Мейв Бинчи
Аленото перо (5)

Четвърта глава
Април

Тази сутрин решиха да посетят пролетното намаление в „Хейуърдс“. Бяха приключили подготовката за двете поръчки. Едната беше за елегантен чай на партия бридж за дванайсет човека, с дребни сандвичи и кексчета. Часове наред обсъждаха как да поставят мотиви с кари, пики, купи и трефи. В крайна сметка, с помощта на репичките и черните маслини бяха стигнали до приемливо решение. Освен това бяха изпратили обяд на една жена, която искаше да представи пред свекъра и свекървата си, че го е приготвила сама. Беше им дала свои съдове, плати им предварително, единственото условие беше да не казват на никого. Предложиха й голяма купа спаначена супа, тенджера задушено на бавен огън и лимонова торта. Цялата тази ситуация ги озадачи, но техният бизнес съществуваше и благодарение на такива като нея.

— Я, вие двамата в нашето барче — усмихна им се Шона Бърк, когато се срещнаха в кафенето на „Хейуърдс“.

— Вашите хлябове са пълен боклук в сравнение с моите — пошегува се Том.

За негова изненада тя кимна.

— Абсолютно си прав, така им казах и аз на събранието миналия петък — супите и салатите са прекрасни, но хлябът не прилича на нищо. Знаеш ли, точно така ще ви вкарам тук. Те могат да поставят обява, че хлябът се осигурява от вашата фирма. Слушай, ще можете ли да ми дадете мостри, за да им ги представя на утрешното съвещание?

Обсъдиха цените, представянето, количеството и доставката. Ентусиазмът беше огромен.

— Не хранете все пак прекалено големи надежди, аз от своя страна ще направя всичко възможно за вас.

— Страхотна си, Шона — възкликна Том и събра чантите с покупките от „Хейуърдс“.

— Да не би да се връщате, за да започнете веднага? — засмя се тя.

— Не, отивам при баща си. Ще бъда в кухнята утре сутринта и няма да ти дам стар хляб, ще бъде прясно изпечен, пет различни вида…

— Как е той?

Шона винаги питаше за него.

— О, добре е, благодаря ти, беше много мила през онази нощ в болницата. Вече не си дава толкова зор, а майка ми смята, че се е оправил благодарение на молитвите й… Малко уморително, но щом й се отразява добре… защо не? Кати — той се обърна към нея, — ще намина през салона, за да видя Марчела.

— Не й казвай нищо за хляба — предупреди го Шона.

— Разбира се, че няма да казвам. Кати, ще платиш ли кафето, ще се видим след десет минути.

Двете жени забелязаха изпълнените с възхищение погледи, които съпроводиха атлетичната му фигура.

— Той няма представа за ефекта, който оказва върху другите — промълви Кати. — Всички полудяват, където и да се появим. По-младите са щастливи, че не е свързан с мен, по-възрастните се влюбват лудо, но той никога не усеща нищо.

— Двамата с Марчела са като филмови звезди — каза Шона и стана. — Слушай, нека се погрижа аз за кафето. Утре може да сте официални снабдители… имате право на чаша кафе.

Кати прие и вдигна багажа си:

— Том каза, че си ходила при твои роднини в болницата?

— Да, така е.

— Положението наред ли е?

Шона я погледна.

— Не, точно обратното. Тя почина.

— Съжалявам! Близка ли ти беше?

Последва пауза.

— Не, не беше. Изобщо не ми беше близка.

 

 

Марчела се занимаваше с маникюра на една клиентка. Изглеждаше великолепно в късата си бяла униформа със синьото лого на „Хейуърдс“, стройните си крака с тъмносин чорапогащник и облака тъмни коси около дребното си лице. Понякога не му се вярваше, че наистина е толкова красива и обича само него. Забеляза, че всички в салона й се възхищават.

— Видеокасета ли да взема или предпочиташ да излезем? — прошепна Том.

— Има промоция на книга.

— Е, тогава ще ходим там — сви добродушно рамене той.

Нямаше смисъл да я пита за коя книга става дума, просто това бе възможност да я снимат и фотографията й да се появи в графата „Сред посетителите…“. После щяха да добавят вестника към непрестанно нарастващата купчинка в посветената на тази тема папка. Том си записа адреса на книжарницата и каза, че ще се видят там. Нямаше смисъл да й предлага и вечеря. Марчела не слагаше почти нищо в устата си, а и без това щеше да ходи на аеробика.

 

 

— Мога ли да взема микробуса за тази вечер? — попита Кати, когато поставиха двете щори и разбраха, че осветителната инсталация се нуждаеше от електротехник.

Нямаше никакъв проблем за колата. Том имаше среща с Марчела в центъра на града и щеше да отиде с автобуса.

— Къде ще ходиш?

— Да разбера какви са последните авантюри на Хувс и да уверя децата, че животът им няма да приключи дори и да се наложи да се върнат при ненормалните си родители. Точно ги възпитахме и успяхме да създадем нормална обстановка около тях. Господи, какво кара онези егоистични клоуни да смятат, че е достатъчно да се пробудят от пиянския си живот, за да си ги вземат обратно?

 

 

Баща му четеше на масата някаква медицинска брошура.

— Кажи ми как би могъл да избегнеш стреса? Ако си в бизнеса, и дума не може да става, ти как се справяш, Том?

— Някои познати твърдят, че никога не съм изпитвал стрес, камо ли да го избягвам.

— Така е, твоят бизнес е лесен в сравнение със строителството, но все пак несъмнено се тревожиш…

— Разбира се, и то всеки ден. Днес например се тревожа дали хлябът, който ще изпека утре, ще бъде одобрен в „Хейуърдс“…

— Така пишат и тук, но твоите бизнес тревоги не са тревоги в истинския смисъл на думата.

Имаше ли представа баща му какво значи да работиш нощ след нощ в баровете, за да изкараш таксата за колежа, да вземеш огромна сума назаем за откриването на фирмата, да молиш хората да ти станат гаранти, да гледаш Марчела със съзнанието, че е най-красивото същество на земята и че със сигурност някой ден някой ще ти я отнеме? Не, той си мислеше, че синът му няма представа какво е стрес.

 

 

Близнаците си приготвяха домашните в кухнята, когато Кати пристигна на „Сейнт Джарлат“. Майка й се бе захванала със сватбените им тоалети и шевната машина тракаше монотонно. Баща й боядисваше кучешката колибка в задния двор. Кутрето лежеше на един вестник и потрепваше от удоволствие.

— Добре дошла, Кати, но в тази къща всички работят здраво и не трябва да прекъсват задълженията си преди шест и половина, ако се сещаш какво имам предвид.

— Сядам да си оправя сметките — побърза да каже тя и се настани срещу близнаците, които се трудеха над домашните си. — Здравейте — намигна им Кати, сякаш бе едно от момичетата в класа им.

— Ще си направим ли чай? — прошепна Мод.

Очите на брат й светнаха.

— След шест и половина — отвърна също така шепнешком младата жена.

Дори не виждаше цифрите, размазваха се пред очите й. Беше се обадила на Нийл непосредствено преди да дойде тук. Родителите на Саймън и Мод били много благодарни на хората, грижили се за децата им по време на тяхното отсъствие, но сега всичко било наред, те нямали търпение да ги видят отново и очаквали да ги посрещнат в дома си още през уикенда. А тази вечер той имал среща с човека, който щеше да ги уведоми за разписанието. Ставаше дума за работата, която предлагаха на Нийл. Въпросният човек знаел колко време можели да я пазят за него.

В шест и половина всички отидоха да огледат снежнобялата колибка.

— Красива е — възкликна със страхопочитание Саймън.

— Истински дворец за Хувс — добави сестра му.

— Но той не може да влезе в нея, преди боята да е изсъхнала — побърза да доуточни Мъти.

— Иначе ще излезе целият на бели петна, като далматинец — засмя се Кати.

— Далматинците всъщност са бели на черни петна — авторитетно се намеси Саймън и веднага се сети, че не беше прилично да поправяш хората. — Исках да кажа, че… че някои от тях са бели на черни петна. Разбира се, може да има и черни на бели петна.

— Доброто ми момче — Кати го погали по главата. Бяха ги научили на толкова неща. И за какво? За да ги върнат на онези безполезни родители?

— Плачеш ли? — попита с интерес Мод.

— Нещо такова. Хората на моята възраст понякога плачат най-неочаквано. Голяма досада е.

— Майка ни плачеше така в болницата и също не знаеше защо — отвърна момичето.

— В нейния случай се дължеше на слабите й нерви. — Саймън държеше винаги да е справедлив.

— Елате, деца. Ще изведем Хувс на разходка. Знам, че не е мой, но го чувствам близък, макар и да не живея тук.

— За него няма да е разходка, по-скоро ще се клати като гъсок — обяви Мод и изтича за каишката.

Минаха няколко пъти по „Сейнт Джарлат“, като разделиха предварително времето, през което всеки от тях водеше кутрето за каишката.

— Никога не съм предполагал, че ще си имаме истинско куче. Мислех, че от време на време ще си играем с нечие друго… — сподели момчето, когато сестра му пое каишката.

— Разбира се, той винаги ще бъде ваш. Къщата, в която спи Хувс, не е от значение.

— Защо говориш така? — Саймън я изгледа смутено.

— Е, знаеш — повдигна неопределено рамене тя.

— Сега вече знам.

— И какво е то?

— Баща ни се е върнал от своите пътувания, майка ни се прибира от болницата за нерви, а ние ще напуснем Мъти и неговата съпруга и ще оставим Хувс тук.

Мод вдигна поразена очи, очакваше Кати да каже, че не е вярно. Настъпи мълчание.

— Твой ред е да държиш каишката на Хувс.

— Не искам, Мод. Все пак благодаря — отвърна Саймън и тръгна пред тях обратно към къщата.

Кати не се опита да го задържи. Знаеше, че в момента той полагаше неимоверни усилия да не покаже колко е разстроен.

— Наистина ли ще напуснем „Сейнт Джарлат“?

— Мод, не става дума точно за напускане. Както знаеш, приятелите никога не се разделят. Ще идвате пак и при нас, и при татко и мама. И кой знае, ако нещата потръгнат, ще вземете и Хувс с вас.

— Ти не познаваш мама, нали?

— Не, не я познавам истински…

— Нервите й едва ли ще позволят да вземем Хувс вкъщи — произнесе тъжно момичето.

 

 

Марчела разговаряше оживено с Рики, но лицето й светна, когато Том влезе в книжарницата.

— Няма да се сетиш какво ще направи Рики — възкликна възбудено тя.

— Не, затова ми кажи.

Беше уморен, пасивността на баща му го депресира, на всичкото отгоре се опасяваше, че не бяха пресметнали правилно разценките на хляба. Кати му се обади, за да го уведоми, че „Сейнт Джарлат“ е потънал в скръб и единствено черното кутре, което влязло на няколко пъти в обувката й, разведрявало мрачното настроение. И му предложи да пийнат по нещо за ободряване.

— Тръгнал съм точно на такова мероприятие, така че ела и се присъедини към нас. Току-виж, намерим и клиенти сред представителите на книжната търговия.

— Ще ме пуснат ли? Не съм поканена.

— Боже, та те са готови да излязат на улицата и да дърпат хората насила вътре.

— Том — предупреди го Марчела, — онази жена с шапката… е редактор на новото списание, за което ти говорих. Рики смята, че би могъл да й продаде история със снимки. Големи фотографии с теб… където си с много хубав пуловер, не както сега… Страхотна реклама за „Аленото перо“… Нали се сещаш — вкъщи, на работа…

— Да, споменах пред нея — намеси се Рики. — Тя като че ли се заинтересува, но те никога не ти казват „да“ или „не“. Дано захапе.

Том се оживи, би било наистина прекрасно всички, които някога щяха да имат нужда от услугите на кетърингова фирма, да прочетат тази публикация. Вече виждаше как двамата с Кати носят подноса с хляб в „Хейуърдс“, микробуса с веселото лого на „Аленото перо“. Може би щяха да представят някоя рецепта и да направят снимка на завършеното блюдо. Например мидите с джинджифил, които Кати приготвяше несравнимо. Двамата с нея обаче никога нямаше да успеят да си осигурят подобна реклама.

— Рики отива да я доведе. Озари я с най-неустоимата си усмивка — подсказа му Марчела. Изглеждаше толкова красива, жизнена и щастлива в изключително елегантната си къса рокля в тъмносиво и бяло, която той виждаше за първи път.

— Нова ли е?

— Том, скъпи, прекрасен си, но не разбираш нищо от дрехи. Тя струва седемстотин лири…

— Но как тогава…

— Предимството да работиш в „Хейуърдс“. Някой я върнал заради дефект в шевовете, а аз платих само за химическото чистене.

В този момент Том забеляза Кати. Не изглеждаше особено добре в шлифера си, а вместо с яркочервена панделка, косата й бе вързана отзад с ластиче. Не беше гримирана и под очите й се очертаваха сенки. Нямаше да забележи всички тези неща, ако помещението не беше препълнено с елегантни жени.

— Заведи ме до най-евтиното червено вино, за да се потопя в него — усмихна се Кати.

— В никакъв случай, ако ще караш микробуса.

— Паркиран е в двора на фирмата и очаква призори да пристигне хлебарят. — Тя беше не по-малко уморена. Откъде другите вземаха енергията да бъбрят така непрестанно? — Боже мой, виж Марчела! Ослепителна е в тази рокля. Но тя сигурно струва цяло състояние.

— Не питай.

— Домашни разправии ли?

— Не, тъй като е взета от „Хейуърдс“ и трябва да бъде върната утре.

— В такъв случай всичко е наред — заяви жизнерадостно Кати. — Ама това вино е ужасно.

Жената с ексцентричната шапка се приближи и Рики я представи.

— Пред теб е прочутият Том Федър, за когото ти говорих — обяви фотографът.

— Ммм — измърка тя, като го огледа от глава до пети.

— Както чувам, списанието ви върви добре.

— И вашият бизнес също.

Погледът й отново обходи тялото на Том.

— Ами, искам да ви представя другата половина на бизнеса, Кати Скарлет.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — произнесе любезно Кати.

— Колко мило — измънка тя.

— Ще бъдем щастливи да си сътрудничим… във всичко — заяви Том с двайсеткаратова усмивка.

— Най-после едно добро предложение за тази нощ.

Тя определено се държеше странно. Във всеки неин жест се криеше намек, сякаш другите й правеха аванси, а тя флиртуваше в отговор.

— Марчела… ослепителна си — възкликна Кати с искрено възхищение.

— Много мило, но това са само красиви пера, взети под наем.

— Почакай да видиш какво ще стане благодарение на Рики. — Том не можеше да чака и миг повече. — Онази жена, която носеше на главата си нещо като две тухли, прикрепени на закачалка, та тя е главата на новото списание, в което ще рекламираме „Аленото перо“.

— Том… — измънка Рики.

— Не! Не говориш сериозно. — Кати бе не по-малко щастлива, но и донякъде разтревожена. Чакаше я толкова работа, а наистина трябваше да си смени прическата, да вземе под наем няколко тоалета, да използва гримьор. — Кога искат да пуснат материала?

— Ами, нали разбирате… — Рики явно се чувстваше неудобно. Затова Марчела се намеси.

— Рики ми обясни, че е трудна особа и до последния момент няма да разберем за кога става въпрос и под каква форма ще излезе.

— Разбира се — смутолеви фотографът. — Марчела изясни ситуацията такава, каквато е. Стой в тази част на помещението, скъпа. Ще доведа едно момче от неделните вестници да те щракне.

— Защо той смени тактиката? Само допреди няколко минути твърдеше, че работата била в кърпа вързана. Нищо не разбирам.

Жената с шапката си тръгваше и му махна.

— Лека нощ, Том. Дръж се прилично. Ще се свържа с теб скоро, Рики знае всичко.

— Е, това е — заяви триумфиращо младият мъж. — Отивам да намеря Рики, за да му кажа.

— Моля те, Том, недей — спря го Марчела. Тонът й накара Кати да вдигне глава. — Станало е недоразумение.

Премести смутено поглед от единия към другия, сякаш не знаеше откъде да започне.

— Казвай, Марчела — подтикна я Кати.

— Рики се опитваше да й продаде статия с много фотографии за някаква поредица под надслов „Великолепните двойки“ или нещо от този род… нали се сещате, ти, неустоимият готвач с великански размери, аз, моделът, нашият дом, как се прибираме заедно, как ти ми сервираш вечеря, как аз тренирам в салона, а ти украсяваш някакъв десерт със сметана… Неща от този род…

— Значи не става въпрос за „Аленото перо“ — промълви разочаровано младият мъж.

— Е, разбира се, че отчасти става дума и за фирмата… все пак там ще се спомене с какво си изкарваш прехраната, хората ще научат името ти.

— Но това е натъкмена история, Марчела. Аз никога не ти готвя нищо… ти просто не се храниш.

— О, Том, мислех, че ще ти хареса. Тя каза, че изглеждаш великолепно. Каза го на Рики, когато й показа наша снимка. Това е шанс, защо си толкова труден? Те не могат да пуснат материал само за фирмата, ще бъде чиста реклама и другите кетърингови компании ще побеснеят.

— А какво ще направят другите модели? Те няма ли да побеснеят, ако статията е само за теб?

— За нас, Том, за нас двамата. Как иначе ще има повод да се спомене за „Аленото перо“? Мислех, че ще си доволен.

Кати усети, че спорът нямаше да доведе доникъде.

— Идеята е страхотна, Том — намеси се тя. — Това е най-добрият начин за добиване на популярност, а ние точно това искаме.

Марчела я изгледа с благодарност.

— Всичко е прекалено глупаво. Аз не съм модел, който ситни като пуяк, облечен в елегантен пуловер, и ти сервира нещо с богат сметанов сос, който ти никога няма да опиташ…

— Том, не драматизирай излишно. Как иначе ще осигурим подобна реклама?

— Никой не иска от теб да се държиш като глупак.

— Нито пък от теб… Аз бих го направила заради компанията. Без да се замисля, стига да ми дадат тази възможност и ако проклетата работа на Нийл позволяваше да му дадат такава роля. Но ти знаеш какви са адвокатите…

— Значи наистина смяташ…

— Слушай, в крайна сметка зависи само от вас с Марчела, дали ще го направите или ще продължите да спорите до утре. Оставям ви да действате на воля. Искам само да знаеш мнението ми, а то е, че това ще бъде от полза за нашия бизнес.

Обърна се с намерението да си тръгне и видя отражението си в стъклената врата отсреща. Колко абсурдно бе да предположи, че едно лъскаво списание би пожелало да я покаже на страниците си. Тя се държа дори по-идиотски от своя съдружник.

— Не си тръгвай, Кати! Нали искаше да пийнеш и да се развеселиш.

— Е, развеселих се. — Очите й светеха прекалено силно. — Обещават ни страхотно популяризиране и за това от теб се иска само да се усмихнеш.

— Съжалявам. Мислех, че ще бъдем двамата.

— Аз не съжалявам… Нещо повече, изпитвам безкрайно облекчение — заяви тя и излезе от книжарницата.

 

 

— Мислиш ли, че мама ще ни пуска да идваме на „Сейнт Джарлат“? — попита с надежда Мод.

— Не. А ти?

— Нервите й сигурно няма да го понесат.

И двамата се омърлушиха.

— Донякъде е лошо, че нервите на мама се оправят така бързо.

— И че откриха татко.

Спогледаха се, но вече не можеха да си вземат думите обратно.

 

 

Кати се появи във фирмата малко след Том.

— Не идвам да ти се меся… Само да направя кафе и да разтребвам след теб… Това е твоето шоу — обясни тя.

— Приятно ми е, че си тук, Кати. Тъкмо ме обзеха съмнения за хляба с плодове и ядки.

— Всички го харесват — възпротиви се младата жена.

— Харесва им, когато са платили за него предварително, когато вече е в дома им и не могат да го върнат — проплака Том. — Но дали ще им хареса, ако трябва да плащат толкова много за един резен? И като усетят сладникавия му вкус, няма ли да предпочетат сладкиш?

— Във фурната е, нали?

— Да…

— Идеята ти е превъзходна… Хайде, нужно ти е силно кафе и здрав гръбнак… Това бе великият съвет, който ми даде Джералдин, когато бях в пубертета. Как е Марчела?

— Снощи отново й направих предложение. Обясних й, че ако ще правим онези идиотски снимки, по-добре да ги съчетаем с годежно тържество, но тя не иска и да чуе.

— И с право. Предложението ти е лишено от капчица романтика! — сряза го Кати.

— Причината не е тази. Тя няма да се омъжи за мен, преди да постигне успех в кариерата си. Всъщност, докато не се убеди, че сделката е толкова изгодна за мен, колкото и за нея.

— Тя е невероятно директна и пряма — удиви се Кати.

— Тя е единственият човек на света, който не е изричал никога нито една лъжа.

— Хей, ами аз?

— Ти лъжеш от сутрин до вечер, както и аз. Налага ни се. Убеждаваме хората, че къщите им са страхотни, а те всъщност са ужасни, че това „Шардоне“ е по-хубаво от онова, в зависимост от печалбата ни, благодарим на месаря и му казваме, че е постъпил страхотно, като ни е нарязал месото, макар да не го е направил както трябва. Цял ден говорим лъжи.

Таймерът на фурната звънна. Извадиха хляба и го наредиха в металните тави.

— Неописуеми са, Том. Не мога да повярвам, че няма да ги вземат. Вече сме в „Хейуърдс“, сигурна съм.

 

 

Доставиха хляба непосредствено преди събранието. Шона изглеждаше изключително елегантна в черния си костюм и светлорозова блуза, може би прекалено строга и делова. Човек не можеше да заема ръководен пост в „Хейуърдс“ единствено заради приятната си външност.

— Ухае вълшебно, но не зависи от мен — заяви тя и изтича по стълбите.

Определиха си среща в барчето в дванайсет по обяд. Бяха планирали времето си до последната секунда. Щяха да отидат на пазара, за да купят продуктите за Джеймс Бърн, да огледат цените на кошничките за хляб, за да са готови, ако получеха работата в „Хейуърдс“, да проверят цените за прането в друга пералня, да се отбият и в новия магазин за източни деликатеси.

Шона се втурна развълнувано в барчето, вдигнала победоносно палци във въздуха. Не само че идеята им допаднала, ами и бяха изяли мострите до последната троха. Можеха да започнат от другата седмица, първоначално за пробен период от шест седмици.

— Ще използваме ли нашето име? — попита Том.

— Да, но те биха желали да пише прясно изпечени всеки ден специално за „Хейуърдс“ и след това — вашето име… Но затова пък ще сложим вашето лого в какъвто искаме размер.

Шона бе не по-малко ентусиазирана от тях. Кати я прегърна.

— Никога не можем да ти се отблагодарим — промълви задавено тя.

— На вашите рамене ляга отговорността за обиколката на ханша в Ирландия — отвърна младата жена. — Трябваше да видите как се нахвърлиха, освен това поискаха хляба с плодове и ядки да бъде в двойно по-голямо количество.

— И приемат цената? — Том сияеше.

— Да, смятат, че е справедлива, но не се ужасявай, като видиш каква цена ще му сложат те; човек не забогатява току-така — извини се тя.

— Бихме те поканили на вечеря, но тази вечер имаме ангажимент — каза Кати.

— Няма нужда, след онази хранителна лудост горе!

 

 

Джеймс Бърн им бе обяснил, че иска три урока по готварство, овладявайки подред приготвянето на предястие, на основно ястие и десерт. След това можеше да се поупражнява и когато дойдеше моментът — да сервира нещата, които му харесват най-много. Не го попитаха кога щеше да дойде въпросният момент, човек не можеше да задава подобни въпроси на Джеймс Бърн.

Къщата беше огромна, навътре от улицата, с добре поддържано, посипано с чакъл пространство за паркиране на коли. Вероятно сградата бе разделена на четири големи апартамента. Беше казал да позвънят на табелката „Апартамент-градина“. Оказа се мазе с железни решетки на прозорците. Напълно в неговия стил, винаги очакваше най-лошото.

Той отвори вратата и ги посрещна с тържествена усмивка. Беше облечен официално, Джеймс Бърн не носеше дори вкъщи пуловери и широки панталони. Пренесоха продуктите през тъмния тесен вестибюл, вдясно имаше дневна, вляво — кухня, а вратите право напред вероятно водеха към спалнята и банята. Преобладаващият цвят бе тъмен, калнокафяв и макар априлското слънце да надничаше зад тъмните завеси, светлината не успяваше да се приземи на нито едно жизнерадостно кътче. Кухнята бе пълна с различни шкафчета с всевъзможни височини, маса със странен вид, старомодна фурна, мивка, до която бе невъзможно да достигнеш и огромен хладилник, в който имаше бутилка вода, кутия портокалов сок, половин литър прясно мляко и пакетче масло.

На колко години беше Джеймс? Вероятно на шейсет и нещо. Никога не бе казвал дали е ерген, женен, вдовец или разведен. Апартаментът не даваше указания за начина му на живот. Невъзможно беше да разбереш на кой стол сяда да гледа телевизия вечер и дали изобщо гледа. Телевизорът бе поставен под доста неудобен ъгъл. Върху ниска маса бе наредена спретната купчина вестници и списания. Картините по стените изобразяваха планини и езера и в тях нямаше никакъв живот. Стари, евтини рамки и две полици с овехтели книги. В пластмасова чаша бяха наредени химикалки. Кати забеляза, че Том също се оглежда.

— Добре. Урокът започва оттук, Джеймс — сложи си престилката.

— Не мисля, че имам такова нещо…

— Предположих, затова ти донесох от нашите!

— И тя извади една от престилките с голямото червено лого на „Аленото перо“. Счетоводителят завърза връзките около кръста си.

— Много мило от нейна страна, нали, Том? Само жена може да се досети за нещо толкова дребно и същевременно — така въздействащо.

— Нищо подобно, Джеймс. Никога не позволявай на жените да мислят, че имат монопол над дребните и въздействащите неща. Виж какво съм ти донесъл аз — дълги ръкавици за фурна, за да не си прегориш ръцете като някои мои познати.

— Както виждам, урокът ще е по-интензивен, отколкото си мислех — заяви той.

Започнаха от предястието. Кати натроши с опитна ръка сьомгата и прибави нарязаните на тънки филийки гъби и сметаната, които трябваше да се превърнат в суфле.

— Кашкавалът изглежда най-добре, ако се настърже в последния момент — обясни тя, — но нищо не пречи да използваш и готовия „Пармезан“ от пакета.

— За по-малки неща аз самият винаги го използвам — излъга Том.

— Нима? — засмя се Кати.

— Наистина. Спестява ти време точно тогава, когато най-много се нуждаеш.

— Струва ми се много лесно — заяви подозрително техният домакин.

— Но вкусът на предястието е такъв, като че ли е много трудно, уверявам те — успокои го младата жена.

— Ял съм го неведнъж и винаги съм мислил, че е свързано със страшно много готвене. А сега се оказва, че цялата философия е в това да разкъсаш една студено пушена риба и да сипеш сметана.

— Почакай, докато ти покажем как се приготвя пиле с естрагон — засмя се Том. — Никога повече няма да се довериш на който и да е готвач.

Седнаха и се нахраниха заедно. Кати записа детайлно последователността на различните операции. Техният домакин заяви, че е вкусно и би могъл да се справи сам. Заговориха за театър, за това как преди Том и Кати гледали всичко, а сега все не намирали време.

— Ти ходиш ли на театър? — попита го тя.

Оказа се, че Джеймс е заклет театрал и не пропуска нова постановка. Не намериха смелост да го попитат дали ходи сам, с един или с цяла група приятели? Засегнаха различни теми: политика, затвор, наркотици, опера. Счетоводителят сподели, че редовно ходел на опера като студент, но след това някак си…

— Слушаш ли арии вкъщи? — Кати посочи към старата уредба.

— Не, човек трябва да има настроение за това.

— Не е така, просто слагаш плочата и музиката създава настроението. Винаги слушам музика, когато мия чинии, ако съм сама. Нека пуснем нещо?

— Не, моля те, нямам нищо подходящо — отказа той.

— Тогава да се захващаме с миенето…

— Не, не, не се чувствайте задължени…

— Първо правило: никога не отказвай предложение да ти бъдат измити чиниите. Така ли е, Том?

— Абсолютно. И непременно остави гостенката си да ти помогне в миенето, ако предложи — добави младият мъж.

— Защо мислите, че е жена?

— Защото един мъж не би обърнал внимание какво му сервират. Повярвай ми, готвил съм много пъти за мъже и го знам от личен опит — отговори Том, като се проклинаше за нетактичносгга си.

 

 

Джо позвъни на вратата на „Фатима“. Носеше бутилка шери и луксозни бисквити.

— Всичко е наред, Джи Ти, аз ще отворя. Кой ли е по това време на нощта?

Беше седем вечерта и не можеше да се каже, че е посред нощ. Не трябваше да се ядосва.

— Как си, мамо? — попита в привидно добро настроение той.

Мора го изгледа от глава до пети. Сега му се стори стара и уморена, не беше същата, както я видя през януари на партито на Том и Кати. Тогава беше със зелен вълнен костюм и бяла блуза, сега носеше избелял пеньоар и стари чехли. Косата й бе сплескана, сива и безжизнена. Сърцето на младия мъж натежа, Мора Федър беше най-много на петдесет и осем години, а изглеждаше над седемдесет.

— И какво те води насам? — попита тя.

— Дойдох да ви видя и да разбера как се чувства татко.

— Знаеш как се чувства. Изпратихме ти благодарствена бележка за кошницата плодове.

Изражението на майка му беше сурово.

— Да, да, така е. Беше много мило писмо.

Джо знаеше, че Том го е написал вместо тях. Той правеше всичко, за да поддържа връзката помежду им.

— Все пак, след като вече съм тук…

— Кой те помоли да дойдеш, Джо?

— Е, нали няма да ме върнеш?

Наклони глава на една страна с умолителния вид, на който малко хора можеха да устоят. Но сега се намираше във „Фатима“.

— Какво те кара да мислиш, че си добре дошъл? Идваш често в Дъблин, но не се отбиваш да ни видиш. Защо да те приемем тук?

— Защото всеки човек, който иска да види баща си след прекарания инфаркт, е добре дошъл в дома на родителите си. — Легендарният чар на Джо Федър нямаше въздействие върху майка му.

— Години наред нямаше кой да вдигне ръка, за да помогне на баща ти в работата му.

— Мамо, никога не е ставало дума, че ще работя в бизнеса на татко и ти го знаеш много добре.

— Не знам нищо такова. Даде също чудесен пример и на брат си… Строителството не се оказа достатъчно добро за вас. Беше добро, докато плащаше училището, дрехите ви, футболните обувки…

— Мога ли да видя татко? — прекъсна я Джо.

— Какво те кара да мислиш, че баща ти ще се зарадва?

— Надявах се и двамата да се зарадвате.

Усети нервен тик на челото. Още един отказ и щеше да си тръгне, но преди това наистина трябваше да види стареца. Мина внимателно, но твърдо покрай майка си и се насочи към стаята, където баща му напрягаше слух, за да чуе какво става. Беше блед като хартия, но погледът му светна радостно, нещо, което не забеляза в очите на майка си.

— Джо, приятно ми е да те видя, момчето ми.

— И на мен татко. Исках да се уверя лично, че си добре, както казват.

— Кои са тези? — обади се от вратата Мора.

— Том, Кати Скарлет, Нед от фирмата, хората, които милеят за теб.

— Хм — изсумтя майка му.

— Радвам се да те видя в добра форма. Ти също изглеждаш добре, мамо. Минавам набързо през Дъблин, не съм идвал отпреди влизането ти в болницата, затова реших, че ще е хубаво да се видим.

— Наистина е хубаво, Джо.

И баща му посегна да го хване за ръката. Младият мъж се престори, че не е забелязал, тъй като усещаше враждебността на майка си към подобни жестове на обич.

— Донесох да пийнем нещо и да се подсладим с бисквити. А може би следващия път мама ще направи чай и кифлички… — Не я погледна, отвори шерито и взе чаши от бюфета. — Надявам се следващият път да бъде скоро. Ако знаете колко е трудно в Лондон…

— Някой да те е карал да ходиш там. — Мора все още не се предаваше.

— Хареса ми, когато бях млад и глупав, на тази възраст всички харесват големите градове. Но хората там не са щастливи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие го знаете от собствен опит, макар че Дъблин е по-малък. Хората и тук са неспокойни, търсят нещо, което да им обясни за какво е всичко това… — Двамата го гледаха неразбиращо. — Знаеш ли, когато отидох за първи път в Лондон, църквите бяха празни… Днес хората ходят на църква и по обяд, и вечер, и търсят отговори. Всички търсят отговори.

— Ти откъде знаеш? — попита Мора Федър.

— Защото и аз ходя понякога и то не само в християнски църкви, а и в джамии, и в синагоги, във всякакви храмове. Няма само един Господ, мамо, не е както по времето, когато бяхме малки.

— Има само един истински Господ — сопна се тя.

— Знам, знам, но днес е по-добре, отколкото преди, нали? Хората уважават вярата на другите.

— Много малко вяра за уважаване имаше в теб, Джо, когато те видяхме за последен път.

Поне се бе обърнала към него с името му. Наля шерито и им се усмихна, използва професионалната си усмивка. Честно казано, те не го интересуваха — бяха се отчуждили един от друг. Наистина изпита съжаление, когато научи, че баща му се бори за живота си в болницата. Собственото му желание бе да продължи да им изпраща от време на време по някой подарък. Но беше обещал на Том, а на него му беше някак си задължен.

Том имаше право. Той самият не бе помогнал в трудната работа да бъдеш син във „Фатима“. Затова сега продължаваше да се усмихва, да налива шери и да разсъждава за смисъла на живота. Видя, че майка му се отпусна, а баща му остана доволен от положените усилия. Джо си помисли, че се бе потрудил много по-малко, докато убеждаваше един джентълмен да приеме голяма партида горнища и шорти. Щеше да остане още половин час.

 

 

Снимките продължиха безкрайно. Том не искаше да повярва, че големи хора губеха време за нещо толкова тривиално. Марчела си взе два дена отпуск и се прибра с куп различни тоалети от „Хейуърдс“. Цената на пуловера и сакото, които бе избрала за него, се изписваше с астрономически цифри.

— Всичко става с благословията на Шона… За тях е безплатна реклама. А ти изглеждаш толкова добре, че не знам как ще ги накарам да се отлепят от теб — и гримьори, и стилисти, и осветители. А дотук говорим само за мъжете — засмя се възбудено тя.

Нещата за нея започваха да се нареждат. Мечтата й бе на път да се превърне в действителност, както стана и за него самия в началото на тази година. Том щеше да се постарае да се усмихва и да изглежда грубовато-мъжествен или каквото друго поискаха, за да подпомогне кариерата на Марчела.

 

 

Човекът, който уж знаеше разписанието за всичко, не го знаеше, така поне каза Нийл. Мястото било ново, нищо още не било уточнено, нямало определена дата. Разполагаха с предостатъчно време, за да разговарят.

А Кенет и Кей Мичъл вече се настанили и чакали.

— Обясних на социалната работничка, че може би ще е тежко за децата да се върнат така изведнъж и тя се съгласи. Много е мила, ще ти хареса. Та според Сара би трябвало да ги заведем при родителите им един-два пъти, преди да ги оставим окончателно Тя ще дойде с нас.

Кати усети неразумна ревност. Това беше тяхно право, нейно и на добрите й родители, те бяха приели децата, когато никой не ги искаше. А сега изглежда всички ги искаха — побърканият баща-беглец, побърканата пияна майка, разни социални работнички…

— Окей. Ще се уговорим кога да ги заведем в Къщата на ужасите.

— Не споменавай дори шепнешком пред тях. Знаеш как чуват и запомнят всичко — предупреди я младият мъж.

— Имаш право. Ще видя кога да ги заведа.

— Ще се координираме така, че и ти, и аз, и Сара да бъдем свободни.

— Нийл, такова нещо може да се случи чак догодина. Доколкото разбирам, не става дума за свикване на конференция, а да заведа децата обратно там, където ще живеят отсега нататък, без да ги изплашим до смърт.

— Скъпа, знам много добре какво имаш предвид, но в подобни случаи е най-добре да се действа според правилника и социалният работник да бъде с нас. Ако нещо не се получи, ние поне ще бъдем чисти.

— Но ние знаем съвсем точно какво няма да се получи. Рано или късно Кенет ще дочуе мамещите звуци на някоя далечна земя, Кей ще подуши бутилка водка и тогава ще се озовем отново там, където сме сега.

 

 

Том никога досега не беше виждал Рики в действие. За него той бе човекът, който забелязва всичко и познава всички. Нямаше представа каква подготовка предшества процеса, в резултат на който щяха да излязат пет-шест снимки. Вече беше сигурен, че е станала грешка и в малкия апартамент на „Стоунифийлд“ се заснема филм, струващ милиони долари. Това, което не можеше да разбере, бе спокойствието на Марчела. Тя сервира безброй чаши кафе и леденостудена минерална вода. Когато й кажеха да се усмихне, правеше го моментално и то така сияйно, че Том не можеше да повярва на очите си. Без значение колко пъти й се налагаше, на лицето й неизменно се появяваше все същата усмивка, сякаш избликваше от сърцето й. Тя стоеше неподвижно, докато наслояваха още грим или изсипваха нов порой от лак върху безупречно подредените й коси. Той самият, от своя страна, сипеше шеги, правеше се на клоун, събаряше ту това, ту онова, и се извиняваше отново и отново. Струваше му се, че никога няма да свърши.

Най-сетне останаха сами, по джинси и тениски. Тоалетите бяха отнесени на химическо чистене, а тези за утрешния ден висяха в гардероба. Том легна на дивана и постави глава в скута й. Марчела го погали по челото. Беше свежа като маргаритка, очите й танцуваха доволно.

— Благодаря ти, скъпи, скъпи Том. Знам колко ти беше неприятно — промълви тя.

— Много напрегнато беше наистина. Опасявам се, че бях безнадежден.

— Беше прекрасен.

— Марчела, откъде вземаш цялото това търпение?

— Аз също ти задавам въпроса откъде имаш търпението за твоята пипкава работа. Онези дребни, съвършени гарнитури, навиването на миниатюрните сармички. Аз ще полудея…

Продължаваше да гали челото му и на него му се прииска да заспи веднага.

— Така е, защото не ядеш — усмихна й се той. — Никога не си изпитвала желание за храна.

— О, някога имах.

Той обаче знаеше, че никога не е имала подобни наклонности. Снимките от нейното детство показваха едно малко и недохранено момиче. Марчела никога не си бе падала по яденето.

— Трябва да вървя, уви — промърмори Том и се надигна.

— След цялата работа, която свърши днес?

— Имаме поръчка за тази вечер. Кати цял ден приготвя всичко, докато аз позирах тук. Трябва да й помогна да го сервира.

— Разбира се, че трябва да отидеш. Въпреки че твоето позиране, както го нарече, би могло да ви донесе повече работа.

— Марчела, бъди сериозна!

— Какво имате тази вечер?

— Някаква сбирка на бивши съученички. Навършват се двайсет години от абитуриентския им бал и изглежда тогава са си дали клетва, ако са живи, да си направят парти. Не съм ли облечен прекалено спортно?

— Смятам, че бившите съученички ще те разкъсат — заяви възхитено Марчела.

 

 

Така и не разбраха как се справиха. Том, който едва не бе умрял след седемчасово позиране пред фотоапаратите, се усмихваше и уверяваше жените, че е станала грешка — не бе възможно нито една от тях да е напуснала училищната скамейка преди цели двайсет години. Кати, която се притесняваше до смърт от ужасната социална работничка Сара, успяваше да шета напред-назад из помещението, докато жените пищяха и си припомняха забавни истории отпреди две десетилетия. Почти всички бяха дошли, уведомиха я те, само три си намерили някакво оправдание: Джанет, която живеела в Нова Зеландия, Орла, която членувала в някаква странна секта в Западна Ирландия, и Аманда, която била в Канада и там държала книжарница със своя любовник. Оказа се, че говорят точно за Аманда Мичъл. Всички бяха ядосани на Аманда, тя винаги разполагала с много пари, семейството й притежавало онази голяма къща, „Оукландс“, така че нямало причина да не си дойде, а и нямало опасност да се притеснят заради половинката й.

— И кой е той? — попита любезно Кати.

— Аха, не е той, а тя. Представяш ли си! Аманда Мичъл е единствената от класа, която си пада по жени?

Кати се върна в кухнята и поседна за малко. Зълва й беше лесбийка!

— Бяха много симпатични — каза Джун, докато товареха микробуса.

— И очевидно останаха доволни. Дадоха ми бакшиш. А четири от тях ме попитаха къде съм си направила кичурите.

— Харесаха ли ги? — Кати все още бе изпълнена със съмнения относно стряскащо виолетовите отсенки в косата на своята приятелка.

— И то много. И се впечатлиха страшно от „Хейуърдс“. Благодаря ти, Кати, беше чудесен подарък.

— О, не е кой знае какво. Но се притеснявам за моята коса и как ще се оправям с Хана.

Оставиха Джун на една стоянка за таксита.

— Знаете ли, благодарение на вас двамата си живея прекрасно — заяви тя и тръгна към една от чакащите коли.

 

 

Двамата съдружници пътуваха в мълчание към офиса.

— Нямах представа, че ще бъде толкова изтощително — въздъхна по едно време Кати.

— Приготвянето на менюто не е проблем, хората са тези, които усложняват всичко.

Разтоварването, зареждането на миялните машини, прибирането във фризера и подготвянето на кухнята и фурните за другата сутрин им отнеха час и четирийсет минути. Двамата работеха задружно, без да пилеят и грам от енергията си в приказки. Когато приключиха, Том изкара микробуса на улицата.

— Чувствам се като зомби — призна той. — Ще ме държиш ли под око?

— Нямаш проблеми.

— Съвсем скоро идва май — продължи той.

— Така е. — Настъпи мълчание. — Защо ми го каза? — попита най-сетне тя.

— Не мога да си спомня.

— Да не би да остаряваме? — разтревожи се Кати. — Вече не си казваме почти нищо.

— Няма нищо за казване, освен че брат ми създава огромни проблеми.

— А моята зълва ще изненада някои хора в „Оукландс“ — заяви тя и погледна съдружника си право в очите. — Не е нужно да знаеш още. Така или иначе, както каза, скоро идва май. Имам чувство, че това означава нещо.

— Хубаво или лошо? — попита Том.

— Божичко, Том, ако знаех, щях да управлявам света — отвърна Кати Скарлет и заспа веднага, докато той я караше към дома й на „Уотървю“.