Пиер Певел
Кралят (17)

1.

Лорн се събужда от слънчевите лъчи, които минават през кристалните стъкла на прозореца и галят лицето му. Прозява се и се протяга, отпочинал е. Леглото е дълбоко и меко. Стаята е уютна и приятна. Тук сякаш времето не тече. Въздухът е свеж и ухаен. Лорн става.

Докато Лорн се мие, огледалото, закачено на стената над умивалника, показва отражението му. Той е гладко обръснат. Косата му е подстригана късо. Водата се стича по широките му рамене и по гърба му. Без да знае защо, той разглежда и докосва здравия си хълбок. Няма нито белег по ръцете и по мускулестото му тяло. Той гледа опакото на лявата си ръка, сплита пръсти и ги изпуква, после отново се протяга.

Лорн обува нови панталони, бяла риза и изгладено сако, което оставя разкопчано. Сяда на леглото, за да обуе лъснати до блясък ботуши, изправя се и удря с пета, за да се намести кракът му хубаво. Чувства се в отлична форма. Гладен е.

Излиза от стаята, поема по един коридор, влиза в светла, огряна от слънцето зала, от чийто балкон се вижда покрит двор и — над червените керемиди на покривите на красивия му дом — покритите със сняг високи хребети на Увенчаните планини. В тишината на двора ромоли фонтан. На небето прелитат игриви птици. Те се спускат и кълват от ръката на Ейлазий.

Магът е застанал на балкона.

Облечен е в тъмносиня роба, носи шапка от червена кожа, която прилепва плътно към плешивата му глава. Чува Лорн, обръща се и се усмихва, като си изтупва ръцете от последните трохички, които птиците не са успели да изкълват. Бялата му брада е къса и добре пригладена. С приятелски поглед пита рицаря дали е прекарал спокойно нощта. Лорн отговаря, че е спал непробудно. Пропуска да добави, че от цяла вечност не е спал толкова хубаво, но споменът за някогашните му кошмари изведнъж изчезва — като мимолетно ухание, отнесено от полъх на вятър.

Ейлазий посочва маса, отрупана с ястия. Предлага на рицаря, който сигурно е гладен, да седне. Двамата мъже сядат край масата и докато се хранят — а в това време край тях минават призраци, заети с ежедневните си задължения в дома, — спокойно разговарят: за Войната на Мрака, за началото на царуването на Ерклант I и за първата Ониксова гвардия. Заситен, Лорн споделя, че с удоволствие би живял сред тези стени. Ейлазий му отвръща, че това е най-голямото му желание и че тук рицарят е у дома си. Да остане колкото желае, освен ако не се налага да отиде другаде. Лорн се колебае, но не, доколкото му е известно, никой и никъде другаде не го чака.

Изведнъж остра болка пронизва главата му.

— Лорн!

Лицето му се сгърчва, той опира лакти на масата и разтрива слепоочията си с пръсти. Ейлазий е разтревожен. Лорн казва, че не знае какво му се случва. Всичко е било много хубаво до тази внезапна болка.

— Лорн!

Магът се суети. От едно седефено шишенце налива в една чаша някаква млечна течност, в която плуват сиви нишки. Дава на Лорн да пие, като му обещава, че болката бързо ще бъде облекчена.

Лорн пие. Болката изчезва.

— Лорн…

Лорн седи слаб и объркан. Ейлазий му помага да се изправи. Отвежда го в библиотеката и го слага да легне на една кожена пейка. Смята, че рицарят е надценил силите си: въпреки добрия си вид, още не се е възстановил от огромните изтощения в живота си.

Лорн заспива и когато се събужда, вече е вечер. През прозореца нахлуват червеникавозлатистите светлини на залеза и заливат голямата, притихнала къща и нейната градина, където Лорн вижда Ейлазий. Отива при него. Магът стои пред саркофаг от бял камък. Тъй като Лорн се колебае, Ейлазий го приканва да се приближи, като го уверява, че не го притеснява. Напротив, всяка компания му е приятна. Рицарят по-добре ли се чувства? Лорн признава, че все още е леко уморен.

Двамата остават смълчани. Нощта се спуска. После Ейлазий казва, че нищо не знае за Серкарн и за тайните на измъчената му душа. Той се е бил с него и го е победил, прибягвайки до всички средства на своята магия. Никой не го познава като него. Уверява Лорн, че Драконът на разрушението иска само едно: да си отмъсти на рода, на който е бил принуден да се покори — на рода на Върховните крале. Впрочем, тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн расте. Той все още не може да се освободи от физическите вериги, в които е окован, но преградите, които някога магът е издигнал, за да държи затворен духа му, се разхлабват. Лорн разбира. Ето как жреците са попаднали под властта на дракона и защо му се подчиняват. Магът кима в потвърждение, а гласът му отеква странно: „Достатъчен е обаче само един зов, за да може Серкарн да хвърли над света собствения си призрак от Тъмнина. Този зов ще дойде от вас, рицарю.“ Накрая Ейлазий предупреждава Лорн: Драконът на разрушението сигурно ще се опита да го накара да понесе това, което е наложил на жреците. Да внимава и да не се доверява.

Лорн иска да отговори, но болката се връща — още по-силна и жестока, остра. Той пада на земята и стенейки, се свива на кълбо, като държи главата си с ръце.

— Лорн! Лорн!

От ръкава си Ейлазий вади седефено шишенце. Навежда се, повдига главата на Лорн, опитва се да облекчи болката му с думи, иска да му даде да пие от шишенцето. Но болката става още по-силна. Лорн се отскубва от ръцете на мага и се търкаля по земята. Едва се сдържа да не крещи. Обръща се по корем и хълца. Някак успява да застане на колене. Гърдите му се повдигат от конвулсии. Повръща. На няколко пъти изхрачва млечнобяла течност, прошарена със сиво — същата като онази, която магът му даде да изпие след първата криза. Лорн се навежда напред, главата го носи, опира се на протегнатите си ръце. Пак повръща. Същата белезникава, гъста маса. Ейлазий стои прав, встрани. И докато Лорн се чисти, той постепенно се стопява. Около двамата мъже изчезват алеите, посипани с едър пясък и покрити с трева, зидовете се срутват, стените се превръщат в храсталаци и диви горички, израстват огромни дървета, къщата е развалина, обрасла в бръшлян. За няколко удара на сърцето изминават хиляди дни и хиляди нощи.

— ЛОРН!