Мейв Бинчи
Аленото перо (1)

31 декември

По радиото зададоха въпроса: „Как бихте желали да посрещнете Новата година?“ Отговорите бяха напълно предсказуеми. Повечето щяха да си останат вкъщи, преуморени и мечтаещи да се наспят.

Кати Скарлет се усмихна мрачно и продължи да трупа поднос след поднос в микробуса. Едва ли щеше да се намери човек в цяла Ирландия, който да отговори, че най-голямото му желание е да организира празничната вечеря, давана от собствената му свекърва. Истинско наказание бе да храни гостите на Хана Мичъл в „Оукландс“. Защо тогава го правеше? Отчасти, за да не излиза от форма, а и щеше да се запознае с потенциални клиенти — познатите на Джок и Хана Мичъл бяха хора, които можеха да си позволят услугите на кетърингова фирма^[1]. И най-вече, за да докаже на Хана Мичъл, че е способна да се справи. Кати Скарлет беше дъщеря на бедната Лизи, слугинята, чистила години наред в „Оукландс“. Кати се беше омъжила за единствения й син, Нийл, и сега искаше да докаже, че може да ръководи свой собствен бизнес и да държи главата си високо вдигната, като всички тях.

 

 

Нийл Мичъл слушаше радиото в колата си. Красивото му лице се намръщи. Хората често казваха, че отнякъде го познават. И действително той често се появяваше по телевизията, но не беше актьор, а страстен защитник на онеправданите. Имаше изгарящия поглед на кръстоносец. Подобни оплаквания по радиото винаги го влудяваха. Хора, които имаха всичко — дом, работа, семейство — се обаждаха, за да се жалват от напрежението в живота си. Всички те бяха щастливци, но и прекалено големи егоисти, за да го осъзнаят. Човекът, с когото отиваше да се срещне, един нигериец, беше готов на всичко, за да има проблемите им. Документите му не бяха в ред и съществуваше сериозна заплаха да напусне Ирландия в следващите четирийсет и осем часа. Нийл членуваше в адвокатската група, заела се със защитата на бежанци, и на тази среща трябваше да определят по-нататъшната стратегия. Майка му го беше предупредила да не закъснява, тъй като партито било важно.

— Надявам се, че бедната Кати ще успее да се справи — каза тя.

— По-добре да не те чува, че я наричаш „бедната Кати“, ако искаш гостите ти да останат доволни — засмя се младият мъж.

Враждата между майка му и съпругата му беше идиотска и безсмислена и двамата с баща му гледаха да стоят по-далеч от полесражението. Очевидно беше, че Кати е победител. За какво тогава ставаше дума?

 

 

Том Федър преглеждаше обявите за даване под наем. Лежеше на малкия диван. Ако можеше да сложи в единия край стол за краката си, тогава наистина ставаше удобно. Един ден щеше да живее в апартамент с достатъчно място за голям диван. Хубаво беше да имаш тяло на ръгбист, но то се превръщаше в неудобство, когато дойдеше ред да седнеш и да прегледаш обявите. Отгърна следващата страница на вестника. Все трябваше да намери някакъв малък апартамент, подходящ за новата им фирма. От първата си година в колежа по кетъринг с Кати Скарлет бяха решили да създадат най-добрата кетърингова компания в Дъблин. Идеята да се сервират деликатеси в домовете на хората ги възпламеняваше и до ден-днешен. Бяха работили упорито, бяха създали контакти, оставаше само да намерят базов лагер. Къщичката на Кати и Нийл в „Уотървю“, макар и елегантна, бе твърде малка, а апартаментът в „Стоунифийлд“, който той самият обитаваше с Марчела, още по-миниатюрен. Налагаше се да намерят нещо в най-скоро време. Слушаше с половин ухо предаването по радиото. Какво би предпочел да прави на днешния 31 декември? Да открие съвършеното място за тяхната фирма, после да остане с Марчела вкъщи и да гали красивата й коса, докато седят пред огъня и говорят за бъдещето. Но това, разбира се, нямаше да се случи.

 

 

Марчела Малоун работеше във фризьорския салон на универсалния магазин „Хейуърдс“. Висока и гъвкава, с облак от тъмни коси около главата, тя притежаваше овалното лице и смуглата кожа, за които мечтаят всички ученички. Спокойното й и уравновесено поведение караше по-старите жени да не се чувстват заплашени от хубостта й. Нещо повече, те сякаш имаха усещането, че от контакта с нея ще прихванат от прекрасната й външност, а и тя винаги се интересуваше от онова, което имаха да й кажат.

Радиото в салона беше включено и клиентите, заинтригувани, се присъединяваха към дискусията. Изглежда никой нямаше да прекара празничната нощ така, както желаеше. Марчела не участваше в разговора, беше свела красивата си глава над ноктите на поредната клиентка и си мислеше, че е голяма късметлийка. Имаше всичко, което желаеше. Имаше Том Федър, най-красивия и любящ мъж, а неотдавна два пъти я бяха заснели — на промоцията за трикотажни облекла и на едно благотворително модно ревю, където дрехите бяха представени от манекени-аматьори. По всичко личеше, че през годината, която посрещаха тази вечер, ще осъществи отдавнашната си мечта. Вече разполагаше с цяла папка качествени снимки. Рики, нейният фотограф, даваше бляскаво парти. Щяха да присъстват хора от медиите и двамата с Том също бяха поканени. Ако нещата се развиеха както трябва, тя можеше да се сдобие с агент и договор за манекен.

 

 

Щеше да бъде чудесно, ако Том Федър можеше да дойде с Кати в „Оукландс“. Малко морална подкрепа в кухнята, свързана с толкова лоши спомени за нея, щеше да я успокои и да намали работата й наполовина. Но Том трябваше да ходи някъде с Марчела… Това момиче беше толкова красиво, та караше хората да се обръщат след нея. Нищо чудно, че искаше да бъде модел.

Кати се надяваше, че Нийл ще й помогне. Бяха наели и братовчед му Уолтър. Освен това акцентира на простите неща, които не биха й създали проблеми. Двамата с Том цяла сутрин бяха подготвяли менюто.

— Не е честно да се занимаваш и ти — каза Кати. — Знаеш, че няма да ни плати.

— Това е инвестиция… — отговори добродушно той.

— Тук няма нищо, което би могло да разболее някой, нали?

Привиждаше й се как гостите се държат за корема и охкат, станали жертва на ужасно хранително отравяне. Том отвърна, че тя оглупява с всеки изминал миг, а той сигурно се е побъркал, избирайки си толкова неуравновесена съдружничка. Никой нямаше да им даде пари назаем, ако разбереше, че привидно хладнокръвната Кати Скарлет е в действителност кълбо от нерви.

— О, всичко би било наред, ако ставаше дума за нормални хора — увери го тя. — Проблемът е в Хана.

— Остави си достатъчно време, тръгни по-рано, в микробуса си пусни приятна музика, а утре ми се обади.

— Ако оживея. Приятно прекарване тази вечер. И честита Нова година. Кажи го от мое име и на Марчела.

— По това време догодина… представяш ли си…

— Знам, ще сме пожънали страхотен успех.

Микробусът беше готов. Нийл не беше вкъщи, в последния момент се наложило да отиде на съвещание. Той не е обикновен адвокат, помисли си с гордост тя. Няма работни часове или големи такси за консултация. Затова пък, ако някой имаше неприятности, той беше насреща. Точно заради това го обичаше.

Познаваха се от деца, но не бяха общували. По времето, когато майката на Кати работеше в „Оукландс“, Нийл не живееше там, защото учеше в пансион, а после почти не се прибираше, докато следваше. Когато започна адвокатската си практика, се отдели в самостоятелен апартамент. Беше пълна случайност, че го срещна в Гърция. Ако той беше отишъл в някоя от другите вили или тя на друг остров, никога нямаше да се опознаят и да се влюбят. И тогава Хана Мичъл със сигурност щеше да бъде по-щастлива тази нощ? Кати си каза, че е крайно време да прогони мрачните мисли. Все още беше рано за „Оукландс“. Реши да се отбие при родителите си.

 

 

Морис и Елизабет Скарлет, известни на всички като Мъти и Лизи, живееха в централната част на Дъблин, на улица със стари каменни двуетажни къщи, наречена „Сейнт Джарлат“ на името на ирландския светец. Някога тук бяха настанени работниците от близката фабрика и всяка сутрин сирените ги измъкваха от леглата им. Пред всяка къща имаше градинка, дълга само три метра, така че беше истинско предизвикателство, ако някой посадеше цветя.

В една от тези къщи бе родена майката на Кати, тук се бе оженил за нея Мъти. Макар да отстоеше само на двайсет минути от жилището на Кати и Нийл, все едно че ги деляха хиляда мили и сигурно милион — от света на „Оукландс“, където отиваше тази вечер.

Семейство Скарлет се зарадваха на неочакваната й поява. Тъкмо се подготвяха за близката кръчма, където се събираха колегите на Мъти. Той наричаше свои колеги хората, с които се срещаше при Санди Кийн. Там се хващаха непрекъснато на басове, но всички се отнасяха съвсем сериозно към тях, така че Кати никога не си позволяваше да се шегува.

— Ще има ли вечеря? — попита тя.

— В полунощ ще сервират пиле в кошница.

Мъти Скарлет бе видимо доволен от щедростта на заведението.

Беше дребен и закръглен, косата му — значително оредяла, а лицето — постоянно усмихнато. Беше на петдесет години и тя не помнеше някога да е работил. Гърбът го болеше; не толкова, че да не може да отиде при Санди Кийн и да се обзаложи, но достатъчно, за да не е в състояние да работи.

Лизи Скарлет беше дребна, силна и жилеста. Косата й бе ситно накъдрена, нещо, което тя правеше четири пъти годишно във фризьорския салон на своята братовчедка.

„Това е периодично, като къдренето на бедната Лизи“ — беше казала веднъж Хана Мичъл.

И вбеси Кати. Фактът, че Хана, която всяка седмица ходеше на фризьор в скъпия салон на универсалния магазин „Хейуърдс“, се осмеляваше да се подиграва на майка й, докато пълзеше в „Оукландс“ и чистеше пода, бе повече, отколкото можеше да понесе. Но сега нямаше никакъв смисъл да се разстройва отново.

— А теб, мамо, тази перспектива задоволява ли те? — попита тя.

— О, да. Ще има и викторина с награди.

Сърцето на младата жена се изпълни с любов към родителите й, те искаха толкова малко и беше съвсем лесно да им доставиш удоволствие.

— Обадиха ли се от Чикаго?

Кати беше най-малкото от петте деца на Мъти и Лизи и единственото, което все още живееше в Дъблин. Двамата й братя и двете й сестри бяха емигрирали.

— До един — отговори гордо майка й. — Благословени сме с нашето семейство.

Знаеше също така, че всички й бяха изпратили долари, тъй като пликовете пристигаха на нейния адрес, а не при родителите й. Нямаше смисъл да изкушават баща си; по-добре беше да не вижда американските пари, тъй като със сигурност щеше да ги загуби при Санди Кийн.

— Иска ми се да бъда с вас тази нощ — заяви искрено Кати. — Вместо това ще разочаровам Хана Мичъл с храната, която поднасям, каквато и да е тя.

— Не се впечатлявай — рече Мъти.

— Моля те, бъди учтива с нея. За всички тези години научих, че е по-добре да й се отстъпва.

— Ти точно това и правеше.

— Нали няма да започнеш с твоите речи…

— Не, мамо. Успокой се. Дори и да се уморя до смърт, ще си свърша работата и то с усмивка.

— Щеше ми се Том Федър да е с теб — отбеляза Лизи.

— Нийл ще бъде там, той ще ме контролира.

Кати целуна родителите си и потегли за „Оукландс“. По пътя тренираше как да се усмихва любезно.

 

 

След като вече не можеше да тероризира бедната Лизи, Хана Мичъл беше поверила почистването на фирма. Два пъти седмично пристигаха четири жени, които не понасяха никой да им говори глупости, и се залавяха да чистят, лъскат и гладят.

Тарифата за 31 декември беше с 50% по-висока. Хана се възпротиви, но бързо се предаде. Нещата определено не бяха като преди, но си заслужаваше, къщата изглеждаше добре и не й се наложи да вдигне и малкия си пръст. А онази Кати с високомерните си представи наистина сервираше добро меню. Трябваше да пристигне всеки момент с белия си микробус, който изглеждаше плачевно. Дори чистачките се придвижваха с далеч по-представителен автомобил. А дъщерята на Лизи се държеше така, сякаш е собственичка на къщата. И това, уви, един ден щеше да стане. Но все още не е, напомни си Хана, присвила устни.

 

 

На връщане от офиса съпругът на Хана Мичъл, Джок, се отби да пийне. Чувстваше, че има нужда от едно питие, за да му даде сили пред Хана. Тя винаги беше напрегната преди парти, но този път положението изглеждаше още по-сериозно поради нежеланието й с кетъринга да се заеме съпругата на Нийл. Отказваше да приеме, че двамата са щастливи. Кати вечно щеше да си остане „дъщерята на бедната Лизи“ и негодницата, прелъстила неизвестно как сина им в Гърция. Беше сигурна, че момичето е забременяло нарочно, за да го хване в капана си, и страшно се изненада, когато разбра, че няма нищо такова.

Джок бавно изпи малцовото си уиски. Така му се искаше да не се притеснява… Днешният разговор с племенника му Уолтър го разтревожи сериозно. Уолтър, мързеливият син на брат му Кенет, разкри, че съвсем не всичко в дома им е наред. И то меко казано. Младежът обясни, че баща му заминал за Англия преди Коледа и никой не знаел къде се намира. Майка му пък, която не бе силна личност, реагираше на тези събития, разчитайки все повече на водката. Проблемът бяха деветгодишните им близнаци Саймън и Мод. Какво щеше да стане с тях? Уолтър сви рамене — наистина нямаше представа.

 

 

Кати тъкмо паркираше, когато мобилният й телефон звънна.

— Скъпа, няма да мога да ти помогна — извини се съпругът й.

— Не се притеснявай, ще се справя…

— Слушай, помоли баща ми. Недей да мъкнеш всичко сама, само и само да докажеш на майка ми колко те бива.

— О, тя го знае много добре.

— Уолтър трябва да е там.

— Ако чакам на него… Стига си се притеснявал и продължавай да си вършиш работата.

Каза си, че от старата година оставаха около шест часа.

— Няма проблем — изрече на глас младата жена и впери поглед в широката алея, водеща към къщата, където бе роден Нийл. Аристократичното жилище беше на сто и петдесет години, с четири спални на горния етаж и широки прозорци. Стените бяха обрасли с бръшлян, а на огромното пространство отпред, покрито с чакъл, тази вечер щяха да паркират двайсет скъпи коли.

 

 

Шона Бърк често оставаше до късно в офиса си в администрацията на „Хейуърдс“. Имаше собствен ключ и знаеше кода за влизане и излизане. Предаването по радиото я накара да се замисли дали наистина имаше избор за Новата година. Някога, отдавна, в един по-щастлив живот, щеше да има празненство, но това не се отнасяше за последните няколко години. Нямаше представа какво щяха да правят сестрите и братята й и дали щяха да ходят в болницата. Самата тя щеше да се отбие единствено от чувството за дълг, но и то беше безсмислено, тъй като нямаше да я познаят.

А по-късно щеше да отиде на партито на Рики. Всички харесваха Рики. Приятният, добродушен фотограф щеше да събере много народ и да го забавлява. Несъмнено щяха да присъстват доста позьори и празноглави типове, умиращи от желание имената им да попаднат в жълтата хроника… Малко вероятно бе да срещне там любовта на своя живот или дори временен партньор по душа. Въпреки това щеше да се облече официално и да отиде, защото не се виждаше в ролята на човек, който би останал сам в апартамента си.

Въпросът обаче не й даваше мира. Как всъщност искаше да прекара вечерта? Трудно беше да отговори. Хубавите дни бяха свършили и дори не бе в състояние да си представи нещо, което да я направи щастлива.

 

 

Марчела си лакираше ноктите на краката. Беше си купила вечерни сандали на старо. Показа ги гордо на Том.

— Когато са били нови, сигурно са стрували цяло състояние — заяви тя, като ги оглеждаше съсредоточено.

— Щастлива ли си? — попита я той.

— Да. А ти?

— Разбира се.

Засмя се. Наистина ли беше така? Изобщо не му се ходеше на онова парти. Но бе достатъчно само да я погледне, за да се почувства щастлив. Не можеше да повярва, че красиво момиче като нея го харесваше. Том нямаше представа колко привлекателен е всъщност; мислеше, че е прекалено едър и непохватен. И искрено вярваше, че изпълнените с възхищение погледи, насочени към тях, бяха предназначени единствено за Марчела…

— Том, слушах едно радиопредаване, където казаха, че хората никога не били щастливи.

— Аз също го слушах.

— И си помислих какви късметлии сме с теб, Кати и Нийл не могат да правят, каквото желаят тази вечер.

Марчела, която бе само по силно изрязани бикини, посегна към метнатата на стола червена дреха.

— Да, Кати вече е пристигнала при свекърва си и подрежда масите. Дано удържи страстите си.

— Длъжна е, та това е работа. Всички го правим на работното си място — промълви младата жена, тя вече бе прекланяла глава пред стотици властни ръце и мечтаеше за деня, в който щеше да се къпе в слънчевата светлина като модел.

Марчела облече червената дреха. Оказа се рокля, тясна и къса, която така прилепваше по тялото й, че не оставяше нищо за въображението.

— Марчела, така ли ще отидеш на партито?

— Не ти ли харесва? — Лицето й помръкна.

— Е, разбира се, че ми харесва. Изглеждаш чудесно. Но предпочитам да я носиш тук, а не пред всички.

— Но, Том, това е рокля за парти — извика поразена тя.

— Разбира се, разбира се…

— Какво имаш предвид?

— Имах предвид, че си прелестна и не желая да те деля с другите…

— Мислех, че ще се гордееш с мен.

— Естествено, че се гордея, дори повече, отколкото можеш да си представиш — побърза да я успокои той.

Тя наистина беше красавица. Сигурно се е побъркал, щом реагираше по този начин.

 

 

Хана Мичъл беше с морскосиня вълнена рокля, косата й бе твърда от лака след днешното й посещение във фризьорския салон на „Хейуърдс“. Винаги се обличаше като за парти. Кати не я помнеше с престилка или стара пола. И наистина какъв смисъл имаше от тях, след като не вършиш домакинска работа?

Хана наблюдаваше как внася кутиите и подносите, като непрекъснато заставаше на пътя й и се суетеше. Изобщо не предложи да й помогне. Затова пък изрази надежда кутиите да не оставят следи по тапетите и започна да се чуди къде да паркират колата на Кати, за да не пречи на останалите. Младата жена влизаше и излизаше мрачно от кухнята, включи фурните, метна платнените салфетки на столовете, постави торбата с лед във фризера и започна да сортира храната. Безполезно беше да се надява, че свекърва й ще я остави на мира. Тя щеше да се суети и да я нервира, докато първият гост не я изведеше от кухнята.

— Мистър Мичъл скоро ли ще се прибере? — попита Кати. Може би той щеше да й помогне за чашите.

— Не знам, Кати. Всъщност нямам навика да надзиравам мистър Мичъл и да му търся сметка в колко се прибира.

Младата жена усети как вратът й се вдървява от гняв. Как смееше да се държи така оскърбително и снизходително? Но знаеше, че трябва да преглътне обидата си. Нийл щеше да свие рамене, ако му кажеше. Майка й щеше да я помоли да не досажда повече на мисис Мичъл. Дори леля й Джералдин, на която по принцип разчиташе за подкрепа, щеше да отвърне: „И какво от това?“ Просто поредното доказателство, че Хана е нищожество, заради което не си заслужава да се ядосваш. Кати започна да маха фолиото от готовите блюда.

— Това риба ли е? Не всички ядат риба…

— Знам, мисис Мичъл, затова има други неща, изборът е богат.

— Но те как ще разберат?

— Аз ще им кажа.

— Ще им кажеш? — Хана бе видимо объркана.

Младата жена се запита дали свекърва й не е малоумна.

— Ще ги попитам дали предпочитат риба в специален сос за морски деликатеси или пиле с билки, или вегетариански гулаш.

Мисис Мичъл просто не можа да отговори.

— Е, да — заяви най-сетне тя.

— В такъв случай продължавам да разопаковам, какво ще кажеш?

— Кати, скъпа, кой те спира? — отвърна Хана. Едва прикриваше раздразнението си от увереността, която излъчваше момичето на бедната Лизи.

 

 

Нийл погледна часовника си. Всеки от присъстващите в тази стая имаше планове за Новата година, с изключение на студента, когото защитаваха. Щяха да приключат скоро, но не трябваше да бързат. Как ли ще се почувства той, ако усетеше, че активистите за граждански права, социалните работници и адвокатите се интересуваха повече от забавленията, които ги очакваха, отколкото от неговите затруднения. Опитваше се да успокои младия нигериец, че справедливостта ще възтържествува. И нямаше намерение да го остави сам в празничната нощ.

— Когато свършим тук, ще отидем при моите родители — обяви Нийл.

Беше закъснял, но не можеше да направи нищо. Големите тъжни очи се повдигнаха и го погледнаха.

— Не си длъжен…

— Знам, освен това не очаквай да бъде особено забавно, но с кетъринга се е заела жена ми, така че храната със сигурност е хубава. Приятелите на нашите са… малко вдървени.

— Всичко е наред, Нийл. Ти и без това направи толкова много за мен…

— Ще преговорим още веднъж плана си — заяви младият мъж пред всички, — а след това с Джонатан отиваме да се забавляваме.

Видя възхитените им погледи. Чувстваше се виновен, че не успя да помогне на Кати, както й обеща, но този случай бе по-важен… тя ще го разбере. Баща му и братовчед му щяха да й помогнат.

 

 

Хана продължаваше да й виси на главата. Кати беше принудена да отговаря на налудничави въпроси, да успокоява необосновани тревоги и дори да измисля теми за разговор, иначе щяха да я попитат защо не е в настроение.

— Вече е почти седем и трийсет, Уолтър трябва да пристигне всеки момент — възкликна отчаяно тя. Щеше да се справи много по-бързо, ако не се намираше непрекъснато под надзора на критичните й очи.

— О, Уолтър! Сигурна съм, че ще закъснее — отвърна Хана, без да крие неодобрението и примирението си.

— Не мисля така, мисис Мичъл, става въпрос за професионална уговорка, плаща му се от седем и половина до дванайсет и половина, т.е. за петчасов ангажимент. Сигурна съм, че няма да ни предаде.

В действителност изобщо не беше сигурна. Уолтър Мичъл с нищо не бе показал, че на него може да се разчита, но поне за в бъдеще щяха да знаят доколко да вярват на думата му. И ако не се появеше навреме, дори и неговите роднини щяха да разберат за несериозността му.

В този момент навън се чу шум.

— Това е той — рече Кати. — Знаех си, че ще дойде навреме.

В кухнята влезе Джок Мичъл, като потриваше ръце.

— Всичко изглежда превъзходно, Кати. Какво ще кажеш, Хана?

— Да — отговори съпругата му.

— Добре дошъл. Реших, че е Уолтър. Тази нощ той ще работи за мен. Заедно ли си тръгнахте от офиса?

— Много по-рано от мен — възкликна свекър й. — Момчето си има свое работно време. Партньорите ми вече се сърдят заради него.

Хана Мичъл мразеше пред снаха й да се разискват семейни въпроси.

— Защо не вземеш един душ, скъпи? Гостите ще пристигнат след половин час — намеси се недоволно тя.

— Добре, добре. Имаш ли нужда от помощ, Кати?

— Не, очаквам сервитьорът на напитките да пристигне всеки момент.

— А Нийл? — попита Джок.

— На консултация е. Ще дойде, щом се освободи.

Остана сама в кухнята. Засега все още беше жива, но до осем оставаха само петнайсет минути.

 

 

Партито на Рики започваше в девет, но те щяха да отидат по-късно, така че Том Федър разполагаше с достатъчно време, за да се отбие при родителите си и да им пожелае весело прекарване. Сърбяха го ръцете да се обади на Кати и да разбере как вървят нещата там, но тя беше казала, че няма да внася мобилния си телефон вътре, за да не дразни допълнително свекърва си. Тя със сигурност нямаше да му благодари, ако се обадеше на домашния телефон. Не му оставаше друго, освен да чака.

Том седна с натежало сърце в автобуса. Колко глупаво беше да се разстройва заради разголената рокля на Марчела. Тя се обличаше така заради него самия, обичаше само него…

Мисис Федър обясни, че нямали никакви вести от Джо, брата на Том, който не се обадил дори за Коледа. Все пак в Лондон имаха телефони, нищо не му пречеше да вдигне слушалката и да им позвъни. Бащата на Том беше прочел някаква статия, в която се казвало, че строителната индустрия се разраства със зашеметяващи темпове, а пък синът му гонел мухите, като се захващал със създаването на кетърингова компания, вместо да се заеме с нещо по-перспективно. Том се държа любезно и бодро и говори неспирно, та чак го заболяха челюстите. След това прегърна и двамата си родители и обяви, че трябва да тръгва.

— Предполагам, няма да направиш Марчела почтена жена през следващата година. Това ли е твоето решение? — поинтересува се майка му.

— Мамо, пожелах да се оженя за Марчела 25 минути, след като се запознах с нея. Предлагал съм й поне стотина пъти…

Разпери безпомощно ръце. Те знаеха, че говори истината.

 

 

Уолтър Мичъл погледна часовника си, както се бе разположил с приятелите си, за да пийнат новогодишно.

— По дяволите, осем часа е — извика той. Кати щеше да се разбеснее заради закъснението му, но чичо Джок и леля му Хана щяха да се застъпят. Това бе страхотното на роднинството.

От Уолтър нямаше и следа, затова Кати се зае с разопаковането на чашите, сложи в трийсет от тях парченце захар и чаена лъжичка бренди и ги подреди на подноса. По-късно, след пристигането на гостите, щеше да налее шампанско. Това беше задължение на момчето; трябваше да го направи, докато тя подготвя канапетата^[2]. Погледна се в огледалото във вестибюла — беше зачервена и видимо притеснена. Няколко кичурчета коса се бяха измъкнали от панделката, с която я бе завързала отзад. Не можеше да се появи така пред гостите.

Влезе в банята на първия етаж и размаза течен бежов фон дьо тен по лицето и шията си. Навлажни коси и ги завърза по-здраво. Ето сега имаше нужда от Марчела, за да й сложи майсторски грим. Бръкна в дамската си чанта и измъкна къс кафяв молив. След това облече бялата риза и алената пола. Вече изглеждаше по-добре. Колко хубаво щеше да бъде, ако успееше да осигури поръчки за компанията! Но трябваше да внимава. Свекърва й щеше да се намръщи, ако я забележеше, че раздава визитни картички. Дано да имаме успех, помисли си Кати. В противен случай многодневните им усилия и парите, които не можеха да си позволят да пръскат просто така, щяха да отидат нахалост.

 

 

Студиото на Рики се намираше в някакво мазе и се състоеше от три преходни стаи. В едната бяха сервирани напитките, в другата — храната, а третата беше определена за танци. Том и Марчела оставиха горните си дрехи на партера и той моментално усети, че всички погледи се насочиха към нея, докато слизаше грациозно по стълбите и излагаше на показ красивите си дълги крака и златните вечерни сандали, с които толкова се гордееше.

Тя никога не ядеше и не пиеше на подобни събития. Том от своя страна пък умираше от желание да види храната, да я сравни с това, което биха направили двамата с Кати. За подобно парти щяха да сервират две-три горещи блюда с много хляб-пита, нещо като пилето с билки и вегетарианското блюдо, които сега Кати поднасяше в къщата на свекърва си. Но кетъринговата фирма, до чиито услуги бе прибягнал Рики, изглежда разполагаше с нескончаемо количество незасищаща храна, поднесена във вид на малки хапки. Пушена, вече засъхваща сьомга и бързо втвърдяващ се хляб, някакъв пастет, намазан изключително пестеливо върху бисквити с учудващо неапетитен вид. Коктейлните наденички се бяха желирали в собствената си мазнина. Той опитваше и идентифицираше ту някой готов пастет, ту готово купено тесто за солени бисквити. Изгаряше от желание да научи колко бе платил за това удоволствие.

— Том, докога ще късаш на парченца бедните сандвичи — изкиска се Марчела.

— Виж ги само — наквасени пасти, прекалено много сол в…

— Ела да танцуваме.

— Ей сега. Само да видя онези ужасии — отвърна той и се насочи към следващата чиния.

— Бихте ли желали да танцувате с мен?

Беше някакво деветнайсетгодишно момче, което съзерцаваше невярващо приятелката му.

— Том?

— Върви. Ще дойда и ще те измъкна след минутка.

Доста по-късно и след като изпи три чаши нискокачествено вино, той се добра до малкия дансинг. Марчела танцуваше с някакъв мъж с едро червено лице и големи ръце, с които бе обхванал задника й. Том се приближи до тях.

— Дойдох да те измъкна.

— Хей — възпротиви се партньорът й, — не е честно. Намери си момиче.

— Това е моето момиче.

— В такъв случай ни остави да довършим танца.

— Ако нямате нищо против… — започна Том.

— Нека завършим този танц — намеси се Марчела. — Досега те чаках.

Той се отдалечи недоволно. Негова грешка беше, че сега онзи простак опипваше Марчела. Тогава зърна Шона Бърк, симпатичното момиче от „Хейуърдс“, към която също се бяха обърнали с молба да се оглежда за помещение на кетъринговата компания.

— Искаш ли да ти донеса чаша червено мастило и парче картон с пастет? — предложи той.

— Недей да злословиш срещу конкуренцията — засмя се Шона.

— Това тук наистина минава всякакви граници. Пълен боклук.

Погледът му политна за миг към Марчела, която продължаваше да разговаря и танцува с онзи ужасен човек.

— Всичко е наред, Том, тя не вижда друг, освен теб.

Нима чувствата му бяха толкова очевидни?

— Имах предвид храната. Рики не трябва да им плаща. Колкото и малко да му вземат, пак си е истинско ограбване.

— Сигурен ли си, че говореше за храната — попита Шона.

— Искаш ли да танцуваме?

— Не, Том, отиди и вземи Марчела.

Но докато стигне до нея, друг мъж я покани, а онзи с едрото лице и големите ръце остана неподвижен и я наблюдаваше отстрани. Том си взе още една чаша от противното вино.

 

 

Уолтър пристигна в осем и трийсет, когато в гостната вече бяха насядали десетина души. Влезе и целуна бодро леля си по двете бузи.

— А сега нека ти помогна, лельо Хана — заяви с широка усмивка той.

— Какво добро момче, нали? — обърна се мисис Райън към Кати.

Мисис Райън и съпругът й бяха първите пристигнали. Тя изобщо не приличаше на Хана Мичъл, беше скромна жена, преливаща от възхищение към канапетата и не се уморяваше да бъбри с Кати.

— Съпругът ми е много недоволен, че пристигнахме първи — сподели тя.

— Все някой трябва да е пръв.

Кати не можеше да се концентрира. Гледаше към братовчеда на мъжа си, дребен и красив като всички от семейство Мичъл, и полагаше неимоверни усилия да удържи гнева си. За какво свекърва й и глупавите гости го хвалеха? Задето беше закъснял с цял час? Почти не слушаше признанията на мисис Райън, че била доста лоша готвачка.

— Те винаги са искали щрудел, а аз все не знам откъде да започна.

Тези думи заостриха вниманието й. Другата седмица приятели на съпруга й щели да идват на следобедно кафе. Възможно ли било Кати да приготви някои неща, да ги достави, но да не остава да ги сервира?

Тя погледна към свекърва си, която точно излизаше от стаята и записа телефонния номер на мисис Райън.

— Нека бъде нашата малка тайна — обеща тя.

Още нямаше девет, а вече имаха първа поръчка.

 

 

— Имаш ли изобщо намерение да спреш да танцуваш с непознати? — осведоми се Том.

— Том! Най-после! — Марчела се извини с усмивка на мъжа с черното кожено яке и слънчевите очила.

— Може би не съм достатъчно добър…

— Не ставай глупак, а ме прегърни.

— Така ли казваш на всички?

— Какво съм направила? — попита обидено младата жена.

— Ами клати се полугола в прегръдките на половин Дъблин.

— Не е честно — извика Марчела, сериозно засегната. — Това е парти, хората се канят помежду си, какво толкова.

— Ооо, добре…

— Какво има, Том? — Тя продължаваше да наднича през рамото му към дансинга.

— Не знам, сигурно съм от хората, които развалят всичко, но би ли се прибрала вкъщи с мен?

— Да се прибирам вкъщи? — Беше искрено учудена. — Та ние едва дойдохме! И нали искаме да се срещаме с хора, да ни виждат.

— Да, знам — заяви мрачно Том.

— Не ти ли е добре?

— Не. Изпих прекалено бързо доста вино и изядох пет странни неща с вкус на цимент.

— Е, тогава седни, ще ти мине.

Очевидно тя нямаше намерение да си тръгва. Беше се издокарала за партито, беше го очаквала с нетърпение.

— Може да се прибера преди теб — обяви Том.

— Недей, посрещни Новата година с всичките си приятели — помоли го тя.

— Те не са ни приятели, а съвсем чужди хора — отвърна тъжно Том Федър.

— Глупости, изяж още един циментов сандвич и се ободри — засмя се Марчела.

 

 

Кати се опита да покаже на Уолтър как се прави коктейла с шампанско. Той почти не я гледаше.

— Разбира се, разбира се, знам как става.

— Щом започнат да пият, вино по време на вечерята, събери чашите за шампанско и ги занеси в кухнята. Налага се да бъдат измити, тъй като в полунощ отново се сервира шампанско.

— Кой ще ги измие?

— Ти, Уолтър. Аз сервирам вечерята…

— Плаща ми се да разнасям разни неща, а не да мия чаши.

— Плаща ти се в продължение на четири часа, за да правиш това, което те помоля.

— Пет часа — поправи я той.

— Четири — повтори тя. — Ти дойде с цял час закъснение.

— Мисля, че ще разбереш…

— Когато Нийл пристигне, ще го обсъдим с него. Междувременно, ако обичаш, занеси този поднос на гостите.

Кати извади две тави от фурната. Тази нощ все някога щеше да свърши.

 

 

— Ще кажеш ли на Марчела, че съм си отишъл?

— Без сантиментални кавги навръх Нова година, моля те.

— Не, просто изядох пет неща, които не ми понесоха.

— Какви бяха? — попита Рики.

— Нямам представа, може би сандвичи.

Домакинът на партито реши да не се обижда.

— Как ще се прибере Марчела?

— Не знам. Шона може да я закара… Искам да кажа, ако онзи мъж с ръце като лопати не го направи.

— Том, осъзнай се. До полунощ остава по-малко от час.

— Не съм във форма, Рики. Само ще разваля настроението на другите.

— Ще се погрижа тя да се прибере по живо по здраво при теб — обеща фотографът.

 

 

Най-сетне Нийл се измъкна от срещата. С Джонатан пътуваха из притихналите и пусти улици. „Оукландс“ се изправи пред тях, осветен като коледна елха. Видя, че Кати е паркирала, колкото се може по-далеч от останалите коли. Паркира волвото и побягна към задната врата. Завари я, наобиколена от чинии и чаши. Как е възможно да изкарва по такъв начин прехраната си и да не си изгуби ума…

— Кати, съжалявам, че нещата се проточиха. Това е Джонатан. Джонатан — Кати.

Тя се ръкува с високия нигериец с уморено лице и учтива усмивка.

— Надявам се, че няма да ви създам допълнителни проблеми с моето идване — каза той.

— Не, за Бога, не, Джонатан — възпротиви се тя, като се питаше каква ли ще е реакцията на свекърва й. — Добре си дошъл. Радвам се, че дойдохте и двамата.

— Честита Нова Година, скъпа! — Нийл я прегърна. Внезапно тя се почувства уморена.

— Дали ще доживеем дотогава, Нийл, кажи ми?

— Разбира се, че ще доживеем. Премислили сме всички възможности, те няма да предприемат никакви действия на Нова година. Нали, Джонатан?

— Надявам се. Ти посвети толкова време на моя случай — отвърна с благодарност нигериецът.

Кати едва сега осъзна какво имаше предвид съпругът й. Той бе помислил, че тя говори за екстрадирането на Джонатан. Поне вече беше тук.

— Как вървят нещата там? — Нийл кимна към предните стаи.

— Общо взето няма как да знам. Уолтър закъсня с цял час.

— Тогава ще му бъде платено за един час по-малко. — За съпруга й всичко беше съвсем просто. — Той помага ли изобщо?

— Почти не. Хайде, Нийл, влизай и заведи Джонатан да се запознае с хората.

— Бих могъл да ви помогна — предложи гостът.

— Ако някой се нуждае от парти, това сте вие, след всичко преживяно — възкликна Кати. — Влизай, Нийл, майка ти умира от нетърпение да се изфука с теб. Дръж я далеч от кухнята.

Чу възбудените викове, с които присъстващите приветстваха сина и наследника на „Оукландс“, как му обясняваха, че го помнят от времето, когато е бил малко момче. Той се движеше с лекота из стаята, разговаряше, поздравяваше и целуваше. Видя Уолтър край пианото с цигара в ръка.

— Струва ми се, че имат нужда от теб в кухнята — сряза го той.

— Със сигурност не.

— Тръгвай, ако обичаш.

 

 

Том Федър не се прибра веднага в апартамента си в „Стоунифийлд“. Предпочете да се поразходи из непознати улички и задни дворове, които не бе посещавал никога досега. Все някъде в този едномилионен град трябваше да се намери място, където двамата с Кати биха могли да изградят своята кетърингова компания. Тази нощ той разполагаше с предостатъчно време.

 

 

Телефонът във вестибюла на „Оукландс“ иззвъня. Хана Мичъл побърза да го вдигне. Имаше нужда от време, за да събере мислите си. Нийл беше довел този африканец на партито, без да ги предупреди. Нямаше нищо против него, но беше досадно, хората непрекъснато я питаха кой е той, а тя не знаеше.

— Един от клиентите на Нийл — отвръщаше неизменно тя, като не забравяше да добави колко всеотдаен е в работата си синът й. Усещаше обаче насочените към нея странни погледи. Истинско облекчение беше да се измъкне за момент.

— Сигурна съм, че е Аманда от Канада, за да ни честити Новата година — пропя тя. Но по изражението й стана ясно, че не се обажда дъщеря й.

— Да… Ами, наистина е неприятно, но какво мислиш… Да, знам… Е, разбира се, трудно е да преценя, моментът не е подходящ. Виж, по-добре поговори с брат си. О, разбирам. Добре тогава, с чичо си… Джок, ела за минутка. — Кати наблюдаваше сцената. — Децата на Кенет. Очевидно са ги оставили сами в къщата. Поговори с тях. Казах им, че Уолтър е тук, но според тях той не може да помогне.

— И са дяволски прави — изръмжа Джок. — Хайде, деца, кажете какъв е проблемът?

 

 

Кати сновеше сред гостите и разнасяше чинийки с шоколадова торта, гарнирана с плодова салата. По този начин не им даваше възможност да избират, след като всички бяха наясно, че искат и от двете.

Видя, че Джонатан е сам край прозореца, докато Нийл обикаляше из гостната и поздравяваше приятелите на родителите си. Разменяше по някоя дума с нигериеца при всяка възможност.

— Мога да работя в кухнята, добър съм… — възкликна умолително той.

— Убедена съм, че си добър, но не го прави… заради мен. Не искам майката на Нийл да каже после, че не съм успяла да се справя. Трябва да й го докажа… разбираш ли?

След малко тя отново се оказа близо до Джок, който продължаваше да говори по телефона.

— Добре тогава. Сега ще кажа на Уолтър да дойде да поговори с вас, а аз ще мина да ви видя утре.

Нийл точно бе успял да накара братовчед си да свърши нещо и ето че свекър й го свали отново от сцената.

Кати слушаше, докато младежът говореше с брат си и сестра си, които бяха с повече от десет години по-малки от него.

— Чуйте ме добре. Ще се прибера вкъщи, не знам точно кога, трябва да отида на едно място, като си тръгна оттук, но ще се върна, така че не искам да чувам и дума повече. Просто си легнете. Татко не се е прибирал от цяла вечност, а мама така или иначе не се показва от стаята си, така че какво е по-различното тази вечер? — Обърна се и видя Кати. — Е, както вече си разбрала, вкъщи е настанала криза. Страхувам се, че ще трябва да изневеря на дълга си. Остава само да си взема дължимото…

— Ще помоля Нийл да ти го даде.

— Нали се гордееше, че това е твоят бизнес?

Държеше се недопустимо нахално.

— Така е, но Нийл ти е братовчед, той знае колко трябва да ти плати. Да отидем да го питаме.

— Четири часа ще свършат работа — отвърна кисело Уолтър.

— Та ти не си бил тук дори три.

— Не съм виновен аз, че се налага да…

— Ти не се прибираш вкъщи, отиваш на друго парти. Но нека не спорим, да попитаме Нийл.

 

 

Малко по-късно на вратата на „Оукландс“ се позвъни.

Хана се понесе на високите си токове, като се питаше кой може да идва. Оказа се, че са братовите деца на Джок, бяха пристигнали с такси и нямаха пари да платят. Кати въздъхна. Почти изпита съжаление към свекърва си. Първо нигерийски студент, сега пък двете хлапета.

— Моля те, Кати, повикай незабавно мистър Мичъл — нареди Хана.

— Това слугинята ли е? — осведоми се момченцето.

Подобно на сестра си, то имаше безжизнена права руса коса и всичко останало като че ли беше в същия цвят — пуловера, лицето и малката брезентова чанта, която носеше.

— Не казвай „слугиня“ — поправи го с остър шепот момичето.

Кати не ги беше виждала преди. Джок Мичъл и брат му Кенет не бяха близки, най-солидарната постъпка помежду им беше стажът на Уолтър в офиса на чичо си, но доколкото подразбираше, този опит очевидно не беше успешен.

Джок се появи сам, за да види кой звъни.

— Нямаше къде да отидем… — обясни момчето.

— Затова дойдохме тук — довърши момичето.

Джок беше видимо слисан.

— Кати — промълви най-сетне той, — това са братът и сестрата на Уолтър. Можеш ли да им дадеш да хапнат… в кухнята?

— Разбира се, мистър Мичъл. Върнете се при гостите, аз ще се погрижа за тях.

— Ти слугинята ли си? — попита отново момчето. Явно нямаше търпение да намести всеки в съответната категория.

— Не, аз съм Кати и съм омъжена за братовчед ви Нийл. Приятно ми е да се запознаем. — Двете деца я гледаха сериозно. — Защо не ми кажете как се казвате?

— Мод и Саймън.

— А сега елате в кухнята.

Кати забеляза, че взеха няколко шоколадови бисквити и ги пъхнаха в джобовете си.

— Върнете ги — обади се рязко тя.

— Какво да върнем? — погледна я невинно Саймън.

— Няма да позволя да се краде.

— Това не е кражба, казаха ти да ни дадеш нещо за ядене — заяви със завидно самообладание Мод.

— Точно така и ще направя. Затова ги върнете.

Близнаците неохотно върнаха натрошените бисквити в сребърния поднос. Кати им направи пъргаво сандвичи от студеното пиле и наля на всеки по чаша прясно мляко. Децата започнаха да ядат лакомо.

— Чували ли сте някога в живота си думичката „благодаря“?

— Благодаря — изломотиха неприветливо и двамата.

— Няма защо — отвърна с преувеличена любезност тя.

— Какво ще правим сега?

— Ами, бихте могли да поседите тук… освен ако не искате да ми помогнете за чиниите?

— Май не, честно казано — отговори Мод.

— Дали бихме могли да влезем на партито? — осведоми се брат й.

— Май не, честно казано — усмихна се Кати.

— Тук ли ще стоим цяла нощ?

Хана влезе в кухнята със ситните си несигурни стъпки, които винаги изнервяха снаха й.

— О, ти си била тук. Струва ми се, че чашите на хората имат нужда да…

— Разбира се, мисис Мичъл, ще се погрижа за тях. Уолтър, който трябваше да отговаря за чашите, изглежда изчезна, а аз, както ми нареди мистър Мичъл, дадох на брат му и сестра му да ядат…

— Е, да…

— В такъв случай те оставям да се погрижиш за Саймън и Мод — заяви Кати на път към вратата.

— Да се погрижа ли? — погледна я стреснато свекърва й.

Младата жена поспря, колкото да чуе как момиченцето попита с чистия си като звънче глас:

— Кои стаи ще ни дадеш, лельо Хана? Донесохме си пижамите и всичко необходимо.

А след това побърза да се заеме с чашите на гостите.

— Как ти се струва? Лудница? — попита тя Джонатан.

— В училище ни преподаваха ирландски свещеници. Те са ми разказвали много за вашата страна, но не очаквах, че Нова година се посреща по този начин.

— Не всички го правят по този начин, повярвай ми.

Кати обикаляше сред гостите и пълнеше чашите им. Милата мисис Райън вече бе прекалила с пиенето. С изненада установи, че Мод и Саймън се бяха присъединили към партито с лекота, сякаш тук бе естественото им място.

Тя не спираше да действа, събираше чинии и салфетки, изпразваше пепелници. Скоро щеше да настъпи полунощ и тогава нещата щяха да се поуспокоят. Повечето от присъстващите бяха между петдесет и пет и шейсет и петгодишна възраст, нямаше да празнуват до зори. Погледна към прозореца, където бе оставила Джонатан. Той разговаряше оживено с близнаците.

 

 

— Джок, какво ще правим с тях?

— Спокойствие, Хана, спокойствие.

— Не могат да останат тук.

— Е, поне тази вечер.

— И къде тогава…

— Сложи ги в стаите на Нийл и Аманда или където предпочиташ. В къщата има толкова спални, за Бога.

Видимо беше раздразнен и искаше да се върне сред гостите. Съпругата му се приближи до прозореца.

— А сега, деца, не досаждайте на клиента на Нийл, мистър…

— О, те изобщо не ми досаждат; напротив, правят ми чудесна компания — усмихна се нигериецът.

Децата бяха единствените, които разговаряха нормално с него. Със сигурност поне бяха единствените, които го попитаха дали езикът му също е черен и дали приятелите му са роби.

— Оставаш ли тук? — попита с надежда Мод.

— Не. Поканиха ме само за вечеря — отговори Джонатан и погледна към пепелявото лице на Хана.

— Време е за лягане — обяви тя.

— Джонатан ще дойде ли на закуска?

— Не съм сигурна… — започна Хана.

— Много ми е приятно, че се запознах с вас. Може да се видим някой ден отново, но със сигурност не и утре — обясни нигериецът и децата се разделиха неохотно с него.

Хана побърза да ги пришпори нагоре по широкото стълбище, преди да отправят още някоя покана. Показа им стаите и ги предупреди на сутринта да бъдат тихи, тъй като след парти всички ставали късно.

— Да не би нервите ти да не са наред? Като на нашата майка? — осведоми се Мод.

— Разбира се, че не — сопна се мисис Мичъл, но се овладя веднага. — Знам, че цялата тази история не е приятна за вас, но всичко ще се нареди. Чичо ви ще се погрижи — добави твърдо тя.

— Коя е моята стая?

— Която ти харесва.

Хана посочи към коридора, който водеше към някогашните стаи на Аманда и Нийл. Там бяха събрани спомените, които двамата не взеха в новия си живот. Между двете спални имаше баня.

— А сега лека нощ и приятни сънища. Утре ще поговорим.

И заслиза по стълбите с тежка въздишка. Обувките страшно я убиваха. Нийл бе довел някакъв африканец и остави на другите да го забавляват, Кати беше непоносима… Кой казваше, че е лесно да даваш парти? Дори с помощта на кетърингова фирма?

 

 

— Коя стая ще вземеш? — попита Саймън, след като направиха обиколка.

— Онази с палтата — отвърна сестра му.

— Но тя не каза…

— Но не е казала й да не използваме тази стая — заяви момичето, твърдо решено да изпълни желанието си.

— Може да е тяхната спалня. Гледай, има си собствена баня. Не мисля, че би трябвало да спиш тук.

— Тя каза… където ни хареса. Хайде да сложим палтата по столовете.

Постояха известно време прави в обширната спалня на Джок и Хана Мичъл. После започнаха да местят палтата и шаловете по столовете и най-вече — върху пода.

— Гледай, тя има гримовете, които стояха на тоалетката на мама преди проблемите й с нервите.

— Какви са тези черни неща?

— Те са за веждите и ресниците.

Саймън си нарисува тъмни вежди и мустаци. Внезапният звън на камбани и празничните викове го стреснаха и моливът се счупи, затова взе друг. Сестра му се намаза с яркочервено червило и сложи розов руж на бузите си. Накрая вдиша кристално шишенце с парфюм и щедро започна да пръска.

— Хей, очите ми — възкликна Саймън и грабна тежък флакон с лак, както предположи. Оказа се, че е пяна. Цялата тоалетка побеля.

Момичето реши да опита дългите обеци, но те бяха за пробити уши, затова отиде в банята и ги закрепи с лейкопласт. Брат й навлече късо кожено палто и сложи на главата си мъжка шапка. Двамата скачаха върху широките легла с бели кувертюри, когато влязоха две жени.

Те хлъцнаха, едната изпищя, забелязала на гърба на Саймън новото си палто от норка. Крясъците й изплашиха децата, които също се развикаха. Олелията набързо докара Джок и Хана, последвани от разтревожените гости. Доста хора станаха свидетели на неприятната сцена.

В това време Нийл беше в кухнята.

— Каква е тази олелия? — попита той.

— Стой настрана — усмихна се съпругата му.

— Чуй ги само!

— Стой настрана — повтори тя.

— Нали ще закараме Джонатан? — попита младият мъж.

— Аз трябва да остана до края. По-добре го закарай ти…

Гласовете на горния етаж се усилиха.

— Ще видя какво става — заяви Нийл и изчезна. Джонатан донесе няколко пепелника в кухнята и ги почисти.

— Ужасни пушачи са тия от старото поколение — усмихна се Кати.

— Иска ми се да си тръгна. Мислиш ли, че ще мога да хвана такси?

— Нийл ще те закара.

— Не искам да го притеснявам повече.

— Няма да го притесниш изобщо, но той едва ли ще се отдели скоро от тази суматоха. Искаш ли да използваш онзи велосипед отзад?

Погледът му се изпълни с облекчение.

— Доста е стар, някога е бил на Нийл. Тръгвай, Джонатан, докато горе се води Третата световна война.

— Кои са тези деца между другото?

— Дълга семейна история, братовчеди на съпруга ми. Това е първата им нощ тук.

— И както гледам, сигурно ще е последната.

 

 

Том се отдалечи от канала и тръгна по някаква непозната улица. И точно тук я видя. Вратата от ковано желязо водеше към калдъръмен двор, в дъното на който се издигаше старата къща. Побутна желязната порта и се приближи до вратата, където бе окачено парче картон с надпис „Продава се“ и телефонен номер за контакти. Из цял Дъблин забиха камбани. Том се взря в тъмните прозорци, беше намерил това, което търсеше — базата за тяхната компания.

 

 

Мисис Райън се оплака на Кати, че не се чувства добре. Младата жена й препоръча три чаши вода и три малки, много тънко нарязани филии хляб, намазани с масло. Мисис Райън послушно изпълни препоръката й и обяви, че вече е във форма: Кати напълни чашите с шампанско и когато камбаните забиха над града, гостите започнаха да вдигат наздравици. Хана Мичъл изглеждаше почти доволна. Кати реши да я остави и се измъкна тихо от стаята.

Разчистваше и миеше в кухнята, подреждаше кутии и някои неща за ядене, които свекърва й щеше да открие на другия ден в хладилника. Неспирно сновеше между кухнята и колата. Повечето от тежката работа почти приключи. Единственото, за което й оставаше да се погрижи, бе да сервира още вино и кафе. Вече усещаше умора във всяка костица на тялото си. Телефонът иззвъня. Слава Богу, сестрата на Нийл най-после се обажда. И тогава чу невярващия глас на Хана:

— Кати? Искате да говорите с Кати?

Излезе във вестибюла. Свекърва й държеше слушалката така, сякаш тя носеше зараза.

— За тебе е — обяви учудено тя.

О, дано не са някакви лоши новини от къщи, помоли се наум младата жена. Дано майка й и баща й не са се натровили с онова пиле. Или нещо неприятно от Чикаго, където се бяха преселили братята и сестрите й.

— Кати — възкликна Том. — Открих я!

— Какво си открил?

Къщата — отвърна той. — Открих мястото, където ще живее „Скарлет Федър“^[3].