Мейв Бинчи
Аленото перо (6)

Пета глава
Май

Казаха на Хувс, че отиват само на гости и след това ще се върнат.

— Знам, че изглежда глупаво, на мен обаче ми се струва, че той разбира всичко — рече Мод.

— Че защо да не разбира, нали е чистокръвно куче? — отвърна Мъти.

— Има ли и чистокръвни хора?

— Не — заяви натъртено Кати. — Всички хора се раждат еднакви, просто някои от тях си измислят, че са по-чистокръвни от другите.

Видя как я изгледаха и двамата й родители и осъзна колко безполезни бяха думите й. Не можеше да приеме също така, че Нийл е прав, като настояваше да върнат близнаците на биологичните им родители. Нищо не бе в състояние да я убеди, че е справедливо, но трябваше да се примири и да го приеме.

— Хайде, деца, влизайте в микробуса и ме заведете да видя вашата къща.

— Мъти и Лизи може ли да дойдат?

— Един ден и те ще дойдат, но днес ще бъдем само ние — отговори Кати, като се опитваше да не гледа към родителите си, които ги изпращаха с натъжени очи.

Голяма и зле под държана, къщата беше на сто и петдесет години, аристократично жилище, видяло и по-добри дни. Нямаше толкова внушителен вид като „Оукландс“ — алеята пред нея не беше нито толкова широка, нито толкова дълга и добре поддържана. Затова пък имаше привлекателен вид с правилните си пропорции и виещите се растения около прозорците. Отдавна неизползван тенискорт и изпочупена градинска беседка напомняха за отминала слава. Децата се вглеждаха тревожно в Кати, очаквайки реакцията й.

— Каква хубава къща — възкликна тя с ентусиазъм, който не изпитваше. — Приятно е да растеш на такова място.

И двамата огледаха със съмнения дома си. Само преди няколко месеца те крадяха храна, обръщаха се към Кати като към слугиня, хвърляха дрехите си по пода. А какви бяха сега!

Кенет Мичъл ги приветства по-скоро като почетни гости, а не като децата, които бе изоставил преди няколко месеца.

— Великолепно — заяви той, когато Кати влезе с близнаците.

— Здравей, татко — обади се Саймън.

— Саймън, добър момък. Добро момче. И Мод, разбира се, и тя е чудесна.

Погледна неопределено към младата жена, сякаш се опитваше да се сети откъде я познава. На външен вид той приличаше на брат си, но не бе напълнял като него. Според обясненията му липсата на коремче се дължеше на „пътуванията“ му. От съпругата му нямаше и следа. Кати реши да се обърне към своя домакин с малкото му име.

— Е, Кенет, както казваш, всичко е великолепно. Да изчакаме ли Кей и Сара, преди да огледаме къщата?

— Да огледате ли? — учуди се той.

Кати също се почувства объркана.

— Кей, твоята съпруга?

— О, да, ще слезе всеки момент, още се приготвя.

Никаква топлота, никаква радост, че ги вижда, а майка им дори не се бе появила. Мод като че ли също се чувстваше неудобно.

— В колко часа ще дойде Сара? — попита тя.

Кенет Мичъл я погледна изненадано.

— Социалната работничка — поясни Кати.

— Но аз помислих, че вие сте социалната работничка.

— Не, Кенет, аз съм Кати Скарлет, дъщерята на хората, които се грижиха за твоите деца, докато теб те нямаше в Ирландия. Освен това съм омъжена за Нийл, сина на брат ти Джок. Социалната работничка Сара трябваше да се срещне с нас тук…

Неудобството, ако изобщо бе способен да изпита подобно нещо, му бе спестено от звъна на вратата. Чу как домакинът посрещна със завиден чар новодошлата и дори с още по-голямо объркване. И имаше защо, реши Кати, като я видя: тя изглеждаше на не повече от седемнайсет-осемнайсет години, много висока, красива, с огнена коса и изключително самоуверена.

— Здравейте, Мод, Саймън. Всичко наред ли е?

— Ами, Сара, нали виждаш… — започна момчето и Кати усети завист.

— Бяхте ли вече в стаите си?

— Тук сме от няколко минути — отговори Саймън.

— Даже не сме видели мама — добави сестра му.

— Окей. Вървете да си видите стаите и след това се върнете при мен.

Децата заизкачваха послушно стълбището. Сара извади цигара.

— Ще пуша в градината, ако предпочитате, мистър Мичъл — заяви тя, като се намръщи така заплашително, че той се паникьоса отново.

— Не, не, моля ви. Искам да кажа, както предпочитате…

— Приятно ми е да се запознаем, Кати — продължи тя. — Навярно вече мразиш настойчивостта ми — заяви приятелски тя.

— Сигурна съм, че покрай твоята работа знаеш колко преувеличават хлапетата — усмихна се Кати.

— А твоят съпруг? Той смяташе, че връщането на децата е проблем за теб.

— Не, Сара, не мисля, че имам проблеми. — Гласът й стана сериозен. — Доведох ги тук на гости. Баща им, който е брат на моя свекър, ме помисли за социалната работничка, което ме изненада малко, а майка им така и не се появи да ги посрещне, което ми се струва странно.

— Нийл казва, че ти и твоето семейство сте се сближили изключително много с тях. — Сара я наблюдаваше внимателно.

— Все някой трябваше да се сближи с тях — отвърна раздразнено Кати. — Слушай, правя всичко според правилника. Те са тук на задължителното посещение. Защо не се занимаваш с посещението и не ме оставиш на мира? И без това мен няма да ме има тук, когато се върнат окончателно.

През цялото време Кенет Мичъл местеше поглед от едната към другата, сякаш гледаше тенисмач. Когато двете спряха, той предложи чай и видимо се изненада от резкия им отказ.

— Приготвил съм подноса — обяви натъжено той.

— Много гостоприемно от твоя страна, Кенет — заяви Кати с тон, който накара социалната работничка отново да вдигне очи.

— А къде е Уолтър? — попита тя, след като погледна записките си.

— Уолтър ли? — повтори неопределено Кенет.

— Синът ти — опита се да му помогне Кати.

— Цялото семейство трябваше да бъде тук — добави Сара.

— Предполагам, че е на работа.

Светът около него ставаше все по-объркан. Но затова пък пристигането на други хора го спасяваше в неудобните ситуации. В този момент се появиха децата, хванали майка си за ръце. Кей Мичъл изглеждаше толкова крехка, сякаш и най-лекият вятър можеше да я събори. Имаше приятна усмивка.

— Здравей. Радвам се да те видя — обърна се тя към Кати.

— Вече изглеждаш по-силна.

— Така ли? Това е добре. Ти идвала ли си в болницата?

— Да, от време на време, но важното бяха посещенията на децата. — Кати хвърли поглед към социалната работничка с надеждата, че тя слуша внимателно и си прави изводи.

— Толкова от нещата ставаха като в мъгла, сякаш се случваха с някой друг.

— Някакъв знак от брат ви Уолтър? — обърна се Кати към близнаците.

— Той почти ни е оправил леглата — каза Мод.

— Не ги беше оправил, беше оставил само чаршафите и калъфките…

— Но те бяха влажни, затова мама ни помогна да ги сложим в електрическата сушилня — обясни момичето.

— Та това не е работа на Уолтър. Нямаме ли мисис Някоя си, която да оправя леглата? — попита озадачено Кенет.

— Мисис Някоя си започва работа при вас едва от другата седмица — отвърна саркастично Кати.

— Мисис Бари, както виждам от записките си — обади се Сара.

— Значи сега чакаме Уолтър, така ли?

— Той трябваше да бъде тук — каза неодобрително социалната работничка.

— Дали да не му се обадим, как мислите? — предложи Кенет.

— Може би ще е добре. — Сара не си пилееше напразно думите.

— Ами, някой… Искам да кажа къде… — запелтечи Кенет.

— В офиса на брат ти, адвокатската фирма на Джок Мичъл.

Кати вече не успяваше да скрие сарказма си. Сара се усмихна едва забележимо. Настана голяма суетня и ровене из телефонния указател, но този път никой не помогна на Кенет. Оказа се, че Уолтър бил тръгнал и трябвало да пристигне всеки момент.

— И Уолтър ли живее тук? Това ли е неговият дом?

— Ами, той вече е голям мъж, не е нужно да се отчита всяка вечер.

— Виждам, че понякога остава да спи при приятели. — Социалната работничка записваше нещо.

— Но стаята му е тук…

— Заключена — обяви Саймън.

— Ти откъде знаеш? — Сара бе заинтригувана.

— Имахме люлеещо се дървено коте и черно-бял телевизор. Помислих, че Уолтър ги е взел, докато бяхме при Мъти и Лизи. И ние нямаше да имаме нищо против — побърза да допълни момчето, очевидно не желаеше да създава неприятности на никого.

— Не е ли странно да си заключваш стаята, когато живееш със семейството си — произнесе Сара.

— Кога ще дойдем тук завинаги? — поинтересува се Мод.

— Когато желаете — засия баща й.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Усмивката на майка й беше до ушите.

— Когато приключим с документацията — обясни социалната работничка.

— Кати, ти успя ли да обясниш на Сара всичко за посещенията при Хувс, за сватбата на дъщерята на Лизи с онзи мъж, с когото спи в едно легло в Чикаго?

— Аз бих… — започна Кенет. И отново бе спасен, този път от Уолтър. Той бе дошъл с велосипед, беше разчорлен и задъхан.

— Здравейте, хлапета, майко, татко, Кати. — Кимна на всички и залепи на лицето си типичната за Мичълови усмивка. — А вие сигурно сте Сара? Не сте ли прекалено млада… за тази работа?

Кати го изгледа отчаяно. Дано само Сара не се поддаде на чара му, на падналата в очите коса, на неприкритото му възхищение.

— Трябваше да бъдеш тук преди четирийсет и пет минути — обяви строго социалната работничка.

Уолтър се опита да замаже работата с усмивка.

— Но за щастие вече съм тук.

Сара призова за внимание, като се изкашля.

— Ако Мод и Саймън ще се връщат да живеят тук, ще се наложи да прегледаме приготовленията.

— Какви приготовления точно? — Кенет мислеше, че всичко това надминава способностите му за проумяване. — Искам да кажа, аз съм тук и майка им е тук и тези… мили хора, които се грижиха за тях, докато аз не си бях тук, нещо, което нямаше как да се избегне, защото Кей лежеше в болницата… Това е всичко, нали?

— Не, мистър Мичъл, не е. И вие го знаете, вече сме говорили. Мод и Саймън са наша отговорност, докато разберем кое е най-добре за тях и за тяхното бъдеще. Да започнем с училището. — Сара подреди записките си. — Миналия септември близнаците са имали проблем с училището. Трябвало е да бъдат водени всеки ден, но не е имало кой да го прави. Затова са изпуснали много учебни дни. Но откакто живеят на „Сейнт Джарлат“, се справят добре. Вие съгласни ли сте да продължат в същото училище — там са си създали приятели и освен това има автобус, ако няма кой да ги взема.

— Добре е да свикнат с автобусите — обади се Кенет.

— Достатъчно по този въпрос. Храненето. Вие ли ще готвите, мисис Мичъл?

— Да, разбира се, освен това ще идва мисис… Нали някой ще идва да ни помага за ужасните неща?

— Да, скъпа, някоя си мисис Барингтън — намеси се Кенет.

— Мисис Бари — поправиха го в един глас Кати и Сара.

— Колко глупаво от моя страна.

— Достатъчно. Сега да поговорим за спането. Казвате, че на леглата имало влажни чаршафи.

— Които ще бъдат проветрени и изсушени — уточни Кей.

— Добре. Възниква обаче въпросът за липсващ люлеещ се кон и черно-бял телевизор.

— Не съм казал, че липсват. Може да са в стаята на Уолтър. — Саймън искаше нещата да бъдат ясни.

— Която е заключена — уточни Кати.

— Имам право да си заключвам стаята, всеки го има.

— Разбира се, но ще може ли да влезем и да видим дали липсващите неща на децата са там?

Кати бе присвила очи, усещаше страха му. В тази стая имаше нещо, което Уолтър не искаше да бъде видяно.

— Извинявай, Кати, мислех, че това е работа на Сара.

— Знаеш ли нещо за тях? — попита го невъзмутимо социалната работничка.

— О, те бяха стари и негодни за продаване. Дадох ги на приятели преди цял век. Съжалявам, но реших, че двамата сте много големи за дървени котета. Нямах представа, че все още имате нужда от тях.

Кати разбра, че ги беше продал.

— Но не сме големи за телевизор — заяви Саймън.

— А и аз много харесвах люлеещото се коте — проплака Мод.

— Е, може би Уолтър има някакъв подарък за вас в стаята си… — предположи Кати.

— Слушай, Сара, това лов на вещици ли е или що? Ти си тук, за да се увериш, че Саймън и Мод ще се върнат в дома си сред приятна семейна среда. И изведнъж всичко се свежда до мен, до това дали съм си оправил леглото или не съм…

Изглеждаше толкова разстроен и натъжен, че Сара се хвана.

— Нямаме желание да оглеждаме твоята стая, но искаме да разберем какъв би могъл да бъде твоят принос за завръщането на брат ти и сестра ти.

Уолтър направи пауза и се усмихне триумфиращо към Кати. Нямаше да има инспекция. После се обърна към социалната работничка.

— Това, за което се надявам сега, след като семейството ни се събра отново, е да се опознаем по-добре. Искам да науча повече за техните интереси и притеснения, за да не става така, че отново да дам на някой приятел някое дървено конче. Така ли е, Мод?

— Или телевизор — добави момичето.

Последваха още доста точки, на които родителите им отговориха неопределено, а по-големият им брат — с топлота и ентусиазъм. После настана моментът близнаците да бъдат върнати на „Сейнт Джарлат“. Нямаше прегръдки: Кей ги целуна по бузата и насочи към тях гордия си, замъглен поглед. Сара и Уолтър излязоха, за да си сравнят велосипедите. Нейният беше сгъваем.

— Много е удобен за такси, когато си уморен или пиян — обясни тя.

— Да те закарам обратно? Аз съм с микробус, колелото ти ще се събере отзад.

— О, не мога.

— Още не е пияна — уточни Саймън.

— Не е, но може да е уморена, а и така ще минем през „Сейнт Джарлат“ и ще я запознаете с Хувс.

— Вече видях „Сейнт Джарлат“ и ми е известно как се грижат родителите ти за тях — отвърна Сара.

— Но не си виждала Хувс и сватбените им тоалети.

— Страхотна идея, Кати — възкликна одобрително Саймън, докато се качваха в колата. — Така тя ще може да види нещата, които наистина имат значение.

Двете жени се спогледаха. И спонтанно се разсмяха.

 

 

Вторият урок по готварство на Джеймс Бърн беше в четвъртък.

— Каза ли какво би искал? — провикна се Том от кухнята.

— Не, оставя на нас да решим. О, по дяволите!

— Пак ли се изгори? — Младият мъж се появи тичешком, но този път тя си беше порязала пръста. — Между другото така ти се пада, щом използваш консерви.

— А как да добавя доматено пюре, без да отворя консерва?

— Ела да го измием. А на въпроса за пюрето отговорът е следният: като изстискаш тубичка с пюре или, ако все пак предпочетеш консерва, с електрическото съоръжение на стената, вместо да се мъчиш с отварачката.

— Бързах.

— Не се и съмнявам, ще бъдеш страхотна реклама за компанията — мърмореше той, докато превързваше пръста й. — Ела в предната стая и поседни…

— Че аз не съм в шок — възпротиви се Кати.

— Аз обаче съм. Хайде.

— Ето че пак започваш, кудкудякаш като…

Седнаха в предната стая върху големите дивани, чиято дамаска бе ушита от Лизи. Кати вдигна крака върху ниската маса с елегантни готварски списания.

— Някой ден трябва да изчетем нещичко от тях — каза тя.

— Но рецептите им ще бъдат вече демоде. Какво ще правим с Джеймс?

— Последния път правихме пушена риба и пиле с естрагон. Сега предлагам нещо по-червено, по-силово.

— Шунка със смокини по пармски, филе в сметанов сос с гъби?

— Ще каже, че предястието е прекалено лесно и ще започне да се суети с филето — поклати глава младата жена.

— Имал ли е някога деца?

— Какво се сети изведнъж?

— Не знам. Може да е странно, но ми се струва, че той не подготвя тази вечеря за жена.

— Откъде ти дойде наум? Може би на следващото парти ще донесеш и кристален глобус.

— Той го прави, за да покаже на някого, че го обича, но му е трудно, защото е пълен със задръжки.

— Ти пък нямаш никакви задръжки. Защо тогава не го попиташ направо? — заяде се Том.

— Изглежда се вживях във възпитанието на Мод и Саймън и съм прихванала нещичко. Надявам се, че това няма да съсипе личността ми.

— Засега няма подобни признаци, но ще бъда нащрек, за всеки случай.

— Глупак. Какъв десерт измисли?

— Мелба.

— Е, остава само да го научим. Хайде, Том, почивката приключи — каза Кати и влезе в кухнята.

В този момент телефонът иззвъня. Беше Джеймс Бърн, който се възпротиви и срещу трите предложени от тях блюда.

— Изглежда прекадено просто, все едно че е купено от магазина — аргументира се той.

— Слушай, ще ти покажем как да нарежеш смокините, как да подредиш шунката.

— Филето…

— Страшно е вкусно, поднесено със соса…

— Но тя ще помисли, че съм взел мелбата от сладкарницата.

Сега поне знаеха, че е „тя“!

Може би, но ако й обясниш как си го направил? Повярвай ми, забавно е — почти се примоли младата жена.

Имаше си предостатъчно грижи. Не искаше сега счетоводителят им да се намръщи, пръстът й пулсираше, плачеше й се заради Саймън и Мод, Фреди Флин и съпругата му ги бяха помолили да им приготвят вечеря, дължеше обяд на Хана Мичъл, нямаше представа какво да правят за сватбата на сестра й, която беше само след два месеца, непоносима й беше мисълта бедният й баща да разхожда онова куче всеки ден до гишето за залагания, косата й изглеждаше ужасно сплескана и безцветна, Хана имаше право. Нямаше да слуша нито дума повече от Джеймс Бърн.

— Джеймс. — Гласът й изплющя като камшик. Том вдигна изплашено глава. — Ние поставяме ли под съмнение твоите баланси? Или твоята концепция за разликата между приходите и разходите? Не, нищо подобно. Казваме си: „Джеймс е специалистът в тази област, за чиито съвети плащаме.“ Ние пък сме специалисти в нашата област, за чиито съвети ти плащаш. Така. Ще се видим в четвъртък.

Затвори или по-точно тръшна телефона. Нямаше нужда да поглежда към Том, той я съзерцаваше с отворена уста.

— Е? — попита войнствено тя.

— Ами, добре.

— Което значи?

— Че личността ти определено не се е променила.

Кати се засмя и съдружникът й прекоси стаята, за да я прегърне. Той беше невероятен компаньон, винаги успяваше да разведри ситуацията.

— Нуждая се от твоя съвет, Том.

— Нуждаеш се от силен транквилант. Но съветът ми трябва да бъде изпълнен, за да подейства.

— Как ще забавлявам Хана? Опитвам се да размахам маслинова клонка, но не ме бива за това.

— Какво предлага Нийл?

— Попита ме защо изобщо си правя труда да я каня? Но той е мъж.

— Сериозен недостатък! Само двете ли ще бъдете?

— Да. Мога да понеса високомерните й нравоучения за час и половина, но не и да гледам как прави същото с някой друг.

— Реши какво искаш — да й хареса вашата среща или да скъсаш веднъж завинаги.

— Добър въпрос. Знаеш ли, бих искала Хана да си прекара приятно.

— Тогава я покани тук?

— Тук?

— Разбира се, покани я на обяд другия понеделник. Аз ще ви сервирам, после ще включа телефонния секретар и ще си тръгна.

— Няма ли да го приеме като проява на ниска класа?

— Та ние вече сме модна компания — оцеляваме шест месеца. Тя ни даваше шест дни, доколкото си спомням.

— О, Боже, партито в чест на откриването. Бях забравила думите, които си разменихме тогава.

— Тя обаче не ги е забравила. Наистина, Кати, тук е подходящо за раздаване на маслинови клонки. Хайде, обади й се.

— Не съм сигурна, Том.

— Какво чух преди няколко минути за професионалния съвет? Обади й се.

— Ти не си професионалист в тази област.

— Как да не съм! Та аз слушам за Хана Мичъл, откакто се запознахме в колежа по кетъринг. Обади й се веднага.

Хана Мичъл прие. Идеята й се стори прекрасна. Доста от приятелите й бяха чували за „Аленото перо“. Щеше да им бъде интересно да разберат какво представлява отвътре.

— Както изглежда, Мод и Саймън се прибират на „Дъ Бийчис“ идната седмица — каза снаха й.

— Да, какъв ужасен епизод за всички. Но бедната Лизи беше чудесна, тя свърши добре тази работа. — Кати остави мълчанието да се проточи достатъчно дълго, та свекърва й да се досети. — А, да, исках да кажа че… Лизи и Мъти свършиха страхотна работа, това имах предвид.

— Е, добре ли мина? — попита Том.

— По-добре, отколкото се надявах.

— В такъв случай кажи благодаря.

— Благодаря, Том.

Изключително усещане беше да не се страхува от тази жена след толкова много години.

 

 

Том отиде да вземе Марчела от работа.

— Днес дойде брат ти — изненада го тя.

— Той никога досега не е идвал два пъти за няколко седмици. Какво става?

— Каза, че подготвял ревю… „Модата на Федър“. Иска не само публика, а и продажби, прелива от идеи. Срещал се е с Шона, ще се срещне и с Джералдин, за да му направи допълнителна реклама. — Марчела изглеждаше възбудена.

— Според теб ще дойде ли изобщо да ни види? — Прободе го неочаквана ревност, единственият му брат бе дошъл в Дъблин и, както изглежда, се бе срещал с целия град, освен с него самия.

— Разбира се, че ще дойде. Просто се отби да ме види… защото… Том, няма да повярваш, той иска да бъда един от манекените на неговото ревю.

Очите й танцуваха.

— Надявам се и се моля с цялото си сърце… дано ти даде тази работа!

 

 

— Съжалявам, че не успях да се кача до „Дъ Бийчис“, делото продължи безконечно — извини се Нийл.

— Не съм те и очаквала. — Кати приготвяше вечерята в кухнята. Говореше без капчица досада. При него винаги се явяваше нещо непредвидено. — А и не можеше да направиш нищо, за да помогнеш… те се държаха като семейството от ада, но пък ще си получат обратно децата.

— Запозна ли се със Сара? Страхотна е, нали?

— Да, наистина.

— Впечатли ме силно и ще помогне за онзи проект за бездомните. Хубаво е да имаме социален работник в екипа, тя разполага с цялата статистика… — вдъхновено й обясняваше той.

Ентусиазмът му я жегна. Имаше намерение да му разкаже за заключената стая на Уолтър, за плана си да забавлява майка му на територията на фирмата, за менюто, което смятаха да подготвят за венчавката в стил Чикаго през юли. Но всичко това изглеждаше безкрайно тривиално пред неговия проект за бездомните. Проекта, в който бе приета Сара… Преди време тя също ходеше на тези срещи, но тогава все още не съществуваше „Аленото перо“.

 

 

В събота Кати вече се чувстваше ободрена и в състояние да заведе децата на посещение при родителите им. Отиде до „Сейнт Джарлат“ да ги вземе.

— Мамо, на колко години става Джералдин тази есен? — попита тя, когато близнаците излязоха с Хувс и нямаше как да я чуят.

— Чакай да видя. Аз съм най-голямата… Ами, сега ще навърши четирийсет. Представяш ли си, бебето на семейството на четирийсет години!

— Дали би искала да направи парти? — промълви дъщеря й.

— Нима не я познаваш по-добре от нас? Ти как мислиш?

— Не я познавам чак толкова добре, нямам представа например какво харесва и дали би искала да се спомене, че е на четирийсет години.

— Но нали непрекъснато си ходите на гости? — изненада се Лизи.

— Напоследък не е така. Мамо, тя хубава ли беше като млада?

— Определено. И дива. Няма да повярваш… С баща ти вече бяхме женени, но аз не можех да отида у нас, без майка ми да изреди безкраен списък с оплаквания от Джералдин — не се прибирала преди полунощ, не си подготвяла домашните, обличала се като уличница… Много съжалявам, че бедната ни майка не доживя да види какво излезе от нея в крайна сметка.

— И кога се промени тя?

— О, имаше един приятел, не си спомням името му, но той беше много изискан и тя започна да се променя, за да излиза с него. След като се разделиха, тя тръгна отново на училище. Бедната ни стара майка мислеше, че Джералдин се опитва да се изучи, за да може Теди — така се казваше той, Теди — да си промени мнението за нея. Както и да е, от любовта им не излезе нищо и никой не е споменавал повече за него. Теди! От години не се бях сещала.

 

 

Този път подносът с чая бе на масата. Кей започна да налива с нестабилна, трепереща ръка от тежкия чайник. Кенет като че ли бе по-наясно със заобикалящата го действителност и с факта, че собствените му деца, които бе изоставил в продължение на месеци, нямаше да му бъдат върнати автоматично. Беше разбрал, че трябва да изиграе определено шоу, за да си ги получи обратно.

— Две очарователни дами и моите любими близнаци… Прекалено голямо щастие — заяви той.

Децата го изгледаха стреснато. Днес баща им се държеше дори по-лигаво от миналия път.

Сара заговори първа.

— Можем ли да обсъдим няколко въпроса, мистър Мичъл? — изрече рязко тя.

— Скъпа госпожице… всичко, абсолютно всичко.

В този момент Кей влетя в стаята.

— Направила съм кифлички — извика тя, задъхана от вълнение.

— Но, майко, ти не… — Саймън не довърши мисълта си, тъй като Кати се намръщи заплашително. Кей бе затоплила купените от магазина кифлички в старанието си да придаде по-нормален вид на дома си.

— Племенникът ти Нийл ми обясни снощи за финансовите ви споразумения — продължи Сара, без да обръща внимание на кифличките. — Очевидно баща му е уредил къщата да бъде ипотекирана и сумата да се вложи в банка.

— Много мило от страна на Джок.

— Той ми даде тези цифри. Уточнихме, че тази част ще отива за техните дрехи, училищни нужди, книги, такса за автобус и т.н., тази част — за поддръжката на къщата, включително и заплащането на мисис Бари за три дни седмично и на градинар за половин ден седмично.

— Звучи прекрасно — заяви Кенет.

— С колко според вас може да допринася Уолтър за семейния бюджет?

Лицето на Сара бе безизразно, макар че знаеше колко безполезен е въпросът.

— О, бедният Уолтър няма такава възможност — засмя се майка му.

— Ами неговата стая и храната? Все пак той ходи на работа и получава заплата.

— Трябва да е много беден, тъй като понякога работи за сервитьорския, искам да кажа — за кетъринговия бизнес на Кати и Том — обади се Мод.

— Но занапред едва ли ще разчита на него като източник на доходи — уточни Кати с тон, който не оставяше никакви съмнения.

Сара я погледна с усмивка. Наистина беше хубава, като се усмихнеше. Смешните й коси на клечки и високите ботуши не влизаха в сметката.

— Разбира се, бихте могли да му вземете стаята, ако не я използва? — заяви дяволито социалната работничка.

— О, не, това е домът на момчето — отвърна Кенет. — Между другото, той ви остави бележка… Предназначена е за всички.

Сара зачете на глас:

— „Скъпа Сара, съжалявам, че днес няма да мога да бъда на срещата. При последното ви посещение съпругата на братовчед ми намекна, че съм нямал желание да си покажа стаята. Не искам в никакъв случай връщането на децата да бъде забавено заради маловажни недоразумения. Затова я разтребих и сега е готова за оглед. Моля, чувствайте се свободни да я видите, ако искате.“ — Всички слушаха внимателно. — Няма нужда да го правим, но много мило от негова страна — промърмори социалната работничка.

Каквото и да бе складирал в стаята си Уолтър, каквито и откраднати стоки да бе имало там, сега със сигурност бяха преместени. Огледаха къщата, спалните, увериха се, че бельото е сухо, а банята — в добър вид. Сара вършеше всичко съзнателно и педантично. Провери дали пералнята работи, прегледа съдържанието на кухненските шкафове и сроковете на годност на храните във фризера. Зададе практични въпроси относно работата, която щеше да върши мисис Бари, увери се, че не липсват почистващи препарати и дори влезе в градинската барака.

— Няма нищо за косене на тревата — отбеляза тя.

— Че ние имахме голяма електрическа косачка — учуди се Кенет. — Спомняш ли си, скъпа?

Кей се замисли дълбоко.

— Уолтър я занесе на поправка — сети се Саймън.

— Кога се случи това, Саймън? — обади се Кати.

— Преди цяла вечност, когато живеехме тук — поясни момчето. — Струва ми се, че беше тайна.

— Защо?

— Май че я беше повредил и искаше да я поправи, преди да са разбрали мама и татко.

— Кога стана това? Можеш ли да си спомниш? — намеси се Сара.

— О, миналото лято — отговори Саймън, който никога досега не си бе задавал въпроса защо машината не е върната в бараката, дори и сега не бе разтревожен особено.

— Ще изчакаме ли идването на Нийл, преди да се договорим за връщането им тук? — попита Сара, докато двете с Кати се разхождаха из подивялата градина.

— О, разбира се. — Тя беше сигурна, че той няма да дойде. Беше го оставила на „Уотървю“ да говори по телефона за някаква нова криза. — Уолтър е продал косачката. И нещата на децата — обясни тя.

— Нямаме доказателства.

— Щеше ли да повярваш, ако го беше казал Нийл? Нека го попитаме, като дойде.

Ако дойде, помисли си тя. Но се оказа, че се е излъгала; когато се върнаха в къщата, той беше там.

— Чичо Кенет, огледал ли си всичко, за да се увериш дали нещо не е изчезнало по време на отсъствието ви? — попита той.

— Как би могло да изчезне? Нали Уолтър беше тук.

— Знаеш колко безнадеждни са младите. Например часовници, сребърни вещи?

— Наистина се питах къде ли сме заврели онзи малък пътнически часовник, че не можем да го намерим — изчурулика бедната Кей.

— Аз пък не откривам сребърните четки — додаде озадачено съпругът й.

— Да направим списък — предложи Нийл.

— Така ли мислиш?

— Да — отвърна твърдо младият адвокат. — Нали разбирате, когато оценявахме вашето имение, включихме в сметката всички неща, които притежавате. Ще трябва да намалим цената, ако се окаже, че някои от тях липсват. Освен това длъжни сме да дадем списък на полицията, ако искате да се възползвате от застраховката си.

— Добре е да го покажем и на Уолтър — предложи Кати, — тъй като е възможно да е занесъл някои неща на поправка.

— На поправка? — попита объркан съпругът й.

— Да. Преди малко Саймън ни каза, че Уолтър бил така мил да занесе новата електрическа косачка на поправка и макар да го е направил миналото лято, все още не я е взел… Очевидно още не е поправена.

Нийл кимна.

— Нали разбра за какво става дума, Сара? — попита той.

— Напълно.

— Добре, сега да огледаме къщата. Вие ще ни помогнете ли, Саймън и Мод? Острите ви млади очички ще свършат страхотна работа.

— На мен ми се струва, че шахът с мраморните фигурки не е там, където трябва… Всъщност не го виждам никъде — обади се момчето.

— Мога ли и аз да пиша на същия бележник като Сара? — поинтересува се сестра му. — Искам да кажа, ако е възможно — добави тя.

Сара скъса няколко листа и й подаде бележника си. Нийл й се усмихна с благодарност. И тогава Кати забеляза погледа, който тя насочи към него. Беше пълен с възхищение.

 

 

— Кати, Джералдин е.

— Хората винаги казват така, но аз наистина мислех да ти се обадя.

— Да не би да си мислила за неделния обяд?

— Не, но си добре дошла. Тъкмо ще сготвя нещо, вместо разните полуфабрикати, а и ще ни бъде приятно да те видим.

— Имах предвид тук. Става дума за служебен обяд. Време е някой да направи нещо за сватбата на Мариан. Единствено хотелът е запазен…

— Залата също е осигурена.

— Том трябва ли да дойде, как смяташ?

Не й се искаше да му нарушава уикенда, както явно щеше да стане за тях с Нийл. И без това имаха толкова малко време един за друг напоследък. Затова изпита истинско облекчение, когато леля й каза да не го безпокоят през почивните дни.

— Не е нужно още, поне на този етап… Ще бъде Шона, тя е страхотен помощник в подобни дела, Джо Федър също ще бъде тук, макар и по друг повод — заради модното ревю, което подготвя, но може да подскаже идеи и за сватбеното парти.

Кати се чувстваше уморена, имаше толкова проблеми на главата си.

— Страхотно, Джералдин. Да донеса ли нещо?

— Ако имаш някакъв десерт… не бих отказала.

— Шоколадово руло? — предложи Кати.

— Прекрасно, тогава до утре. Носи си бележник.

Младата жена се запита дали Том знаеше, че брат му подготвя модно ревю. Но вече беше събота вечерта, нямаше да се занимава и с този въпрос, стигаха й драматичните събития в собственото й семейство.

 

 

— Джо идва да ни види вече два пъти за един месец. Явно сърцето му е на мястото си — заяви Джи Ти по време на обяда в неделя.

— Предложих му да дойде днес, но той бил канен някъде. — Мора все още не се предаваше.

— Той подготвя модно ревю, трябва да се среща с хората, които му помагат.

— Не би трябвало да работят в неделя.

— На мен това не ми прилича много на работа, по-скоро — на говорене.

— Какво ли знаеш ти за модните ревюта?

— Какво ли наистина? Но затова пък съм благословен с добър живот, със страхотна съпруга, чудесен дом, приличен бизнес и вкусен обяд на масата в неделя. Това не е ли по-хубаво от всичко, което има Джо?

 

 

— Не, скъпа, не мога да дойда — каза Нийл.

— Окей.

— Кати, не бъди такава…

— Нийл, разочарована съм, а и се надявах да отидем на кино. Но щом имаш работа…

Обади се на Джералдин да я предупреди, но телефонът беше зает. Когато пристигна в апартамента на леля си, масата беше сложена за четирима.

— Джо няма ли да дойде? — попита Кати, като остави рулото.

— Всеки момент го очаквам.

— Значи Нийл се е обадил?

— Нийл? Не. Защо?

— Да съобщи, че няма да дойде. Той съжаляваше…

— Изобщо не съм очаквала да дойде…

— Е, всичко е наред, грешката е моя.

— Разбира се, че беше поканен, но той никога не успява да отиде където и да било, нали? — усмихна се Джералдин и се върна в кухнята.

— А, успява, вчера беше чудесен с близнаците. Като куче с кокал, нищо не беше в състояние да го отклони.

— Ако някога имам нужда от адвокат, бих се обърнала първо към него, без никакво съмнение.

— Но това не беше съдебно дело, а семеен въпрос.

— Но за неговото семейство, Кати. Иначе е прекалено зает.

Позвъни се. Беше Шона, а след няколко минути се появи и Джо. Насядаха и се впуснаха в плановете. Кати връщаше насила мислите си към разговора. Защо не принуди Нийл да дойде? Той нямаше да й откаже, ако му беше казала, че има нужда от него. Да не би да се разболяваше от грип: от няколко дни се чувстваше изтощена и раздразнителна. Внезапно й дойде ужасяваща мисъл. Не беше възможно да е бременна? Грабна календарчето и установи закъснение от три дни, но и това не беше рядкост, така че си наложи да слуша за ревюто. Щом приключеха с него, щяха да й помогнат за сестра й. А за другото щеше да мисли по-късно.

 

 

Хана застана на вратата на вестибюла и проследи с досада Джок Мичъл, който слагаше стиковете за голф в колата.

— Нямах представа, че имаш намерение да играеш и в неделя — оплака се тя.

— Да не би да си уговорила нещо? — Не му се искаше да пристигнат гости и да не го заварят.

— Не, но…

— В такъв случай ще се видим по-късно.

— Ще се прибереш ли за обяд?

— Божичко, не. Това е състезание. По-скоро довечера. Чао, скъпа.

Съпругата му влезе в къщата. Щеше да вземе неделните вестници и да излезе в градината. Напоследък не й доставяше удоволствие да седи в добре поддържаната градина на „Оукландс“. Чувстваше се самотна, колкото и да не й се искаше да го признае. Какво се бе случило с тази къща, където някога Лизи бе търкала и лъскала, Нийл бе влизал и излизал непрестанно с приятели, Аманда бе водила съученички, а колегите и приятелите на Джок се отбиваха да пийнат по нещо? Ако беше поканила някой на обяд, съпругът й нямаше да хукне към клуба. Но да остане вкъщи заради нея! Сети се за Кенет и психически нестабилната му съпруга. Беше доволна, че е по-далеч от всичките им бъркотии. Ами да, за малко не й бяха натресли онези деца. Огледа голямата, празна градина.

 

 

— Нийл? Саймън е. Имаме ли някъде наши пари? Нали се сещаш, джобни пари?

— Не получаваш ли всяка седмица по нещо?

— Да, но е само една лира и тя не е достатъчна. Искаме да купим подарък за Мъти и Лизи, преди да си тръгнем.

— О, те изобщо не биха искали…

— Но те са толкова мили и ни купиха Хувс, а той струва много пари — цялата едноседмична печалба на Мъти.

— Да, знам, но те са наясно, че вие нямате пари…

— Ние имаме много повече от тях, имаме огромната къща, пари в банката… А къщата на улица „Сейнт Джарлат“ е съвсем малка.

— Саймън, нали нямате намерение да им купувате нова къща? — засмя се Нийл.

— Не, те си харесват тяхната. Искахме да купим на Мъти хубава писалка, а на Лизи — гети. Защото я болят коленете и тя мисли, че е от студеното и влажното. Следователно, ако си има червени вълнени гети, ще й бъде топло и няма да я боли повече… Гетите струват четири лири. Освен това бихме искали да купим подарък и на Кати, тя кръстосваше непрестанно напред-назад с колата. Мод каза, че имала нужда от лак за коса, едно особено лепило, което ти задържа косите. Те са с различни цени. Ние бихме искали да й купим нещо със средна цена, около две лири.

— И какво излезе? Общо около осем лири? Това ли търсим?

— Нещо такова.

— Като те слушам, ми се струва, че има още… Хайде, казвай.

— Иска ни се да оставим една консерва за Хувс и да подарим нещо и на теб. Знам, че ти не направи чак толкова, но ще е добре да ти подарим нещо дребно.

— Наистина много мило — отговори младият мъж, като опитваше да сдържи досадата в гласа си.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че дванайсет лири ви оправят, дори ще са ви много — заяви твърдо Нийл.

— Звучи добре. Благодаря ти, Нийл.

Саймън, който щеше да се задоволи и с десет, бе на седмото небе.

— Та сега идва въпросът за трансфера на сумата.

— Какво означава това? — учуди се Саймън.

— Ами, двамата нямате банкови сметки и не мога да ви изпратя чекове. Ще трябва да ви дам парите в брой.

— Би било страхотно.

— Няма проблем. Ще ги получите днес.

— Кати ли ще ги докара с колата? Нали разбираш, не искаме тя да разбере…

— Тя не е тук в момента. Няма да научи нищо, а парите ще донеса аз.

Затвори телефона и остана известно време, потънал в размисъл. Те бяха странни, сладки създания и Кати бе извършила истинско чудо с тях, но и голямо задължение, което изисква много време. Отново се убеди колко мъдро решение бяха взели за бъдещето.

 

 

Джо Федър бе изключително съсредоточен по време на обяда. Имаше бърз ум, нещо чудесно за всеки бизнесмен, но казваше, че му липсва въображение, освен това бе изгубил напълно връзка с модната сцена в Дъблин. Първо, трябваше да разбере кои са съперниците му, после — къде успяват и къде — не, да се запознае с тенденциите на пазара, може би бяха различни в Дъблин и провинциалните градове. Искаше да бъде сигурен защо „Хейуърдс“ преминава към продажба на дрехи и за средната класа, след като разполагаше с дизайнерски помещения и богати клиенти. Изслуша обясненията на Шона — „Хейуърдс“ възнамерявал да насърчи като свои клиенти по-младите хора, двайсетгодишните жени, които си купуват по три-четири тоалета всяко лято вместо онези, които плащат цяло състояние за два дизайнерски тоалета. Джералдин направи бърз преглед на различните видове рекламни планове. Единият от тях бе наистина твърде скъп и включваше обеди с модни журналисти.

— Прекалено е скъп и се задават много неудобни въпроси — ухили се Джо.

— Имаш право — съгласи се Джералдин. — Но аз ти казвам какво може да се направи. Ето какво предлагам.

Идеята й беше преди ревюто да се организира парти за представители на пресата, да се изпратят до вестниците и списанията снимки, с различен модел, грим, прическа. Джо Федър записваше бързо, съгласяваше се с едно и оспорваше друго.

— Успя да ме убедиш — каза най-сетне той, — но аз съм само една трета от компанията. Ще разговаряш ли с двамата ми съдружници, ако се обадят?

— Разбира се, но нека първо им изпратя по e-mail моето предложение, за да знаят за какво става дума. Така ще спестим време. Ще го получат утре към единайсет.

— Изключителна бързина и ефикасност — заяви той и вдигна чашата си за наздравица.

— Ще трябва да говориш и с пресата. Държа да те предупредя, че някои от тях са изключително трудни примадони, но представителен мъж като теб, при това с ирландски акцент, би трябвало да ги омае.

— За мен ли става дума? — попита изненадано той.

Кати се усмихна. Братята Федър нямаха представа колко са хубави. И това увеличаваше още повече чара им.

Оказа се, че всички имаха полезни идеи за чикагската сватба. Кати съжали, че Том не беше тук, за да участва в разговора. Джо поиска да му опишат залата, която бяха наели… Ставаше дума за стара зала към една енорийска църква, чийто свещеник бе познат на Джеймс Бърн. Щяха да я разделят на две части, една за приема и напитките, друга — за гощавката. Междувременно първата щеше да се разчисти за танците и спокойно събираше стотина човека, разполагаше с прилична кухня и тоалетни. Мариан бе намекнала, че би приветствала присъствието на ирландско-американска тема и може би — знамена. Според Джо щеше да бъде прекалено, ако опънат по стените американското и ирландското знаме. Шона се възпротиви, смяташе, че точно това искат. Джералдин се поинтересува има ли определен бюджет.

— Разбира се, че има — отговори племенницата й. — Ако се наложи, ще го надхвърлим в името на Мариан.

Джо се изказа в полза на шведските маси. Смяташе, че е по-добър вариант и нямаше опасност да стоиш до човек, когото не харесваш. Джералдин припомни, че смисълът на мероприятието е хората да се опознаят. Според Шона съвременната тенденция не била да се смесват семействата на младоженците, а да се даде възможност всяка страна да си е самостоятелна. Джералдин бе ходила наскоро на една сватба, където си сменяли местата след всяко блюдо — мъжете се премествали на следващата маса. Кати смяташе, че сестра й би предпочела по-традиционния, ирландски стил. Разбира се, всичко зависеше от това кой как разбира традициите.

Накрая Джералдин обобщи доводите „за“ и „против“. Нищо чудно, че имаше проспериращ бизнес, умът й беше като бръснач.

Четиримата разчистиха масата и Шона и Джо си тръгнаха. Кати ги проследи от прозореца. Когато най-сетне се обърна, леля й седеше на един от диваните. Беше напълнила две чаши с вино.

— Седни, ако обичаш. И ми кажи какво има?

— Не те разбирам?

— Не се дръж така с мен. Познавам те от деня, в който се роди. Бягах от училище, за да навестявам Лизи в болницата. Ти вече бе успяла да ужасиш всички с вечния си рев… Затова не се преструвай, изминали сме прекалено дълъг път заедно, за да се лъжем на този етап. Могат да бъдат две неща. Или съм те обидила с нещо, или причината няма нищо общо с мен и тогава наистина имаш големи неприятности.

— Ти кое би предпочела, Джералдин?

— Нещо, което аз съм направила или казала. Тогава бих могла да дам обяснение и да се извиня, ако е необходимо. Естествено бих предпочела това, отколкото да мисля, че си болна или имаш сериозни проблеми в брака. Е, питам отново — за какво става дума?

— В известен смисъл и за двете, и за нито едно от тях — заяви най-после Кати. — Може да ти се стори глупаво, но се разстроих, когато ми каза, че си приемала подаръци от мъже.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Оттук до вземането на чекове има само една стъпка. Толкова е безвкусно, Джералдин. И не ти е нужно. Ти си образецът, ти си моделът за всички ни, за Бога.

— И ти си промени мнението за мен, след като ти казах за часовника, който ми подари Фреди…

— И за апартамента, който ти е подарил Питър, и за музикалната уредба, която ти е от някой друг, и за скъпия килим, и вероятно всичко останало, което имаш тук.

Изражението на Джералдин беше ледено.

— Значи вече имаш по-ниско мнение за мен.

— Да, точно така. Това е проява на толкова лош стил и вкус и е абсолютно ненужно. Ти не обичаш тези мъже, които си падат по теб, Джералдин, не си обичала нито един от тях… Те са… Бих казала нещо като купон за месо, но ти нямаш нужда от купони, ти имаш чудесен бизнес.

— Продължавай.

— Не трябваше изобщо да започвам, чувствам се ужасно, като ти хвърлям всички тези обвинения в лицето, сякаш ти се отблагодарявам за цялото ти великодушие към мен и моето семейство… Ти ме принуди да говоря. Сега вече разбирам защо не се разстрои изобщо от погребението в дома на Питър Мърфи… ти никога не си изпитвала нищичко към тях, всичко е било само заради това… — Обхвана с жест помещението, беше изчервена и разстроена. Джералдин изглеждаше невъзмутима. — Ти пожела да споделя какво ме измъчва и аз го направих. Така ли ще стоиш, мълчалива като камък?

— Не, Кати, но не очаквай и да чуеш извинение.

— Гордееш ли се с това?

— Нито се гордея, нито се срамувам, това е начин на живот.

— И никога не си обичала нито един от тях?

— Обичах Теди.

— Теди?

— Обичах го и той ме обичаше, но не достатъчно, за да остави съпругата си заради мен.

— Но това е било много отдавна, тогава не са постъпвали така.

— Беше преди двайсет и две години, хората и тогава напускаха семействата си и започваха отначало, както каза, че ще направи и Теди, и аз му повярвах, особено когато забременях. Но истината се оказа друга. — Гласът й беше абсолютно безизразен. Кати не смееше да помръдне. — Съгласихме се, че моментът е неподходящ, не помня точно за какво ставаше дума — едно от децата му тръгваше на училище или напускаше училище. Има ли значение? Но това означаваше, че не можеше да има бебе… Можех да го задържа. Но знаех, че тогава ще загубя Теди, затова предпочетох да изгубя бебето. Един от приятелите му беше лекар, не особено добър, а и аз бях в напреднала бременност. Нещата се усложниха още повече. Освен това не мисля, че лекарят бе напълно трезв, когато направи аборта. И изгубих способността си да имам деца.

— Джералдин — промълви Кати.

— Както се досещаш, бях разстроена, но мислех, че ще имам Теди. Оказа се обаче съвсем друго. Той беше нервен. Бях се превърнала в опасност за него, затова си взе семейството и замина в чужбина. Сигурно ще ти се стори драматично, но след това не си позволих повече лукса да обичам. Мъжете, с които се запознавах и които ми ставаха приятели, обичаха фирмата ми не по-малко, отколкото да бъдат в леглото с мен или да ме гледат в дантелено бельо. Така не зависех от тях за нищо. Те не могат да ми предложат дом, затова ми дават часовници или копринения килим пред теб. Съжалявам, ако това те разстройва, ако те кара да имаш по-лошо мнение за мен, ако мислиш, че е проява на лош вкус и стил. — Тя повтори обвиненията на своята племенница. — Това е всичко. Съжалявам, ако те възмущава, все пак става дума за моя живот.

— Толкова се срамувам — промълви Кати.

— Остави, Кати. Ти имаше достатъчно кураж, за да ми го кажеш, трябва да ти го призная. А какво бе другото, което няма нищо общо с мен?

— Струва ми се, че не бих могла да ти кажа нещо по-неподходящо — започна неуверено младата жена. — Мисля, че съм бременна, а това е последното ми желание в момента.