Пиер Певел
Кралят (7)

2.

От височината на най-големия балкон в своите покои кралица Селиан гледаше как слънцето залязва зад Лангърските планини и виждаше в огньовете на залеза първите пламъци на войната. Влезе Естеверис и без да се обръща, тя го попита отдалеч:

— Новини?

— Принц Ирдел остава неоткриваем, госпожо. Освен ако не се крие някъде, значи е успял да напусне Двореца.

— Как е възможно? Струва ми се, че Стуриш беше наредил да се наблюдават всички изходи на двореца… Впрочем, къде е тоя некадърник?

— Капитан Стуриш организира наблюдението на градските порти и патрулите.

— Няма смисъл. В този момент Ирдел е вече далеч.

— Убеден съм.

— Стуриш също го знае.

— Без съмнение. Капитан Стуриш си намира работа, за да не се налага да се яви пред вас. Страхува се от гнева ви.

— Има право, но с него ще се заемем по-късно.

Подухна хладен вятър и кралицата потрепери.

— Ще наредя да ви донесат палто, госпожо — каза Естеверис.

Кралицата кимна едва-едва и малко след това дойдоха три слугини, като всяка носеше палто.

— Няма значение — каза кралицата раздразнено.

Тъй като слугините се колебаеха, Естеверис избра най-дебелото палто.

— Принцът-кардинал се върна в епископския дворец — каза министърът, когато двамата с кралицата отново останаха сами. — Ще прекара нощта там.

— И утре сутрин ще прецени дали ще спечели или загуби повече, ако се появи до Алан — продължи кралицата и вдигна яката на палтото си. — За най-голямо благо и най-голяма слава на Църквата на пожертвания Дракон-крал, естествено…

Естеверис се усмихна зад гърба на кралицата.

— Принцът-кардинал каза, че би желал да организира възможно най-добре отслужването и благослова на коронацията.

— Ще видим.

Министърът се сепна.

— Моля да ме извините?

— Ще видим — повтори кралицата. — Върховните крале винаги са били коронясвани от прелат на Ейрал. Без съмнение е желателно да продължим да поддържаме тази традиция, как мислите?

Естеверис се усмихна за втори път.

— Коронация пред Ейрал ще бъде много по-легитимна — каза той. — Народът е привързан към старите ценности. А духовенството на Ейрал ще съумее да покаже признателността си. Успехите на Църквата на пожертвания Дракон-крал са в негов ущърб.

— Алан ще реши.

— Ще избера Ейрал за моята коронация и ще избера моя брат за мой главен изповедник — каза Алан.

Кралицата и Естеверис се обърнаха едновременно към Алан, който излезе на балкона при тях, без да бъде съобщено за идването му.

— Ето кой трябва да утешава Добродетелните — каза кралицата усмихнато. — Умело.

Естеверис се поклони почтително пред своя крал.

— Сир.

— Добър вечер, Естеверис. Оставете ни. Но моля ви, не се отдалечавайте много.

Министърът се поклони още веднъж и се оттегли в покоите на кралицата да изчака.

— Реших да отсроча клетвите за вярност — обяви Алан. — Това няма да стане утре, а след три дни. Вече наредих да бъде съобщено — уточни той, за да прекъсне всякакви възражения. — Искам да дам на всички верноподаници на баща ми достатъчно време да изберат — по душа и съвест — между Ирдел и мен.

— Добре — отговори кралицата. — Но щях да съм много доволна, ако се беше допитал до мен, преди да вземеш това решение.

Алан се направи, че не е чул.

— Искам също така да гарантирам сигурността на всички, които ще поемат обратно към своите земи, независимо от това какво е решението им. Те дойдоха в Ориал, за да засвидетелстват последната си почит към моя баща. Няма да позволя верността им към него да бъде използвана против тях. Няма да имат повод да се страхуват от мен нито тук — в Кралския град, нито по обратния си път. Но след това трябва да очакват сблъсък с Върховното кралство.

Колкото по интуиция, толкова и от политическа практичност, кралицата възнамеряваше да се възползва от това, че някои от противниците й зависеха от нея, за да предприеме мерки против тях. Обаче трябваше да признае, че решението на сина й беше решение на крал, дори на велик крал. Никога не се бе съмнявала, но според нея сега Алан доказваше, че е монархът, от когото Върховното кралство скоро щеше да има нужда, и че всичко, което бе извършила, за да го постави на Трона от абанос и оникс, бе оправдано. Алан скоро щеше да се докаже и наложи. За миг очите на Селиан заблестяха от гордост.

— Някой знае ли къде е Ирдел? — попита Алан.

— Не. Сигурно е далеч. Вече трябва да е напуснал Лангър.

— Освен ако не се крие в Кралския град.

— Това ще е безразсъдно, но кой знае?

— На негово място щях да бързам да направя само едно: час по-скоро да отида в Орвал и да вдигна армия, да създам съюзи — каза Алан, като се опря на балюстрадата на балкона. Погледът му се изгуби някъде на югозапад, към херцогството Орвал, което не можеше да види, но вече усещаше далечното му, заплашително присъствие. — Зная, че сигурно сте си задали тоя въпрос, но не съм аз, майко. Не аз спасих Ирдел от капана, в който той трябваше да падне. Но трябва да ви призная, че съжалявам. Защото като виждам до каква степен се чувствам облекчен, като знам, че е жив, си представям колко виновен щях да се чувствам, ако беше убит — Алан се изправи и се обърна към кралицата. — Зная също, че може би един ден щях да ви простя, че сте организирали това убийство, но никога, че сте ме убедили да ви позволя да го направите. Никога, майко. Никога.

Кралицата устоя на погледа на сина си.

— Дори с цената на война? — попита тя.

Алан отново погледна към хоризонта.

— Може би мога да избегна тази война.

Кралицата замълча.

Тя знаеше, че сега вече нищо не можеше да попречи Върховното кралство да пламне във война. Покривайки Ориал с червена пепел, Червеният дракон бе оповестил тази война и никой не беше в състояние да избегне пророчеството му.

Алан се отдалечи, като остави кралицата на балкона.

— Приятна вечер, майко. Не настивайте.

* * *

С ръкавици и дълго сиво палто, с шапка, обточена с хермелин, господарката на Арканте чакаше на едно стълбище да приготвят каретата й. Свитата и ескортът й също бяха готови за път. Беше тъмно. Факли осветяваха двора под Голямата мъглявина.

Исандра видя Лорн, който идваше към нея, и се усмихна. Той беше облечен в ризницата на Ониксовата гвардия, с меч на хълбока и шлем в ръка.

— Боях се, че няма да ви видя, рицарю.

Лорн я поздрави, като целуна ръката й, която тя му подаде.

— Не знаех, че вече тръгвате — каза той. — През нощта.

Исандра погледна към своите благородници и придружаващи дами и те се отдръпнаха.

— Прекомерната предпазливост е за предпочитане — отвърна тя, когато само Лорн можеше да я чуе.

— Кралят обяви, че под негова закрила ще бъдат всички, дошли да присъстват на Почестите. Съюзници или врагове. До границите на кралството.

Исандра се усмихна и полу на шега каза:

— Тепърва очертанията на тези граници може да станат обект на безкрайни обсъждания…

— Алан няма да измени на думата си. Не и след като публично пое това обещание.

— Ще ми се да вярвам. Но ще се почувствам сигурна, когато повече не съм изложена на някое прекомерно усърдие от страна на кралицата или на принца-кардинал. Да не говорим, че тази сутрин принц Ирдел за малко не бе убит.

— Той вече е извън опасност.

— Това несъмнено е силно казано.

— Скоро ще бъде в Арканте. След това само от вас ще зависи да стигне безпрепятствено в Орвал или другаде.

Каретата на господарката на Арканте спря пред стълбището и един слуга отвори вратичката.

— Благодаря, рицарю. Благодаря за всичко, което направихте. Ако не бяхте вие, принц Ирдел вече нямаше да е на този свят и Арканте щеше да се изправи сам срещу Върховното кралство… Но как разбрахте? Как узнахте за капана, заложен на принца-регент?

Единият от конете във впряга изцвили.

— Вашият впряг е нетърпелив — каза Лорн.

Исандра се усмихна разбиращо.

— Довиждане, рицарю. Може би сбогом. И тъй като вие решихте да останете верен на Трона от абанос и оникс, пазете се от съюзниците си и най-вече от новите си господари.

Лорн остана да гледа как кортежът на господарката на Арканте — карети и конници от ескорта — напуска двора сред шума от скърцането на осите и чаткането на подкованите копита по паветата. Когато се обърна, видя един офицер и войници от Лазурната гвардия, които вървяха срещу него.

Офицерът отдаде чест и каза:

— Негово Величество ви чака.

* * *

Принца Алан вече беше Алдеран I.

Той прие Лорн в тронната зала, където високите свещници правеха смазващия, смълчан мрак червеникав. Спокоен и самоуверен, той седеше на Трона от абанос и оникс напълно естествено, дори небрежно. Двамата мъже бяха сами и шумът от ботушите на рицаря отекна, докато той вървеше напред с ръка върху дръжката на меча, а бойните му доспехи подрънкваха в ритъма на стъпките му. Лорн спря пред подиума, на който се извисяваше тронът на Върховното кралство — трон, за който вече мнозина бяха спорили и сякаш от чернотата му се излъчваше лошо предзнаменование.

Той коленичи и поздрави.

— Изправи се, Лорн.

Лорн се подчини.

— Ето те вече крал — рече той.

Младият Върховен крал кимна, после погледът му се зарея някъде пред него. Сякаш търсеше думите си, после каза:

— Зная какво си направил днес — и впери поглед в Лорн. — Зная, че си спасил Ирдел и си му позволил да избяга. Още не знам как, но ще разбера… Нали не отричаш?

Лорн не трепна.

— Това ще послужи ли за нещо? — каза той.

— Това би направил невинният човек.

— Никой не е невинен. И най-вече ние.

Върховният крал се усмихна леко.

— Искам да ти благодаря — каза той. — Ако не беше ти, ако не бе направил това, което направи, царуването ми щеше да започне с грях. С престъпление. Като спаси Ирдел, ти ми спести извършването… спести ми да позволя да бъде извършено едно безчестие. Ето защо ти прощавам. Затова ще простя и на Естеверис.

— Естеверис?

— Кой друг? Идеята да бъде убит принц на Върховното кралство за него беше непоносима. Да интригантства, да подкупва, да заплашва, да предателства — да. Но да нареди да бъде пролята кралска кръв? Не, на такова нещо той не би се решил. И тогава, като не е могъл да го забрани, е направил така, че да се провали. Вероятно като е предупредил аркантците. Освен ако не е дошъл направо при тебе, а? — Върховният крал се вгледа продължително в очите на Лорн. Напразно. — Добре. Не казвай нищо, ако така предпочиташ. В крайна сметка аз ще науча истината — и като продължи да мисли на глас, добави: — Това, което не разбирам, е, защо не е предупредил Ирдел… Дали е искал капанът да щракне, за да не може Ирдел да отрича очевидното? Това би било съвсем в негов стил, нали?

— Щом казваш.

— Мисля да го привлека към мен. Да се лиша от услугите на човек като Естеверис ще бъде грешка, нали?

— Без съмнение.

Алдеран I вдигна рамене.

— Е! Ще видим! Ще помисля… — изведнъж стана суров, протегна ръка към Лорн, щракна с пръсти и властно рече: — Пръстенът ти, Лорн.

Няколко секунди Лорн остана неподвижен.

После невъзмутимо свали пръстена на Пръв рицар на кралството и изкачи стъпалата на подиума, за да го постави в шепата на Върховния крал.

Алдеран го ложи на безименния си пръст.

— Ти си ми приятел — каза той. — Най-добрият, когото съм имал и несъмнено най-добрият, когото някога ще имам. Но дори за мое добро, дори за твое или за доброто на когото и да било, никога повече не си и помисляй да ме предаваш.

Заплахата беше в думите, в гласа, в погледа, който Лорн издържа в пустата, смълчана, огромна и потънала в полумрак тронна зала, където той и Върховният крал бяха сами в целия свят в зората на едно кърваво царуване.

3.

Когато се прибра в покоите си на последния етаж на Черната кула, Лорн първо запали огън и чак след това се отпусна с въздишка в креслото си. Остана така, потънал в мисли, седнал пред прозореца, от който виждаше целия Ориал, с чаша вино в ръка.

— Смутен си — каза призракът на Върховния крал, като излезе от един тъмен ъгъл. — А трябваше да очакваш да ти бъде отнет пръстенът на Първи рицар на Кралството, нали? Или се надяваше завинаги да е твой?

— Не ми пука за това бижу — отвърна Лорн. После погледна с крайчеца на окото си голия си безименен пръст и се запита дали това, което току-що бе казал, наистина е вярно. — „Това, което Върховен крал е сторил, само Върховен крал може да отмени.“ Спомняте ли си, татко?

— Алан не е мой законен наследник.

— Обаче седи на Трона от абанос и оникс.

— Ирдел ще царува.

— Може би, един ден.

— Трябваше да кажеш на Ирдел какво подготвя кралицата против него. Той вече се виждаше крал! Защо не го предупреди? Защо не му каза, че завещанието, което скоро щеше да бъде прочетено, ще посочи Алан за мой наследник? И защо не му каза, че това завещание е фалшиво?

Лорн се обърна към мъртвия крал.

— Това завещание е истинско — каза той. — Вие сте го искали. Диктували. Подписали.

— Това не е последното, което направих, и ти го знаеш по-добре от всеки друг. Аз… не бях на себе си. Бях слаб, изгубен. Спомняш си, нали?

— Спомням си.

— Оставих се кралицата да ме убеди, че Алан ще бъде по-добър крал от Ирдел. Че той… че той е кралят, от когото Върховното кралство се нуждае. Тя ме излъга, измами ме. Тя ме предаде! — Ерклант II въздъхна съкрушен. После се оживи и като обвиняем, който защитава каузата си, каза: — Но аз се осъзнах. Съжалих. Пожелах да поправя грешката си и написах последното завещание, което върна на Ирдел законните му права. Именно това е валидното завещание! Само то!

С поглед, отправен отново към потъналата в нощния мрак столица, Лорн отпи глътка вино.

— Ирдел знае, че кралицата предпочита Алан пред него — добави Върховният крал. — Винаги е било така. И той нищо не може да направи по този въпрос. Срещу него е фактът, че не е неин син… Щеше да ти повярва, ако му беше казал, че кралицата възнамерява да го убие. Той ти имаше доверие…

— Ирдел има нужда от теб — каза Върховният крал.

Лорн стана.

Приближи се до прозореца и до нощния студ, който струеше откъм него. Погледът му разсеяно се плъзна по съседните покриви, галени от светлините на Голямата мъглявина.

— Ирдел е жив, нали? Ако Сивият дракон иска, той ще може да завладее трона си отново.

— Но на каква цена? След колко битки и кланета? Ти можеше да попречиш на тази война, която ще разкъса Върховното кралство. Но не го направи. По-лошо, ти направи така, че тя да започне.

Погледът на Лорн бе привлечен от златно отражение.

На дръжката на прозореца висеше медальон. Онзи медальон, който същата тази сутрин, на зазоряване, един загадъчен посетител бе поръчал да му предадат, за да го приеме.

* * *

Мъжът чакаше сам в една стая, осветена от току-що запаления огън в камината, хората му пазеха отвън. Беше се обърнал към вратата, когато Лорн бе влязъл, и бе свалил качулката си.

Беше Жал.

— Драконът-крал — беше казал той — ме отличи с дарба, която ценя най-много от всичко. Знаете ли коя? — и тъй като Лорн не бе отговорил, Жал веднага бе добавил: — Да прониквам в сърцата. Да чета в душите най-дълбоко стаените тайни и желания.

— Какво искате от мен?

— Днес завещанието на баща ми ще бъде отворено и ще посочи Алан, а не Ирдел за наследник на Трона от абанос и оникс. Но вие това го знаете, нали?

— Ако го зная, тогава защо е нужно да идвате да ми го кажете?

Принцът-кардинал се бе направил, че не забелязва враждебността на Лорн. Беше се усмихнал помирително и бе казал:

— Това обаче, което не знаете, е, че след това Ирдел ще бъде убит. Официално той ще умре, докато се съпротивлява на арестуването си. Защото вие не се съмнявате, че той ще откаже да признае завещанието и ще се разбунтува. Всичко вече е подготвено, за да го вкара в капан, от който той няма да излезе жив. Знам всичко за този капан, защото аз го замислих и организирах.

— Значи кралицата наистина е готова на всичко.

— Нима сте се съмнявали?

— Не. Но ми отговорете на въпроса: какво искате от мен?

— Искам вие да спасите Ирдел. Искам да направите така, че той да напусне Кралския град здрав и невредим. Ако е необходимо, аркантците ще бъдат много доволни да ви помогнат в това начинание.

— Защо?

— За доброто на Върховното кралство, разбира се.

— По-скоро за неговото унищожение — бе възразил Лорн. — Ако Ирдел умре, бунтът ще бъде потушен. Малцина ще са онези, които да посмеят да се разбунтуват и да вдигнат оръжие срещу Алан. Те ще са изолирани. Слаби. Следователно няма да има война. Но ако Ирдел остане жив, Върховното кралство ще пламне и ще потъне в хаос. Което пък ще позволи на Църквата на пожертвания Дракон-крал да възстанови мира в него. И да установи своя закон, разбира се.

— Приписвате ми твърде мрачни намерения, рицарю.

— Вие винаги сте желали разрушението на Върховното кралство.

— Което ни сближава, нали?

Тогава Лорн бе свел очи към медальона, който Жал бе показал на вратата на Черната кула, настоявайки да му го занесат. Беше скъпоценно бижу, женско, което изглеждаше доста крехко в ръката на Лорн. Последния път, когато го бе видял, то висеше на нежния врат на Алисия — жената, която бе обичал и два пъти бе изгубил, и за която не знаеше нищо, откакто семейството й я бе отвело в Иредия.

— Зная къде е Алисия дьо Лоранс — бе потвърдил принцът-кардинал. — Мога дори да ви кажа, че е родила момиченце. И двете са добре.

Лорн се бе стреснал и бе погледнал Жал недоверчиво.

Дъщеря? Но Драконът на разрушението му бе казал, че ще има син.

— Защо да ви лъжа? — бе попитал Жал, досещайки се за съмненията на Лорн.

— Какво ли знам аз? Аз нямам дарбата да прониквам в душите.

* * *

— Заблуждаваш се — каза мъртвият крал. Това изтръгна Лорн от мислите му. — Ти не спаси Ирдел нито заради Алисия, нито заради дъщеря ти. Направи го по същите причини като Жал.

Лорн отстъпи от прозореца и се обърна към призрака. Погледът му бе красноречив — искаше обяснение.

— Направи го, за да въвлечеш Върховното кралство във война и да предизвикаш разрушаването му — каза Ерклант II. — С тази разлика обаче, че Жал, колкото и да е фанатик, се надява след това да възстанови Върховното кралство. А ти искаш единствено пепелища. Само руини. И нищо друго.

Невярващ, натъжен, умоляващ, призракът дълго гледа Лорн и накрая попита:

— В името на Божествените, сине, толкова ли ме мразиш?

Лорн го изгледа презрително.

В очите му блестяха сълзи от гняв и той процеди:

— Пепелта беше червена, татко. Какво мога аз?