Пиер Певел
Кралят (6)

2.

Едва следобед принц Ирдел научи, че неговият полубрат — принц Алан — беше изчезнал.

След бърза закуска Ирдел беше събрал най-приближените си придворни. Заедно с тях той подготвяше пристигането на аркантската делегация, за чието придвижване още от сутринта вестоносците съобщаваха на всеки час. Делегацията вече беше съвсем близо до Ориал и независимо че беше решено да влезе в столицата през портата на Ейрдър, маршрутът й до Кралския град още не беше определен, а времето вече не достигаше.

— Най-краткият път е най-добър — твърдеше старият граф Дьо Торганд. — Вижте.

Картата на Ориал беше разгърната на една маса, около която се бяха наредили принцът-регент и приближените му. Графът начерта с пръст един маршрут, който обаче не се хареса на никого.

— Този път със сигурност е най-кратък, но не е най-удобен — възрази херцог Дьо Мидхелт.

— Нито е най-сигурен — допълни рицарят Дьо Дирион.

Граф Дьо Торганд искаше да защити мнението си и започна да спори с Мидхелт и Дирион.

— Трябва да помислим за сигурността — каза барон Дьо Фюрия. — Господарката на Арканте е обичана от народа, но…

— Ние продължаваме да не знаем дали Исандра е начело на делегацията — припомни граф Д’Алвейн. — Дори да е потеглила на път, все още не се е показала.

— Как би могла да не дойде? — попита барон Д’Ирест. — Никой не може да представлява Арканте по-добре от нея.

— И освен това е обичала баща ми — каза Ирдел.

Благородниците замълчаха.

Всички знаеха за страстната връзка, която Върховният крал и Исандра бяха преживели. Но изневерите на Ерклант II открай време бяха твърде деликатна тема за открито обсъждане.

— Исандра Аркантска е обичана — продължи Елвин. — Дори тук, в Ориал. Но винаги може да се появи някой луд.

— Луд или убиец — каза Мидхелт. — Трябва да се страхуваме от атентат. Кой знае дали кралицата, принцът-кардинал или партията на Добродетелните…?

Той не довърши думите си, но всички разбраха.

— Арканте и Върховното кралство продължават да са във война — припомни Д’Ирест. — Исандра с право може да се страхува да дойде в Ориал.

— Примирието на сълзите я пази — каза Фюрия.

— Примирието на сълзите свършва тази нощ — възрази Д’Алвейн.

— Тогава аз ще я пазя — заяви Ирдел и удари с юмрук по масата. Настъпи тишина. — Ще пазя господарката на Арканте и нейната свита, както ще пазя всички посланичества и всички делегации, които ще приема! — Тъй като мълчанието продължаваше, принцът-регент се обърна към Лорн. — Рицарю, вашето мнение.

От началото на съвещанието Лорн стоеше зад Ирдел, без да каже и дума, на една ръка разстояние, досущ като телохранител. Той почака, после без да помръдне, с ръка върху токата на колана си, каза:

— Излезте да посрещнете аркантската делегация. Идете да я чакате при портата на Ейрдър. Мога да дам на ваше разположение ескорт от петдесет мъже. След това тръгнете по който път ви харесва. Няма да поемете никакъв риск под закрилата на Ониксовата гвардия и ще покажете цялото си уважение към представителите на Арканте.

— Мислите ли, че Исандра идва с делегацията?

— Сигурен съм.

Докато Ирдел размисляше, сред благородниците се чуха различни гласове — едни подкрепяха, други отхвърляха предложението на Лорн. Споровете се подновиха и — с изключение на Лорн — никой не забеляза, че влезе Елвин д’Ералс, който разтревожено прошепна няколко думи на ухото на принца-регент.

За миг Ирдел остана като вцепенен, после направи знак на Лорн да се приближи и му каза тихо:

— Изглежда, че принц Алдеран не може да бъде намерен. Може да е само слух. Разберете дискретно какво става.

— А ескортът?

— Съберете хората. Ще посрещна господарката на Арканте при портата на Ейрдър.

— Без мен?

— Имате по-важна работа от това да ме държите за ръката, рицарю.

* * *

Лорн натовари Логан и Йерас с организирането на ескорта, от който Ирдел щеше да има нужда, за да посрещне делегацията на Арканте. Повери командването на Йерас, а Логан отговаряше за личната охрана на принца-регент. След това спокойно остави лейтенантите си: знаеше, че може да разчита на тях.

Кралските и княжеските покои се пазеха денонощно от Дворцовата гвардия, наричана още Лазурна гвардия заради синия цвят на своите плащове, шлемове и знамена. Така че Лорн не видя нищо нередно в това, че пред покоите на принц Алан имаше Дворцови гвардейци. Но да бъде вратата затворена точно за него, беше съвсем необичайно: Лорн можеше да влиза по всяко време при Алан.

— Принц Алдеран ме очаква — каза Лорн на часовите, които, макар да го познаха, кръстосаха алебардите си пред него. — Какво става? — попита той.

Стражите останаха неподвижни и мълчаливи, с поглед, вперен напред.

— Никой не може да влиза — каза някой зад гърба на Лорн. — Принцът е неразположен. Не приема никого.

Лорн се обърна към Дол Стуриш, чийто глас позна.

Капитанът на Дворцовата гвардия беше едър и тежък, с мрачен поглед и беше амбициозен, но верен грубиян на служба при Естеверис, преди да положи клетва за вярност пред кралица Селиан, след което пред него се разкри шеметна кариера. Лорн и Стуриш вече няколко пъти се бяха спречквали. Двамата се мразеха.

Лорн изгледа Стуриш изпепеляващо, после забеляза медальона от драцит на Добродетелните, закачен на гърдите му.

— Някой е чул призива на Пожертвания, а, Стуриш?

— Не се подигравайте с вярата ми.

Лорн открито се изсмя, за да покаже на Стуриш какво мисли за искреността на неговата вяра. Понеже се мазнеха на кралицата, Добродетелните придобиваха все по-голяма власт в Двора.

— Трябва да говоря с принца — настоя Лорн.

— Той не приема никого — повтори Стуриш. — До нова заповед.

— Заповед от кого? — гадната усмивчица на Стуриш угасна. — Какво криеш, Стуриш?

За миг Лорн си помисли да разбие вратата, дори ако трябва да избие капитана и хората му. Всъщност наистина му се искаше, не само заради удоволствието да отстрани Стуриш, но просто, за да се отдаде на насилие. Съзнавайки, че този порив се дължи на Тъмнината, той обаче се овладя: Ирдел му бе наредил да се осведоми дискретно и Лорн не печелеше нищо, ако предизвикаше още един скандал.

Той вдигна рамене.

— Добре — каза той. — В края на краищата нищо не мога да направя.

Той си тръгна, а Стуриш доволно го изгледа с палци, пъхнати в колана.

* * *

Бяха изминали вече няколко часа, откакто принц Алдеран беше изчезнал и тревогата измъчваше Одрик. Той беше мършав старец, на около шейсет години, сух и сбръчкан, който служеше на принца от раждането му. Одрик познаваше качествата, слабостите, най-интимните тайни и най-лошите наклонности на Алан.

Някакво изщракване — насред тишината на покоите на принца — стресна стария слуга. Бяха го затворили там, като му бяха забранили да се опитва да излезе и той бе убеден, че е сам — поне до този момент. Тъй като бе живял дълго и бе бдял денем и нощем, Одрик познаваше всички кътчета в покоите на своя господар. Можеше да определи и най-дребното проскърцване в дървенията или в паркета. Но изщракването, което чу, идваше от отварянето на едно подвижно пано, скрито зад стенен гоблен в стаята на принца.

Стая, в която Одрик стоеше в същия този момент.

Той видя как една ръка дръпна гоблена и въздъхна от облекчение, когато видя, че оттам се появи Лорн, който му направи знак да мълчи, приближи се безшумно до вратата на преддверието, което Стуриш и неговите хора пазеха, и долепи ухо до нея.

После успокоен се върна при Одрик и го замъкна в един ъгъл.

— Тия глупаци са забравили да сложат стража пред вратата на малкото преддверие — каза той.

Одрик кимна неуверено и колебливо, тъй като не знаеше какво да каже. Когато бе открил, че Алан е изчезнал, той тайно бе уведомил Естеверис. Министърът бе дошъл почти незабавно. Беше разпитал Одрик и му бе наредил в никакъв случай да не напуска покоите на принца.

— Няма от какво да се страхуваш — увери го Лорн. — Никой не знае, че съм тук. И никой няма да разбере какво си ми казал. Ясно?

Одрик отново кимна, бавно, в погледа му, прикован в очите на Лорн, още се четеше страх. Какво рискуваше, ако му кажеше? Лорн не беше някой случаен. Пръв рицар на кралството и капитан на Ониксовата гвардия, на първо място. Но също така приятел от детинство на Алан, което в очите на стария слуга беше по-важно.

— Какво става тук? — попита Лорн.

— Принцът изчезна, месир. Аз… Мислех, че вие знаете…

— Не съм аз този, към когото се обръщат, когато Алан избяга — отвърна Лорн и си спомни за всичките пъти, когато беше тръгвал да търси принца и го беше намирал в несвяст в една или друга долнопробна пушалня.

В миналото кешът унищожаваше Алан телом и духом.

Тази истина беше и си оставаше една от най-добре пазените държавни тайни на Върховното кралство и на Одрик това му беше известно. Тъй като понякога беше ставал свидетел, Лорн знаеше, че Алан често се бе показвал нехаен, несправедлив, дори жесток съм своя слуга. Но също така знаеше, че независимо от всичко лоялността и верността на Одрик си оставаха неизменни.

— Пак кешът, нали?

— Да, месир.

— Спомняш ли си последния път, във Валенса? Беше преди почти пет години…

Одрик отново кимна, а Лорн започна да разтрива белязаната си ръка, докато внимателно оглеждаше и крачеше из стаята. Тя беше луксозна и чиста, но в пълен безпорядък. Леглото беше разхвърляно, чаршафите бяха смъкнати, а възглавниците преобърнати.

— Оставил си стаята във вида, в който е била, когато принцът е изчезнал, нали?

— Да.

— Добре си направил. Кой е влизал след това?

— Министър Естеверис и…

— И Далк — досети се Лорн.

— Да, месир.

Далк беше наемният убиец на Естеверис, неговият изпълнител на мръсните поръчки. Беше жесток и безскрупулен, но компетентен. И ако той не беше намерил нищо в тази стая, значи не е имало нищо за намиране.

Или не кой знае какво.

Изпод една възглавничка Лорн извади продълговата лакирана червена кутия, украсена със слонова кост.

— Разкажи ми — каза Лорн и затвори кутията. — Разкажи ми за последния път, когато видя Алан — той седна. — Най-подробно.

Одрик разказа всичко до момента, когато Алан беше поискал червената кутия, същата, която Лорн гледаше в ръцете си. Той я отвори и — както очакваше — в нея имаше всичко необходимо за пушене на смола от кеш, включително и гравирана сребърна лула. Дощя му се да я счупи, но се сдържа, затвори кутията и я остави.

— После? — попита той. — Занесъл си тази кутия на принца. И после?

— Изчаках Калрис да дойде. Въведох го и принцът ми каза да изляза и да чакам да ме повика. Това и направих, но принцът не ме повика. И оттогава не съм го виждал.

— Това отдавна ли беше?

— Преди шест часа.

— Алан прекаляваше ли с кеша след смъртта на Върховния крал?

— Не. И аз бях започнал да се радвам… — Лорн прочете в погледа на Одрик отминала радост, която бързо изчезна. — Сигурно… Сигурно съм се заблудил — заключи тъжно старият слуга.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин беше… както преди.

Лорн се замисли.

— Разкажи ми за този Калрис — каза той.

— Ами… не знам какво да кажа — неохотно рече Одрик.

Беше го страх и Лорн разбра, но не се издаде.

— Друг път срещал ли си го?

— Само колкото да му отворя вратата и да го въведа при принца.

— Той доставя на Алан кеша.

— Да.

— И само на Алан?

— Не. Според… слуховете той снабдява целия Двор. Или почти… Но лично ходи само при най-знатните хора. При останалите… При останалите праща подчинените си. Всички ги познават.

Лорн се сепна.

— И стражите ги пускат да минават — каза той.

— Да.

— А Калрис? Той също ли влиза навсякъде?

— Да, месир. Навсякъде.

— Когато идва тук, през голямата врата ли минава?

— Не. През вратата на малкото преддверие.

— Като свой човек — Одрик засрамено кимна. — Значи Калрис последен е видял Алан. Каза ли за него на Естеверис или на Далк?

— Не.

— Защо?

— Не ме попитаха нищо за него.

Лорн се усмихна горчиво, после се заслуша, тъй като дворцовите камбани забиха. Отбелязваха пристигането в Кралския град на знаменита личност — несъмнено Исандра Аркантска.

— Доста дълго се задържах тук — каза Лорн и стана. — Трябва да тръгвам.

Одрик понечи да го задържи.

— Месир!

— Да?

— Ще отидете ли да потърсите принца?

Лорн се поколеба.

— Не — отвърна той, преди да излезе. — Не и този път.

3.

Лорн се присъедини към принц Ирдел в момента, когато той влизаше в двореца с Исандра Аркантска и нейната свита. Както Лорн бе предположил, Исандра държеше да чуе литургията на Почестите, независимо от рисковете, които поемаше като господарка на разбунтувал се град. Изправена, с горда осанка и уверен поглед, тя яздеше отстрани на принца-регент, яхнала великолепен бял жребец, облечена в червена рокля и червено палто — цвета на траура във Върховното кралство. На кръста й висеше меч в скъпа ножница, украсена с великолепни изумруди — подарък от Ерклант II.

Кортежът влезе в големия Почетен двор, пълен със стражи и офицери, министри и прелати, посланици и придворни, коняри и слуги. Прозвучаха тромпети. Ирдел видя Лорн, който чакаше в началото на монументалното стълбище и му направи знак, че може да се приближи. Лорн се подчини, докато Ирдел помагаше на Исандра да слезе от седлото.

— Госпожо — каза Ирдел, — това е рицарят Лорн. Не се съмнявам, че славата му е достигнала до вас.

Лорн се поклони пред нея.

— Госпожо.

После Лорн поздрави Вол и другите аркантски нотабили. Потърси с поглед Лукас дьо Гатлис, но напразно. Вероятно бяха решили, че ще е по-разумно синът на граф Д’Аргор да остане в Арканте, тъй като идването му в Ориал можеше да бъде възприето като предизвикателство от някои, сред които кралицата.

Веднага щом му се удаде възможност, Ирдел прошепна на ухото на Лорн:

— Новини?

— Да.

— Ще ви приема веднага, щом приключа тук.

— Няма да се наложи.

Застанал встрани, Елвин д’Ералс наблюдаваше Ирдел и Лорн, които разговаряха тихо, докато Исандра Аркантска, която всички уважаваха, не преставаше да поздравява наляво и надясно.

— Как така? — учуди се Ирдел. — Трябва ли да се тревожа за Алан?

— Говорих с Одрик. Алан наистина е напуснал Кралския град. Тайно, но сам и по собствена воля. Несъмнено с помощта на някой си Калрис.

— Кой е той?

— Човекът, който продава кеша, употребяван в Двора. На всички, както изглежда. Което означава, че е подкупил много хора, като се започне с Лазурната гвардия.

— Стуриш?

— Да, но не само него. За да получи някой свободен достъп в Двореца, му трябват покровители. Могъщи покровители. Високопоставени.

— Съветници? Министри?

— Например.

— Естеверис?

— Със съгласието на кралицата, разбира се. Освен ако не се задоволява да гледа на друга страна… Но подвизаването на Калрис в Двореца не може да е убягнало на шпионите на Естеверис. Значи той знае.

— Значи кралицата знае.

Ирдел въздъхна примирено. Погледът му бе привлечен от един от приближените му, който му даваше знак, че го чакат.

— Трябва да вървя — каза принцът-регент. — Вашето мнение?

— Има нещо, което ме смущава в цялата тази работа. Знам, че Алан отново взема кеш, но сега няма нищо общо с отчаяния човек, който беше някога. Освен това, когато навремето бягаше, то беше, защото го лишаваха от кеша. Сега му го носят в стаята и никой нищо не възразява: защо ще ходи да търси другаде?

— Така е. Тогава защо?

— Защо е това бягство? Къде е отишъл? С кого се е срещнал? Не зная. Но това днес не е случайно, само няколко часа преди Почестите — Лорн погледна Ирдел право в очите. — Искате мнението ми? Е, добре, мисля, че отделихте достатъчно време на тази работа. Не позволявайте да ви отклони от задълженията ви.

— Ами ако грешите? Ами ако в този момент Алан лежи на одъра в някоя пушалня?

— Трябва да изберете едното или другото. Или аз съм прав и в такъв случай никой няма да намери Алан, ако той не иска. Или греша, но тогава нямаме време да претърсим щателно квартала на Пушеците. Освен това, главата си залагам, че Естеверис вече е пратил Далк по дирите на Алан.

— Далк?

— Прокълнатата душа на Естеверис. Отрепка, която обаче си знае работата. Ако е възможно Алан да бъде намерен преди Почестите, Далк ще го направи.

* * *

Със свечеряването над Ейрдър се беше спуснала мъгла. Най-гъста беше на пристанището и около него. Улица „Мъртвият фонтан“ беше обвита в плътна сива мъгла, когато наемниците безшумно дойдоха, прикривайки се покрай стените. Те заеха позиция, после зачакаха сигнала на шефа си.

— Давай — каза Далк.

Един от тях почука с юмрук на вратата на пушалнята и веднага щом тя се открехна, той я изби с ритник. Крилото на вратата удари един слуга право в лицето и зашеметен, с уста, пълна с кръв, той отстъпи назад, оставяйки наемниците да нахлуят в сградата. Благодарение на изненадата не срещнаха почти никаква съпротива. С оръжие в ръка те претърсиха последователно всички етажи, като отваряха всяка врата и претърсваха всяка стая. Неколцина слуги, въоръжени с оловни тояги, се опитаха да ги спрат, но бързо бяха отстранени. Колкото до пушачите на кеш, рядко някой от тях беше в състояние да разбере какво се случва и да стане от леглото си. Със замъглен разсъдък някои от тях се опитаха да протестират и да окажат съпротива, но наемниците грубо ги изблъскаха.

Спокойствието още не беше напълно възстановено, когато Далк бавно влезе в пушалнята, препасал меча си.

— Тук ли е? — попита лейтенанта си, докато се качваше по стълбите след него.

— Мисля, че не. Но още не сме свършили. Остава ни да претърсим още няколко стаи горе.

Въздухът на първия етаж беше наситен с ароматния тъмножълт пушек на кеша. Далк и заместникът му минаха покрай помещения, потънали в полумрак, в които можеха да се различат тела, легнали на тесни, ниски легла. После лейтенантът отвори една врата пред Далк и се дръпна настрани.

Далк влезе в салон, обзаведен и украсен с прекомерен лукс. Вътре Вал Калрис стоеше на колене, с вързани ръце, двама наемници го натискаха за раменете. Човекът беше уплашен, но яростта му започваше да надделява и очите му блестяха с убийствен блясък. От сцепената му уста се стичаше кръв и цапаше скъпата му брокатена дреха.

— Оставете ни — каза Далк.

Хората му излязоха и затвориха вратата.

— Кои сте вие, бе? — изплю се Калрис. — А ти, ти кой си? Ти ли командваш, а?

Далк го заобиколи и спокойно започна да оглежда цялото помещение.

Отвори чекмеджетата на едно бюро, повдигна един стенен килим, размести няколко дрънкулки, после вниманието му бе привлечено от червени кутии, натрупани на кръгла масичка.

— Ти какво, мислиш си, че ще ти се размине, така ли? — продължаваше Калрис. — Аз имам покровители, нещастнико! Нямаш представа какво вършиш!

Далк отвори няколко кутии и във всяка една намери една и съща сребърна лула, един и същ скъп комплект за пушене на кеш.

— Бъди сигурен, че ще си платиш! — каза Калрис и се изправи. — И то скъпо! — Далк го погледна под око. — Мамка му, ама кой си ти? Ще ми отговориш ли? Кой си? — изкрещя трафикантът. — Отговаряй! Какво искаш? Злато? Кеш?

Далк се приближи до Калрис, който продължаваше да вика, в прегракналия му глас се смесваха яд и страх. Застана пред него и му каза:

— Името ми е Далк.

И рязко удари Калрис с юмрук в корема.

Мъжът престана да диша и се строполи в ръцете му. Далк го прихвана и с почти нежни движения му помогна да се придвижи до един диван и да седне на него.

— Ето — каза Далк сякаш се грижеше за болен. — Ето. Дишай. Бавно. Дишай. По-добре ли си? — Калрис с мъка кимна. — Аз знам ти кой си. А ти знаеш ли кой съм аз? — ново кимване. — Отлично. Сега вече ще можем да поговорим. Веднага щом си поемеш въздух… Имаш ли нещо за пиене тук?

Калрис посочи с брадичка към един шкаф. Далк му развърза ръцете, после отвори шкафа, в който имаше много бутилки и флакони. Върна се с две чаши ликьорено вино и подаде едната на трафиканта.

— За твое здраве.

Далк седна в един фотьойл и пресуши чашата си на един дъх, а Калрис предпазливо се мръщеше заради сцепената си устна.

— Тази сутрин си отишъл в Двореца и си се срещнал с принц Алдеран в неговите покои — каза Далк. — Не. Не отричай. Не ти задавам въпрос. Знам го. Разбрахме ли се?

— Да.

— Занесъл си му кеш.

— Да.

— А после какво направи?

— Нищо. Аз… си тръгнах. През малко преддверие, както обикновено.

— Сам? — попита Далк и като видя, че Калрис нервно кима, продължи: — Лъжеш ме. Лоша идея.

— Не! Аз…

— Помогнал си на принца да излезе от Двореца.

— Не! Не от Двореца! Само от покоите си!

— Само от покоите си? Как?

— Принцът се предреши като мен.

— Разказвай.

Калрис обясни, че бил занесъл същите дрехи като тези, които носел сутринта. Алан ги облякъл и излязъл просто ей така, само с една качулка на главата. Тъй като Калрис бил от онези, които слугите и стражите не само познавали твърде добре, но дори избягвали да поглеждат, никой не забелязал измамата.

Далк мислеше.

— И за да не се учуди някой, че те вижда да излизаш два пъти от покоите на принца, просто си изчакал смяната на часовите, нали?

— Да — призна Калрис.

— Принцът ли нагласи всичко това?

— Да.

— Някой помагаше ли му?

— Не.

— Знаеш ли къде е отишъл?

— Той… Той спомена „Жълтите пушеци“.

— Нещо по-точно?

— Кълна се, не!

Далк въздъхна.

— Вярвам ти — каза той и стана от фотьойла си. — Ти си последният, който е видял принца. След това той е изчезнал. Може да е бил отвлечен. Благодарение на тебе.

Калрис се изправи, беше пребледнял.

— Ама… — заекна той. — Ама аз не знаех! Не можех да зная, че… Принцът ме накара да му помогна! Н… Не можеш да кажеш „не“ на принц на Върховното кралство! Дори не знаех, че възнамерява да излезе от Двореца! Мислех си… Помислих си, че иска да посети някого дискретно! Да почувства малко свобода!

— Винаги можеш да кажеш всичко това, ако с принца се случи нещо лошо.

Калрис съкрушено тупна обратно на дивана.

После му хрумна една идея — идея, която бързо се превърна в увереност, идваща от годините на шантажи и цинизъм. Той повдигна поглед към Далк и попита:

— Какво искате?

Далк се усмихна зловещо.

— За в бъдеще запомни, че служиш на министър Естеверис и че оттук насетне трябва да се отчиташ на него и единствено на него.

* * *

Магазинчето се намираше в квартал „Долните ями“ далеч от квартал „Жълтите пушеци“, в дъното на кална уличка, в която се бе спуснала непрогледна мъгла. Нямаше никаква табела, само един звънец-камбанка, който жално се поклащаше, а топчетата и зъбните му колела се държаха от неравни сплитки изсъхнали, мръсни косми.

Вратата беше ниска.

Принцът трябваше да се наведе, за да я отвори. После влезе в помещение, осветено слабо от треперливите пламъчета на големи свещи, които се разтапяха, потъвайки в себе си. Веднага почувства, че се задушава. Въздухът тегнеше от миризмата на мръсотия и развалено месо, но това не беше достатъчно, за да обясни замайването му. В това място имаше нещо много по-зловредно от смрад.

Нещо или по-скоро някого, когото бе дошъл да види.

Алан се изправи и свали качулката на наметката си. Кожена маска скриваше лицето му и заглушаваше гласа му. Той извика:

— Има ли някой?

Тъй като не получи отговор, той пристъпи напред и като се взираше в полумрака, видя очертанията на сандъци и шкафове, претрупани етажерки, гърнета и всякакви съдове, урни. Видя една препарирана драконова глава, буркан, в който плуваше детска ръка, изсушени прилепи, увесени заедно за лапите.

Алан извика още веднъж и изневиделица чу един остър, треперлив глас:

— Кой е?

Една мършава ръка дръпна една завеса в дъното на помещението. Алан пристъпи внимателно, готов да извади камата, която носеше на колана си, под наметалото.

— Търся Солиас. Имам нужда от помощта му и от познанията му. И умея да бъда щедър.

— Добър отговор. Но на друг въпрос.

Завесата се разтвори и се показа един ужасяващ старец. Беше невероятно слаб, отблъскващо мръсен, облечен в дрипи, вкоравени от нечистотия. От него се носеше миризма на пот и урина.

Оголил жълтите си зъби, с блеснал поглед, той се усмихваше.

— Вие ли сте Солиас? — попита Алан.

— Това е името ми.

— Сами ли сме?

— Никога.

Алан се огледа наоколо си.

— Там, в Ада, Тримата дракони бдят. Чакат и никога не спят — изрецитира Солиас.

— И друг път съм чувал тези стихове.

— Значи винаги трябва да ги помниш. Какво искаш, принце?

Солиас посочи прокъсан килим, на който бяха сложени две възглавници от двете страни на поднос от потъмняло сребро. Наведе се към едната възглавница, но Алан продължи да стои прав и — цял напрегнат — попита:

— Откъде знаеш кой съм?

Той беше принц и наследник на трона, затова имаше пълно основание да се бои от засада, от отвличане. Без ескорт и въоръжен само с една кама, без никой да знае къде се намира, той не се съмняваше, че предрешеният му вид беше най-добрата защита в квартал като „Долните ями“.

— Дойде да говориш със Солиас, нали? — каза старецът, докато оправяше гънките на гнусната си дреха върху коленете си.

— Да.

— И защо? Защото той вижда това, което другите не виждат, нали? Защото той знае повече, отколкото знаят другите, нали? Тогава от какво се оплакваш? — Солиас посочи възглавницата срещу себе си. — Не се бой от нищо, принце. Твоите тайни са и мои.

Принц Алан свали маската си и седна.

— Там! — каза Солиас, като щракна с пръсти към десния хълбок на Алан. — Там! — повтори той раздразнено. — Покажи, принце! Покажи!

Алан се поколеба, после пъхна ръка в сакото си. Извади метална ножница, към която Солиас протегна ненаситни пръсти, извити като нокти на граблива птица.

— Дай!

Солиас взе ножницата, устата му се разтегна в усмивка, при която се показаха зъбите му, разядени до венците. Разгледа я от всички ъгли с влюбен поглед, помириса я с удоволствие и я потърка в хлътналите си бузи, покрити с рядка, сплъстена брада.

— Тъмнината — прошепна той. — Тъмнината… Ето какво те води, принце. Нали?

— Как успя да разбереш? — изуми се Алан. — Тази ножница е от плътен аркан. Специално накарах да го изработят. По принцип не трябва да пропуска нищо от…

Солиас го прекъсна с подигравателно, доволно хилене.

Отвори ножницата, обърна я и от нея се плъзна изящно изработен кинжал с черно острие, нашарено със зловещи пурпурни нишки. Това беше кинжал от Тъмнина, сам по себе си съвършена рядкост. Но точно за този се предполагаше, че за малко не бе убил принца-кардинал Жал няколко месеца преди това. Всички мислеха, че е изгубен, но Алан го беше прибрал и запазил, без да каже на никого.

— Хубава изработка — каза Солиас, като се възхищаваше на кинжала. Държеше го с двата си палеца за острието и за дръжката. — Хубава изработка… Но не е оръжие за принц.

— Искам да знам откъде идва това оръжие. Кой го е изковал и омагьосал. Изглежда, че е възможно, че всеки магьосник оставя своя печат и че той може да се разпознае. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори старецът с вдигане на рамене, като не изпускаше кинжала от очи. — Но трудно. Дълго… Скъпо.

— Няма значение.

— Тогава ще узнаеш, принце. Ще узнаеш.

— Но никой друг, само аз. Ако проговориш…

Заплахата не развълнува Солиас.

— Никой друг, принце. Ти и аз. Нали?

Старецът протегна ръката си, дланта му беше покрита с кора от мръсотия. Алан сложи в нея кесия с двайсет златни лангъра като първоначална предплата.

4.

Вечерта кралица Селиан завършваше приготовленията си и избираше бижутата си за литургията на Почестите, когато Жал влезе в покоите й. Почетните й дами побързаха да излязат, като всяка поздрави принца-кардинал с реверанс, когато мина покрай него, сред шумолене на поли.

Остана само Дол Стуриш, когото принцът отпърво не бе забелязал.

Жал зачака.

Почака достатъчно дълго, колкото бе нужно, вперил мрачен, нетърпелив поглед, без да каже и дума, в капитана на Лазурната гвардия.

Тишината стана напрегната.

Разбирайки, че принцът-кардинал иска той да напусне, Стуриш се поколеба. Чувстваше се неловко и потърси подкрепа — или поне някакъв знак — от кралицата. Но тя продължаваше да стои с гръб към двамата мъже и седнала пред изящна тоалетка, чието овално огледало се осветяваше от няколко свещи, си даваше вид, че нищо не забелязва.

Стуриш се прокашля.

Напразно — кралицата упорито се интересуваше само от бижутата си.

Оскърблението, на което Жал подлагаше капитана на Дворцовата гвардия, стигна дотам, че той му посочи вратата с очи, при което Стуриш пребледня. Не можеше да търпи повече и тъй като не можеше да отвърне на един потомствен принц, му оставаше само едно: да излезе. И така, той сковано поздрави кралицата и принца-кардинал, преди да се оттегли.

Веднага щом вратата се затвори зад Стуриш, кралицата се извърна леко към Жал и му каза:

— Би трябвало да щадите повече Стуриш. Той е суетен тъпак, но е полезен. Всъщност именно защото е суетен тъпак, е полезен. Смятате ли, че случайно го сложих начело на Лазурната гвардия?

— Мразя лицемерните благочестивци.

— Повечето благочестивци са лицемерни.

— Този е по-лицемерен от другите. Не мога повече да търпя да го гледам как се перчи с драцитената руна на Добродетелните на гърдите си.

— Но ще ми направите удоволствие да се отнасяте по-снизходително към него за в бъдеще. Повтарям ви: той е полезен.

Принцът-кардинал понечи да каже нещо в яда си, но се сдържа и замълча. Вярата му в Дракона-крал беше истинска, пламенна. И когато вземеше властта, щеше да преследва и гони нечистите и лицемерните със същата убеденост.

— Нещо ново за Алан? — попита той.

— Не — колието, което кралицата държеше, се скъса и освободените черни перли се изтърколиха на паркета и се пръснаха в сумрака на стаята. — Чакам Естеверис да дойде всеки момент.

На вратата се почука.

— Да? — каза Селиан силно.

Министър Естеверис влезе през една врата, която един слуга отвори и затвори. Все така седнала пред огледалото, кралица Селиан подаде, без да поглежда, едно изумрудено колие на Жал.

— Ние ви слушаме, господин министре — каза принцът-кардинал, докато слагаше колието на шията на майка си.

Това „ние“ никак не се хареса на Естеверис, който смяташе, че единственият човек, който може да му държи сметка, е кралицата. Направи се, че не забелязва и каза:

— Далк проследи следите на принца до Калрис…

— Калрис? — не разбра Жал.

Кралицата, която отлично знаеше кой е Вал Калрис, отхвърли въпроса с махане на ръка — същото, с каквото би прогонила досадно насекомо.

— Точно Калрис е помогнал на принца да напусне Двореца инкогнито — продължи Естеверис, който бе подчертано доволен, че Жал е извън играта. — Но той му се е подчинил, без да задава въпроси и не знае какво е възнамерявал да прави принцът. Споменал е „Жълтите пушеци“, но нищо повече.

Кралицата въздъхна.

„Жълтите пушеци“ беше малък квартал в Ориал, където бяха повечето пушални на кеш. Ако Алан беше отишъл там, за да се отдаде на порока си, шансовете да го открият бързо бяха нищожни.

— Далк и хората му започнаха да претърсват „Жълтите пушеци“. Но освен ако не стане някое чудо…

— Алан няма да присъства на Почестите — довърши Жал.

Естеверис се съгласи.

— Камбаната току-що отмери девет часа — каза той. — Съмнявам се, че принцът ще може да бъде намерен за по-малко от три часа.

Кралицата рязко се изправи, като преобърна стола си.

— Това е невъзможно и Алан отлично го знае. Не е случайно, че е избрал да изчезне точно днес. Знае, че е твърде късно Почестите да бъдат отменени. Целият Двор вече се приготвя за тях, както и чуждите делегации. Длъжни сме да бъдем там и никой няма да пропусне да забележи неговото отсъствие.

— Да обявим официално, че Алан е тежко болен — предложи Жал.

— Това ще е по-малкото зло — каза Естеверис. — Ще запазим приличието, но нищо повече. Не можем да попречим на никого да си въобразява каквото си иска.

— И да говорят. Да злословят.

— И когато принцът се възкачи на трона си, мнозина няма да пропуснат да припомнят, е не е бил на литургията на Почестите на баща си…

— Тъпак — процеди кралицата през зъби. — Малък неблагодарник.

— Не за пръв път принцът изчезва, за да се отдаде на кеша — припомни Естеверис. — Но всеки път е бил намиран без шум и без скандали.

— От всички дни пожела да е точно този — продължи кралицата, която не ги слушаше, а мислеше на глас.

Естеверис и Жал млъкнаха и зачакаха кралицата да довърши мислите си.

Накрая тя каза:

— Алан ще присъства на Почестите.

— Моля? — изненада се принцът-кардинал.

— Естеверис, потвърдете, че принц Алдеран днес е бил болен. Но бъдете категоричен, че нищо не би могло да го възпрепятства да присъства на Почестите.

Министърът се поклони.

— На вашите заповеди, госпожо.

Жал обаче не беше толкова схватлив като Естеверис:

— Но как можете да сте сигурна, че Алан ще се появи на Почестите тази вечер? — попита той кралицата.

На което тя отговори:

— Познавам Алан по-добре, отколкото той самият се познава.

* * *

Лорн се върна в Черната кула чак по мръкнало.

Завари я осветена с факли и почти смълчана, сякаш беше пуста. Дворът беше празен. Можеха да се различат силуетите на часовите на обходните пътища — по-тъмни сред мрака. Вятърът развяваше платната, покриващи скелетата. Капаците на всички прозорци бяха затворени, от някои от тях се процеждаше светлина.

Докато минаваше през двора, Лорн чу смехове — единият мъжки, другият женски, — идващи от ковачницата. Заинтригуван, той отиде да види какво става и влезе, без да почука, като прекъсна точно по средата един весел разговор. Принц Алан и Наерис се обърнаха към него, усмивките им замръзнаха от леко смущение. Бяха седнали до една маса и на светлината на огнището си поделяха бутилка вино, в която не оставаше още много.

— Добър вечер — каза Лорн.

— Добър вечер — отговори Алан и се изправи.

— Търсят те.

— Знам.

Лорн, Алан и Нае се познаваха от детинство и Нае ги познаваше достатъчно добре, за да знае кога, въпреки привидностите, нещата помежду им не бяха на добре.

Тя стана и каза:

— Трябва да се приготвя за Почестите.

— Радвам се да те видя отново, Нае — каза й Алан, докато тя запасваше меча си.

— Аз също — рече тя и нахлузи палтото си. — До скоро — обърна се към Лорн, преди да излезе.

Лорн й кимна.

Отвори вратата, за да може Нае да излезе, после я затвори.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Мислех си, че можем да отидем на Почестите заедно.

Лорн се приближи до масата и без да си сваля палтото, си наля вино в чашата на Нае.

— Добре си направил, като си наел Нае.

— Знам.

Лорн отпи и като остави чашата, погледна Алан. Принцът беше в отлична форма — погледът му беше жив, а изражението доволно.

— Горд ли си със себе си? — процеди Лорн.

— Доста.

— По твоя вина Калрис ще има неприятности.

— Не ми казвай, че си загрижен за тая отрепка…

— Не. Обаче Одрик се притеснява за тебе. Наистина е повярвал на малкия ти трик тая сутрин. Сигурно е трябвало той да повярва, че не си на себе си, понеже нямаш дрога, за да може и други след това да го повярват. Необходимо зло.

— Как се досети?

— Носят ти всичкия кеш, който пожелаеш, направо в леглото. Няма никаква причина да прескачаш през стената, за да ходиш да пушиш другаде.

Алан се усмихна.

— Добре казано — той седна и се протегна. — Да прескачам през стената. Да, точно така е…

— Не я ли мина тая възраст, а?

— Караха ли те да ме търсиш, както в доброто старо време? Майка ми? Естеверис?

Лорн напълни чашата си, после и чашата на Алан. Напрежението между двамата мъже отслабваше. Връщаше се разбирателството.

— Горе-долу — отвърна Лорн. — Ирдел научи много бързо, че си изчезнал. Мисля, че Естеверис е направил така, че информацията бързо да стигне до него.

— С надеждата Ирдел да те накара да разбереш какво става.

— Да.

— Трябва да се признае, че това е напълно в стила на Естеверис.

— Във всеки случай това успя.

С чаша в ръка Алан се опря с рамо на стената и каза:

— Успяло е, но ти не си се чудил дълго.

— Само докато бях в стаята ти. Обаче Далк и хората му сигурно претърсват всички пушални в „Жълтите пушеци“ ако това те утешава.

— Да, това наистина малко ме утешава.

Лорн погледна Алан право в очите.

— Искаш да им дадеш урок, така ли е? На Естеверис. На Жал. И най-вече на майка ти. Искаш да им напомниш, че нищо не може да се прави без тебе и че грешат, ако те смятат за напълно спечелен. Че не си пионка, която могат да местят, както си искат.

— Нищо не може да се скрие от тебе — Алан изпи виното си. — Ще разберат след малко, когато ме видят, че идвам.

— Мисля, че вече са разбрали посланието. Поне майка ти.

Принцът се сепна.

— Как така?

— Продължава да е оповестено, че ще присъстваш на Почестите. Следователно или са поели риска да заложат, че Далк ще те намери навреме, или са разбрали.

Лицето на Алан стана замислено.

— Майка ми. Майка ми е разбрала…

Лорн беше на същото мнение, но замълча. Имаше чувството, че Алан крие нещо от него, че единствената цел на бягството му не е била да припомни на кралицата и на Естеверис колко е значим.

— Какво прави целия ден? — попита Лорн. — Кри ли се?

Алан вдигна рамене неопределено.

— Не точно. Шлях се из улиците. Разхождах се из Ориал като обикновен гражданин. Казах си, че срещата инкогнито с моя народ не е лоша идея, тъй като утре ще бъда крал…

Принцът показваше безгрижие, което не успя да заблуди Лорн. Без да покаже нищо, Лорн разбра, че Алан лъже.

Алан се досети и се смути.

За да прикрие смущението си, той потри ръце с пресилен възторг и непринудено рече:

— Скоро ще стане време да тръгваме, нали?

Лорн си помисли, че от тримата синове на Върховния крал, единствен Ирдел все още го оплаква.

* * *

Тя гледаше градините на Кралския дворец, осветени от Голямата мъглявина, когато принц Жал дойде при нея. Щом го чу да влиза, тя се извърна от прозореца и смъкна на раменете си широката наметка, която до този момент скриваше лицето й. Беше на четирийсет. Висока и слаба, с благородна осанка, тя се усмихваше и изглеждаше спокойна, противно на принца-кардинал, чийто недоверчив поглед непрекъснато шареше наоколо.

Госпожа Мерил направи почтителен реверанс.

— Добър вечер, ваше преосвещенство. Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен.

— Моля ви. Но мога да ви отделя само няколко минути, преди да отида на Почестите.

— Няколко минути — това е всичко, което искам. И не се страхувайте, ваше преосвещенство. Никой не знае за срещата ни тази вечер и никой няма да узнае.

Госпожа Мерил ръководеше Лилиите — орден от елитни куртизанки, чиито мисии с времето бяха станали твърде разнообразни. Красиви, интелигентни и образовани, те бяха известни не само с прелестите си и с таланта, с който ги използваха. Тъй като имаха достъп навсякъде, те биваха използвани и като вестителки, шпионки или посреднички при преговори от знатните лица във Върховното кралство или другаде. Знаеха много тайни. Дискретни и влиятелни, опасни, те никога не пропускаха да се погрижат за собствените си интереси.

— Но се налагаше да се срещнем — добави госпожа Мерил.

— По какъв повод?

— Вашето време е ценно. Така че ще говоря направо. Дойдох тук тази вечер, за да ви предложа услугите на Лилиите.

— Вашите услуги? Как така?

— Ще има война и тя ще раздели Върховното кралство. На нас са ни известни причините и знаем кои партии ще се изправят една против друга. Лилиите желаят да вземат вашата страна, която е също така и страната на кралицата… и на следващия Върховен крал.

Жал остана невъзмутим, но само той си знаеше какви усилия му струваше това. Възможно ли бе Лилиите да познават съдържанието на завещанието, което скоро щеше да лиши Ирдел от неговия трон в полза на Алан? Госпожа Мерил току-що бе дала ясно да се разбере. Но как беше възможно? И от какво трябваше да се страхуват? Принцът-кардинал реши, че е за предпочитане да извърти разговора, без нищо да отрича или потвърждава.

— Струва ми се, че в миналото Лилиите винаги са спазвали съвършен неутралитет.

— Така е. Или поне е това, което сме се старали да покажем и да ни повярват.

Жал се усмихна.

— Когато са успешно направени — каза той, — външните белези значат много повече от истините.

Принцът-кардинал замълча за миг, размишлявайки над това, което госпожа Мерил предлагаше. Не ставаше въпрос да й отговори сега, нещо, на което тя със сигурност не се надяваше. Жал трябваше първо да претегли всички „за“ и „против“. Трябваше да реши дали да каже, или не на кралицата. После трябваше да обсъди нещата с нея и Естеверис. Предложението на Лилиите можеше да крие капан. И тъй като Лилиите знаеха, може би вече бяха предупредили принц Ирдел за онова, което го очакваше след Примирието на сълзите.

— Да предположим — каза Жал, — че не грешите. Да предположим, че по волята на Сивия дракон скоро династична разпра ще противопостави двама принцове на Върховното кралство. Да предположим също, че тази разпра ще доведе до война. И да предположим накрая, че Лилиите ще се включат в тази война с присъщите им оръжия…

— Добре. Да предположим всичко това.

— В такъв случай няма ли да е пусната в ход най-голяма предпазливост?

— Несъмнено. Но вие знаете, че няма по-голяма гаранция за верността от общите интереси. Ние залагаме на победата на този, когото крал Ерклант II е посочил за свой наследник. Което означава, че залагаме на вашата победа, ваше преосвещенство. И на победата на Църквата на пожертвания Дракон-крал.

— Това е мъдро — съгласи се принцът-кардинал.

— Мъдро и обмисляно дълго, не се съмнявайте. Помислете добре над нашето предложение, ваше преосвещенство. Само за това ви моля.

* * *

Коленичил пред статуята на Ейрал, принц Ирдел се молеше сам в полумрака на своите покои, когато на вратата се почука. Поверявайки душата си на Белия дракон на Познанието и Светлината, той се пое дълбоко дъх и се изправи.

— Влезте.

Появи се Елвин д’Ералс.

Елегантно облечен, той носеше широко червено наметало. Друго такова беше сгънато на ръката му.

— Скоро ще стане време — каза той.

Ирдел кимна.

Погледна мрачно през прозореца към катедралата на Ориал, всички прозорци на която светеха в нощта. Скоро камбаната щеше да забие и литургията на Почестите щеше да бъде отслужена. И в полунощ Примирието на сълзите щеше да свърши.

— Ще се справите ли? — попита Елвин.

— Да — отвърна принцът-регент.

Всъщност беше смазан.

Смазан, на първо място, от траура, тъй като скърбеше за смъртта на своя баща, който при все това никога не бе показал към него нито уважение, нито обич. Смазан и от тегобата на отговорностите, които скоро трябваше да поеме: на следващия ден щеше да бъде коронясан и от този момент насетне съдбата на Върховното кралство щеше да легне на плещите му — дали щеше да е достоен за това?

И накрая смазан от заплахите, които тегнеха върху него.

— Какво има? — разтревожи се Елвин.

Ирдел се насили да изглежда спокоен.

— Нищо. Малко… Малко съм напрегнат, това е.

Но Елвин не се заблуди.

Сложи наметалото, предназначено за принца-регент, на облегалката на един стол и каза:

— Познавам те, Ирдел. Има още нещо.

— Не. Успокой се.

— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

— Тогава те оставям. Не се бави. Ескортът ти те чака.

Елвин тъкмо щеше да се оттегли, когато — с очи, все така вперени в светлините на катедралата — Ирдел каза:

— Днес говорих с Исандра Аркантска.

Елвин се обърна.

— Е? — рече той.

— Или по-скоро тя говори с мен. Насаме.

— Моля? — каза Елвин.

Елвин се върна назад и попита:

— Какво каза тя?

— Предупреди ме да се пазя от кралицата и от Жал. Каза ми, че срещу мен има заговор. Предупреди ме и че ще има война — войната, която предвеща червената пепел. Война, която ще разкъса Върховното кралство… Каза ми също, че имам само един истински съюзник и че скоро ще трябва да му се доверя повече от всякога.

— Кой?

— Лорн.

— Лорн? — възкликна Елвин. — А Исандра откъде знае всичко това? И от кого?

— От валмирците. От техните астролози.

Елвин презрително изпухтя.

— Случва се астролозите да сгрешат. Дори валмирските… А и кой знае дали валмирците не са излъгали аркантците? Или дали аркантците не те лъжат умишлено? Не знам каква игра играе господарката на Арканте, но Божествените не говорят от нейната уста.

— А от чия уста биха могли да говорят?

— От ничия. Ти трябва да се пазиш от всички.

— И от теб ли?

— От мен… Знаеш, че аз съм нещо различно…

Ирдел се усмихна и попита:

— Ще ми помогнеш ли?

Взе плаща, който Елвин му бе донесъл, наметна го, после се обърна, за да може младият виконт да го нагласи на раменете му и да го надипли.

Елвин се зае.

— Ето — каза той, после нежно прегърна Ирдел отзад и го целуна по врата. — Ти ще бъдеш велик крал — прошепна му той на ухото.

Със затворени клепачи Ирдел се остави на ласките му… после се съвзе. Освободи се от нежната прегръдка на този, който беше негов любовник, обърна се и му каза:

— Ти ми обеща, че ако останеш да ми служиш, няма да…

— Зная — прекъсна го Елвин. — Извини ме.

— Не мога да бъда Върховен крал и да обичам мъжете.

— Аз искам да обичаш само един от тях.

— Невъзможно е и ти го знаеш.

Елвин сведе поглед.

После се окопити, усмихна се, върна си обичайното поведение и продължи да играе ролята си.

— Ескортът — каза той. — Чака те.

На свой ред Ирдел също се направи, че е забравил за случилото се:

— Върви напред. Ей сега идвам.

Когато излезе, виконт Д’Ералс вдигна два пръста към гърдите си и през дрехата си докосна малкия медальон във формата на кръст, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени настрани криле.

— Превелики Пожертван — прошепна той, — прости ми.

5.

Тържественото ритуално погребение на Ерклант II завърши в часа и на мястото, където беше започнало преди двайсет и един дни. В дванайсетия час през нощта крале и кралици, херцози и херцогини, велики феодали и велики дами напуснаха катедралата на Ориал, където бяха присъствали на литургията на Почестите, посветена на покойния Върховен крал. Всички, без значение от потекло и ранг, носеха еднакви кървавочервени плащове.

Първо се появи кралското семейство.

Най-отпред вървеше принц Ирдел, подал ръка на леля си — Леара, херцогиня на Галиор и Лорини, за която това беше първото й публично появяване, откакто бе изпратена на заточение. Следваше кралица Селиан, опряна на ръката на принц Алан. Накрая вървеше принцът-кардинал Жал, който бе отслужил Почестите и бе предал на Дракона-крал душата на своя баща, като се бе молил Божественият да съхрани Трона от абанос и оникс.

Следваха представителите на големите провинции на Върховното кралство: Аргор, Фелн, Лангър, Лориан и Орвал, и на неговите Свободни градове: Арканте, Самаранд, Исмалис. След тях вървяха представителите на кралствата и княжествата в Имелория: Вестфалд, Валмир, Алгера, Ломбрия, Иредия и други. Липсваха единствено враговете на Върховното кралство, повечето обединени зад Иргаард.

Дългият, бавен и величествен кортеж излезе от катедралата на Ориал под звъна на камбаните, които биеха с всичка сила под Голямата мъглявина, изпълнила ясното небе. Кортежът тържествено премина между огньовете, които горяха в празния притвор, тъй като Ониксовата гвардия — в пълно въоръжение и на коне — държеше тълпата настрани.

Няколко кървавочервени наметки паднаха на земята.

След тях други.

Всички те малко по малко заприличаха на килим от кадифе и коприна, преди да бъдат хвърлени в огъня. Онези, които ги бяха хвърлили, се отдалечаваха, свалили своя траур, а камбаните замлъкнаха и в нощта настъпи странна, трептяща тишина.

* * *

В каретата, която я връщаше в Двореца, кралица Селиан, седнала сама на най-хубавата седалка, дълго мълча. Принц Жал и Естеверис седяха насреща й и мълчаха заедно с нея. Безучастна, неподвижна, тя мислеше, погледът й гореше, а горната й устна потреперваше. Каретата се носеше бавно, със спуснати завески, по тесните улици, изпълнени с тълпи, дошли до катедралата да се молят. Свещите, осветяващи кабината, хвърляха мрачни сенки, които правеха лицето на кралицата още по-тревожно.

— Подцених Ирдел — каза тя накрая. — Взех лоялността за покорство. Приех подчинението му за слабост. А мълчанието му за подчинение. И това в продължение на години — тя се вгледа първо в Жал, после в Естеверис, сякаш за да ги предизвика да я оборят. — А той само е чакал да настъпи неговият час. Чакал и приспивал недоверието ми. И сега, когато си мисли, че е на път да стане крал, най-сетне се показва в истинската си светлина…

Кралицата изобщо не се съмняваше, че Ирдел ще се бие за трона си. Очакваше той да оспори завещанието, да събере привържениците си и да вдигне войска, за да спечели. Това обаче не я тревожеше. Кралицата беше готова за война, ако тази война щеше да постави Алан на Трона от абанос и оникс: всичко, което можеше да позволи на сина й да изпълни съдбата си, беше добро, а цената, която трябваше да се плати за това, щеше да е толкова по-ниска, колкото по-кратък бъдеше сблъсъкът за короната на Върховното кралство.

Всъщност допреди няколко дни кралицата мислеше, че принц Ирдел бързо ще се откаже и ако му бъде предложен почтен мир, ще свали оръжието след няколко битки, няколко обсади и — преди всичко — няколко поражения. Смяташе го за също толкова неспособен да царува, колкото неспособен беше да води война и да подчинява провинциите. Щеше да се огъне пред пролятата кръв, изгубените животи, сълзите на вдовиците и майките, опустошените селища и полята, осеяни с трупове, от които се процежда Тъмнината. Така че за него в крайна сметка несъмнено щеше да бъде облекчение да капитулира, а после да се откаже от трона. Неспособен да поеме кралските си отговорности, той щеше да приеме едно позлатено заточение и да изчезне в небитието на забравата.

Кралицата обаче беше сгрешила за Ирдел.

И го разбираше едва сега, въпреки неколкократните предупреждения на Естеверис. Тя просто не бе пожелала да чуе тези предупреждения. Вече нямаше за кога да съжалява, но сега я беше яд на самата нея. Освен това имаше чувството, че е била измамена, а това й беше особено мъчително.

Измамена от Ирдел, разбира се.

Но най-вече от Леара — херцогинята на Галиор и Лорини.

— Ирдел няма да се откаже — кралицата продължи да мисли на глас. — И дори ако той е принуден да го направи, Леара никога няма да отстъпи. Не се е върнала от заточението заради едното удоволствие да се покаже под ръка с племенника си.

Враждата между кралицата и херцогинята беше стара, а и дълго време си бяха оспорвали влиянието, което искаха да упражняват над Върховното кралство. На кралицата й бяха нужни много усилия и интриги, за да успее да компрометира и прогони херцогинята от Двора. Двете жени се ненавиждаха.

— Повярвайте ми, дъртата мръсница е абсолютно решена да си отмъсти за годините на заточение, които дължи именно на мен. Търпеливо е подготвяла завръщането си и няма да спре, докато не си върне положението в Двора — нещо, което може да стане само ако Ирдел седне на трона.

Кралицата замълча, подканяйки принца-кардинал и Естеверис да кажат нещо.

— Войната, която се задава, ще бъде ужасна — каза министърът. — Червеният дракон не е сгрешил, изпращайки своя пепелен дъжд.

— Нещата се промениха. Ако утре избухне война, която трябва да ни изправи срещу принца-регент, в този момент не можем да сме сигурни, че предимството ще е на наша страна. Привържениците на принца-регент ще бъдат многобройни и решени да се борят. Разбира се, зад него ще застане неговото херцогство Орвал. Несъмнено Аргор ще го подкрепи. Както и Фелн, ако реши, че е в негов интерес. Дориан ще се раздели на две. Арканте вече се бунтува срещу Трона от абанос и оникс. Остават ни само Лангър и Седемте града…

— Лангър е най-могъщата и най-богатата от нашите провинции — възрази принцът-кардинал. — Само той струва колкото две херцогства Фелн. Може би дори три.

Естеверис се направи, че не е чул. Изпълнен с надежда, че ще успее да убеди кралицата, той се интересуваше единствено от нея.

— Това е положението вътре в страната — каза той. — Сега, външното положение — и започна да изброява: — Иргаард? Винаги е бил враг на Върховното кралство и армиите му ще застрашат нашите пристанища и нашите граници при първа възможност. Вестфалд? Той няма да се помръдне, но неговите наемници ще се бият за този, който плаща повече, а това няма да можем винаги да сме ние. Кралство Алгера? Няколко обещания за земи и богатства ще са достатъчни да припомнят на краля му, че майката на принца-регент е алгеранска инфанта. Търговците от Ломбрия? Хванати между Алгера на запад и Орвал на изток, кой лагер мислите, че ще изберат? Колкото до Ансгарн, там чакат само най-малкия повод, за да си отмъстят за смъртта на един от техните принцове.

— Валмир ще се присъедини към нас — каза Жал. — Той винаги е бил съюзник на Върховното кралство. Принцовете на Иредия също ще ни подкрепят.

— Не всички — Естеверис привлече погледа на кралицата в сумрака. — Господарке, ако утре оповестим завещанието, според което принц Алан е наследник на Трона от абанос и оникс, ще избухне война, която няма да можем да спечелим и която ще доведе до разрухата на Върховното кралство. В желанието си да го спасите, в желанието си да му дадете един велик крал, ще ускорите гибелта му.

— Какво значи това, искате да се откажем? — възмути се Жал. — Тъкмо напротив, сега е моментът да поведем битката! Драконът-крал ще гарантира нашата слава и нашите успехи — заяви принцът-кардинал с непоколебима вяра.

Естеверис още веднъж не му обърна внимание.

Наведе се към кралицата и настойчиво каза:

— Спомнете си червената пепел над Ориал, господарке. За всички това беше прокоба. Единствено от вас зависи да се окаже само предупреждение.

За миг министърът си помисли, че е успял.

Заблуждаваше се.

* * *

В криптата на катедралата на Ориал около гробницата на Ерклант II горяха големи свещи и на тяхната светлина всичко наоколо тънеше в сумрак: ниши, решетки и саркофази, сводести проходи, потънали в земята, потъмнели надгробни плочи, които едва-едва се очертаваха. Тук почиваха за вечни времена, в покоя на Ейрал Върховните крале — от първия до последния.

Застанал на колене, граф Теожен д’Аргор се молеше сам, когато чу стъпки. Погледна през рамо и видя Лорн, разбра и тъжно се усмихна.

— Време е, нали?

— Да — каза Лорн. — Монасите-рицари чакат, за да могат да затворят криптата.

— Още малко, моля ви.

Лорн кимна и застана встрани да изчака, мълчалив и неподвижен, докато Теожен привършваше молитвите си и отправяше последно сбогом към покойния. Накрая графът се изправи мъчително, сякаш премазан от огромна тежест.

Обърна се и — тежко, развълнувано — каза:

— Каквото и да е направил, той беше мой крал. И мой приятел.

Не беше махнал червения си плащ.

— Зная — отговори Лорн. — Елате, графе. Време е.

* * *

Принц Алан още не си беше легнал, когато на вратата на покоите му се яви Дол Стуриш. Седнал в едно кресло, кръстосал глезени пред хубавия огън, принцът бавно пиеше своето вино с кеш и размишляваше.

Утре щеше да бъде крал.

— Ама той какво иска по това време? — попита Алан.

— Не зная — отвърна Одрик. — Каза само: „Заповед на кралицата“.

Алан се сепна и се разтревожи, но нищо не показа.

— Добре — рече той. — Пусни го.

Малко след това Стуриш влезе. Не видя веднага Алан, който седеше с гръб към него и креслото го скриваше почти изцяло.

— Какво ви води, Стуриш? — попита принцът, без да стане и дори без да погледне слугата си.

Изпитваше същото презрение към капитана на Дворцовата гвардия, както и Лорн.

Стуриш не посмя да се приближи.

— Нейно Величество кралицата ви моли да отидете при нея — каза той от вратата.

— Сега?

— Да, месир.

— Какво се е случило?

— Не зная.

— Добре. Кажете й, че идвам.

— Имам заповед да ви отведа при кралицата.

— Знам пътя до покоите на майка ми — процеди Алан раздразнено.

— Нейно Величество ви очаква в тронната зала.

Сега вече Алан се разтревожи.

* * *

Логан чакаше отвън.

Кладите още горяха, когато Лорн и Теожен излязоха и големите врати на катедралата се затвориха зад тях. Нощта беше приятна и спокойна. На ясното небе се виждаха безбройните звезди на Голямата мъглявина, към която катедралата — висока, бяла, величествена — издигаше каменната си стрела.

Осветен от жарта, която постепенно слягаше, притворът беше осеян с кървавочервени плащове, които техните собственици — бързащи да оставят траура — дори не бяха хвърлили в пламъците. Валяха се — разпръснати, изпотъпкани хиляди пъти като тъжни останки от разбита армия. Тази гледка окончателно натъжи граф Д’Аргор, който седна на стъпалата на катедралата. Лорн се поколеба, после го последва, а Логан остана да стои прав встрани.

Известно време Лорн и Теожен седяха, без да кажат и дума, накрая графът прекъсна мълчанието:

— Днес говорих с Великия Градоначалник на Арканте.

— Вол?

— Да. Исках да науча нещо за Лукас…

Тъй като Теожен не довърши думите си, Лорн попита:

— Е?

— Вол ми каза, че последния път, когато го е видял, Лукас бил добре. В момента е в Арканте.

— Не мисля, че е страдал много в затвора.

— Лукас е издръжлив — каза Теожен с лека нотка на бащинска гордост. — Нужни са повече от няколко месеца в килия, за да бъде подложен на изпитание — въздъхна и добави. — За да бъде вразумен също, за съжаление.

Настъпи ново мълчание, в това време една от кладите рухна с трясък и от нея полетяха жар и пепел.

— Още не съм ви благодарил, рицарю — каза Теожен. — За мен. И за моя син.

— Няма нужда. Принц Ирдел поиска освобождаването на Лукас. Аз нямам никаква заслуга.

— Само че аз знам, че да измъкнете Лукас от крепостта Гриф съвсем не е било лесно. А с това си спечелихте и нови врагове. Съмнявам се барон Дирова да ви прости някой ден. Внимавайте с него: той е жесток и притворен.

Лорн вдигна рамене.

— Какво ще правите? — попита Лорн. — Ще се върнете в Каларин? Сега вече можете.

Каларин беше замъкът на граф Д’Аргор.

Докато синът му зависеше от милостта на кралицата, която заплашваше да го осъди за предателство, Теожен нямаше друг избор, освен да стои в Ориал и да се показва в Двора като верен васал. Но сега, когато Лукас отново беше свободен, ръцете му бяха развързани.

— Мога, да — каза Теожен. — Но трябва ли да го направя? — заинтригуван, Лорн се извърна към него. — Червеният дракон изпрати известие за война. Ориал се превърна в гнездо на интриги и заговори. Тронът е нестабилен, а Върховното кралство от години запада. Може би дори го грози гибел… А аз какво направих, за да попреча на това? Нищо. Зарязах всичко и се прибрах в моите планини. Като се замисля, избягах. Уморен. Отвратен. Избягах далеч от света, както направи Ерклант, когато се затвори в своята Цитадела.

— Твърде строг сте към себе си.

— Не, рицарю. Откровен съм.

— Ако не бяхте вие, Иргаард щеше да победи в Ангборн. Върховното кралство щеше да понесе тежко поражение. Ониксовата гвардия нямаше да я има и аз нямаше да съм тук и да разговарям с вас.

— Тъкмо това е доказателството, че Аргор прекалено дълго стоя настрани от делата на Върховното кралство. И че той може да промени съотношението на силите. Лукас никога не се отказа да се бори за това, което смяташе за справедливо. Хвана оръжието, когато Върховното кралство обсади Арканте. Аз отказах да изпратя войска в тази война, която смятах за несправедлива, но нищо не направих, за да й попреча — Теожен се изправи, бавно свали плаща си и го сгъна. — Задава се война, рицарю. Дори да я нямаше пепелта на Червения дракон, усещам го дълбоко в себе си — и той се удари с юмрук по корема. На свой ред, Лорн също стана. — Но този път няма да гледам, без да правя нищо. Ще избера своя лагер и ще се боря.

— Кой е този лагер?

— Този, който честта и дългът ми посочат.

— Има само един достоен лагер — заяви Лорн. — Лагерът на Върховното кралство.

Теожен кимна неопределено и се замисли над това, което чу.

И разбра.

— Искате да кажете…

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — рече Лорн. — Присъединете се към Ониксовата гвардия.

* * *

Елвин д’Ералс се беше скрил и се молеше с болезнено усърдие, застанал на колене върху голите, прашни плочи. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше от напрежение в мрака на един параклис, където никой вече не идваше, само една свещ осветяваше лицето му и на светлината й сълзите му блестяха. Молитвата, която изричаше, беше отправена към Дракона-крал и той я повтаряше безспир, отново и отново, почти до опиянение. По челото му бе избила пот, която оросяваше и слепоочията му. Той трепереше, развълнуван и разкаян, притиснат под тежестта на вината, на срама от това, което беше и — още повече — на това, което щеше да стане.

Стресна се и рязко се обърна, когато усети, че някой го докосна по рамото. До него стоеше човек с качулка.

— Ваше преосвещенство! — извика той полугласно, но облекчено. — Ваше преосвещенство, вие дойдохте. Благодаря, благодаря…

С очи, изпълнени с признателност, той взе ръката на принца-кардинал в своите и я целуна.

— Това е добре — каза Жал и си дръпна ръката. — Знаете, че съм загрижен за всички, които са верни на Пожертвания. Особено когато са толкова пламенни и изпълнени с желание да служат като вас.

* * *

Притихнала и скръбна, тронната зала беше пуста, което я правеше да изглежда още по-просторна и по-висока. Бледите лъчи на Голямата мъглявина минаваха през островърхите прозорци и струпваха под сводовете на тавана матова светлина, която плавно се стелеше и сипеше проблясващи прашинки.

Алан пристъпи напред, зад него Стуриш затвори вратата.

Върху подиума знаменитият Трон от абанос и оникс на Върховните крале изглеждаше печален и празен — въплъщение на огромна, но смазваща власт. Алан спря и се загледа в него, с ръка върху дръжката на меча.

Скоро щяха да се бият за този трон.

Неговия трон.

— Кой ли не си е помислял какво ще изпита, сядайки на него? — попита кралица Селиан.

Алан не беше чул майка си да влиза. Сигурно го беше чакала в мрака. Обърна се и я видя — облечена цялата в бяло, над лицето й се спускаше воал, който обаче не можеше да скрие блясъка на очите й.

Беше сама.

— Невъзможно е да гледаш този трон, без да мислиш за всички Върховни крале, които някога са седели на него — поде отново тя. — Какъв по-хубав символ може да има за царуването и за властта им от това кресло? — с благородна стъпка кралицата мина покрай сина си и продължи да говори. После бавно заобиколи трона, докосна го с върха на дългите си пръсти с лакирани нокти. — Радвам се, че най-сетне се върна тук, в Ориал…

Ерклант II беше прекарал последните години от царуването си затворен в една крепост, изгубена сред Закрилящите планини, заобиколен единствено от личната си гвардия. Тронът му беше отнесен там и бе върнат едва когато Върховният крал, чувствайки, че умира, бе пожелал да издъхне в двореца си в Ориал.

— Спомняш ли си първия път? — попита кралицата. — Спомняш ли си първия път, когато си помисли какво ли може да чувства човек, сядайки на този трон?

— Н… не мисля, не — отвърна Алан.

Кралицата вдигна воала си. Усмихваше се.

На Алан му беше трудно да повярва, че е сам с майка си: някой, отнякъде сигурно ги наблюдаваше, слушаше, беше готов за действие. Запита се дали тронната зала има скрити врати, тайни отвори, през които можеше на воля да се шпионира всичко, което става там. Не виждаше нищо подобно, но интуицията му казваше, че на сцената присъства поне един таен зрител.

Естеверис? Жал?

— Аз често съм се замисляла какво изпитва човек, когато седне на трона на Върховните крале — продължи кралицата. — Толкова често, че — също като теб — не мога да си спомня първия път. И един ден спрях да се питам. Знаеш ли кога?

— Не.

— В момента, когато го направих.

Кралицата седна на Трона от абанос и оникс.

Настани се спокойно, подреди диплите на роклята си върху коленете си, отпусната, с длани на облегалките и кръстосани глезени.

— Виждаш ли? — забавляваше се тя. — Нищо сложно. Достатъчно е да седнеш… и вече знаеш.

Алан се помъчи да прикрие смущението си.

Кралицата го гледа един дълъг миг, без да каже нищо, полуусмихната, разнежена, както се гледа дете, което още е непохватно, но обещаващо и изпълнено с добра воля.

— Днес — добави тя небрежно — ти пожела да ми дадеш урок — Алан се сепна. — Не, думата е много силна. Да кажем по-скоро, че искаше да ни отправиш едно послание. На Жал, на Естеверис… И на първо място, на мен. Така ли е? Послание? — Алан кимна неубедително. — Като изчезна днес, ти искаше да ни накараш да оценим тежестта на отсъствието ти, необходимостта от твоето присъствие. Струваше ти се, че те държа настрани: мога само да се съглася с теб. Сигурно смяташ, че сме се отнасяли твърде лековато към теб. Мога да си представя, че си се почувствал… използван.

— Майко, аз…

С едно движение на ръката си кралицата накара сина си да замълчи.

— И сигурно гордостта ти е страдала — каза тя. — И тъй като един принц не може да се оплаква, ти си послужи с хитрина, за да те разбера. Казвам ти: аз разбрах и за в бъдеще ще участваш във всички решения, които ще вземам — кралицата се изправи и гласът й стана стоманен. — Но дали ти разбра? Ти разбра ли какво означава това?

— Майко, струва ми се, че…

Кралицата слезе едно стъпало от подиума, на който стоеше тронът на Върховните крале.

— Утре — продължи тя — завещанието на баща ти ще те посочи публично за наследник на Трона от абанос и оникс. Ще се издигнат гласове против законното ти право и сред тях несъмнено гласът на Ирдел ще е най-силен.

— Готов съм за това.

Селиан слезе второ стъпало и каза:

— Иска ми се да го вярвам. Но това, което ще се случи тогава, няма да стане без шум и без сблъсък. Ще се пролее кръв. Като се започне с кръвта на Ирдел.

Алан изведнъж се разтревожи.

— Кръвта на Ирдел?

— Когато разбере, че короната на Върховното кралство ще бъде твоя, Ирдел ще се разбунтува. В скандала и безредието, които ще последват, той ще бъде отведен настрана, където Стуриш ще го чака с гвардейци, за да го задържи. По-късно ще кажем, че Ирдел е оказал съпротива и че Стуриш не е имал друг избор, освен да го убие.

Кралицата слезе от последното стъпало и впери поглед в очите на сина си — предизвикателен поглед, в който се усещаше и известна заплаха.

— Вие предвиждате да убиете Ирдел? — прошепна Алан стъписано.

— Предвиждам да спестя на Върховното кралство една война. Война, която след години може и да загубим.

— Но това е убийство!

— Това е необходимост.

Майката и синът стояха лице в лице, почти долепени един в друг. Невярващ, изплашен, Алан не знаеше какво да каже, мъчеше се да си събере мислите. Кралицата невъзмутимо се наведе напред и с буза, долепена до неговата, прошепна на ухото му:

— Искаше да знаеш, Алан? Ето. Знаеш — тя сложи нежната си, галеща ръка на бузата на принца. Гласът й отново стана мек и изпълнен с обич. — Сега е твой ред. Свободен си да постъпиш както желаеш. Можеш да попречиш на изпълнението на този план. Можеш да спасиш своя полубрат. Можеш дори да се откажеш от трона. Но сега знаеш. Имаш ли сили? Готов ли си? Носиш ли в себе си каквото трябва, за да станеш Върховен крал?

При последната дума тя заби острия си нокът в скулата на Алан и бавно, много бавно, докато той стоеше неподвижен и ням, издълба кървав улей на бузата му.

* * *

Тази нощ Лорн не спа.

Прибра се много късно след последния си разговор с господарката на Арканте и вместо да се качи, с натежала глава той бутна вратата на параклиса, който бяха открили, когато започнаха преустройването на Черната кула. Това загадъчно обредно място датираше от времето, когато бе създадена Ониксовата гвардия, веднага след Последната война на Мрака. За него не се знаеше почти нищо. Беше опустошено, после зазидано и пет века запустение бяха довършили унищожението му и го бяха изтрили от паметта на хората. Нищо не бе останало от барелефите, издълбани с длето. Времето беше разяло стенописите, а колкото до статуята, която се извисяваше на разцепения на две олтар, тя беше толкова повредена, че беше невъзможно да се познае кой дракон изобразяваше — вероятно един от Дванайсетте божествени, но кой? И защо го бяха принизили така? Най-странното обаче беше криптата на параклиса, също зазидана, където се долавяше присъствието на Тъмнината и където никой не беше влизал.

Лорн не знаеше какво го бе привлякло тук и защо тази нощ, а не някоя друга. Беше почувствал нещо като необходимост, като зов, на който бе отговорил, без да се учудва и дори без да се замисля. Седнал на едно стъпало, покрито с вековна прах и сажди, той остана до сутринта пред статуята, която — осветявана отдолу със свещ — понякога сякаш оживяваше.

* * *

На зазоряване, докато Ориал се пробуждаше, един мъж, ескортиран от шестима въоръжени наемници, застана пред вратата на Черната кула. Беше облечен в дълъг черен плащ, лицето му не се виждаше, потънало в сянката на широка качулка. Един от войниците почука три пъти с чукчето във формата на вълча глава и се дръпна, като остави мъжа пред отвора, чийто капак се плъзна в дебелата врата.

— Кой е там? — попита един Ониксов гвардеец.

— Трябва да видя рицаря Лорн — каза мъжът, без да си покаже лицето. — Сега — и той протегна един медальон. — Събудете го, ако е необходимо, и му предайте това. Той ще ме приеме.

Не след дълго вратата се отвори.