Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (7)

Глава четвърта

Научихме, че се е състояла битка — небивала, страховита сеч, в която цяла долина се напоила с кръв, а Ивар Иварсон, най-могъщият датчанин на Нортумбрия, бил победен от Аед Шотландски.

Жертвите и от двете страни били чудовищни. Чухме повече подробности на следващата сутрин, когато пристигнаха още близо шейсет оцелели. Бяха пътували вкупом цялата нощ, за да не бъдат заловени от Кяртан, и още се съвземаха след преживяната касапница. Ивар, както научихме, бил подмамен в низината около руслото на една река, където смятал, че се е укрил Аед. Но това било клопка. Хълмовете от всички страни гъмжали от хора от племената, които с дивашки крясъци се спуснали през храсталаците и мъглата, сечейки датските редици.

— Трябва да имаше хиляди — сподели един от мъжете, все още тресейки се от ужас.

Стените от щитове на Ивар отначало издържали на напора, но аз можех да си представя на какво изпитание са били подложени. Баща ми неведнъж се бе сражавал със скотите и ги описваше като демони — безумни, виещи, кръвожадни демони. Датчаните ни разказаха как се окопитили след първата атака и с копия и мечове започнали да косят варварите. Но непрестанно прииждали нови и нови орди, които се катерели с писъци през собствените си мъртъвци. Разчорлените им коси били опръскани с кръв, остриетата им свистели и Ивар започнал да се оттегля на север от долината, мъчейки се да достигне по-висок терен. Но това означавало да си проправи пътека със сеч през жива плът, а той не успял. Тогава Аед повел личната си гвардия срещу най-добрите му воини. Мечовете звънтели, щитовете се цепели и мъжете един по един падали мъртви. Самият Ивар, по думите на оцелелите, се бил като дявол, но бил пронизан в гърдите, сетне посечен в крака и хората му го извлекли зад стената от щитове. Той беснеел и се дърпал, искал да умре лице в лице с врага, но те го удържали и отблъсквали скотите, докато не паднала нощта.

Ариергардът на датската колона още се държал и оцелелите, макар и почти всички ранени, отвели водача си надолу по реката. Синът му, също на име Ивар, едва шестнайсетгодишен, ги организирал за отчаян пробив и те успели да разкъсат пръстена. Впуснали се да прекосяват реката в тъмното, при което още десетки хора загинали, някои удавени от тежестта на собствените си доспехи, а други изклани из плитчините. Все пак около една шеста от цялата армия успяла да стигне отсрещния бряг. Там се скупчили, слушайки воплите на умиращите и бесния вой на скотите. Призори се приготвили за отбрана, очаквайки врагът да ги последва, но хората на Аед също били изтощени колкото тях.

— Избихме стотици — рече мрачно един от войниците и по-късно научихме, че е вярно и че Аед се е върнал с тежки загуби обратно на север да ближе раните си.

И така, Ивар бе жив. Победен, но жив. Мълвата бе, че се крие из хълмовете от страх да не бъде заловен от Кяртан. Гутред изпрати сто конници да го издирват и те откриха, че хора на Кяртан също претърсват околността. Ивар, знаейки, че рано или късно ще го хванат, предпочете да стане пленник на Гутред, отколкото на жестокия Кяртан и се предаде на отряд от хора на Улф. Те доведоха ранения ърл в лагера един ранен следобед. Ивар не можеше да язди, затова го носеха върху щит. Придружаваше го синът му и още трийсетина бойци, някои от тях в не по-малко окаяно състояние от предводителя си. Щом разбра обаче, че ще срещне човека, узурпирал трона на Нортумбрия, Ивар настоя да го стори на собствените си крака. И се изправи. Не знам как успя, но се насили да извърви крачките без чужда помощ, подпирайки се на копието, което използваше вместо патерица. Лицето му се гърчеше от убийствената болка, но също и от гордостта, че не е позволил да го носят като сакат в присъствието на Гутред. Погледът му бе предизвикателен и гневен.

Никога по-рано не го бях виждал, защото бе израснал в Ирландия, но досущ приличаше на баща си, Ивар Безкостния — мършав, с лице като череп и хлътнали очи. Русолявата му коса бе вързана отзад на тила, а видът му излъчваше същата мрачна враждебност и сила.

Гутред чакаше пред входа на манастира, а гвардията му се бе строила в две редици, между които Ивар трябваше да премине. Край Гутред стояха неговите най-приближени, включително абат Едред, отец Хротуерд и останалите духовници. На няколко метра разстояние Ивар спря, облегна се на копието и ни огледа презрително. После реши, че аз съм кралят, защото бронята и шлемът ми бяха далеч по-скъпи от тези на Гутред, и попита:

— Ти ли си хлапакът, който се нарича крал?

— Аз съм хлапакът, който уби Уба Лотброксон — отвърнах.

Уба бе негов чичо и хапливата забележка накара зеленикавите му очи да метнат искри. Това бяха безжалостни, змийски очи. Макар и ранен, с прекършена мощ, в този момент той повече от всичко на света искаше смъртта ми.

— И как ти е името?

— Много добре знаеш — изръмжах. Арогантността е всичко у един млад воин.

Гутред ме стисна за лакътя, за да млъкна, и пристъпи напред.

— Ърл Ивар — рече, — съжалявам да видя такъв велик предводител ранен.

— Трябва да се радваш — усмихна се накриво Ивар. — Единственото, за което може да съжаляваш, е, че не съм мъртъв. Ти ли си Гутред?

— Да, и наистина съжалявам. Както и за мъжете, които си загубил. Радвам се само заради враговете, убити от вас. Дължим ви благодарност. — Той отстъпи назад и погледна над рамото на Ивар към нашата армия, събрала се край пътя. — Дължим благодарност на Ивар Иварсон! — извика. — Той премахна заплахата откъм север! Крал Аед се е прибрал с подвита опашка, да оплаква загубите си и да утешава шотландските вдовици!

Истината естествено бе, че Ивар се е прибрал с подвита опашка, а Аед е излязъл победител, но думите на Гутред предизвикаха овации, а овациите слисаха Ивар. Той навярно очакваше да го екзекутират, което според мен щеше да е най-правилното, а вместо това го честваха като герой.

— Убий копелето — измърморих на Гутред.

— Защо? — прошепна той с такъв учуден вид, сякаш мисълта никога не му е хрумвала.

— Просто му свети маслото, както и на онова малко плъхче, сина му.

Забелязах, че Ивар ни гледа и навярно се досеща какво говоря на краля.

— Ти си маниак на тема убийства — рече развеселено Гутред, а после отново се обърна към него: — Чувствай се добре дошъл в земите ни, ърл Ивар. Нортумбрия се нуждае от велики воини, а ти самият се нуждаеш от почивка.

Наблюдавах онези змийски очи и видях удивлението на Ивар. Видях и че смята краля за глупак, но в онзи момент ми стана ясно, че съдбата е предопределила пътят на Гутред да бъде златен. Когато го спасих от лапите на Свен и той заяви, че е крал, го взех за шега. Когато действително го коронясаха в Кеър Лигалид, пак ми се стори някакъв цирк. Дори в Йоферуик не вярвах, че представлението ще продължи повече от няколко седмици, защото заплахата на Ивар тегнеше над нас. Но сега Аед бе свършил нашата работа, разгромявайки армията му. В цяла Нортумбрия оставаха само трима големи владетели. Елфрик, вкопчил се в своята крадена земя в Бебанбург, Кяртан, притаил се като черен паяк в крепостта си край реката, и крал Гутред, повелителят на Севера, единственият датчанин в Британия, успял да обедини под знамената си както саксонци, така и датчани.

Установихме се в Онрипум. Не бяхме планирали да го правим, но Гутред настоя да изчакаме, докато Ивар не стъпи на крака. Монасите се грижеха за раните му, а Гутред лично му носеше храна и пиво. Хилд също лекуваше раните и переше превръзките на хората от свитата му. Постоянно ми повтаряше, че те не си дояждали, но ние не разполагахме с достатъчно провизии дори за себе си. Всеки ден трябваше да водя отряди надлъж и шир в търсене на зърно и добитък. Подканях Гутред да потеглим отново, към места, където запасите ще са по-изобилни, но той беше като омагьосан от Ивар.

— Той ми харесва, а не можем да го оставим тук — казваше.

— Можем, ако го погребем — отвръщах.

— Но той е наш съюзник! — възразяваше Гутред и си вярваше. Ивар го отрупваше с хвалебствия, а той попиваше всяка негова коварна дума.

Монасите явно си вършеха работата добре, защото Ивар се възстановяваше бързо. Надявах се да умре от раните си, но след три дена той се качи на кон. Личеше си, че изпитва ужасни болки, но се насилваше да ходи и да язди, точно както се насилваше и да се умилква на Гутред.

За последното не разполагаше с особен избор. Сега предвождаше по-малко от сто души, мнозина от които ранени, и вече не беше някогашният велик военачалник. Затова той и синът му коленичиха пред Гутред и му се заклеха във вярност. Момчето, шестнайсетгодишният Ивар, приличаше на баща си и дядо си — мършав и зъл. Нямах капка доверие и на двамата, но Гутред не искаше да ме слуша. Според него един крал трябвало да бъде великодушен, а като проявявал милост към Ивар, той го привързвал към себе си завинаги.

— Алфред би постъпил по същия начин — ми заяви веднъж.

— Алфред щеше да прокуди бащата и да вземе сина за заложник.

— Той положи обет пред мен — настоя Гутред.

— Докато се усетиш, ще събере нова армия.

— Чудесно! — озари ме той с лъчиста усмивка, която ми идеше да изтрия с юмрук от физиономията му. — Нуждаем се от мъже, умеещи да се бият.

— Ще иска синът му да стане крал.

— От къде на къде, след като самият той не е пожелал да седне на трона? Навсякъде ти се привиждат врагове, Утред. Младият Ивар всъщност е много симпатично момче.

— Прилича на недохранен плъх.

— И е тъкмо на подходяща възраст за Гизела! Конска муцуна и плъх — как ти се струва? Ако ги оженим, окончателно ще се сближа с Ивар.

— Защо да не се сближиш с мен?

— С теб вече сме приятели — отвърна все така ухилено той — и благодаря на Господа за това.

Щом Ивар се възстанови достатъчно, поехме на север. Той беше сигурен, че още негови хора са оцелели след касапницата, затова изпратихме напред група от петдесет души да ги търси. Предвождаха ги монасите Джанбърт и Айда, които според Гутред познаваха добре местността около река Туеде.

През голяма част от пътуването Гутред яздеше редом с Ивар. Бе поласкан от неговата преданост, която отдаваше на магията на християнството. Щом Ивар поизостана, за да се присъедини към своите хора, Гутред повика отец Хротуерд и го заразпитва за Кътбърт, Осуалд и Светата троица. Искаше да научи повече за употребата на магията, но отговорите го объркваха.

— Синът не е бащата — обясняваше брадатият свещеник, — бащата не е духът, нито духът е синът, но баща, син и Свети дух са едно цяло, неделимо и вечно.

— Значи боговете са трима?

— Не, един е! — прогърмя гневно Хротуерд.

— Ти разбираш ли нещо, Утред? — обърна се кралят към мен.

— Никога не съм го разбирал, господарю. За мен са пълни глупости.

— Не са глупости! — изсъска ми Хротуерд, след което продължи: — Представи си детелината, господарю. Три листенца, но едно растение.

— Това е мистерия — вметна отстрани Хилд.

— Мистерия? — заинтригува се Гутред.

— Да — рече тя, без да обръща внимание на злостния поглед на Хротуерд. — Бог е тайнство и в тайнството ние можем да откриваме чудеса. Не е нужно да ги разбираме, а просто до им се възхищаваме.

— Между другото, склонна ли си да станеш придворна дама на бъдещата ми съпруга? — попита я весело той, извръщайки се в седлото.

— Първо се оженете за нея, господарю. Тогава ще реша.

Той заряза темата, а аз издебнах подходящ момент и я попитах тихо:

— Мислех, че си решила да се върнеш в манастир?

— Гизела ли ти каза?

— Да.

— Очаквам знак от Бога — бе нейният отговор.

— Падането на Дънхолм?

Тя смръщи вежди.

— Може би. Това е лошо място. Ако Гутред го превземе под знамето на свети Кътбърт, ще покаже на всички силата на Бога.

— Струва ми се, че вече си получила своя знак — отбелязах.

Хилд дръпна кобилата си встрани от Уитнер, който й се зъбеше.

— Отец Уилибалд искаше да се върна в Уесекс заедно с него, но аз му отказах. Ако ще се оттеглям отново от света, искам първо да узная какъв е този свят. — Тя помълча, сетне добави: — Бих се радвала да имам деца.

— Че какво ти пречи?

— Просто не ми е писано — поклати глава тя и ме погледна. — Знаеш ли, че Гутред смята да омъжи Гизела за сина на Ивар?

Въпросът ми дойде изневиделица.

— Знам, че го обмисля — рекох предпазливо.

— Снощи са говорили и Ивар се е съгласил.

Сърцето ми слезе в петите, но опитах да не се издавам.

— От кого научи?

— От самата Гизела. Но е станало дума и за зестра.

— Винаги става дума за зестра.

— Ивар е поискал Дънхолм.

Трябваше ми секунда, докато осъзная цялата чудовищност на сделката. Ивар бе загубил силата си след касапницата при Аед, но получеше ли укрепения Дънхолм, щеше да си я върне отново. Мъжете, служили на Кяртан, щяха да се присъединят към него и той да стане още по-опасен от преди.

— А Гутред съгласил ли се е? — попитах.

— Още не.

— Не може да е чак толкова глупав.

— Глупостта на хората — рече натъртено Хилд, — изглежда, няма граници. Помниш ли как на тръгване от Уесекс ми спомена, че Нортумбрия е пълна с врагове?

— Помня, да.

— Е, може да е по-пълна, отколкото предполагаш. Затова ще остана, докато не се уверя, че си в безопасност. — Тя се пресегна и докосна ръката ми. — Понякога си мисля, че съм единственият приятел, с когото разполагаш.

Усмихнах се и докоснах дръжката на Змийския дъх.

— Все ще се справя някак.

— Твоята арогантност кара хората да не забелязват добрите ти страни — каза укорително тя, после погледна пътя напред. — Е, какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Да довърша кръвната си вражда, нали заради нея съм тук — отвърнах и това беше вярно. Цялото ми идване на север беше, за да убия Кяртан и да освободя Тира, но явно ако постигнех тези неща, Дънхолм щеше да падне в ръцете на Ивар, а Гизела да се омъжи за неговия син. Чувствах се предаден, макар всъщност Гизела никога да не ми бе обещавана. Гутред имаше право да я даде на когото си пожелае.

— А дали просто да не се махнем? — подхвърлих ядно.

— Накъде?

— Накъдето и да е.

— Обратно в Уесекс? — усмихна се Хилд.

— Не!

— Тогава къде?

Премълчах. Бях напуснал Уесекс и нямаше да се върна повече там, освен за да си взема имането. Но първо трябваше да разполагам с безопасно място, където да го отнеса. Съдбата ме бе уловила здраво в хватката си и бе осеяла пътя ми с врагове. Навсякъде.

 

 

Прекосихме река Уийре, а после събрахме войската на място, наречено Кънкасестър, разположено край римския път на около осем километра северно от Дънхолм. Навремето римляните бяха построили в Кънкасестър укрепление, но сега от него бяха останали само обраслите в трева основи. Гутред обяви, че ще се разположим на лагер тук, а аз казах, че е по-добре да продължим марша на юг, докато не стигнем Дънхолм. Така стигнахме до първия си спор, защото той отказваше да си промени решението.

— Каква е ползата — питах аз — да докараш цяла армия и да я спреш на два часа път от врага?

— Едред казва, че трябва да стоим тук.

— Абатът? Че откога той разбира от превземане на крепости?

— Имал е видение.

— Видение?

— Свети Кътбърт му е казал, че иска храма си ето там. — Гутред посочи малкия хълм, където монасите бяха положили ковчега със светеца и се молеха край него.

Озърнах се наоколо. Мястото не се отличаваше с нищо освен с останките от крепостта. Имаше хълмове, поля, една-две ферми и малка рекичка — приятен пейзаж, но да пукна, ако разбирах защо един светец ще иска да му градят храм точно тук.

— Нашата цел е да превземем Дънхолм, господарю. Няма как да я постигнем със строене на църкви.

— Но виденията на Едред винаги са се оказвали верни — рече убедено Гутред, — а и свети Кътбърт никога досега не ме е подвеждал.

Спорих, докато не ми излезе пяна на устата, но напразно. Дори Ивар ме подкрепи, съветвайки Гутред да разположи армията по-близо до Дънхолм, но видението на абат Едред изискваше да лагеруваме в Кънкасестър, където монасите без маене се заловиха за работа. Билото на хълма бе изравнено, дърветата — изсечени, а Едред заби колчета, за да покаже откъде трябва да минават стените. Той искаше основите да бъдат каменни, което означаваше да търсим каменоломна, или още по-добре стара римска сграда за събаряне. Но сградата трябваше да бъде доста голяма, защото оградената от него площ надхвърляше по размери повечето кралски дворци.

На следващия ден с около сто и петдесет души отидохме да се покажем на Кяртан и да преценим доколко е укрепен Дънхолм. Бе краят на лятото и високо по небето плаваха разпокъсани облачета. Гутред се движеше най-отпред, с Ивар и сина му от двете си страни. Улф и аз яздехме след тях. В редиците ни имаше датчани и саксонци, мечоносци и копиеносци, а над главите ни се вееше новото знаме на Гутред, с образа на свети Кътбърт. Едната му ръка бе вдигната за благословия, а другата държеше украсеното със скъпоценности евангелие на Линдисфарена. Символът не бе никак вдъхновяващ, поне за мен, и дори съжалявах, че не съм накарал Хилд да ми избродира върху парче плат вълчата глава на Бебанбург. Ърл Улф имаше знаме с орлова глава и дори Ивар по някакъв начин бе успял да спаси своя изпокъсан флаг с два гарвана след поражението в Шотландия. Само аз не разполагах с нищо, което да развея.

Щом Дънхолм се показа пред очите ни, ърл Улф тихо изруга, защото за пръв път виждаше силата на тази твърдина, кацнала високо върху скалата, над извивката на река Уийре. Стръмните склонове бяха гъсто обрасли с габър и чинар, но върхът бе разчистен и защитен от солидни дървени стени, зад които се издигаха три или четири сгради. Портата бе висока и здрава, увенчана с бастион, над който се вееше триъгълно знаме. На него бе изобразен кораб с драконова глава на носа — напомняне за морските подвизи на Кяртан. Под знамето се виждаха часови с копия, а на бастиона бяха окачени редове от щитове.

Всички бяхме вирнали глави нагоре и никой не говореше, защото нямаше нищо за казване. Крепостта изглеждаше непревземаема. Страховита. До портата имаше пътека, но тя бе стръмна, тясна и виеща се между скали и дървета. Дори да хвърлехме цяла армия по нея, само неколцина души можеха да минат едновременно, а върху главите им щяха да валят копия, камъни и стрели. Гутред, изтрезнял от обичайния си ентусиазъм, ми хвърли ням, умолителен поглед.

— Ситрик! — викнах аз и младежът дотича до мен. — Тази стена целия връх ли обхожда?

— Да, милорд — отвърна той, после се поколеба. — Освен…

— Освен къде?

— Една урва на северната страна, където се хвърлят мръсотиите. Там не е оградено.

— Урва? — повдигнах вежди и той показа с жест, че става дума за вертикален склон. — Може ли да бъде изкачена?

— Не, милорд.

— А откъде черпят вода?

— Има два кладенеца — единият от запад, който не се ползва много често, а другият от изток.

— Извън стената ли са?

— Да, милорд, но източният е високо на склона, където растат дърветата, и разполага със собствена стена.

Подхвърлих му една монета за награда, макар че отговорите не ме зарадваха. Бях очаквал, че хората на Кяртан черпят вода от реката — тогава можехме да ги спрем с лъкове и стрели, но никоя стрела не можеше да проникне през стената и да им попречи да достигнат кладенеца.

— Какво ще правим сега? — попита ме Гутред и аз за миг се подразних. На езика ми беше да му препоръчам да се обърне за съвет към свещениците, настояли да разпънем лагера на толкова голямо и неудобно разстояние. Но устоях на изкушението и отвърнах:

— Може да му предложим условия, господарю. И ако не ги приеме, да го уморим от глад.

— Жътвата вече е прибрана — изтъкна Гутред.

— Значи ще отнеме година. Ще преградим достъпа по суша със стена. Ще му покажем, че е в капан и че нямаме намерение да мърдаме оттук. Нека усети задаващото се бедствие. Ако направим стена — ентусиазирах се от идеята, — няма нужда да държим цяла армия. И шейсет души ще са достатъчни да я охраняват.

— Шейсет? — повдигна вежди Гутред.

— Не повече — обгърнах с жест скалистото парче земя, върху което се издигаше Дънхолм. То имаше крушовидна форма, като тесният му край представляваше провлака, от който наблюдавахме укрепленията. Реката идваше от дясната ни страна, заобикаляше го и пак се появяваше отляво, като на мястото, където стояхме, разстоянието между бреговете й не надхвърляше триста крачки. Щеше да ни отнеме една седмица да изсечем дърветата, втора седмица да изкопаем ров и трета — да издигнем здрава ограда от колове. Шейсет души никога нямаше да стигнат за отбраната на триста крачки стена, но тук голяма част от провлака бе непроходима поради острите и стръмни скали, което улесняваше задачата.

— Шейсет? — изплю презрително думата Ивар, хвърляйки ми изпепеляващ поглед. — Ами кой ще ги сменя, докато спят? Кой ще носи вода, ще пасе добитъка и ще патрулира по брега на реката? Шейсет може и да удържат стената, но ще трябват поне още двеста, за да ги поддържат.

Естествено, той беше прав. А ако оставехме двеста-триста души тук, щяха да ни останат само още толкова, които нямаше как да попълнят гарнизона на Йоферуик и същевременно да се грижат за прехраната му.

— Но една стена тук — възрази Гутред — може да ни спечели Дънхолм.

— Възможно е — кимна неубедено Ивар.

— Значи просто ми трябват хора. Още хора.

Сръчках Уитнер и поех на изток, сякаш исках да огледам къде трябва да построим стената. Стражите ни наблюдаваха внимателно от високата порта на града.

— Може и да не отнеме цяла година — подвикнах на Гутред. — Ела да хвърлиш едно око.

Той приближи с коня си към мен. Никога не го бях виждал толкова унил. Досега всичко му бе идвало на тепсия — тронът, Йоферуик, покорността на Ивар. Дънхолм представляваше първият голям, костелив орех, попарил оптимизма му.

— Какво искаш да ми покажеш? — попита учуден, че съм го отвел встрани от пътеката.

Погледнах през рамо да се уверя, че Ивар и синът му няма как да ни чуят, и сетне посочих реката, сякаш обсъждах разположението й.

— Можем да превземем Дънхолм, но няма да ти помогна, ако го дадеш като награда на Ивар — казах тихо на Гутред. Той първо се наежи, а после през лицето му премина хитро изражение, сякаш се канеше да отрече, че изобщо е поемал такъв ангажимент. — Сега Ивар е слаб — продължих — и затова се преструва, че ти е приятел. Дай му сила и ще го превърнеш в свой враг.

— Каква полза има от един слаб приятел? — попита той.

— По-голяма, отколкото от силен враг.

— Ивар не иска да става крал. Защо му е да се обръща срещу мен?

— Това, което иска, е да контролира краля като кученце на каишка. Как би ти харесало да станеш негово кученце?

Гутред се взря във високите порти.

— Все някой трябва да държи Дънхолм — рече с омекнал глас.

— Тогава дай го на мен. Аз поне съм ти истински приятел. Нали не се съмняваш?

— Не, Утред, не се съмнявам. И не съм давал никакви обещания. — Той се пресегна и ме докосна по лакътя, но изражението му бе тревожно, а усмивката пресилена. Ивар ни наблюдаваше отдалеч със змийските си очи. — Можеш ли наистина да превземеш града?

— Смятам, че мога да изкарам Кяртан оттам.

— Как?

— Нека направя малко магия тази вечер — отвърнах, — а утре ти ще поговориш с него. Ще му кажеш, че остане ли вътре, ще го унищожиш. Ще го докараш до просешка тояга, като започнеш с опожаряване на фермите му и на сградите за роби в Гирум. Нека разбере, че докато се противи, не го чака нищо друго освен мизерия, огън и меч. Тогава ще му предложиш изход — да го пуснеш да отплава отвъд морето.

Не това бе желанието ми. Исках Кяртан Жестокия да се гърчи, посечен от Змийския дъх, но засега отмъщението ми не беше толкова важно, колкото изкарването му от крепостта.

— Добре, захващай се с твоята магия тогава — кимна Гутред.

— И ако стане, обещаваш ли, че няма да дадеш града на Ивар?

Той се поколеба, сетне ми протегна десница.

— Ако стане, обещавам да го дам на теб.

— Благодаря, господарю — стиснах я аз, а той ме дари със заразната си усмивка.

Съгледвачите на Кяртан трябва да са останали учудени, когато късно следобед ние се оттеглихме. Не отидохме далеч — останахме да лагеруваме на един склон северно от крепостта, като запалихме огньове, за да покажем присъствието си. После, щом се стъмни добре, аз препуснах обратно към Дънхолм заедно със Ситрик, за да сътворя своята магия. За целта трябваше пак да се превърна в скедугенган, ходещия в сенките. Скедугенганът излиза нощем, когато честните хора се боят да напуснат домовете си. Нощта е времето, в което странни създания бродят по земята — върколаци, призраци, караконджули, елфи и диви зверове.

Но аз винаги съм се чувствал уютно в прегръдката на мрака. От дете се упражнявам да скитам из него, докато накрая сам не се превърнах в едно от тези страховити същества. Щом наближихме, слязохме от седлата и Ситрик поведе конете. И те, подобно на него, бяха уплашени. Аз вървях напред по пътеката към високата порта. Луната се криеше зад облаците и на места трябваше да се придвижвам почти опипом между храсти и скали. Ситрик държеше края на наметката ми, за да не ме изгуби. С изкачването постепенно стана по-лесно, защото в крепостта горяха огньове, чиято светлина служеше за ориентир. Вече виждахме силуетите на стражите, но те не можеха да ни видят в тъмното. Накрая стигнахме нещо като площадка, където пътеката за кратко се спускаше, преди да поеме по последната стръмнина към входа. Тук целият склон бе разчистен от растителност, така че никой враг да не може да се прокрадне незабелязано.

— Стой тук и пази конете — заръчах на Ситрик, като взех от него торбата с отрязаните глави. Той се скри зад дърветата и зачака.

Наредих главите по пътеката, като започнах от площадката и сложих последната само на петдесетина крачки от портата. Усещах как червеите шават по тях, докато ги вадех от торбата. Стараех се да поставям разлагащите се черепи прави, с очи, обърнати към крепостта, и докато приключа, целите ми ръце бяха омазани в слуз. Никой не ме чу и не ме видя. Мракът бе все така безмълвен, като се изключат въздишките на вятъра и ромоленето на реката долу край скалите. Върнах се при разтреперания Ситрик и взех от него черния шал. Омотах го около лицето си, оставяйки само тясна пролука колкото да гледам, а отгоре нахлузих шлема. После зачаках.

Облачното утро настъпваше бавно. Първо на източния хоризонт се появи перлена ивица и известно време нямаше нито мрак, нито светлина, нито сенки, а само студена сивота, в която прилепите, нощните летци, се стрелкаха към своите убежища. После стволовете на дърветата станаха черни, небето избледня, а първите слънчеви лъчи обагриха света в цветове. Заобаждаха се птици. Не толкова много, колкото през пролетта и ранното лято, но можех да различа гласовете на мушитрънчето, чинката и червеношийката, приветстващи настъпването на деня, а в дъбравата под мен един кълвач усърдно зачука с клюна си. Храстите добиха тъмнозелен оттенък, сред който се открояваха яркочервените плодчета на офиката. И тогава стражите зърнаха главите. Разнесоха се викове, а на стената излязоха неколцина души. Знамето се издигна над бастиона, заприиждаха още хора, а после портата се отвори и двама мъже предпазливо излязоха навън. Тежките дървени крила се захлопнаха зад тях, а голямото резе се спусна с глух тропот. Войниците се озъртаха в нерешителност. Аз чаках скрит сред дърветата, с изваден меч в ръка. Черният шал напълно скриваше лицето ми под забралото на шлема, който Хилд бе излъскала до блясък с пясък от реката. Носех черно наметало върху ризницата и високи черни ботуши. Отново бях мъртвият мечоносец, наблюдаващ как двамината пристъпват по пътеката към редицата от окървавени глави. Щом стигнаха първата, извикаха към крепостта, че е на един от хората на Текил. После попитаха какво да правят.

— Изритайте ги в дола — изрева глас от крепостта. Не виждах собственика му, но познах, че е на самия Кяртан. Мъжете се подчиниха и взеха да ритат главите встрани, така че те се търкаляха през високата трева. Накрая остана само една — седмата, и тогава аз излязох от укритието си.

Те видяха воин със забулено в сянка лице, висок и блестящ, с меч и щит в ръка. Видяха мъртвия мечоносец и макар че ни деляха поне десет крачки, а аз не помръдвах и не проговарях, замръзнаха на местата си. После единият нададе тихо скимтене, подобно на котешко мяукане, и двамата едновременно си плюха на петите.

Стоях там под лъчите на изгряващото слънце, а Кяртан и хората му ме гледаха така, сякаш бях самата смърт, дошла да ги навести в пълно бойно снаряжение. После, преди да се сетят да пуснат кучетата и да се уверят, че не съм привидение, а човек от плът и кръв, потънах обратно в гъсталака и се присъединих към Ситрик.

Бях сторил всичко по силите си, за да ужася Кяртан. Сега бе ред на Гутред да го убеди да се предаде. Тогава непристъпната твърдина върху скалата щеше да стане моя, а заедно с нея и Гизела. Смеех да се надявам на тези неща, защото Гутред беше мой приятел и аз виждах бъдещето си също така светло, както неговото. Виждах се как печеля кръвната вражда и атакувам с хората си Бебанбург, за да прокудя оттам коварния си чичо, а Рагнар се връща в Нортумбрия, за да се бие рамо до рамо с мен. Накратко, градях собствените си розови фантазии, забравил, че има богове, а в корените на дървото на живота трите предачки седяха и се смееха.

 

 

По-късно същата сутрин заедно с трийсетина конници се отправихме отново към Дънхолм. Клапа яздеше отпред със зелена клонка в ръка, за да покаже, че идваме с мир. Всички носехме ризници, но аз бях оставил разкошния си шлем на грижите на Ситрик. Мъртвият мечоносец вече бе направил своята магия, оставаше само да проверим дали е сработила.

Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал двамата мъже да ритат главите от пътеката, и зачакахме. Клапа развяваше енергично клонката, а Гутред се повърташе неспокойно.

— За колко време ще стигнем утре до Гирум? — ме попита накрая.

— До Гирум?

— Да, нали ще ходим там да опожаряваме сградите на робите. Пътьом можем да си устроим и лов с ястреби.

— Ако потеглим призори — обади се Ивар, — ще бъдем там до обяд.

Обърнах поглед на запад, където се трупаха черни облаци.

— Задава се буря — казах.

Ивар шляпна една муха върху шията на жребеца си и кимна навъсено към високата порта.

— Копелето не благоволява да говори с нас.

— Ще ми се да тръгнем утре — каза меко Гутред.

— Няма какво да правим в Гирум — отвърнах.

— Там са сградите за роби на Кяртан, а ти каза, че трябва да ги унищожим. Освен това искам да посетя стария манастир. Чувам, че бил забележително място.

— Нека поне изчакаме да се оправи времето — предложих.

Гутред нямаше възможност да отговори, защото точно тогава в отговор на сигналите на Клапа от крепостта прозвуча рог и всички се смълчахме. Крилата на портата се отвориха и насреща ни излязоха двайсетина мъже. Водеше ги Кяртан, яхнал едър, буен кон. Самият той бе як мъж, с широко лице, буйна брада и малки, подозрителни очи. Носеше тежката си бойна брадва така, сякаш бе перце. Шлемът му бе украсен с чифт гарванови криле, а от широките му рамене се спускаше мръсно бяло наметало. На няколко крачки от нас спря и известно време се взира в нас, без да продума. Опитах да открия в изражението му страх, но то бе просто войнствено и предизвикателно. Все пак, когато проговори, тонът му бе учтив.

— Ърл Ивар, съжалявам, задето не уби Аед.

— Поне аз оживях — отговори сухо Ивар.

— Радвам се за това — каза Кяртан и впери продължително взор към мен. Аз стоях малко встрани от останалите, върху една височинка край пътеката. Вероятно ме позна, досети се, че съм отгледаното от Рагнар момче, коствало едното око на сина му Свен. Но реши да ме игнорира и се обърна отново към Ивар.

— За да победиш Аед, щеше да ти трябва магьосник.

— Магьосник? — учуди се другият.

— Той се бои от старите заклинания. Никога не би вдигнал оръжие срещу човек, умеещ да сваля глави с магия.

Ивар не каза нищо. Вместо това погледна към мен, като по този начин издаде мъртвия мечоносец, и увери Кяртан, че има работа не със свръхестествено същество, а с един стар враг. По лицето на Кяртан се разля облекчение. Той изведнъж се изсмя кратко и презрително, но вместо към мен насочи вниманието си към Гутред.

— Кой си ти?

— Твоят крал — рече Гутред.

Кяртан се изсмя отново, вече успокоен, че не е изправен пред черна магия.

— Тук е Дънхолм, пале такова. Ние нямаме крал.

— И все пак аз съм тук — отвърна Гутред, равнодушен към обидата. — И ще остана, докато костите ти не се белнат под слънцето на Дънхолм.

Репликата се стори забавна на Кяртан.

— Да не си мислиш, че ще ме умориш от глад? Ти и твоите свещеници? Слушай, пале. Докато има риба в реката и птици в небето, Дънхолм няма да падне. Можеш да висиш тук, докато хаосът не обгърне света, и аз пак ще бъда по-сит от теб. Защо не му го обясниш, ърл Ивар?

Ивар само сви рамене, сякаш амбициите на Гутред не го засягаха.

— Е — продължи Кяртан, облягайки брадвата на рамото си, сякаш за да подчертае, че няма да има нужда от нея. — Какво си дошъл да ми предложиш, пале?

— Ще те пусна да отидеш до Гирум — рече Гутред — и ще ти осигуря кораби, за да отплаваш. Хората ти могат да дойдат с теб, освен онези, които искат да останат в Нортумбрия.

— Просто си играеш на крал, момче — промълви Кяртан и погледна отново към Ивар. — Ти признаваш ли властта му?

— Признавам я — отговори с безизразен тон онзи.

— На мен ми харесва тук, пале — продължи Кяртан. — Харесва ми Дънхолм и искам само да ме оставят на мира. Нямам апетит нито към трона ти, нито към земите ти. Виж, ако имаш жена и е достатъчно хубава, може и да й посегна. Затова нека се споразумеем така. Махни се оттук и аз ще забравя за съществуването ти.

— Ти нарушаваш реда във владенията ми — възрази Гутред.

— Ако не изчезнеш веднага от погледа ми, такъв ред ще ти дам, че свят ще ти се извие — изръмжа Кяртан със заплаха, която сепна събеседника му.

— Значи отхвърляш предложението ми? — попита Гутред. Бе изгубил противостоенето и го знаеше.

Кяртан поклати глава така, сякаш се дивеше докъде е стигнал светът.

— И наричате това крал? — подхвърли към Ивар. — Ако ви трябва крал, поне си намерете мъж.

— Чувам, че този крал е бил достатъчно мъж, за да опикае главата на сина ти — обадих се за първи път аз. — И че Свен е отпълзял като бито куче. Отгледал си страхливец, Кяртан.

— С теб имам отделна работа — посочи ме с брадвата той. — Не е днес денят да те накарам да пищиш като девойка, но и този ден ще дойде. — Сетне ме заплю, врътна коня си и без повече приказки препусна към портата. Хората му го последваха.

Гутред се взираше подир тях, а аз се взирах в Ивар, който умишлено бе провалил плана ми. Навярно се бе досетил, че Дънхолм ми е обещан, ако падне, и затова правеше всичко възможно това да не се случи. Той ме погледна, каза нещо на сина си и двамата се засмяха.

— Вдругиден — обърна се към мен Гутред — започваш работа по стената. Ще ти дам двеста души да я изградиш.

— Защо не още утре?

— Защото първо ще отскочим до Гирум. Отиваме на лов!

Свих рамене. Кралете си имат приумици, а този крал искаше да ловува.

Върнахме се в Кънкасестър и там заварихме двамата монаси, Джанбърт и Айда, които бяхме пратили да търсят оцелели от армията на Ивар.

— Открихте ли някого? — попитах ги, щом слязохме от конете.

Джанбърт само се опули насреща ми, сякаш въпросът ми го озадачаваше, докато Айда припряно отвърна:

— Никого не открихме.

— Значи сте си изгубили времето.

Джанбърт се подсмихна на думите ми, или може би така ми се е сторило заради кривата му уста. После и двамата бяха привикани от Гутред да му разкажат за пътуването си, а аз отидох при Хилд и се поинтересувах дали християните имат проклятия.

— Ако знаеш някакви, направи ги на Ивар — казах. — Нека целият ви пъкъл се стовари върху главата му.

Същата вечер Гутред се помъчи да повдигне духа ни, давайки пир за всички, които го бяха придружили на срещата с Кяртан. Събрахме се в една ферма в долината под хълма, който абат Едред гласеше за своята църква. Поднесоха ни задушено овнешко, прясна пъстърва, хубаво пиво и пресен хляб. След вечеря слушахме арфа и аз разказах историята за това как Алфред бе влязъл в Сипанхам, предрешен като арфист. Всички се засмяха, щом стигнах до мястото, където един датчанин го бе цапардосал, задето не свири добре. Щом Ивар си тръгна, абат Едред, който също беше сред гостите, прикани да се произнесе вечерна молитва. Християните се събраха около огнището, а аз останах сам с Гизела край вратата. Тя имаше кесия от агнешка кожа, окачена на колана, и докато Едред мълвеше напевно молитвените слова, я отвори и извади снопче рунически пръчки — тънки и бели, пристегнати с вълнен конец. Лицето й се извърна към мен в ням въпрос дали да ги хвърли и аз кимнах. Тя протегна ръка пред себе си, затвори очи и ги пусна.

Пръчките паднаха в обичайното си безредие, а Гизела приклекна до тях. Стоя така дълго време и се взира в сумрака, озаряван от догарящия огън. Един или два пъти ме погледна, а сетне най-неочаквано заплака.

— Какво има? — докоснах я по рамото.

Тогава тя запищя. Просто вдигна глава към опушените греди на тавана и нададе вой:

— Не, не!

Едред сепнато млъкна насред изречението. Хилд се впусна към нас и прегърна ридаещото момиче, но Гизела се откъсна от нея и отново се приведе над купчината пръчки.

— Не! — извика за трети път.

— Гизела! — дотича и брат й. — Успокой се.

В отговор тя замахна и го зашлеви силно през лицето, а после започна да пъшка, сякаш се задушаваше. Гутред, с почервеняла буза, събра пръчките от пода.

— Това са скверни предмети, господарю — рече Едред. — Езическо вещерство.

— Отведете я. Сложете я да спи — нареди Гутред на Хилд и още две прислужници, привлечени от суматохата.

— Дяволът се е вселил в нея — настоя Едред.

— Какво е видяла? — попита ме Гутред.

— Не ми каза.

Той замълча и за момент ми се стори, че зърнах сълзи в очите му. После решително тръгна към огнището и хвърли пръчките върху жарта. Те пламнаха буйно, с краткотраен пукот, преди да се превърнат в овъглени останки.

— Какво предпочиташ: сокол или ястреб? — обърна се към мен Гутред.

Повдигнах озадачено вежди.

— Утре, за лова — поясни той.

— Сокол — отвърнах.

— Добре, тогава можеш да вземеш Вихрушка. — Това бе името на една от птиците му.

По-късно през нощта Хилд ми каза, че Гизела е болна и има треска, вероятно от храната. На сутринта купих комплект рунически пръчки от един от хората на Улф. За разлика от изгорените тези бяха черни и по-дълги. Платих добра цена за тях. Отнесох ги в шатрата на Гизела, но жените не ме пуснаха да я видя. Тогава ги оставих и тръгнах на лов. А беше по-добре да ги хвърля, за да видя собственото си бъдеще.

 

 

Денят беше горещ. Небето на запад още се въсеше, но облаците не приближаваха, а слънцето печеше немилостиво, така че малцина от двайсетината войници, които ни съпровождаха за охрана, носеха ризници. Не очаквахме да срещнем врагове. Гутред яздеше напред, а сред нас бяха също Ивар и синът му, Улф, както и монасите Джанбърт и Айда, дошли да кажат молитви за събратята си, изклани някога в Гирум. Не споделих, че и аз съм присъствал на клането, което бе дело на Рагнар-старши. Той имаше причина да го извърши — монасите бяха причинили смъртта на датчани и трябваше да бъдат наказани, макар днес версията да гласи, че те просто невинно се молели и загинали като безгрешни мъченици. Всъщност бяха зли насилници и убийци на жени и деца, но какъв шанс има истината, щом свещениците захванат да разправят истории?

Гутред, обзет от трескава веселост, бъбреше непрестанно, смееше се на собствените си шеги и се стараеше да предизвика усмивка дори върху черепоподобното лице на Ивар. Последният рядко отваряше уста, освен за да даде съвет на сина си относно ловуването. Аз носех обещания ми сокол, но отначало яздехме през гориста местност, където той не можеше да се прояви за разлика от ястреба на Гутред, който имаше преимущество сред клоните и свали две врани, предизвиквайки възторжените възгласи на господаря си. Едва с достигането на откритото пространство край реката моят сокол се издигна високо в небето и видя патица. Спусна се връз нея, но я пропусна и патицата бързо намери укритие в гъсталака.

— Нямаш късмет днес — подхвърли ми Гутред.

— Никой от нас няма да има, щом връхлети бурята — посочих сгъстяващите се облаци.

— Не бой се, тя ще удари най-рано довечера — махна небрежно с ръка той.

С наближаването на Гирум дадохме птиците на прислужниците. Реката течеше вляво от нас, а право напред се белееха каменните сгради на манастира, издигнати там, където брегът се извисяваше над солените мочурища. Беше време на отлив и тръстиковите рибарски кошове се виждаха в коритото, което на изток се сливаше с морето.

— Гизела има треска — рече Гутред.

— Същото чух и аз.

— Едред обеща, че ще я докосне с покривалото от лицето на свети Кътбърт. То щяло да я изцели.

— Не се и съмнявам — отвърнах чинно. Пред нас Ивар и синът му яздеха сред дузина свои поддръжници в доспехи. Ако сега се обърнеха, можеха без проблеми да убият и двама ни, затова улових коня на Гутред за юздата, изчаквайки Улф и хората му да ни настигнат. Кралят не се възпротиви, но постъпката му се стори забавна.

— Той не ни е враг, Утред.

— Рано или късно ще трябва да го убиеш. Едва тогава ще бъдеш в безопасност.

— А сега не съм ли?

— Разполагаш с малка и необучена армия, а Ивар няма да миряса. Ще събира датчани, ще ги въоръжава с мечове, копия и щитове, докато отново не стане господар на Нортумбрия. Сега е слаб, но няма вечно да остане такъв. Затова иска Дънхолм, за да си стъпи на краката.

— Знам — отвърна търпеливо Гутред. — Знам всичко това.

— Ако омъжиш Гизела за сина му, колко войници ще ти донесе това?

— А колко войници ще ми донесеш ти? — отвърна остро той. Сетне, без да дочака отговор, пришпори коня и препусна нагоре по хълма към останките от манастира, използвани като казарма от хората на Кяртан. Между порутените стени бе вдигнат тръстиков покрив, под който имаше дървени нарове, а също и огнище. Но пепелта в него отдавна бе изстинала — обитателите явно се бяха прибрали в Дънхолм още преди ние да прекосим реката, идвайки насам.

Северно от хълма, в широката долина между манастира и старата римска крепост край морето, бяха разположени сградите за робите — обикновени бараки, заградени подобно на кошари. Те също пустееха. В крепостта живееха неколцина души, чиято задача бе да палят сигналния фар в случай, че откъм устието на реката дойдат нашественици. Съмнявах се фарът някога да е използван, защото никой датчанин не би нападнал земите на Кяртан, но под хълма, точно където река Тине правеше своя завой към морето, имаше закотвен кораб.

— Ще видим какво търси тук — рече заканително Гутред, сякаш възприемаше присъствието на съда като лична обида. После нареди на хората си да съборят оградите и да ги запалят заедно с бараките. — Изгорете ги така, че и помен да не остане! — им заповяда. Изчака, докато работата започне, сетне се обърна ухилено към мен.

— Е, ще отидем ли да проверим кораба?

— Надали е боен — казах, съдейки по сравнително късия кил и широкия корпус. — Прилича ми по-скоро на търговски.

— Тогава нека знае, че тук повече няма търговия. Поне не и с роби.

Препуснахме, съпроводени от дузина мъже, сред които Улф, Ивар със сина му, а също и Джанбърт, който се влачеше подир нас и не спираше да увещава Гутред да възстанови манастира.

— Нека първо довършим църквата на свети Кътбърт — опита да възрази той.

— Но тук е била света обител — не отстъпваше Джанбърт. — Преподобният Бийд е живял в нея.

— И пак ще бъде — обеща Гутред, като спря край един каменен кръст, съборен от постамента си и лежащ полузаровен в пръстта, сред бурени и трева. Повърхността му бе украсена с изящна резба, изобразяваща зверове, растения и светци. — А този кръст ще се издигне отново. — Той обгърна с поглед широката извивка на реката под нас. — Хубаво място е тук.

— Наистина — съгласих се.

— А ако монасите се върнат, може да стане и доходоносно. Риба, сол, жито, добитък… Алфред откъде взема парите си?

— От данъци.

— И църквата ли облага?

— Само в тежки моменти, когато се налага. По принцип не обича да го прави, но в крайна сметка и свещениците трябва да си плащат за защитата.

— И сам си сече монетите?

— Да, господарю.

Той се засмя.

— Да си крал не било проста работа. Може би трябва да посетя Алфред и да го помоля за съвет.

— Това ще му допадне.

— Дали ще ме посрещне добре? — тонът му стана предпазлив.

— Положително.

— Въпреки че съм датчанин?

— Защото си християнин.

Той поразмисли върху думите ми, сетне продължи с коня към мястото, където виещата се през мочурището пътека пресичаше плитък поток. Двама селяни, залагащи капани за змиорки, коленичиха пред него и той ги удостои с усмивка, която никой от тях не забеляза, защото главите им бяха приведени твърде ниско. От закотвения кораб към брега крачеха четирима мъже. Не бяха въоръжени и предположих, че идват просто да ни поздравят и да ни уверят в добрите си намерения.

— Кажи ми — поде внезапно Гутред — християнството прави ли Алфред по-различен?

— Да.

— С какво?

— С това, че е решен да бъде добър.

— Нашата религия ни учи друго — разсъди той, забравяйки за момент, че е покръстен.

— Нима?

— Один и Тор искат от нас да сме смели, а също и да ги уважаваме, но това не ни прави по-добри.

— Вярно е — кимнах.

— Значи християнството наистина е различно. — Той спря коня в края на пътеката, откъдето започваше чакълест плаж. Четиримата мъже чакаха от другата му страна, на стотина крачки разстояние. — Дай ми меча си — рече неочаквано.

— Защо?

— Защото тези моряци не са въоръжени, Утред, а аз искам да отидеш и да поговориш с тях.

Аз обаче мразех да се разделям със Змийския дъх.

— Наистина ли се налага?

— Става въпрос за обикновена учтивост — настоя той, протягайки ръка.

Все още не помръдвах. Не бях чувал за правила на учтивостта, повеляващи един благородник да оставя меча си, преди да разговаря с обикновени моряци. Докато се колебаех, зад мен се разнесе съскането на остриета, вадени от ножниците.

— Дай ми меча и отиди пеша до тях. Аз ще държа коня ти — каза Гутред. Помня, че огледах мочурището и чакълестия плаж, които ни заобикаляха. Само ако забиех пети в хълбоците на жребеца, щях да се понеса като вихър, но той се пресегна и го улови за юздите. — Предай им поздрави от мен — добави с напрегнат глас.

Все още имах възможност да изскубна юздите от ръцете му и да препусна, но после Ивар и синът му доближиха с извадени оръжия. Ивар препречи с коня си пътя на Уитнер, който изпръхтя раздразнено. Погалих животното по шията, за да го успокоя.

— Какво си направил, господарю? — попитах.

За секунда той нямаше сили да срещне погледа ми, но бързо се окопити.

— Ти сам ми каза, че Алфред би сторил всичко необходимо, за да съхрани кралството си. Е, аз следвам неговия пример.

— И по-точно?

Гутред поне имаше благоприличието да си придаде смутен вид.

— Елфрик от Бебанбург ми предложи помощ за превземането на Дънхолм. Вече е на път, за да ми се закълне във вярност.

— Аз също ти се заклех във вярност — отбелязах горчиво.

— И аз обещах, че ще те освободя от тази клетва. Ето, сега те освобождавам.

— Значи ще ме предадеш на моя чичо?

Гутред поклати глава.

— Цената, която той поиска, бе животът ти, но аз му отказах. Трябва да се махнеш, Утред, това е всичко. Да отидеш далеч оттук. А в замяна на твоето изгнаничество аз ще получа съюзник с много бойци. Ти беше прав. Трябва ми войска. А Елфрик от Бебанбург може да ми я предостави.

— Но защо трябва да тръгна невъоръжен? — попитах, докосвайки дръжката на Змийския дъх. Двама от хората на Ивар бяха зад гърба ми, също с извадени оръжия.

Кралят отмести взор към кораба, после обратно към мен и накрая се насили да отвори уста.

— Ще тръгнеш невъоръжен, защото ще се превърнеш в същото, което бях аз. Това е цената на Дънхолм.

Сърцето замря в гърдите ми. Трябваше да минат няколко секунди, докато се убедя, че слухът не ме е излъгал.

— Продаваш ме в робство? — изрекох прегракнало.

— Напротив, платих, за да те поробят. Затова върви с Божията помощ, Утред.

Тогава мразех Гутред в червата, макар една малка част от мен да осъзнаваше, че той просто е безскрупулен, а това е присъщо на кралете. Сметката сочеше, че аз мога да му предоставя само два меча, а чичо ми Елфрик — триста, и той бе направил своя избор. Проблемът беше не в избора, а в моята наивност, попречила ми да предвидя развоя на събитията.

— Върви! — рече по-рязко той, а аз мислено се заклех да отмъстя и пришпорих Уитнер. Жребецът се впусна напред, но в него веднага се блъсна конят на Ивар и го извади от равновесие. Той падна на колене, повличайки ме със себе си.

— Не го убивайте! — извика Гутред и синът на Ивар ме удари в слепоочието с плоското на меча. Паднах и докато се изправя, Уитнер вече бе отведен встрани, а неколцина души ме бяха наобиколили с насочени оръжия. Кралят не бе помръднал от мястото си, затова пък иззад него, с усмивка върху уродливото лице, надничаше Джанбърт. Едва тогава разбрах.

— Това копеле ли уреди всичко? — попитах Гутред.

— Брат Джанбърт и брат Айда живеят под покрива на чичо ти — призна той.

Какъв глупак бях само. Още от идването си в Кеър Лигалид двамата монаси бяха уреждали моята съдба под носа ми, без аз дори да усетя.

Отупах прахта от кожената си туника.

— Ще ми направиш ли една услуга, господарю?

— Стига да мога.

— Предай меча и коня ми на Хилд. Дай й всичките ми вещи и й заръчай да ги пази.

— Ти няма да се върнеш повече, Утред — рече меко той.

— Въпреки това ми обещай.

— Добре, ще го направя. Но първо ми дай меча.

Откачих Змийския дъх от колана си. Мина ми мисълта да го извадя и да окървавя добре наточеното му острие, но само щях да умра, преди да успея да мигна. Затова целунах дръжката му и го протегнах към Гутред. После свалих от ръцете си гривните, тези отличителни знаци на воина.

— Ще дадеш и тях на Хилд, нали?

— Да — пое ги той и кимна към четиримата търговци на роби, които ме чакаха. — Ърл Улф намери тези мъже. Те нямат представа кой си. Знаят само, че трябва да те отведат.

Анонимността беше един вид подарък. Ако търговците на роби знаеха как копнее да ме докопа Елфрик или колко би платил Кяртан Жестокия за очите ми, надали щях да преживея и седмица.

— Сега върви — изкомандва Гутред.

— Можеше просто да ме прокудиш — отбелязах с укор.

— Чичо ти си имаше цена. Искаше те мъртъв, но склони и на това.

Устремих взор зад него, където черните облаци на запад се кълбяха като планини. Вече бяха много по-близо, а във въздуха се усещаше студен полъх.

— И ти трябва да вървиш, господарю. Защото идва буря.

Той не каза нищо и аз поех към брега. Съдбата е неумолима. В корените на дървото на живота трите предачки бяха решили, че не ми се полага повече от златната нишка, правеща живота ми щастлив. Помня как чакълът скърцаше под ботушите ми, а белите чайки летяха свободни над мен.

Оказа се, че греша за четиримата мъже. Те все пак бяха въоръжени, но не с копия или мечове, а с къси, тежки палки. Наблюдаваха внимателно приближаването ми и аз знаех какво ще последва, затова не опитах да се съпротивлявам. Щом се озовах до тях, един пристъпи напред и ме ръгна в корема, за да ми изкара въздуха. Друг ме халоса по слепоочието и аз паднах на земята. Получих още един удар и след него вече не помня нищо. От нортумбрийския благородник, мечоносеца, мъжа, убил Уба Лотброксон край морето и съборил Свейн Белия кон от седлото се бях превърнал в най-обикновен роб.