаше и към двете места. Седях и размишлявах, докато Текил оглеждаше оковите си, сякаш чудейки се дали има начин да ги строши. Естествено, такъв начин нямаше.

— Е, кажи ми как ще умра — рече накрая.

— Имам само още един въпрос.

— Питай — сви рамене той.

— Тира. Дъщерята на Рагнар.

Текил сякаш се учуди, че я познавам, но после съобрази, че навярно сме отрасли заедно.

— Хубавата Тира — произнесе саркастично.

— Жива ли е?

— Да, и се води жена на Свен.

— В какъв смисъл се води?

— Мина през леглото му, разбира се, но от сума време насам не я е докосвал. Бои се от нея. Затова тя стои заключена, а Кяртан слуша сънищата й.

— Слуша сънищата й?

— Боговете говорят чрез нея. Поне според него.

— А според теб?

— Според мен кучката просто е луда.

— Но все пак е жива? — вторачих се в него през пламъците.

— Ако наричаш това живот.

— Имаш предвид лудостта?

— Тя се самонаранява. — Текил прокара ръба на едната си длан през другата, имитирайки нож. — Вие, реже си месата и бълва проклятия. Дори Кяртан не смее да я доближи.

— А Свен?

— Свен е буквално в ужас от нея — сви презрително устни той. — С радост би я пратил на онзи свят.

— Тогава защо още не го е сторил?

— Защото кучетата не я закачат, а Кяртан си е втълпил, че тя има пророчески дар. Казала му е, че мъртвият мечоносец ще го убие и той наполовина й вярва.

— Мъртвият мечоносец наистина ще го убие — промълвих. — А утре ще убие и теб.

Текил прие спокойно новината.

— Лесковите пръчки?

— Да.

— А аз ще бъда с оръжие в ръка?

— И в двете ръце, ако искаш. Това няма да ми попречи.

Той кимна, затвори очи и отново облегна глава на стената.

— Ситрик е син на Кяртан — рече след малко.

Ситрик беше името на младежа от групата им.

— Брат на Свен? — учудих се.

— Полубрат. Майка му беше саксонска робиня. Кяртан я хвърли на кучетата си, защото реши, че е опитала да го отрови. Може наистина да е било така, а може и просто да го е заболял коремът. Във всеки случай псетата я разкъсаха. Ситрик оцеля, защото беше мой прислужник и аз се застъпих за него. Добро момче е. Ще постъпиш разумно, ако го оставиш жив.

— Но ми трябват осем глави — напомних му.

— Да, вярно — кимна уморено той.

Съдбата е неумолима.

 

 

Абат Едред искаше да види четиримата обесени. Или удавени. Или удушени. Във всеки случай ги искаше мъртви, опозорени и забравени.

— Те нападнаха нашия крал и затова заслужават поганска смърт! — заяви с пяна на уста. Аз само свих рамене и му обясних, че съм обещал на Текил да умре достойно, за да отиде във Валхала вместо в Нифлхайм. Едред се вторачи в чука на Тор на шията ми и изграчи, че в Халиверфолкланд не можело да има милост за злодеи, посегнали на избраника на свети Кътбърт.

Спорехме на склона на хълма, точно под новата църква. Четиримата затворници, вързани и оковани, седяха на земята, пазени от гвардията на Гутред, а мнозина от жителите на града се бяха скупчили наоколо в очакване на присъдата. Едред увещаваше краля, че всяко показване на слабост сега би подронило авторитета му. Духовниците, естествено, го подкрепяха, като най-пламенни сред тях бяха двама новопристигнали млади монаси на име Джанбърт и Айда. И двамата бяха дошли пеша през хълмовете откъм Източна Нортумбрия. Покорството им пред абата ме караше да мисля, че са били изпратени там на мисия от него самия. Във всеки случай сега бяха отново в Кеър Лигалид и страстно желаеха на затворниците безславна и болезнена смърт.

— Да ги изгорим! — призоваваше Джанбърт. — Така, както езичниците са изгорили безчет свети мъченици! Нека геената огнена овъгли плътта им!

— Да ги обесим! — настояваше Едред.

Аз за разлика от тях усещах нарастващото негодувание сред присъединилите се към нас датчани от Кумбраланд, затова дръпнах Гутред встрани.

— Смяташ ли, че можеш да останеш крал без подкрепата на датчаните? — го попитах.

— Разбира се, че не.

— Но на тях не би им допаднало, ако изтезаваш сънародниците им до смърт. Ще решат, че предпочиташ саксонците пред собствената си кръв.

Гутред доби тревожен вид. Той дължеше трона си на абата и знаеше, че за да го удържи, му трябва подкрепата и на двете страни.

— Как щеше да постъпи Алфред на мое място? — попита.

— Щеше да се моли. И да накара всички свещеници и монаси да се молят заедно с него. Но накрая пак щеше да стори всичко необходимо, за да съхрани кралството цяло. — Гутред само примигваше насреща ми и аз повторих бавно: — Всичко необходимо.

Той най-сетне кимна и се упъти обратно към Едред.

— След ден или два — произнесе достатъчно високо, за да го чуят повечето присъстващи — ние ще се отправим на изток. Ще прекосим хълмовете и ще отнесем нашия блажен покровител в нов дом, в обетованата земя. Ще съкрушим враговете си, които и да са те, и ще се заселим там. — Говореше на датски, но думите му начаса биваха превеждани на английски от поне трима-четирима души. — И това ще се случи — повиши още глас той, — защото моят приятел, абат Едред, е получил видение свише. По време на нашия поход Бог и свети Кътбърт ще ни съпровождат и с тяхна помощ ще изградим невиждано, свято кралство, охранявано от магията на християнството. — При думата „магия“ Едред се понамръщи, но премълча. Макар религиозните схващания на младия крал да имаха още трески за дялане, цялостният дух на речта му допадаше. — И това ще бъде кралство на справедливостта! — провикна се Гутред. — В него всички хора ще имат вяра в Бога и краля, макар и не всички да се кланят пред един и същи бог. — Тук тълпата се заслуша внимателно, а Джанбърт и Айда дори понечиха да протестират, но Гутред продължи: — Аз няма да бъда крал, налагащ на едни свои поданици обичаите на други. И ако обичаят на тези мъже — той посочи към Текил и останалите пленници — е да умират с меч в ръка, то така и ще стане. И нека небесата се смилят над душите им.

Настана гробна тишина. Гутред се обърна към Едред и додаде на английски много по-тихо:

— Някои смятат, че не можем да победим датчаните в двубой. Е, сега ще им докажем обратното.

Абатът, полагайки видимо усилие, кимна вцепенено:

— Както наредите, господарю.

И така, лесковите пръчки бяха донесени.

Датчаните разбират добре правилата на схватката, ограничена от тези тънки клони с обелена кора. От нея само един участник може да излезе жив. А ако някой от двамата напусне ограденото пространство, всеки има право да го убие, защото се е превърнал в нищожество. Гутред изяви желание лично да се изправи срещу Текил, но личеше, че го прави само защото това се очаква от него, без действително да гори от нетърпение да се сражава лице в лице със закален воин. За разлика от мен.

— Аз ще ги довърша всичките — рекох и той не възрази.

Вече съм стар. Толкова стар, че понякога и сам губя сметка на годините си, но трябва да са минали поне осемдесет, откакто майка ми е починала при моето раждане. Малцина живеят толкова дълго, а онези, които са заставали в стена от щитове, рядко достигат и до половината. Виждам как околните ме наблюдават, чакат да умра и, без съмнение, скоро очакването им ще се сбъдне. Понижават глас, когато са край мен, за да не ме безпокоят. Досадно е, защото не чувам и не виждам както преди, ставам да пикая по няколко пъти на нощ, костите ми са схванати, а старите рани ме болят. Вечер, когато си лягам, винаги вземам до леглото Змийския дъх или някой друг от мечовете си, за да стисна дръжката му, ако смъртта дойде за мен. И в мрака, докато слушам прибоя на вълните и свистенето на вятъра под стрехите, си припомням какво е било да съм млад, строен, силен и бърз. И арогантен.

Защото бях точно такъв. Бях Утред, убиецът на Уба. През 878-ма година, в която Алфред победи Гутрум, а Гутред се възкачи на трона в Нортумбрия, бях едва на двайсет и една, но името ми бе известно навред, където мъжете кръстосваха остриета. Бях воин, човек на меча и се гордеех с това. Репутацията ми бе известна на Текил. Той също имаше опит, бе участвал в поне двайсет сражения, но щом прекрачи лесковите пръчки, вече знаеше, че ще умре.

Не твърдя, че не се боях. Хората са ме наблюдавали из бойните полета на цяла Британия и са се чудели как не изпитвам страх, но, естествено, не е било така. Всички изпитваме страх. Той се прокрадва в нас като влечуго, впива нокти, мъчи се да обезсили мускулите ни, да отслаби вътрешностите ни, да ни накара да хленчим и треперим. Но трябва да захвърлим страха, да се доверим на изкуството си и тогава дивата ярост ще ни доведе до победен край. Мнозина са се домогвали до смъртта ми, за да се кичат после с хвалбата, че са убили Утред, но никой досега не е успял, а и вече съм твърде стар, за да падна в битка. По всичко изглежда, че ще дочакам края като немощен старик. Wyrd bið ful aræd, казват хората и това е вярно. Съдбата е неумолима.

Съдбата на Текил беше да умре. Той бе въоръжен с меч и щит, върнах му и ризницата, за да не може никой да каже, че съм имал преимущество, докато аз самият се биех без никакви доспехи. Дори без щит. Бях дързък и самоуверен, а и знаех, че Гизела гледа отстрани, затова мислено посветих двубоя на нея. Той не трая дълго въпреки моето накуцване. То ми остана за спомен от онова копие, пронизало дясното ми бедро при Етандун, но не забавяше рефлексите ми. Текил се втурна вихрено напред, надявайки се да ме събори с щита и после да нанесе удар, но аз ловко му се изплъзнах и продължих да се движа. Това е ключът към победата при дуела с мечове — да не спираш да се движиш. Да танцуваш. В стената от щитове си скован и не ти остава друго, освен да отблъскваш, да сечеш и да държиш щита високо, но между лесковите пръчки пъргавината означава живот. Не изпускай инициативата и се старай да извадиш противника от равновесие. Текил не можеше да се мери с моята бързина, а и доспехите го забавяха допълнително. Щом нападна отново, го оставих да мине покрай мен и после, докато се обръщаше, стоварих Змийския дъх в основата на врата му, точно над брънките на ризницата. Понеже нямаше шлем, острието се впи в гръбнака му и той рухна в прахта. Убих го бързо и той отиде във Валхала, където ще ме посрещне един ден.

Тълпата избухна в овации. Мисля, че саксонците биха предпочели да видят пленниците изгорени живи, удавени или стъпкани с коне, но все пак оценяваха бойното изкуство достатъчно, за да ме аплодират. Гизела се усмихваше благосклонно, а Хилд изобщо не гледаше. Тя се бе дръпнала встрани заедно с отец Уилибалд. Напоследък двамата прекарваха дълги часове заедно и положително обсъждаха християнски теми, но това не ме засягаше.

Следващите двама противници излязоха с посърнали лица. Текил бе техният водач, а човек води хората, защото е по-добър боец от тях. В неговата внезапна смърт те виждаха своята собствена и никой не ми оказа сериозна съпротива. Вместо да атакуват, се мъчеха да се предпазят, а вторият бе достатъчно ловък, за да парира ударите ми отново и отново. Накрая замахнах отвисоко, той вдигна щита и аз го подсякох с крак през пищялките. Секунда по-късно публиката приветства и неговата гибел.

След тях остана единствено Ситрик, младежът. Монасите, които бяха напирали да обесят датчаните, но които сега с нечестива наслада наблюдаваха почетната им смърт, бързо го набутаха в ограденото пространство. Личеше, че той не умее да държи меч, а щитът само го обременяваше. Можех да го убия с един замах, почти толкова лесно, колкото да смачкам муха. Той също го знаеше и по бузите му течаха сълзи.

Нуждаех се от осем глави. Имах седем. Гледах младежа, а той не смееше да вдигне взор. Вместо това го бе забил в земята, в кървавите дири, останали от влаченето на предните три тела. После му призля и падна на колене. Тълпата го обсипа с подигравки, а монасите ми крещяха да го довърша. Но аз чаках да видя какво ще стори и го видях как побеждава страха си. С неимоверно усилие спря да хленчи, овладя дишането си и се изправи на разтреперани нозе. Прикри се с щита, подсмръкна и ме погледна в очите. Кимнах към меча му и той послушно го вдигна, за да умре като мъж. По челото му още имаше спечена кръв на мястото, където го бях цапнал с оковите.

— Как се казваше майка ти? — попитах го, а той само преглътна. Езикът му бе залепнал за небцето. Виковете на монасите ставаха все по-нетърпеливи. — Как се казваше майка ти? — повторих.

— Елфлед — заекна той, но толкова тихо, че едва го чух. Смръщих вежди и Ситрик изрече името отново, вече по-силно: — Елфлед.

— Елфлед, милорд — поправих го.

— Наричаше се Елфлед, милорд.

— Саксонка ли беше?

— Да, милорд.

— Вярно ли е, че се е опитала да отрови баща ти?

Той размисли, но явно реши, че истината вече с нищо не може да му навреди.

— Да, милорд.

— Как? — трябваше да повиша глас, за да надвикам шума на тълпата.

— С черните семенца.

— Татул?

— Да, милорд.

— На колко си години?

— Не знам.

— Баща ти обича ли те? — попитах, преценявайки, че трябва да е към четиринайсет. Този въпрос го озадачи.

— Да ме обича?

— Да, Кяртан. Нали си негов син?

— Аз почти не го познавам, милорд — отвърна той, и нищо чудно. Кяртан трябва да бе наплодил поне стотина копелета в Дънхолм.

— А майка ти?

— Тя ме обичаше, милорд — рече Ситрик и очите му отново се навлажниха.

Пристъпих крачка напред и той трепна, но се овладя.

— На колене — наредих му.

— Искам да умра достойно — възпротиви се момчето с изтънял глас.

— На колене! — изръмжах. Тонът ми го ужаси и той сковано се подчини. Когато обърнах Змийския дъх, затвори клепачи, навярно очаквайки да го ударя с дръжката, но после невярващо ги отвори отново. — Вземи го и изречи думите — подадох му меча. Няколко секунди Ситрик само ме гледаше, но после бавно пусна своето оръжие и щита и улови дръжката на Змийския дъх. — Изречи думите — повторих, полагайки длани върху неговите.

— Ще бъда твой слуга, господарю — промълви той, вирнал лице към мен. — И ще съм ти верен до смъртта си.

— И след нея — допълних.

— И след нея. Кълна се.

Джанбърт и Айда се окопитиха първи. Двамата монаси прекрачиха лесковите пръчки с викове, че момчето трябва да умре, защото такава е волята Божия. Ситрик се сепна, когато изтръгнах Змийския дъх от ръцете му и го завъртях. Острието, прясно окървавено и нащърбено от касапницата, изсвистя и сетне застина с връх, опрян в шията на Джанбърт. Изцяло бях в плен на яростта — сляпата ярост на битката, замрежила погледа ми като червена мъгла. Трябваше да впрегна цялата сила на волята си, за да не позволя на Змийския дъх да отнеме още един живот. Мечът го желаеше и аз го усещах как трепери в десницата ми.

— Ситрик е мой слуга и ако някой го нарани, ще се разправя с мен. Пипнеш ли го с пръст, монахо, ще те съсека, без да ми мигне окото — извисих глас, отблъсквайки Джанбърт назад. Най-сетне успях да откъсна оръжието от гърлото му и се обърнах към тълпата: — Има ли някой тук, който да отрича, че Ситрик ми принадлежи? Който и да било?

Мълчание. Над Кеър Лигалид премина порив на вятъра и всички можеха да усетят в него дъха на смърт, затова си държаха езиците зад зъбите, но това не уталожваше гнева ми. Отчаяно копнеех някой да приеме предизвикателството.

— Хайде, излезте напред — викнах. — Можете да го убиете още сега, както е коленичил, но първо ще трябва да убиете мен.

Джанбърт ме преценяваше с проницателните си очи. Имаше тясно, мургаво лице и особен белег край устата, останал навярно от детинство, който й придаваше подигравателна извивка. Исках да изтръгна гнилата душа от това изпосталяло тяло. Той също искаше моята, но не смееше да помръдне. Никой не помръдна, докато Гутред не престъпи лесковите пръчки и не протегна ръка на момчето.

— Добре дошъл — каза.

Отец Уилибалд, който бе дотичал веднага, чувайки яростното ми обръщение към тълпата, също се намеси. Не посмя да ме докосне, но все пак имаше куража да застане пред мен и леко да отклони Змийския дъх встрани.

— Може вече да прибереш меча.

— Момчето ще живее! — процедих.

— Да — закима той. — Момчето ще живее.

Гизела наблюдаваше случващото се, а очите й блестяха, както когато бе посрещнала брат си от робство. Хилд пък наблюдаваше Гизела.

Аз на мен все така не ми достигаше една глава.

 

 

Потеглихме призори — армия, отиваща на война.

Хората на Улф съставяха авангарда, следвани от орда духовници, понесли трите скъпоценни сандъка на абат Едред. Подир тях на бяла кобила яздеше Гутред. Гизела вървеше до брат си, а ние с Хилд бяхме непосредствено отзад. Тя водеше Уитнер за юздата, макар че щом се умореше, аз настоявах да се качи на седлото му.

Хилд все повече приличаше на монахиня. Беше сплела дългата си златиста коса на плитки, увити около челото, а отгоре носеше бледосива качулка. В същия цвят беше и наметалото й, а на шията й висеше прост дървен кръст, който тя час по час попипваше.

— Не ти дават мира, нали? — заговорих я.

— Кои?

— Свещениците. Отец Уилибалд. Настояват да се върнеш в манастира.

— Ако някой не ми дава мира, това е Бог — отвърна Хилд с усмивка, сякаш за да ми покаже, че не иска да ме товари със своята дилема. — Напоследък се моля на свети Кътбърт.

— И той отговаря ли ти?

— Просто се моля — рече кротко тя, докосвайки кръста. — Това е началото.

— Не ти ли харесва да бъдеш свободна? — попитах рязко.

— Та аз съм жена — изсмя се Хилд. — Как мога да бъда свободна? Подобно на имела, и аз се нуждая от дърво, за което да се прикрепя. Без дървото съм нищо. — Говореше без горчивина, сякаш просто описваше очевидна истина. И беше права. За момиче от добро семейство пътищата бяха два — да бъде дадено на църквата или на някой мъж. Такава бе женската орис. Познавах една жена, която й се възпротиви, но Хилд по-скоро приличаше на пословичния вол, комуто в празничен ден липсвал яремът.

— В момента си свободна — възразих.

— Не, завися от теб, Утред. А ти полагаш всички грижи да не ме засрамваш. — Тя погледна към Гизела, която тъкмо се смееше на някаква шега на брат си. Имаше предвид, че не й обръщам гръб, за да ухажвам Гизела, но, честно казано, бях на косъм да го сторя. Хилд видя изражението ми и побърза да добави: — В много отношения ти си добър християнин.

— Нима?

— Винаги се мъчиш да постъпваш правилно, нали? Затова сега искам да ми обещаеш нещо.

— Какво — осведомих се предпазливо.

— Че няма да откраднеш главата на свети Осуалд, за да попълниш бройката до осем.

Засмях се облекчен, че обещанието не засяга Гизела.

— Честно казано, мина ми през ума.

— Знам, но няма да ти свърши работа. Прекалено стара е, а и Едред няма да остане доволен.

— Това си е негов проблем.

— Седем глави са достатъчни — настоя тя, игнорирайки репликата.

— Осем ще бъдат още по-добре.

— Алчността е порок, Утред!

Въпросните глави сега бяха зашити в чувал и натоварени на магаре, водено от Ситрик. Около чувала кръжаха рояци мухи и се носеше такава непоносима смрад, че Ситрик се придвижваше напълно сам.

Армията ни представляваше странна гледка. Без духовниците наброявахме триста и осемнайсет мъже, придружавани от поне още толкова жени и деца, както и от обичайните глутници кучета. Свещениците и монасите бяха шейсет или седемдесет и аз с радост бих заменил всеки от тях срещу войник или дори срещу кон. От триста и осемнайсетте бойци надали щяха да се намерят и сто, способни да застанат в стена от щитове. Всъщност не бяхме войска, а сбирщина.

Докато вървяха, монасите пееха — предполагам на латински, защото не разбирах нито дума от песента им. Бяха увили ковчега на свети Кътбърт във фино зелено сукно, избродирано с кръстове. Същата сутрин един гарван се бе изцвъкал върху него и аз отначало го приех за лоша поличба, но после се сетих, че гарванът е птица на Один, който вероятно просто показва презрението си към мъртвия християнски светия. Приветствах удачната шега на Бога, спечелвайки си неприязнени погледи от Айда и Джанбърт.

— Какво ще правим, ако стигнем в Йоферуик и се окаже, че Ивар се е върнал?

— Ще бягаме, разбира се.

— Май си в добро настроение — засмя се тя.

— Естествено.

— Защо?

— Защото съм далеч от Алфред — отговорих и осъзнах, че говоря истината.

— Алфред е добър човек — скастри ме Хилд.

— Сигурно, но кой се радва на компанията му? Кой иска да пие на трапезата с него? Да си разменя шеги или гатанки край огнището? Да пее с него? Единственото, което го вълнува, е волята на неговия Бог. Постоянно измисля закони, за да му угоди, и каквато и услуга да му направиш, все ще е недостатъчна, защото жалкият му Бог иска още и още.

Тя прие светотатствените ми слова с обичайната си кротка усмивка.

— Алфред би искал да се завърнеш.

— Иска меча ми, не мен — изсумтях.

— А ще се завърнеш ли?

— Не — отсякох твърдо и се помъчих да надзърна в бъдещето, за да проверя дали съм прав. Но нямаше как да знам какво ми готвят трите предачки, изпод чиито пръсти излизат нишките на съдбата ни. С тази събрана от кол и въже армия се надявах да унищожа Кяртан и да си върна Бебанбург. Здравият разум ми казваше, че е невъзможно, но здравият разум никога не би допуснал и че един бивш роб ще бъде приет за крал наравно от саксонци и датчани.

— Никога ли? — настоя скептично Хилд.

— Никога — кимнах и почти чух смеха на предачките. Боях се, че съм орисан да бъда свързан с Алфред, и негодувах, защото това означаваше, че не съм господар на себе си. Но и аз да бях като имела, за който говореше тя, имах и друг дълг. Имах кръвна разплата за довършване.

Следвахме римския път през хълмовете. Отне ни доста време — цели пет дни, но не можехме да се движим по-бързо заради монасите, мъкнещи върху раменете си ковчега на светията. Всяка вечер те казваха молитви, а всеки ден към нас се присъединяваха нови и нови хора, докато накрая, в плоската като тепсия равнина пред Йоферуик, вече наброявахме близо петстотин мъже. Улф, който вече се титулуваше ърл Улф, продължаваше да води шествието под своето знаме с орлова глава. Той постепенно се бе привързал към Гутред и заедно с мен спадаше към най-доверените му съветници. Едред, естествено, също бе близък с краля, но нямаше с какво да помогне по военните въпроси. Както и останалите духовници, смяташе, че Бог просто ще ни дари победата и приносът му се ограничаваше дотук. Улф и аз, от друга страна, определено имахме какво да кажем и то бе, че петстотин недообучени войници далеч няма да стигнат за превземането на Йоферуик, ако Егберт е решил да го отбранява.

Но Егберт се бе предал на отчаянието. В свещената книга на християните има история за един цар, който видял надпис на стената. Чувал съм я неведнъж, но не помня подробностите, освен че царят пирувал, а на стената се появили думи, които го уплашили. Мисля, че били написани от християнския Бог, но и в това не съм сигурен. Мога да повикам свещеника на жена ми — защото съм й позволил да държи един в къщата — и да го питам, но той само ще се влачи в краката ми и ще досажда с молби да увелича дажбите от риба, пиво и дърва за огрев за семейството му, а аз не искам да го правя, затова ще минем без подробностите.

Историята ми се наби в главата при влизането ни в града онзи ден. Уилибалд, разбрал, че няма да срещнем съпротива, ръкомахаше и викаше със сълзи на очи, че Егберт е видял надписа на стената. Повтаряше го отново и отново. Тогава не схващах смисъла, но сега разбирам какво е имал предвид — че кралят си е давал сметка за своето поражение още преди битката да се е състояла.

Град Йоферуик очакваше завръщането на Ивар и много от жителите му, боейки се от мъстта на датчаните, го бяха напуснали. Егберт, естествено, имаше своя гвардия, но повечето от войниците бяха дезертирали, намалявайки числеността й до двайсет и осем души, при това не всички готови да умрат за един обречен крал. Останалите жители също не бяха в настроение да барикадират портите или да бранят стените, затова ние влязохме като на парад и дори бяхме посрещнати радушно. Според мен местните решиха по-скоро, че сме дошли да ги браним от Ивар, отколкото да вземаме короната на Егберт, но щом разбраха, че ще имат нов крал, също не бяха разочаровани. Най-вече ги ободри присъствието на свети Кътбърт. Едред веднага разположи ковчега със светеца в архиепископския храм и отвори капака, а хората заприиждаха да видят с очите си нетленните мощи и да се помолят пред тях.

Самият архиепископ Улфхер още отсъстваше от града, затова пък отец Хротуерд бе тук и продължаваше с налудничавите си проповеди. Двамата с Едред веднага си допаднаха. Що се отнася до надписите по стените, единствените, които аз видях, бяха тебеширените кръстове по вратите на къщите. Те означаваха, че вътре живеят християни, но повечето датчани също си ги бяха сложили като предпазна мярка срещу грабежи. А нашите бойци искаха плячка. Едред им бе обещал планини от сребро и сладострастни жени, а сега правеше всичко възможно да предпази града от безчинства. Всъщност такива почти нямаше. Жителите бяха достатъчно благоразумни да предложат по някоя монета или почерпка, вместо да бъдат ограбени. Гутред пък откри в двореца сандъци с пари и ги раздаде на войската. Ядене и пиене по кръчмите имаше достатъчно, така че за момента мъжете на Кумбраланд бяха доволни.

— Как би постъпил Алфред? — попита ме Гутред онази първа вечер в Йоферуик. Вече бях започнал да свиквам с този въпрос. Той явно бе напълно убеден, че Алфред е достоен пример за подражание.

В случая ставаше дума за участта на Егберт, когото бяхме заварили в спалнята му. Първата ни работа бе да го завлечем в голямата зала, където той коленичи пред Гутред и му се закле във вярност. Беше странно да се види как един крал коленичи пред друг на фона на старинната римска зидария и под светлината на пропукващите, димящи факли. Подир Егберт се тълпяха придворните и слугите му, чакайки своя ред да се преклонят и врекат в лоялност на новия господар. Егберт изглеждаше стар, болнав и нещастен, докато Гутред, напротив, целият сияеше. Бе навлякъл ризницата на своя предшественик — не че в момента се нуждаеше от нея, но тя му придаваше по-царствен вид. Като цяло бе радушен и усмихнат. Вдигна детронирания владетел от пода, целуна го по двете бузи, а после любезно го настани на стола до себе си.

— Убий дъртото копеле — препоръча му Улф.

— Смятам да проявя милост — рече величествено Гутред.

— Смяташ да проявиш глупост — озъби му се Улф, който се намираше в кисело настроение, защото не бе открил в Йоферуик и една четвърт от очакваната плячка. За сметка на това пък бе открил две момичета близначки, които го разведряваха донякъде.

След като церемониите приключиха, а Едред изрече нескончаема молитва, Гутред пожела да се разходи с мен из града. Реших, че иска да се покаже с новите доспехи или да проветри главата си от задимените помещения на двореца. Той поръчваше пиво във всяка кръчма, шегуваше се с хората на датски и английски и целуна поне петдесет момичета, но после ме отведе до крепостните стени и там известно време крачихме в мълчание. Щом стигнахме източния им край, аз спрях и се загледах през полето към реката, виеща се като лента от ковано сребро под лунната светлина.

— Там умря баща ми — казах.

— С меч в ръка?

— Да.

— Това е добре — рече Гутред, забравяйки за момент, че е християнин. — Но е било тъжен ден за теб.

— Напротив. Тогава срещнах ърл Рагнар. А и никога не съм обичал особено баща си.

— Нима? — учуди се той. — Защо?

— Защото беше мрачен звяр. Хората все търсеха одобрението му, а той го даваше неохотно.

— Значи на него си се метнал.

— Аз? — учудих се на свой ред.

— Скъпият ми Утред — усмихна се той. — Целият преливащ от заплаха и гняв. Та кажи ми какво да правя с Егберт?

— Каквото предлага Улф, естествено.

— Улф би убил всички, за да си спести проблеми по-късно. Но как би постъпил Алфред?

— Няма никакво значение как би постъпил Алфред.

— Напротив, има — настоя търпеливо Гутред. — Затова ми кажи.

В него имаше нещо, което ме караше винаги да говоря истината — е, или почти. В случая се изкуших да отвърна, че Алфред би завлякъл стария лисугер на пазарището, за да му отсече главата пред всички, но знаех, че това няма да е вярно. Алфред бе помилвал своя братовчед предател Улфхер след битката при Етандун, а също бе оставил между живите племенника си Етелуолд, макар този племенник да имаше по-основателни претенции към трона от него самия.

— Алфред би го пощадил — въздъхнах. — Но Алфред е един благочестив глупак.

— Не смятам така.

— Той постоянно се бои от Божието неодобрение.

— Разумно е да се боиш от подобно нещо.

— Убий Егберт! — възкликнах невъздържано. — Ако не го убиеш, той ще опита да си върне кралството. Притежава земи южно оттук, където може да събере мъже. Оставиш ли го жив, ще отведе тези мъже при Ивар, а Ивар ще го качи пак на трона. Егберт е твой враг!

— Той е един болнав и уплашен старец — поклати невъзмутимо глава Гутред.

— Тогава го отърви от мъките му. Аз ще го сторя, ако искаш. Досега не съм убивал крал.

— А би ли искал?

— Специално за този нямам нищо против. Той е оставил своите поданици да избиват датчани. Не е толкова безобиден, колкото го мислиш.

— Познавам те, Утред — поклати пръст Гутред. — Ти искаш да се хвалиш, че си човекът, убил Уба край морето, свалил Свейн Белия кон от седлото и изпратил крал Егберт от Йоферуик при праотците му.

— А също така пролял кръвта на Кяртан Жестокия — добавих — и на Елфрик, узурпатора на Бебанбург.

— Радвам се, че не съм твой враг — рече лековато той, сетне смръщи лице. — Тукашното пиво оставя кисел вкус в устата.

— Защото го правят различно — поясних. — Впрочем какво те посъветва абат Едред?

— Същото като теб и Улф. Да убия Егберт.

— Е, веднъж и той да е прав.

— Но Алфред нямаше да го стори.

— Алфред е владетел на Уесекс. Не е изправен пред заплахата на Ивар, а Егберт не му е съперник.

— Но е добър крал — настоя Гутред.

В яда си изритах крепостната стена.

— Защо ти е да го оставяш да живее? За да те харесват хората ли?

— Нямам нищо против хората да ме харесват.

— Те трябва да се боят от теб — извиках. — Ти си крал! За да им вдъхваш страх, трябва да си суров и безпощаден.

— Алфред вдъхва ли страх?

— Да — отговорих, удивен, че всъщност действително е така.

— Защото е безпощаден?

Поклатих глава. Едва сега истината изплуваше в съзнанието ми. Алфред беше милостив, но поданиците му въпреки това се бояха от него. Сякаш разбираха, че макар да са под негова власт, той също се подчинява на друга, по-висока власт — властта на Бога. Колкото и да се мъчеше, все не успяваше да угоди напълно на своето божество. За себе си отдавна бях приел, че съм грешен, но Алфред никога нямаше да се примири с подобна мисъл.

— Хората се страхуват от неговото недоволство — казах.

— Е, тогава искам да се страхуват и от моето недоволство — заключи меко Гутред.

Нямаше смисъл да го убеждавам повече. Вдъхновен от примера на Алфред, той пощади живота на Егберт и в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Изпрати стария крал в един манастир южно от реката, като заръча на монасите да не го пускат да излиза извън стените, което те и сториха. До една година Егберт умря в мъчителни болки от някаква болест, която го остави само кожа и кости. Погребаха го в голямата църква на Йоферуик, но аз не бях там да видя церемонията.

Междувременно лятото бе в разгара си и аз всеки ден с опасение поглеждах на север, очаквайки армията на Ивар. Но вместо него самия пристигаха само слухове за битките му със скотите. Слухове имаше постоянно и повечето не бяха верни, така че аз не бих се осланял на тях, но Гутред реши да им повярва и пусна повечето си хора обратно в Кумбраланд да прибират жътвата. Това силно отслаби гарнизона на Йоферуик. Неговите лични гвардейци останаха и аз всяка сутрин ги карах да се упражняват с мечове, щитове и копия, а всеки следобед — да поправят крепостната стена, която на много места бе порутена. Смятах за глупаво да се лишим от толкова бойци, но Гутред заяви, че без зърно ще умрем от глад, а и бе сигурен, че ще се върнат. Те действително се върнаха. Улф ги доведе от Кумбраланд и поиска да знае как точно ще бъде ангажирана събралата се армия.

— Ще поемем на север, за да сразим Кяртан — рече Гутред.

— И Елфрик — настоях аз.

— Разбира се — кимна кралят.

— Каква плячка можем да вземем от Кяртан? — попита Улф.

— Огромна — отвърнах, сещайки се за разказите на Текил. Предпочетох да премълча за свирепите кучета, пазещи златото и среброто. — Той е червив от пари.

— Е, тогава е време да наточим мечовете.

— А Елфрик е още по-богат — добавих, макар да нямах идея дали наистина е така.

Но наистина вярвах, че можем да завладеем Бебанбург. Той още не бе превземан от враг, но това не означаваше, че е недостъпен. Всичко опираше до Ивар. Победяхме ли него, Гутред щеше да стане най-могъщият човек в Нортумбрия. А Гутред бе мой приятел и аз разчитах, че ще ми помогне не само да си разчистя сметките с Кяртан и да отмъстя за Рагнар-старши, но и да си върна своите земи и крепостта край морето. Това бяха мечтите ми в онова лято. Смятах, че ме чака розово бъдеще, стига само да осигуря кралството на Гутред, но бях забравил за зложелателството на трите предачки, седящи в корените на света.

Отец Уилибалд искаше да се върне в Уесекс и аз не го винях. Той беше западносаксонец по рождение и Нортумбрия не му понасяше. Помня как веднъж ядяхме задушено кравешко виме и аз си облизвах пръстите, повтаряйки, че не съм хапвал така добре от дете, а той седеше позеленял и не можеше да преглътне дори късче. Тогава му се подигравах, че е мекушав южняк, а Ситрик, който ми беше прислужник, му донесе хляб и сирене. С Хилд си разделихме порцията му — тя също беше южнячка, но не придиряше толкова. Същата вечер, докато се мръщеше на гозбата, Уилибалд ни сподели, че иска да се върне при Алфред.

От Уесекс не се чуваха почти никакви новини, освен че цари мир. Победеният Гутрум, естествено, трябваше да се покръсти като част от капитулацията си. Той прие християнското име Етелстан, което значеше „благороден камък“, а Алфред му стана кръстник. Примирието се спазваше и това в общи линии бе всичко, което знаехме.

Гутред реши да изпрати делегация при Алфред. За целта подбра четирима датчани и четирима саксонци, преценявайки, че подобна смесена група би пътувала най-необезпокоявано на юг. Самото послание се носеше от Уилибалд, който го написа саморъчно, дращейки с перото върху къс нов пергамент.

— С Божията помощ — диктуваше му Гутред — аз завладях кралство Нортумбрия…

— Което вече се нарича Халиверфолкланд — прекъсна го Едред.

Гутред махна великодушно с ръка, колкото да покаже на Уилибалд, че сам може да решава дали да вмъкне фразата, и продължи:

— И съм решен, разчитайки на благоволението Господне, да управлявам тази земя в мир и справедливост…

— Малко по-бавно, господарю — помоли се Уилибалд.

— Да науча населението й как да вари свястно пиво…

— Да науча населението й… — заповтаря с прилежно изплезен език Уилибалд.

— Не, не, отче! — засмя се Гутред. — Пропусни това.

Клетият Уилибалд. Писмото беше толкова дълго, че за довършването му се наложи да бъде разпъната, остъргана и подрязана още една агнешка кожа. В него се говореше как блаженият Кътбърт предвождал праведната армия до Йоферуик и как Гутред щял да изгради храм на светията. Споменаваше се и че има още врагове, които могат да попречат на делото, но с лековат тон, сякаш Ивар, Кяртан и Елфрик бяха просто непослушни хлапета. По-нататък се искаше благословията на Алфред и той биваше уверяван, че християните от Халиверфолкланд всеки ден се молят за него.

— Бих искал да му изпратя подарък — рече Гутред. — Какво ли ще го зарадва най-много?

— Някоя реликва несъмнено — измърморих кисело аз.

Предложението бе добро, защото Алфред не ценеше нищо така, както светините, но в Йоферуик нямаше много такива. Архиепископската църква бе съхранявала десетки съкровища, включително гъбата, наквасила с вино устните на разпнатия Исус, и оглавника на Валаамовото магаре — макар и да не знаех кой е Валаам, а още по-малко защо магарето му е свято, — но всички те бяха отнесени от Улфхер, а никой не знаеше къде в момента се намира той. Лично аз допусках, че се е присъединил към Ивар. Хротуерд заяви, че притежавал семка от смокиновото дърво, споменато в евангелието, но щом отворихме сребърната кутийка, съхраняваща предполагаемата семка, вътре нямаше нищо освен прах. Накрая аз предложих да изпратим два от трите зъба на свети Осуалд. Едред отначало подскочи, но после реши, че идеята не е чак толкова светотатствена. Донесоха клещи, сандъчето с главата на мъртвия крал бе отворено и един монах извади два от дългите, пожълтели зъби. Поставихме ги в красиво сребърно гърненце, което Егберт бе използвал да си държи пушените стриди.

Делегацията потегли една късна августовска сутрин. Гутред дръпна Уилибалд настрани за последни заръки — да предаде на Алфред, че макар той, Гутред, да е датчанин, също е и християнин и че Нортумбрия не бива да бъде считана за враг, а, напротив, да й се пращат воини за подкрепа в битката за правата вяра. Последното ми се стори малко прекалено, защото Уесекс имаше достатъчно свои врагове, за да се тревожи за участта на Нортумбрия.

Аз също размених няколко думи с Уилибалд насаме. Съжалявах, че си отива, защото бе добър човек и го харесвах, но виждах също, че няма търпение да зърне отново Уесекс.

— Ще направиш ли нещо за мен, отче? — попитах.

— Стига да е по силите ми — бе предпазливият отговор.

— Предай на краля моите поздрави.

Върху лицето му се изписа облекчение — явно бе очаквал по-обременителна заръка, а и не се бе излъгал, както тепърва предстоеше да узнае.

— Той сигурно ще иска да знае кога ще се завърнеш.

— Когато му дойде времето — казах, макар да нямах друга работа в Уесекс, освен да си прибера заровеното във Фифхаден имане. Вече дори съжалявах, че съм го оставил там, защото, честно казано, не желаех повече да виждам тези земи. — Има и друго. Искам да намериш ърл Рагнар.

— Кого, заложника ли? — погледна ме с разширени очи той.

— Същият. — За да го накарам да внимава, го сграбчих за раменете и стиснах с такава сила, че той примигна. — Намери го и му кажи, че отивам на север да диря Кяртан. Че сестра му е оцеляла и аз ще направя всичко, за да я намеря и спася. Кълна се в живота си. И още, веднага щом го освободят, да дойде тук. Запомни ли? — Накарах го да повтори всичко и да се закълне в кръста на шията си, че ще предаде думите ми дословно. Последното не му се понрави, но понеже се боеше от моя гняв, сграбчи малкото разпятие и положи тържествен обет.

После делегацията потегли.

А ние отново разполагахме с армия, защото жътвата бе приключила. Часът за настъпление на север бе ударил.

 

 

Гутред се отправи на север по три причини. Първата бе Ивар, който трябваше да бъде сразен, втората — Кяртан, чието присъствие бе като зловонна язва в Нортумбрия, и третата — Елфрик, който трябваше да се подчини на властта му. Ивар бе най-силен от всички и положително щеше да ни победи, ако поведеше армията си на юг. Кяртан не криеше толкова сериозна заплаха, но докато той бе жив, в Нортумбрия нямаше да се възцарят мир и покой. Най-безвреден от тримата бе Елфрик.

— Значи чичо ти е крал на Бебанбург? — попита Гутред в началото на похода ни.

— Като такъв ли се величае? — попитах гневно.

— Не, не. Твърде умен е, за да го прави, но на практика би могъл. Земите на Кяртан служат като преграда, така че влиянието на Йоферуик не се простира по-далеч от Дънхолм.

— Навремето предците ми действително са били крале — заявих.

— Наистина? — учуди се Гутред. — На кое, на Нортумбрия?

— На Берниция — отвърнах, но Гутред никога не бе чувал името. — Така се е наричала цяла Северна Нортумбрия, а Йоферуик и околностите са попадали в рамките на кралството Дейра.

— А после какво, съединили ли са се?

— Ние сме убили техния крал. Но това е било много отдавна, още преди появата на християнството.

— Тоест и ти имаш претенции за властта по тези места? — попита той и аз останах удивен да доловя подозрение в гласа му.

— Господарю — засмях се, — ако само ми върнеш Бебанбург, ще коленича пред теб и ще се закълна в доживотна вярност пред теб и наследниците ти.

— Наследници, а? — оживи се Гутред. — Виждал ли си Осбурх?

— Да, виждал съм я. — Осбурх беше саксонка, племенница на Егберт — четиринайсетгодишно, тъмнокосо момиче с кръгло, миловидно лице.

— Ако се оженя за нея, Хилд ще й стане ли придворна дама?

— Предполагам, че ще бъде поласкана, но най-добре да питаш нея — кимнах към Хилд, която крачеше след нас. Бях очаквал, че ще иска да се върне в Уесекс заедно с Уилибалд, но тя заяви, че още не е готова да се изправи пред Алфред.

Прекарахме първата нощ в Онрипум, където Гутред, Едред и духовниците се настаниха в малкия местен манастир. Армията ни вече наброяваше близо шестстотин души, половината от които на коне, и лагерните ни огньове озариха надалеч околните поля. Като началник на кралската гвардия аз се разположих най-близо до сградата заедно с хората си. Сега те бяха общо четирийсет млади мъже, повечето оборудвани с ризници, плячкосани от Йоферуик.

По време на първата стража седях заедно с Клапа и двама саксонци. Ситрик също беше с нас. Наричах го свой слуга, но той бързо усвояваше меча и щита и имаше всички изгледи след година-две да се превърне в полезен воин.

— Главите в безопасност ли са? — попитах го.

— Че аз дори оттук подушвам как вонят — подхвърли Клапа.

— Не вонят повече от теб, Клапа — срязах го аз.

— В безопасност са, милорд — рече Ситрик.

— Трябват ми осем глави — въздъхнах и обгърнах с пръсти шията на момчето. — Много ти е тънък вратът.

— Тънък, но жилав — възрази той.

Тъкмо тогава вратата на манастира се отвори и отвътре крадешком излезе Гизела, загърната в черна наметка.

— Трябва да сте в леглото, милейди — подразних я шеговито аз.

— Не ме хваща сън. Искам да се поразходя. — Тя ме изгледа предизвикателно. Устните й бяха полуотворени, а светлината на огъня се отразяваше от зъбите и блестящите й очи.

— Къде по-точно?

— Все едно — сви рамене тя, без да откъсва взор от мен.

— Е, добре — казах, мислейки си за спящата вътре Хилд. — Клапа, назначавам те за началник на стражата в мое отсъствие. Ако Ивар дойде, убий копелето.

— Да, милорд.

Докато се отдалечавахме, чух кикотенето на войниците зад гърба си. Изръмжах им през рамо да мълчат и поведох Гизела към тъмната горичка източно от манастира. Тя се пресегна и ме улови за ръка. Не казваше нищо, доволна просто да крачи до мен.

— Не се ли боиш от тъмното? — попитах.

— Не и когато съм с теб.

— Като малък обичах да се правя на скедугенган.

— Какво е скедугенган? — думата беше саксонска и тя не я знаеше.

— Ходещ в сенките. Същество, което се промъква в мрака. — Една сова избуха наблизо и пръстите й неволно се свиха около моите.

Спряхме под шумолящите клони на стар бук. През листата им се прокрадваше оскъдна светлина от лагерните огньове. Аз я улових за брадичката и вдигнах лицето й към своето. Беше високо момиче, но аз все пак се извисявах с една глава над нея. Тя се остави да я огледам, сетне затвори очи, когато прокарах нежно пръст по дългия й нос.

— Аз… — започнах, после млъкнах.

— Разбирам — кимна Гизела, сякаш знаеше какво се каня да кажа.

— Не мога да направя Хилд нещастна — продължих с усилие.

— Тя ми каза, че е щяла да се върне в Уесекс с отец Уилибалд, но е искала да види дали ще превземеш Дънхолм. Че се моли за това и че ако успееш, ще го приеме като знак от нейния Бог.

— Наистина?

— Да. Знак, че трябва да се върне в манастира. Каза ми го тази вечер.

— Тогава най-добре да почакаме, докато Дънхолм не падне — казах, галейки я по лицето, макар на ума ми да беше съвсем друго.

— Брат ми иска да ме направи разменна монета — каза горчиво тя, имайки предвид кроежите на Гутред да я омъжи за сина на Ивар или на някой шотландски владетел, за да си осигури приятелството им. — Но това няма да стане. Аз хвърлих руническите пръчки и узнах съдбата си.

— И какво по-точно узна?

— Че ми е писано да имам двама синове и една дъщеря.

— Чудесно.

— Но те ще бъдат твои синове — продължи предизвикателно тя. — И твоя дъщеря.

За миг останах безмълвен. Нощта сякаш застина около мен.

— Руническите пръчки са ти казали всичко това? — успях да изрека накрая.

— Те никога не лъжат. Когато Гутред падна в плен, ми разкриха, че един ден ще се върне, придружен от бъдещия ми съпруг. И ето че ти се появи.

— Ами неговите намерения да те направи разменна монета?

— Ти ще ме отървеш от тях. По стария начин.

Стара датска традиция бе булката да се краде. За целта кандидат-младоженецът трябваше да нахлуе в дома й и да я отвлече. Това още се прави понякога, но в днешните изнежени времена обикновено е предшествано от преговори между семействата, а момата има време да си стегне багажа, преди конниците да пристигнат.

— Добре, ще те открадна, щом трябва — обещах й, макар да знаех, че забърквам поредните неприятности. Хилд не бе сторила нищо, за да заслужи неприятности, а и Гутред щеше да се чувства предаден, но въпреки всичко се наведох към Гизела и я целунах.

Тя се притисна към мен и тогава се разнесоха викове. Наострих уши. Те идваха откъм лагера, а между стволовете на дърветата можех да видя хора, тичащи към пътя.

— Става нещо — казах и като я сграбчих за ръка, се затичах към манастира. Клапа и останалите часови стояха с извадени мечове. Бутнах Гизела към портата и изтеглих Змийския дъх от ножницата.

Но не ставаше нищо лошо. Поне не за нас. Новодошлите, привлечени от нашите огньове, бяха трима мъже, единият от които зле ранен. Те носеха вести. До час малката църква на манастира бе цялата озарена от свещи, а свещеници и монаси пееха благодарствени молитви. Новината, донесена от тримата от север, се предаваше от уста на уста и все повече хора, пробудени от съня, се стичаха да я чуят и да се уверят, че е истина.

— Бог твори чудеса! — викаше към тълпата Хротуерд, който се бе изкачил на покрива на манастира с помощта на стълба и изглеждаше огромен в заревото на факлите. Той вдигна ръце и всички се смълчаха. Настъпи напрегната тишина, нарушавана само от тържествения припев на монасите и от глухия зов на бухал в нощта. После Хротуерд извиси стиснати юмруци, сякаш искаше да стигне самите небеса. — Ивар е сразен! — викна накрая. — Слава на Господа и на всички светии, тиранът Ивар Иварсон е сразен! Изгубил е армията си!

И хората на Халиверфолкланд, живели в сянката на предстоящия сблъсък със страховития Ивар, тържествуваха, защото най-голямата пречка пред управлението на Гутред в Нортумбрия бе премахната. Той най-сетне наистина можеше да се нарече крал, защото бе такъв. Крал Гутред.