Мейв Бинчи
Аленото перо (13)

Дванайсета глава
Декември

— Един от „колегите“ на Мъти се подложи на процедури с акупунктура и проблемите с гърба му изчезнаха.

Кати сподели с Джун.

— Нищо няма да помогне на Джими, напоследък е станал като полицай: в колко съм свършвала работа, защо ми било нужно толкова много време, докато се прибера. Може да побърка и светец.

— Ако бъдем честни, сега ти му даваш известни поводи за ревност… ходиш по партита и клубове.

— Никога не съм спала с друг, откакто се омъжих преди сто години, нещо, което не може да се твърди за повечето хора, ама иди му го кажи. Направо ме задушава с подозренията си, мен, единствената безгрешна душа, останала в Дъблин.

Наистина ли повечето бяха неверни? Тя самата никога не бе изневерявала. А Нийл? Трудно беше да разбереш напоследък. Тази мисъл я стресна — червенокосата Сара я безпокоеше, но й се струваше немислимо. Но немислими бяха още куп неща и въпреки това съществуваха.

— Кати, сложила си седемдесет в тази кутия, не шейсет… — Джун я измъкна от ръцете й. Изпълняваха коледните си поръчки за канапета.

— Имаш право. — Кати разтърси глава. — Трябва да приключим бързо, тъй като ни чака и друг ангажимент, сещаш ли се?

— Добре, но моята работа зависи от това дали ти мислиш, докато действаш.

— Дадено. Аз ще мисля, ако ти дадеш на Джими името на специалиста по акупунктура. Той заслужава поне да бъде информиран.

След тези думи минаха на по-високи обороти, като прихваха в смях, когато се сблъскваха, но кутиите бяха напълнени, надписани и прибрани във взетите под наем фризери. Преди единайсет Том се върна с продуктите от „Хейуърдс“ и супермаркета. Кон и Люси също се появиха в уговорения час и петимата се настаниха в предната стая, а на масата, където някога се намираше купата за пунш, сега стояха пет от големите чаши за кафе с логото на „Аленото перо“.

— С Кати смятаме, че е справедливо да знаете колко близо сме до ръба на пропастта. Единствената ни надежда е този месец да се спукаме от работа. През януари няма да има поръчки, затова възлагаме всичките си надежди върху следващите четири седмици. За тази цел трябва да сме наясно колко дни и нощи може да работи всеки един от нас.

— Аз ще работя всяка вечер, с изключение на Коледа — заяви Кон.

— Ами кръчмата?

— Помолих да ми дадат дневните смени. Предпочитам ги. През януари ще ходя на ски с едно гадже, затова имам нужда от повече пари.

— Люси?

— Всяка вечер, освен на Коледа, и повечето дни на обяд. Чак през февруарската сесия ще залягам над учебниците. Освен това и аз ще ходя на ски с едно момче.

— Джун? — попита Том.

— Всяка нощ, включително и на Коледа.

— Ами Джими? — намеси се Кати.

— Не носи никакви пари и ще бъде доволен, че поне аз получавам нещо.

— Кати? — попита отново Том.

— Всяка нощ и всеки ден. Това е последният ни шанс.

— Почивката, уикенда?

— Ще бъда тук.

— И аз ще бъда тук през цялото време, така че в това отношение няма проблеми.

Петимата заедно щяха да се погрижат „Аленото перо“ да не фалира. Оставаше им само да приемат поръчките.

Това бе въпрос на листовки, щяха да ги разпространят на всеки ъгъл: в университета на Люси, в кръчмата на Кон, на щанда за хранителни стоки в „Хейуърдс“, във веригата за химическо чистене на мистър Райън. Том щеше да отиде в печатницата, Кати — на пазара, за да види дали на някои от сергиите ще се съгласят да продават коледните им пакети. В този момент се обади Джералдин и съобщи за намерението си да помоли Хари, един познат журналист, да напише няколко думи за тях. Уговориха се да се чуят отново в края на деня.

 

 

Когато Том отиде в печатницата, собственикът й го позна.

— Вие идвахте тук преди една година, нали вие купихте сградата на Мартин Магайър?

— Точно така — изненада се Том.

— Знаете ли как се чувства той? Ужасно нещастие преживя наистина, ужасно.

— Мисля, че е добре. Кати, моята съдружничка, се запозна с него през лятото; имахме уговорена среща, но в последния момент той не дойде.

— Как да стъпи отново там след всичко, което се случи.

— Страхувам се, че не знам.

— Синът му Франки се обеси в сградата. Оттогава не са работили дори един ден.

 

 

Пазарът беше пълен с всевъзможни коледни подаръци. Пътьом зърна една купа за пунш, също като нейната. Вдигна я и се вгледа в основата. „Награда за Катрин Мери Скарлет за отличие.“

— Колко струва? — попита шепнешком тя.

— Не е чисто сребро, но си я бива.

— Кажете ми?

— Трийсет? — предложи неуверено той.

— Двайсет — отговори тя и в крайна сметка я купи за двайсет и пет лири. — За мен е без значение, но имате ли представа откъде сте се сдобили с нея?

— Ни най-малка.

— Това е вече наистина без значение — повтори тя, забравила, че беше тръгнала за рекламата на фирмата.

 

 

Джералдин се отби в редакцията на вестника и остави информацията за „Аленото перо“, която бе написала. Хари беше стар приятел, неотдавна му беше дала телефонните номера на двама политици, така че й беше задължен.

— Ела да пийнем, Джер, имиджът ми ще се покачи, ако ме видят с готино младо парче като теб.

Приятно беше да те нарекат „готино младо парче“, но пък Хари бе значително по-възрастен от нея. Всичко беше относително.

— Няма да мога, Хари, но все пак благодаря, страшно съм заета.

— Жалко, имах нужда някой да ме ободри.

— Съжалявам, какво е станало?

— Старите ми приятели измират като мухи, бедният Теди е последният; предполагам, че си чула.

Джералдин не беше чувала нито дума за единствения мъж, когото бе обичала, напуснал Ирландия преди двайсет и две години. Усети, че й прилошава, но се овладя.

— Този път няма да ходи на химиотерапия. Иска да се върне в Ирландия и да умре тук. Странно, през всичките тези години почти не се е прибирал, сигурно отсъства повече от петнайсет години.

— По-дълго, струва ми се…

— Ти познаваше ли го?

— Малко — отвърна тя и побърза да излезе навън.

 

 

— Имате ли достатъчно пари, за да живеем и ние при вас? — попита Саймън.

— Кати каза, че не е редно да се питат хората колко пари имат — укори го Мод.

— Аз не съм питал Мъти колко пари има, исках само да се уверя, че са достатъчно. — Беше възмутен, че не са го разбрали правилно.

— Имаме достатъчно, синко, нищо не ни липсва.

— Но ти нямаш палто, Мъти, твоето е много тънко.

— Затова пък имам страхотен дебел джемпър.

— Татко винаги е носил хубаво палто с кадифена яка.

— Да, но не забравяй, че изгуби къщата си, майка ти изгуби здравето си, така че никой няма всичко. Това е най-важното, което трябва да помним — обясни възрастният човек.

— След Коледа в „Дъ Бийчис“ ще се нанасят нови хора — отбеляза Мод.

— Това разстройва ли те, детето ми? Ще ти липсва ли къщата?

— Не, Мъти, там вече няма никой — мама ще живее почти през цялото време в специална клиника, татко ще пътува със стария Барти, а Уолтър си отиде. Няма кой да ни липсва.

— Тук е вашият дом. Завинаги. Не е великолепен, но щяхте да ни липсвате страшно много, ако не бяхте останали при нас…

— Знаем — успокои го Саймън. — Та нали дойдохте чак до Килкени, за да ни вземете?

— Чудя се къде може да е Уолтър — намеси се сестра му. — Не е изпратил нито пощенска картичка, нито се е обадил.

— Сигурен съм, че един ден ще го направи — увери я Мъти.

— Дано си е намерил добра работа — угрижено въздъхна Мод. — Той беше толкова мил, не очаквах това от него.

— Явно се е притеснил — допълни брат й.

Възрастният мъж реши да смени темата.

— Винаги съветват човек да не гледа в миналото. Аз гледам ли назад към деня, в който мислех да заложа десетачка на Ърл Грей, но тъй като зрението ми е отслабнало, отбелязах името на Кинг Грей? Това беше черен ден и за това не мисля за него.

 

 

— Том, не затваряй, Марчела е.

— Не смятам да затварям.

— Слушай, не мога да говоря дълго, става въпрос за онази телевизионна игра, която дава страхотните награди, нали се сещаш, някой, който да ти организира парти…

— Знам — въздъхна Том. — Джералдин се опита да ни вкара, но…

— В момента вечерям с режисьора в „При Куентин“. Защо с Кати не минете оттук, аз ще ви запозная, а Бренда ще ви похвали до небесата. Това е страхотен шанс…

— Много си мила, че си се сетила за нас, но…

— Том, сега е осем вечерта. Ще бъда с него поне още час и нещо. Хайде, вземи Кати, бас държа, че тя ще одобри идеята.

И затвори телефона.

 

 

С Кати се срещнаха направо в ресторанта. Том беше с тъмен костюм и бяла риза.

— Изглеждаш чудесно — каза тя.

Тя самата носеше синия си кадифен костюм, косите й свободно се спускаха на раменете.

— А ти си сложила грим!

— Да поръчаме само ордьовър, не можем да си позволим цяла вечеря — тя оглеждаше притеснено менюто.

Том погледна към Марчела, тя се усмихваше на мъжа, който можеше да донесе популярност и слава на „Аленото перо“. И осъзна тъжно, че наистина вече не я обича.

Бренда се приближи до масата.

— Запозната съм с всичко — обяви тя. — Не поръчвайте нищо и те ще могат да поседнат за пет минути на излизане, няма да бъде добре, ако масата е отрупана.

— Истински гений си — прошепна Кати.

— Не, просто обичам да гледам как се променя животът на хората, това придава стойност на бизнеса. Би трябвало да го знаете, нали сами се занимавате с това.

Всичко стана като насън. Марчела се направи на изненадана, Том ги покани да седнат, а Дъглас, единственият незапознат със ситуацията, беше симпатичен и контактен човек. Никой не спомена за телевизионното предаване.

— С какво се занимаваш сега, Марчела? — попита Том.

— Надявам се да украси нашето телевизионно предаване и да раздава наградите — заяви с усмивка Дъглас.

В този момент се появи Бренда и поздрави режисьора, че е открил „Аленото перо“, най-добре пазената кетърингова тайна в Ирландия.

— С Патрик винаги треперим, когато дойдат тук, толкова високи стандарти имат — каза тя.

— Каква вечеря бихте приготвили за осем души? — попита телевизионният режисьор.

И те разбраха, че са успели.

 

 

Кей Мичъл бе настанена в специален дом за хора в нейното състояние. Смятаха, че никога вече няма да може да се грижи за себе си. Веднъж седмично близнаците я посещаваха. Понякога тя ги питаше за брат им и баща им, но от тях нямаше и следа. Понякога забравяше, че „Дъ Бийчис“ са продадени и тогава питаше за градината.

 

 

На Джералдин не й беше нужно много време, за да разбере в коя болница е Теди. Два пъти отиде в болницата, но и двата пъти си тръгна. Беше стигнала даже до коридора и видя, че при него няма никой… Но нещо сякаш я възпираше. Защо се бе върнал в Ирландия? Той вече не познаваше почти никого тук, децата му бяха пораснали в Брюксел, не беше близък с брат си и сестра си. Искаше ли да го види сега, когато беше болен? Искаше ли той тя да го види в това състояние? При третото си отиване Джералдин реши твърдо да го види. Вратата на стаята му беше открехната, тя виждаше края на леглото, но пак не намери сили да влезе. Знаеше телефонния номер на болницата, извади мобилния си телефон, отдалечи се по коридора и набра; свързаха я със стаята му. Чу звъна на телефона, преди той да го вдигне.

— Теди, Джералдин О’Конър се обажда.

— Моля? — Гласът му беше немощен.

— Не се ли сещаш… Джералдин.

— Да не би да са ви свързали грешно? — попита той.

— Теди, Джералдин е, за Бога, Джералдин.

Приближи се към стаята му. Не можеше да я е забравил. Искаше само да му каже „довиждане“ и че никога не бе преставала да го обича.

— Съжалявам — извини се той. — Натъпкан съм с лекарства и се страхувам, че не си спомням всички имена.

— Защо тогава се върна тук, Теди, ако не си спомняш никого?

— Моля ви, простете ми — отвърна той и затвори телефона.

Какво щеше да говори с него? Как бе съсипал живота й, как неговият приятел, лекарят, бе съсипал шанса й да има някога дете? Щеше ли да му каже за всички мъже в живота си, нито един от които не бе успяла да обикне така, както бе обичала него? Един човек, който се намираше на прага на смъртта, надали щеше да иска да слуша подобни истории. Избърса сълзите си. Наистина беше по-добре, че не си я спомни.

 

 

Вечерта, която прекараха в „При Куентин“, беше чудесна и Том не искаше да я разваля с историята на младия Франки Магайър, самоубил се в постройката, където сега се помещаваше тяхната фирма. Понякога се оглеждаше и се питаше в коя стая го е направил? Но не спомена нищо пред другите. И без това нямаха свободен миг, за да разговарят. Том и Кати трябваше да се подготвят за телевизионното предаване, листовките започваха да дават резултат, петимата работеха непрекъснато, готвеха, товареха и разтоварваха буса, доставяха, сервираха и почистваха, приемаха нови ангажименти. Случваха се толкова неща, че Том не можеше да спи. Затова не му беше трудно да пече хляба за „Хейуърдс“.

 

 

Шона също не беше сред спящите, тя влезе заедно с него в „Хейуърдс“.

— Ще ти направя закуска — предложи той.

Тя седна в кухнята и го загледа как оживява помещението, как приготвя тестото и след това прави кафе и препича филийки за двамата.

— Какво, за Бога, правиш толкова рано тук?

— Искам да се поровя един час в сайтовете за резервиране на почивка.

— Колко човека ще ходите?

— Двама.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Това е хубаво.

— Но не е това, което си мислиш, Том.

— Нищо не е такова, каквото си го мислиш. С годините все повече се убеждавам.

 

 

Кати влезе във фризьорския салон на „Хейуърдс“.

— Искам напълно нова външност за телевизионното предаване утре — обясни тя.

— Какъв тип? — попита Джерард, главният стилист.

— Да ослепи всички.

— А с какво ще си облечена?

— Червена тениска, черни панталони, с бяла престилка и готварска шапка.

Стилистът попита защо тогава иска нова прическа.

— Защото преди няколко месеца Хана Мичъл ми даде чек, за да дойда на фризьор тук — отговори тя, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.— Освен това разполагам само с четирийсет и пет минути, Джерард, затова, ако обичаш, измисли бързо нещо.

Стилистът изпрати да донесат бяла шапка от магазина, за да имат по-ясна преценка на ситуацията.

 

 

— Том, знаеш, че никога не бихме ти досаждали — обясни по телефона Мод.

— Знам, както и ти знаеш, че никога не бих те обидил, но сега сме толкова заети, направо не е за вярване.

— Аз вярвам. Чух как Мъти казва на съпругата си Лизи, че вие двамата ще бъдете отнесени в ковчези преди деня на Свети Патрик, ако продължавате да работите…

— Така ли е казал? — Младият мъж посегна и свали тигана от огъня.

— Каза още, че ако някога спечели пари, ще ги инвестира във вашата компания.

— Е, много мило от негова страна.

— В петък ни пускат от училище и се питахме дали да не дойдем и да ви лъснем съкровищата. Искаме да спечелим пари, за да купим палто на Мъти.

— Честно казано, не мисля, че за един следобед бихте спечелили достатъчно.

— В магазина за дрехи втора употреба има едно палто за три лири.

— Е, добре тогава, ще се видим в петък.

 

 

— Трябваше да го направя — обясни Том. — И ти щеше да го направиш, ако беше тук. Е, хайде, свили си шапката. Чакай да видим новата ти външност…

— Приличам на млад орач със сламка в устата.

— Винаги си приличала на млад орач, но нека да видя косата.

— Хайде де — обади се Джун. — Защо според теб вися тук?

Кати свали шапката.

Том, Джун, Люси и Кон я съзерцаваха мълчаливо, сякаш бяха онемели.

— О, Боже, толкова ли е зле?

— Много си красива — отвърна простичко приятелката й.

— Красива си — потвърди Том.

Кон и Люси заудряха с капаци от тенджери по работния плот.

— Достатъчно, не желая да ми се подиграват — изрече заплашително Кати.

Беше ясно обаче, че й стана приятно, а при първата възможност влезе в банята, за да се огледа на спокойствие. Не беше чак толкова лошо. Щеше да изпрати на Джерард картичка.

 

 

Денят в студиото премина в някаква ужасна мъгла. Горещината от прожекторите топеше всичко, в крайна сметка се наложи да закрепват храната по специален начин и да я поръсват с някакво противно вещество, което й придаваше блясък. Повториха им хиляда пъти, че няма никакво значение какъв ще е вкусът, зрителите само щяха да гледат какво Том и Кати приготвят за победителя. Дъглас изглеждаше като в свои води в студиото. Том и Кати го наблюдаваха с възхищение; никога не се бяха чувствали толкова притеснени, а той проявяваше завидно хладнокръвие. Странно, но и той им се възхищаваше, че са способни да готвят при такива условия.

— Вие сте родени за тази работа — възкликна режисьорът. — Няма да се изненадам, ако ви поканят отново. Новата знаменитост, новата готвеща двойка. Отдавна ли сте заедно?

— Работим заедно в нашата фирма „Аленото перо“ от доста време, но си имаме свое помещение от една година — отговори Кати.

Дъглас, подобно на мнозина други, ги бе помислил за семейна двойка.

— Обзалагам се, че гостите във вашия дом са добре нахранени.

Нямаха сили да му обясняват, само кимнаха мрачно, в това време гримьорката отново им напудри лицата.

— Приятелката ви Марчела е прелестно момиче, нали?

Погледите на Том и Кати се срещнаха.

— Наистина е прелестна — рече той. — Много мила.

Започна последната репетиция, преди да бъдат включени на живо по телевизията.

 

 

На другия ден телефонът звъня непрекъснато. Люси стоя цялата сутрин в предната стая, за да приема поръчки и да изпраща брошури. Предаването беше привлякло погледа на обществото върху фирмата им.

— Никога не можете да се отблагодарите на Марчела — заяви Джун.

— Ще й изпратим цветя — отговори Кати. — Нека всички да подпишем картичката и ще поискаме букетът да бъде доставен в апартамента на Рики.

Оставиха Том да се подпише последен. Той написа: „Марчела, ти си изключително великодушен и добър приятел, с обич, Том.“

Кати забеляза, че Люси се опитва да се раздвижи.

— Аз поемам телефона, а ти се поразтъпчи из кухнята — предложи тя.

В предната стая беше толкова спокойно. Купата за пунш стоеше отново върху масата, на прозореца беше поставена малка коледна елха, цветната им кутия с документацията се запълваше с все повече адреси, контакти, клиенти. И беше съвсем тихо…

Снощи, като се прибра вкъщи, го завари да работи, както обикновено. Той й се усмихна и изведнъж извика:

— О, Боже, предаването беше за тази вечер.

— Не го ли гледа?

— Толкова съжалявам…

— Не го ли записа поне…

— Нямаш представа…

Беше си легнала веднага. А тази сутрин тръгна преди него. Той несъмнено щеше да й се обади, за да й каже, че съжалява; имаше нужда от време, за да реши какво да му отговори.

 

 

— Джералдин, Нийл Мичъл се обажда. Случайно да си направила запис на Катиното предаване?

— Да, беше страхотно, нали! И двамата бяха чудесни.

— Може ли да го взема?

— Съжалявам, дадох го на едно място, за да го адаптират за Америка; реших, че на сестрата на Кати, Мариан, ще й бъде приятно…

 

 

— Мъти, гледа ли снощи Кати по телевизията?

— Половин „Сейнт Джарлат“ бе дошъл у нас да я гледаме заедно.

— Направихте ли запис?

— О, момчето ми, децата го занесоха на училище.

— Че за какво?

— За да го прожектират, всеки четвъртък прожектират по нещо и в това време децата представят записа. Та Саймън и Мод ще представят седем минути от предаването на Кати и Том, а после ще говорят за хранителната промишленост. Нали са страхотни умници — заяви гордо Мъти.

— Да, да — отвърна Нийл и затвори.

 

 

— Майко, записа ли снощи Кати по телевизията?

— Не, скъпи, защо?

— Просто си помислих, че може да си я записала. Гледа ли ги?

— Да, бяха учудващо добри, не мислиш ли?

— Да, изключително.

— Много се радвам, че тя направи най-сетне нещо за косата си, че е използвала чека, който й дадох. Разликата е голяма, не мислиш ли?

— Довиждане, майко.

 

 

Обади се Сара, за да уговорят една среща за по-късните часове на същия ден.

— Хей, това бе голям удар за „Аленото перо“? — рече тя.

— Гледа ли го?

— Ами да, разбира се.

— Но как така си го гледала, нали беше в кафенето с всички нас?

— Направих запис.

— Страхотно. Можеш ли да ми го дадеш?

— Не, записах отгоре филм на ужасите, който излъчиха по-късно.

— Сара, косата на Кати по-различна ли беше?

— Да, едвам я познах.

— Какво?

— Е, нямах предвид точно това, но й стои много добре, признай.

— Не забелязах, че е с нова прическа.

— Наистина? — възкликна тя и настроението й се подобри.

 

 

Някои от обажданията бяха от клиенти, които искаха да ги поздравят и да изкажат гордостта си от тях — семейство Райърдън, Моли Хейс, Стела и Шон, мисис Райън, която бе поръчала ябълковия щрудел, дори мисис Придирчивост. Съпругът на Джун, Джими, каза, че са били истински звезди и благодари за акупунктурата, която, макар и безумно езическо суеверие, изглежда действала. Най-накрая позвъни Нийл.

— Не мога да кажа нищо друго, освен че се срамувам.

— Няма нищо, Нийл — отвърна уморено тя, наистина мислеше така. В сравнение с всичко останало фактът, че бе забравил за телевизионното предаване, не беше кой знае какъв.

— Поканата за обяд едва ли ще поправи стореното.

Кати нямаше намерение да поддържа това мрачно настроение. Невъзможно беше да се живее във вечно цупене. Чувстваше, че той е съсипан.

— Днес нямам време, Нийл, и това не е проява на студенина от моя страна, просто телефонът ще се разпадне.

— Поздравления, гордея се с теб. Ще се опитам да го видя днес.

— Не, недей, по-късно ще направим копие от записа на нашите.

— А косата ти, Кати?

— Да?

— Много е хубава.

— Каза ми го.

— Кога ти го казах?

— Във вторник. Попитах те дали ми прилича и ти каза, че ми прилича.

— И го повтарям. Кога ще се прибереш, щом не искаш обяд?

— Около седем — отговори младата жена. — Но ти няма да си бъдеш вкъщи.

— Тази вечер ще си бъда — обеща той. — Ще анулирам срещата.

 

 

Шона Бърк обядваше с Джеймс в неговия апартамент. Той беше открил, че супите се правят много лесно; защо никой не му бе казал досега? Говореха за страхотното телевизионно предаване и надеждата си то да се превърне в повратна точка за „Аленото перо“.

— Ако само платят застраховката — въздъхна възрастният мъж. — Не искам да играя ролята на призрака, но положението е наистина сериозно. Как е успяло да влезе онова ужасно момче?

— И петимата се спукват от работа. На идване се отбих да ги поздравя…

— Какво мислят за ходенето ни в Мароко по Коледа? — попита Джеймс.

— Не им казах.

— Защо?

— Ами, ти си толкова затворен човек, никога не говориш за себе си. Аз също. Не мислех, че би искал те или който и да било, да знае… че се открихме и изобщо всичко…

Погледна го неловко.

— Някога не бях затворен, Шона, казвах всичко на всички, носех твоите есета на колегите си…

— Аз ли ще им кажа или ти?

— Бихме могли да го направим заедно — предложи той.

 

 

Кати се прибра точно в седем часа. Изглеждаше уморена, а косата й наистина беше много хубава, мека и женствена; как бе могъл да не я забележи досега?

— Намалих телефонния секретар, така че, дори някой да се обади, няма да го чуем. Донесъл съм стриди… За да измоля прошка… Не са отворени и не знам как да ги отворя, но си помислих, че може би ще ти стане приятно…

— Да се прибера вкъщи след осемчасов работен ден, за да отварям стриди?

— Да, идеята ми не е особено добра.

— Положението е стигнало дотам, че жестовете не могат да променят нищо, нали, Нийл?

— Какво искаш да кажеш…

— Прекалено сме се отдалечили един от друг, нищо не е останало. Уикенди, ресторанти, изненади, разговори, стриди… Това е само игра.

— Това е лош късмет, определено напоследък се получават някакви неразбирателства, които не съществуваха преди, но аз казах, че нямам нищо против да опитаме пак да имаме дете.

— Точно това ни раздели.

— Какво имаш предвид?

— Нийл, не можеш да говориш, че ще ми дадеш бебе и ще се примириш да имаме бебе, само за да ме накараш да млъкна.

— Никога не съм използвал тези думи. Не ми приписвай неща, които не съм казвал.

— Това ли е последният ни шанс? Преди с теб можехме да говорим за всичко. Това бе най-страхотното нещо на света.

— Можем пак да си го върнем, нали?

— Не мисля. Защото ти искаш съвсем друг тип съпруга. Която да те гледа в очите, да си стои вкъщи и да организира приеми за колегите ти…

— Никога не съм…

— Така е, не си го казвал, а аз не казвам, че има нещо лошо в това желание; казвам, че нямаш нужда от независима жена със собствена кариера, а от жена, която ще изостави всичко и ще те последва. Аз не съм този тип човек. Сара, например, е твоят тип.

— Сара?

— С нея разговаряш така, както разговаряхме някога двамата с теб.

— Да не би да намекваш…

— Просто казвам, че е много млада и те боготвори.

— По-скоро е загрижена…

— Тя си пада по теб, но не за това става дума.

— И за какво става дума?

— Нийл, какво ще правим оттук нататък?

Чувстваше се изтощена. Сега, след като бе изрекла думите, те й се струваха някак си по-малко страшни. Картите бяха разкрити. Бяха признали, че нещата помежду им не вървят.

— Кати, ти все още се интересуваш от това, което правя, от работата, която трябва да бъде свършена, нали?

— Да, интересувам се, но ми се струва, че покрай нея ти забрави за теб и мен. Вече не разговаряме… Не че нямаме време, просто не си отделяме време. И колкото и да ти се възхищавам, струва ми се, че ти страдаш заради всеки на този свят и заради сериозните глобални проблеми, но не виждаш болките, надеждите и мечтите в собствения си дом.

— Не, това не е справедливо, ти казваше, че поддържаш същите неща като мен, а после изведнъж тръгваш в друга посока и се опитваш да станеш най-великия майстор в областта на кетъринга. Ти каза, че не искаш деца, също като мен, а после забременя, а аз се превърнах в най-ужасното чудовище, защото не изпитах моментално щастие от този факт. След това каза, че си тъжна, уморена и самотна, аз ти предложих: „Добре, нека си имаме друго бебе“, но и това се оказа най-лошото нещо, което съм споменавал в живота си. Престани да хвърляш всички обвинения върху мен.

Той наистина вярваше, че тя го бе осъдила неправилно. Очевидно пропастта, която ги делеше, беше още по-голяма.

— Не искам да се надпреварваме кой кого ще обвини по-успешно, Нийл, просто казах, че си се отдал до такава степен на всичко друго, че не виждаш какво става с нас.

— Не, не е така, няма да приема подобно твърдение.

— Ще приемеш ли, че нещата помежду ни са много, много лоши.

— Не мога да повярвам, че се случва наистина — промълви младият мъж и разтърси глава. — Кашата е пълна. Защото и двамата се преработваме. Кати, не позволявай подобни дреболии да ни разделят, всичко зависи от нас… знаеш го много добре… Ако искаме нещо и двамата, ще го постигнем. Правили го сме го и преди… Чуй ме, можем да започнем отново, да напуснем страната, да оставим зад нас цялото напрежение, да започнем отначало. Аз ще приема предложението за онази работа, ще се махнем оттук, ще загърбим всичко, ще разполагаме със себе си, за да поправим стореното, ще имаме бебе, когато пожелаем. Можем да оставим цялата тази нещастна година зад гърба си. — Младата жена го съзерцаваше с отворена уста. — Точно така ще направим. Те ми натякват вече всеки ден да взема решение. Ще им кажем, че отиваме. Ще отидем заедно.

— Моля те, Нийл, моля те.

Но вече не можеше да го спре, той бе разперил криле и бе полетял.

— Точно от това имаме нужда — да се махнем оттук… Човек наистина може да затъне от всички тези неща, напълно си права, напоследък двамата с теб се разминавахме. С търчането подир близнаците, заради кражбата, твоите и моите родители, американската сватба, застраховката, работата до късно, вечната липса на време да поговорим…

— То няма нищо общо с всичко това — промълви тя.

— Напротив, всичко е свързано. Заминем ли веднъж оттук…

— Не съществува начин, по който да…

— И двамата работехме като полудели, не си давахме време да поспрем и да помислим…

— Не, Нийл — сряза го внезапно Кати.

— Ще спреш ли да клатиш глава насреща ми и да говориш като бавачка. Дори майка ми не е толкова категорична в мненията си като теб. Аз предлагам шанс да спасим брака си, ние се обичаме. Колко се борихме един за друг, срещу цялата тази опозиция; няма да захвърлим това, нали? — Тя не отговори. — Нали? Не стой така и не ме гледай укорително, сякаш съм Мод и Саймън. Това е много сериозно, това е нашето бъдеще, за Бога.

— Това е твоето бъдеще.

— Искам да бъде наше, искам да го градим заедно… Но не знам какво искаш, наистина не знам. Ако знаех, щях да се опитам да ти го дам.

— Аз винаги съм искала едно и също.

— Не, не е вярно, ти искаш да бъдеш по двайсет и четири часа извън къщи, заедно с богати, празноглави богаташи и да им приготвяш все по-абсурдна и безумна храна.

— Разбирам.

— Това не е живот, така не може да се живее. Планът ни никога не е бил такъв. Замини с мен и ще успеем да спасим брака си.

— Не.

— Колко пъти вече говорим на тази тема. Много е важно. Не мога да понасям повече тези безкрайни спорове. Ще замина без теб, ако не искаш да дойдеш. Те ми досаждат всеки ден. А аз задържам положението единствено заради теб. Но ако ти няма да дойдеш, какъв смисъл има да забавям отговора?

— Няма смисъл.

— Не искам да отивам без теб.

— Виждам.

— Но ще го направя, винаги съм го искал. Мислех, че ние двамата винаги сме го искали. Ако не отида, няма да мога да се преборя с разочарованието и горчивината и тогава вече наистина няма да ни остане нищо.

— Ти имаш кариера на адвокат, правиш толкова добри неща за много хора, хора като Джонатан.

— Мога да направя още повече, ако имам възможност да действам в по-голям мащаб.

— И ще заминеш сам?

— Да. И то веднага, преди Коледа, и ти оставям отворена вратата да тръгнеш с мен.

— Не можеш да караш хората да следват определения от тебе път.

— Би ли дошла с мен някога? — попита той.

— Може би, но не и преди фирмата да стъпи на краката си, не и преди да си платя дълговете и да си намеря заместник.

— Толкова ли е важна за теб?

— Ти да не смяташ, че това е детска игра?

— Мислех, че искаш да покажеш на майка ми стойността си. Никога не съм мислил, че се налага да доказваш каквото и да е на когото и да било, но бях останал с такова впечатление.

— Ще трябва да й съобщим.

— Какво?

— Че плановете ти са се променили, че заминаваш в чужбина… бяхме канени за Коледа у тях.

— Да, така излиза.

— Странно, наистина ще ми бъде трудно да призная, че тя е била права и наистина не съм ти подхождала.

— Кати…

— Предпочитам да не се разстройваме повече. Можем да поговорим и на дневна светлина.

— Моля те, не си отивай.

— Така е по-добре — отвърна Кати Скарлет, приготви си една чанта и излезе.

 

 

Знаеше, че Том и Кон подготвят парти в един клуб по ръгби. Клубът имаше кухни, така че най-вероятно нямаше да се върнат във фирмата. Преди да легне на дивана, остави съобщение на телефонния секретар на своя съдружник: „Надявам се, че фирмата няма да има нищо против, ако прекарам две нощи на нейния диван.“

И си легна. Когато по някое време се събуди, видя, че е пристигнал факс: „Фирмата ти пожелава приятни сънища.“ Знаеше, че няма да й зададе нито един въпрос, така както и тя не го бе разпитвала.

Премахна грижливо всяка следа от нощния си престой, преди другите да дойдат. Том изобщо не коментира случилото се, точно както бе убедена. Един-два пъти вдигна тенджерата вместо нея или й подаде собствените си ръкавици, сякаш се страхуваше да не се нарани.

 

 

— Шона каза, че ще дойде на кафе — съобщи Кати. — Джеймс също ще се отбие, но няма да седи дълго.

— Господи, как избраха точно тази сутрин, точно днес идва божествената помощ.

— Какво?

— Забрави ли? Един екип от изключително умели лъскачи на съдове има половин свободен ден от училище и се е насочил към нас по покана на момчето, което не може да каже „не“.

— О, Боже, Саймън и Мод.

Близнаците пристигнаха рано. Обясниха, че са с най-старите си дрехи и могат да вършат тежка работа. Съпругата на Мъти, Лизи, им дала телени гъби за търкане и стари четки за зъби — за почистване на цепнатини.

— Не разбрах точно какво има предвид — призна Саймън. — Май става дума за нещо като заклано пиле.

— Не, за сосиери или дръжки на съдове — обясни Кати.

— О, гледай, имате си нова купа за пунш — възкликна доволно Мод.

— Същата купа е, името ми е гравирано на дъното.

— Как я намери? — възкликна Саймън. — През цялото време ли е била тук?

— Не, изминала е в черни найлонови торби целия изморителен път оттук до една градинска барака, после до една пазарска сергия и накрая аз си я купих.

И тогава се сети, че близнаците не знаят за участието на Уолтър в кражбата. Надяваше се да не направят връзката между градинската барака и нещата, който брат им бе складирал там. Слава Богу, те бяха прекалено щастливи и нетърпеливи да се захванат на работа, за да забележат нещо. Кати им обясни какви ще бъдат техните задължения и наблегна върху необходимостта да не се мотаят в кухнята, тъй като там кипеше работа.

— Ще пием ли нещо топло с кифличка за отпускане, както направихме преди? — попита Саймън.

— Защо не? — отвърна Кати. — Том, нека отдъхнем пет минутки заедно с Мод и Саймън.

Четиримата се настаниха около масата и децата заразказваха какъв успех предизвикала прожекцията на телевизионното предаване. На всички им харесало много и се впечатлили страшно, че Кати им е леля. Нямаше да им бъде още дълго леля, тъй като с Нийл щяха да се разведат скоро. Тази мисъл й се стори нереална. Близнаците продължаваха да бърборят.

— Все още ли използвате същия код… деветнайсет и после — шест?

— Откъде знаете кода?

— Вие ни го казахте. Сещаш ли се, един ден, когато ни закарахте до „Дъ Бийчис“. Щяхте да ходите на някакво парти и ни разказахте за церемонията с ключовете. Какво правите всеки път в микробуса и къде ги слагате.

— И казахте ли на някого за това, как мислите?

— Не мисля, че сме казали — отвърна Саймън. — Няма смисъл да казваме кода ви на всеки, когото срещнем; може да се окаже крадец и да влезе.

— Но казахме на Уолтър същата нощ — напомни сестра му.

Том и Кати почти не дишаха.

— Така ли? — попита с измамно безгрижие той.

— Да, разказахме му всичко за вашите съкровища и за това как ги лъскахме, а той отговори, че не знаем нищо за вашия бизнес, затова по-добре да му покажем… — обясни момичето.

— Това няма значение, нали? — попита смутено брат й.

— Не, разбира се — отговори Кати. — Всъщност е чудесно, че го научихме, тъй като много неща си дойдоха на мястото.

— Кати, не можеш да ги питаш — предупреди я Том.

— Защо, ще им обясним — настоя тя.

— Прекалено е жестоко за тях.

— Да не мислите, че Уолтър е крадецът? — попита внезапно Саймън.

— И че онази купа в бараката е била вашата? — добави ужасено сестра му.

— Но Мъти каза, че всичко било изпотрошено на парченца — възкликна момчето.

— Мислиш ли, че го е направил той, Кати? — попита направо Мод.

— Да, Мод, мисля.

— Защо?

— Не знам, може би е нямал пари.

— Той беше винаги мил с нас, освен когато се държахме глупаво — обясни Мод.

— Знам, знам — съгласи се Кати.

— И дойде да ни намери последния път. Много ли си му ядосана? — попита момичето.

— Не, вече не, но има нещо, което би ни помогнало, без да създава допълнителни неприятности за Уолтър.

Тя им обясни предпазливо, че полицията вече знае за участието на Уолтър в кражбата, но не знае как е разбрал за кода и ключовете.

— Няма да имате никакви неприятности — обеща Том. — Грешката е моя — аз не ви казах, че това е тайна.

— А и Уолтър не е в Ирландия, така че не могат да го намерят, но тогава застрахователната компания ще ни плати. Имате ли нещо против да кажете и на другите? Ако сте против, няма да го правим, но можете да ни помогнете много.

Децата се спогледаха.

— Ще кажем — заявиха те.

 

 

И през една от най-заетите сутрини в историята на „Аленото перо“, трябваше да отделят няколко часа, докато Мод и Саймън Мичъл разкажат първо на Джеймс Бърн, после — на полицията и най-сетне — на представител на застрахователната компания за вечерта, когато бяха поискали да докажат на брат си, че знаят всичко за бизнеса.

— Това ще помогне много, повярвайте ми, точно от такова нещо имахме нужда — заяви Джеймс.

— Какво щеше да ни казваш, Шона? — попита Том.

— Почакайте малко. Саймън, Мод, искате ли да заработите още една лира? Можете ли да отидете до будката за вестници в края на улицата и да ми купите „Айриш Таймс“?

— Цяла лира? — възкликна момчето.

— Аз да продължавам ли да лъскам, как смятате? — попита Мод.

— Не, върви да му правиш компания.

Шона заговори след излизането на децата.

— Когато бях малка, бях дадена за отглеждане на Джеймс и съпругата му Юна в Голуей, но на четиринайсетгодишна възраст ме взеха и ме върнаха обратно при родителите ми. Сега започнахме да се опознаваме отново.

Кати и Том се спогледаха. Какво още щеше да им донесе този ден?

— И заминаваме заедно на триседмична почивка — усмихна се възрастният човек.

Том съвсем се обърка.

— Ако не ме чакаха още десет часа работа, щях да предложа да се напием по този повод.

— На Нова година — обеща Джеймс. — Тогава ще дойдете в моя апартамент, а аз ще ви сготвя един марокански специалитет.

— О, непременно купи от онова тяхно блюдо от сусам и нахут, а ние ще приготвим пиле със сини сливи и бадеми.

Очите на Кати затанцуваха от удоволствие.

— Вие с Нийл нямаше ли да ходите в Мароко? — попита Джеймс.

— Не — отвърна младата жена.

 

 

— Мамо, мога ли да бъда с вас на Бъдни вечер?

— Разбира се, но мислех, че ще ходите в „Оукландс“.

— Нийл ще ходи, мамо.

— А, само не ми казвай, че си се скарала с мисис Мичъл, особено глупаво е по това време на годината.

— Мамо, седни, трябва да ти кажа нещо.

 

 

— Джералдин, ще дойдеш ли у мамини за Коледа? — попита Кати.

— Да. Да бъдем на Коледа с някой мъж е едно от нещата, които ние, непристойните дами, никога не правим. Те имат навика да се връщат в базата за пуйката.

— Аз ще бъда с вас и разчитам на теб за доброто настроение.

— Лошо скарване?

— Не, раздяла. И при това без сериозни скандали.

— Защо мъжете, които познавам и чиито бракове са повече от ужасни, не им слагат край? Докато вие с Нийл се борихте с половината свят, за да се ожените, при това сте си лика-прилика.

— Аз имах нужда той да милее за дома ни, за нас, да не е безразличен към Мод и Саймън, а той иска от мен да милея за милиони хора, за принципи и каузи…

— Можете да имате и двете.

— Но не и по начина, по който действаме, Джералдин.

— Обичаш ли го?

— Мислех, че го обичам, но всъщност…

— А има ли някой друг?

— Та аз нямам време да поддържам една връзка, камо ли две?

— Просто попитах. Като си спомня как се бори с Хана Мичъл и с целия свят, за да се омъжиш за Нийл.

— И аз си мисля за същото. Трудно е да се обясни, но ми се струва, че харесвах повече идеята за него, отколкото него самия. Виждаш ли някакъв смисъл във всичко това?

— Знам за какво говориш. Помниш ли мъжа на моя живот, бях ти разказвала… Е, той ме е забравил.

— Как може да не те помни?

— Истината е, че не ме помни. Аз също обичах идеята за него, а не реалността. Мислих за него в продължение на двайсет и две години, а той сигурно изобщо не се е сещал за мен.

 

 

Не беше лесно да се разговаря и на дневна светлина. В продължение на няколко часа седяха кротко на „Уотървю“ и описваха вещите, които всеки от тях щеше да вземе със себе си.

Решиха да обявят къщата за продажба през януари, така щяха да разполагат с достатъчно време, за да решат къде да пренесат мебелите, които искат. Нийл каза, че ще даде своята част от продажбата на някой старчески дом. Кати обясни, че дотогава ще намери къде да отседне. Когато дойде ред на картините, те погледнаха едновременно към тази, която бяха купили в Гърция.

— Моля те, вземи я — промълви тя.

— Не, тя беше нарисувана за теб.

И картината се озова сред нещата, които нямаше да останат нито при нея, нито при него.

Нийл обеща да приключи проблема със застрахователната компания, а тя го увери, че не желае волвото; микробусът й беше достатъчен. Все още и двамата не можеха да повярват, че е истина. И същевременно чувстваха, че няма връщане назад.

— Каза ли на някого? — попита той.

— На мама и Джералдин. А ти?

— На никого.

— Това, което наистина би трябвало да направим заедно, е да отидем при вашите. Дължим им го. Какво ще кажеш за утре вечерта в шест?

— Добре. Ще бъда там, обещавам.

Но, разбира се, не беше. Бяха се обадили да предупредят за това посещение. В пет Нийл й съобщи, че събранието продължава.

— Дошли сте с микробуса — учуди се Хана.

— Нийл е с волвото, но го задържаха — отговори Кати, остави шала и ръкавиците си на масата във вестибюла и окачи палтото си на закачалката.

— Кати, нещо за пиене? — предложи Джок, щом влязоха в дневната.

— Да, Джок, едно малко бренди. Чудесен огън, навън е много студено.

— Нийл не е ли с теб?

— Не, знаеш как все се случва, имат събрание и той изпраща извиненията си.

Свекърва й се втурна да го защитава.

— Той има толкова отговорности. Не може да ги захвърли заради някакво гостуване.

— Това не е обикновено гостуване, Хана, имаме да ви кажем нещо важно, но сега ще ви го съобщя сама.

Джок я погледна разтревожен.

— Не се е случило нищо лошо, нали?

Ръката на Хана политна към гърлото й.

— Знам какво ще ни кажете. С Нийл ще имате бебе!

 

 

Уолтър се обади във фирмата. Том вдигна телефона.

— Всъщност исках да говоря с Кати — обясни младежът.

— Сигурен съм, че тя щеше да се зарадва, но за жалост не е тук.

Том огледа офиса, който Уолтър бе съсипал почти напълно.

— Исках да я питам две неща.

— Питай — заяви любезно Том.

— „Дъ Бийчис“ продадени ли са?

— Да.

— Близнаците, добре ли са?

— Много по-добре.

— При родителите на Кати ли са?

— Защо?

— Исках да им изпратя коледен подарък. Не знаех адреса.

— Изпрати го на този адрес, него със сигурност го знаеш.

— Мислиш се за много интересен.

— Не, мисля, че съм един нещастен глупак, който ходи да работи, за да си изкарва прехраната, вместо да краде и да опустошава.

— Предай на Кати, че съм се обаждал.

— Ще й предам. Предполагам, няма да й оставиш телефонен номер, на който би могла да те потърси?

— Тя и половината полицаи в Ирландия.

— Може и това да стане.

— Голям си умник — отвърна Уолтър и затвори.

 

 

— Дойдох да ви кажа, че с Нийл няма да бъдем тук на Коледа. Той ще приеме предложението за чужбина, за което вече ви спомена, а аз няма да замина с него, така че той даже няма да бъде в Ирландия за Коледа, а при тези обстоятелства аз ще отида при моите родители на „Сейнт Джарлат“.

Двамата я гледаха занемели.

— Сериозно ли говориш? — попита най-сетне Джок.

— Нийл обеща да дойде, за да ви кажем заедно, но се оказа другояче. Работата е там, че двамата искаме различни неща…

— За Бога, но ти го искаше толкова много само преди няколко години, когато ви обяснявахме, че сте с различен произход.

— Не мисля, че произходът има нещо общо. Нийл иска да замине в чужбина. Аз не желая да си оставям бизнеса…

— Но твоят бизнес със сигурност не е толкова важен… — започна Хана.

— За нещастие Нийл също не смяташе, че е важен, така че гледните ни точки се различаваха и в това отношение.

— Малко драстично, не смяташ ли? — обади се Джок.— Това ми прилича на скарване.

— И какво ще стане сега? — попита Хана. Нямаше триумфиращ или надменен вид. По-скоро изглеждаше уплашена. Един познат свят се променяше.

— Ще действаме бавно.

— Да не би да имаш някого друг?

— Нямам никого друг в живота си, Хана.

— Не намекваш, че Нийл има, надявам се? Бедната Лизи знае ли?

— Да, Хана, бедната Лизи знае.

— Страшно бързо се обиждаш, винаги си била такава.

— Е, ти се оказа права още от самото начало — заяви Кати.

— Моля ви, не започвайте пак — побърза да се намеси Джок. — И двамата сме шокирани. Дойде ни като гръм от ясно небе.

Съпругата му заговори бавно.

— Каквото и да си мислиш, на мен изобщо не ми е приятно. Мисля, че ти направи Нийл щастлив. Изобщо не се радвам от възможността да заявя: „Аз ви казах“.

— Направих ви кейк и пудинг със сини сливи. Кон ще ви ги достави, когато минава насам, и всичко друго, което искате, разбира се.

— А кога ще дойде Нийл, кога свършва събранието му? — Хана изглеждаше объркана.

— Наистина не знам — отвърна меко снаха й. — Той вече не споделя с мен плановете си, дневното си разписание. Знам само, че ще дойде и ще ви каже всичко.

— Наистина е много тъжно — промълви като замаяна Хана.

Настана мълчание. Кати се изправи.

— Нийл ще се свърже с вас. Аз трябва да вървя. Винаги можете да ме намерите на работа, оставям ви също телефонния номер на апартамента, в който ще отседна през следващите три седмици. Ще се грижа за апартамента на Шона Бърк. — Спря на прага на дневната. — Не е нужно да ме изпращате. Не мисля, че съществува някакъв етикет по този повод. Дори Нийл да е в чужбина, бихме могли да се виждаме покрай Мод и Саймън.

И ги остави да предъвкват новината, която само преди пет години щеше да ги направи толкова щастливи.

 

 

— Рики ще прави парти на Коледа, цял следобед, шведска маса — съобщи Марчела.

— Знам, приготвихме му сума ти неща за фризера — отвърна доволен Том.

— Е, поне ще имат нещо да хапнат. Партито е предимно за самотни хора, които не желаят да се отдадат единствено на пуйката.

— Целия ден ще бъда във „Фатима“.

— Нямам нищо предвид, просто ще има доста симпатични хора.

— Знам, но въпреки това ще отида във „Фатима“.

— Голям си инат. Не може ли веднъж да отиде Джо?

— Той също ще бъде… Ще бъдем само четиримата — отговори Том. Знаеше, че Марчела иска да дойде във „Фатима“. Но вече бе прекалено късно за нея. Помисли си за всички случаи, когато щеше да му бъде толкова приятно, ако беше отишла в дома на родителите му.

 

 

На Бъдни вечер отвориха бутилка шампанско във фирмата. А после още една, и още една. Празнуваха, защото застраховката беше изплатена, бяха ангажирани за ново телевизионно предаване, говореше се за цяла серия от тринайсет предавания. Всички бяха работили здраво, дори Джеймс Бърн бе започнал да се усмихва, преди да замине за Мароко. Така че заслужаваха да си направят парти. Джими също беше тук, гърбът му бе оправен като по магия от лечителя с побърканите игли. Джералдин се извини; беше излязла с Ник Райън, който бе казал на семейството си, че трябва да направи някои последни покупки за празника. Родителите на Люси също присъстваха, в началото гледаха неодобрително, но постепенно започнаха да омекват. Кон дойде с майка си, която наблюдаваше неотстъпно Люси, докато изпи първите две чаши, след което видимо се отпусна. Мъти и Лизи пристигнаха с близнаците. Само Том и Кати нямаше кого да доведат.

— Има един пакет за вас двамата — обяви бодро Том.

— От теб ли е? — попитаха в един глас децата.

— Не, моят подарък е под вашата елха на „Сейнт Джарлат“.

Попитаха дали да го отворят и Лизи отговори, че определено могат да го направят.

Измъкнаха от кутията два часовника, които можеха да се носят под вода и показваха часа в Америка. Веднага изчислиха колко е часът в Чикаго и ги настроиха. Никога досега не бяха виждали подобни часовници. На картичката пишеше: „С обич, от Уолтър“. Настъпи пълно мълчание.

— Много мило от негова страна — заяви Кати и всички запригласяха в знак на съгласие.

— Ще дойдеш ли на Коледната вечеря на „Сейнт Джарлат“, Том? — предложи учтиво Саймън.

— Благодаря, но трябва да водя битка с майка си за пуйката; както обикновено тя възнамерява да я прегори във фурната, ако не съм там.

— Май при вас няма да бъде сезонът на мира и добрата воля, така ли? — възкликна притеснено Мод.

— Той се шегува, Мод — побърза да я успокои Кати.

— Не съвсем — отвърна детето.

— Умно момиче — похвали я Том.

 

 

Щяха да бъдат свободни до Нова година, когато трябваше да подготвят голям обяд и екипът щеше да се събере отново, но най-важното, което празнуваха, бе фактът, че бяха отказали единайсет поръчки за трийсет и първи декември. Искаха това да е празник на фирмата — цяла една година, откакто бяха намерили помещението. Всички се прибраха. Том и Кати настояха да разтребят сами.

— Трябва само да сложим чиниите в миялната машина, ръцете ни вече го правят автоматично, нали? — попита Том.

Близнаците отиваха да отпразнуват най-хубавата Коледа в живота си.

— Имаш ли подарък за Хувс? — попита Мод.

— Как така ще го забравя? — възкликна Кати, макар че точно това бе направила.

— Не го видях под елхата — намеси се Саймън.

— Трябва да го е помирисал, затова — обясни Том.

Очите на децата светнаха.

— Подарила му е кокал! — извика възбудено Саймън.

— Или нещо подобно — доуточни Кати.

Излязоха от фирмата, хванали за ръка Лизи. Том и Кати им помахаха за довиждане.

— Извади ми нещо от фризера за Хувс. Ти си истински гений, знаеш ли?

— Мога да размразя стек от филе. Замразяваме ги по три, нали си спомняш. Е, аз ще изям единия, и без това няма да ходя никъде — каза Том Федър.

— Нито пък аз — отговори Кати Скарлет.

 

 

Коледа мина така, както минава за повечето хора — сред море от хартия, подаръци и суетня в кухнята.

Мора Федър ги помоли да коленичат всички за благословията на папата и те го направиха, за да й доставят удоволствие, тъй като тя бе отстъпила за всичко друго, включително и за пуйката.

 

 

Обядът в „Оукландс“ премина странно, никой не бе в състояние да говори за ситуацията, а Аманда се обади от Торонто да им пожелае весели празници.

Мъти бе очарован от новото си червено палто, което близнаците му бяха купили, и заяви, че ще го носи навсякъде. Включително и на следващия ден, когато щяха да гледат конните надбягвания по телевизията. Обясни, че е заложил цялата печалба от първото надбягване за второто, и така до края. Крайната печалба щеше да бъде милиони. И то при съвсем малко първоначално вложение.

Саймън и Мод започнаха да планират как ще похарчат милионите. Щяха да купят на майка си пеньоар като на една от другите дами в същата клиника. Майка им не знаеше, че е Коледа. Баща им изпрати пет лири, за да си купят нещо и каза, че някой път двамата със стария Барти ще се отбият да ги видят. А Уолтър им изпрати прекрасните часовници. Все още не можеха да повярват, че чичо Джок и леля Хана им подариха компютъра на техните мечти. А бяха убедени, че Хана ги мрази. Нийл бе оставил под елхата подаръци за тях: чудесни компютърни игри.

Кати подари на Хувс сочен стек, увит в сребрист станиол и завързан с голяма розова пандела. Усмихваше се, дори когато нямаше кой знае каква причина за усмивки. Бяха ги предупредили да бъдат особено внимателни с нея заради раздялата. Но тя изобщо не беше раздразнителна. Истинска загадка.

 

 

На другия ден, когато Мъти седна с червеното си палто пред телевизора, първият му кон спечели, след това спечели и вторият. Всички стояха зад него и гледаха телевизора. Когато спечели и третият кон, всички започнаха да усещат болки в гърдите. Даже Хувс зави от напрежение. Джералдин получи нервен тик, когато избраният кон стартира на четвъртото състезание.

— До този момент не знаех какво е това стрес — обяви с приглушен глас тя.

Лизи повтаряше неуморно, че съпругът й трябва да прави залаганията поотделно, тогава всички щяха да бъдат добре. Защо бе измислил тази нова тактика, за да ги накара да изпопадат от инфаркт? Беше заложил на доста невероятен кон, сред съперниците му имаше дори известни любимци и „колегите“ му бяха казали, че е луд за връзване. Мъти обаче обясни, че е разучил много подробно формулярите. Този път знаеше какво прави и Санди Кийн нямаше и да разбере какво го е ударило. Телефонът звънна, когато победи четвъртият кон. Вдигна го Том. Беше Мариан от Чикаго.

— Мариан — зашепна той, — никой в тази къща не е способен да говори сега, включително и аз самият, затова, ако обичаш, затвори като добро момиче и ние ще ти позвъним по-късно.

А после изключи телефона. По време на петото надбягване прегърна Кати, а тя помисли, че ще я удуши. Когато и този кон спечели, всички наскачаха, оставаше още едно надбягване.

— Ако не беше включил последното надбягване, сега щеше да има десет хиляди лири — заяви Лизи. — Света Богородице, представяш ли си, да заложи десет хиляди лири на един кон. Мъти, никой не залага толкова пари на един кон…

— Легни, мамо.

Кати й донесе табуретка за краката и мокра кърпа за челото. Хувс, усетил нещо, постави глава в скута й…

— Какво е съотношението за следващия? — извикаха възбудено близнаците, докато се опитваха да изчислят.

Том подаде на Мъти чаша вода, на Джералдин — уиски, след което придърпа два стола — за себе си и Кати; нямаха повече сили да стоят прави. Лицето на Мъти бе пепеляво; този път голямата печалба най-сетне бе наистина на една ръка разстояние.

— Не издържам повече — възкликна Джералдин.

— Хайде, Мъти, хайде, Мъти — викаха близнаците.

Трябваше да окуражават толкова много коне днес следобед, че забравиха името на последния.

— Чуй, Господи, обещавам да повярвам в теб, ако спечели — мълвеше Том.

— Моля те, моля те, коне, победи заради баща ми, моля те, спечели заради него, той никога не е вършил нищо лошо през целия си живот — шепнеше Кати и по лицето й се стичаха сълзи.

— Десет хиляди лири, които щяха да ни уредят до края на живота, хвърлени ей така на един кон.

Лизи стоеше със затворени очи, затова не видя как конят на съпруга й финишира пръв при съотношение тринайсет към едно.

— Това са тринайсет хиляди лири, не е зле за един ден — заяви Мъти с блажена усмивка на лицето, доволен от резултата на своите усилия.

— Не, Мъти, сто и трийсет хиляди лири — извикаха в един глас всички, освен Хувс и Лизи.

Никой не помнеше добре какво стана после. Обадиха се на Мариан и й съобщиха, че всички ще отидат за кръщенето на бебето. Мъти излезе да почерпи неколцина от своите „колеги“ и заяви твърдо, че парите ще бъдат инвестирани от Лизи, която бе добра в тези неща, а той пак щеше да разчита на някаква отпусната сума за свои разходи. Част от спестяванията щяха да бъдат използвани за пътуването до Чикаго, друга — за финансово подпомагане на „Аленото перо“, и трета — за покупката на микробус, така че с Лизи да си правят екскурзии от време на време или да водят децата някъде с учебна цел.

— А за теб нищо не каза, Мъти? — попитаха приятелите му.

— Че нима аз си нямам всичко, което може да иска един мъж? — учуди се искрено възрастният човек.

 

 

Том каза, че ще закара Кати до апартамента на Шона в „Гленстар“. Джералдин щеше да остане да спи на „Сейнт Джарлат“; обясни им, че някой трябва да се погрижи за това семейство, което се било побъркало напълно.

Целуна Кати на раздяла.

— Каква година! — прошепна тя.

— Следващата ще бъде по-добра — заяви Кати, преди да влезе в буса.

Точно преди да завие към „Гленстар“, Том възкликна:

— Знаеш ли, сега се сетих, че така и не хапнахме от коледния кейк.

— След всичките ни усилия да го украсим!

— Какво ще кажеш да минем през фирмата и да хапнем там по парче кейк с чаша чай?

Идеята й се стори страхотна. И на двамата не им се прибираше в празните апартаменти, но и нямаха навика да се канят по домовете си посред нощ. Фирмата бе неутрална територия.

Настаниха се в предната стая, сипаха чая, все още превъзбудени от победата на Мъти.

— Според мен той е по-доволен, задето се е оказал прав и е бил Санди Кийн, отколкото от парите — рече Кати.

— Знам, въпросът е личен. Между другото, не можем да вземем парите, които ни предлага.

— Може да ги инвестира. Така поне ще бъдат тук, а не в ненаситните ръчички на Санди.

— Питам се коя инвестиция е по-разумна.

— Престани веднага, Том. Ние победихме. Имахме тежка година, но що се отнася до бизнеса, победихме, нали?

— Разбира се, че победихме. Годината беше по-лоша за теб, отколкото за мен, но в крайна сметка победихме.

Телефонът звънна.

— По това време на нощта?

— Остави го — рече Кати.

— Нямах и намерение да го вдигам.

Изслушаха съобщението на близнаците. Те им благодаряха за най-хубавата Коледа, била вълшебна, наистина вълшебна. А съпругата на Мъти, Лизи, и сестрата на Лизи, Джералдин, казали, че могат да не си лягат дотогава, докато не паднат от столовете си.

Том и Кати седяха на дивана и ги слушаха. Приближиха се съвсем леко един към друг и тогава осъзнаха, че се държат за ръце, но това им се стори толкова естествено, че никой не се отдръпна.

— Лека нощ, Том. Лека нощ, Кати — казаха най-сетне близнаците, решили, че лентата на телефонния секретар сигурно е към края си.

— Знаели са, че сме тук — възкликна изненадано Кати.

— Представи си — отвърна Том Федър и я погали по косите.