Мейв Бинчи
Аленото перо (7)

Шеста глава
Юни

— В колко ще дойде? — попита Том.

— Към дванайсет и половина.

— В такъв случай да приготвим супата — предложи той.

Кати скочи виновно. Том бе тук от пет сутринта, а тя се домъкна едва към девет. Той вече бе занесъл хляба в „Хейуърдс“, на връщане беше купил агнешки бут, а тя самата още се мотаеше. Разбира се, снощи не каза на Нийл. Нямаше време, а и се чувстваше изтощена след разговора с леля си. Може би беше фалшива тревога? Трябваше да си купи тест от аптеката, да отиде на лекар и едва тогава да каже на Нийл.

— Том, толкова съжалявам. Подай ми ножа, започвам с босилека и доматите.

— Тя ще помисли, че са от консерва.

— И какво от това?

— Изведнъж стана много смела.

— Не, тя все още ме изпълва с ужас, но сега поне знам, че е невъзможно да й се угоди.

Очите й светеха подозрително.

— Не мисля, че тази сутрин трябва да вземаш нож в ръцете си. Остави опасната работа на мен.

— Чудесно. И какво ще правя?

— Приготви масата, сложи цветя.

— Не е кой знае колко.

— Тогава тренирай усмивки. Помниш ли последното посещение на Хана? Ти й крещя като продавачка по повод палтото й, майка ти и още няколко подбрани теми.

— О, и двете поомекнахме оттогава — отвърна мрачно Кати.

— Мисля, че всички имаме нужда от омиротворение — заяви Том, който вече бе прелял бульона в тенджерата и се зае със супата.

 

 

— Представяш ли си? Днес ще се приберем с автобуса.

— Самички, без Мъти — допълни сестра му.

— Той каза, че от време на време ще минава покрай училището и ще ни води до автобуса.

— Но училището не му е на път — възпротиви се Мод.

— А как иначе ще виждаме Хувс?

 

 

— Ти си много сладко момиче, Джералдин — каза Фреди, докато пиеха кафе в офиса й.

Беше минал, за да обсъдят наближаващото представяне на италианската вила. Разговаряха и за неговото парти, чийто кетъринг беше поет от племенницата й и нейния съдружник.

— Знам — отговори тя, — но какво имаш предвид?

— Не по-малко от нас с Полин се притесняваш дали партито ще се увенчае с успех — заяви удивено той.

— Аз не искам от теб нищо, освен това, което имам — твоята компания, твоя интерес, загрижеността ти, прекрасната ти любов… Защо тогава да не се интересувам и да не желая всичко да мине добре?

— Нали знаеш какво казват французите за любовницата. Трябва да е дискретна и никога, абсолютно никога да не прави нещо, което да се отрази зле върху семейството, децата и собствеността на мъжа… — Тя се засмя закачливо.

— Ти искаш толкова малко, Джералдин.

 

 

— Мисис Мичъл, изглеждате великолепно.

— Благодаря, Шона. — Хана попипа косите си. — Току-що прекарах един час в салона. Ще обядвам с Кати. Искам да й купя някакво подаръче. Ти какво би предложила?

— Ако ставаше въпрос за някой друг, бих го посъветвала да вземе от невероятно вкусните хлябове, които прави за нас „Аленото перо“…

— Върви добре, така ли?

— Изчезва веднага и от полиците, и от ресторанта. Казах на Том, че ще му направим предложение, на което няма да устои и ще дойде тук на пълен работен ден.

Хана бе искрено изненадана.

— Приятен обяд, мисис Мичъл. Мнозина биха ви завидели.

— Да, започвам да си давам сметка — отвърна неодобрително Хана.

Беше й трудно да приеме, че е чак такава привилегия да яде нещо, сготвено от дъщерята на собствената й прислужница. Но трябваше да престане да мисли по този начин. В противен случай от устата й щеше да се изплъзне някоя думичка и тогава всички щяха да се обидят ужасно. Не казвай „бедната Лизи“. Това е просто начин на изразяване, но я се опитай да го обясниш на Кати Скарлет.

 

 

Джеймс Бърн реши тази вечер да сготви, за да види дали изобщо е в състояние да направи нещо сам. Мартин Магайър идваше в Дъблин, щяха да изпробват заедно резултата от готварските му усилия. Изслуша подробните указания на Кати и Том, те даже му дадоха списък за покупките. Беше понеделник сутринта, нямаше какво друго да прави, затова щеше да отиде на пазар. Двете вечери, през които се бе учил да готви в компанията на Кати и Том, му бяха доставили огромно удоволствие.

 

 

Джо Федър се обади на брат си.

— Каня те на обяд с наденички и бира.

— С най-голямо удоволствие, Джо, но трябва да го оставим за по-късно. Приготвям обяда за свекървата на Кати!

— Някакво голямо мероприятие ли е това?

— Не, ще бъдат те двете.

— Обяд само за двама! Да не би да съм си инвестирал парите на вятъра?

— Не, глупчо, това не е служебен обяд.

Уговориха къде да се срещнат.

— Предай моите поздрави на Кати. И благодарностите ми за вчера.

И Джо затвори телефона.

— Хей, не ми каза, че си виждала брат ми.

— Том, не съм казала абсолютно нищо тази сутрин, чувствам се като зомби. Видях го при Джералдин. Той помогна много за сватбата на Мариан. Имах намерение да ти кажа, направила съм подробни записки.

— При Джералдин казваш?

— Да, но не е ставало дума да си оттеглят финансовата помощ, а за неговото модно ревю.

— Знам. Марчела ще е една от манекенките. Не е ли страхотно?

— Страхотно е — отговори младата жена, но не знаеше дали съдружникът й е наясно, че приятелката му ще представя предимно бельо.

 

 

— Заповядайте, мисис Мичъл.

Усмивката на Том рядко не улучваше целта.

— О, здравей… Том, нали така?

— Точно така, мисис Мичъл. Изглеждате много добре, ако ми позволите да го кажа.

Тя поглади косата си. Толкова разумно беше да посещаваш добър салон за фризьорство и козметика. Кати постъпваше много глупаво в това отношение.

— Не знаех, че ще бъдем всички…

— Не, не, аз само ще ви сервирам и се махам.

— Чух, че правите чудесен хляб за „Хейуърдс“.

— Те са наистина изключително мили. Оставил съм да опитате няколко подбрани вида и един пакет за вкъщи.

Най-после усмивката на Том Федър даде резултат — Хана Мичъл също се усмихна.

— Ти си мило момче — каза тя, както вече му бяха казвали толкова матрони през последните няколко месеца.

Снаха й стоеше в очакване, с лятна рокля на лилаво-розова щампа, която изобщо не й отиваше. Лицето й беше бледо като платно, косата — завързана отзад с ластиче.

— Добре дошла, Хана — промълви безизразно тя.

— За мен е удоволствие. Божичко, ама това място наистина изглежда добре!

Том се надяваше Кати да реагира топло, в противен случай всичките им усилия щяха да отидат напразно. За негово облекчение съдружничката му се усмихна.

— Това е предната ни стая, където каним клиентите и ги убеждаваме да направят по-голямо парти, отколкото са възнамерявали първоначално — обясни тя.

— Добре е мебелирана. — Хана се огледа, изказвайки неохотно възхищението си. — И цветовете са хубави.

— Майки ми уши завесите и дамаските.

Свекърва й се вгледа невярващо в тях.

— О, Лизи винаги е била… възхитително сръчна — каза най-сетне тя.

Том въздъхна от облекчение, напълни чашите им с шери и влезе в кухнята.

 

 

— Том, моля те, или изяж този сандвич, или го хвърли, но, за Бога, престани да го анализираш — не издържа накрая Джо, като се смееше на начина, по който брат му отделяше съставките една по една.

— Като кремираните наденички, които ядеш ти? Хората нямат никакви стандарти — заяви ожесточено брат му.

— Какво ще правя с мама? — попита Джо.

— В какъв смисъл?

— Ами, аз се отбих два пъти там.

— Знам, това наистина означава много за тях…

— Но те казват, че ти минаваш през ден…

— Когато минавам оттам, наистина се отбивам, не е проблем…

— Хайде де, кой минава покрай „Фатима“, където и да отива?

— Трябваше да го правя, Джо, ти беше в Лондон. Но сега товарът ми олеква.

— Окей, окей. И така, какво ще правя с мама? Тя иска да дойде на модното ревю.

— Е, нека дойде. Аз ще я наглеждам.

— Не, не става дума за това, а за дрехите.

— Тя дойде на нашето парти при откриването. Не мисля, че й достави кой знае какво удоволствие, но определено се радваше да присъства… Какво им е на дрехите?

— Ще се представят бански, бельо, навсякъде ще се разхождат полуголи момичета… Мама няма да издържи…

— Цялото ревю ли е такова? — попита Том със странно усещане в стомаха.

— Предимно. — Джо погледна брат си право в очите. — Марчела ти е казала, нали?

 

 

Нийл влезе в „При Куентин“ и потърси елегантната Бренда Бренан.

— Ще обядвам с един истински гангстер, Бренда, но той ще се опита да ме напие. Можеш ли да наливаш в чашата ми с водка само тоник?

— А сметката, мистър Мичъл?

— Ще измислите нещо, ще вземете по-малко за друго… Знаете как да се справяте…

— Благодарение на това се задържах в бизнеса. Мистър Мичъл, ще се съгласите ли да гледате надолу, докато ви преведа покрай една маса, без да се налага да се срещнете с баща си, който и без това вече си тръгва?

— Ти би трябвало да управляваш света, Бренда! — заяви той, като зърна в последния момент как баща му се измъква от ресторанта в компанията на някаква блондинка.

— Често ми се струва, че точно това и правя — въздъхна Бренда Бренан.

 

 

— Беше изключително вкусно, а хлябът… Боже, колко е хубав… Но ти не яде почти нищо — отбеляза Хана.

— Хана, аз ям от него по цял ден и по цяла нощ…

Какво следва сега? Действително ли някога се страхуваше от тази жена? Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

— Риба. Порцията е съвсем малка, за да остане място и за десерта.

— Донесох ти това — обяви Хана и остави на масата елегантен пакет, увит в хартията на „Хейуърдс“.

Младата жена знаеше, че трябва да го отвори, колкото и не навреме да бе поднесен. Рибата с шафранов сос, грахът с миниатюрни парченца бекон и запечените бадеми, картофите и джинджифилът ухаеха омайващо. Разгърна красивата хартия и отвътре я лъхна силен аромат. Призля й леко.

— Едно от новите ароматични масла за баня, очевидно младите ги харесват… — започна мисис Мичъл.

Кати се хвана за стомаха и се втурна тичешком към тоалетната, за да повърне. Чуваше как свекърва й вика отвън:

— Кати, Кати! Добре ли си?

 

 

Марчела нареждаше шишенцата с лак в салона. В един миг вдигна глава и видя Джо Федър.

— Много си красива — заяви със странен глас той.

— Джо? — възкликна тя, видимо притеснена.

— Съжалявам, но се изтървах пред Том, че ще представяш доста сексапилна колекция. Той май не знаеше.

Тя го погледна изненадано, а Джо съжали, че изобщо бе заговорил на тази тема.

— А сега си тръгвам и оставям това в твои ръце, Марчела… Окей?

— Естествено.

— Просто той те обожава… според мен не знаеше.

— Благодаря, Джо — каза тя с глас, който го накара да се почувства дребен.

 

 

— Съжалявам, Хана, стомахът ми не е наред.

— Защо не каза, щяхме да отложим обяда…

— Не, моля те, вече съм добре.

Кати си сипа от рибата и си наложи да преглътне първата хапка. Беше преместила тежко ухаещото масло във възможно най-далечния ъгъл на кухнята. Усети как стомахът й се връща постепенно към нормалното си състояние. Разговорът не течеше леко. Всяка тема имаше свое минало; всяка случайна забележка — своя история. Говориха за близнаците и за това колко добра бе с тях Лизи. Добра и великодушна, нямаше по-подходящо определение. Хана отбеляза, че снаха й все още не е намерила време за „Хейуърдс“, младата жена я погледна в очите и обеща да го направи в най-скоро време. Говориха за Нийл и служебната му претовареност, за това каква късметлийка е Кати, че той не играе голф като баща си, иначе щяла да разбере какво е да се чувстваш като вдовица. И изведнъж Хана спомена името на дъщеря си.

— Кати, мислиш ли, че Аманда има някаква причина, за да не идва да ни види?

Ето сега можеше да се издъни, трябваше да действа изключително предпазливо. Почти не помнеше Аманда Мичъл, която бе с две години по-голяма от Нийл, имаше склонност да командва, държеше се дистанцирано и не бе дошла на сватбата им, но пък изпрати наистина прекрасен подарък… първокласен атлас, скъпо радио, което хващаше всички възможни честоти и картичка с пожелание: „Дано да видите света и да го обикнете.“ Често бе питала за зълва си, но досега Хана отговаряше уклончиво и пренебрежително — Аманда била прекалено заета, прекалено преуспяваща в Канада, за да поддържа връзка с новата си снаха, която почти не познаваше.

— Може би е срещнала някого там? — предположи тя.

— Едва ли, Аманда никога не се е интересувала особено от мъже, никога не е водила гаджета вкъщи, докато живееше тук… Винаги сме говорили за нея като за отдадена на кариерата си жена — отговори замислено Хана.

Кати се успокои, когато минаха на друга тема. Скоро свекърва й реши да си тръгва.

— Още кафе?

— Не, беше наистина прекрасно. Обядът ми достави истинско удоволствие, а и ти изглеждаш по-добре, скъпа.

— Да, съжалявам… И благодаря за чудесното масло.

Проследи с поглед свекърва си, която прекоси със ситни крачки посипания с чакъл двор. През всички години, в които бе водила война с тази жена, не бе предполагала, че ще дойде ден като днешния. Ден, в който щеше да стои на прага на собствената си фирма, носеща в утробата си внучето на същата тази жена.

 

 

Саймън и Мод не вярваха на очите си — пред училището Мъти и Хувс ги чакаха.

— Ами, някой трябва да ви качи в автобуса — рече възрастният мъж. Децата го гледаха очаровани. — Поне през първия ден, докато свикнете — уточни той и малката групичка се отправи щастливо към автобусната спирка.

 

 

Сара седеше в градината и свиваше цигара, когато пристигна Нийл. Той седна до нея на старата дървена пейка.

— Как изглежда вътре? — кимна към къщата той.

— Имам чувството, че чичо ти е готов да побегне всеки момент.

— Винаги е бил такъв — отвърна мрачно младият адвокат.

— Ще държа под око случая — обеща тя. — Децата може и да живеят в прекрасна къща като тази, но това все още не означава, че нямат нужда някой да се грижи за тях.

— Би трябвало да я продадат и да се преместят в по-малка, но само се надуват, говорят за стил и не отстъпват и на йота.

— Ти не одобряваш ли поведението му?

— През целия си живот не е работил като хората дори един ден. Баща ми също гледа леко на живота, но поне работи в офиса си. Абсурдно е в наши дни едно семейство да живее в толкова много стаи.

— Значи вие с Кати нямате голяма къща?

— Имаме малко жилище на „Уотървю“.

— О, знам ги, много са хубави.

— Но ние нямаме деца — уточни Нийл Мичъл и започна да вади разни документи, за да й обясни от какво по-точно имаха нужда във връзка с доклада за бездомните. Придърпаха старата градинска маса и се отдадоха на работата си.

 

 

Кенет Мичъл ги наблюдаваше разсеяно — тези хора в градината не бяха в състояние да привлекат интереса му. Кей Мичъл ги гледаше тревожно от друга стая. Децата трябваше да се приберат от училище всеки момент. Беше помолила мисис… Бари да им приготви сандвичи. Тя попита дали да изреже кората на хляба или да я остави. В крайна сметка Кей реши да направи две чинии със сандвичи — в едната с кора, в другата — без нея.

— Моля те, Мъти, влез.

— Не, дете, не е удобно. С Хувс ще се прибираме.

— Искаме да ти покажем нашата къща — намеси се Саймън.

— Друг път, синко.

Той беше непреклонен.

— Но нали ще дойдеш някой път? — възкликна умолително Саймън.

— Разбира се, когато се установите окончателно, когато Хувс започне да се държи по-прилично.

— А ние определено ще дойдем на „Сейнт Джарлат“ през уикенда, уговорено е със Сара — обяви Мод.

— С Лизи ви очакваме с най-голямо нетърпение.

— Иска ми се… — започна Мод.

— Тръгвай сега — каза Мъти, преди някой от близнаците да признае какво му се иска.

 

 

— Сандвичи! — извика доволно Саймън.

— Много ти благодаря, майко — каза сестра му.

Двамата насядаха на масата и родителите им ги загледаха с възхищение. Нийл и Сара бяха дошли от градината.

— Колко да изядем? — попита момчето.

— Ами, те са за вас.

Кей Мичъл бе много горда, че я виждат в ролята на грижовна майка.

— Няма ли да си развалим апетита за чая? — осведоми се Мод.

— Съпругата на Мъти, Лизи, винаги казва, като се приберем, да хапнем само по една бисквитка, иначе ще си развалим апетита за чая.

— Ами, това е чаят — заекна Кей.

— Не, имах предвид истински чай, с бекон и яйца — обясни синът й.

— Или консервиран боб — добави с тънко гласче Мод, осъзнала сякаш че не всичко е наред.

Майка й премести поглед от съпруга си към социалната работничка.

— Никой не каза нищо за яйца и бекон, трябваше да има чай и той е готов.

— Е, всичко е наред, ще ги изядем всичките — успокои я Саймън.

— За мен е достатъчно — увери я Мод.

Сара и Нийл се спогледаха. Кенет Мичъл се взираше към градината.

 

 

— Днес обядвах с Хана — съобщи същата вечер Кати, когато се прибра вкъщи.

— Браво — възкликна съпругът й и отиде до хладилника, за да налее две чаши „Шардоне“.

— Говорихме за Аманда…

— Надявам се да не ти е надула главата. Хей, да не ставаш въздържател? Това е втората чаша вино, която ми отказваш. Да не ти е зле?

— Нийл, знаеше ли, че Аманда е лесбийка?

— Нямах представа. Майки ми ли ти каза? Просто не мога да повярвам.

— Разбира се, че не ми го е казала тя. Жените, които празнуваха онзи ден годишнина от абитуриентския си бал, споменаха за нея. После направих справка при една позната, между другото тя също е лесбийка, та тя потвърди — сестра ти имала великолепна партньорка и работели заедно в книжарницата…

— Боже, кой би помислил! Е, пожелавам й късмет. И как съобщи тази вест на майка ми?

— Изобщо не съм правила и опит. Слушай, така ли ще стоиш с това вино?

— Вземам го на работа, т.е. в съседната стая. Имам да довършвам още много въпроси по случая за бездомните… Между другото днес се видях със Сара и близнаците, тя ми помогна много…

— О, как мина? Поседни за минутка и ми разкажи.

— Изумително е. Тя обясни, че се отпускат средства, но никой не може да се добере до парите. Явно се налага да се зададат нужните въпроси в необходимия момент.

— Какви средства? — обърка се съпругата му.

Той заобяснява надълго и нашироко за парите за бездомните, които отпускал Европейският съюз и как занимаващият се с този въпрос комитет… Най-сетне, след пространно обяснение на стратегията, Кати успя да попита за Мод и Саймън.

— Те са добре — отвърна съпругът й и понечи да стане от масата.

— Не, седни и ми кажи.

— Близнаците бяха забавни, непрекъснато питаха за истинския си чай. Сара пое положението в свои ръце, така че всичко е под контрол.

Повече очевидно нямаше да чуе, а и не бе подходящо да му казва за каквото и да било друго.

 

 

Том търсеше подходящ начин да заговори с Марчела, така че да не издаде колко зле се чувства от перспективата тя да се разхожда полугола пред непознати. Знаеше, че същата тази ревност за малко не унищожи връзката им преди известно време, трябваше да я контролира. Защо не можеше просто да си стои облечена и да се присъедини към неговия бизнес? Беше наясно обаче колко разрушителни са подобни мисли. Невъзможно бе да проумее защо тя твърдеше, че е изпълнена с любов и се чувства щастлива от връзката им и въпреки това желаеше да се разхожда по бански и бельо пред другите? Трябваше да бъде изключително внимателен, сякаш стъпваше по яйчени черупки. За негова изненада тя сама повдигна въпросната тема.

— Няма да повярваш какви цветове ще представи ревюто на брат ти — лимоненозелено и цикламено… не виждам кой би искал да носи подобно бельо.

Най-после му каза, че става дума за бельо!

— О, на мен ми дай всеки ден класическата черна дантела — усмихна се той.

— Да знаеш, че ще бъде малко по-особено.

— Разбира се. — Сърцето му заплашваше да се пръсне. Тя го подготвяше. — А банските, какъв цвят са те?

Младата жена изпита облекчение, че той вече знае.

— Същите луди, диви цветове… може би той е напипал пулса на времето… Разделителната линия е съвсем тънка и неуловима.

Том впери поглед в нея. Тя наистина беше обсебена от целия този моден бизнес и това нямаше нищо общо с разсъбличането пред публика. Сигурно е полудял, щом позволи подобни мисли да нахлуят в съзнанието му.

 

 

— Скъпа, никога няма да се досетиш с кого говорих току-що по телефона — възкликна Кенет Мичъл от вестибюла.

— И кой беше той, скъпи?

— Старият Барти се обади. Изкихал се здраво.

— Барти… Кумът ни!

— Да. Казах му, че може да остане. Изкихал се за една кола, не разбрах точно каква… Както и да е, щял да ходи на някакво ревю.

— Как се е изкихал? — попита Саймън.

— Моля? — погледна го неразбиращо баща му.

— Хремав ли е? — допълни Мод.

Родителите им ги съзерцаваха объркано.

— Та старият Барти каза, че ще ни изведе с колата. В събота. И вас също, деца.

Той ги погледна гордо, че може да им предложи подобно преживяване.

— Но в събота ще ходим на „Сейнт Джарлат“ — напомни момичето.

— Не, скъпи, ще ходите някой друг ден. Тези хора няма да имат нищо против — отвърна майка им.

— Не можем друг ден, те ще се приготвят, те правят истински чай…

Мод щеше да се разплаче всеки момент.

— Е, тогава им се обади да ги предупредиш — разреши набързо въпроса Кенет.

— И защо? — попита наежено дъщеря му.

— Защото аз не ги познавам, скъпото ми дете.

— Да се обади Саймън.

— Момичетата са по-добри в тези неща, скъпа — обясни Кенет.

— Но те ще се разстроят…

— Аз също съм разстроен — проплака Саймън. — Исках да видя Хувс, да го науча на един нов номер.

— Не е честно — обяви момичето.

— Не е — подкрепи я Саймън.

Спогледаха се.

— Да се обадим на Кати — решиха в един глас и двамата.

Кати каза да оставят това на нея.

— Нийл, номерът им няма да стане — заяви разгневено тя.

— Хей, мир, мир… Аз съм на твоя страна.

— Кой тогава ще се обади на чичо ти — ти или аз?

— Аз ще се обадя на Сара, тя ще им каже.

— Но тя сигурно вече не е на работа.

— Имам мобилния й телефон — отговори Нийл, с което изненада съпругата си.

Стана така, че Барти дойде без колата си, следователно за разходката с автомобил не можеше да става и дума.

— По-добре, че децата отидоха при онези хора — заяви Кенет Мичъл.

— Кои хора? — Барти се настани на масата.

Кей се суетеше като муха без глава. Първо донесе чиния с хляб, след това — купичка с масло, после върна хляба, за да го препече.

— О, едни хора, които живеят на едно ужасно място, но бяха изключително любезни с близнаците…

— Роднини ли са?

— И да, и не. Много е сложно…

Кенет сложи край на дискусията, за да прикрие неразбирането си защо онази двойка с невероятните имена Мъти и съпругата на Мъти се беше грижила месеци наред за сина му и дъщеря му.

— Какво стана с колата ти, Барти? — попита Кей.

— Ами, както каза Кен, много е сложно.

Кей се върна в кухнята, за да реши какво следва да направи сега. Барти обясни на съпруга й с приглушен, напрегнат глас, че всъщност е изгубил колата на карти. После го попита дали би му помогнал да си я върне. Кенет обясни, че нещата вече не били като преди, бил вързан натясно от икономичния бюджет, определен от Нийл, а изпълнението му се контролирало изкъсо от хора като съпругата на момчето и една социална работничка. Трябвало да обяснява и най-дребните разходи. Колкото и малки да били, доходите му отивали директно в някакъв банков влог и всеки месец им се изплащала определена сума. Деградиращо, меко казано. Старият Барти обаче не губеше надежда и предложи да вземат заем срещу сумата за следващия месец. Оказа се обаче, че Кенет е нов човек в това отношение.

— С две думи, завися от прищевките на други хора — заяви той. — Съжалявам, Барти, стари приятелю, не мога да направя нищо.

 

 

— Учителят по танци идва днес — обяви Лизи.

— С костюмите ли? — поиска да узнае Саймън.

— Не, не искам да се изцапат. Уших ви нещо по-евтино за уроците… — Лизи преливаше от гордост. — Учителят казва, че ще имате нужда от повечко репетиции. Какво ще кажете да запишете музиката и да се упражнявате и у вас?

— Да, предполагам, че ще можем — промърмори Саймън, но като че ли не беше убеден.

— Може би няма да е толкова лесно? — намеси се Мъти.

— Нали разбирате, баща ми… Той не може да разбере как така ще се танцува, нито пък каква е тази семейна сватба. Обясних, че е на наши братовчеди, които ще дойдат от Чикаго, но той не можа да разбере и това.

Саймън изглеждаше смутен, че се налага да обяснява, но Мъти побърза да го успокои.

— О, на човек като баща ти, който е пътувал толкова и знае какво ли не, просто няма как да му е ясно доколко са се променили нещата. Днес е нещо нормално хората да скачат и танцуват на воля…

— Но това е семейна сватба, нали?

— В известен смисъл… — започна Лизи. Все още не си позволяваше да претендира за родство с великата фамилия Мичъл.

— Разбира се, че е семейна. Кати е сестра на булката, а Кати е омъжена за Нийл, вашия първи братовчед — обясни Мъти.

Този отговор напълно задоволи близнаците и те хукнаха да учат Хувс на новия трик, преди да е пристигнал учителят по танци.

Мъти и Лизи се спогледаха.

— Не трябваше да ги вземаме — каза тя.

— Не, не трябваше да ги пускаме — отвърна той.

 

 

Нийл влезе в офиса на баща си.

— Татко, налага се да помислим за Кенет и цялата ситуация там.

— Така ли?

Джок Мичъл бе разочарован. Беше слънчев ден и се надяваше да се измъкне от офиса. Вече бе приготвил стиковете за голф и само изчакваше възможност да си тръгне.

— Да вървим заедно към колата, ще поговорим пътьом.

— Не, татко, искам да му напишеш писмо върху бланка на фирмата.

— И защо?

Нийл обясни, че Кенет Мичъл е заплашен децата да му бъдат отнети, ако продължава да нарушава условията на договорката.

— Не е възможно да ги нарушава!

— Напротив, нарушава ги по всички показатели: не контролират подготвянето на домашните им, забравят да им дават джобни пари, опитаха се да не ги пуснат в събота у Скарлетови, Кати казва, че храната не е подходяща.

— Да не би тя да се вживява?

— Не, изобщо не мисля така. Освен това искат да ходят на почивка точно по време на сватбата, когато децата ще танцуват…

— За сватбата на дъщерята на Лизи ли става дума? — попита Джок.

— Да, която на мен ми се пада балдъза по една случайност. Та, Мод и Саймън няма да изпуснат това преживяване. Повярвай ми, няма.

— Успокой се, Нийл. — Джок погледна часовника си.

— Ако издиктуваш писмото сега и го подпишеш, всеки ще може да си върши работата, каквато и да е тя…

Джок Мичъл си записа нещо с неохотен вид и повика секретарката.

— Извинявай, Линда, синът ми настоява…

 

 

Уолтър се прибра в събота вечерта и завари стария Барти все още там. На масата имаше бутилка хубаво уиски, която причиняваше мъки на майка му.

— Татко, не мислиш ли…

— Глупости, Кей добре знае, че не пие, а и аз не съм тръгнал да изчезвам.

— Децата ще се приберат скоро, придружени от личната си армия — предупреди младежът.

— Добре казано, да приберем временно бутилката. — Кенет я скри. — Уолтър, тъкмо си тук. Ако пак ще ходиш насам-натам, старият Барти може ли да използва стаята ти? Сложили сме го в малката стая до стълбището, но тя е като кутийка.

— О, не, добре ми е там — възпротиви се гостът.

— Съжалявам, татко. Ще бъда тук няколко дни, но се надявам да отида на конните надбягвания в Англия. Тогава ще е свободна.

И ги дари с топлата си усмивка. Барти каза, че това са глупости, тъй като дотогава щял да си тръгне. Къде ли пък можеше да отиде? Та той си бе загубил на карти дори любимата кола. Смяташе, че проблемът ще бъде разрешен в най-скоро време: тепърва щял да има шансове да си я върне. Уолтър придърпа един стол до масата, за да обсъди с тях кога и как… Тази тема изглежда му допадна.

Този път близнаците убедиха Мъти да влезе. Оказа се обаче, че няма защо да се тревожи. Кей вече си беше легнала, а тримата мъже около масата вдигнаха погледи, учтиво заинтригувани.

— О, вие сте вечеряли в… — заекна Кенет. Но когато близнаците започнаха да обясняват ентусиазирано за всички екстри към наденичките, за гъбите и пълнените печени картофи, баща им изгуби интерес.

— Толкова сте мил, че се грижите за тях — обърна се той към Мъти и здраво разтърси ръката му.

Възрастният човек отвори длан. В нея блесна монета от една лира, по-малко, отколкото струваше обратният му път с автобуса. Лицето му придоби яркочервен цвят.

— Много ви благодаря, сър — заяви с видимо затруднение той.

— До другата събота, Мъти — каза Мод. — Благодаря за чудесното време, което прекарахме заедно.

— И че плати за уроците по танци, Мъти. Те със сигурност не са евтини — добави брат й.

Възрастният мъж заотстъпва заднешком.

— Искаш ли да видиш стаите ни? — попита момичето.

— Друг път, Мод. Все пак благодаря.

— Или градината, бихме могли да направим колибка за Хувс, ако остава да нощува — въодушеви се Саймън.

— Следващия път, Саймън. Благодаря. Желая късмет на всички.

И си тръгна.

 

 

Близнаците бяха решили, че тази вечер ще поупражняват новия танц. Тук щяха да имат нова публика. В този момент обаче забелязаха, че на масата се появи бутилка уиски, а баща им, брат им и старият Барти обсъждаха нещо, което определено не беше свързано с танците. Децата набързо пожелаха „лека нощ“ и мрачно се заизкачваха по стълбите. Спалнята на майка им беше затворена. Липсваше им, че не спят в една стая както на „Сейнт Джарлат“. Изобщо всичко беше по-различно.

 

 

Кати смяташе, че няма как да поемат служебен обяд за трийсет души и то в същия ден, за който бе определено партито на Фреди Флин.

— Страшно е лесно — молеше я разгорещено Том. — Тези хора са истински робовладелци, да не мислиш, че ще оставят техните служители да се мотаят и да се забавляват. Няма да има пиене и веселба, всички ще се върнат в конферентната зала най-късно в два и петнайсет, а час след това ние ще сме готови за тръгване.

— Стига си ми се усмихвал, Том, желанието ни е да направим партито на Флин както трябва и ще бъде глупаво да поемем нещо друго.

— А желаем ли да стартираме бизнеса? — попита младият мъж.

— Желаем, но без да си забиваме сами ножа в гърба.

— Ние с Джун ще се справим с обяда, а вие с Кон ще действате тук. Ще бъдем при вас преди три. Става ли?

— Това си е истинско изсилване — възпротиви се тя.

— Разширяване на дейността.

Двамата се изгледаха продължително и безмилостно.

— Това са лесни пари и добър контакт — каза най-сетне Том. Имаше намерение със спечелените лири да заведе през уикенда Марчела в някой елегантен хотел с плувен басейн и всякакви други екстри. Там тя щеше да има възможност да се издокара за вечерта.

— Хората пропадат, когато се нагърбват с непосилни ангажименти — отвърна младата жена. Тя и сега едвам се справяше, гаденето продължаваше, спеше зле и все още не беше казала на Нийл. Тестът потвърди съмненията й, но този метод не беше безгрешен, затова си запази час при лекар за следващата седмица. Може би тревогата щеше да се окаже напразна — все пак беше прекалено рано за сутрешното гадене.

— Нека тогава съдбата реши — заяви Том.

Извади от чекмеджето на кухненската маса монетата, която използваха в подобни ситуации. Наблюдаваха тържествено как тя се завъртя и падна. Той я вдигна.

— И така, печеля аз, но обещавам, че ще останеш доволна.

 

 

— Можем ли да дойдем с теб в Англия? — попита Саймън.

— Разбира се, че не — отвърна брат му.

— Но това значи да нямаме ваканция — възпротиви се Мод.

— Нали се върнахте вкъщи… и няма да ходите на училище? На това определено му се вика ваканция.

— Докато живеехме в „Сейнт Джарлат“, Мъти смяташе да ни заведе в провинцията — разбунтува се Саймън.

— Не сте живели там, бяхте отседнали временно — обясни Уолтър.

— Аз пък се чувствах така, сякаш живея там.

Младежът отново се зае с подреждането на куфара си.

Близнаците не помръднаха.

— Деца, съжалявам, трябва да си приготвям багажа.

— Днес ли заминаваш? — попита разочаровано сестра му; в „Дъ Бийчис“ донякъде бе по-оживено, когато Уолтър си беше вкъщи.

— Тази вечер или утре. Имам малко работа с татко и Барти.

— Но татко няма никаква работа. — Саймън беше неумолим, когато ставаше дума за изясняването на нещата.

— Разбира се, че има — отговори с досада младежът. — Има своите срещи и отговорности.

— С Барти ли? — поинтересува се Мод.

— Невинаги, но днес — да, с него.

— Добре, но след като татко го няма, а мама през цялото време си е в леглото… какво ще правим ние?

— Можете да се захванете с някаква работа — предложи Уолтър.

— Не мисля, че сме достатъчно големи.

— Имам предвид работа, подходяща за вас: да подреждате полици, да връщате количките на местата им в някой супермаркет, да се грижите за нечия градина… — изброяваше младежът, който никога през живота си не бе вършил нито едно от тези неща.

— Бихме могли да мием чиниите за Кати и Том — извика Саймън.

— Доста труден работодател е тя.

— Въпреки това си заслужава да опитаме — възкликна Мод.

 

 

— Представяте ли си, никакво училище повече до септември — рече Кати, когато малчуганите пристигнаха във фирмата. Опитваше се да измисли с какво биха могли да помагат, така че да не направят някоя беля.

— Защо не им дадеш да лъскат чаши? — предложи Кон.

— По-скоро ще ги замажат — прошепна тя.

— Да кълцат нещо…

— По-лоши са и от мен в това отношение, но могат да лъснат среброто и да преброят вилиците.

Настаниха децата в помещението, което скоро щеше да бъде наречено „втора кухня“, но все още беше склад. Двамата бъбреха щастливо. От време на време Кати се подпираше на вратата и се вслушваше. Споменаха за работата, която имал баща им с Барти, колко добра била Сара, че пишела списък на мисис Бари, с който да пазарува. Притесняваха се дали Мъти ще дойде отново на гости след онова, което бе направил баща им.

Младата жена въздъхна. Само преди няколко месеца беше толкова недоволна от появата им в своя живот, но всичко се промени невероятно. Кой можеше да предполага? За кой ли път се запита кога ли е успяла да забременее? Щеше да съобщи тази вечер на Нийл.

Том и Джун се върнаха от служебния обяд в чудесно настроение.

— Ей, здравейте. Имали сме помощници. — Том бе изненадан и доволен.

— Точно полирахме сребърните ви неща — обясни Саймън.

— Можеш да се огледаш в купата за пунш! — гордо заяви сестра му.

— Страхотно, тъй като всичко, което притежаваме, се намира между тези четири стени.

— Нима това тук е всичко, което имате?

— Да, това са нашите съкровища — съгласи се Том.

— Много ли са ценни? — попитаха едновременно близнаците.

Джун, която пълнеше миялнята машина, завъртя очи към тавана.

— Някои от тях са незаменими, като купата за пунш например — обади се Кати. — Спечелих я на едно състезание в колежа, беше първа награда за летен плодов пунш. Сега я използваме навсякъде.

— Но очевидно семейство Флин не я искат тази вечер — промълви замислено нейният съдружник. — Което значи, че ще бъде готова и блестяща за следващия ангажимент, а това е наистина страхотно.

Мод засия от удоволствие.

— А кое е следващото най-ценно нещо? — попита брат й.

Том, Кати и Джун шеговито обясниха, че това е дискът с рецепти в компютъра, бележникът с адреси и телефони, двойната фурна, фризерът.

— Застраховани ли сте, ако някой ви отмъкне съкровищата? — притесни се Мод.

— Имаме чудесна застраховка. Джеймс Бърн е като квачка — увери я Кати.

— Кати има предвид, че Джеймс Бърн е прекрасен човек, защото ни накара да направим солидна застраховка, а не, че прилича на квачка.

Това очевидно задоволи близнаците, но Саймън не можеше да не сподели още една своя тревога.

— Заключвате ли добре, като тръгвате?

— Да, Саймън. Поставили сме две ключалки, аларма с код и изобщо всичко необходимо.

— А как помните кода?

— Трябваше да бъде съвсем прост заради Том — отговори младата жена.

— На мъжете им е трудно да се оправят със сложни неща — потвърди Джун.

— Рождения си ден ли сложи? — попита го момчето. — Или щастливото си число?

— Не, предупредиха ни да не ги използваме — отговори Том. — Затова използвахме инициалите на „Аленото перо“.

— Позволено ли е да се използват букви?

— Използваме номерата им от азбуката. Ако забравим, трябва само да преброим. Дори мъжете разбират това, Саймън.

— Не мисля, че мъжете са по-глупави от жените — заяви замислено момчето.

— Вярно е, Саймън — отговори разкаяно Том.

Решиха да закарат децата до „Дъ Бийчис“, тъй като им бе на път. Близнаците наблюдаваха тържествено набирането на алармения код.

— Блестяща идея — каза Саймън.

— Никой никога не би се сетил — съгласи се Мод.

Те наблюдаваха като хипнотизирани и как окачиха ключовете на фирмата на скритата кукичка в задната част на буса.

— Защо ги слагате там? — попитаха те.

— Този от нас, който вземе колата, трябва да може да си отключи, така че винаги правим церемонията с ключовете… — обясни Кати.

Пристигнаха в „Дъ Бийчис“. Двете деца побягнаха към голямата къща с огромна, подивяла градина.

— Изглежда хубаво местенце — промълви Джун.

— Да — отвърна Кати, — хубаво и мъртво.

 

 

Фреди Флин ги посрещна с отворени обятия.

— Вече знам правилата. Леля ти обясни, че мразиш да ти казват: „Това е кухнята, това е кранчето за студената вода, това — за горещата…“.

— Вие никога не бихте постъпили така, мистър Флин — усмихна му се изпод спуснатите си ресници младата жена.

Том подсвирна тихичко, когато домакинът се отдалечи.

— А ти говориш, че аз съм използвал чара си с дамите. Никога не съм виждал подобно представление — подразни я той.

— Обещах на Джералдин, че ще бъде обслужен по всички правила — прошепна тя.

В този момент се появи дребната, пухкава съпруга на Фреди — Полин.

— Фреди каза да не се суетя около вас и аз му обещах, но ми се струва някак си неловко, ако ви оставя да свършите всичко — обясни тя.

Кати усети как в гърлото й заседна буца. Тази жена бе мамена от съпруга си заради Джералдин, на която подаряваше диамантени часовници.

— Ни най-малко, мисис Флин. Хора като вас осигуряват щедър доход на двама ни с Том, затова искаме партито да се увенчае с успех. Съпругът ви ми каза, че не желаете никой да поема горните дрехи на гостите. Правилно ли съм разбрала?

— Да. Все пак е лято… освен това горният етаж бе преобзаведен току-що и аз се надявах така да ги накарам да се качат.

— Напълно сте права. Покажете ми накъде да ги насочвам.

Кати изтича леко по стълбите пред Полин Флин и се озова във великолепната спалня, за която ставаше дума. Беше обзаведена в светлозелени и сини нюанси и с елегантна бяла тоалетка. Над огромното легло се спускаше балдахин, а то самото бе застлано с бяла кувертюра и възглавници с дантелени калъфки. В луксозната баня бяха окачени бели и светлосини хавлии. Спалнята имаше вид на олтар, издигнат в чест на бога на удоволствието. Джералдин нямаше как да знае, че „мъртвият“ брак на Фреди включва подобно обзавеждане.

— Прекрасна стая — промълви тя.

— Радвам се, че ви харесва. Знам, че съм стара и глупава, но винаги съм искала нещо такова. Фреди също е доволен.

Кати побърза да изтича надолу по стълбите.

 

 

— Здравей, Уолтър.

Близнаците бяха изненадани; мислеха, че е заминал за Англия.

— Здравейте — изсумтя той.

— Как беше бизнесът? Ти каза, че имаш бизнес среща с татко и Барти.

— О, да, наистина.

— Значи не стана нищо? — Саймън беше настроен философски. — Мъти винаги казва, че човек печели едно и губи друго.

Настана мълчание.

— Намерихме си работа — обяви най-сетне момчето.

— Много добре. Къде?

— При Кати и Том… Те имат цяло богатство във фирмата си, пълно е със съкровища. — Саймън искаше да впечатли по-големия си брат.

— Сигурен съм — засмя се Уолтър.

— Наистина имат, всичките им богатства са там. Затова използват два ключа и код с аларма, в случай че някой се опита да влезе.

— Да бе, представям си как целият свят се опитва да им открадне чиниите и платнените салфетки — присмя се младежът.

— Имат една купа за пунш от масивно злато, която е безценна. И какви ли не неща още — обясни сестра му.

— Сигурен съм, но имате ли нещо против да излезете.

— Окей — отговориха добродушно близнаците.

— И няма да пищите за храна или нещо друго.

— Кати ни даде ядене, което ще притоплим на микровълновата фурна.

— Какво е то? — попита с интерес Уолтър.

— Макарони. Ще им стигнат четири минути на най-високата температура — обясни Мод. — Ти искаш ли?

— Благодаря — отвърна неохотно големият й брат.

Седнаха на масата. Умът на младежа бе на километри оттук, докато близнаците бъбреха щастливо за партито, организирано тази вечер от Кати и Том.

— Те имат пари за горене, тези Флинови — рече момичето.

— Не мисля, че наистина ще ги изгорят, според мен това е израз — обади се Саймън.

— Може. — Тя се опита да включи Уолтър в разговора. — Мислиш ли, че трябва да сложим аларма и тук, Уолтър?

— Никой крадец не би се вмъкнал у нас, просто няма за какво — отговори мрачно той.

— Ще можем да я включваме, преди да излезем и да я изключваме, като се приберем. — На нея определено не й се искаше да се откаже от идеята.

— Как си представяш майка ни и баща ни? Ами Барти, ще се справи ли някога изобщо с дезактивирането на аларма?

— Толкова е просто — възпротиви се Саймън. — Ние разбрахме как можем да влезем в офиса на Кати и Том, след като само веднъж видяхме как се прави.

— Ами ключовете? — Младежът стана да занесе чинията си до мивката.

— Е, ключове нямаме, но знаем къде са — отвърна Мод.

Уолтър се върна и седна при тях.

 

 

Партито в дома на семейство Флин вървеше по план. Фреди два пъти надникна в кухнята, за да ги поздрави.

— Няма нещо, което да не им хареса. Браво!

— Защо симпатичен мъж като него не е в състояние да ме погледне в очите и да ми каже, че желае да се превърне във важна част от живота ми? — попита Джун.

— Наистина е трудно да се разбере — отговори Кати, докато украсяваше със сметана палачинките, които изчезваха зашеметяващо бързо от чиниите.

— Никой не би повярвал, че жена като мисис Флин му е достатъчна — въздъхна Джун и понесе поредния пълен поднос към гостната.

Погледите на Том и Кати се срещнаха.

— Колко е странен живота, Том, винаги съм го казвала!

— Просто жените преливат от интуиция, Кати.

 

 

Уолтър погледна адреса на семейство Флин в указателя. Не беше далеч. Успя да вземе за няколко часа колата на един приятел. Паркира я до микробуса и намери ключовете точно на мястото, на което му бяха казали близнаците. През прозорците видя Кати, Том, Джун и онзи подлизурко Кон, които шетаха насам-натам.

 

 

Джералдин беше неспокойна. Беше искрена, когато каза, че личният живот на Фреди си е негова работа и не я интересува. Само дето… ами, нямаше никакви планове за тази вечер. Беше си взела работа за вкъщи, но не й вървеше, а и телевизията не предлагаше нищо интересно. За нищо на света нямаше да го признае, дори пред себе си. Чувстваше се самотна. В този момент телефонът иззвъня.

— Липсваш ми — каза той.

— И ти на мен. Как е?

— Фантастично. Тези деца наистина са талантливи. Всичко върви като по вода.

Той затвори. Това бе откраднат миг от гостите му, от неговата съпруга. Винаги досега е било така и така щеше да бъде. Защо тогава се оплаква? Знаеше много добре какви са условията, когато избра този начин на живот.

 

 

Уолтър сложи черните ръкавици. Отключи, влезе и набра кода за алармата. Къде бяха богатствата, за които говореха децата? Трябваше да действа бързо, да скрие нещата в градинската барака, да върне ключовете в буса и автомобила — на приятеля — нощна птица, който започваше вечерта си в десет часа. Вътре всичко изглеждаше така, както изглеждаше винаги: грозна кухня, много неръждаема стомана, метнати по облегалките на столовете цветни платнени салфетки, пълни с обикновени порцеланови чинии полици, чекмеджета с евтини прибори. Извади тостер, електрическа скара, микровълнова фурна. Но това бяха дреболии, нямаше да му донесат дори и малка част от парите, които му бяха необходими. Парите, които бе изгубил с глупавия приятел на баща си, стария Барти, който го бе завел да участват в някаква страхотна игра. В този момент видя в предната стая голямата сребърна купа за пунш, за която бяха споменали близнаците. Изобщо не беше от масивно злато и той я бутна с отвращение. В склада имаше кутии с хранителни стоки, неразопаковани тенджери и съдове за варене. Можеше да изкара нещо от тях, само ако успееше да ги достави на когото трябва. А определено имаше нужда от някаква сума за начало. Започна да пренася стоката към предната стая и пътьом бутна поднос с чаши. Парчетата стъкло полетяха във всички посоки. Това нямаше да им хареса. Сам не разбра какво го накара, но събори на пода цяла полица с чинии, този път нарочно.

Работи в продължение на четирийсет минути, като пренесе в колата всичко, което смяташе, че би могъл да продаде. След това с рамо надигна края на един от рафтовете с порцелан, така че цялото му съдържание се изсипа с оглушителен трясък на земята. Измъкна щепсела на фризера и извади напосоки част от съдържанието му. Забеляза с досада колко беден бе запасът им от алкохол и тогава се сети, че обикновено се уговаряха с търговеца на вино да достави стоката си на съответното място. Все пак намери бутилка бренди и още някакви течности, които не можа да определи; с тяхна помощ щеше да подобри настроението на собственика на автомобила. Спомни си колко ентусиазирано бяха говорили един ден за поръчките, които получаваха по телефонния секретар, затова го измъкна от стената и скочи отгоре му. Счупи крушките с пръчка, като отскачаше встрани, за да не го посипят стъклата. Натовари колата и взе купата за пунш в последния момент. Все пак струваше двайсетина лири, а в положението, в което се бе озовал, не би се отказал и от тях. Какви глупаци — да кажат на децата, че тези боклуци са съкровища! Щеше да им бъде за урок.