Мейв Бинчи
Аленото перо (11)

Десета глава
Октомври

Саймън и Мод обсъждаха дали да се обадят на Мъти и съпругата му Лизи. Ако те наистина бяха изпратили пет лири, които се бяха изгубили, тогава може би нямаше да бъдат така враждебно настроени към тях, както всички останали. Телефона вдигна Лизи; тя не каза къде е Мъти, бил отишъл някъде за ден-два. Това озадачи децата. Мъти никога не ходеше никъде.

— Да не би да отказва да разговаря с нас? — попита Мод.

— Дете мое, че защо ще отказва?

Тези думи прозвучаха донякъде успокояващо, но все пак не бяха нито „да“, нито „не“. Саймън й благодари за петте лири.

— Беше много мило от ваша страна — допълни той.

Лизи отговори, че са се объркали, с Мъти не им бяха изпращали никакви лири. Близнаците обясниха как парите се изгубили по пощата и Кати им дала петарка от чантата си.

— Станала е някаква грешка.

— Съжалявам, Лизи — отвърна учтиво момчето. — Знаеш ли кога ще се върне Мъти?

— Трудно е да се каже…

— Лъже — заяви след това Мод. — Мъти никога не ходи никъде…

— Освен на конни състезания.

 

 

В действителност Мъти Скарлет прекара една нощ в болницата… ставаше въпрос за нещо силно смущаващо — разни млади лекари преглеждаха интимните му части и пъхаха в тях невъобразими неща. Той беше дал на съпругата си стриктни инструкции да казва, че е заминал по работа. А като се прибра вкъщи, завари истински ад. Близнаците бяха изчезнали. Сара разпитваше Лизи, тя повтаряше всяка дума от разговора им.

— Нямах представа, че замислят нещо такова… Как можех да предполагам? Те винаги казваха, че са добре и мислех, че им е омръзнало да идват тук… Не ми се сториха разстроени, говореха както винаги, благодаряха за някакви си пет лири, които не сме им изпращали.

Денят се проточи безкрайно, разни хора се опитваха да проучват миналото, оглеждаха безплодно бележката, оставена в кучешката колибка: „Взехме Хувс с нас“. Това бе доста мрачно писъмце, което не даваше никаква информация къде може да са отишли. Претърсването на възможните места не доведе до никъде, не научиха нищо и от приятелите им от училище. Кенет изведнъж бе станал сговорчив, а от Уолтър нямаше и следа. Не беше се появявал на работа, затова бе напълно възможно близнаците да са с него. Кей, изтрезняла от ужас поради трескавата активност в къщата, обясни, че Уолтър тръгнал сам, с такси, на което натоварил много черни торби. Но тъй като не я смятаха за свидетел, на когото може да се разчита, не й обърнаха внимание. Когато Мод и Саймън бяха обявени официално за изчезнали, Мъти предупреди много от своите „колеги“. На „Сейнт Джарлат“ подскачаха при всяко позвъняване на телефона. Този път се обаждаше Кати — щеше да мине на връщане от работа. Мъти се отпусна за първи път — Кати щеше да оправи нещата.

 

 

— Трябва да отида там — обясни тя. — Ще се обадиш ли на Марчела?

— Какво? — попита шокирано Том.

— Написала съм тук номера, тя чака до телефона.

— Благодаря, но няма да стане.

— Тя плачеше, Том. Обещах й да направя…

— И го направи — отвърна хладно той.

— Не мога да я оставя в някаква телефонна кабина цяла вечер — възкликна умолително младата жена.

— Благодаря, Кати, вземи ключовете. Онези двамата ще се появят с някакво изумително обяснение.

Тя набра номера.

— Марчела, съжалявам, пак съм аз, Кати. Казах му, но той няма да ти се обади. Не, не знам защо, но не искам да стоиш и да чакаш там.

 

 

— За всичко съм виновна аз, бях толкова нетърпелива с Мод — ридаеше Кати на кухненската маса. Всички бяха стреснати. Това не беше Кати, която познаваха. Лизи, Джералдин, Мъти и Сара се споглеждаха безпомощно. — А най-ужасното е, че тя беше толкова мила, опитваше се да ми осигури някаква купа за пунш от бараката и дори не съзнаваше, че е открадната от загубения й брат.

— Саймън? — възкликна Мъти.

— Не, Уолтър. Доколкото разбирам, цялата барака в градината е пълна с наши неща.

Сара я изгледа остро.

— Мислиш, че крадецът е Уолтър?

— Да, изглежда е той. Може би има нещо общо с бягството на децата — добави тревожно тя.

— Нийл знае ли?

— Не, аз самата научих едва вчера или онзи ден, но бях страшно заета с подготовката на едно сватбено тържество извън Дъблин.

— Но защо не си казала на Нийл? — Кати не забеляза неодобрителния й тон.

— И Уолтър е напуснал „Дъ Бийчис“, така ли?

— Да, майка му смята, че заминал снощи с такси… заедно с много торби.

И тогава Кати и Сара се спогледаха. Сара извади мобилния си телефон и позвъни отново в полицията.

 

 

Кенет и Кей очакваха пристигането на полицаите в „Дъ Бийчис“. Засега нямаше никакви новини, но полицията трябваше да огледа бараката в градината и стаята на мистър Уолтър Мичъл. Обясниха, че мис Кати Скарлет ще пристигне всеки момент.

— Какво иска тя? — попита Кенет.

— Тя е дъщеря на двойката, чиято къща близнаците са посетили снощи, за да си вземат кучето. Мис Скарлет е омъжена за вашия племенник, така че може да се смята и за роднина. Доколкото разбрах, съпругът й също ще дойде.

— Уф! — въздъхна Кенет.

— Мистър Нийл Мичъл е адвокат, сър. Ако имате нещо против огледа, кажете още сега.

— И какво ще направите, ако съм против?

— Ще вземем заповед за обиск — обясни младият полицай.

 

 

— Не казвам, че е откраднал тези неща, но е доста странно съвпадение — обясняваше Кати, докато пътуваше със съпруга си към „Дъ Бийчис“.

— Трябва да внимаваме да не започнем да хвърляме обвинения — предупреди я той. — Татко ми каза, че Уолтър е отмъкнал някакъв компютър от работата и не се е появил днес, всичко показва, че си права, но…

— А пияната ти леля смята, че го е видяла снощи да напуска къщата в такси, заедно с много черни найлонови торби…

— Знам. И ако ги е взел, Кати, никаква милост!

— Не ти вярвам; накрая ще заявиш, че той е жертва, че заслужава нашето съчувствие.

— Защо се държиш така с мен? — попита натъжено Нийл.

— Не знам, Нийл, наистина не знам. Искам да убия и Уолтър, и себе си. Ако бях малко по-мила, онези глупачета нямаше да избягат.

— Прекалено много работиш.

— Не, аз просто не намерих време, там е разликата.

— Имам изненада за теб.

— Изненада ли? — погледна го уморено тя.

— Разговарях с Том по този въпрос; той каза, че може да се оправи без теб и аз резервирах една седмица в Мароко за двама ни!

Очакваше да я зарадва, но тя сякаш остана разочарована.

— Нийл, много мило от твоя страна, но отказвам.

— Резервирано е!

— Сега не мога да мисля за нищо друго, освен за децата, а и не ми се иска да ходя никъде, прекалено сме заети.

— Том каза…

— Том е мил човек и казва това, което мисли, че другите биха искали да каже. В повечето случаи — добави тя, като се сети за плачещата на телефона Марчела. — Може ли да поговорим друг път, Нийл?

— Когато решиш, че си в настроение — отвърна обидено той.

Останалата част от пътя до „Дъ Бийчис“ изминаха в мълчание.

 

 

Купата за пунш беше изчезнала, когато полицаите претърсиха бараката, но намериха много други неща и помолиха Кати да ги види. Първоначално тя реши, че сред тях няма нищо, което им е принадлежало. Но после забеляза няколко салатиери и една ленена покривка.

— Салатиерите ни бяха подарени от родителите на Нийл миналата Коледа, покривката е с избродирани инициали заради пералнята, където я даваме — заяви тя.

Съпругът й кимна. Полицаите изглеждаха убедени. На Уолтър нямаше да му се размине, когато го намереха.

Джок обясни пред тях за липсващия компютър.

— И искам да знаете, че племенник или не, възнамеряваме да предприемем всички необходими мерки.

 

 

— Може да са навсякъде — проплака Мъти.

— Те са само на девет години, ще привлекат вниманието на хората и все някой ще започне да ги разпитва. Освен това са толкова характерни, полицаите ще ги открият за нула време — успокояваше ги Джералдин.

— Не, полицаите нямат представа къде могат да са, непрекъснато настояват да се сетим за евентуални места, но никой от нас не знае нищо за живота на бедните дечица. Защо не ги оставиха тук, при нас, вместо да ги присаждат обратно в „Дъ Бийчис“?

— Трябваше да го направят — отговори Лизи, която все още твърдо вярваше, че решението е било правилно.

— Да, и там им беше много добре — смъмри я съпругът й. — Толкова добре, че най-накрая избягаха!

 

 

Том не можеше да си намери място. Не можеше да се отърси от мисълта за Марчела. Сигурно е била страшно отчаяна, за да признае терзанията си пред Кати и да я моли така. Марчела винаги държеше на имиджа си на самоуверена личност. Дали щеше да е по-различно, ако той бе вдигнал телефона? Може би тогава щеше да отговори с нормален глас, че го боли прекалено много, за да говори за нещо, което не може да бъде променено. Тогава тя нямаше да чака и да плаче в някаква телефонна кабина. Тази картина не му позволяваше да се съсредоточи. Най-сетне реши да отиде при родителите си. Те седяха с Джо в кухнята и играеха бридж за трима. Брат му изглеждаше така, сякаш отгоре му се бе срутила стена — лявото му око беше затворено, устната — подута, а част от косата му бе обръсната на мястото, където го бяха шили.

— Боже мили! — възкликна Том.

— Нали е ужасно! — отвърна майка му. — Бедният Джо се блъснал на заден ход в една стена и само пряката намеса на Господ го спасила от по-тежки наранявания.

— Дясната стена ли беше? — попита той.

— Да, дясната — кимна предпазливо брат му.

— А сега какво ще стане?

— Сметките ще се платят — отвърна доволно Джо.

— Но на тази цена.

— Може да се каже, че цената не е никаква.

Баща им се намръщи, за да даде знак, че разговорът трябва да бъде променен в друга посока. Том им съобщи, че близнаците са изчезнали и никой не знае къде да ги търси.

— Тези двамата ще се оправят и сами, нали са Мичъ лови — изсумтя Мора.

— Мамо, те са много странни деца, приемат всичко буквално, всичко може да им се случи.

— А я кажи, Марчела все още ли е на онази почивка в Лондон?

— Казах ти, че иска да бъде модел и за тази цел трябва да бъде в Лондон.

— И добре ли вървят нещата? — поинтересува се учтиво Джи Ти Федър.

— Така мисля, татко. Чувам, че се справяла добре.

— Странно — намеси се Джо. — Аз пък чувам точно обратното.

 

 

Приятелят му Дерек със спортната кола не искаше Уолтър да отседне в дома му.

— Ти и без това все създаваш неприятности, Уолтър, а сега, след като казваш, че те преследват, не мога да си позволя апартаментът ми да бъде претършуван от полицията.

Съществуваше голяма вероятност да открият кокаина и черните торби със съдържанието от бараката в „Дъ Бийчис“.

— Може ли да оставя багажа?

— Не, върви на пазара — посъветва го Дерек. — Там ще го разтовариш за нула време.

— За жълти стотинки.

— Е, вземи стотинките и ги заложи на някой кон, тогава ще бъдеш съвсем на чисто — отговори Дерек, който искаше Уолтър да не се появява повече в живота му.

 

 

Сара беше неуморна в усилията си да ги открие, препрочиташе отново и отново записките си с надеждата да попадне на някаква полезна информация. Отби се на „Уотървю“, за да разпита Кати и Нийл за интересите на близнаците.

— Ами, обичаха онова куче и точно затова са го взели — обясни Кати.

— Какво правеха вечер, докато бяха тук?

— Известно време се занимаваха с домашните, после обичаха да редят пъзели… Не знам какво друго, Нийл, ти знаеш ли?

— Задаваха въпроси през цялото време… Колко печелиш, колко често се чифтосвате…

— Сара, нали не е възможно да ги е убил някой? — Лицето на Кати бе изкривено от тревога.

— Разбира се, че не — отвърна Сара, но гласът й потрепери.

— Всичко ще бъде наред, двамата са способни да оцелеят при всякакви обстоятелства — въздъхна Кати.

— А на теб как ти се струва почивката? — поинтересува се Сара.

— Отложена е засега — побърза да се намеси Нийл.

Кати се ядоса. Защо беше съобщил на Сара за тази почивка, като че ли е нещо уговорено? То вече нямаше значение, но въпреки това я заболя.

 

 

Джералдин не можеше да работи, мислите й я връщаха непрестанно към близнаците. Чакаха я две важни поръчки, имаше среща и с Ник Райън. Но странните, развълнувани, бледи лица на близнаците не й излизаха от ума. Те бяха толкова забавни на възстановителното парти в апартамента й и направиха бис, тъй като мислеха, че хората това и очакват. През цялото време бе успокоявала другите и дори им се бе присмивала за безпочвените страхове. Но тя също беше много разтревожена. Всички бяха чували какви ли не страховити истории за изчезнали деца. Джералдин разтърси твърдо глава. Спазваше стриктно правилото да не се отдава на мрачни размисли. Концентрирай се трескаво върху работата си, а когато не можеш да го направиш, тогава се съсредоточи, все така трескаво, върху сексуалния и светския живот. Тази вечер щяха да ходят с Ник на театър. И двамата планираха той да остане в „Гленстар“. Знаеха го, макар никой да не го бе изрекъл на глас. Късната вечеря в ресторант беше свързана с много проблеми. Трябваше да търсят място за паркиране, нямаше да могат да шофират след две чаши вино, освен това бе невъзможно да си поговорят, тъй като съседите по маса обикновено вдигаха много шум. По-добре беше да купят пушена сьомга и да я занесат в апартамента на Джералдин. Идеята наистина беше превъзходна, освен това във фризера имаше от прелестния хляб на Том Федър. Ник взе и бутилка вино. А трябваше ли да си тръгне в определен момент след вечерята? Не, нощта бе тяхна. Въпросът беше уреден. Любовната връзка беше започнала.

 

 

Мъти отиде при Санди Кийн, инстинктивно воден от ежедневие си навици.

— Днес не ми се залага, умът ми е другаде — рече той.

— Както искаш, но вчера наистина имаше късмет — отвърна Санди.

— Вчера не съм залагал, имах си предостатъчно грижи.

— Е, спечели седемдесет лири.

— Единият от двама ни явно си е изгубил ума, вчера даже не съм се доближавал дотук.

— Знам, Мъти, казаха ми.

— Кой ти каза.

— Близнаците.

— О, Боже, в колко часа?

— Първото надбягване в Уинкънтън.

— Може ли да ти използвам телефона? Трябва да се обадя в полицията.

— Ще доведеш полицаите тук и ще им кажеш, че съм взел залог от малолетни? Побъркал си се!

— Не, Санди. — Мъти вече набираше номера. — Ти не разбираш. Полицаите търсят навсякъде децата. Няма ги вече от два дена.

 

 

Тази следа обаче не им помогна особено. Значи през нощта децата се бяха навъртали заедно с кучето в околностите на „Сейнт Джарлат“ до отварянето на гишетата за залагане.

— Чувствам се малко по-добре, като знам, че имат седемдесет лири — каза Кати.

— Да, но това означава, че няма да им се наложи да се приберат скоро вкъщи — отвърна Мъти и прехапа устни.

 

 

Търсенето бе съсредоточено в много по-голяма степен около „Сейнт Джарлат“, отколкото в близост до „Дъ Бийчис“. Там децата се бяха чувствали най-щастливи, там бяха отишли да вземат Хувс и бяха написали бележката си. Лизи преглеждаше снимките с Мод и Саймън, полицаите й бяха поискали снимка, която щяха да използват, ако до утре не научеха нищо ново. Очевидно се бяха отказали напълно от Кенет и Кей. Лизи извади една голяма кутия, не трябваше да си позволява да мисли, че им се е случило нещо. Все пак се намираха в Ирландия, нищо лошо не можеше да им се случи тук.

— Искам да кажа, нали никой не би сторил нищо лошо на деца? — попита тя полицая, докато му показваше снимката, на която Саймън и Мод стояха пред църквата в народни носии.

— Да се надяваме, мисис Скарлет.

— Разбирате ли, човек трябва да ги познава, за да разбере колко са особени, просто не са от този свят, не живеят в реалността. Идва им нещо на ума и го следват неотстъпно.

— А дали биха се доверили на непознати, как смятате?

— Биха тръгнали и с Джак Изкормвача, ако се появи на прага с някакъв план.

Лизи отпусна глава на масата и зарида на глас. Мъти се приближи и я погали неловко по рамото.

— Ако сме знаели какви луди мисли са се въртели в малките им главички, когато са напуснали „Дъ Бийчис“, щяхме да ги намерим за нула време — поклати глава той.

 

 

Половин Дъблин точно това се и опитваше да направи — да отгатне какво са мислили. Но безуспешно. Мод и Саймън бяха оставени толкова дълго време да се справят сами в един странен, проблемен и несигурен живот, че си бяха измислили свой малък свят, където никой не можеше да ги последва.

Близнаците не предполагаха каква драма бяха създали. За тях всичко бе от просто по-просто. Мъти беше обещал да ги заведе на конните състезания за рождения им ден, за да чуят истинския тътен на копитата. И той явно бе отишъл точно там, на състезанията извън Дъблин, а съпругата му Лизи не искаше да си признае. Тогава съставиха план. Щяха да отидат на състезанията и да се срещнат с Мъти. Да го попитат право в лицето какво бяха направили, за да го ядосат. Имаха пет лири и осемдесет и три пенса. Това бяха много пари, но дали щяха да им стигнат до окръг Килкени? Цяла нощ обсъждаха идеята. Никой нямаше да се възпротиви. Баща им беше някъде със стария Барти, майка им напоследък изобщо не ставаше от леглото, а Уолтър бе напуснал къщата. Приготвиха по една найлонова раничка с допълнителен чифт обувки, голям пуловер, пижами, буркан сладко, един хляб и две резена шунка. По повод на сапуна възникна оживена дискусия. Саймън смяташе, че там, където отиваха, вероятно имаше сапун; според сестра му, тъй като щяха да спят в навеси, плевници или направо на полето, бе истинска лудост да си мисли, че ще има сапун. Все пак взеха един, за всеки случай. А веднага след съмване, когато първият автобус мина покрай улицата, близнаците се запътиха за „Сейнт Джарлат“. Нямаше да тръгнат без Хувс. Пет лири обаче нямаше да ги отведат до Килкени.

— Какво правят хората, когато се нуждаят отчаяно от пари? — попита Мод.

— Или ги заработват, или крадат, или печелят от лотарията — отвърна брат й.

— Лотарията се тегли едва в събота.

— Офисът на Мъти — възкликна Саймън.

После всичко стана съвсем лесно. Анализираха вестника дълго, преди да влязат, след което попълниха хартийката, която им подадоха. Мистър Кийн ги познаваше добре.

— Как е работата? — попита както обикновено той.

Те отговориха, че всичко е наред и заложиха. Две лири на коня с името Интернет Дрийм.

— Нарушавам всички правила заради вас — каза мистър Кийн. — Допускам и малолетни, и малки четирикраки зверчета.

— Мъти ни помоли да го пуснем вместо него.

— Къде е той самият? Вчера също не е идвал.

И това бяха планирали. Не можеха да обяснят, че е отишъл на конните надбягвания в Килкени, тъй като тогава щеше да залага там.

— Днес трябва да върши куп уморителни неща за съпругата си Лизи, затова помоли ние да пуснем залога — каза Саймън.

Санди Кийн кимна.

— А ще може ли да почакаме тук, за да му занесем после печалбата?

— Ще имате ли нещо против да изчакате навън; прекалено сте малки, за да ви виждат тук.

— Но навън е студено, мистър Кийн.

— Добре, но седнете някъде, където няма да ви виждат.

Двете деца стояха безмълвно до надбягването. Интернет Дрийм спечели с трийсет и пет към едно и те взеха парите, които щяха да ги отведат до Килкени. На Хувс пътуването с влак му хареса; той общуваше с другите пътници, като поставяше глава в скута им, а те очевидно бяха доволни от неговата компания.

— Какво ще правим, ако му се припишка? — прошепна Мод в ухото на брат си.

— Какво правят другите хора, които пътуват с кучета? — попита все така шепнешком той.

Огледаха се. Никой друг нямаше куче.

— Може би той ще разбере, че такива неща не се правят във влака — отсъди оптимистично Мод.

В този момент Хувс видя едно кожено дипломатическо куфарче и реши да се облекчи върху него. Децата скочиха ужасени и предупредиха собственика на куфарчето, който се бе зачел във вестника си.

— Можете ли да го сложите другаде? Той помисли, че това е стълб на улична лампа.

— Тази грешка се прави често — отвърна човекът.

— Къде да го заведа? Не мога да го провеся през прозореца — каза Саймън.

— Заведи го там, където се съединяват двата вагона, и гледай настрани, сякаш нямаш нищо общо с това — посъветва го пасажерът.

Когато се върнаха, се разговориха с него, обясниха му, че отиват на конните надбягвания.

— И пътувате сами?

— Там ще ни посрещнат.

— Татко ви?

— Да — отвърна Саймън.

— Не — отсече сестра му в същия момент. — Той ни е втори баща всъщност.

— Той ще залага ли днес?

— Не, но ще изучава цяла сутрин формулярите — обясни Мод.

— Страхотно. Важното е човек да се чувства щастлив.

— Днес вече имахме късмет, спечелихме с Интернет Дрийм — заяви гордо момчето.

Човекът го изгледа с нараснал интерес.

— И в какво съотношение?

— Трийсет и пет към едно — отвърна Мод.

— Хмм, може би ще бъде най-добре да не се отделям от вас. Между другото, как избрахте Интернет Дрийм?

— По името — каза Саймън.

— И кой заложи за вас?

— Направихме го сами.

— О, наистина оставам с вас, вие може да ми помогнете да спечеля — възкликна човекът.

Представи се като Джим, приятелите му го наричали „Злочестия Джим“; щял да вземе такси до надбягванията, ако искали, можели да дойдат с него.

— Много благодаря, мистър Злочести — каза Мод. — Но нали знаете, не трябва да се качваме в колите на непознати…

— До конните състезания и без това има автобус — допълни брат й.

Злочестият Джим се качи заедно с тях в автобуса.

— Къде ще се срещате с баща ви? — попита той.

— О, там някъде, той ще се оглежда за нас.

По-добре беше да се отърват от Джим. Той задаваше въпроси, на които им бе трудно да отговарят.

— Мислим да поразходим Хувс.

— Беше ми приятно във вашата компания. Ще ми позволите ли да ви купя нещо за пиене след третото надбягване, в бара край касите за залаганията. И на баща ви също, ако се откриете дотогава.

 

 

Близнаците търсиха навсякъде Мъти, но без никакъв успех. След третото надбягване отидоха на срещата със Злочестия Джим.

— Спечели ли нещо? — попитаха те.

— Тук завися напълно от вас.

— Още не сме огледали формулярите.

— Ами татко ви, той няма ли някаква идея?

— Не — отговори Саймън. Решиха да се преструват, че са се срещнали с Мъти; възрастните не обичаха да мислят, че децата са сами. По-добре да създават впечатлението, че има кой да се грижи за тях.

— Къде е той сега?

— Каза, че ще се отбие.

— Какви са намеренията ви за следващото надбягване?

— Ние не сме специалисти, Джим — призна момичето.

— Е, не може да се справите по-зле, отколкото се справих аз.

Двамата се вгледаха съсредоточено в листа.

— Лъки Чайлд — реши Мод.

— Не залагат особено за него.

— Виж му килограмите, а и не се е справил зле последния път.

Мъти ги бе научил да разчитат жизненоважните знаци.

— Ще заложа петдесет на него — заяви Злочестият Джим.

Мод и Саймън се замолиха горещо Лъки Чайлд да спечели. И той наистина спечели, макар и на косъм.

— Слава Богу — промълви Мод.

— Много е лесно, нали? Чудя се защо татко и старият Барти, и хората, които имат проблеми с парите, не го правят през цялото време — възкликна брат й.

— Според мен имат проблеми с парите, точно защото го правят през цялото време — отговори момичето.

— Може и да си права.

— Все пак съжалявам, че не заложихме и ние десет лири на Лъки Чайлд.

— Но ако не бяхме спечелили, щяхме да се озовем в отчайващо положение — каза Саймън, който все още нямаше план къде да прекарат нощта.

Злочестият Джим търсеше сред тълпата близнаците, за да им даде част от най-голямата сума, която бе печелил през живота си. Тези малчугани бяха толкова чудновати! Искаше да се види отново с тях и то не само за да им даде парите. На Земята имаше много малко хора, способни да спечелят в един ден от Интернет Дрийм и Лъки Чайлд. И тогава си даде сметка, че всъщност дори не им знае имената.

Мод се чувстваше уморена и донякъде разтревожена заради нощта, която им предстоеше.

— След като не е дошъл днес, значи ще пристигне утре.

— Какво ще кажеш, ако спим тук?

— Но те ще минат да огледат, иначе всички ще си стоят тук и през трите дни — отговори Саймън.

 

 

Взеха автобус до Килкени. Вървяха дълго, за да намерят подходящо място, и най-сетне го откриха. Бутнаха някаква врата и се озоваха в обширен хамбар, пълен с изпочупена селскостопанска машинария. Беше идеално за тях; нямаше да имат проблеми с Хувс, освен това имаше отделена седалка от автомобил, на която можеха да спят. Дадоха на кучето едното парче шунка, а другото си поделиха. Утре щяха да намерят Мъти и проблемите им щяха да свършат.

Спаха много добре, тъй като бяха изморени. Събудиха се от лая на Хувс. Бяха го завързали за вратата да не би да реши да се прибере сам на „Сейнт Джарлат“. Момичето се огледа. Нямаха повече чисти дрехи, разполагаха със стар хляб и половин бурканче сладко. Днес трябваше да намерят Мъти.

 

 

Вече бяха готови да признаят, че всъщност не знаят къде да търсят Мъти.

Мод седна.

— Уморих се да търся — заяви тя.

— Ами ако не е тук? — И Саймън беше уморен.

Сега вече съмненията им бяха изречени на глас. И думите не можеха да бъдат върнати. Саймън се стресна толкова, че изпусна каишката и Хувс хукна с шеметна скорост през тълпата. Децата се ужасиха. Хувс бе от кучетата, които можеш да си позволиш да пуснеш от каишката, когато си в парка, на полето или на морския бряг, но не и сред толкова много хора. Не беше изключено да направи големи поразии от страх или просто поради непознатото чувство да бъде на свобода. Чуваха лая му, докато напредваше из множеството. Спуснаха се след него… Хората отстъпваха встрани пред обърканото и истерично животно. Конете вече напускаха арената, където ги оглеждаха, и се подреждаха, готови за старта.

— Моля те, Хувс, моля те, не отивай на хиподрума, помощ, помощ, ще го убият — извика Мод и се пльосна на земята, като си разрани коленете и челото. Но веднага стана и продължи да тича.

— Моля ви, спрете кучето! — крещеше Саймън.

От всички страни ги гледаха с досада и им подвикваха недоволно, че тук не е място за кучета, че конете могат да се уплашат и да се изправят на задните си крака… Кой ги беше пуснал? В крайна сметка Хувс реши да не излиза на хиподрума и зави към един сравнително по-свободен участък, където бяха паркирани коли и фургони за коне. Огледа се диво и се спусна към един джип. Шофьорът нямаше как да спре навреме. Близнаците видяха всичко като на забавен кадър. Видяха как Хувс полетя във въздуха и после падна на земята. И не помръдна повече.

 

 

Мъти седеше на халба бира със своите „колеги“; мненията бяха разделени на две по въпроса дали Санди Кийн е трябвало да приема залога на децата. Но как да откаже? А не се ли бе сетил, че нещо не е наред? Къде бе между другото самият Мъти през последните два дена? Всички искаха да разберат отговора. Мъти отговаряше уклончиво за еднодневния си престой в болницата и върна темата отново към децата. Те не можеха да живеят вечно със седемдесет лири, така че рано или късно щяха да се върнат. Все пак нямаше как да обиколят всички места за залагане в Дъблин или да отидат на конни състезания.

— О, Боже! — промълви Мъти. — Бях им обещал да ги заведа в Гауран Парк за рождения им ден. Може да са отишли там.

 

 

Уолтър се запъти към близката агенция за залагане с нищожната сума, която бе получил на пазара. Видя някакво вълнение в далечината, но не му обърна внимание. Днес щеше да си тръгне оттук с достатъчно голяма сума да плати дълга си, е, не целия, но солидна част от него. И тогава всичко друго щеше да се разреши. Него го биваше да дава обяснения.

 

 

Мод изгуби съзнание, като видя злополуката, около нея се събра цяла тълпа. Въведоха децата в сградата, където се правеха залаганията. И ги увериха, че за кучето им има кой да се погрижи.

— Мъртъв ли е? — попита момчето с обляно от сълзи лице.

— Как се казваш?

— Хувс — отвърна Саймън.

Този отговор ги обърка, но не успяха да изкопчат нищо повече от него, беше изпаднал в шок и не можеше да говори. Междувременно почистиха раните на сестра му, дадоха й горещ чай, но тя продължаваше да трепери. Най-сетне успяха да разберат имената на децата и пуснаха веднага съобщение по радиоуредбата.

— Тук, в информационния офис, има две деца в плачевно състояние. Моля, възрастните, които придружават Мод и Саймън, да се явят при нас. Децата са особено нетърпеливи да се срещнат с мистър Мъти.

 

 

Уолтър беше минал вече покрай няколко гишета за залагане, очевидно все повече ставаха тези, които възлагаха надеждите си на Брайт Брас Нек. Беше постъпил мъдро, като го предвиди. И в този момент чу съобщението. Не повярва на ушите си, дяволските деца го бяха последвали дотук. Но това беше невъзможно. Беше пътувал на автостоп на три етапа. Какво правеха тук? И тогава чу някой да казва, че това са същите деца от злополуката с джипа и кучето. Както обикновено, в последните минути около гишетата се бяха събрали тълпи от хора. Съобщението бе повторено с по-голяма настоятелност. Уолтър тръгна към информационния офис.

После всичко стана скорострелно. Полицията в Килкени бе известена от Дъблин, че има вероятност изчезналите деца да са на конните състезания. Организаторите и охраната на състезанията, които започваха да губят надежда, че ще открият някога с кого са тези деца, изпитаха огромно облекчение; нещо повече, то ги правеше герои. Един от ветеринарните лекари на хиподрума съобщи, че Хувс ще живее. Щеше да окуцее и може би щеше да се наложи да ампутират едната му лапа, но със сигурност щеше да остане жив. Младата жена, която караше джипа, бе утешена с толкова брендита, че вече не бе в състояние да шофира и трябваше да бъде откарана в дома й. Мод и Саймън, изключително щастливи от радостната вест за кучето, не повярваха на очите си, когато при тях се появи Уолтър. Лицата им светнаха, тъй като разбраха, че всички ужасни неща, които бяха извършили, им бяха простени; прегърнаха го здраво и за първи път в живота си младежът се почувства подъл и низък.

— Вие ли сте мистър Мъти, сър? — попита един от полицаите.

— Това е Уолтър, брат ни — заяви гордо Мод.

— Дойде да ни намери — допълни доволно Саймън.

— Търсят по телефона Саймън и Мод, някой си мистър Скарлет.

— Мъти! — изпискаха щастливо и двамата.

А отвън, където надбягванията продължаваха, съобщиха, че Брайг Брас Нек е спечелил с единайсет към едно.

 

 

Единодушно обявиха Мъти за герой, но той се чувстваше като последен негодник. Разбира се, че бе обещал на децата да ги заведе. Всичко станало единствено по негова вина, от начало до край. Кати обаче настояваше, че вината била нейна, защото не осъзнала доколко близнаците зависят от другите. Трябваше да ги пусне в разбитата си фирма, да им обясни точно кога, на коя дата след сватбата ще ги посети. А да забрави рождения им ден беше направо непростимо. Нийл твърдеше, че за голяма част от случилото се вината е негова. Той бе повярвал на брата на баща си, че е най-добре да се спазва принципът за предимство на кръвните връзки. Сара заяви, че всички са се побъркали. Тя бе тази, която бе изтървала положението, защото се бе увлякла по проекта за бездомните. Саймън и Мод бяха нейна отговорност и всъщност нямаха дом в истинския смисъл на думата. Кенет Мичъл не говореше почти нищо. Бяха му съобщили, че големият му син е заподозрян в сериозно престъпление, включващо кражба и вандализъм. Кей се наливаше по цял ден с водка, като твърдеше, че пие минерална вода. Скоро така или иначе някой щеше да разбере, но това нямаше значение, тъй като Кенет очевидно щеше да се впусне в поредното си пътешествие. И този път може би всичко щеше да свърши и къщата „Дъ Бийчис“ щеше да бъде продадена.

 

 

Джералдин се върна заедно с Ник Райън в апартамента си за предвидената лека вечеря. Ник отвори бутилката вино.

— Действаш ми много успокояващо — заяви той.

Джералдин се замисли над думите му. Може би беше прав — тя нямаше претенции, не мърмореше. Той никога не я виждаше с мръсна престилка, имаше време да го изслуша, да се погрижи за себе си, не беше жената, която трябваше да гледа децата му, да забавлява скучните му гости, да поддържа дома му така, както би искал той.

— Много хубав комплимент — отвърна тя, — но би ли ме извинил, искам да разбера дали има новини за децата?

На телефонния секретар вече я чакаше съобщение. Бяха ги намерили, живи и здрави. Лизи и Мъти бяха отишли в Килкени, за да ги вземат. Джералдин затвори очи от облекчение. Бяха се наслушали на ужасяващи истории, всичко можеше да им се случи. Върна се при Ник.

— Добри новини, прибират се вкъщи — обяви тя и не подхвана повече тази тема. Мъжете не обичаха да им говорят безкрайно за хора, които не познават. А Джералдин познаваше мъжете.

 

 

Сара закара Мъти и Лизи до Килкени, за да вземат близнаците.

— Сигурна ли сте, че семейство Мичъл няма да имат нищо против, ако останат тази вечер при нас? — попита страхливо Лизи.

— Не, мисис Скарлет, ще бъдат даже много доволни.

— Просто не искаме да създаваме неприятности.

— Вие ги обичате, нали? — попита внезапно Сара.

— Е, че кой не обича деца, още повече че нашите, без Кати, заминаха за Чикаго.

— В такъв случай сигурно сте се разстроили от новината за Кати?

— Каква новина? — възкликна Лизи.

Сара осъзна, че те не знаеха за спонтанния аборт на дъщеря си. Нийл наистина й беше казал, че е поверителна информация, но не предполагаше, че е чак толкова поверителна.

— Мислех, че Кати ви е съобщила за намирането на Мод и Саймън — отвърна безпомощно тя и прехапа устни.

 

 

Беше късно, когато телефонът звънна.

— Кати?

Младата жена четеше в кухнята, съпругът й работеше на голямата маса.

— Да, кой се обажда?

— Уолтър.

— О! — промълви тя.

Историята, която бе чула, не беше особено ясна, но както изглежда този път той бе успял да се държи нормално и беше помогнал на близнаците.

— Все още съм тук; те изглежда смятаха, че трябва да изчакам, докато някой дойде за Саймън и Мод.

— Добре.

— Просто, питах се, кой ще ги вземе…

— Майка ми, баща ми и тяхната социална работничка.

— А ще има ли и… как смяташ?

— Да, смятам, че ще има…

— Разбирам — измънка той. Настъпи мълчание. След което Уолтър заговори отново: — Предполагам, вече е прекалено късно да те помоля за…

— Прекалено късно е, Уолтър.

— Разбирам.

— Искаш ли да разговаряш с Нийл или да ти казвам довиждане? — попита младата жена.

— Довиждане, Кати.

 

 

Новината толкова зарадва Том Федър, че той направи торта и отиде да я остави на „Сейнт Джарлат“. Прикрепи към нея картичка „Честит рожден ден и добре дошли вкъщи на Мод, Саймън и Хувс“ и я повери на съседите на Мъти и Лизи. Беше наистина щастлив, че децата са живи и здрави. Веднъж бе казал на Марчела, че един ден и техните деца ще бъдат такива, със своя собствена индивидуалност. Помнеше снизходителната й усмивка, може би Марчела не възнамеряваше да има деца. Стана му неприятно от забележката на Джо, че нещата в Лондон не вървели добре за нея. Цялата тази болезнена история щеше да има някакъв смисъл, ако поне тя бе получила това, което искаше.

 

 

Тази нощ Нийл поиска да я люби, но тя обясни, че е уморена.

— Уморена си, казваш? — повтори той.

— Утре трябва да стана рано, да взема децата и да ги заведа на училище; всички мислят, че трябва да се върнат веднага на училище, така цялата история ще отзвучи най-безболезнено.

— Разбира се, както смята мадам възпитателката — отвърна той, обиден и недоволен от отказа й.

Това бе поредната нощ, когато заспаха далеч един от друг.

 

 

На другата сутрин Ник Райън напусна дискретно „Гленстар“. Бяха прекарали паметна вечер, „прелестна и важна вечер“, както се изрази той. Ник очевидно се чувстваше неловко покрай цялата тази ситуация и факта, че няма да може да се върне в гостоприемния апартамент и тази нощ.

— Наистина ми се иска…

Джералдин го възпря.

— Нека не си губим времето в желания — заяви тя и наля превъзходно кафе в красиви порцеланови чаши. — Ще очакваме следващата прекрасна вечер.

Той си тръгна, а тя вече знаеше, че е хлътнал до уши. Въздъхна и отиде да се обади на сестра си. Там всички бяха щастливи. Засега близнаците щяха да останат на „Сейнт Джарлат“, Кати бе отишла вече, за да ги закара на училище, лапата на кучето нямаше да бъде ампутирана, а Сара бе заявила, че Мъти и Лизи трябва да кандидатстват за възможността да гледат децата в дома си. Тя смяташе, че имат голям шанс да получат разрешение.

 

 

Шона Бърк се обади по телефона.

— Страхотни новини, намериха децата.

— Приятно ми е да го чуя — отвърна Джеймс Бърн. — Къде са сега?

— При Мъти и Лизи Скарлет.

— Е, моля се на Бога да ги оставят там — заяви той.

Няколко минути по-късно се обади Кати.

— Най-после добри новини.

— Току-що научих и аз. Не е ли прекрасно? — каза той.

— Не, въпросните новини са свързани и с брат им. Полицията търси Уолтър Мичъл, намерили са доста от нашите неща в „Дъ Бийчис“ и вече са сигурни, че той е извършителят на кражбата с взлом.

— Не искам да развалям доброто ти настроение, но това не беше проникване с взлом, точно това създаде проблемът със застрахователната компания.

— Е, той така го е направил — отвърна нетърпеливо младата жена.

— Кати, постави се на тяхно място… Братовчедът на съпруга ти влиза в твоята фирма с ключ. Това няма да промени мнението им, че цялата работа е организирана отвътре.

Тя му благодари учтиво, затръшна слушалката и изкрещя вбесено към телефона:

— Много ти благодаря, че ни провали деня!

— На кого благодариш? — попита Том.

Тя му обясни.

— Уолтър е хитър; нищо чудно да им каже, че е наша идея, само и само да не получим застраховката.

— Не, никога няма да се сети сам — успокои я съдружникът й. — По-сериозен е въпросът как се е добрал до ключовете?

— Може да ни е видял, като изпълняваме церемонията и да се е промъкнал, за да ги вземе — предположи Кати.

— Но ние започнахме да я правим, след като го уволнихме.

— И какво искаш да кажеш?

— Малшанс е, че ти е братовчед.

— О, как ми се иска да знам къде се намира братовчедът Уолтър в този момент.

 

 

Братовчедът Уолтър бе провел три телефонни разговора след цялата лудница на конните надбягвания. Единият от тях беше с Кати; после се обади на баща си да му каже, че съжалява, но положението е напечено и няма да се прибира вкъщи за известно време.

— Все пак е хубаво, че с децата не се случи нищо лошо — добави младежът.

Баща му изглеждаше странно дистанциран.

— Заради тях над главите ни се изсипа адски огън — социална и истинска полиция дни наред влиза и излиза от „Дъ Бийчис“, а онова ужасно момиче, за което се ожени братовчед ти, твърдеше, че си ограбил фирмата й и настояваше да претърсят стаята ти. Други пък питаха майка ти колко пие, ама наистина.

— Знам, татко.

— Не, не ми разправяй, че децата били невинни. На тяхната възраст отишли и заложили на някакъв кон, завели кучето на Мъти на конните надбягвания, последното място, където може да се заведе едно куче, за малко не загинаха и изведнъж, кой знае как, се оказва, че всичко това е по наша вина. Не мога да си обясня защо не си останаха тук като нормални деца.

 

 

Третият човек, на когото се обади Уолтър, бе Дерек. Предупреди го, че полицията най-вероятно ще стигне и до него, затова да вземе мерки и да не оставя в дома си неща, които не би трябвало да бъдат там.

— Нали няма да ми искат сметка за нещата, които си откраднал — попита Дерек.

— Не, всичко е тук.

— А ти какво ще правиш?

— Ще стоя по-надалеч, докато суетнята се поуталожи. Ще се видим, като се върна в Дъблин.

— Внимавай, Уолтър, можеше да бъдеш и в по-лоша ситуация — опита се да го успокои Дерек, който се чувстваше малко виновен. Доловил тона му, Уолтър реши да направи последен отчаян опит.

— О, Дерек, след пет часа би могъл да съобщиш, че кредитната ти карта е изчезнала.

— Нали не си я взел? — изрева младежът.

— Знам номера й и смятам да си купя еднопосочен билет.

— Закъде? — паникьоса се Дерек.

— Успокой се, само до Лондон. След пет часа ще изляза от летище „Хийтроу“ и по това време ще бъде най-удачно да им се обадиш и да съобщиш, че кредитната ти карта е изчезнала.

— Уолтър, не е честно.

— Не е честно ли? Само един кирлив самолетен билет, когато ме заплашва затвор? Помисли трезво, Дерек.

— Добре, след пет часа ще имам нов номер и за твое добро се надявам да си купил с парите ми само един самолетен билет.

 

 

Сара изглеждаше смутена, когато Кати отиде да я види.

— Знаеш ли, че родителите ти искат да вземат законно децата при себе си?

— И какви са шансовете им?

— Знаеш, че не става дума за осиновяване…

— Знам. Бедните приютяват, богатите осиновяват.

— Проблемът е, че родителите на Мод и Саймън са живи и лесно могат да се обърнат към съда, а според закона…

— Законът не може да си различи задника от лакътя, когато става дума за тези неща.

— Повярвай ми, аз съм на твоето мнение.

— Знам. Ти си неуморна за тези неща, също като Нийл. Той казал ли ти е, между другото, че в крайна сметка ще бъде свободен да отиде с теб на онази конференция през февруари?

— Но няма ли да сте заминали дотогава? — Сара също бе изненадана.

— Къде да сме заминали? — попита Кати. Сара изведнъж започна да търси съсредоточено мобилния си телефон. — Къде да сме заминали?

— Не, явно съм се объркала с други хора, които заминаваха за Англия… Не ми обръщай внимание, последните дни не съм на себе си.

Кати я изгледа замислено. Сара бе пребледняла като платно.

 

 

Чувстваше се изморена от връткавата работа около приготвянето на многобройните дребни сандвичи, соленки и сладки за коктейла, организиран от Питър Мърфи. Той увери Кати многократно, че щял да присъства каймакът на каймака, непременно да каже на леля си. Кати се изуми, че той използва все още подобни фрази.

— Той си пада по леля ти, да знаеш! — заяви Джун. — Надявам се и на нас да ни се точат мъжете, когато станем на четирийсет години.

— Знам, но съпругът ти няма търпение да сложи край на галопа ти към точенето в определени области. Тази сутрин е говорил с Том, за да го пита що за тържество е това.

— Не му обръщай внимание, той е побъркан.

— Той те обича.

— Може някога наистина да ме е обичал, за двайсетина минути, когато бях на шестнайсет.

— Не се подценявай, Джун, той наистина те обича. Защо иначе ще се обажда?

— Не знам, но не бих се обзаложила върху чувствата му към мен. Ти направо вкъщи ли се прибираш?

— Да, тази вечер е ред на Том и Кон да разтоварват буса, ние с теб се прибираме при нашите мъже.

— Е, ти ще бъдеш щастлива да видиш твоя мъж, както и той — тебе, това е разликата.

 

 

— Днес беше ли уморително? — попита Нийл.

— Не. Съжалявам за снощи.

Не попита за тазвечерния им ангажимент, никога не питаше за техните ангажименти, независимо дали ставаше дума за коктейлите на Питър Мърфи, за модно ревю или погребение. Това си оставаше за него странната работа на Кати.

— Днес си се виждала със Сара — започна той, стори й се смутен.

— Питах я за близнаците. Дали има шанс да ги дадат на нашите.

— И какво каза тя?

— Ами, каза, че законът може да не ги одобри, тъй като са възрастни и представители на работническата класа, но аз отговорих, че това са глупости и тя се съгласи с мен.

— Но разговаряхте ли за нещо друго?

— За какво?

— Окей, започвам направо: тя ми се обади и призна, че е нагазила лука.

— За какво?

— Знаеш! Сега ти играеш на гатанки.

— Не знам, кажи ми.

— Ами тя се изпуснала пред теб, че аз все още се интересувам от онази работа за бежанците.

— Е, разбира се, че се интересуваш — отвърна объркано младата жена. — Не съм и предполагала, че тази идея ще се изпари от главата ти; изобщо не се учудвам, че продължаваш да мислиш за нея, наистина.

— Работата е там, че те отново ми направиха това предложение, само че с променени условия.

— И ти смяташ да го приемеш.

— Само след като разговаряме сериозно.

— И затова разговаряш сериозно със Сара?

— Кати!

— Искам да си направя една хубава дълга вана.

— Моля те, не се дръж така.

— Слушай, Нийл, разбира се, че ще поговорим сериозно, но не по това време на нощта. Сега отивам да легна във ваната и предпочитам да го направя като твой приятел, вместо да водя глупав и безсмислен спор с теб.

— Приятно къпане тогава, приятел — предаде се той.

 

 

Том Федър покани Шона Бърк на вечеря. Заведе я в малък френски ресторант.

— Обещавам, че няма да се отдам на изследване и критикуване на храната — обяви с извинителна усмивка той. — Хората казват, че вечно правя дисекция на всяко блюдо и го изследвам, така че отдалеч виждат конкурента в мен.

Шона го увери, че и с нея е същото, тя непрестанно търсела нови идеи за работата си. И си ги записвала. Един неин познат даже помислил, че записва думите му.

— И да не би да казваше нещо тайно? — попита Том. Оказа се, че говорел за мотоциклети, а Шона си записвала името и адреса на фирмата, която разпространявала климатични инсталации. — Виждахте ли се отново? — поинтересува се младият мъж.

— Не, но вече не си нося бележник на срещите.

— Много мъдро, макар че аз от доста време вече не съм излизал.

— Липсва ли ти?

— Марчела ли? — попита изненадано той.

— Извинявай, Том, не е моя работа. Обикновено не си пъхам носа в живота на другите.

Той обаче не изглеждаше възмутен.

— Ами, липсва ми по-скоро това, което си въобразявах, че ни свърза, отколкото това, което беше в действителност. Може би човек винаги се чувства така след приключването на някаква връзка.

След вечерята Том откара Шона до „Гленстар“ и отказа поканата за кафе под предлог, че на другия ден трябва да става рано, за да приготви хляба. Когато паркира на „Стоунифийлд“, забеляза, че някой седи на стъпалата. Беше Марчела.