Пиер Певел
Кралят (12)

2.

Смъртта дойде от небето посред нощ.

Никой не спеше. Часовите бяха на поста си. В общата зала останалите си почиваха, като преодоляваха скуката кой както може. Легнал на една каменна пейка пред главната постройка, Лорн дремеше навън, качулката на дългото му наметало беше спусната над очите му. От време на време поглеждаше към Алдеран I, който наблюдаваше пътя и хоризонта от една тераса, разяждан от нарастващо съмнение, което се мъчеше да прикрие. Норфолд стоеше до своя крал, малко по-назад, мълчалив и съсредоточен като съвършено куче пазач.

Всичко изглеждаше спокойно.

После, без видима причина, конете се разцвилиха в ограждението, където бяха прибрани. Заинтригуван, Лорн стана, прекоси двора по диагонал и се приближи, като се оглеждаше да разбере какво може да тревожи тези животни, дресирани да издържат на война с нейните грохоти и опасности.

Нищо.

Нито шум, нито движение, нито някаква необичайна миризма.

Галеше врата на своя кон през оградата, когато му хрумна да погледне нагоре.

Твърде късно.

Една огнена топка падна върху странноприемницата. След нея втора, трета и всичките избухнаха. Разрушиха камъните, подпалиха дървесината, разкъсаха на парчета подпалените тела. Последваха други, а в това време конете бутнаха оградата, цвилейки, и побягнаха в галоп, като събориха Лорн, който се изтърколи сред тропота на копитата.

Норфолд избута Върховния крал под едно стълбище в мига, когато терасата, на която стояха, изчезна сред ослепителен огън. Експлозията се стовари върху капитана и го отхвърли далеч, сред облак от отломки и пламтяща прах… той падна на двора, тялото му се разби, гърбът му гореше и от него се издигаше пушек.

Зашеметен, Лорн едва успя да помръдне, а огънят продължаваше да се сипе върху подпалените постройки и последните живи. В бягството си конете го бяха ранили, но беше останал жив и лежеше насред двора. Леко допълзя до една стена и се прикри зад нея, колкото да се съвземе, въпреки суматохата, грохота на пожарите и крясъците на хората, които изгаряха живи.

На небето, под съзвездията на Голямата мъглявина се очертаваха крилати силуети — на змейове, много по-големи от обичайното, като всеки от тях носеше по двама мъже. Те кръжаха, после се спускаха върху странноприемницата, бълваха огън и отново се издигаха.

Огнени змейове.

Лорн никога не беше срещал такива. Дори никога не ги беше виждал. За тях знаеше само две неща. Първото бе, че идваха от далечните планини на север от Имелория. А второто, че запасът им от огън не беше безкраен. Но дали можеха да бълват още дълго? И колко точно бяха? Четири? Пет? Шест? В тоя хаос беше невъзможно да ги преброи.

Лорн си помисли за Върховния крал.

Борейки се с болката, той се надигна и приведен, като дебнеше небето, внимателно се промъкна покрай стените до мястото, където беше видял Алдеран за последно. Първо видя Норфолд, който лежеше сред отломките. Помисли, че е умрял, но капитанът изстена и отвори очи, когато го обърна по гръб.

— Кралят? — попита Лорн. — Къде е?

Норфолд протегна мръсната си, трепереща ръка към отвора на една врата, под стълба, задръстена от развалини.

— Там… Ж… Жив ли е?

Това бяха последните му думи.

Един змей, който прелетя над хана, като избълва остатъци от огън върху онова, което вече не гореше, принуди Лорн да изчака, преди да се втурне към стълбището. Трябваше да отмести една греда, за да измъкне Алдеран изпод парче полегнала стена, което отчасти го беше предпазило. Върховният крал беше жив, в съзнание, но тежко ранен. Цялата дясна страна тялото му, от кръста до слепоочието беше обгорена, кожата му беше напукана и почерняла над живата плът.

— Чуваш ли ме? — попита Лорн.

— Да…

— Можеш ли да вървиш?

— Н… не сам…

Лорн бързо помисли.

Върховният крал не беше в състояние да тича и следователно да избяга. Освен това, дори да бяха в най-добрата си форма, шансовете им да измамят бдителността на змейниците и да изчезнат в тъмнината пак щяха да са никакви. Значи трябваше да останат.

Да останат и да се съпротивляват. Да издържат.

Лорн помогна на Алдеран да се изправи и го вкара в най-близката постройка — някогашната ковачница.

— Освен тебе и мене, кой друг? — попита Върховният крал на един дъх.

— Никой — отговори Лорн. — Останахме само ние двамата.

— А те? Колко?

— Десетина.

— Съжалявам. Ти… ще умреш по моя вина.

— Пази си силите. Още не сме мъртви.

От ковачницата минаха в това, което беше останало от конюшните, а огънят окончателно изпепеляваше. Лорн придържаше Алдеран, вървяха сред пламъците, задушени от горещината и плътния дим, измъчващ дробовете им. Като кашляха, храчеха и стенеха, те успяха да излязат от конюшните и да се подслонят в един тъмен ъгъл. Лорн остави Алдеран там за малко, колкото да успее да види, че четири змея бяха кацнали на двора и осем мъже слизаха от тях. Носеха шлемове, обковани ризници, бяха въоръжени с мечове, а някои и с арбалети.

Лорн се върна при Върховния крал и докато го вдигаше, му каза:

— Сега ще започнат да претърсват. Ще довършат ранените. И най-вече ще искат да се уверят, че си мъртъв.

С един ритник Лорн изби страничната врата на главната постройка, чиито горни етажи бяха обхванати от огромни пламъци. Но пожарът още не беше достигнал до приземния етаж. Алдеран се държеше за ръката на Лорн и като куцаше силно, двамата побързаха да минат през общата зала, чийто таван скърцаше като корабен нос, блъскан от ураган. Лорн отвори капака, който беше открил няколко часа по-рано, и помогна на Върховния крал да слезе в мазето.

— Скрий се — каза му той.

Изненадан, Алдеран вдигна очи към Лорн.

— Какво? — простена той.

— Скрий се където можеш. И се моли. Ако не се върна и ако никой не те намери, изчакай да се съмне и тогава излез.

— Но…

Лорн затвори капака, като остави краля в тъмнината. Върна килима на мястото му и сложи отгоре една преобърната маса. След това взе арбалета, оставен от един Сив гвардеец, шепа стрели и излезе от постройката, както бе влязъл.

* * *

На двора войниците бяха застанали в кръг около змейовете си и наблюдаваха горящите постройки. После, по заповед на един от тях се разпръснаха да търсят оцелели или трупа на Върховния крал. Дали трябваше да занесат тялото на онзи, който беше поръчал нападението? Лорн предполагаше, че е точно така, което означаваше, че те нямаше да тръгнат, преди да са претърсили всичко от горе до долу. Неминуемо щяха да намерят мазето и онзи, който се криеше в него. Беше само въпрос на време, а войниците имаха предостатъчно.

През опожарената конюшня Лорн се върна в ковачницата, без да го забележат. Тя също продължаваше да гори. Лорн бе посрещнат от ослепителна горещина и по пращенето, което чуваше, той разбра, че само след малко обзетият от пламъци таван ще да падне, повлечен от собствената си тежест. Бързо, но спокойно той клекна до единствения, тесен прозорец, открехна капака, опря арбалета на рамото си и се прицели във войника, който се канеше да влезе в главната постройка.

Стрелата тихо процепи въздуха, удари целта в главата и като прониза шлема, се заби в слепоочието. Мъжът падна мъртъв, без да гъкне, което позволи на Лорн да зареди отново арбалета си, преди другите войници да разберат каквото и да било.

Тревогата беше дадена от двамата змейници, които, яхнали едно животно, бяха останали във въздуха и наблюдаваха странноприемницата отвисоко. Но докато войниците на земята успеят да разберат какво ги застрашава, падна втори със стрела, забита в сърцето му. Войниците бързо потърсиха прикрития, като говореха на чужд език, който Лорн не знаеше, но разпозна гърлените му звуци. Ако не се лъжеше, противниците му бяха от същите далечни области, откъдето идваха и страховитите змейове: Гюдерия. Гюдерийските войници бяха едновременно наемници и убийци и изпълняваха поръченията си с религиозно усърдие.

Една стрела се заби в капака на прозореца.

Лорн се дръпна от прозореца, бързо презареди арбалета си, надникна в двора и видя, че войниците се разгъват, за да го обкръжат. Бяха организирани и се възползваха от обстоятелството, че могат да говорят високо на език, който само те разбираха. Като се показваха на открито колкото е възможно по-малко, те прибягваха от прикритие към прикритие и така се редуваха, че беше невъзможно да се отгатне кой щеше да е следващият, който ще се раздвижи. Лорн едва успяваше да се прицели в един, и ето че той изчезваше и друг изскачаше от скривалището си.

Лорн разбра, че трябва да се премести.

Бяха го забелязали. Сега вече войниците не му даваха никаква възможност да стреля. И скоро щяха да го хванат в клопка, ако таванът не паднеше преди това.

Ковачницата имаше три врати: едната водеше към конюшните, другата, която водеше към двора, беше останала открехната, а през третата се влизаше в съседната работилница. Лорн се съмняваше, че ще може още веднъж да мине през огъня, който поглъщаше конюшните. Да излезе на двора, където бяха войниците, си беше чисто самоубийство…

Таванът изскърца, изпращя и поддаде.

Лорн има време колкото да отскочи към вратата на работилницата и да я разбие с рамо. В същия миг откъм двора влезе един войник, който слагаше стрелата в арбалета си. Понесен от устрема си, Лорн изчезна в ужасния пожар, който унищожаваше работилницата. Таванът се сгромоляса, като погълна войника, разруши ковачницата и вдигна ослепителен облак от пламъци, въглени и горещ дим…

… който бавно започна да сляга.

* * *

На двора вече имаше само петима, на светлините на пожара сенките им изглеждаха огромни и изкривени. Не бяха видели какво се бе случило в ковачницата, преди тя да се срути. Сигурно си мислеха, че Лорн може да е загинал под развалините, които бяха премазали другаря им. И макар да нямаха представа с кого си имат работа, знаеха, че трима от техните бяха загубили живота си по негова вина.

Стояха предпазливо в прикритията си.

После бавно започнаха да се приближават, нащрек сред светлините, грохота и стенанията на пожара. И бяха започнали да вярват в победата си, когато вратата на работилницата до ковачницата се отвори широко и Лорн изскочи оттам сред огнена вихрушка. С качулка на глава и с кърпа, завързана на лицето му, в лявата си ръка той държеше арбалета, а в дясната — меча си. Пламтяща пепел покриваше раменете му. Пламъчета облизваха краищата на коженото му наметало. От раменете му излизаше дим, а очите му блестяха като на демон, изскочил направо от ада.

За миг войниците останаха вцепенени от изумление.

Лорн уби един със стрела в гърлото, отсече главата на първия, който му се изпречи, със силен удар с меча, навреме успя да разцепи стрела, която летеше към гърдите му. Един войник го нападна, размахвайки боен топор. Лорн се извъртя, измами противника си, като го накара да коленичи и заби сканда си там, където шлемът се свързва с яката на ризницата, после бързо го изтегли сред бликналата кръв. Оставаха само двама войници, единият се нахвърли върху Лорн, а през това време другият се опитваше да зареди арбалета си. Лорн вдигна очи, отскочи настрани и избягна диханието на змей, който идваше с бръснещ полет. Избълваната отрова вдигна огнена стена, която остави след себе си обгорена диря и порази арбалетчика. Неподвижен, вторачен в оръжието си, чийто лост беше засякъл, той не видя идващата смърт. Пламна и като надаваше страшни викове, направи няколко несигурни крачки, после падна в агония насред лоеното пращене на собствената си плът.

Последният войник не посмя да се изправи сам срещу Лорн.

Отказа да се бие, отстъпи, разпери открито ръце, пусна меча си и тъй като Лорн само го гледаше, помисли, че е пощаден и се затича към змейовете, които чакаха на двора.

Без да бърза, Лорн вдигна един арбалет от земята.

Зареди го, спокойно сложи една стрела и се прицели в бягащия.

И внезапно се извъртя, вдигна арбалета и взе на прицел змея, който се спускаше над него и, разтворил уста, се канеше да избълва огън.

Един миг. Един изстрел. Един шанс.

Лорн не трепна.

Стрелата се заби в гърлото на змея, точно под челюстта му. Прониза люспи и мускули и сцепи огнения джоб. Влечугото изрева, изправи се назад, както летеше, и изхвърли единия от змейниците, чийто вик секна, чак когато падна на земята. Като закован за врата към нощното небе, змеят започна да маха с крила на едно място и да дращи въздуха с лапите си, а от раната му потече пламтяща течност. На двора се посипаха огнени капки и принудиха Лорн да се отдръпне. Крилатото животно се гърчеше и изхвърли и втория змейник, който, закачен с ремък, омотан около глезена му, остана да виси надолу, докато змеят се отдалечаваше в мрака.

Лорн се извърна към войника, който беше напуснал битката, и го видя, че полита, яхнал един змей, другите три стояха все така завързани за юздите си. Въздъхна облекчено и изведнъж почувства страшна слабост в краката, главата му тежеше, ръцете му бяха като от олово. Пъхна ръката си под наметалото, за да опипа лявото си рамо, и я извади обляна в кръв: когато Лорн бе скочил от ковачницата в горящата работилница, точно преди таванът да се срути върху него, арбалетчикът, който загина под развалините, беше имал време да стреля и го беше улучил. Стрелата само го беше пронизала, без да засегне ставата. Лорн можеше да си движи рамото и едва сега започваше да чувства болката. Щеше да прегледа раната по-късно.

Побърза да отиде при Върховния крал.

Тъй като пожарът беше обхванал общата зала, Лорн мина през високите пламъци сред задушаваща горещина и плътен дим, преди да стигне до капака на мазето. Отвори го, извика, помогна на Алдеран да се качи по стълбите.

Оставаше да излязат от пещта.

Върховният крал беше останал без сили. Краката едва го държаха, а болките от ужасните му изгаряния го караха да бълнува. Наложи се Лорн да го носи, докато най-накрая успяха да се доберат до двора, изтощени и почернели от пушеците и саждите, и жадни за свеж въздух.

* * *

Зазоряваше се, когато, яхнали един огнен змей, двамата полетяха на север, напускайки странноприемницата, от която скоро щяха да останат само развалини и пепелища.