Пиер Певел
Кралят (8)

Руините на Ириас

Във вените му течеше кръвта на Вещицата и на Рицаря. Носеше белега на Мага, който никой друг не бе носил от времето на Мрака.

Хроники (Книга за Последния маг)

Жената тичаше, бягаше от преследвачите си под проливния дъжд.

Казваше се Майрин, а детето, което притискаше към себе си, беше неин син. Едва на шест месеца. Тревогата на майка му се бе предала и на него и то плачеше от страх, а личицето му се гърчеше, шибано от пристъпите на бурята. Силният вятър стенеше, водните талази помитаха равнината и превиваха върховете на дърветата.

Майрин не знаеше кои са мъжете, които я преследваха. Облечени в сиви раса, с бръснати глави, покрити с татуировки, те приличаха на жреци и носеха големи церемониални жезли. Но на кого се молеха? На кого служеха? Тя не знаеше. Но не се съмняваше какво искат.

Нейния син.

Нейния син, който също като баща си носеше в плътта си белега на необикновена съдба.

Майрин беше вещица. Беше познала белега, веднага щом го видя на детето, което току-що бе излязло между краката й. И бе разбрала от какви ламтежи, от какви опасности трябва да го пази. Като изостави малкото, което притежаваше, тя напусна планините на Аргор и се премести в една отдалечена, дива местност, далеч от всичко и най-вече далеч от хората.

Беше се надявала там да може да отгледа сама своя син и да го предпази поне няколко години.

Напразна надежда…

Дъждът се усили още повече, а вятърът духаше неудържимо. Майрин успя да се скрие в един гъсталак и спря да си поеме дъх и да погледне назад.

Видя ги как приближават.

Неуморими.

Ожесточени.

Сякаш нищо не можеше да ги отклони от целта им и като в някакъв кошмар те неумолимо настигаха плячката си.

Майрин разбра.

Каквото и да направеше, каквото и да опиташе, нямаше да се изскубне от жреците. Ако искаше да спаси сина си, трябваше да се изправи срещу тях. И да ги победи.

Отново се втурна да бяга.

Излезе от прикритието на дърветата и се затича по един склон, който се спускаше към широка поляна с древни руини — плетеница от полуразрушени стени, самотни сводове, стъпала, които не водеха никъде, дворове и стаи под открито небе, обрасли в растителност.

Когато стигна долу, Майрин се обърна. Жреците вече излизаха от гората. Разполагаше с много малко време, но бе решена. А и колко още щеше да има сили да тича? Навлезе сред руините и изчезна там, откри скришно място в един гъсталак, клекна и остави сина си на завет от погледите и дъжда. Понеже той продължаваше да плаче, тя затвори очи, призова към себе си спокойствие, което предаде на детето, като го докосна по челото и устните. То веднага се успокои, усмихна се и кротко заспа, въпреки бурята.

Майрин го целуна, после събра клоните над него и се изправи. С яростен блясък в очите преметна отпред чантата, която висеше на гърба й, и извади от нея дълъг кинжал, който вече бе убивал.

И още щеше да убива.