Пиер Певел
Кралят (9)

1.

От сутринта в Исрия беше започнало да вали, по границата с Дориан и Орвал. Проливен и студен, дъждът покриваше всичко със сива пелена, която се простираше на североизток чак до Закрилящите планини. Отвсякъде шуртеше вода. Наоколо не се виждаше ни човек, ни животно. В далечината се разстилаха мъгли от Тъмнина, които сякаш оживяваха с приближаването на нощта. Областта беше опасна и пуста. Не я бяха пощадили нито войната, нито разрухата.

Един конник чакаше.

Застанал на една височина, под оголени дървета, които само го прикриваха, без да го заслоняват, той наблюдаваше един безлюден път. Беше с ръкавици и ботуши, облечен в черна кожена ризница, краищата на мокрото му палто висяха чак до шпорите му. Тежък меч беше закачен на седлото му, до хълбока на коня, който стоеше неподвижно. На главата си беше спуснал качулка. Тя пазеше от дъжда шлем, чиято козирка изобразяваше вълча глава.

Конникът чакаше отдавна.

Беше търпелив и решен да стои докрай, но се страхуваше плячката да не му избяга. При това беше сигурен в сведенията, които му бяха дадени — вероятно изтръгнати със заплаха или дори с мъчения. Беше сигурен, че е на правилното място. И ако не беше проклетият порой, щеше да е сигурен, че е и в подходящия момент. От часове всичко беше готово. Но проливният дъжд беше превърнал пътя в дълго, опасно мочурище. Нямаше никакво съмнение, че точно той беше забавил онези, които конникът чакаше. Може би ги бе убедил да спрат някъде, да починат и да изчакат. Или пък ги бе накарал да опитат на всяка цена да минат посред нощ, въпреки рисковете и Тъмнината.

* * *

Теглена от четири коня, колата се носеше бързо под проливния дъжд. Идваше от север и се движеше към границата и Орвал. Загърнат в дебело палто, кочияшът едва успяваше да види пътя под ръба на шапката си. Дъждът го заслепяваше, той викаше и шибаше с камшик конете, за да ги накара да продължават да препускат. Беше разтревожен. Пред колата яздеха петима въоръжени конника; други десет препускаха отзад — ескорт, който трябваше да е достатъчен против всякакви засади. Но кочияшът не се страхуваше нито от кралските войници, нито от разбойниците. Не се боеше и от рисковете от прекатурване в тия наводнени дълбоки коловози, които бяха като капани за колелата и за копитата на конете. Не, сега, когато нощта се спускаше, кочияшът се тревожеше най-вече от Тъмнината.

Познаваше страната. Познаваше я още от времето, когато беше богата и мирна, щастлива, покрита с плодородни поля. После войната я съсипа пред очите му за един сезон и Тъмнината отново се появи, след като в продължение на векове беше изчезнала. Бавно, подмолно, докато хората си мислеха, че завинаги е останала в миналото, Тъмнината беше разпростряла влиянието си над най-опустошените земи. Като че се хранеше от страданието и страха, от хаоса, от смъртта. Дали щеше да изчезне, ако мирът и благоденствието се върнеха? Или поне да можеше по-лесно да бъде победена? Кочияшът не знаеше и точно в този момент това не го вълнуваше. Имаше само една грижа: да спре някъде на сигурно място, преди съвсем да се е стъмнило. Защото знаеше, че Тъмнината, нейните мъгли и създания се спотайват недалеч и само чакат да излязат под закрилата на мрака.

Вече можеха да са далеч.

Ако не беше тоя порой, тая кал, които ги бавеха и принуждаваха да заобикалят, щяха да са прекосили проклетата равнина още преди два часа и сега да са на сигурно място. Така че кочияшът вече нямаше избор: трябваше да следва адския ритъм, който конниците отпред налагаха. Все още имаше време. Ако поемеха всички рискове на пътя, можеха да се измъкнат и кочияшът започваше да вярва, че ще успеят. В сивата мъгла на плющящия дъжд пред себе си вече започваше да различава тъмния силует на малка горичка. Щом минеха горичката, оставаше само половин левга, за да се измъкнат от Тъмнината и нейната зловредност.

Да, можеха да успеят.

По милостта на Белия дракон.

* * *

Конвоят беше навлязъл в гората, когато — пред него — дърветата от двете страни на пътя пламнаха, подпалени от гръцки огън. Белите пламъци пращяха — живи и непоносими. Погълнати до върха, дърветата политнаха и се кръстосаха сред трясък на счупени клони, като препречиха пътя. Конниците в предната част от ескорта не можаха да избягнат падането. Един от тях се строполи в ослепителната клада и изгоря, сякаш беше от слама и кълчища, като напразно викаше и се бореше. Един кон, който прескочи препятствието, се подпали веднага щом пламъците лизнаха корема му, и полудял от болка, той изчезна в галоп под дъжда, а силуетът му едва се различаваше сред нетърпимата светлина, която го разръфваше. Кочияшът опъна юздите. С всичка сила, с цялата си тежест натисна с крак лоста на спирачката. Успя само да избегне най-лошото. Колата се преобърна в канавката, окът се разцепи, а той излетя встрани. Впрегнатите коне счупиха стръките си и побягнаха уплашени. Хора и животни бяха обзети от паника. Изсвириха стрели от арбалети, мнозина от конниците бяха улучени. После измежду дърветата изскочиха мъже в черни ризници и започнаха бой с мечове и кинжали. Бяха организирани, бързи, безмилостни. Засадата се превърна в клане.

* * *

Черният конник не изчака края на засадата. Знаеше какъв ще е изходът и чувстваше как Тъмнината се пробужда около него.

Съвсем спокойно той подкара коня си с цъкане на език.

* * *

Кочияшът беше паднал по корем, беше ранен и зашеметен.

Шумът на битката го оглушаваше под проливния дъжд: дрънченето на оръжията, блъскането и ударите, заповедите и виковете, цвиленето на конете, стенанията на умиращите. Бедрото го болеше. Опита се да помръдне и простена от болка. Но продължи да пълзи с изкривено от мъки лице, като молеше Ейрал да не го забележат. Не знаеше дали кракът му щеше да го издържи и дали щеше да може да се изправи и да върви, когато стигне до прикритието на дърветата. Дори не знаеше дали ще успее да се завлече дотам. И не разумът или смелостта го караха да се движи. Той искаше да живее, да оцелее.

Когато стигна до канавката, леко се плъзна на дъното й и за миг остана така, без да мърда, с разтуптяно сърце, до някакво тяло, което лежеше също като него в ледената вода. В окото на трупа имаше стрела, забита чак до перата. Кочияшът взе кинжала от колана му и предпазливо погледна към биещите се — те бяха там, зад колата, където беше спряна основната част от ескорта. За кочияша това несъмнено беше най-добрата възможност да избяга. Предпазливо се измъкна от канавката, все така пълзешком стигна до едни храсти и започна да се промъква под тях. Успя да стигне до първите дървета, без да го видят, и да се скрие зад един дънер. Облекчен, за миг остана да лежи по гръб. Над него, сред клоните на дърветата се виждаше притъмнялото небе. Остави дъждът да му измие лицето, докато запасваше кинжала на колана си и малко по малко дишането му се успокояваше. Почувства някаква надежда. Кракът продължаваше да го боли силно, но не беше счупен. Знаеше, че ще може да върви, макар и с куцане. И може би с малко късмет преди да се стъмни съвсем, можеше да намери някой достатъчно дълъг и здрав клон, за да си направи патерица от него.

Дъждът отслабна.

Кочияшът се изправи, вкопчен в едно дърво, и видя — близо до колата — как умря и последният конник от ескорта, посечен с един последен удар на меча. Време беше да тръгва. Войниците можеше да започнат да търсят оцелели и ако някой забележеше, че е изчезнал, на него му се искаше в този момент да е възможно най-далеч. Освен това го мъчеше силна тревога. Беше го обзела, без да забележи, докато се мъчеше да оцелее. Но сега вече напълно я осъзнаваше и макар никога да не бе изпивал подобна, знаеше причината за нея: Тъмнината започваше да обхваща околността или поне присъствието й вече се усещаше съвсем наблизо.

Кочияшът тъкмо напускаше мястото на засадата, когато видя конника, който бавно идваше по пътя. Той носеше качулка и дълго палто. На седлото му беше закачен меч. Като го видяха, войниците спряха това, което правеха, и почтително го изчакаха. Кочияшът спря и затаи дъх. Знаеше кои са тези войници. По кожените им ризници с метални халки беше познал ониксовите гвардейци. Така че, когато конникът смъкна качулката си и се показа забралото на шлема му във формата на вълча глава, кочияшът вече изобщо не се съмняваше. Това беше Лорн Аскариан — капитанът на прочутите Черни гвардейци.

Пороят престана и шумът от дъжда се замени с друг — на капките, които тежко падаха от клоните сред нощната тишина.

Без да си дава сметка за мъглите, които се надигаха зад него, и за силуетите, които се очертаваха в тях сред дърветата, кочияшът гледаше как генерал Аскариан чака, възседнал коня си, докато трима от хората му вдигнаха преобърнатата кола, разбиха вратичката, подсилена с железни пръчки, а един от тях се пъхна вътре. Кочияшът не знаеше какво има в колата. Беше нает да я прекара през границата и да я откара — добре ескортирана — в Орвал. Беше избран да го направи, понеже беше умел, лоялен и познаваше местността. Освен това му бяха платили предварително — скъпо, много скъпо, достатъчно, за да плати семейството му, останало на север, да може да мине нелегално към Градовете. Но никой не му беше казал какво ще кара, а и той не беше попитал. Но сигурно беше нещо много ценно, за да дойде лично капитанът на Ониксовата гвардия…

Войникът, който беше влязъл в колата, издърпа от нея един сандък и го подаде на други двама, които го сложиха на земята. Като присви очи, кочияшът позна един от ония стоманени сандъци, които можеха да устоят на огън, и бяха предназначени точно за съхраняване на документи. Значи за това петнайсет мъже бяха рискували живота си и го бяха изгубили? За хартии? Кочияшът почувства как в него се надигна ярост, която беше твърде внезапна и твърде силна, за да е естествена. Тя насочи вниманието му към мъглата от Тъмнина, която очертаваше призрачни форми зад него. Започна да се поти, вече не чувстваше ранения си крак. Прииска му се да се втурне и да нападне Черните гвардейци — това беше някакво абсурдно желание, което го възпламени… и също толкова внезапно изчезна, когато си даде сметка, че е привлякъл погледа на техния капитан.

Той се скова.

Потта се смръзна по гръбнака му, докато осъзнаваше какво го заобикаля. Дочу шепот. С крайчеца на окото си забеляза движения и разбра, че някакви сенки го докосват. Ужасѐн, задъхан, той не можеше да помръдне. Обезумелият му поглед остана втренчен в очите на Аскариан, когато капитанът на Ониксовата гвардия слезе от коня и тръгна към него, после спря само на няколко метра от линията на дърветата. Кочияшът не знаеше какво да прави. Черните гвардейци се бяха обърнали към него и наблюдаваха от място. Слепоочията му пламтяха. Очите му се насълзиха, беше неспособен да мисли, струваше му се, че от болка в главата му отекват вой и ридания.

— Това съм аз или Тъмнината — каза Лорн спокойно.