Пиер Певел
Кралят (5)

2.

Крепостта Гриф^[1] се издигаше на тясна, издадена скала, която беше най-големият от седемте острова в река Ейрдър, по-надолу от Ориал. Широкото, силно течение на реката я пазеше толкова добре, че можеше да бъде достигната единствено по въздуха или по няколко моста: първият, който започваше от брега, и следващите, все по-високи, свързващи всеки остров със следващия. Тези мостове бяха укрепени, построени от същия бял камък, както крепостта, превърната в затвор. Тя дължеше името си на отвесната издатина, на която беше построена и която по своята форма напомняше нокът, забит във водите на Ейрдър.

Въпреки насрещните ветрове, на Лорн му отне едва половин час, за да дойде от Ориал. Трябваше само да следва реката, която проблясваше под бледите съзвездия на Голямата мъглявина, а после да държи курс към светлините на затвора. Крепостта имаше няколко двора и няколко кули, една от които беше предназначена за змейове. Лорн извести за пристигането си, като накара змея да изкрещи три пъти, преди да се спусне на една тераса, осветена с факли. Духаше силен снежен вятър, когато Лорн, увит в дебело палто, подплатено с кожи, скочи от животното.

Трима стражи и един сержант го чакаха.

— Кой е там? — извика силно сержантът, за да може да се чуе сред пристъпите на вятъра.

Лорн свали ръкавиците и шала си и отметна качулката си назад.

— Аз съм рицарят Лорн — отговори той, като също викаше. — Капитан на Ониксовата гвардия. Заведете ме при тукашния командващ.

— По какъв въпрос?

— Веднага, сержант.

Мъжът се поколеба, но после се обърна, като прикани Лорн да го последва, а стражите вървяха след тях. Влязоха в кулата, по една вита стълба слязоха седем етажа надолу, прекосиха тесен двор, после влязоха в друга кула. Изминаха един коридор, после сержантът отвори една врата и се дръпна.

— Изчакайте тук. По това време командващият е в покоите си. Ще го известя.

Лорн влезе в малка стая с голи стени. Сержантът го остави сам, излезе и затвори вратата зад себе си. В помещението имаше само маса и две пейки и миришеше на застояло. Беше студено, но не толкова, колкото навън, а още по-малко, отколкото на няколкостотин метра височина, яхнал змей, порещ нощта и вятъра. Лорн свали тежкото палто, което сковаваше движенията му: нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да има нужда от пълната свобода на движенията си. Гърлото му беше пресъхнало, той видя едва калаена кана на масата и я разклати. Празна.

Лорн тъкмо връщаше каната на мястото й, когато вратата се отвори.

Появи се огромен черен драк, който трябваше да се наведе и да пъхне първо едното си рамо, за да може да влезе. Беше с една глава по-висок от Лорн. Широкоплещест и масивен, той носеше кървавочервена кожена ризница, украсена с нитове, а на гърба му имаше едноръчен меч с абаносова дръжка. В погледа му нямаше и сянка от приятелски чувства, когато, посочвайки отворената врата, каза дрезгаво:

— Барон Дирова ще ви приеме. Последвайте ме.

Лорн грабна палтото си и мина пред драка, после изчака в коридора, за да тръгнат заедно. Дискретно вдигна кожената халка, с която си служат всички змейници, за да са сигурни, че мечът им няма да изпадне от ножницата.

* * *

Барон Дирова — директор на затвора Гриф, беше мъж с ъгловати черти и дебели черни вежди, изпод които се виждаха очите му, дълбоко потънали в орбитите си. Беше към петдесетгодишен. Изправи се, накуцвайки, за да посрещне Лорн в една топла, луксозна стая, която странно контрастираше с ледената строгост на цитаделата. В огнището пращяха дебели цепеници, а големи свещници, изправени покрай стените, разливаха светлина, която се отразяваше в позлатата на мебелите, картините и дървените ламперии. Подът беше излъскан, скъп, намазан с парафин. Всичко беше чисто, съвършено подредено в строга симетрия, стигаща до маниакална точност. На видно място, върху един аналой, лежеше плетен кожен камшик.

Дирова се ръкува с Лорн и му посочи един стол. Между двамата мъже веднага, инстинктивно се възцари неприязън.

— Добър вечер, рицарю. Седнете, моля. Да ви предложа нещо за пиене? За ядене?

Лорн остана прав, докато Дирова се върна и седна отново зад писалището си, на което върху безупречно чиста кожена подложка бяха изрядно подредени бележник, мастилница, сребърен барутник и няколко пера, еднакви по размер и цвят.

— Вино — каза Лорн. — С удоволствие.

Дракът в червена ризница стоеше зад Лорн, неподвижен и мълчалив. Дирова му посочи с пръст една малка инкрустирана масичка, на която бяха наредени гарафа с вино и чаши. Без да каже дума, дракът поднесе чаша вино на Лорн и се върна на мястото си.

Лорн отпи глътка — беше превъзходно бяло илерийско вино.

— Харесва ли ви? — попита Дирова.

— Да — отвърна Лорн. — Но не съм дошъл да си говорим за вино.

Директорът се намръщи и каза:

— За да е изпратен капитанът на Черната гвардия, значи работата е сериозна…

— Така е. А също така и поверителна.

Дирова разбра недоизказаното.

— Можете да говорите пред Саарг.

Лорн не каза нищо.

Чакаше.

Накрая Дирова отпрати драка с рязко движение на ръката, прикриващо зле недоволството му. Веднага щом вратата бе затворена, Лорн каза:

— Впечатляващ е този ваш помощник.

— Да — отвърна Дирова с лека, доволна усмивка. — Саарг винаги прави такова едно впечатление…

Лорн извади кожен плик от китела си и го подаде на директора на Гриф. В плика се съдържаше документ, който Дирова разпечата и прочете набързо: това беше заповедта, с която принц Ирдел връщаше свободата на Лукас дьо Гатлис. Дирова вдигна очи от документа и предпазливо се вгледа в Лорн.

— Предайте ми рицаря Дьо Гатлис — каза Лорн. — От този момент, по заповед на принца-регент, той вече не е ваш затворник.

Сякаш за да се убеди напълно в съдържанието й, Дирова отново прочете заповедта за освобождаване.

— Сега? — учуди се директорът. — Посред нощ?

— Сега.

— Това е необичайно.

— Спешно е. Имам заповед да отведа Лукас дьо Гатлис в Ориал и да го предам на принца-регент — излъга Лорн.

— Защо?

— Не знам повече от вас. Това е повече от необходимото.

Дирова впери поглед в очите на Лорн. Нищо не прочете в тях, но не скри недоверието си.

— Добре — каза той въпреки това, изправи се и взе тежка връзка ключове. — Последвайте ме, рицарю.

Двамата излязоха. В коридора Саарг тръгна заедно с тях.

3.

По една покрита галерия, чиито дървени капаци потропваха от вятъра, тримата стигнаха — без да излизат на открито — високата, просторна главна кула, в която се помещаваха килиите. Това беше най-старата, най-зловещата и най-студената сграда в цитаделата. А и камъните й бяха по-тъмни, от тях се носеха странни стенания, които отекваха още по-силно в нощната тишина поради внезапно задухалия леден вятър, примесен със сняг.

Управителят Дирова водеше с уверена стъпка. Саарг вървеше най-отзад. Лорн усещаше погледа на високия драк, впит в тила си, и имаше усещането не толкова, че го водят, колкото, че го ескортират като затворник. Беше сигурен, че Дирова се усъмнява в нещо, затова беше нащрек. Беше дошъл без предупреждение, като натрапник, и се страхуваше от капан, но не можеше да постъпи другояче, освен да продължава да играе играта и да се прави, че всичко е наред с надеждата, че всичко ще се нареди по най-добрия начин. В крайна сметка, за да се провали освобождаването на Лукас, беше достатъчно Дирова да задържи Лорн насила или с хитрост малко повече от час — колкото някой змейник да отиде до Кралския дворец, да провери какво става и да се върне.

Дирова въведе Лорн в едно стражево помещение в главната кула. По това време на нощта там нямаше никого, в камината припламваха червеникавите огънчета на жарта, над нея беше окачена цяла колекция от старинни оръжия. Плътни кожени завеси затуляха бойниците. На една голяма маса, покрай която бяха сложени две пейки, горяха няколко свещи сред купчини стар восък.

— Трябва да ви помоля да почакате тук, рицарю — каза Дирова. — Не може да продължите по-нататък. От съображения сигурност.

— Моята сигурност ли? — попита Лорн.

Дирова се усмихна лицемерно.

— Разбира се, вие сте от тези, които могат да се защитят в случай на… инцидент. Но такъв е правилникът и той не допуска никакво изключение.

— И кой го е въвел този правилник? — Лорн се забавляваше.

— Лично аз — отвърна Дирова надменно.

Двамата мъже си погледнаха враждебно.

— Добре тогава — рече Лорн. — Ще почакам.

Доволен, управителят излезе и затвори вратата.

„Тъпанар“ — помисли си Лорн.

Той потрепери от студ, разтри си раменете, после се огледа наоколо и видя един сандък до камината. Вътре намери пън и подпалки, които хвърли върху жарта и я разрови, за да може огънят да се разпали. Понеже още чувстваше в костите си хапещия студ, който го бе пронизвал, докато летеше от Ориал, Лорн с удоволствие се загледа в първите пламъци, които се издигнаха. Възседна на обратно един стол, протегна ръце към огъня и остави щипещата топлина да го завладее.

* * *

Крясъкът на змей сепна Лорн от лека, приятна дрямка.

Той се изправи, повдигна кожената завеса на единия отвор и макар че снегът и вятърът брулеха лицето му, подаде глава навън и се взря в нощното небе.

Един змей с ездач току-що бе излетял и летеше на юг.

Към Ориал.

Лорн разбра, че това, от което се страхуваше, беше на път да стане: несъмнено за потвърждение Дирова беше изпратил вестоносец в Кралския дворец. Дали искаше да се увери, че заповедта за освобождаване наистина беше издадена от принц Ирдел? Или искаше да предупреди кралицата, принц Жал или Естеверис?

Без значение.

Важното беше, че след по-малко от половин час в Ориал щяха да знаят, че капитанът на Ониксовата гвардия се е представил в крепостта Гриф със заповед — истинска или фалшива, — подписана от принца-регент, за освобождаването на Лукас дьо Гатлис. Много скоро кралицата и нейният министър щяха да научат и щяха да направят всичко възможно, за да му попречат.

Лорн трябваше да действа.

Но как да намери Лукас и как да го измъкне от цитаделата по най-бързия начин? Трябваше да организира бягството му, въпреки надлежно изготвената заповед за освобождаване.

Лорн тъкмо се отдръпваше от бойницата, когато нещо долу привлече вниманието му. Той присви очи и като ги пазеше с ръка, различи три силуета, които прекосяваха двора три етажа по-долу. Единият, който накуцваше отпред, осветявайки пътя с покрит фенер, можеше да е само Дирова. Отзад вървеше Саарг, който лесно можеше да се познае по високия ръст, а до него един мъж вървеше трудно: ръцете му бяха завързани на гърба, а на главата му беше нахлузен чувал или качулка.

Лукас.

Очевидно Дирова смяташе, че е по-добре да премести Лукас от килията му, докато разбере по-точно положението. Но къде го водеше, къде смяташе да го скрие?

Лорн изруга.

Невъзможно беше да се провре през бойницата, под която на всичкото отгоре нямаше нищо, а дворът беше на около дванайсет метра по-долу.

Лорн се спусна към вратата и изруга силно.

Заключена.

Дирова го беше затворил като предпазна мярка против мръсния номер, който можеше да му изиграе.

Лорн се опита да разбие вратата. Напразно. Само си натърти рамото, чувствайки как го обзема хладна ярост. После изрита бравата веднъж, втори път и при третия удар вратата се отвори с трясък.

Коридорът беше пуст.

С меч в ръка Лорн изтича до стълбите, но там чу, че се качват войници. Сблъсъкът с тях щеше да го забави, което щеше още повече да намали и без това слабите му шансове да настигне Дирова и Саарг, преди те да отведат Лукас на сигурно място. Видя малка врата, затворена с обикновено резе, през която нахлуваше леден въздух. Лорн я отвори и — блъснат от силния вятър, примесен със сняг, — излезе на една обходна пътека. После затвори вратата зад себе си и изчезна в нощта сред снежната буря.

* * *

— По-бързо! — гневно извика Дирова. — По-бързо!

С покрития фенер в ръка той куцаше силно, но вървеше бързо и зад него Саарг и затворникът едва го застигаха. С платнен чувал на главата и вързани на гърба ръце рицарят Лукас дьо Гатлис се съпротивляваше, дърпаше се и принуждаваше драка да го бута. Саарг обаче не можеше да си позволи да удря силно. Като син на граф Д’Аргор и капитан на гвардейците на Исандра Аркантска, Лукас беше един от най-важните затворници, държани в крепостта Гриф.

Дирова нетърпеливо отвори вратата на покрит пасаж, прекосяващ една постройка.

— Хайде! По-живо!

Гласът му отекна под тъмния свод.

Дирова знаеше, че Примирието на сълзите беше благоприятно за всевъзможни интриги. Времената бяха смутни и човек можеше много лесно да сгреши към кого да насочи своята лоялност, да избере погрешната партия и да допусне фатална грешка в кариерата си или дори нещо още по-лошо. Директорът не знаеше дали нещо се крои в Ориал, но обстоятелствата около освобождаването на Лукас дьо Гатлис — посред нощ и без предупреждение — бяха събудили недоверието му.

Саарг натика затворника в пасажа. Дирова затвори вратата зад тях и побърза отново да мине отпред.

— Къде ме водите? — възнегодува Лукас. — Какво става? Отговорете!

— Мълчете! — заповяда Дирова. — По-тихо!

— По-тихо ли? — Лукас повиши глас, в който нямаше никакъв страх. — И защо по-тихо! Кажете ми какво става!

Бяха стигнали до края на пасажа. Дирова отвори вратата, която водеше към следващия двор, но Лукас отказа да върви по-нататък, здраво стъпил на краката си.

Дирова изруга.

Бързаше да прибере своя затворник на сигурно място, докато изчака вестите от Кралския дворец. Разбира се, заповедта за освобождаване, подписана от принца-регент, изглеждаше напълно редовна. Но защо с тази среднощна мисия е бил натоварен човек като Лорн Аскариан? Това намирисваше на поверителна мисия, а поверителните мисии никога не са безобидни. По-добре беше да е предпазлив. По-добре беше да провери — дори ако трябваше да забави освобождаването на Лукас дьо Гатлис с час или два. При всички случаи беше по-добре, отколкото да го пусне необмислено. Ако нещата се обърнеха на зле, ако се окажеше, че да върне свободата на Лукас дьо Гатлис, като го повери на Лорн, е грешка, Дирова можеше да бъде обвинен в съучастничество, дори в предателство. А обвинението в престараване нямаше да е толкова строго. Освен това неговата лоялност беше насочена повече към кралицата, отколкото към принц Ирдел — поне до коронясването му.

— Настоявам да ми кажете къде ме водите посред нощ! И защо!

Дирова въздъхна и направи знак с глава на Саарг, който сграбчи Лукас за яката и го изведе насила. Лукас се подхлъзна и тежко падна по очи в снега, без да може да смекчи падането си заради завързаните си ръце.

Дирова забързано го прекрачи.

— Вдигни го — нареди той на Саарг. — И без това изгубихме много време.

Дирова тръгна през двора, като вдигна високо фенера сред снежната вихрушка.

— Хайде! Почти стигнахме!

Тревожеше се за Лорн и за реакцията му, когато разбере какво се готви против него. Колко ли време щеше да мине, преди да си даде сметка, че е затворен в стражевата стая? Дали вече го бе открил? Лорн не беше от мъжете, които ще стоят в клетка. Дирова се надяваше, че ще може да скрие Лукас и да вземе някои предпазни мерки, преди Лорн предприеме нещо. Да остави рицаря Дьо Гатлис в килията му беше много рисковано, защото Лорн може би знаеше къде да го намери. А едно беше да задържи Лорн и да го накара да изгуби време, съвсем друго — да му попречи с оръжие да изпълни мисията си…

Дирова чу шум зад гърба си.

Обърна се да освети Саарг с фенера и се закова на място.

* * *

В същия миг Лорн скочи от покрива върху Саарг, а около него продължаваха да дрънчат изпопадалите керемиди. Човекът и дракът се изтърколиха в снега и Лорн се изправи пръв, макар и с мъка. Ударът щеше да изкара от строя всеки друг, но Саарг, въпреки че беше зашеметен, също се изправяше. Лорн залитна, обаче успя да изрита силно Саарг в лицето. Чу се изпукване на кости. Шурна кръв и Саарг падна в несвяст по гръб.

Лорн извади меча си и се обърна към Дирова, който бягаше, колкото му позволяваше вдървеният му крак. Лорн го остави да се измъкне. Знаеше, че скоро ще бъде дадена тревога и крепостта щеше да загъмжи от войници, но главата му още беше леко замаяна.

Прибра меча си и насочи вниманието си към Лукас.

— Аз съм — каза той. — Лорн.

— Лорн? Но какво…?

Лорн махна чувала, който пречеше на Лукас да вижда, и обясни:

— Принц Ирдел заповяда да бъдете освободен, но Дирова искаше да ви задържи. Налага се да бързаме. Обърнете се — добави Лорн, който искаше да развърже въжетата от китките на Лукас.

Но не можа да го направи.

Усещайки заплашително присъствие зад гърба си, Лорн се обърна и видя Саарг, който прав и неподвижен в снежната виелица, с окървавено лице и гърди, които се повдигаха от силното му дишане, държеше с две ръце меча си и го гледаше изпепеляващо.

Дракът се впусна към него.

Лорн има време само да извади сканда и да парира първата атака, после втора, трета, четвърта — всичките насочени със свръхчовешка ярост. Петата за малко не го повали, а следващата успя да избегне, като се хвърли настрани. Повлечен от устрема си, Саарг политна напред и най-сетне позволи на противника си да си поеме малко дъх. Беше обладан от воински бяс, който удесеторяваше силите му, но го заслепяваше.

Лорн се олюляваше като пиян и се мъчеше да събере силите си. Ръката го болеше, а рамото му вече беше изтръпнало. Но нямаше избор: трябваше да се изправи срещу него. Хвана меча си с две ръце, разкрачи краката си колкото може по-широко и зачака.

Побеснял, Саарг нападна и нанесе ужасен удар, който Лорн ловко избягна, после и той премина в атака. Дракът парира, контраатакува, но отново разцепи само въздуха. Осланяйки се на умението и гъвкавостта, Лорн можеше да вземе надмощие. Но много бързо щеше да се умори и неизбежно щеше да допусне грешка. Освен това Дирова всеки момент можеше да се върне с подкрепление. Тъй като времето играеше двойно против него, Лорн трябваше възможно най-скоро да сложи край на този двубой.

Което означаваше, че трябва да рискува.

Като парираше и се прикриваше, Лорн свали гарда, за да нанесе светкавична атака. Скандското острие сряза кожата и плата и се заби в хълбока на драка, като отвори огромна рана, от която шурна кръв. Раната беше смъртоносна. И дори само болката стигаше, за да го повали, но Саарг само потрепери… и удари Лорн по главата с абаносовата дръжка на своя меч.

Лорн се почувства така, сякаш го бяха ударили с ковашки чук.

От удара загуби равновесие. Зашеметен, със замъглен поглед, той се олюля, направи няколко крачки встрани и с нечовешко усилие на волята успя да не изгуби свяст. Слепоочията му пулсираха, но той се задържа прав, с меч в ръка. Около него всичко се люлееше. Залитайки като пиян, той все пак успя да се обърне към драка, макар да успяваше да различи единствено високия му, черен силует.

Готов да нанесе смъртоносен удар, който Лорн нямаше да има сила да парира, Саарг вдигна меч високо над главата си, но в мига, когато посегна, нещо го бутна отзад: издал едното си рамо напред, Лукас се беше затичал и с пълна сила се бе хвърлил върху него. Дракът тупна тежко, главата му се удари в голите камъни, а Лукас залитна и падна малко по-нататък, неспособен да се задържи на крака заради завързаните си ръце.

Това беше отсрочката, от която се нуждаеше Лорн.

Саарг беше изгубил много кръв. Убийственият му бяс го напускаше и вече не успяваше да го поддържа. Докато дракът с мъка се опитваше да се изправи, Лорн грабна шепа сняг и си разтри лицето. После с несигурна крачка, държейки в отпуснатата си ръка сканда, който стържеше по земята, тръгна към Саарг, който също събираше последните си сили.

Дракът беше успял да застане само на колене, когато Лорн отиде до него. Победен, Саарг вдигна очи към Лорн, който бавно насочи удара си, съзнавайки, че няма да може да понесе още един след това.

Лорн събра всичките си сили и замахна с едно дърварско „ха!“. Тежкият сканд разцепи черепа на Саарг на две и остана дълбоко забит в раната, толкова дълбоко, че се наложи да опре крак в гърдите на драка, за да го измъкне.

В цитаделата заби камбана: тревогата беше обявена.

Без да изчака да си поеме дъх, Лорн помогна на Лукас да се изправи и с един удар на камата сряза кожените върви, които свързваха ръцете му.

— В състояние ли сте да тичате? — попита той.

— Да. А вие? — отвърна Лукас. — Не сте много хубава гледка.

Лорн се поусмихна.

— Бил съм и по-зле — после, виждайки светлините, които започнаха да се появяват по прозорците, добави. — Трябва да тръгваме.

Лукас вдигна меча на Саарг, докато Лорн вече се отдалечаваше.

— И как смятате да излезете оттук? — попита Лукас, спускайки се след Лорн.

— Така, както влязох — отвърна Лорн през рамо.

4.

Кралица Селиан още спеше, когато на разсъмване Естеверис помоли за спешна среща. Тя го прие, седнала в леглото си, на светлината на високи свещи, след като отпрати слугините си и нареди да затворят вратите. Министърът почтително поздрави кралицата и каза:

— Тази нощ по нареждане на принц Ирдел е бил освободен рицарят Лукас дьо Гатлис.

Кралицата пребледня.

— Освободил е риц… Но с какво право?

— Той е принц-регент. Има свободата да…

— Има свободата да ми се подчинява! — вбеси се кралицата. — Ама за кого се взема той?

Естеверис не отговори.

Ирдел дълго се бе показвал смирен, като непоколебимо изпълняваше задълженията си на принц наследник. Но тези години бяха отминали и кралицата — която не успяваше да се примири — едва сега си даваше сметка, и то твърде добре.

Министърът изчака тя да се успокои, после обясни:

— И така, тази нощ Лорн отишъл при директора на крепостта Гриф със заповед за освобождаване, подписана от принца-регент.

— Лорн! — процеди кралицата презрително. — Пак той. Мислех, че го следите…

— Изплъзнал се е от шпионите ми.

— Моите поздравления…

Естеверис наведе глава.

— Директорът Дирова се е опитал да задържи Лорн и да спечели време — добави той. — Дори изпратил вестоносец в Кралския дворец, за да се опита да провери истинността на заповедта за освобождаване. За жалост…

Не довърши думите си.

— За жалост, Лорн си е Лорн, нали? — рече кралицата.

— Освободил е Лукас дьо Гатлис и го е отвел. Избягали са със змей.

— Къде? Тук, в Ориал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Тогава къде?

— Никой не знае.

На лицето на кралицата се изписа подигравателно изражение.

— И най-вече вие, както изглежда.

— Госпожо! — възнегодува Естеверис. — Едва преди няколко часа…

— Достатъчно! — Естеверис млъкна. — Защо Ирдел е освободил Лукас дьо Гатлис? За да се хареса на баща му и да го освободи от нашето влияние?

— Може би. Но мисля, че за принца-регент е по-важно преди всичко да се хареса на аркантците.

Никога не е добре да припомняш на властимащите грешките им. Затова Естеверис внимаваше да не каже на кралицата, че често я бе предупреждавал за възможно сближаване между Ирдел и аркантците, но тя всеки път бе отхвърляла проблема с махване на ръка и високомерно нацупване. Впрочем точно същото поведение бе възприела и спрямо Ирдел, когото презираше и смяташе за неспособен да прояви сила и дързост. А сега се оказваше, че бе грешала и си даваше сметка против волята си.

— Мислите ли, че Ирдел знае, че няма да наследи трона?

— Как би могъл да го разбере? Обаче знае, че в Двора има много повече врагове, отколкото приятели. И благодарение на червената пепел знае, че Върховното кралство е пред война. Ето защо принцът-регент се заобикаля със сигурни хора като онези, които беше събрал в Старите арени. И затова търси подкрепа отвън. Всъщност желанието бързо да сложи край на аркантския конфликт е добър политически ход.

— Можем ли да попречим това да стане?

— Мисля, че ще е безсмислено. Времето, което принцът-регент посвещава на подготовката на своето царуване, е време, което не посвещава на защитата си. Да не се отклоняваме от плана, който търпеливо изготвихме. След няколко дни принц Алан ще се възкачи на трона, а на принца-регент няма да му остане друго, освен да избира между бунта и изгнанието.

Кралицата се замисли.

— Да — каза тя. — Напълно сте прав.

За момент замълча, после отпрати министъра с махване на ръка.

Естеверис се поклони и се оттегли заднешком, без да се изправя.

Поведението му с нищо не го издаде, но той беше разтревожен.

Разтревожен, защото кралицата много бързо се съгласи с неговите аргументи, защото беше убеден, че тя крие нещо от него и защото знаеше, че е способна и на най-лошото. Какво подготвяше и при това го подготвяше сама?

Естеверис беше циничен политик, който рядко се бе колебал какви средства да избере, когато ставаше въпрос да задоволи амбициите си. Но винаги с грижа не за общественото благо, а за Върховното кралство — за неговото могъщество и слава. Кралицата обаче нямаше толкова скрупули. А и дали изобщо имаше? За нея всичко беше добро, стига да постигаше собствените си цели, при това не се чувстваше виновна, защото това, което правеше, не го правеше за себе си, а за своя обичен син. До такава степен, че досега не бе отстъпила и нямаше да отстъпи и занапред пред никого и нищо, за да сложи Алан на Трона от абанос и оникс — дори ако това означаваше да потопи Върховното кралство в огън и кръв.

5.

Лорн и Лукас дьо Гатлис следваха течението на Ейрдър до зазоряване, като летяха ниско, за да избягнат опасността да се изгубят. Снегът спря едва при първите лъчи на слънцето, когато двамата кацнаха близо до плевнята на една изоставена ферма. Там успяха да стъкнат огън и да се стоплят, докато змеят си почиваше: Лорн беше избрал яко животно, но носенето на двама мъже, и то в продължение на няколко часа, го беше изтощило.

— Благодаря — каза Лукас, когато Лорн му подаде плоско шише с вино, подсилено с ракия. — Благодаря за всичко.

— Гладен ли сте? Имам хляб и сирене. Сушени плодове.

Преди да тръгне от Ориал, Лорн се бе погрижил да вземе малко провизии в дисагите на седлото си.

— Не, благодаря — отвърна Лукас.

Лорн свали замръзналото си, побеляло от леда палто. После се наведе над огъня, застанал срещу Лукас, и отхапа парче черен хляб.

— Скоро ще стигнем — каза той.

— Зная.

Лорн спря да дъвче и впери поглед в Лукас — достатъчно дълго, за да го накара да обясни.

— Зная къде отиваме и зная защо — каза Лукас. Без да го изпуска от очи, Лорн мълчеше. Така че Лукас добави: — Принц Ирдел пое риска да ме освободи, за да улесни преговорите, които тайно води с Арканте. И ви повери тази мисия, защото аркантците изискаха от него да го направи.

Лорн продължи да дъвче и се загледа в огъня. Слабо го интересуваше как Лукас бе успял да общува с външния свят от килията си и по такъв начин да остане във връзка с Арканте. Затова пък се питаше до каква степен Лукас бе повлиял — пряко или не — на преговорите.

Смутен от мълчанието, Лукас каза:

— Не зная дали щяхте да успеете толкова лесно, ако аз не бях наясно какво се готви. Вашето освобождаване много приличаше на отвличане.

— Не съм някакъв главорез.

— Не казах това.

— Вие ли поискахте да ви ескортирам?

Рицарят Дьо Гатлис се усмихна:

— Капитанът на Черната гвардия. Кой би могъл да се надява на по-добро?

Съзнавайки, че Лукас всъщност внимателно бе избягнал отговора, Лорн мълчаливо си дояде парчето сирене. За да му е спокойна съвестта, излезе да огледа небето, после се върна и легна до огъня.

— Всичко наред ли е? — попита Лукас.

— Да. Не мисля, че ще ни търсят, а освен това нощта и снегът улесниха бягството ни — и докато затваряше очи, Лорн завърши: — Ще поспя малко. Ще е добре и вие да направите същото.

* * *

Един час по-късно отново поеха на път и пристигнаха преди пладне. Небето беше чисто, слънцето грееше, но духаше много силен вятър, който ги затрудни доста, докато се приземяваха в развалините на една наблюдателна кула. От някогашната укрепена кула стърчаха няколко полусъборени стени, но те се издигаха над Ейрдър, там, където друга река се вливаше в нея. Един търговски кораб беше пуснал котва в малко скалисто заливче, скрит от погледите.

В руините чакаха въоръжени мъже.

Един от тях хвана змея за юздата веднага, щом той кацна. В това време един офицер се запъти към Лорн и Лукас, които скочиха в снега. По навик Лорн преброи и огледа въоръжените мъже. Бяха десет, в бели кожени ризници под дебели наметки, въоръжени с копия и кинжали, с изключение на офицера, който носеше дълъг меч на колана си. Аркантски войници — дисциплинирани и уверени, които не се държаха заплашително, но съвършено покриваха цялото място.

Офицерът поздрави Лорн, а с Лукас се ръкува приятелски.

— Очакват ви — каза му той. После се обърна към Лорн: — Вас също, рицарю.

Лорн се сепна.

Смяташе, че е приключил. Беше освободил Лукас дьо Гатлис и го бе ескортирал докъдето трябваше. Мисията му бе изпълнена и сега не му оставаше друго, освен да се върне в Ориал, където може би щеше да му се наложи да понесе последиците от постъпката си.

— Оттук — учтиво настоя офицерът, като посочи една пътека, спускаща се към заливчето.

Тъй като Лорн не помръдваше, Лукас му каза:

— Моля ви, рицарю. Ще ви отнемем съвсем малко време.

— Ние? — повтори Лорн.

— Не повече от час.

— А ако откажа?

— Свободен сте да си тръгнете веднага, ако желаете — увери го Лукас. — Тук имате единствено приятели.

Лорн не се колеба дълго.

— Добре — каза той.

Офицерът остави трима души в развалините със заповед да наблюдават околностите и да пазят змея. Останалите тръгнаха с него — той вървеше по пътеката начело, пред Лорн и Лукас, те завършваха колоната. От кораба сигурно ги наблюдаваха, защото веднага щом поеха към заливчето, една лодка беше спусната на вода и тръгна към брега.

Лорн се досещаше кого щеше да срещне на борда.

Беше разбрал, че не той бе довел Лукас дотук, а обратното.

6.

Великият градоначалник Вол прие Лорн и Лукас на корабния мостик. Тежък и масивен, мъжът имаше фигура на носач, но всъщност беше умел политик и знаменит ерудит. Беше най-близкият съветник на Исандра Аркантска.

— Господа, добре сте дошли.

Лорн отвърна с бегло кимване, но Лукас и Вол се здрависаха и прегърнаха топло.

— Щастлив съм да ви видя отново свободен и сред нас, Лукас.

— Благодаря. Но ако не беше рицарят, сигурно все още щях да съм затворник.

Лукас и Вол се обърнаха към Лорн, който се оглеждаше наоколо и вече беше забелязал, че въпреки вида си, корабът не беше търговски. Колкото до моряците, само един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че всичките са войници.

— Рицарю, дължим ви голяма благодарност — каза му Вол. — И на първо място извинения. Но разберете, че за нас хитростта беше единственият начин да се срещнем с вас тайно.

Лорн кимна, че разбира, после двамата с Лукас последваха Вол в просторен салон в задната част на кораба. Офицерът и войниците, които ги ескортираха до борда, останаха навън.

* * *

Господарката на Арканте чакаше в капитанската каюта — комфортно и луксозно обзаведено помещение, осветено от ромбовидни прозорци, гледащи навън. Висока и стройна, красива и горда, Исандра стоеше права, тя също беше облечена в дълго бяло палто със сива кожена яка.

Лорн влезе пръв, но Лукас веднага го изпревари, спусна се към Исандра, коленичи пред нея, взе ръцете й и целуна пръстите й, шепнейки:

— Господарке моя… Господарке моя… Най-сетне…

Исандра не знаеше какво да направи, стоеше развълнувана и засмяна и поглеждаше смутено към Лорн и Вол, накрая успя да дръпне ръцете си — нещо, от което младият рицар се възползва, за да я прегърне и да я притисне към себе си с буза, опряна в корема й. Очите му бяха все така затворени и той продължаваше да шепне страстни думи, когато господарката на Арканте се освободи от прегръдката му.

— Изправете се, Лукас. Моля ви…

— Още миг… Само един миг.

— Моля ви…

Лорн чакаше невъзмутимо, а Вол се усмихваше доброжелателно.

Най-накрая Лукас се изправи, отстъпи назад и поздрави с наведена глава и ръка на сърцето. Исандра му отправи влюбена усмивка, после си върна достолепния вид и каза на Лорн:

— Добър ден, рицарю. Оценявам възможността, която ни се предоставя да разговаряме тук.

— Възможност, в която няма нищо случайно.

Исандра се направи, че не е забелязала сухия тон на Лорн.

— Така е.

Вол се намеси.

— Вече поднесох нашите извинения на рицаря.

— А аз охотно му ги поднасям отново — каза Исандра, като леко се поклони на Лорн. — Рицарю, моля ви да извините хитруването, което ни се наложи да употребим, за да се срещнем с вас, без никой друг да знае. Както сте се досетили, тази среща е една от причините, които ни накараха да поискаме вие да ескортирате рицаря Дьо Гатлис. Разбира се, в добавка към това да знаем, че е в отлични ръце…

Исандра посочи на Лорн един стол.

Двамата седнаха едновременно един срещу друг до масата в центъра на каютата, след тях седна и Лукас. Вол наля четири чаши горещо вино от една кана, сложена в тава, пълна с жар.

Лорн пое чашата, която Вол му подаваше, и попита:

— Няма ли да налеете на гостенката си?

Вол се закова на място.

Настъпи мълчание, през което Лукас поглеждаше въпросително ту към Вол, ту към Исандра, но изглежда, той единствен не знаеше какво става.

Исандра впери поглед в Лорн, после каза на Вол:

— Моля ви, бъдете така любезен да налеете още една чаша.

Тогава от един тъмен ъгъл, където никой не би могъл да се скрие, без да използва магия, излезе една жена, която свали качулката си.

— Позволете ми да ви представя… — започна Исандра.

— Наталия д’Олмера — прекъсна я Лорн. — Посланик на Валмир. И магьосница.

Дамата се поклони на Лорн с лека усмивка на устните. Беше на около петдесет години, погледът й излъчваше увереност, дългите й кестеняви коси бяха сплетени на плитка, украсена с перли от черен аркан.

— Но как…? — изненада се Лукас, като се оглеждаше невярващо край себе си.

— Тъмнината — обясни Наталия. Очите й бяха впити в очите на Лорн, който оставаше все така невъзмутим. — Греша ли?

Лорн не отговори и устоя на желанието да си разтърка ръката, белязана с печата на Тъмнината: сърбеше го от мига, в който беше влязъл.

Лукас стана и приближи една табуретка до масата. Той седна на табуретката и предложи стола си на магьосницата, която му благодари и седна.

Обърнат към Исандра, Лорн каза:

— Слушам ви.

Господарката на Арканте се бе уплашила от най-лошото, когато той бе разкрил магьосницата, но — поради безразличие или цинизъм — той сякаш не придаваше никакво значение на инцидента. Исандра с облекчение заяви:

— Принц Ирдел е в голяма опасност. Ако нищо не се направи, той ще изгуби трона си, а може би и живота си.

Лорн чакаше, неподвижен като мрамор.

Исандра и Вол се спогледаха смутено, после тя продължи:

— Всъщност ние имаме основателни причини да смятаме, че тронът ще му бъде откраднат още преди да е седнал на него и че…

— „Ние“? — прекъсна я Лорн. — Вие и валмирците, предполагам. Но какво ви кара да смятате, че те ви казват истината? — попита той, без да погледне към Наталия д’Олмера. — Какво ви дава увереност, че това, което ви казват, е същото, което техните астролози са разчели в Голямата мъглявина? И ако е така, какво ви гарантира, че ви казват всичко, а не само онова, което искат да узнаете? Днес знаехте кой се крие в сянката. А вчера? А утре?

— Достатъчно! — обади се магьосницата. — Нищо не ви позволява…

Исандра я накара да замълчи, като сложи ръка върху нейната, и каза:

— Какво искате да кажете, рицарю? Защо са тези обвинения?

Лорн не отговори.

Обърна се към Вол, който разбра и се усмихна.

— Госпожо — каза градоначалникът, — мисля, че рицарят искаше да се увери на кого дължим сведенията си. По свой начин и той ни изигра номер, както ние му изиграхме, като го накарахме да дойде тук. Защото вие никак не се съмнявате в лоялността на Валмир, нали, рицарю?

— Никак.

Давайки си сметка, че е била подведена, магьосницата прехапа устна.

А Исандра се усмихна.

— Какво очаквате от мен? — попита я Лорн.

— Искаме да защитите принц Ирдел и да спасите трона му.

7.

Същата вечер Лорн се върна в Ориал.

Веднага беше приет от принц Ирдел и го уведоми за успеха на своята мисия, като му връчи дебел кожен плик, в който имаше писмо от господарката на Арканте и мирен договор, който чакаше единствено да бъде подписан. Лорн не каза нищо за споразумението, което бе сключил с аркантците. И макар да не познаваше съдържанието на писмото на Исандра, нямаше никакво съмнение, че именно то повлия до голяма степен на решението на Ирдел да се постави до коронацията си под опеката на Ониксовата гвардия.

Новината предизвика голям шум.

Принцът-регент правеше публично достояние доверието, което засвидетелстваше в момента към Лорн, и заедно с това ясно показваше недоверието си към Дворцовата гвардия, която бе изцяло предана на кралицата. Посланието беше ясно и в мрака фигурите мълчаливо се разместиха върху шахматната дъска на Върховното кралство в очакване да свърши Примирието на сълзите.