Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (13)

Глава десета

Часовият край ясена се обърна да ни заговори.

— Само си губят времето — рече, явно визирайки хората на Рагнар. В държанието му нямаше нищо подозрително, дори се прозина, докато го приближавахме. Но после нещо го разтревожи. Може би видът на Стеапа, защото в Дънхолм положително нямаше друг подобен гигант. Във всеки случай внезапно осъзна, че сме чужди, и реагира светкавично, като отскочи назад и изтегли меча. Вече се канеше да извика и да вдигне тревога, когато Стеапа метна копието си и го улучи в дясното рамо, отхвърляйки го назад. Райпър също се включи и заби своето копие в корема му с такава сила, че го прикова към хилавото дърво. После бързо го довърши с меча, но тъкмо когато кръвта рукна, други двама мъже се подадоха иззад ъгъла. Те видяха ставащото и се разкрещяха, че в крепостта е проникнал враг.

Единият се обърна и побягна, но другият вдигна оръжие и налетя на Финан. Това беше грешка, защото ирландецът направи лъжливо движение с копието. Онзи свали острието, за да парира удара, и тогава Финан, приклекнал ниско, го прониза под брадичката. От устата на мъжа бликна алена пяна и труповете станаха два.

Дъждът се усили и докато капките му шибаха в калта, размивайки прясната кръв, аз се чудех дали ако се втурнем веднага, няма да успеем да прекосим широкото открито пространство, делящо ни от стената и опряната в нея стълба. Така и не успях да реша, защото вратата към двореца на Кяртан се отвори и отвътре забързано излязоха трима души. Викнах на Стеапа да ги върне обратно. Той размаха брадвата и уби първия със зверски удар през кръста. Сетне блъсна изкорменото тяло върху втория и го халоса с тъпата страна през лицето. Третият заотстъпва и гигантът се втурна след него, влизайки в сградата. Пратих Клапа да му помогне, като му заръчах да се връщат веднага, защото отрядът пред портата бе усетил, че нещо става, и започваше да обръща конете си към нас.

И тогава разбрах, че всичко е загубено. Целият ни успех зависеше от изненадата, а вече бяхме разкрити и нямахме шанс да достигнем северната стена. Хората от бойните платформи също ни наблюдаваха и на част от тях бе наредено да слязат и да образуват стена от щитове. Междувременно конниците, около трийсет на брой, вече препускаха към нас. Не само се бяхме провалили, но и щяхме да имаме късмет, ако отървем кожите си.

— Назад! — извиках. — Назад! — Единственото спасение бе да отстъпим към тесните улички и по някакъв начин да удържим нападателите, докато не стигнем портата, водеща към кладенеца. Там трябваше да спасим Гизела и да бягаме по стръмния баир надолу към реката. Успеехме ли да прекосим придошлата Уийре, можеше и да се отскубнем от преследването, но шансовете ни бяха нищожни. Стеапа се появи отново с окървавена секира в ръце, придружен от Клапа. Те се присъединиха към нас и всички вкупом затичахме към конюшните. Ездачите приближаваха бързо, но, изглежда, се притесниха от тъмните, сенчести пространства между сградите, защото забавиха ход край ясена, където се въргаляха двата трупа. В сърцето ми трепна лека надежда — вече не за победа, а за оцеляване, в случай че се забавеха достатъчно, докато напуснем крепостта. И тогава чух кучешкия лай.

Конниците бяха спрели не заради друго, а защото Кяртан бе пуснал своите псета. Потресено ги наблюдавах как тичат с изплезени езици покрай стената на по-малката постройка и се насочват към нас, подгонвани от виковете на един ловец. Колко ли бяха? Поне петдесет. Приличаха повече на вълци — огромни, с груба козина и кървясали очи. Неволно отстъпих назад. Това бе глутница от ада, чудовища от онези, които излизат с падането на мрака и преследват жертвите си през света на сенките. Вече нямаше възможност да стигнем до изхода. Те щяха да ни настигнат, обкръжат и разкъсат. Мина ми през ума, че това трябва да е Божие наказание, задето съм убил беззащитния брат Джанбърт в Кетрехт и усетих как цялото мъжество ме напуска, заменено от жалко малодушие. Умри достойно, рекох си, но как може човек да умре достойно в зъбите на кучета? Ризниците щяха донякъде да ни защитят, но не задълго. А животните безпогрешно надушваха страха. Носеха се настървено, сред джафкане и вой, хвърляйки буци кал изпод лапите си. Стиснах здраво Змийския дъх, решен да съсека първата озъбена муцуна, която ми попадне, когато се разнесе нов глас.

Беше глас на ловджийка — ясен и висок, произнасящ не думи, а само някакъв висок и пронизителен напев, който се носеше в утрото като звук на ловджийски рог. Кучетата внезапно спряха и започнаха объркано да се суетят. Едно едро псе се закова с настръхнала козина само на три-четири крачки от мен и започна да вие в отговор. Имаше нещо неизказано скръбно в този нечленоразделен зов. Мъжът, който бе насъскал животните срещу нас, опита да ги размърда с помощта на камшик, но напевът на ловджийката долетя отново през дъжда, този път по-остър и настойчив, сякаш тя внезапно бе обхваната от гняв. Тогава зверовете се обърнаха срещу мъжа и го връхлетяха с чаткане на зъби. Той запищя в агония и конниците препуснаха да му помогнат, но ловджийката нададе яростен крясък и цялата глутница се хвърли да им пресече пътя. Утрото се изпълни с викове, тропот на копита и уплашено цвилене на коне. Ездачите дръпнаха юздите и заотстъпваха към портата. Ловджийката викна отново, този път с по-кротка и спокойна нотка, и кучетата покорно се събраха около хилавия ясен, оставяйки ги на мира.

Аз само гледах, без да вярвам на очите си. Животните насядаха по земята, дишайки тежко, с муцуни, насочени към вратата на двореца на Кяртан. Именно оттам се появи ловджийката. Тя прекрачи обезобразения труп, оставен от Стеапа край прага, и им каза нещо ласкаво, сетне се обърна към нас.

Беше Тира.

Отначало изобщо не познах сестрата на Рагнар. Бяха минали години, откакто я бях виждал за последно и я помнех като русокоса девойка, весела и здрава, вълнуваща се от предстоящата си женитба за датски воин. Но после домът на баща й бе опожарен, датският воин убит, а тя самата — пленена от Кяртан и дадена на Свен. Сега приличаше по-скоро на изчадие от ада.

Носеше дълга туника от еленова кожа, пристегната с кокалена закопчалка на шията, но отдолу бе гола. Докато крачеше сред кучетата, дрехата се отмяташе и разкриваше ту една, ту друга част от болезнено слабото й и невъобразимо мръсно тяло. Ръцете и краката й бяха покрити със струпеи и белези от стари рани, оставени сякаш от многократни разрези с нож. Златистата й коса бе мазна и сплъстена, а между кичурите бяха вплетени клонки от повехнал бръшлян, спускащи се над раменете. Щом я видя, Финан се прекръсти. Стеапа стори същото, а аз стиснах амулета си. Дългите нокти на Тира приличаха на инструменти за скопяване. Тя размаха ръце като вещица и изведнъж изкрещя на кучетата, които подвиха опашки и заскимтяха. После обърна налудничавия си взор към нас и аз усетих пристъп на страх, защото показалецът й се насочи право към мен, а горящите й очите бяха изпълнени с омраза.

— Рагнар! — изкрещя. — Рагнар! — Името прозвуча като проклятие, а кучетата наостриха уши, готови да ми се нахвърлят при първа нейна команда.

— Аз съм Утред! — извиках, като свалих шлема, за да може да види лицето ми. — Утред!

— Утред? — попита тя и за миг доби съвсем нормален, дори смутен вид. — Утред — повтори отново, сякаш се мъчеше да запамети името. После изведнъж закрещя — пронизителен, ридаещ вопъл, насочен към облаците, преди да стовари цялата си ярост върху кучетата. Все така не използваше думи, а само някакви звуци на език, който те разбираха, придружавайки ги с мятане на камъни и буци кал, които вземаше от земята. И зверовете й се подчиниха. Впуснаха се като поток през плоското, скалисто било на Дънхолм към бранителите, събрани пред портата. Тира вървеше след тях, като не спираше да фучи и да пръска слюнки, предавайки своя бяс на глутницата. Страхът, който ме бе приковал към мястото ми, отмина и аз викнах на хората си да я последват.

Тези зверове бяха кошмарни създания, излезли сякаш от първичния хаос. Бяха обучени само да убиват, а Тира допълнително ги настървяваше със своите крясъци, така че стената от щитове се пръсна още преди те да стигнат до нея. Мъжете се впускаха в бягство, а те ги гонеха по петите. Само шепа смелчаци останаха на своя пост, а именно там трябваше да стигнем ние.

— Към портата! — викнах на Тира. — Насочи ги към портата!

Тя започна да издава лаещи звуци, бързи и насечени, и животните покорно обърнаха посоката. Виждал съм ловци да командват глутница кучета така умело, както ездач насочва коня с помощта на юздите и коленете си. Това е умение, което никога не съм притежавал. Тира го бе усвоила като същински магьосник.

Хората на Кяртан, отбраняващи входа, се държаха здраво. Зверовете ги нападаха безжалостно, зъби се впиваха в жива плът и се разнасяха вопли. Още не бях видял Кяртан и Свен, но не ги и търсех. Целта ми бе само да стигна до голямата порта и да я отворя, за да пусна Рагнар вътре. Напредвахме бавно, когато един от конниците, съхранил повече самообладание, викна на другите да ни заобиколят отзад. Беше едър мъж, облечен в ризница, с мръсна бяла мантия отгоре. Брадатото му лице бе скрито зад шлем от позлатен бронз, но аз не хранех и капка съмнение, че това е Кяртан. Дузина конници откликнаха на призива му, но Тира нададе нов, гърлен вой и половината кучета се втурнаха да им попречат. Един от мъжете, мъчейки се да ги избегне, свърна прекалено рязко и конят му падна настрани, ритайки във въздуха. Пет или шест псета се нахвърлиха върху незащитения му корем, докато други загризаха ездача. Писъци разцепиха въздуха, а едно от кучетата заквича и отпълзя встрани с крак, счупен от размаханите копита. Продължих да настъпвам през цялата суматоха под неспирно леещия се дъжд, когато до мен издрънча копие. Защитниците от стената се целеха в нас и в кучетата, но без особен успех. Вече бяхме съвсем близо до портата, от която ни деляха едва двайсет-трийсет крачки. Тира и нейната глутница ни бяха превели успешно през билото на Дънхолм, а в редиците на врага цареше пълно безредие. Но тогава конникът в бялата мантия скочи от седлото и заповяда на хората си да избият кучетата. Те също слязоха от конете, строиха се в редица и нападнаха. Държаха щитовете ниско, за да се предпазят, и нанасяха удари с мечовете и копията си.

— Стеапа! — извиках. Той разбра какво искам от него и ревна на останалите да го последват. Двамата с Клапа поведоха атаката и аз видях как брадвата му сплесква нечий шлем като яйце, докато Тира продължаваше да насъсква глутницата. Някакъв едър пес скочи високо и впи зъби в лицето на един от бойците, а онзи, крещейки, го прониза в корема. Стеапа напираше срещу средата на вражеския строй, но редицата постепенно се удължаваше и бе само въпрос на време двата й края да се съберат като клещи. Бойците от стената също слизаха, за да се присъединят към безумната схватка, и аз знаех, че трябва да действам бързо, преди кучетата да измрат до крак и да дойде и нашият ред. За целта трябваше да мина под арката на портата. Тук нямаше защитници по земята, затова пък онези в бастиона отгоре разполагаха с копия. Единствената преграда между мен и тях бе щитът, който бях взел от мъртвеца. Молейки се той да издържи, го вдигнах над главата си, прибрах Змийския дъх в ножницата и побягнах.

Тежките копия задумкаха по щита. Повечето отскачаха от него и падаха в калта, но поне две пробиха липовите дъски. Усетих нарасналата му тежест, както и удара в лявата ръка, с която го държах. После вече се озовах под арката и бях в безопасност. Кучетата продължаваха да налитат с бесен вой. Стеапа крещеше на противниците да дойдат и да се бият с него, но те го избягваха. Виждах как двете крила на вражеския строй се сближават и знаех, че всички сме загубени, ако не успея да отворя портата. Нуждаех се и от двете си ръце, за да вдигна тежкото резе, но едно от вражеските копия бе проникнало през ризницата ми. За да освободя лявата си ръка, трябваше с помощта на Жилещата оса да прережа кожените ремъци на щита. После изтръгнах острието от металните брънки и от плътта си. От раната течеше кръв, но можех да използвам ръката си достатъчно, за да вдигна резето и да изтегля крилото на портата към себе си.

Рагнар и хората му бяха на петдесетина крачки разстояние. Щом ме видяха, нададоха викове и затичаха с вдигнати щитове, за да се предпазят от копията и брадвите, летящи от бастиона. После присъединиха мечовете и яростта си към нашата дузина, увеличавайки многократно мощта й срещу смаяните защитници на крепостта.

Така падна Дънхолм, непревземаемата твърдина над реката. Много години по-късно скалдът на един лорд в Мерсия, за да ме поласкае, изпя песен за това как Утред от Бебанбург сам-самичък изкачил скалата и си пробил път през двеста врагове, за да отвори пазената от дракон порта. Песента беше хубава, пълна с описания на битки и юначество, но в нея нямаше нищо вярно. Не бях сам, а с още единайсет души, основната работа свършиха кучетата, а Стеапа — почти всичко останало, а ако Тира не ни се бе притекла на помощ, Дънхолм навярно и до днес щеше да бъде управляван от наследниците на Кяртан. А и не всичко приключи с отварянето на портата. Рагнар строи своите хора и двете редици се срещнаха в ужасяващ сблъсък. Щитовете бумтяха един в друг, а мъжете се ръгаха с копия и мечове в коремите. Кръв и черва се валяха по земята. Това бе мястото, където мъжете умираха геройски и заслужаваха да бъдат възпети от скалдовете. Аз също се присъединих, заставайки до Стеапа, който бе грабнал щита на един разкъсан от кучетата враг и размахваше свирепо огромната си брадва. В такова сражение щитът се превръща в оръжие — с изпъкналата му метална сърцевина блъскаш противника и щом той се олюлее, правиш рязко движение и го пронизваш. После продължаваш напред, като газиш през ранените и оставяш онези зад теб да ги доубиват. Обикновено единият от двата строя бързо се прекършва и в случая този на Кяртан се прекърши първи. Той опита да ни заобиколи отстрани, но фланговете ни се пазеха от оцелелите кучета. Стеапа въртеше брадвата като обезумял — беше толкова огромен и як, че правеше посичането на вражите редици да изглежда лесно и просто. Час по час надаваше гърлен рев: „Уесекс, Уесекс“, сякаш се биеше за Алфред. Аз бях от дясната му страна, а Рагнар от лявата, дъждът се лееше над нас като из ведро и изведнъж отпред нямаше повече врагове. Съпротивата им бе сломена и те бягаха в безредие по посока на сградите.

Мъжът в мръсната бяла мантия наистина се оказа Кяртан. Висок и едър почти колкото Стеапа, той призоваваше хората си да се строят отново, но крепостта падаше пред очите му, а някои от тях вече се предаваха. Датчаните поначало не се предават лесно, но те бяха открили, че се бият срещу други датчани, което правеше постъпката им не чак толкова срамна. Други се насочиха към портата за кладенеца и аз се ужасих, че ще сторят нещо на Гизела, но в паническото си бягство надолу към реката те не я бяха различили сред останалите жени, събрани в тясното ограждение.

И все пак не всички избягаха или се предадоха. Неколцина се скупчиха около Кяртан с вдигнати щитове, готови да посрещнат смъртта. Кяртан може да беше жесток, но не му липсваше смелост. Виж, синът му Свен бе замесен от по-друго тесто. На него бе поверено командването на бастиона, но хората хукнаха да се спасяват оттам, оставяйки Свен само с двама бойци. Гутред, Финан и Роло се качиха да се разправят с тях, но всъщност само Финан бе достатъчен. Ирландецът мразеше да се бие в стената от щитове, смятайки, че е твърде лек за подобен сблъсък, но в открит бой бе същински дявол. Ненапразно го наричаха Финан Пъргавия. Пред изумения ми поглед той изпревари Гутред и Роло и нападна противниците сам. Не носеше щит, но двата му меча бяха бързи като език на усойница. С няколко бързи финта и париращи движения обърка двамата войници и ги уби с усмивка на лице. Остана единствено Свен, но той беше страхливец. Опря гръб в ъгъла на бастиона и разпери широко ръце с щита и меча, за да покаже, че няма да се съпротивлява. Това обаче не смути Финан, който, все така ухилен, се приготви да го прониже в корема.

— Не! — разнесе се крясъкът на Тира. — Той е мой!

Финан се обърна да я погледне и Свен понечи да го нападне, но острието на ирландеца се стрелна заплашително и той отново замръзна на място, хленчейки за пощада.

— Мой е! — повтори Тира, като се давеше от омраза и протягаше към Свен сгърчените си пръсти с ужасяващи дълги нокти. — Мой!

— Е, не бива да отказваме на дамата — каза Финан и направи лъжливо движение към корема на Свен, а щом онзи снижи щита, за да се предпази, просто го блъсна с тяло и го прекатури заднешком от стената. Падането бе кратко — едва три или четири метра, но Свен изпищя във въздуха и тупна като чувал с картофи. Щом успя да си поеме дъх, трескаво опита да стане, но Тира се изправи над него и нададе тънък, протяжен вой. Всички оцелели кучета се втурнаха към нея, като дори ранените се влачеха, оставяйки кървави дири след себе си.

— Не! — изпъшка Свен, озъртайки се обезумяло с единственото си око.

— Да — просъска тя и като се наведе, измъкна меча от омекналата му ръка. После даде сигнал на животните и те вкупом се нахвърлиха върху него. Някои, обучени да убиват бързо, се насочиха към гърлото му, но тя ги отблъскваше с помощта на меча. Така Свен бе разкъсан от зъбите им постепенно, от чатала нагоре. Той се гърчеше неистово, а писъците му пронизваха звука на дъжда. Баща му чуваше всичко, а Тира само наблюдаваше отстрани и се смееше.

И все пак Кяртан бе още жив, обкръжен от трийсет от своите последователи. Те знаеха, че са обречени, и бяха готови да умрат достойно. Но тогава Рагнар ги доближи и посочи Кяртан с меча си. Онзи кимна и излезе напред. Кучетата ядяха вътрешностите на сина му, а Тира танцуваше в кръвта на Свен и тананикаше тържествуваща песен.

— Аз убих баща ти — рече презрително Кяртан, — а сега ще убия и теб.

Рагнар не отвърна нищо. Те стояха на пет-шест крачки разстояние, оглеждайки се един друг.

— Сестра ти беше добра курва, преди да се побърка — продължи Кяртан, а после направи внезапно атакуващо движение. Рагнар се дръпна, оставяйки го да мине покрай него. Кяртан предвиди хода и замахна ниско с меча да посече глезените му, но Рагнар вече бе отскочил встрани. Двамата отново се оказаха в изходна позиция.

— И след като се побърка, пак беше добра — каза Кяртан, — но трябваше да я връзваме, за да не се съпротивлява. Така става по-лесно, нали се сещаш.

Рагнар се впусна напред. Двата щита се сблъскаха с трясък, а Кяртан парира насоченото към корема му острие. Противниците пъшкаха, наблягайки с всички сили, а после Рагнар се дръпна, усвоил урока, че пред него стои умел и силен враг.

— Но вече не е добра курва — не млъкваше Кяртан. — Твърде мръсна и похабена е. Дори просяците не искат да спят с нея. Сериозно говоря. Миналата седмица я давах на един, а онзи отказа да я опъне, защото го било гнус. — Без намек за предупреждение, той атакува отново. В удара му нямаше особена ловкост, а само груба сила и бързина. Рагнар го избегна с труд, като остави щита си да поеме пораженията. Аз се уплаших за него и направих крачка напред, но Стеапа ме удържа.

— Това е негов бой.

— Убих баща ти — замахна Кяртан, отцепвайки трески от щита на Рагнар, — изгорих майка ти и обезчестих сестра ти. А сега ще пикая и върху твоето изкормено тяло. — Ударите валяха един подир друг, а Рагнар отстъпваше. Поредното ниско замахване, насочено към глезените му, улучи целта и той се олюля. Ръката му, осакатена след битката при Етандун, неволно отпусна щита и Кяртан се възползва, за да го притисне надолу със своя. Рагнар, който от самото начало не бе отворил уста, внезапно изкрещя. За миг реших, че това е вопъл на обречена жертва, но всъщност бе вик на ярост. Той се хвърли под щита на Кяртан, изблъсквайки по-едрия мъж с тежестта си, а после пъргаво отскочи встрани. Мислех, че ударът е поразил глезена му, но Рагнар носеше железни пластини в ботушите си. Една от тях, макар и почти прерязана надве, го бе предпазила и кракът му бе само натъртен. Сега той сякаш се пробуди от сън, изпълнен с ярост и енергия. Започна да танцува около противника, а в това е цялата същина на дуела — да не спираш да се движиш. Скоростта му можеше да се мери с тази на Финан и Кяртан, който вече смяташе битката за спечелена, изведнъж се озова в окаяно положение. Изчерпаните му сили не позволяваха повече атаки, а едва стигаха колкото да се отбранява. Рагнар прилагаше целия си арсенал — сечащи и пронизващи удари, блъскания с щита, лъжливи маневри. В един момент мечът му, наречен Сърцеразбивача, се стовари върху шлема на противника. Не мина през него, но го вдлъбна, а Кяртан тръсна глава, за да се окопити. Следващите удари разсякоха желязото, обрамчващо щита му, и пробиха отвор в липовите му дъски. Той отстъпи замаяно, а Рагнар нададе ужасяващ, пронизителен вик, от който кучетата, наобиколили Тира, заквичаха.

Над двеста души наблюдаваха двубоя и всички знаеха какво ще последва. Рагнар бе обзет от безумната ярост на битката, а когато тя обземе един датчанин, трудно нещо може да му устои. Кяртан се съпротивляваше достойно, но накрая бе изтласкан назад, препъна се в трупа на едно псе и падна по гръб. Рагнар с лекота избягна трескавия му опит да се предпази с меча и с всички сили стовари Сърцеразбивача отгоре му. Ударът го улучи в рамото, мина през ризницата и пресече сухожилията на ръката. Кяртан се помъчи да стане, но Рагнар го ритна в лицето, а после стъпи с пета върху гърлото му. Остави своя щит да се свлече на земята и се наведе над давещия се противник. Взе оръжието от обездвижената му ръка и го захвърли настрани в калта.

Смъртта на Кяртан бе бавна, но той не изпищя нито веднъж. Отначало опита да се съпротивлява, да се предпази с щита, докато кръвта му изтичаше от все нови и нови рани. Едва преди да умре, отвори уста с молба да му дадат меча, за да отиде във Валхала с чест.

— Не — поклати глава Рагнар и повече не промълви до последния удар. Този удар бе нанесен с две ръце и прониза корема на Кяртан, ризницата и земята отдолу. След него Рагнар остави Сърцеразбивача да стърчи и отстъпи назад, докато врагът му се гърчеше в смъртна агония. Вирна глава в дъжда и извика нагоре към облаците: — Татко! Татко! — Така съобщаваше на Рагнар-старши, че злодейството срещу него най-сетне е отмъстено.

Тира също искаше мъст. Тя бе наблюдавала мъките на Кяртан приклекнала сред кучетата си, но сега се изправи, даде им команда и те затичаха нататък. Бяха останали двайсетина от вълкоподобните зверове и първата ми мисъл бе, че иска от тях да изядат трупа на Кяртан, но вместо това те наобиколиха с ръмжене Рагнар.

— Къде се губиш досега? — викна му гневно Тира. — Защо не дойде по-рано?

Той я изгледа потресено.

— Дойдох веднага щом…

— Заряза ме тук, докато си живееше живота! — Кучетата, долавящи скръбта й, напираха към Рагнар с настръхнали козини, провесили езици от окървавените си муцуни, чакащи само един знак, за да го разкъсат на парчета. — Заряза ме! — нареждаше Тира, минавайки през тях, за да застане лице в лице с брат си. После рухна на колене и започна да плаче. Понечих да я успокоя, но животните се озъбиха насреща ми и трябваше да отстъпя. Тя продължи да се тресе в ридания, а мъката й бе толкова безгранична, колкото бурята, вилнееща над Дънхолм. — Ще те убия! — изкрещя на Рагнар.

— Тира, чуй ме — започна той.

— Остави ме да гния тук! — отсече тя, сетне се изправи и лицето й внезапно доби напълно нормален вид, така че някогашната хубост пролича под белезите и мръсотията. — Цената за моите мъки ще е твоят живот — рече с равен глас.

— Не — обади се някой. — Не бива да става така.

Обърнах се и видях отец Беока. Той бе чакал, прислонен под арката на портата, а сега прекосяваше със строг вид сцената на кръвопролитието.

— Проклет свещеник! Мъртъв си! — процеди Тира, като се загърчи пак подобно на вещица и нададе едно от своите нечленоразделни възклицания. Кучетата се насочиха към Беока, а тя ги подканяше с викове: — Дръжте! Убийте го!

Затичах се да му помогна, но се оказа, че няма нужда от помощта ми.

Християните често говорят за чудеса и аз винаги съм искал да стана свидетел на поне едно от тях. Разправят истории за слепци, които проглеждат, сакати, които прохождат, и прокажени, които се изцеляват. За хора, ходещи по вода, и дори за такива, възкръсващи от мъртвите. Все съм казвал, че ако видя нещо подобно, веднага ще се покръстя, макар и духовниците да настояват, че истинската вяра не се нуждаела от доказателства. Но случилото се в онзи ден, под проливния дъжд, действително се доближаваше до чудо.

Отец Беока, плетейки нозе в изкаляните си поли, навлезе право сред масата от свирепи зверове, а те, вместо да го нахапят, се дърпаха встрани и тихо скимтяха, сякаш се бояха от кривогледото, куцо човече. През цялото време той не откъсваше взор от Тира, чиито крясъци постепенно стихнаха, а после преминаха в хленч. Туниката й бе разкопчана, разкривайки прорязаната от белези голота, затова Беока сне прогизналото расо от раменете си и я загърна в него. Тя продължи да ридае, закрила лице с длани. Кучетата виеха съчувствено, а Рагнар просто гледаше. Мислех, че отецът ще я отведе, но вместо това той улови главата й с две ръце и я разтърси. Разтърси я рязко и силно, като извика към небето:

— Боже милостиви, избави тая клетница от Лукавия! Прогони Абадон от нея!

Тира изпищя, а псетата вирнаха муцуни и започнаха да вият в дъжда. Рагнар стоеше неподвижно. Беока разтърси главата й отново, толкова енергично, че се уплаших да не й счупи врата.

— Прогони демоните, Господи! Покажи всеопрощаващата си любов и милосърдие! — Все така отправил взор към облаците, той впи пръстите на сакатата си ръка в косата на Тира и в повехналите вейки бръшлян, заклати главата й напред-назад и занарежда с глас, силен и звучен като на предводител на бойното поле: — В името на Отца и Сина и Светия дух заповядвам ви, демони нечестиви, да излезете от тая жена! Хвърлям ви в геената огнена! Прокуждам ви! Пращам ви в пъкъла, отдето сте излезли, до края на вечността и го правя името на Отца, на Сина и на Светия дух! Вън от нея! Вън!

И изведнъж Тира започна да плаче. Не да ридае, да пищи и да се тръшка, а да плаче кротко, положила глава върху рамото на Беока. Той я прегърна, приласка я до себе си я и ни изгледа с негодувание, сякаш всички ние, със своите жестоки лица, страховити оръжия и опръскани в кръв доспехи, бяхме съюзници на демоните, което бе прогонил.

— Тя вече е добре — каза неловко. — О, я се омитайте оттук! — последното сприхаво възклицание бе насочено към кучетата, които за всеобщо удивление подвиха опашки и се оттеглиха, оставяйки Рагнар на мира. — Трябва да я стоплим и облечем в прилични дрехи — додаде той.

— Да, трябва — казах замаяно аз.

— Е, щом няма кой друг, аз ще се погрижа — рече отчето, виждайки, че стоя като истукан, и я поведе към двореца, над чийто покрив още се виеше дим. Брат й понечи да тръгне след тях, но аз го спрях с жест. Опрях крак в гърдите на Кяртан и изтеглих Сърцеразбивача. Подадох го на Рагнар, а той ме прегърна, но никой от двама ни не преливаше от възторг. Бяхме сторили невъзможното, бяхме превзели Дънхолм, но по-страшният враг, Ивар, още бе жив и на свобода.

— Какво да кажа на Тира? — попита ме Рагнар.

— Кажи й истината — отвърнах, защото нищо друго не ми дойде наум. После отидох да намеря Гизела.

 

 

Гизела и Брида се погрижиха за Тира. Изкъпаха я, разплетоха бръшляна от златистите й коси, вчесаха ги и ги изсушиха пред големия огън в залата за пиршества на Кяртан. После я облякоха в проста вълнена роба и наметка от кожа на видра. Рагнар седна до нея край огнището и двамата дълго разговаряха насаме. Вече бе спряло да вали и аз се разхождах с отец Беока отвън.

— Кой е Абадон? — го попитах.

— Нима не знаеш? — възмути се отецът. — Караш ме да се червя, че навремето съм се занимавал с възпитанието ти.

— Е, явно съм забравил. Кой е все пак?

— Тъмният ангел на бездънната бездна, разбира се. Положително съм ти го казвал. Онзи, дето първи ще те изтезава, ако не се покаеш и покръстиш.

— Днес постъпи много смело — смених темата.

— Глупости.

— Аз също исках да стигна до нея, но се уплаших от кучетата. Те разкъсаха днес поне трийсет души, а ти просто мина пред тях.

— Обикновени безсловесни твари — махна с ръка Беока. — Ако Бог и свети Кътбърт не могат да ме опазят от едни псета, какво могат тогава?

Аз спрях, застанах пред него и положих ръце върху раменете му.

— Наистина прояви голяма смелост и аз ти се възхищавам.

Беока бе изключително поласкан от комплимента, но се постара да покаже скромност.

— Просто се молих, а Бог свърши останалото. — Тръгнахме пак и той подритна едно въргалящо копие с кривото си стъпало. — А и не смятах, че кучетата ще ме наранят, защото винаги съм ги харесвал. Дори имах едно като малък.

— Защо не си вземеш пак? — попитах. — Ще ти прави компания.

— Като дете не ме биваше за работа — продължи отчето, сякаш не бях проговарял. — Е, можех да гоня птиците с пръчка, за да не кълват семената, но почти нищо друго. Кучето ми беше приятел, но умря. Някакви други момчета го убиха. — Той примигна няколко пъти и добави замечтано: — Тира е хубава жена, нали?

— Вече да — съгласих се.

— Колкото до белезите по краката и ръцете й, мислех, че са дело на Кяртан или Свен, но се оказа, че сама си ги е причинила.

— Наистина? — учудих се.

— Да, нарязала се е с ножове. Защо би сторила подобно нещо?

— За да се обезобрази? — предположих.

— Но ето че не е обезобразена — поклати озадачено глава той. — Дори е прекрасна.

— Вярно — съгласих се, изпитвайки жал към клетия Беока. Вече остаряваше, а открай време бе грозен и сакат. Винаги бе искал да се ожени, а никоя жена не го харесваше. Ако бе станал монах, поне щеше да е дал обет за целомъдрие. Но вместо това беше свещеник и работата му бе да проповядва, което и стори.

— Алфред ни изпрати като посланици на мира, а аз те видях да убиваш Божи човек. А сега и това тук. — Той кимна с отвращение към касапницата наоколо.

— Алфред ни изпрати да опазим Гутред — напомних му.

— Но сме длъжни да се погрижим и за безопасността на свети Кътбърт — настоя отецът.

— Ще го направим.

— Не можем да останем тук, Утред, трябва да се върнем в Кетрехт. — Той ме погледна с тревога в кривогледото лице. — Трябва да сразим Ивар!

— И това ще стане.

— Но той има най-голямата армия в Нортумбрия!

— И все пак ще умре сам — казах, без да съм сигурен защо. Думите просто се откъснаха от езика ми, сякаш някое божество бе решило да говори чрез мен. — Сам и изоставен. Обещавам ти.

Но първо имахме други неща за вършене, като например да изровим имането на Кяртан от залата, където бяха държани кучетата. Накарахме неговите роби да разкопаят вмирисания на фъшкии под и отдолу излязоха бурета със злато и сребро, църковни разпятия, гривни за ръце, кожени торби с кехлибар и гранатови камъни и дори топове скъпа вносна коприна, полуизгнила във влажната земя. Онези от защитниците на крепостта, които се бяха предали, направиха клада за своите мъртъвци. Останките на Кяртан и Свен обаче не бяха удостоени с подобно погребение. Рагнар настоя вместо това дрехите и доспехите им да бъдат свалени, а голите им трупове — хвърлени за храна на свинете, оцелели след есенното колене, които обитаваха кочините в северозападния край на крепостта.

Дънхолм бе поверен на грижите на Роло. Гутред, в първия възторг от победата, бе обявил, че сега той е негова собственост и ще се превърне в кралска твърдина на Нортумбрия, но аз го дръпнах встрани и му препоръчах да го даде на Рагнар.

— Така ще го направиш свой приятел — казах, — а на него може да се има доверие, че ще го удържи.

Аз също можех да имам доверие на Рагнар, че ще напада земите на Бебанбург и ще държи вероломния ми чичо в постоянен страх. Гутред послуша съвета ми, а Рагнар остави Роло с трийсет души да пази замъка, докато всички останали се отправихме на поход. Петдесетина от сразените войници на Кяртан се врекоха във вярност на Рагнар, но едва след като той се увери, че не са взели участие в опожаряването над бащиния му дом. Всеки, съпричастен към палежа и смъртта на родителите му, бе убит. С гибелта на Кяртан Жестокия и Свен Едноокия половината от работата ни бе свършена. Но Ивар бе още жив, а Алфред от Уесекс, макар да не го признаваше открито, искаше и той да бъде изпратен при праотците. И така, ние поехме на юг — първо към Кетрехт, а после да търсим Ивар.