— Искаш да ни вземеш идеите? — попита я Бренда Бренан. И двамата с Том бяха работили като сервитьори в ресторанта, определян често като „най-добрия в Дъблин“.

— О, вече сме ги откраднали — отговори бодро младата жена. — Няма човек, който да не е оценил твоите солени торти с домати и босилек.

Бренда се усмихна, не се страхуваше от конкуренцията на кетъринговите фирми.

— Коя маса предпочиташ? — попита тя.

— Където обича да седи свекърва ми.

— Никъде не й харесва, на нея трудно може да й се угоди.

— Не ме навивай, днес се опитвам да бъда мила.

С общи усилия избраха маса и Кати седна да чака. Не беше казала на никого за срещата, дори на Нийл. В момента у тях цареше временно примирие, водеха се нормални разговори и се хранеха заедно, но заобикаляха основния проблем, който висеше помежду им. Бяха се споразумели да го оставят засега, докато „се охладят страстите“, по-късно щяха да го обсъдят на спокойствие, а не в два и половина сутринта. Може би Хана знаеше? Едва ли. Щеше да изчака свекърва й да разкрие картите си. Вероятно избухването на партито бе свършило работа и сега тя наистина искаше да се извини. Или ставаше въпрос за близнаците? Или някоя от приятелките й имаше нужда от „Аленото перо“? Носеха се слухове, че Аманда щяла да идва на гости от Канада. Може би искаше да се одобрят само привидно, за пред хората? Няма смисъл от догадки, реши Кати. Щеше да узнае след малко повече от час.

Джеймс Бърн седеше със своя гост Мартин Магайър на една от изолираните маси в „При Куентин“. Хубавото на тази маса беше, че оттук се виждаше всичко, докато те самите оставаха скрити от любопитните погледи.

— Наведи се леко напред, Мартин, и ще я видиш… самата Кати Скарлет.

Мистър Магайър погледна светлокосото момиче, зачело се в „Айриш Таймс“.

— Много е млада — прошепна той.

— Тя е към двайсет и шест, а това съвсем не е малко по съвременните стандарти.

— Почти на същата възраст като Франки.

Джеймс Бърн сведе очи, отчаяно търсейки верните думи. Най-сетне промълви:

— Франки почива в мир.

— Ти откъде знаеш? — попита бащата на Франки.

— Защото Господ е добър.

Семейство Райърдън също видяха Кати.

— Не мислех, че могат да си позволят подобно място — изсумтя Моли Райърдън.

— Е, те със сигурност знаят как да скубят клиентите си. Защо тогава да не си го позволят? — попита съпругът й, все още притеснен, че Том Федър може да го издаде.

В този момент влезе Хана Мичъл, очевидно идваше направо от фризьорския салон, облечена в нов вълнен костюм и с няколко плика на „Хейуърдс“ в ръцете. След като се посуети около коженото си палто, тя се заинтересува любезно дали Кати е доволна от масата. И най-после седна.

— Божичко, съпругата на Джок Мичъл. Те определено се движат сред висшите кръгове — възкликна изненадано мистър Райърдън.

— Винаги съм искала да се запозная с нея. Хана Мичъл ръководи благотворителните бридж-турнири, редовно ги отразяват във вестниците и списанията. По-късно ще мина покрай масата й — каза съпругата му.

— О, остави… Те са кръгли нули, тези от кетъринговата фирма. Нямаме чак такава нужда да ни запознават те — направи се на интересен мистър Райърдън, все тъй притеснен от евентуална нова среща с Том Федър.

— Мисис Мичъл, миз Скарлет — Бренда ги поздрави с типичния си спокоен и точно премерен тон.

— Познаваш снаха ми? — Както винаги, Хана бе недоволна, че не може да осъществи представянето.

— Приятно ми е да ви виждам и двете — Бренда им остави менюто.

Не спомена, че Кати е мила чинии в кухнята. Тук бяха запомнили Хана само с това, че вечно сменяше масата си, връщаше поднесените ястия и оспорваше сметката. Докато Кати веднъж спаси заведението, когато главният готвач си изгори ръката. Друг път беше намерила в дамската тоалетна петдесет лири и ги върна на собственичката им, без съпругът й да забележи. Изобщо не можеше да става и дума коя от двете е предпочитаният клиент.

— Хубаво е, че успя да отделиш време, за да си побъбрим — започна Хана Мичъл.

— Много мило от твоя страна, че ме покани; това е приятна почивка и за мен — отговори снаха й.

Беше си повторила поне двайсет и пет пъти, че нямаше смисъл да идва на срещата, ако не е спокойна и любезна. Край на крясъците и конфронтациите. Не беше говорила със свекърва си седмици наред и сега трябваше да слуша и да не реагира.

— Вероятно работиш прекалено много. Защо не си даваш повече почивка?

— Така е.

— Значи си съгласна, че си преуморена, напрегната и готова да се развикаш всеки момент?

Разбра накъде бие свекърва й. Искаше да я изкара невротичка, обсебена от малкия си бизнес, неспособна да се контролира.

— Странно. Онзи ден с Нийл си говорехме, че когато станем на вашата възраст, животът ни ще е много по-спокоен.

— Така ли си говорихте?

— Колко време прекарва на игрището за голф мистър Мичъл, колко отдаваш ти на благотворителните обеди. Един ден ще дойде и нашият ред за тези неща.

Кати се усмихна до уши. Свекърва й се озова на сухо. Не очакваше разговорът им да протече по този начин.

— Да, скъпа, но не смяташ ли… как да се изразя… че насочваш прекалено много енергия в една посока?

Кати я изгледа объркана.

— Ами, в твоя сервитьорски бизнес.

— И ние го наричаме така — Кати се изсмя силно. — Като Саймън и Мод. Те са забавни, нали?

Свекърва й се обърка.

— Съжалявам, те също наричат кетъринговата ни компания „сервитьорски бизнес“. Помислих, че ги цитираш.

— Да, разбира се — Хана си пое дъх.

— Знаех си, но да се върнем на темата. Вероятно имаш право. Аз отдавам много енергия на новата компания, както впрочем и Том Федър, но това е естествено. Надяваме се, че щом я вдигнем на крака, ще си позволяваме две-три свободни вечери седмично.

— Но, скъпа, това е нелепо? Ами твоят живот, истинският ти живот… С Нийл например.

— Нийл също работи всяка вечер. Такива са нещата при нас.

— Аз мисля, че ти позволяваш да бъдат такива, скъпа.

Кати помнеше този тон. Същият тон, с който Хана Мичъл говореше на майка й: „Съжалявам, Лизи, скъпа, ама май не сме се престарали с чистенето на ваната, а?“

— Ако обичаш, обясни ми какво имаш предвид?

— Ами, питам се защо Нийл работи толкова много, защо нямате светски живот, не давате партита, не ходите по клубове. Ти например къде членуваш? Когато една млада двойка не води здравословен светски живот, човек започва да се пита каква е причината.

— И двамата сме претоварени и можем да заявим със сигурност, че Нийл милее за своите клиенти и за победата на справедливостта, което естествено отнема доста от времето му. Ти не си ли на същото мнение?

— Е, да, естествено… Мислех си обаче, ако ти… ако опиташ…

Младата жена бе искрено заинтригувана. Какво щеше да й предложи? Изпепеляващи сексуални техники или редовни седмични партита, на които да кани политици и представители на медиите? Зачака с интерес.

— Ако отделяш повече време за външния си вид — отчетливо произнесе мисис Мичъл. И след като вече ги бе изрекла, нямаше намерение да се отказва от думите си. — Ти си прекалено заета… и не си имала време да се погледнеш.

Кати не знаеше дали да се чувства унижена или развеселена. Прекалено покровителствено звучаха съветите й на тема външност. Свекърва й, изостанала с цели десет години от модните тенденции, превърната в карикатура от суровото си, прекалено гримирано лице и палтото от норка, се осмеляваше да й дава съвети.

— И откъде според теб би трябвало да започна?

— От косата, разбира се. И за да се убедиш, искам да ти направя един подарък — посещение в „Хейуърдс“.

Свекърва й остави пред нея елегантен плик.

— Не мога да го приема.

— Трябва да го приемеш. Коледният ми подарък не беше голям, така че сега го допълвам. Ти свърши чудесна работа за новогодишното ни парти. Най-малкото, което мога да направя, е да ти помогна да поставиш началото на новия си имидж. — Кати се взираше мрачно в плика. — И непременно си направи маникюр, може би дори ноктопластика, какво ще кажеш? Ако мъжете харесват да гледат нещо у жената, това са дългите, добре поддържани нокти.

— Знаеш ли, със сигурност ще си помисля за прическата, но ще мина без маникюра. В нашата работа дългите нокти са опасни — човек може да ги изгуби в тестото за сладкишите например.

Младата жена се стараеше да не гледа сериозно на целия разговор. Иначе щеше да се поддаде на желанието си да стане и да обърне масата върху свекърва си.

Хана бе разочарована; очевидно смяташе, че героичните й усилия са провалени благодарение на невероятната глупост на снаха й.

В този момент сервираха рибата и Хана я заразглежда подозрително.

— Дали е почистена добре? — обърна се тя към сервитьора.

— Надявам се, мадам. Много често някоя костица остава, но ще се уверите, че е чистена с изключително внимание.

Кати му намигна, докато свекърва й се взираше в чинията си. Познаваше го от времето, когато бе работила тук. Той успя да запази сериозна физиономия — Бренда Бренан управляваше заведението с твърда ръка.

Джеймс Бърн се приближи до тяхната маса.

— Миз Скарлет, не бих си позволил да прекъсвам разговора ви. Искам само да ви представя мистър Мартин Магайър, от когото купихте базата за вашата фирма. Той е в Дъблин само за няколко часа.

Младата жена скочи на крака.

— Приятно ми е да се запознаем. Ще дойдете ли днес следобед, ще се радваме да ви покажем как сме се уредили. Извинете, бих искала да ви представя мисис Хана Мичъл, която ме покани днес на обяд.

Хана се ококори. Все още не бе успяла да приеме факта, че дъщерята на собствената й прислужница я представя с такава лекота на двама добре облечени мъже, по-възрастни от нея самата. Откъде тази увереност? Мистър Магайър обеща да отиде за кафето в четири часа и двамата си тръгнаха. Усетила раздразнението й, Кати смени темата на разговора.

— Знаеш ли, сестра ми Мариан ще се омъжва. Спомняш ли си я от преди?

Хана сви очи, щом стана дума за „преди“.

— Не, майка ти водеше само теб от децата.

— О, Мариан най-много обичаше да се разпорежда.

— Струва ми се, че другите отидоха в Чикаго. Така каза майка ти.

— И там страшно им харесва. Аз им ходих на гости. Ти ходила ли си някога там?

Преди свекърва й да успее да изрази неодобрението си, Кати видя, че към тях отново се приближават. За неин ужас това бе неприятната двойка от кошмарното кръщене. Отново направи представянето, този път обаче Хана предложи допълнителна информация.

— Аз всъщност съм свекървата на Кати.

— В такъв случай… Том е ваш син? — предположи Моли Райърдън.

— Не. Моят син е юрист, адвокат по-точно.

Преди да си тръгне, семейството остави визитката си на Хана и я увери, че ще вземе активно участие в следващото благотворително мероприятие.

— Изумена съм. Ако бедната ти майка можеше да те види тук с всички тези хора…

— Много мило от твоя страна, че ме покани на обяд и ми предложи като подарък такъв престижен и скъп салон. Но ще те помоля да ми направиш една услуга — не говори повече за майка ми като за „бедната“ ми майка.

— Да, разбира се. Имах предвид липсата й на… увереността, която имаш ти.

— О, увереността не е всичко.

— Както изглежда, може да отведе хората доста далеч — присви устни Хана.

Кати забеляза как в този момент поведоха Джералдин към една маса заедно с Питър Мърфи, управителния директор на хотела, с чиято реклама се занимаваше тя. Погледите им се срещнаха и Кати едва забележимо поклати глава. Леля й разбра посланието и се направи, че не я е видяла. Положението й щеше да стане нетърпимо, ако бъдеше поздравена от трети посетител на „При Куентин“. Вече беше показала на свекърва си прекалено много от въпросната увереност. Крайно време беше да изслуша обясненията за това колко е разумно да ходиш редовно на козметик. За кой ли път тя се запита как тази празна, тъжна, завистлива жена и нейният обичащ удоволствията съпруг бяха създали Нийл. Нийл, който никога нямаше да разбере колко възмутително бе да се отнасят така покровителствено към теб. Вече почти съжаляваше за дните на неприкрита враждебност към свекърва си. С нея бе много лесно да се справиш.

Питър Мърфи и Джералдин О’Конър ги видяха на тръгване.

— Господи, каква досадна жена! — възкликна той.

— И трудна свекърва, повярвай ми.

— Откъде знаеш?

— До нея е Кати Скарлет, една от племенниците ми и нейна снаха.

— Тя се омъжи за младия адвокат, нали?

— И създаде превъзходна кетърингова компания, за която ти говорих, а ти все казваш, че не те интересува.

— Наистина не ме интересува. Племенницата ти не може да мрази чак толкова свекърва си, щом обядва с нея.

— Мрази я и още как.

— А ти защо не ги поздрави?

— Кати ми даде знак да не го правя — обясни Джералдин.

— Никога няма да разбера жените — заяви Питър Мърфи, въпреки че бе направил значителни усилия в тази област, тъй като бе имал множество връзки с нежния пол. Включително и с Джералдин. Но отдавна бяха приключили. Днес бяха само добри приятели.

— Съжалявам, че се съгласих да отида — каза Мартин Магайър, когато спряха в една от градските градини и започнаха да хранят патиците с хляба, който им бе дала Бренда Бренан на излизане.

— Идеята е добра, ще запомниш мястото така, както изглежда сега, излъскано и различно — увери го Джеймс.

Проследиха мълчаливо възрастната патица, която поведе малките си към тях.

— Гледай — възкликна смаян Мартин. — Те обичат родителите си и им вярват. Не е като при хората.

— Не се самонаказвай, няма смисъл.

— В нищо няма смисъл. Сигурен ли си, че не си им казал?

— Казах ти, че не съм.

— Може би са се чудили защо бързах да продавам?

— Това е твоята история, твоят живот. Разбира се, че не им казах. Впрочем те така изгаряха от нетърпение да сложат началото на своя бизнес, че изобщо не са ме питали.

— Не мога да отида — обяви накрая Мартин Магайър. — Съвсем просто е. Ще им кажеш ли, Джеймс?

— Разбира се.

И счетоводителят кимна тържествено.

— Представяш ли си! Тя им е снаха — не можеше да се начуди Моли Райърдън.

— Можех и аз да ти кажа, че не е омъжена за онзи глупак Том с лице на тийнейджърски идол — отвърна Лари.

— Стори ми се готин.

— Е, аз ти казвам, че не си пада по такива като нея, а по по-сексапилни.

— Ти откъде знаеш? — попита Моли.

— Чувал съм — кимна съпругът й.

— Всичките ни приятели смятат, че е голям сладур. Как така на теб пък ти е антипатичен?

Лари не можа да си спомни. Вероятно беше едно от онези чувства, които ни спохождат още при първата среща с някого.

Бренда Бренан седна да изпие чаша кафе, когато обедният наплив отшумя.

— Патрик, трябва да намерим някоя поръчка за Кати и Том. Знаеш как е в началото.

— Имаш право. Следващия път ще ги препоръчаме. Нека ни дадат визитни картички.

— Вече го направиха — отговори Бренда.

Кафето и сладките от маслено тесто бяха готови за следобеда.

— Впрочем, ти какво правеше в „При Куентин“? — попита Том.

— Покайвах се за многобройните грехове, които съм извършила през живота си.

— Какво яде?

— Не си спомням. Бях с Хана.

— О, ресторантът сигурно е оплискан в кръв.

— Не, този път тя пожела да ми отреже само косата — отговори Кати.

— Шегуваш ли се?

— Говоря напълно сериозно. Даде ми чек, така че в най-скоро време ще ходя в царството на Марчела. Том, косата ми има ли нужда от подстригване?

— Зависи дали ти искаш?

— Не особено.

— Тогава не го прави.

Беше толкова просто. Просто за мъжете. И за всеки, който не бе получил пари от Хана Мичъл.

В този момент пристигнаха Джеймс Бърн и Мартин Магайър.

— Не забравяй, че той може да си вземе мястото обратно — прошепна Кати.

— Всичко е подписано и подпечатано — успокои я Том.

Отвориха вратата, Джеймс Бърн беше сам.

— Много съжалявам, но той реши да не идва. Дойдох да ви се извиня.

— Е, може би е прекалено рано за него. Вероятно ще дойде друг път — опита се да заглади ситуацията Кати.

— Мартин се надяваше, че не ви е създал главоболия.

И Джеймс Бърн си тръгна.

— Никога няма да разберем — промълви Кати.

— Но никой няма да научи от него и нашите тайни — допълни Том.

— Ние нямаме тайни — засмя се тя. — Всъщност аз вече имам. Ще дам този чек на Джун.

— За каква сума е? — попита Том и когато тя му го показа, той се престори, че пада. — Нима хората пръскат толкова пари за една прическа?

— Очевидно — засмя се отново Кати.

— Мариан пак се обади за сватбата — обяви Кати.

— Те имат страхотни приумици в това отношение — отвърна майка й.

— Не, няма нищо, което да не можем да осигурим… „Аве Мария“, „Панис Ангеликус“.

— Учудвам се, че помниш имената на химните, от толкова време не си прекрачвала прага на църквата.

— Престани, мамо. На всички разправям колко си толерантна…

— Колко толерантна трябва да бъда — въздъхна Лизи.

— Те искат шафер и шаферка, струва ми се малко позьорски.

— Някой трябва да го каже на Мариан. Тук не всичко става според разбиранията в Чикаго, а и в семейството нямаме деца на тази възраст.

— Ами Мод и Саймън?

— О, не, и дума да не става — отговори незабавно Лизи.

— Защо? Ако са все още с нас, а по всичко личи, че ще стане точно така, за тях ще бъде интересно. Мариан ще ги хареса.

— Кати, стига си им пълнила главите с подобни глупости. Много добре знаеш, че тя няма да се съгласи.

— Мамо, тя не е от значение, да питаме децата.

— Те не са тук.

— Разбира се, че са тук, винаги са тук и подслушват, шпионират, крадат храна. Точно това правят по цял ден, нали?

— Ако те слуша човек, ще си помисли, че ги мразиш. А те са просто деца, лишени от нормален дом.

— Не, не ги мразя. Напоследък ги харесвам повече, но продължават да крадат храна, защото не са сигурни дали ще имат, като огладнеят. И подслушват край вратите. Нали така, Мод?

— Просто минавах оттук — отговори тя, а Саймън завъртя очи към тавана.

— Том, Джун е. Мога ли да те питам нещо?

— Всичко можеш, стига да не се откажеш от следващия си ангажимент.

— Кати добре ли е? Даде ми чек за невероятно нещо…

— Използвай го, както желаеш.

— Но тя няма ли да съжалява после?

— Не. Подарък е от майката на Нийл, а тя не я обича, така че върви да си правиш косата, Джуни.

— Отдавна си мечтая за пурпурни кичури…

— Върви, Джун — заяви Том и затвори телефона. Напоследък отделяха прекалено много време за прически и фризьори.

— Няма да бъда шафер — отсече Саймън.

— На мен пък ми се иска — каза сестра му.

— В училище преподават ирландски танци, но така ще ги научим безплатно.

— Как така безплатно? — учуди се Мод.

— Ами, татко и мама не са вече тук, за да плащат за каквото и да било — отговори тъжно брат й.

— И Мъти няма пари за уроци — възпротиви се момичето.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами, има дупки на подметките на обувките си, няма кола, няма чекова книжка, нищо няма.

— Тогава значи няма да има и уроци по танци.

— Ти би ли искал, Саймън?

— Не бих имал нищо против.

— Е, тогава ще почакаме. Нека те първи заговорят за това.

— Колко жалко. Разбрали са, че вземаме храна — съкрушено въздъхна Мод.

— Вече не вземаме от Мъти и съпругата му, само от Нийл и Кати. И само защото не бяхме сигурни — уточни брат й.

— А Кати каза, че ни харесва повече.

— Само малко повече, така каза.

— Какво е това? — попита Мъти, когато влязоха и видяха някаква тестена планина върху кухненската маса.

— „Бьоф Уелингтън“ — обясни Саймън.

— Така ли? И откъде е попаднал тук?

— Вероятно Кати го е щипнала за нас…

— Саймън, напусни стаята.

— Но защо, Мъти? Ти попита и аз ти отговорих.

— Моята Кати никога в живота си не е „щипвала“ нищо. Единствените, които някога са „щипвали“ в този дом, сте вие двамата, племенници на прочутата мисис Мичъл, подир която Лизи е чистила цял живот. Други крадци тук не сме имали.

— Бяха само четири наденички и две пакетчета чипс, за всеки случай — уточни Саймън.

— За какъв случай?

— В случай че няма повече — отговори момчето, пребледняло като платно, а по лицето на Мод се стичаха сълзи.

— Днес обядвах с Кати — съобщи Хана.

— Много добре, скъпа.

— Наистина беше добре, много по-добре, отколкото очаквах.

— Радвам се — промърмори Джок.

— Тя познаваше абсолютно всички посетители в „При Куентин“. Не е ли смайващо! Като си помисля само за бедната Лизи.

— Времената бяха други, скъпа. И какво каза тя за плановете на Нийл?

— Планове ли?

— О, имах предвид нещо съвсем друго. Знаеш, че съм разсеян.

— Така е — изрече тъжно Хана.

— Отговаряйте бързо с „да“ или „не“. Искате ли да ходите на уроци по танци? Искате ли да участвате в сватбата на Мариан? Искам да отговорите веднага — заяви Кати.

— Малко е сложно — започна Саймън.

— Напротив, много е просто. Сумата, която ще отиде, за да научите три танца, е два пъти по-малка от сумата, която ще трябва да се плати на истински танцьори, за да ги изпълнят на венчавката. А ние помислихме, че ще приемете.

— Защо?

— Защото сме от едно семейство — отвърна простичко младата жена.

— Не сме истински роднини.

— Колко пъти трябва да ви кажа, че живеете в къщата, където е родена Мариан и сте племенници на моя съпруг. Само едно „да“ или „не“, и ще знаем какво да правим.

— А в противен случай ще присъстваме ли на сватбата като гости? — поинтересува се Мод.

— Съмнявам се.

— Но нали каза, че сме едно семейство — проплака момчето.

— Не сме чак толкова близки роднини, като си помисля.

— Защо се държиш така ужасно, Кати? — попита Саймън.

— Защото вие двамата се държите ужасно. Казали сте на баща ми, че съм откраднала онзи „Бьоф Уелингтън“. А аз го направих специално за него, за да му благодаря, че се грижи за вас, тъй като вие съсипахте живота на Нийл и той не може да си върши работата. И защото се държите много невъзпитано. Иска ми се майка ви и баща ви да дойдат и да ви отведат обратно в „Дъ Бийчис“. Е, хареса ли ти отговорът?

Намеси се Лизи:

— Всички бихме искали мистър и мисис Мичъл да се оправят, да се приберат в „Дъ Бийчис“ и отново да се грижат за дома си, но дотогава Саймън и Мод са добре дошли тук. — Огледа се многозначително. — Надявам се, че всички са го разбрали.

— Съжалявам, мамо — промълви по-късно Кати.

— И би трябвало, след като си го изкарваш на невинните деца.

— Лизи? — почука на кухненската врата Саймън. Това бе поредната положителна промяна. До неотдавна те просто връхлитаха в помещенията. — Лизи, моля те, бихме искали да започнем уроците по танци.

— Не знам, детето ми. На нея това може и да не й хареса.

— Тя не ни познава още — проплака момчето. — Не е възможно вече да ни мрази.

— Не става дума за Мариан. Мама говори за леля ви Хана. Нали, мамо?

— Да, Кати, но не тук, не така, не и пред… Не можеш ли да почакаш…

— Всичко е наред — увери я Саймън. — Ние знаем, че Кати я мрази.

— Не я мразя вече — отговори младата жена. — По-скоро я харесвам. Днес даже обядвах с нея.

— Никога не си го правила.

— Но днес го направих. Ходихме в „При Куентин“.

— И защо?

— Може и да не ти се вярва, мамо, но беше свързано с косата ми.

— Иска ми се да бъдеш сериозна поне за момент. — Лизи я повика към килера, за да се отдалечат от близнаците. — Стана ли дума за децата?

— Изобщо не спомена за тях — отвърна дъщеря й, сигурна, че Саймън и Мод се бяха промъкнали до вратата и подслушваха. — Като стана дума за Мариан — продължи тя, — в известен смисъл се радвам, че иска деца танцьори. И сигурно ще го направи; доколкото разбирам, иска всичко да бъде както трябва — с фойерверки, жонгльори, лъвове и тигри.

Лицата на Саймън и Мод светнаха.

— Тигри на сватбата? Не е ли страхотно — възкликна той.

А Кати за пореден път се сети със закъснение, че не трябва да бъде иронична пред тях.

— Днес обядвах с майка ти.

— О, добре. — Нийл не отмести поглед от документите, над които работеше.

— Не си ли изненадан?

Тонът й го накара да вдигне глава и да постави показалец върху листа, за да не изгуби мястото, до което бе стигнал.

— Какво? — попита той.

— Все пак не е нещо обичайно. Помислих, че ще се учудиш.

— Е, и каква е причината?

— Не знам — сви рамене съпругата му.

— Слушай, ти ми каза, че тази вечер ще работиш върху менюто за някаква сребърна сватба и шведска маса с испанска кухня, затова донесох цялата тази документация вкъщи…

— Да не е за Африка?

— Разбира се, че не е. Казах ти, че това предложение ще изчака, докато намерим време да поговорим сериозно.

— Е, и?

— И ти каза, че ще работиш. Затова аз взех да довърша тези неща.

— Съжалявам.

— Не се дръж така.

— Наистина съжалявам. Напълно си прав, аз наистина казах…

Говореше сериозно, не беше цупене от нейна страна. Двамата споделяха предварително плановете си за вечерта. Така че Нийл наистина се оказа в неудобно положение. Но пък тя му бе съобщила страхотна вест, а той не прояви абсолютно никакъв интерес. Собствената му майка, която вече две години воюваше срещу нея, да я покани в „При Куентин“! А той не се впечатли ни най-малко.

— Не, аз съжалявам, че се държах рязко с теб… Не става дума само за нещастния нигерийски писател. Възникна още едно усложнение и утре ще се явяваме пред съда. Аз ще защитавам наемателя, който си счупи гръбнака на паянтовото стълбище, а за собственика работи цял екип, който ще твърди, че е направил нужните възстановителни работи. Проблемът е, че моят човек говори и изглежда като гангстер, а собственикът е мил и загрижен и говори добре. Следователно всичко е против моя клиент. Трябва да прегледам и да уточня всички тези решения…

Кати вдигна отбранително длани. Наистина се разкайваше.

— И без това излизам. Дойдох само да оставя покупките. Връщам се след два часа и тогава ще вечеряме.

Беше планирала да се излежава дълго в топлата вана и да прегледа записките си и готварските книги, за да обмисли на спокойствие менюто. Дори имаше намерение да сготви паеля, за да се упражни за испанския бюфет, но сега Нийл щеше да реши, че тя просто убива времето си, докато го чака да свърши. По-добре беше да се престори, че е заета и да излезе. Но къде да отиде?

Не можеше да отиде при Том, двамата с Марчела щяха да ходят на театър. Прекрасна възможност Марчела да бъде снимана. Кати стигна пред блока на Джералдин и набра номера й от колата. Отговори й телефонният секретар. Колко глупаво от нейна страна, да дойде дотук, без да се обади предварително! Погледна към апартамента на леля си и видя, че пердетата са дръпнати. Джералдин имаше гост. Вече се готвеше да излезе от паркинга, когато забеляза, че Шона Бърк от „Хейуърдс“ й маха.

— Видях микробуса… Е, кой не би го забелязал? — засмя се тя. — Искаш ли да пием кафе?

Жилището й напомняше апартамента на леля й, но беше доста по-малко, а и мебелите бяха различни. Беше пълно с ярко оцветени килими и бродирани възглавници, по стените не висяха семейни снимки, имаше две полици с книги, музикална уредба и нямаше телевизор. Какви хора посрещаше тук Шона? И как се справяше с парите? Тези апартаменти не бяха евтини. Разбира се, Шона имаше много хубава работа в „Хейуърдс“, но може би родителите й бяха богати. Шона Бърк нямаше да й каже.

— Умът ти е някъде далеч — заяви Шона, когато се върна от кухнята.

— Бях се замислила за Саймън и Мод — излъга Кати.

— Кои са те?

— Племенници на Нийл. Както изглежда, сме ги осиновили, двете с майка ми. — Засмя се мрачно и обясни ситуацията. За нейна изненада я изслуша с безразличие. — Та това е всичко — завърши Кати. — Нийл и баща му имат съдебно решение, не знам точно какво, но чрез него теглят пари, които дават на моите родители. Предполагам, че част от тях ще стигнат дори при нас, ако стане нужда.

— А социалният работник, който се занимава с техния въпрос?

— Тя е напълно доволна от разрешението, знае, че са на добро място. Състоянието на майката не се подобрява, а бащата не дава признаци, че възнамерява да се връща. Така че ние крепим положението.

— Страшно несправедливо е спрямо децата — промълви Шона.

— Животът е несправедлив. В крайна сметка ние трябва да събираме счупените парчета.

— А после, когато се върнат при безнадеждните си родители? Тогава какво ще стане?

— Иска ми се да знаех. Том Федър би казал, че се случват и чудеса, той наистина вярва в тях — промълви с копнеж Кати.

По обратния път към къщи я обхвана лека депресия. Не знаеше коя е причината. Не беше ядосана на Нийл, задето се държа хладно с нея — беше абсолютно прав, тя наистина каза, че ще остане да работи до по-късно. Дребнавият, злобен критицизъм на свекърва й вече не беше в състояние да прониква през кожата й, а прекалената смиреност на майка й не беше нещо ново. От самото начало бе наясно, че Саймън и Мод ще бъдат оставени на грижите на някое семейство, следователно и този факт не я беше шокирал. Тези дни „Аленото перо“ нямаше от какво да се оплаква, имаха достатъчно поръчки. В края на месеца и счетоводните им книги щяха да изглеждат добре, благодарение на педантичния и перфектен Джеймс Бърн.

Чакаше на поредния светофар, когато някакви разчорлени младежи почукаха настойчиво на прозореца й. Първата й реакция бе да се увери, че вратата й е заключена. Момчето и момичето имаха грубоват, агресивен вид, около трийсетгодишни, с празни погледи. Нийл Мичъл вероятно щеше да отбие встрани и да ги попита какво се е случило. Том Федър щеше да им даде пари и да се опита да ги убеди, че ще настъпят и по-добри времена. Кати изпита срам, че единственото, което усещаше, бе неистовото й желание светофарът по-скоро да стане зелен, за да се махне от измъчените им тревожни лица.

— Ти живееш добре, ти имаш всичко, каквото искаш. Моля те, моля те — викаха те.

Социалните служби действаха с пълна пара, защо тези хора просеха? За тях бяха създадени специални центрове, общежития, професионални екипи бродеха из улиците. Тези бяха или алкохолици, или наркомани. Трябваше да гледа право напред, опасно беше да отваря прозореца.

— Моля те — чу тя виковете на жената, — ти имаш всичко, прекрасен микробус с картинка на него, дом, в който да се прибереш. Просто ни дай нещичко.

Именно „микробусът с картинката“ смекчи сърцето й. Кати даде знак и отби встрани. Извади от чантата си банкнота от десет лири, отвори съвсем леко прозореца и им я подаде. Те я погледнаха с недоверие, сумата беше по-голяма от това, на което се надяваха. Отблизо жената изглеждаше по-млада, може би по-млада от нея, но косата й бе сплъстена, а лицето — мръсно.

— Ти заслужаваш добрия си късмет, мисис — промълви най-сетне тя.

— Не го заслужавам — отвърна мрачно Кати. — Никой не заслужава добрия си късмет, той просто му се дава. Много е несправедливо наистина.

Светлината се смени и тя тръгна. Защо това момиче стоеше под дъжда и просеше? Защо тя самата караше този одрънкан микробус към една скъпа градска къща на „Уотървю“? А Саймън и Мод, които трябваше да живеят при непознати хора? Изглежда светът беше пълен с абсурди.

Когато се прибра, намери сгъната бележка. Нима отново го бяха извикали? Отвори листчето и прочете: „Съжалявам, Кати. Ще се прибера към единайсет. Лягай, не ме чакай.“

Според Том целият номер за приема на брокерите бе в атмосферата. Кати беше съгласна, но според нея за начало трябваше да предложат непременно различни видове тапа^[1], а после да сервират убийствена паеля. Том бе толкова зает с намирането на испански шапки, кастанети, китарист и танцьор на фламенко, че не му оставаше време да обсъдят менюто. Кати реши да направят две паели, една с морски дарове и една — не толкова автентична. Знаеше колко приятно щеше да им бъде на брокерите, ако на приема присъстваше и жена като Марчела Малоун, но не смееше да предложи на своя съдружник. Вместо това инструктира Джун да наеме испански тоалети и да казва „aniba“ в подходящите моменти, да сложат етикетчета на отделните чинии с тапа, за да покажат колко типично испански са.

Том я умоляваше, че от тях се изисква само да създадат усещането, сякаш гостите са в Испания и за това са достатъчни виното „Риоха“, сангрията^[2], шапките, китарите и кастанетите. Така щяха да направят впечатление на клиентите и пресата. Тя обаче държеше всичко да бъде както трябва, на приема несъмнено щеше да има и познавачи, които са в състояние да различат истинското.

— Ще бъде ли възпитателно, ако дойдем и ние, как смяташ? — попита Саймън преди великото събитие.

— Не — отсече Кати. Лицата им моментално се омърлушиха. — Благодаря за предложението, но за вас ще бъде отегчително. Лъгала ли съм ви някога?

Близнаците се замислиха над въпроса.

— Не — отвърнаха едновременно те. — Мислиш ли, че ще остане храна?

— Не и утре на „Сейнт Джарлат“, Мод. Леля ви Хана идва утре на „Уотървю“, за да вечеря с нас.

— Ще я отровиш ли? — поинтересува се Саймън.

— Разбира се, че не. Ще сервирам на нея и на чичо ти Джок нещо вкусно от испанската кухня, ще направя косата си хубава.

— А тя защо иска да ти види косата? — полюбопитства момичето.

— И аз не знам, но явно го иска. Когато някой иска нещо съвсем лесно от теб, по-добре го направи, спестяваш си доста неприятности.

— Къде си научила това? В училище? — учуди се Мод.

— Не, от леля ми Джералдин и то преди много години. Невероятно полезен съвет.

Брокерите харесаха обяда. Никой не спомена за ястията, всички говореха за неповторимата атмосфера.

— Отново се оказа прав, Том — възкликна Кати, изпълнена с искрено възхищение.

— Те имаха нужда от хубава храна. Ако тя не бе подбрана и приготвена така качествено, клиентите щяха да останат недоволни — увери я той, докато прибираха остатъците от партито.

Една част от тях щяха да занесат във „Фатима“, бащата на Том вече се бе прибрал и възвръщаше силите си. Там бе пристигнала и огромна кошница с плодове, изпратена от Джо, който все още се подвизаваше в Далечния изток. Макар Том да не казваше нищо по този въпрос, Кати знаеше, че е доволен. Тя самата приготвяше две кутии: една по-малка за близнаците, и друга за свекърва й и свекър й. Дано само Нийл не закъснееше пак. И дано Джок не познаваше някой от брокерите, тъй като щеше да разбере, че са сервирали испански деликатеси. И дано Хана не се вбесеше, че не е използвала чека за фризьора.

Семейство Мичъл пристигна навреме. Разбира се, Нийл не се беше прибрал. Кати сервира няколко блюда с черни маслини.

— Така си и мислех — засмя се по типичния си гръмък начин Джок. — Срещнах двама приятели от клуба по голф и отидохме да пийнем по чашка. Те ми разказаха, че сте направили страхотен прием в испански стил и на идване споменах на Хана да се приготви за испанска кухня.

Младата жена успя да запази самообладание.

— О, надявам се, че не си се обзаложил, защото ще изгубиш — заяви триумфиращо тя. — Само тези прекрасни маслини останаха.

Той видимо се разочарова. Хана бе заета с окачването на палтото си и с неодобрителното оглеждане на къщата, както винаги.

— О, скъпа Кати, не ти е останало време за онази дреболия с косата? — възкликна тя, натъжена от вироглавата си снаха.

Единственото й желание беше да наметне шлифер на гърба си и да избяга, колкото се може по-далеч. Слава Богу, Нийл се прибра.

— Хей, носят се страхотни ухания… — започна той, но тя постави показалец върху устните си и заговори с неестествен глас.

— Нийл, трябва да свърша нещо за пет минутки и да го изпратя с такси. Родителите ти са тук. Ще ги забавляваш ли за малко? И запомни, няма да има испанска кухня.

— Добре де, няма — повдигна озадачено рамене младият мъж.

Кати се обади на таксиметровата фирма, с която работеше, и написа два реда на Бренда Бренан в „При Куентин“: „Това е последният ми шанс. Можеш ли да ми изпратиш по шофьора четири порции от каквото и да е, което да сервирам на проклетата си свекърва? Имам само едно изискване — да няма нищо общо с испанската кухня. Ще платя, каквото искаш, когато искаш или ще работя в кухнята за теб. Целувки от силно разстроената Кати.“

След това се върна и говори за какви ли не глупости с тях в продължение на четирийсет и пет минути, докато шофьорът отново се появи с превъзходни бифтеци и пай с бъбречета, купа салата, картофено пюре и чеснови хлебчета. Успя да примъкне всичко, без другите да я забележат, и ги покани на вечеря.

— Прекрасно е — заяви Хана. — Знаех си, че няма да ни сервираш притоплени испански блюда. Джок понякога изкукуригва.

— Извинявам се — намеси се той. — Трябваше да се сетя, че си професионалистка.

А Кати едва се въздържа да не прихне. Когато останаха сами, призна истината на Нийл.

— Беше рисковано, но важното е, че се получи — смееше се тя, щастлива от малката си победа. — Кажи, не беше ли блестящо?

— Не беше нужно да го правиш, скъпа. Какво се опитваш да докажеш?

— Че тя не успя да победи.

— Но ти вече го доказа. Аз се ожених за теб, нали? Какви други битки може да води тя, след като загуби тази?

На другата сутрин Кати разказа на Том историята с вечерята. Той беше страхотна публика. Двамата стояха един до друг, пиеха кафе от огромни чаши и опитваха новия му сладкиш с орехи и фурми.

Таймерът звънна. Кати посегна към фурната, за да извади следващата партида от сладкиша, и изпищя от болка. Том скочи и пое тавата от ръцете й.

— Сто пъти съм ти казвал да си слагаш ръкавиците.

— Знам, но…

— Не виждам кое му е по-бързото.

Накара я да постави ръцете си под кранчето на мивката и пусна студената вода да тече върху двете червени ивици.

— Нищо ми няма, Том, престани да кудкудякаш като квачка.

— Някой трябва да кудкудяка, иначе от теб ще има толкова полза, колкото и от Венера Милоска.

— Какво?

— Статуята без ръце. Това беше шега.

— Знам, глупак такъв, но снощи Хана и Джок също я споменаха.

— Интересни разговори сте водили.

— Де да беше така! Джок купил някаква скулптура за офиса си, а Нийл заяви, че била безвкусна и чиста загуба на пари. Баща му пък отговори, че ако утре някой подари на Нийл Венера Милоска, той ще й прикачи чифт ръце и ще я продаде в полза на благотворителната дейност за циганите и чужденците. Ето такива културни разговори водихме.

Том се засмя, докато увиваше ръката й с бинт, така че да влиза въздух, после върна медикаментите в аптечката.

— А вие с Хана за какво разговаряхте?

— За косата ми. — Вбеси се, щом усети сълзи в очите си. Не искаше да бъде обсебена от тялото си като Марчела, но желаеше да изглежда добре. — Кажи ми, Том, след като тази жена ми даде кралски подкуп, само и само да сменя прическата си, значи плаша и кучетата по улицата?

— Но след като Нийл ти казва, че е прекрасна…

— Той би казал всичко, за да си улесни живота… Как изглежда? Хайде, затвори очи и ми кажи.

— Така, руса е, с цвят на пчелен мед, гъста, завързана е на гърба ти и има едни малки кичурчета, които се къдрят около ушите ти, ухае на шампоан и изобщо е прекрасна.

Питър Мърфи позвъни на Джералдин.

— Ще те помоля за нещо странно — започна той.

— Това ми е специалността — странните неща…

Знаеше какво е това странно нещо. Бяха я уведомили, че съпругата на Питър Мърфи е починала тази сутрин. Той щеше да я помоли или да присъства, или да не присъства на погребението. Връзката им отдавна беше останала в историята. Той имаше много други жени в живота си, сега наистина бяха само добри приятели. Тя слушаше и издаваше, както се надяваше, подходящите уклончиви звуци на съжаление за една бивша любовница, озовала се в подобна ситуация. Оказа се, че има и друг проблем. „При Куентин“ не се наемали с кетъринга за погребението, прехвърляли тази работа на „Аленото перо“. Та въпросът беше, дали това поставя Джералдин в затруднено положение?

— Убедена съм, че ще го направят превъзходно — отговори тя, все със същия съчувствен и загрижен тон.

— Ще бъде в събота сутринта… в нейната къща… Приятелите й ще очакват…

Никога не го беше виждала толкова объркан, не знаеше какво да каже. Години наред беше водил живота, който желаеше. Едва със смъртта си тъжната, богата, грозна съпруга, която винаги бе пренебрегвал, беше успяла да го постави поне за малко в неудобно положение.

— Да, Питър, и какво би било най-добре… — Поизчака, но той очевидно нямаше желание да решава, затова се опита да отгатне мислите му. — Може би не би трябвало да идвам, все пак не я познавах лично.

Стори й се, че дочу въздишка на облекчение и то не само от другата страна на телефона, а и от собствените си гърди. Не й се щеше да играе подобни роли, но пък искаше да узнае кой ще присъства. Така щеше да има възможност да действа зад кулисите, без тя самата да бъде виждана.

— Имам въпрос към теб, Саймън.

— За днешното янки на Мъти ли? Да не би да се е получило?

— Янки? — не успя да прикрие учудването си Лизи.

— Малко е сложно, това е начин за увеличаване на печалбата, залага се едновременно на няколко коня в различни надбягвания — обясни Саймън.

— Знам много добре, но все пак ти благодаря. Просто се бяхме договорили такива неща да не се правят никога повече с парите на семейството. — Изражението й не предвещаваше нищо добро за провинилия се.

— Сигурен съм, че не е заложил пари на семейството.

— О, аз също съм сигурна. Явно е използвал собствените си доходи и дивиденти.

— Е, в такъв случай… — промълви облекчено Саймън.

Лизи го изгледа отчаяно.

— Не това е въпросът. Днес с Мод трябва да определите окончателно дали ще бъдете шафери на Мариан. Ако се съгласите, тръгвате на уроци по танци и ще ви купим подходящи дрехи. Но решението е ваше.

— В такъв случай аз казвам „не“ — обяви Саймън.

— Добре. — Лизи нямаше намерение да повдига повече темата.

— Какво значи „добре“?

Понякога това момче можеше да звучи невероятно повелително.

— Просто, че си решил какво искаш. Ти каза „не“. Мод ще се разочарова.

— Е, аз пък не искам.

— Чудесно. И на Кати ще й олекне.

Не му се искаше да улеснява толкова живота на Кати.

— Тя казва, че вие няма да се справите, ние с Мъти не се съгласихме, а и щяхме да си изкараме великолепен ден заедно, но това е твоят избор.

— Струва ми се, че бих могъл да го направя. След като Мод го желае толкова много.

— „Да“ или „не“?

— О, добре тогава. Да.

— И ще научиш танците, и ще носиш народна носия?

— Ами да, все пак там няма да има никой от училището ни. О, сетих се! Ами тигрите?

Беше запомнил случайната шега на Кати, така както щеше да запомни киселата й забележка за акциите и дивидентите на Мъти.

— Ще минем и без тях. Няма как да ги докарат в Дъблин.

— Но защо, Лизи? Защо?

— Моля те, Саймън, не искай да ти отговарям на повече въпроси. Не знам отговорите. Защо Мъти харчи всичко, което получи? Защо Джералдин живее като милионерка? Защо Кати не е благодарна на мисис Мичъл? Защо Мариан държи богослужението да е на ирландски? Защо жените, чиито къщи чистя, оставят развалени неща в хладилниците си? Бих ти казала, но не знам отговорите.

— Знаеш ли кога е сватбата?

— Да. През лятото — отвърна начумерено тя.

— Струва ми се, че ще научим танците за четири месеца — заяви Саймън.

Беше открил, че животът непрестанно поднася нещо ново.

— Слушай, мога ли да ти помогна за погребението на Мърфи? Искам да бъда в кухнята, където няма да ме виждат.

— Защо?

— Защото се занимаваш с бизнес. Къде ще намериш по-добро предложение — четири часа работа без пари?

— Аз не подкрепям подобни начинания — отговори Кати.

— Да се обърна ли към твоя съдружник?

— А как ще те вкараме?

— Ще дойда с вас, когато са в църквата.

— Кухнята може да не е достатъчно голяма…

— Голяма е — обяви Джералдин.

— Къщата наистина е голяма — установи Кати, докато изкачваха стъпалата с първата партида кутии.

Джералдин изсумтя многозначително. Джун се надяваше, че днес може би ще срещне някой богат мъж. Уолтър смяташе, че е нелепо сама жена да живее в такава къща. Том пък изказа задоволството си от обширното пространство, тъй като той самият бе едър. Само Кати не каза нищо, а побърза да се върне за следващите подноси. Много неща я озадачаваха. Защо леля й искаше да присъства? Защо Джун мечтаеше да срещне богат мъж? Та тя вече бе срещнала един мъж и имаше две деца от него. Защо беше огорчен Уолтър? Всичко вървеше добре за него. Вярно, и двамата му родители от известно време бяха изчезнали от хоризонта, но той никога не бе общувал с тях, дори когато бяха на линия. Как е възможно да недоволства срещу когото и да било? И най-сетне — как е възможно някой да бъде такъв вечен оптимист като Том Федър? Усмихна се и заизкачва отново стълбите.

— Не се развеселявай заради мен, Кати. Обикновено точно тогава се изгаряш или се порязваш — предупреди я Том.

— Добре — отвърна тя. — Слагам си мрачната физиономия.

Семейството на покойната мисис Мърфи се появи първо. Кати пое палтата им и ги окачи на портативната закачалка, която бяха разположили в задната част на широкия вестибюл. След това Уолтър им предложи от различните питиета и те минаха в голямата и рядко използвана гостна.

— Да помагаме ли за сервирането? — неохотно предложи една от дъщерите.

— Не, не, няма нужда. Ще видите, че сме подредили шведска маса в задната стая.

Те се оглеждаха с любопитство. През годините, които бе преживяла тук, майка им никога не бе организирала приеми. Големите стаи изглеждаха учудващо добре. Хората от кетъринговата фирма бяха добавили по нещо дребно, което създаваше благоприятно общо впечатление и определено представяше къщата в най-добрата възможна светлина. За първи път домът на майка им, техният семеен дом, разкриваше цялото си великолепие едва на нейното погребение.

— Сигурно е мъчително за всички ви — каза Кати. Роднините се спогледаха, изненадани. — Сигурна съм, че тя щеше да бъде много доволна, защото сте отворили прекрасната й къща за приятелите й.

Видя как те се отпуснаха и отново благослови Бренда Бренан от „При Куентин“ за съвета й да прояви колкото се може по-голяма симпатия. Том наблюдаваше през прозореца.

— Пристигат бавно, но мисля, че са достатъчно къщата да не изглежда празна. А, спират още три коли. Може би все пак ще се понапълни. О, Боже, някои си гледат часовниците. Джун, върви да си заемеш поста до шведската маса. Уолтър там ли е или пак се запилял нанякъде?

— Все още е във вестибюла. Държа го под око — отвърна Кати.

— Джералдин, да поднесем ли съболезнованията си на мистър Мърфи?

Джералдин мажеше пастет на малки кръгли бисквити и ги гарнираше с домат, магданоз и сметана.

— Според мен думите „Неприятен ден за вас“ ще подхождат най-добре — отвърна тя и надникна през прозорчето на шубера. — Интересно, няма почти никой от хотела на Питър. Предполагам, че не знаят какъв е протоколът.

Обядът бе кратък и скоро гостите започнаха да си вземат довиждане с дъщерите на семейството. Питър Мърфи си тръгна, след като целуна всяко от момичетата. Не се наложи да влиза в кухнята и не разбра за Джералдин. Сметката щеше да бъде представена в хотела, а платежният чек подписан незабавно. Кати се чудеше дали леля й е доволна или разочарована? Джералдин не издаваше нищо от мислите си, само сподели, че е виждала неколцина от приятелите на дъщерите, но почти никой от близките приятели на покойницата…

— Сигурно не е имала много приятели — предположи Кати.

— Всеки има приятели, особено ако живее в голяма къща като тази — обади се Джун, докато прибираше приборите.

— Не е задължително. Според мен обитателите на такива къщи се изолират. Не че го знам от личен опит или ще го науча някога — ухили се Том.

— Всичко това няма нищо общо с къщата — отбеляза Джералдин. — Тя се намираше в невъзможна позиция. Без мъж, следователно без придружител, а хората се страхуват от жените, изгубили мъжете си; явно мислят, че е заразно. Освен това не работеше и нямаше за какво да говори. Излиза, че е била невероятно скучна.

— Звучи жестоко — възпротиви се шеговито Том, като поклати с привидно неодобрение глава.

— Животът е наистина жесток, Том.

И върху лицето й се спусна безмилостна маска.

— Във фризера ли да сложим бута или да го закараме при мисис Хейс?

Бяха пуснали Уолтър в началото на „Графтън стрийт“, където щеше да изхарчи „подаянието“, както той наричаше заплатата си за трите часа работа. Джун се връщаше с тях във фирмата. Нейното „подаяние“ беше за пет часа, тъй като трябваше да зарежда миялните машини и да помогне за чистенето.

— Коя беше тя?

— Дамата с размазания шоколад, сега ни повери кетъринга на сребърната си сватба, защото я спасих.

— О, да, разбира се, ти си неустоим чаровник. По-добре да го сложим във фризера, те искат друг тип храна, с много сосове. Хубавото крехко месо ще им се стори прекалено здравословно.

Кати погледна съдружника си и той кимна. Както обикновено, помежду им цареше пълно съгласие. Том надписа етикета, добави датата и постави месото във фризера. Прослушаха телефонния секретар: три молби за изпращане на брошура, някакво момиче търсеше свободно място, тъй като възнамеряваше да преследва кариера в областта на кетъринга.

— Да „преследва“? — засмя се Кати. — Защо говорят така тези деца?

— Защото мислят, че така ще ги помислят за големи — предположи Том.

Следваше поръчка за обяд за осем жени, който трябваше да се достави до семейство Райърдън.

— Нито адрес, нито телефонен номер. Страхотно, понякога хората са невероятно глупави — ядоса се Том.

— Хайде, Том, та ние ги познаваме. — Той я изгледа озадачено. — Хората с кръщенето. След това ти все говореше за него като за „проклетия семеен мъж“.

— О, той ли? Умишлено изтрих името му от паметта си.

— Слава Богу, че не сме ги изтрили от компютъра — отговори Кати. — Какво ще им предложим?

— Лекция на тема „От мъжете не може да се очаква нищо добро“ — предложи Том.

— Не, глупчо. За ядене. А между другото не съм съгласна. Мъжете имат много хубави качества. Баща ми например ще купува кутренце за близнаците, макар че ще трябва да се нагърби с обучението и чистенето след него. Съпругът ми е купил два билета за опера за тази вечер, въпреки че не си пада по този род изкуство. Джеймс Бърн ще се откаже от почивката си в неделя сутринта, за да оправи документацията ни, защото не можем да се срещнем днес. Моят съдружник, също мъж, ще остане тук сам и ще се заключи, все заради мен, така че нямам нищо против мъжете — засмя се младата жена.

— Чакай, чакай. Защо ще се заключвам?

— Защото любовта на твоя живот ще прекара цялата вечер в гимнастическия салон, а любовта на моя живот си блъска главата, за да измисли причини да не отиде на „Лучия ди Ламермур“. Затова най-добре да се прибирам и да го освободя от задължението да решава, като просто не му оставя никакъв избор.

На масата я чакаше бележка: „Сигурно ще помислиш, че се измъквам от културното мероприятие, но когато чуеш какво се случи, ще се съгласиш…“ Предлагаше й да намери някой друг, с когото да отиде на опера. Младата жена усети, че очите й се напълниха със сълзи, но направи опит да се пребори с тях…

Кого да помоли в последния момент? Джун? На опера? Забрави. Джералдин? С активния си светски живот? Тя със сигурност си беше уредила среща в събота вечерта. Кати придърпа телефона. Все пак щеше да й се обади.

— Джералдин?

— Друга работа ли имаш за мен?

— Би ли желала да заместиш Нийл на оперното представление тази вечер? Имам един свободен билет.

— С удоволствие. Операта тъжна ли е?

— Героинята се омъжва за човек, когото не обича, убива го. Мъжът, когото обича, се самоубива. Ей такива неща. С две думи — типична опера.

— Типично за живота, бих казала аз.

— После ще те заведа на вечеря в „При Куентин“.

— Смятай, че сме се договорили.

Смяха се заедно с Бренда Бренан на приключението с бифтеците и пая с бъбречета. Видяха Шона Бърк, която вечеряше с двама началници от „Хейуърдс“.

— Иска ми се това момиче да се усмихва по-често — заяви Джералдин.

— Тя има за какво да се усмихва. Апартаментите на „Гленстар“ не са евтини, работата й е хубава, изглежда добре. Том каза, че когато баща му получил инфаркта, я видял в болницата. Попитах я, но тя не отговори.

— Добра е в професията си, но й липсва топлинка. Днес ти свърши фантастична работа, гордея се с теб.

— Не се опитвай да се изплъзнеш. Доволна ли си, че не дойдоха много хора?

— Честно казано, това не ме засяга…

— Някога си го обичала, не може да си напълно безразлична. Все си усетила нещо.

— Никога не съм обичала Питър Мърфи — заяви простичко Джералдин.

— Ама не бяхте ли…

— Определено бяхме… за повече от пет години, но не съм го обичала.

— Извинявай, не е моя работа.

— Не, нямам нищо против… Просто си прекарвах добре с приятен компаньон, който ме запозна с определени хора и ми помогна да изградя бизнеса си. А и той ми купи апартамента на „Гленстар“. — Кати я изгледа невярващо. — Вече си голямо момиче, имаш бизнес, престани да се държиш като невинно ококорено създание.

— Не се правя на невинна. Просто съм изненадана, че си приела подобен подарък.

— Нима трябва да изхвърлям подаръците, които ми предлагат?

— Разбира се, но чак пък апартамент…

— Предприемачът, който строеше „Гленстар“, правеше и разширението на хотела, така че на Мърфи не му излезе скъпо. Все пак наистина беше жест от негова страна и, както знаеш, двамата си останахме добри приятели.

— Но той не мисли ли, че може да дойде и…

— Не, не си мисли, Кати. Моля те.

— Все пак е странно. Искам да кажа, че повечето мъже не правят такива неща.

— Аз пък смятам, че повечето мъже го правят — промълви Джералдин след кратък размисъл. — На мен все ми подаряват по нещо. Колата също ми е подарък, както и компактдиск-плейъра, който харесваш толкова много.

— Получила си всичко това от различни мъже в различни моменти? Не мога да повярвам.

— Сега по-лошо мнение ли имаш за мен?

— Не, разбира се, че не.

Но всъщност беше станало точно така. Имаше по-лошо и то много по-лошо мнение за Джералдин. Лелята, която боготвореше, решителната жена, издигнала се от работническия си произход до настоящото си положение, се оказваше нищо повече от това, което в миналото биха нарекли куртизанка. Получаваше подаръци срещу секс. Оттук до вземането на пари за услугата оставаше само една крачка.

— Не те обичам толкова невинна и благочестива.

— Аз? Благочестива? Никога — отвърна Кати и се усмихна неубедително.

Навремето Джералдин плати за обучението й, а Лизи и Мъти продължаваха да мислят, че е спечелила стипендия. Джералдин й купи училищната униформа и изслуша със симпатия признанията й, че иска да изучи кетъринговия занаят из основи, а след това осигури и таксата за колежа. Джералдин бе на нейна страна, когато се върна от Гърция с изумителната вест, че е влюбена в Нийл Мичъл, сина на омразната Хана, и й помогна да усмири Лизи… Именно Джералдин без капчица колебание стана гарант за заема, който взе „Аленото перо“. Невъзможно беше да се обърне срещу леля си. Реши да смени темата.

— Хей, това нов часовник ли е? Великолепен е.

— Хубав е, нали? — Леля й го премести така, че да улови светлината. — Виж гривната — с малки перли и масивно злато. Миналата седмица ми го подари онзи симпатичен брокер на недвижимо имущество, Фреди Флин. Много мило от негова страна.

— Е, как беше… цялото това крякане? — попита в понеделник Том.

— О, страхотно, наистина страхотно.

— Нийл успя ли да подремне?

— Не би посмял да го направи.

Защо излъга? Всъщност, не беше лъжа, а по-скоро въпрос на лоялност. Прекалено сложно беше да му обяснява колко усилено работеше Нийл и колко съжаляваше, по-лесно беше да му каже, че са ходили заедно. Една незначителна и безобидна лъжа, истината за която никога нямаше да излезе наяве.

Вече привършваха с ястията за сребърната сватба и ги оставиха във фризера.

— Черпя те една бира, искам да те измъкна оттук… — започна Том, но на вратата се почука.

Беше Нийл.

— Минавах насам и реших, че ако предложа да заведа съпругата си на обяд, може да ми прости, задето не отидох с нея на опера. — В този момент се появи Кати. — Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам, вече ти казах. Даже не сме се карали, така че не е необходимо. — Чувстваше се толкова унижена, едвам говореше.

— Напротив, необходимо е. Обещах нещо, което не изпълних. Мога ли като компенсация да те заведа на обяд?

— Върви, Кати. Отидете в някое от модните заведения и открадни идеите им — настоя Том.

Младата жена свали престилката си и влезе в микробуса.

— Не предпочиташ ли колата? — предложи съпругът й.

— Това си е чиста реклама, Нийл. Ще го паркираме на такова място, че да се вижда от всички. Довиждане, Том.

Седнаха в един от най-модните за момента ресторанти. Успяха да намерят места, защото беше понеделник. Постепенно Кати се пребори с досадата си. Той не беше виновен. Напротив, чувстваше се наистина зле, задето не бе отишъл с нея. Тя твърдеше упорито, че е прекарала чудесна вечер с Джералдин.

— А сега обядвам навън с теб, така че спечелих от цялата ситуация.

— Джералдин каза ли нещо интересно?

— Нищо особено. Просто бъбрихме за това-онова.

Така и не разбра защо не му каза за особения й начин на живот. Обикновено споделяше с него. Реши отново, че е свързано по един или друг начин с лоялността. Нима отсега нататък щеше да й се налага да лъже?

— Най-после има новини от чичо Кенет.

— И къде е той?

— Очевидно се прибира.

— А Кей?

— Чувам, че се подобрявала.

— Но това не означава, че ще бъдат във форма, за да си вземат Мод и Саймън? — попита боязливо тя.

— Е, не веднага, но по някое време.

Чувстваше се объркана. Чудесно щеше да бъде, ако не се налагаше да се притеснява повече за Мод и Саймън. Но онези хора едва ли щяха да се грижат за децата си. Тя бе успяла да ги превъзпита, да създаде у тях известен такт и стремеж да не разстройват другите, родителите й ги научиха на приятелство и обич. Винаги се беше молила с цялото си сърце за завръщането на блудните им родители, но сега вече не беше толкова сигурна какво желае.

— Том, Уолтър е. Може ли да вляза, за да поговорим?

Том преглътна сандвича и натисна бутона, за да пусне посетителя. Според него момчето бе безопасно, не беше от работливите, бързаше прекалено много да си тръгне, вместо да помогне за пренасянето на чашите и чиниите, държеше се леко снобски към Джун и неаристократичното й произношение, но засега ги устройваше. Беше представителен и очарователен с по-младите жени и ако успееше да се концентрира, за да запомня кой какво пие, всичко щеше да бъде наред. Бяха решили да не го наемат за сребърната сватба на семейство Хейс. Вместо него щяха да опитат с друг барман, с който се бяха запознали наскоро — червенокосо момче на име Кон, с приятна усмивка, той създаваше впечатлението, че обича работата си.

— Кати не е ли тук? — Уолтър се огледа, пъхнал ръце в джобовете си.

— Скоро ще се върне.

— Забелязах в двора колата на Нийл.

— Да, той също ще се върне скоро. Какво да направя за теб?

— Онова събитие… какво беше там… В колко часа е?

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Том.

— Голямото събитие в сряда. Искам да знам със смокинг ли да бъда и в колко да дойда?

— Не мисля, че сме се уговаряли…

— Просто се надявах на аванс… За работата, която ще свърша след това.

Невъзможно бе Кати да е наела братовчеда на съпруга си, без да му е казала. Нещо повече, напоследък тя изразяваше все по-бурно недоволството си от него, беше възмутена, че той наричаше „подаяние“ заплащането, което му даваха. Явно ставаше дума за недоразумение. Изкушаваше се да отговори, че ще трябва да почакат завръщането на Кати, за да уточнят въпроса. Знаеше добре обаче, че не може да направи такова нещо.

— Не сме те наемали за сряда — заяви Том, макар че вътрешно бе разколебан.

— Какво?

— Не сме те наемали, така че не може да става дума за аванс. Съжалявам, ако си разбрал неправилно.

— Вие ми казахте всичко за това честване, обсъждахте го пред мен… Какво според теб трябваше да си помисля?

— А ние какво трябва да си мислим, Уолтър? Определяш това, което ти плащаме, като „подаяние“, работата очевидно не ти допада. Откъде да предположим, че ще искаш да работиш на сребърната сватба на семейство Хейс?

— О, това ли било. Човек не очаква да приемат сериозно шеговитите му забележки. Но сега разбирам, че е трябвало да се покланям до земята и да благодаря от цялото си сърце за привилегията да работя с вас.

Кати погледна съпруга си, седнал от другата страна на масата.

— Искаш да говорим за работата, която ти предлагат в чужбина?

— Да, все още ми я предлагат. С теб не започнахме обсъждането както трябва. Исках да ти кажа за какво точно става дума.

— Казвай.

— Не, няма да казвам нищо, ако ми говориш с такъв тон.

— Нийл, помолих те…

— Не започвай пак, нека не се държим така враждебно…

— Нямам представа как да изразя желанието си, без да обидя или да нараня чувствителността ти. Защо просто не вземеш да ми кажеш за какво става дума?

Точно тогава, разбира се, дойде сервитьорката. Нийл не се интересуваше от менюто, но съпругата му желаеше да опита различни неща и отдели безкрайно много време, докато направи избора си.

— Няма значение — отговори той, когато сервитьорката го попита дали биха искали коктейли.

— Аз бих искала едно от онези сребристи неща ей там на витрината със захар по ръба на чашата — обясни Кати.

— И защо ти е? — Нийл бе искрено изумен.

— Вдругиден организираме сребърна сватба, вече ти казах.

И тя зачака, докато той й разказваше за шанса да промени цялото имиграционно право. Беше нещо съвсем ново и вълнуващо, щеше да бъде велико изживяване, ако се намираха във вихъра на събитията и означаваше страшно много. Особено като се имаше предвид колко малко можеше да направи човек в собствената си страна. Имаха нужда от правилна политика в международните институции, която да не зависи от конкретни политици, чиито интереси постоянно се променяха. Затова трябваха юристи и обществени работници с дълбок и неподправен интерес към темата. Прекадено често държави с безупречно законодателство в областта на обществените свободи обръщаха глава на другата страна, ако се намесваше въпросът за петрола, ако продаваха оръжие в съответния регион, ако предстоящите избори зависеха от броя на чужденците, допуснати в страната. Тази агенция щеше да бъде международна и имаше шанса да промени начина на мислене в света.

— И откъде ще действа?

— Първоначално от Хага — обясни Нийл.

— Искаш да се преселим в Холандия?

— Ще се налага да пътуваме, разбира се, и ти можеш да дойдеш с мен, уговорено е. Ще видим различни места, Кати, за които даже не си мечтала.

— И какво ще правиш ти? Опитай се да ми опишеш как ще преминава денят ти.

Усещаше гласа си безплътен. Имаше нужда от време, за да размисли. Той наистина искаше да замине и очакваше от нея да изостави всичко, за да го последва. Не го слушаше как щели да протичат дните им там. Запита се дали изобщо се познаваха. Този човек срещу нея, който бе предизвикал родителите си заради брака си с нея, сега искаше да я откъсне от бизнеса, за чието създаване и развитие тя полагаше неимоверни усилия и да я отведе със себе си, за да бъде нещо като съпруга на дипломат. Думите плуваха около нея, докато тя вкусваше хляба, който бе най-обикновен, и доматеното масло, което бе възмутително. Сребристият коктейл беше пълен провал, не можеха да предложат подобно нещо за празненството на семейство Хейс.

— Много се умълча — промълви Нийл.

— Размишлявам, опитвам се да го асимилирам.

— Знаех, че ще го направиш, ако имаме време. А вкъщи нахлузи боксовите ръкавици и превърна разговора ни в мач „твоята работа — моята работа“. Не става дума за това, а за нашия живот.

— Да, да.

— Какво искаш да кажеш, Кати?

— Ами, напълно си прав, става дума за живота. Би ли отишъл без мен, ако аз не мога да дойда?

— Изобщо няма такъв вариант. Можеш да дойдеш, ако желаеш — възкликна Нийл, напълно объркан.

— Опитвам се да разбера как ти виждаш живота си. Би ли отишъл сам?

— Не. И ти го знаеш добре.

— Само питам — не се отказваше тя.

— Нещата изобщо не са такива, Кати. Ти можеш да дойдеш и, повярвай ми, ще ти хареса. Искат да отидем заедно за една седмица. Съвсем скоро, просто за да видим лично къде ще живеем и каква ще бъде работата. Кати, ти обичаш предизвикателствата, изписано е на лицето ти…

— Трябва да обсъдим темата по-подробно. Много по-подробно — повтори тя, гласът й звучеше все така безплътно в собствените й уши.

— Разбира се — и той я потупа по дланта.

Изглежда смяташе, че разговорът е протекъл добре.

Поиска сметката и двамата си тръгнаха.

Кати бе паркирала микробуса на доста опасно място. Един полицай гледаше към него.

— Спечелих — засмя се тя, като седна на шофьорското място.

— Какво е „Аленото перо“… Да не продава матраци и дюшеци? — попита полицаят.

— Това е най-добрата кетърингова компания в Ирландия — отвърна младата жена и побърза да потегли.

Изненадаха се, като завариха Уолтър във фирмата.

— Хей, по-добре ли си? — обърна се Нийл към братовчед си.

— Да, добре съм — повдигна рамене младежът.

— Какво е станало? — поинтересува се Кати.

— Паднал и си ударил гърба — обясни съпругът й. — Татко ми каза тази сутрин. Една седмица е отсъствал от офиса.

Том и Кати се спогледаха. Знаеха, че изобщо не е падал, но си замълчаха. Телефонът звънна. Беше мисис Хейс. Решили, че ще имат нужда от двама сервитьори за сряда. Съжаляваше, че са взели решението в последния момент и питаше дали е проблем…

— Ни най-малко, мисис Хейс. — Том затвори телефона и се обърна към Уолтър. — Обичайното подаяние за сряда, Уолтър. Ела тук в шест и трийсет за товаренето. Не е нужно да вземаш смокинг под наем, вече си имаш. Окей?

— Окей — усмихна се младежът. — Знаех, че имахте намерение да работя с вас.

— Не, нямахме, но положението се промени. Сервитьорът ни за сряда е Кон, ти ще бъдеш само подкрепление… ако гърбът ти се оправи дотогава!

— Към „Фоур кортс“ ли си, Нийл? — попита Уолтър. — Ако отиваш нататък, бих искал да ме хвърлиш някъде там.

— Значи се връщаш на работа? — попита объркан братовчед му.

— Не, трябва да се видя с един човек в същия район.

Том изпита безкрайно облекчение, че Уолтър си тръгва.

— Добър ли беше обядът? — попита той.

— Не, опитахме най-различни хлябове и преживяването не беше особено приятно… Не струват нищо в сравнение с твоите — отвърна бодро Кати.

Съпругът й измънка нещо в знак на съгласие.

— В такъв случай шоуто може да продължи още няколко седмици — възкликна доволно Том.

Когато останаха сами, Кати седна и го погледна.

— Извинявай, Том.

— Е, знаем, че Уолтър е говедо, но те искат двама и…

— Не за Уолтър, а задето те излъгах, че Нийл е дошъл в операта. — Той като че ли бе забравил, но тя продължи: — Постъпих глупаво, но знаеш с какво нетърпение я очаквах. Просто… не исках да разбереш, че ме е предал.

Том явно мислеше, че тя придава прекалено голяма тежест на безобидни неща.

Мъти планираше от седмици изненадата и затова попита дали Кати, Нийл и Джералдин могат да наминат към шест часа във вторник. Часът се оказа неудобен и за тримата, но те се постараха да не го разочароват. Черното бебе лабрадор вече лежеше скрито в спалнята. Постепенно разговорът щеше да се завърти към кучетата, Мод и Саймън щяха да споделят за пореден път голямото си желание и Мъти щеше да каже: „Струва ми се, че имам нещо за вас“.

— Да не би да е станало нещо? — усъмни се Саймън, когато се настаниха на кухненската маса.

— Защо? — попита Лизи.

— Ами, всички като че ли очакват нещо.

— Не, Саймън, седнали сме да пием чай.

— Някой иска ли още захар или мляко? — весело ги изгледа Мод.

Мъти се изкашля.

— Няма нищо по-хубаво от това семейството да се събере около масата — започна той. — В цял Дъблин сега хората пият чай, наблюдавани от домашните си любимци.

Огледа се гордо и изчака, но децата не казаха нищо. Том реши да запълни празнината.

— Така е, Мъти, различните семейства имат различни животни — зайци, хамстери, кучета…

Близнаците все още мълчаха. Мъти започна да губи търпение.

— Но в тази къща, разбира се, никога не е имало куче, ние не сме сред любителите на кучета.

— Вярно е — допълни Лизи, сякаш четеше предварително написаната си роля.

И тогава децата скочиха.

— Ура-а-а — извика Саймън.

— Знаех си — включи се и сестра му, двамата изскочиха като стрели от кухнята и хукнаха нагоре по стълбите към спалнята.

Последва джафкане, писъци и сумтене, накрая пристигнаха с кутрето. То приличаше на играчка — цялото черно и размахващо опашницата си.

— Хубаво е — промълви Мод.

— Това е той, аз погледнах. — Брат й пое животинчето и се вгледа отново, за да е сигурен, че не е допуснал грешка. — За нас ли е? — плахо попита той, не смееше да се надява.

— За двама ви — отвърна кисело Мъти.

— И за цял живот, завинаги? — На Мод все още й беше трудно да повярва.

— Никога не сме имали животно, истинско животно — обяви Саймън.

— В „Дъ Бийчис“ имахме костенурка, но тя си отиде — обясни сестра му. — Знаеш ли, надявахме се някой ден да си имаме куче. И едва днес…

— … го чухме да скимти зад вратата — довърши Саймън.

— И аз казах, че ми прилича на куче. Но изобщо не сме предполагали, че е за нас.

— И то — завинаги.

Кати осъзна, че точно в този момент в близнаците нещо се пречупи и преобрази. Изглежда всички бяха на същото мнение. Начинът, по който галеха кутрето и се смееха на несръчните му движения, можеше да разтопи и най-коравото сърце. Качиха животинчето на масата и то затопурка с лапичките си по нея, а Том постави вестник под него точно навреме, както се оказа, и всички побързаха да си вземат чашите и сладкишите.

— Много е красив — възкликна отново момичето.

— И интелигентен. На улицата ли го намери? — попита невинно Саймън.

— Отидох в магазина и го избрах, а сега е ваш, на двама ви — отвърна с усмивка Мъти.

— Татко го е купил специално за вас — обяви гордо Кати.

— А Лизи взе допълнителна работа, за да плати на ветеринарния лекар, за инжекциите и изобщо всичко — намеси се и Джералдин.

— Как ще го наречете?

— Хувс^[3] — отговориха в един глас децата и закимаха енергично. — Хувс Мичъл — доуточни Мод, в случай че не са разбрали.

— Обикновено към кучетата се обръщат с малките им имена, така че той ще бъде Хувс през повечето време — поясни Кати.

— И защо се спряхте на това… интересно име? — изрази всеобщата мисъл Том.

Децата бяха изненадани, че другите не разбират, след като беше толкова очевидно.

— Мъти винаги казва, че това е най-хубавото нещо на света… тропотът на копитата в синхрон с ударите на сърцето — обясни Саймън.

— И когато се отдалечат — прекъсна го Мод, — тогава звукът от копитата докосва душата.

Нийл позвъни на Кати по мобилния телефон.

— Съжалявам.

— Няма значение, Нийл, и без това никой не очакваше да дойдеш. Беше страхотно, кученцето им хареса много.

— Точно заради това се обаждам. Не могат да продължават да живеят в тази пародия на рай. Чичо Кенет се е върнал, почиства „Дъ Бийчис“, Кей излиза от болницата през уикенда. Самозалъгването няма да трае вечно.

— Не е самозалъгване, това е техният дом. Какъв дом създава за тези деца семейството на чичо ти?

— Ако се вярва на татко и на Уолтър, който бе закаран насила да помага, не било толкова зле. Уолтър дори предложи да вземат нещо за ядене от теб, което да съхраняват във фризера. А сега дочуване, ще поговорим по-късно.

Джералдин се приготви да тръгва.

— Не мога да остана повече, Фреди ще намине да пийнем по нещо. Имах намерение да му сготвя нещо по-така за утре вечер, той обикновено се отбива в сряда, но му изникна някакво мероприятие, бедничкият.

— Аз също тръгвам, лельо, искаш ли сандвичи-канапе? Имам една кутия в микробуса.

— Ти си ангел, благодаря ти, Кати.

Когато пристигнаха в шест и трийсет, в семейство Хейс цареше истински хаос. Двамата им недоволни синове, които живееха в къщата, се въртяха напред-назад и не знаеха какво да правят. Не по-малко недоволната им дъщеря заяви, че от тях не може да използва дъската за гладене в кухнята. Мисис Хейс помоли да я наричат „Моли“, а съпруга й — Шей. Той очевидно беше строг господар в ръководената от него компания и смяташе за необходимо да дава заповеди и в този случай.

— Шей, ще направя по едно кафе за всички и после с теб ще прегледаме набързо плана за вечерта?

Кати включи чайника и каза на Джун да изнесе дъската за гладене и ютията в една от спалните на горния етаж. Накара момчетата да затворят двете персийски котки, така нямаше опасност да изядат плодовата салата с бишкоти или да оставят косми по сьомгата. Докато заври чайника, успя да убеди Моли, че най-важното в момента е да се качи в спалнята си и да си почине. Беше й донесла дори студена маска за очите.

— Ами приготовленията…

— Точно затова ни плащате — увери я младата жена. В този момент Том обясняваше на Шей, че имат списък за всичко, което трябва да се върши, че работата е нещо рутинно за тях и трябва само да следват опита си, затова най-разумно беше да ги оставят сами. Той дори предложи на домакините да се появят в седем и половина, половин час преди първите гости, за да се уверят, че положението е наред. Шей кимна, звучеше напълно разумно. Скоро всички представители на семейство Хейс, след като се подкрепиха с кафе, се оттеглиха по стаите си.

Том и Кати се захванаха на работа — разопаковаха храната, сложиха покривки на шведските маси и пепелници в зимната градина, разопаковаха тортата и я поставиха на сребърна стойка, извадиха сметановия десерт, върху който с печени бадеми беше изписана цифрата 25, напълниха с различни салати стъклените купи. Всичко вървеше по план. Точно в седем пристигнаха двамата бармани — жизнерадостният червенокос младеж и Уолтър, по-нацупен от всякога.

— За начало ще пият коктейл с шампанско — обясни Кати.

— Каква гнусотия — направи физиономия Уолтър.

— Не съм сигурна какво означава тази дума. Знаеш как се прави, приготви всичко, но долей шампанското малко преди да влязат гостите.

— Имаш предвид това, което минава за шампанско — отвърна младежът, повдигна небрежно една бутилка и я върна обратно в кашона.

Кати реши да говори само с Кон.

— Искам да приготвите ето така четирийсет чаши. Погрижи се Уолтър да отвори дванайсет бутилки с бяло вино и дванайсет — с червено. Бялото поставете в голямата кутия с лед до кухненската врата и когато останат четири…

— Извинявай, Кати, да не би да имаш проблем да говориш с мен? Може би присъствието ми е нежелано? Да си тръгна ли? Имаше толкова надут вид, че й се прииска да го ритне. Той много добре знаеше, че тя нямаше как да го пусне сега. И смяташе, че може да се държи както си иска.

— Или се дръж както трябва, или си вземай палтото — заяви тя.

— Не мисля, че можеш да си го позволиш…

— Нямаш представа какво мога да си позволя. Уволнявам те.

— И къде ще ми намериш заместник?

— Братовчед ти — отвърна тя и извади мобилния си телефон.

— Нийл? Не би го направила. — Кати започна да набира номера. — Окей, съжалявам, прекалих.

— Не, Уолтър, аз съжалявам, не мога да разчитам на теб.

Внезапно той осъзна, че тя говори сериозно. Наистина щеше да помоли Нийл да облече смокинг и да сервира напитки. А после чичо му щеше да го убие. Баща му, на чиято издръжка разчиташе, също!

— Е, видяхме най-после Уолтър да си върши работата — възхити се Том, докато наблюдаваше бързото придвижване на бутилките.

— Трябваше да го посплаша — отвърна Кати. — Другото момче е добро, нали? Днес обаче на Уолтър му е за последен път.

— А евентуалното напрежение в семейството?

— По-скоро ще го предотврати, тъй като няма да се налага да убия Уолтър с голи ръце и да изцапам кухнята.

— Готвенето изисква спокойствие и търпение, а ти нямаш нито една спокойна или търпелива клетка.

— Забравяш, че е нужен и огън, а аз цялата съм в пламъци.

Точно в този момент семейство Хейс се появи. Суетнята започваше отново.

— Ние имаме една малка традиция — да правим снимки преди пристигането на гостите, докато къщата е още мирна и тиха и масите изглеждат привлекателно — обяви Том и ги разположи край тортата до шведската маса, след което им наля първия коктейл за тази вечер.

Домакините започнаха да се отпускат и когато пристигна първият гост, вече бяха съгласни, че и къщата, и храната изглеждат много добре и очевидно ги очаква приятна вечер. Само след час празненството беше в разгара си. Дори Уолтър се движеше пъргаво, допълваше чашите и беседваше любезно с хората. Особено голям успех имаха баничките, пълнени със сос от хрян, сметана и парче студено говеждо.

— Ти ли ги измисли, Кати? — попита я някакъв мъж.

Оказа се, че е Фреди Флин, приятелят на леля й. Мисис Флин също присъстваше, дребна, чаровна и отрупана с бижута. Кати погледна китката й, часовникът й беше съвсем обикновен. Усмихна им се.

— Мистър Флин, мисис Флин, много ви благодаря. Уви, не съм ги измислила аз, но ги видях някъде и ги запомних! Хубави ли са?

— Разбира се — отговори той с усмивка. — Скъпа, това е Кати Скарлет, братовчедка на Джералдин, дамата, която се занимава с нашата реклама. Бъди мила с Кати, тя може да свърши работа и на нас. Кати, съпругата ми Полин.

— Защо да не подготвите и нашата сребърна сватба — включи се в разговора съпругата му.

— За нас ще бъде чест. Много се радвам, че се запознахме, но…

Отдалечи се, вътрешно кипеше от гняв. Той се обръщаше към съпругата си със „скъпа“, щяха да правят тържество за сребърната си сватба, а ако се вярваше на Джералдин, бракът му бил мъртъв. Направо да повърне човек.

Партито протече по-добре, отколкото се надяваха. Моли бе споделила с копнеж, че според нея са прекалено стари за танци. Том обаче донесе за всеки случай „Най-доброто от АББА“. Първо пусна някои от съвременните хитове и когато чу, че гостите започнаха да си тананикат и припяват, зареди „Мама миа“. Всички скочиха на крака.

Том и Кати поспряха за по едно кафе. Половин час по-късно чиниите бяха събрани, пепелниците — изпразнени, отворените бутилки — оставени по масите, кухнята беше в безупречен вид и само групичка от десетина ентусиасти продължаваше да празнува. Том щеше да си вземе компактдисковете на другия ден, когато трябваше да приключи сметката. Кон го попита дали може да поговори с него. Издърпа го встрани.

— Доста неудобна е темата — започна той, — но мисля да хвърлите едно око на онази спортна чанта там, ако се сещате какво имам предвид. Господи, колко ми е неприятно да го кажа… но се налага.

Без да пита повече, Том се приближи до чантата и отвори ципа. Върху пуловера и дънките на Уолтър лежаха четири сребърни черпака, две сребърни шишенца за олио и оцет и богато декорирана рамка за снимки. Гърлото му се сви от страх.

— Благодаря — промълви той. — Сега излез по-бързо. Намерил съм всичко сам, разбра ли? И още веднъж ти благодаря.

Кати се върна в кухнята.

— Том, откъде знаеше, че ще искат точно тази музика? Подейства им като магия. Виж ги как скачат.

— Кати, Уолтър е откраднал сребърни прибори. Намерих ги в спортната му чанта.

Неприятно му беше, но нямаше избор, а и не можеше да действа, без да чуе мнението й.

— Къде е той?

— В трапезарията, бъбри с дъщерята на Моли и Шей.

Тя извади мобилния си телефон.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще повикаме такси за Джун и Хелън. На две минути оттук има Стоянка, взех номера им.

— И после?

— Ако отрича, ще извикаме полиция.

— Какво ще каже Нийл?

— Не знам, ще оставя Уолтър да му се обади, той ще има нужда от адвокат.

— Няма да стигнеш чак дотам — беше смаян от категоричния й тон.

— Иди го извикай.

— Уолтър, имам нужда от теб в кухнята. — Том говореше съвсем тихо.

— Хей, часовете ми приключиха. Сега съм тук за собствено удоволствие, в личното си време.

— Веднага ела, ако обичаш.

Щом видя чантата си отворена, младежът се развика:

— Как смеете да бъркате в личните ми вещи…

— Чакам обяснение, Уолтър.

— Не съм ги слагал аз, вие сте… вие и двамата ме мразите.

— Полицията всеки момент ще пристигне и ще ни каже чии са отпечатъците върху тях.

— Няма да извикаш полиция!

— Уолтър, така се прави в случай на кражба.

Кати вдигна мобилния си телефон.

— Ще ги викаш ли?

— Не, ще те изчакам първо да се обадиш на братовчед си, ще имаш нужда от някой, който да говори вместо теб. Би могъл да бъде и Нийл, стига да се съгласи. Хайде, обади се.

— Не знам номера.

— Програмиран е. Натисни единицата.

Двамата седяха и го наблюдаваха. Вратата на кухнята беше затворена, така че ясно чуваха разговора.

— Нийл, извинявай… извинявай, че ти се обаждам. Уолтър е.

— Какво има? Кати добре ли е?

— Всъщност аз загазих.

— Къде е Кати?

— Тук, до мен… Искаш ли да говориш с нея? Не, съжалявам, тя категорично отказва, очевидно ще трябва да говоря аз… Ами, стана едно недоразумение. Все още сме в онази къща и Том почнал да тършува в чантата ми и намерил там разни сребърни предмети… собственост на семейство Хейс… — Младежът поспря, но не последва отговор и той продължи: — И сега, Нийл, те казват, че ще извикат полиция. Том и Кати го казват. Чичо Джок ще ме убие, трябва да ми помогнеш… Какво да правя?

— Свали си смокинга.

— Какво?

— Свали си смокинга и го дай на Том.

Той се подчини. Дочу се тракане, когато свали сакото и го подаде на Том. Том го раздруса отново. В джоба му имаше сребърни лъжици, един часовник и нож за разрязване на хартия.

— Направи ли го? — попита Нийл.

— Да. Там като че ли има…

— Бях сигурен.

— Какво ще стане сега?

— Страхувам се, че не зависи от мен. Питай Кати и Том и хората, чието сребро си откраднал. Те знаят ли вече, между другото?

— Аз всъщност не съм го откраднал.

— Пожелавам ти късмет в такъв случай.

— Какво значи „късмет“? Няма ли да се намесиш?

— Не.

— Нийл, моля те, аз съм ти роднина.

— Кати е твой работодател, ти открадна от нея. Можеш да бъдеш даден под съд, глупак такъв.

— Кати е тук, да й предам телефона, за да говориш с нея… Моля те, Нийл, помоли я.

Лицето му се сгърчи и той заплака.

— Твоите работодатели са имали лошия късмет да наемат крадец. Каквото и да направят, аз няма да имам нищо против. — И затвори.

Том и Кати се спогледаха.

— Джобовете на панталоните ти — рече Том.

Там откриха запалка и още лъжици. Уолтър плачеше и се молеше, но те разговаряха спокойно, сякаш го нямаше.

— Ти се обади, Том.

— Не, няма да се обадя. И ти едва ли щеше да го направиш, ако той беше братовчед на Марчела.

Настъпи мълчание.

— Защо го направи, Уолтър? Джок ти плаща достатъчно.

— Задлъжнял съм.

— А сега изчезвай.

След десетина минути Том подкара микробуса към малката градска къща на „Уотървю“, където Нийл очакваше Кати, а след това щеше да се върне в „Стоунифийлд“, където Марчела също щеше да го пита как е минало тържеството.

Бележки

[1] Апетитни испански сухи предястия. ↑

[2] Испанска напитка от червено вино с лимонада ↑

[3] Копита (англ.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Аленото перо (4)

Метаданни

Данни

Аленото перо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаМарт

Мейв Бинчи
Аленото перо (4)

Трета глава
Март