Мейв Бинчи
Аленото перо (12)

Единайсета глава
Ноември

— Влез, Марчела — покани я той.

Изкачиха мълчаливо стълбите към апартамента и влязоха в стаята. Тя се огледа, сякаш я виждаше за първи път. Все още никой не беше проговорил. Том седна от едната страна на масата, все още покрита с розовата кадифена покривка. Подкани я с жест към отсрещната страна. Знаеше, че няма смисъл да й предлага нещо за пиене или ядене. Погледна я. Тя изглеждаше красива, с мъничкото слабо лице и гъста тъмна грива. Беше с черно кожено яке, бял пуловер и артистичен червен шал. Носеше кожена чанта на рамото си.

— Благодаря, че ме пусна — промълви най-сетне тя.

— Естествено, че ще те пусна.

— Но не пожела да говориш по телефона?

— Късно е, утре ставам рано, за да пека хляб и не искам да започваме пак отначало. — Говореше тихо и сдържано.

— Просто искам да ти кажа нещо. — Звучеше обезверена и депресирана.

— Кажи го тогава — подкани я Том.

— Много е трудно. Мога ли да пийна нещо?

Той отиде в кухнята и се огледа, нямаше представа какво да й предложи.

— Каквото и да е — обади се тя.

Той извади кутия бира, взе две чаши и пепелник. На нея като че ли й беше нужна цяла вечност, докато си запали цигарата. Най-накрая проговори:

— Пол Нютън наистина има агенция и осигурява ангажименти на известни манекени. Тя е утвърдена там. Но на мен тази агенция не успя да ми помогне…

Том се почувства задължен да каже нещо.

— Е, поне опита, нали това искаше.

— Не, никога не ми се отдаде шанс да опитам, той не ме е искал за този вид работа, както си мислех… Първо ме изпрати при хора, които правят снимки на бельо за каталози, но се оказа, че тях ги интересуваха само снимки на голи до кръста манекенки. Беше ужасно! Опитах се да ги убедя, че е станала грешка, че аз съм истински модел в каталозите на мистър Нютън, а те само се изсмяха и казаха или да вземам тази работа, или да си тръгвам. Отказах се, разбира се, и отидох при Пол Нютън, за да му кажа. Той беше много зает през този ден. Чаках цяла вечност, докато ме приеме. Помня колко много хора влизаха и излизаха, все такива, с които цял живот бях мечтала да се запозная — стилисти, дизайнери, други модели. Когато най-сетне влязох при него и му казах, че ми е обещал да ме включи в каталозите си като модел, той изгуби търпение и каза, че точно това бил направил и нямало за какво да се оплаквам. И знаеш ли какво стана тогава? Джо му се обади за нещо. Явно е питал за мен и Пол Нютън отговори, че не само съм добре, ами и в момента съм в офиса му и макар в началото някои неща да ми се струват странни, скоро ще разбера за какво става дума. После ми каза, че сега трябва да се държа като голямо момиче, подобаващо за възрастта ми, и да си свърша работата. Но аз повторих: „Ти обеща“ и тогава той наистина се ядоса. „Аз ти казах истината“ — повтаряше неуморно той… И изведнъж като че ли се видях отново как разговарям с теб и твърдя, че съм ти казала истината, а ти отговаряше, че това не е същото като да бъдеш честен, да бъдеш почтен, че това са различни неща. Тогава аз не виждах тази разлика.

— О, Марчела!

— Имах пари само за едномесечен наем. Носех навсякъде снимките си и когато хората видеха онези, които бяхме правили заедно с теб като двойка, те ме питаха какво правя там при тях, когато мога да бъда при теб. Аз нямаше какво да отговоря. А после, следващия месец, вече нямах пари за наема, така че направих снимките до кръста и, странно, не беше толкова отвратително, колкото си мислех. Всички се държаха изключително професионално и си вършеха работата, колкото се може по-бързо и качествено, дори проявяваха особен вид уважение. Парите получавах чрез офиса на Пол Нютън, на всеки две седмици. Никога не го виждах, освен в деня… в който ти се обадих…

— Какво се случи?

— Той беше в приемната, когато отидох да си получа плика и ме покани да вляза при него. Каза, че съжалявал много, задето сме се разделили скарани, че съм се справяла много добре с работата си и най-сетне имал истинска работа за мен. Първо ми показа списания, където бяха публикувани мои снимки, никога не ги бях виждала и се разстроих, а след това той заяви, че не трябва да върша тази работа цял живот. Зачаках какво ще последва и той обясни, че ако искам истински пари, мога да ги имам и ми показа други списания, хардпорно… прилоша ми, като разбрах къде вижда моето бъдеще… Аз му благодарих и обещах да се обадя на следващия ден, след което се преместих да живея в друг апартамент и никога повече не го видях… А после се прибрах тук.

— И къде…

— Засега при Рики. Чистя апартамента му и му помагам в работата. Две нощи работих в един бар, а на обяд — в закусвалня за сандвичи. Знаеш ли, днес бих била истинска придобивка за „Аленото перо“?

— Не, повярвай ми, не е отмъстителност, не е цупене, просто отговорът е: не.

— Не казвам, че трябва да се съберем веднага… Засега ще продължавам да живея при Рики…

— Не.

— Ще те помоля отново, това е единственото, което искам — да се върнем там, където бяхме. Помисли си, напълно възможно беше и ти да допуснеш грешка. И предположи само, че в един момент си осъзнал какво си направил и ме помолиш да започнем отново; не би ли искал да ти отговоря нещо, което да те изпълни с надежда?

— Не, Марчела, не мога.

— Защо?

— Просто не става. Всичко ще бъде преструвка, ще играем, че отново сме влюбени.

— Обикни ме отново, не търси друга. Обикни ме, Том!

Том не усещаше никакво желание към нея, нямаше спомен за любовта, която бяха изпитвали един към друг в същия този апартамент. Не изпитваше нищо друго, освен съжаление.

— Това беше тежко лято за мен, на всичкото отгоре след твоето заминаване много неща тръгнаха не както трябва. Но в сравнение с твоите изпитания, моите изглеждат несериозни. Нямаш представа колко съжалявам.

— Сигурно си доволен, че се оказа прав.

— Не, за нищо не се оказах прав. Нямах представа, че с теб ще се случи всичко това, мислех, че ще имаш огромен успех, ти си толкова красива. И наистина се надявах да успееш, защото го искаше с цялото си сърце.

Марчела взе чантичката си.

— Винаги ще бъда наблизо, ако промениш намеренията си — промълви тя.

— Няма да бъдеш, не и съкровище като теб. — Опитваше се да я накара да се усмихне. Но лицето й оставаше все така тъжно. — Хайде, ще те закарам до Рики.

— Ще бъдем ли приятели, Том?

— Ще бъдем много повече от приятели, та нали живяхме заедно четири години?

 

 

— Ако не можеш да дойдеш на почивка с мен, би ли дошла поне за един уикенд? — попита Нийл.

— Разбира се — отвърна съпругата му.

Всъщност идеята за уикенда не й харесваше, тя напомняше за меден месец, а Кати все още не се чувстваше готова. Лекарят беше казал, че нормалният съпружески живот ще бъде подновен, просто на различните хора им беше необходим различен период от време. И Кати смяташе, че в нейния случай май щеше да бъде нужно повечко време. Нямаше да бъде честно да отиде с Нийл, ако не се чувстваше готова. Но, от друга страна, темата не беше лесна за обсъждане. Ако му кажеше, той щеше да отговори, че не е намеквал подобно нещо и е мислил само за уикенда на чист въздух и спокойствие. И в много отношения наистина щеше да бъде хубаво. Щеше да помисли за места, където биха могли да отидат.

 

 

Телефонът не спираше да звъни.

— Здравей, Том, Нийл се обажда. Да не би да изпуснах Кати?

— Да, но тя пътува със своя телефон.

— Предай й, моля ти се, че съм запазил стая в хотел „Холи“ за по-следващия уикенд.

 

 

— Един прост въпрос, Том: срещнах Марчела и тя иска да я заведа на „Фатима“ да види нашите, сега с нея сте добри приятели, нали? Просто сверявам информацията.

— Никога не е искала да ги види, докато живееше с мен — отвърна простичко младият мъж.

— Значи предпочиташ да не го правя?

— Нека ходи, където иска.

— Направо е съсипана, не знаеш какво е преживяла в Англия; тя не говори, но явно не е било хубаво.

— Аз й желая да намери щастие, както се надявам за всеки един от моите приятели.

— Добре, Том.

 

 

— Том, Мъти е. Близнаците готвят задушено по ирландски за Лизи, искат да я изненадат тази вечер и ми дадоха рецепта…

— Искаш ли ние да го приготвим?

— Те не биха искали и да чуят да го направи някой друг вместо тях, трябва да е изцяло тяхно дело. Осигурил съм агнешкото, морковите и лука, но в рецептата пише и бульон. Какво е това?

 

 

— С Том Федър ли разговарям? Обажда се Ник Райън, искам да подготвя парти изненада за лелята на Кати в апартамента й, а вие да поемете кетъринга.

— Знаете ли, мистър Райън, имаме твърда политика относно изненадите… обикновено не се занимаваме с тях. Не е изключено нещата да се развият в неочаквана посока.

— Но не и с Джералдин…

— Може ли Кати да ви се обади? Моля ви.

— Е, добре тогава. Помислих си, че ще се зарадвате на ангажимента.

— Кати ще се свърже с вас!

 

 

— Том?

— Кати, точно се канех да ти звъня.

— Том, при теб ли са писмото й и картата?

— Още ли не сте пристигнали? О, Боже!

— Не се паникьосвай, бяхме на № 27, но там не са чували за мисис Придирчивост.

— Е, ако си я нарекла така…

— Разбира се, че не съм. Том, побързай!

Той изтича до бюрото и взе папката с поръчките за седмицата. Върна се до телефона и прочете адреса.

— Точно там се намирам.

— Е, адресът стои пред мен.

Прочете го отново на глас, този път с името на предградието.

— Какво? — изпищя тя.

Оказваше се, че има две улици с едно и също име. Трябваше да обесят всички, които позволяват такова нещо. Тя се намираше точно в противоположната част на Дъблин.

— Том, какво да правя? Ако й се обадя сега, тя ще се побърка.

— Просто тръгни натам. Аз съм много по-близо, ще й позвъня и ще отида с такси, ще занеса шампанско и пушена сьомга и ще удържа положението до вашето пристигане. Карай внимателно, не искам злополуки.

Той проведе наистина ужасен разговор с мисис Придирчивост, по време на който му се наложи да държи мобилния телефон на една ръка разстояние от ухото си. Шофьорът на таксито го изгледа съчувствено.

— Знаеш ли, твоята работа е почти толкова лоша, колкото и моята — отбеляза той, когато пасажерът му остави изтощено телефона.

— Не мисля, че винаги е неприятна, но днес с удоволствие бих я разменил с твоята.

— Точно днес не ти го пожелавам — отвърна мрачно шофьорът. — В центъра на Дъблин е организиран протест. Ще ни трябва един ден и една нощ, докато стигнем до твоята събеседничка, а другата, с буса, ще има късмет, ако успее да се добере дотам за следващия уикенд.

Том се облегна назад и затвори очи. Трябваше да запази спокойствие. Все някой в този град трябваше да запази спокойствие.

 

 

Мисис Фризъл беше около петдесетгодишна и се губеше в неразумно тъмнозелената си вълнена рокля. Черната й коса бе опъната на гневен кок. Посрещна го ядосана. Младият мъж установи с облекчение, че все още няма други коли, а пороят от ругатни по негов адрес го убеди в правотата му. Поне бе успял да дойде преди гостите.

— Ето, ето, ето. — Влезе пъргаво в кухнята и откри веднага подходящи чаши. — Нали разбирате, както ви казах, движението е ужасно, всички ще закъснеят. — Не беше казвал нищо подобно, използваше информацията, която бе научил от шофьора. — Мисля, че е някаква протестна демонстрация, мисис Фризъл, заради нея движението е в пълен хаос, а някои улици са затворени.

Лицето й беше каменно. Том отвори една бутилка и я постави в лед, след това започна да нарежда пъргаво парченца пушена сьомга върху намазания с масло черен хляб, намери остър нож и го наряза на малки парченца. Беше грабнал в бързината лимон и магданоз, но имаше нужда от поднос. Огледа се.

— Доколкото разбрах, вие осигурявате всичко…

— Точно така, порцелановите съдове в момента са на път, но транспортът е силно затормозен заради демонстрацията.

— Голям протест, няма що — изсумтя възмутено домакинята.

— Знам, неудобно е, но е хубаво, че живеем в демократична страна, нали, и хората могат да заявяват открито възгледите си.

Мисис Фризъл изглежда не мислеше, че е хубаво да живееш в демократична страна. Междувременно Том намери един голям бял поднос.

— Ще използвам прекрасния ви бял съд и ще бъда изключително внимателен — заяви той и за секунди го напълни с канапета. Забеляза, че тя започва да омеква. — Нека сега ви заведа в прелестната ви дневна, която зърнах на влизане, ще ви налея чаша шампанско, докато чакате гостите си. Те също ще се притесняват, задето са закъснели толкова.

В действителност още не бе настъпил часът, в който бяха поканени гостите, но в този момент забеляза как по алеята приближава голяма черна кола. Той настани своята домакиня и хукна към кухнята, започна да отваря шкафове, хладилници, чекмеджета. Намери бутилка бренди и реши да сипва по няколко капки във всяка чаша шампанско, която сервира. Това щеше да бъде най-дългият аперитив в историята на кетъринга!

 

 

— Не мога да повярвам — извика Кати, когато човекът от пътната полиция обясни, че улиците са затворени. — Да не е станала катастрофа?

— О, не, това са бездомните и хората, които милеят за тях до такава степен, че да затворят града — обясни той и вдигна очи към небето. Имаше уморен вид и не изпитваше особена симпатия към онези, които допълнително усложняваха работата му. — Вие да не сте фокусници? — попита заинтригувано той.

— Не, сър — отвърна Кати, преди да направи опасен обратен завой. — Но както върви, днес може да се превърнем и във фокусници.

— И кой ги е накарал да затворят улиците? — почуди се Кон.

— Моят съпруг — отговори мрачно Кати.

 

 

При влизането всяка от жените се подписа в една книга, за да може след това мисис Фризъл да покаже на съпруга си кои бяха уважили поканата й… Том се движеше сред тях, усмихваше се, уверяваше, че пушената сьомга не е калорична. Опитваше се да се пребори със собствената си паника. Бяха се събрали дванайсет жени, две от четирите бутилки шампанско, които бе донесъл, бяха празни, пушената сьомга бе към края си. Щеше да им бъде нужен цял час, докато приготвят масата и сервират обяда, а от микробуса все още нямаше и следа.

 

 

Телевизионните камери заснемаха манифестацията, която беше още по-впечатляваща, тъй като валеше пороен дъжд.

— Не мога да повярвам, Нийл — промълви Сара.

Той я стисна за ръката, беше се получило по-хубаво, отколкото се надяваха. Искаше му се Кати да е тук, но поне щеше да й разкаже тази вечер, а в новините от девет щяха да предадат някои от речите.

 

 

Том отвори три кутии сардини, изцеди ги, изстиска върху тях лимонов сок и ги поръси с прясно смлян черен пипер.

— Много са хубави — възкликна една от гостенките. — Как се наричат?

— Sardine au citron^[1] — отговори той.

— Много са хубави — повтори тя и му се усмихна.

Продължаваше да добавя към шампанското бренди, с изключение на мисис Фризъл, тъй като не искаше тя да разбере защо гостенките й са толкова оживени. Беше отворил няколко бурканчета с кисели краставички, накълца една прясна краставица и я обърка в различните кисели млека, които откри в хладилника. О, Боже, спомни си, че мисис Мора Федър от „Фатима“ ти се моли денонощно и направи така, че микробусът да се появи!

 

 

— Страх ме е да вляза — каза Кати. — Те са тук, пълно е с коли. Господи, дори са с шофьори.

— Карай, Кати — нареди Джун.

— Да позвъня ли първо?

— Карай — намеси се и Кон.

Младата жена спря автомобила пред главния вход, но се сети и заобиколи до задната врата. Том ги видя и благодари на Господ, че е чул молитвата му.

— Ще сервираме студени канапета, нямаме време, фурните са загрети, само пъхни основното — прошепна той на Кати. — И отвори още шампанско, Кон, вече изпиха всичко, което донесох. Бързо, Джун, захващай се с масите.

Бяха дванайсет души и щяха да приготвят две маси за шестима. Кати влезе в трапезарията, все още не можеше да повярва, че Том е успял да накара тези хора да стоят толкова дълго, без да им предложи нищо за ядене. Препоръча на гостенките да опитат връхчетата от аспержи с пармска шунка и настоя мисис Фризъл да вкуси само една от миниатюрните блини с хайвер и сметана. На всички останали те очевидно им бяха харесали. За нейно изумление мисис Фризъл обясни колко съжалявала, че онези ужасни протестиращи я забавили, доста от гостите също трябвало да изтърпят последствията от задръстването на уличното движение. Мистър Федър бе разяснил всичко относно демонстрацията и изобщо беше чудесен. Кати отговори, че е много щастлива да го чуе и започна да прибира поставените върху пианото и масата чинии с някакви отвратителни на вид неща.

— Боже, какво е това? — попита тя, докато изстъргваше съдържанието им в кофите за боклук.

— Резултат от трескавите ми усилия, но те им харесаха много, докато се появихте вие с хайвера — отговори той. — А сега се прибирам и ви оставям да се оправяте.

— Не можеш да си тръгнеш.

— Но вие сте трима!

— Том, трябва да останеш.

— Разбира се, че няма да остана, след това, което изживях, ще ми трябва цял месец, докато се възстановя.

— Ти не разбираш, тя те харесва, а нас не може да ни понася, трябва да останеш и да ни помогнеш.

С облекчение установи, че той се шегуваше.

— Разбира се, че ще остана, смешнице, и без това нямам сили да стигна до улицата, но ще ме закараш с микробуса до вкъщи.

И така, всичко влезе в познатото русло.

 

 

Нийл се прибра точно навреме, за да хване новините.

— Предполагам, че успехът е огромен — каза Кати.

— Да, хората не могат да се преструват повече, че не знаят за този проблем.

— Да включим телевизора и да видим какво ще кажат.

Подаде му чаша вино и постави на масата чиния с топли сиренки.

— Вкусни са — рече той. — Останки от днешния обяд ли са?

Думите му я ядосаха, беше ги запазила специално за него.

— Е, в известен смисъл може да се каже и така, но аз не гледам на тях по този начин.

— Не виждам защо се засягаш, скъпа. — В отговор тя само сви рамене. Новините още не бяха започнали. — Как мина вашето тържество?

— Чудесно.

Прозвуча сигналът за новините.

— Ето, започва — възкликна Нийл.

Демонстрацията бе предадена с най-големи подробности, имаше и въздушни снимки на почти спрялото улично движение в Дъблин. Някъде там беше и микробусът на „Аленото перо“, който се въртеше като ранено животно. Кати се надяваше, че ще го видят, невъзможно беше да не го познаят с това лого от двете страни. Вместо това видя съпруга си. Дадоха го за около двайсетина секунди, млад и пламенен, с развети от вятъра коси и мокро от дъжда лице, но както винаги съумя да каже няколко красноречиви слова.

— Благодаря ви, че излязохте днес на улиците, за да изразите срама си, че в една страна на изобилие и тази нощ ще има хора, които няма къде да спят. — Погледна право в камерата. — Нека никой не си облекчава съвестта с безпочвени твърдения, че бездомните сами избират този начин на живот. Кой от присъстващите тук би предпочел да прекара тази ноемврийска вечер на нечий праг или под някой мост, на студа и дъжда?

Щом слезе от платформата, привърженици на каузата го прегърнаха в знак на солидарност. Сред тях беше и Сара. Кати наблюдаваше безмълвно.

Репортажът продължи с изказването на някакъв политик за това колко много било направено и на неколцина от опозицията, според които не се правело достатъчно. Нийл изпъкваше над всички тях. Те бяха сиви, безлични хора в някакво студио, лишени от страстта на младия мъж под дъжда.

— Беше страхотен — възхити се Кати.

— Тази демонстрация може да промени нещата. Там беше невероятно, Кати, много ми се искаше и ти да дойдеш, да бъдеш част от нея.

— В известен смисъл наистина бях част от нея — отвърна тя.

И тогава телефонът започна да звъни. Обаждаха се да го поздравят, да уговарят по-нататъшната стратегия, радиопрограми и вестници искаха да го интервюират. Той прехвърляше предложенията им към свои колеги. Обясняваше, че е само представител на един комитет и може би трябва да поговорят с… Знаеше много добре колко опасно е да започнат да гледат на него като на единствен изразител и говорител на каузата, затова вземаше мерки да не стане така, че всичко да се стовари единствено върху неговите рамене. Когато му се обаждаха по мобилния, Кати отговаряше на другия телефон.

 

 

— Кати, Сара е.

— О, Сара, радвам се да те чуя. Всичко добре ли мина?

— Разбира се, не видя ли, не научи ли?

— Все още не съм имала време да се обадя у нашите, но знам, че щяха да приготвят задушено по ирландски, за да отбележат този ден.

— Кой? Не разбирам.

— Близнаците. Знаеш ли, цялата им собственост е прехвърлена в една барака със здрав катинар, а „Дъ Бийчис“ се дава под наем.

— О, близнаците… Извинявай, Кати, съжалявам.

— А ти манифестацията ли имаше предвид?

— Да, бях с Нийл през по-голямата част от времето. Той беше страхотен по телевизията!

— Наистина. — И предаде телефона на съпруга си.

Беше изморена, искаше й се да си легне. Тези разговори можеха да продължат цяла нощ. Но щеше да бъде проява на безразличие и студенина към Нийл. Щеше да бъде щастлива да се свие на дивана и да изслуша разказа му за деня. Само преди няколко месеца щеше да му разкаже с подробности преживяванията си около партито на мисис Фризъл, но тази нощ нямаше да прозвучи естествено. Напоследък нещата се бяха променили коренно. Наистина имаха нужда да прекарат известно време заедно, далеч от професионалните си ангажименти. Тези мисли я подсетиха нещо: трябваше да му съобщи, че няма да отиде в хотел „Холи“ с него, но тази вечер не беше подходяща за скандал, затова щеше да изчака до утре. Кати стоеше и слушаше телефонните разговори на Нийл, той отказа предложението й за каквато и да било храна, нивото на адреналина му беше високо.

— Ще бъде истинска храна, не останки — обясни тя и моментално съжали.

— О, Кати, реагираш наистина дребнаво на една глупава забележка. Съжалявам, ако това те е обидило, но не ми се яде повече. Все пак благодаря.

Телефонът иззвъня отново и й се стори, че той го вдигна с облекчение. И защо не? Цяла Ирландия го мислеше за герой. Само съпругата му правеше дребнави забележки за някакви остатъци от храна.

 

 

На другата сутрин Нийл страшно бързаше, трябваше да отиде в някакво радио, за интервю в „Добро утро, Ирландия“. Затова Кати не му каза нищо за уикенда в хотел „Холи“. Моментът изглеждаше неподходящ.

— Ще се видим в единайсет — извика тя, когато той пристъпи прага. — Ще ги убиеш по радиото.

— В единайсет ли?

— Срещата, не си ли спомняш?

— Каква среща? — Той я изгледа неразбиращо.

— О, Нийл, в нашата фирма; ще идват лошите, ще бъде и Джеймс.

— Господи, да, разбира се, ще дойда!

 

 

Джеймс Бърн бе настоял за нова среща със застрахователната компания. Бяха му казали, че положението на неговите клиенти е крайно незадоволително; както изглеждаше, братовчед на единия от собствениците бе проникнал вътре и бе разрушил всичко без видима причина. Въпросният братовчед сега пък беше изчезнал, а от застрахователната компания очакваха да плати, сякаш ставаше дума за действителна кражба с взлом, извършена от непознати хора. Нийл не се появи в единайсет, когато трябваше да започнат. В предната стая сервираха кафе, включиха секретарите на телефоните и Джеймс взе думата. Той предлагаше представителите на компанията да огледат помещенията, за да се убедят, че двама души се опитваха да върнат бизнеса си в първоначалното положение. И до пристигането на Нийл Мичъл, техният адвокат и съветник… може би щеше да бъде добре Джеймс да ги запознае с развитието на нещата. Показа им счетоводните книги, квитанциите за взетото под наем кухненско оборудване, обясни, че клиентите му вече не били в състояние да приемат обемни поръчки, изискващи големи финансови вложения, че не смееха да поемат поръчки, които не се плащат веднага. Обрисува ги като почтени и работещи хора, които се борят да оцелеят и се надяват да получат само това, което им се полага по право и по закон.

— Законът трябва да бъде интерпретиран, дефиниран — каза един от представителите на компанията.

Кати пожела с цялото си сърце съпругът й да е тук, за да му отговори. Защо закъсняваше? В този момент мобилният й телефон звънна.

— Нийл?

— Извинявай, скъпа, нямаш представа какъв е отзвукът на демонстрацията, буквално съм обсаден…

— Дойдоха за консултацията и имаме нужда от теб…

— Наистина съжалявам и, моля те, предай най-искрените ми съжаления на…

— Нийл!

В очите й бликнаха сълзи. През последния час всички поглеждаха към вратата в очакване на неговата поява, а сега се оказваше, че той изобщо не е тръгнал.

— Ако можех…

— Те току-що казаха, че законът трябвало да се интерпретира и дефинира, трябва да дойдеш, за да го направиш заради нас.

Том и Джеймс заговориха по-силно, за да прикрият семейния скандал и унизителния факт, че адвокатът им очевидно нямаше да се появи. Кати изключи телефона.

— Нийл няма да може да дойде, помоли да се извиня от негово име на всички.

Том изпусна въздуха от гърдите си. Бавно. Тя се бе овладяла. Срещата завърши, без да се стигне до никакво решение. Представителите на застрахователната компания заявиха, че няма да дойдат на друга среща или консултация, докато „Аленото перо“ не предложи нещо ново. Междувременно разследванията и преговорите щяха да продължат с обичайното темпо.

Том, Джеймс и Кати седнаха смълчани, след като останаха сами.

— Иде ми да го убия — възкликна младата жена.

— Недей — рече Том. — И без това сме я загазили.

— Така е — намеси се Джеймс. — Ако застраховката не бъде изплатена до Коледа, не знам как ще продължите.

 

 

Санди Кийн не искаше да ги вижда в офиса си, така че Саймън и Мод трябваше да изчакат отвън, когато Мъти влезе да се срещне с „колегите“ си.

— Ще се обадя в полицията, ако престъпят прага — предупреди мистър Кийн.

— Ти си човек на крайностите, Санди.

— Цялата полиция ме въртя на бавен огън… Твърдяха, че човек, взел залог от деца под десетгодишна възраст, е способен на всичко, даже да ги отвлече.

— Защо тогава си го взел? Никога не съм ги изпращал при теб с пари.

— Но ти не беше тук, не те бяхме виждали два дена подред. Къде беше, между другото?

— Бях по работа.

— А единствената ти работа тук е да ме мъчиш — извика отчаяно Санди.

На вратата се почука. Бяха близнаците.

— Няма да влизаме, мистър Кийн, благодаря, искаме само да кажем на Мъти, че Кати мина с буса и ще ни заведе на разходка.

Мъти излезе при тях.

— Главата на този човек е като пън. Какво биха могли да му навредят две възпитани деца и един чистокръвен лабрадор? Дори ще повдигнат нивото. Определено няма трезва преценка.

Кати спря микробуса до тях.

— Имах нужда от приятна компания, затова се сетих за Хувс, което означава да взема също и Саймън и Мод.

— Това е шега — обясни Мод.

— Кати беше много добра с шегите като малка — обясни Мъти. — Всеки ден се прибираше от училище с нова шега.

— Днес обаче нямаш много шеги, Кати — отсъди Саймън.

— О, пълна съм. Хайде, качвайте се.

Влязоха в едно интернет кафене и близнаците се настаниха пред компютрите. В това време Кати се наливаше с кафе и обмисляше какво ще каже тази вечер на Нийл. Присъствието му днес щеше да промени мнението на онези хора, нещата вероятно щяха да се придвижат напред. Трябваше да го накара да разбере това. Без натякване, мърморене и… коя дума беше използвал снощи той? Засягане. И макар да не й се искаше, смяташе, че е справедливо да му предаде мрачната прогноза на Джеймс. Може би щеше да се почувства още по-виновен, задето ги бе изоставил днес. И освен това още не му бе съобщила за намерението си относно уикенда в хотела на Холи.

— Открихме един много хубав уебсайт, Кати, можем ли да останем още половин час или прекаляваме?

— Оставаме.

Даде им парите.

— Нали не е скъпо? Знаем, че отново си бедна след грабежа.

Засега близнаците не бяха разбрали за участието на Уолтър и тя нямаше намерение да им казва. Родителите им ги бяха изоставили, нямаше смисъл да им отнема и Уолтър, който този път бе застанал до тях.

— Ще останем още половин час и не забравяйте, на Коледа може да получите компютър.

— Представяш ли си, компютър вкъщи! — Очите на момчето светнаха.

Кати бе помолила Джок и Хана да им направят този подарък. Щеше да се постарае да бъде наистина качествен. Нийл беше казал, че тъй като компютърът е средство за обучение, парите трябва да се вземат от сметката на близнаците.

— Остави родителите ти да направят нещо за тях, Нийл, те сториха толкова малко, че се чувстват виновни. Това ще облекчи съвестта им.

Той се изненада, но все пак се съгласи.

 

 

Когато отидоха на „Сейнт Джарлат“, ги очакваха новини. Беше се обадила Мариан. С Хари очакваха дете. Кръщенето се планираше в Чикаго през април и те искаха всички да отидат.

— Танцува ли се на кръщенета? — попита Саймън.

Кати посегна да стисне ръката на майка си в същия момент, в който Лизи посегна към нея. И двете бяха неспособни да говорят.

 

 

Кати продължаваше да отлага прибирането си. Отиде да хапне в едно от новите заведения в квартала. Напоследък Нийл почти не се хранеше вкъщи, а и за него имаше доста от онова, което той наричаше „остатъци“. За нейна изненада дойде да й сервира Марчела. Беше много красива в черния костюм с панталон и червената огърлица около врата. Двете се загледаха невярващо.

— Изглеждаш прекрасно, Марчела, всъщност ти винаги си изглеждала така.

— И какво от това — възкликна тя. Настъпи неловко мълчание. — Среща ли имаш? — попита най-сетне тя.

— Не, исках да изпия чаша вино и да хапна нещо дребно.

— Имаме чудесно плато с различни видове тапа — предложи Марчела. — Ще имаш ли нещо против да поседна при теб? Ще ми бъде приятно.

Боже, дано само да не се разплаче и да не започне отначало цялата история за това колко искала да говори с Том. Но не стана така. Марчела я заразпитва за „Аленото перо“. Кати й разказа за сватбата на Мариан, за собствената си бременност и помятането, за изчезването на близнаците, за злополуката, в резултат на която съпругът на Джун си стоеше вкъщи, за новия приятел на Джералдин, за това, че крадецът в крайна сметка се оказал Уолтър. Пропусна някои неща, например мрачното им финансово бъдеще. Не спомена и за Том, който приличаше на призрак толкова дълго време, че всички бяха започнали да се притесняват, не й каза й това, че се бе отдалечила толкова от Нийл, че тази вечер буквално се страхуваше да се прибере.

— Не спрях да бъбря за себе си. Кажи и ти нещо…

— Мислиш ли, че имам шанс да ме приеме обратно?

— Нямам представа, Марчела, познавам добре едната му страна, но не знам нищо за другата.

— А той има ли някакви определени предпочитания…

— Знам, че излиза с момичета, но не съм чула нищо повече. — Погледна часовника си и стана.

— Аз черпя, Кати.

 

 

Обади се вкъщи. Нийл все още не се беше прибрал. Не й се искаше да стои сама и да чака. Къде можеше да отиде? Беше осем часа. Изкушаваше се да се върне във фирмата и да постои там около час, да си пусне музика, да се отпусне на един от меките дивани и да затвори очи. Но можеше да заспи непробудно до сутринта. Щеше да се прибере на „Уотървю“. Странно, вече дори не мислеше за там като за „вкъщи“. Само като за „Уотървю“.

Прибраха се заедно, паркираха един до друг.

— Ето това се казва синхрон — заяви доволно Нийл. Под мишница стискаше множество документи, в ръката си държеше дипломатическо куфарче. Мина пред нея и погледна към телефонния секретар. — Само три съобщения. Добре.

— Остави ги, Нийл.

Той се засмя.

— За какво говориш, скъпа, човек не си купува телефонен секретар, ако не иска…

— Моля те, остави ги. Ако ги чуеш, все едно че не си се прибрал…

— Кати, какво означава това?

— Опит да поговорим, преди да сме прекалено изтощени и да имаме сили само да се доберем до леглата си — отвърна тя.

— Казах ти, направил съм резервации в хотел „Холи“. Там ще говорим.

И тръгна към телефона.

— Няма да идвам там с теб — обяви с неочаквано силен глас тя.

— Наистина прекаляваш. Не искаш да дойдеш на почивката, която уговорих с Том? Казах му колко си изморена и той обеща да ти намерят заместник. Освен това аз също се отказах от работата си, което не беше лесно, отложих много неща. После се съгласи да отидем в хотел „Холи“, сега пък не искаш. Честно казано…

— Казах, че бих искала да отидем някъде за един уикенд, но не съм те молила да правиш резервации, без да сме ги обсъдили.

— Но хотел „Холи“ ти харесва.

— Не искам да ходя там.

— Защо, за Бога…

— Там ти съобщих, че ще имаме бебе. Нали не смяташ, че ще ми е приятно да се върна сега?

Почувства се виновна. Това беше само едната от причините. Все пак нямаше защо да се срамува, нямаше истинска тайна от него. Щеше да му каже, че е заспала в стаята на Том, ако имаше възможност.

Той я погледна смутено.

— Да, не се сетих. Утре ще направя резервации другаде.

— Или пък бихме могли да отидем някъде, след като го обсъдим заедно.

— За това ли става дума? Че не обсъждам всичко с теб, преди да го направим? За това ли?

— Не, става дума за много, много повече. Става дума за това, че не дойде днес, когато наистина имахме нужда от теб.

Беше забравил за срещата. Денят му бе ужасно претоварен. Ако включеха новините, несъмнено щяха да споменат за него. Как можеше да се сети за някаква среща с неколцина представители от застрахователна компания?

— Виж, казах ти вече…

— Ти не дойде, Нийл.

— Знаеш колко зает бях след вчерашната демонстрация, снощи сама стана свидетел на телефонните обаждания.

— Трябваше да анулираш срещата ни.

— Но, Кати, тя не беше…

Този път не го прекъсна, той обаче не продължи.

— Какво не е била, Нийл?

— Трябваше да степенувам нещата по важност — отвърна най-сетне съпругът й. Все още запазваше спокойствие.

— И ти реши в последната минута да не идваш и да ни оставиш?

Сега вече спокойствието му изневери.

— Кати, моля те. Трябваше да се свършат толкова неща, да се образува общ комитет, имаха нужда от правен съветник за справката…

— Ние имахме нужда от теб във фирмата, ти обеща да дойдеш. Не знаеш какво стана, те стегнаха обръча около нас, държаха се надменно. Може и да не ти се вярва, но ако не ни платят навреме, ще спуснем кепенците преди Нова година.

— Кати, знам, че това е удар за вас с Том и, естествено, съжалявам. Но все пак това е само един дребен бизнес, приготвяне на храна за богатите, осигуряване на свръхкачествена храна.

— Какво?

— Знаеш, че винаги съм се гордял с теб и ти се справи чудесно. Повече от чудесно…

— Извинявай, става дума за моята работа, Нийл, за онова, което правя аз.

— Знам, скъпа, но не можеш да го сравняваш… Нали се сещаш, всички тези обсъждания на канапета и дребни сладки, на фона на това, което трябваше да свърша днес.

— Днес изобщо не сме обсъждали дребни сладки, а разговаряхме с представители на големи компании, чиято задача е да не плащат, докато не стане неизбежно. Ти сам ми го каза, когато ни ограбиха.

— Знам, знам.

— За какво тогава става дума? Кажи ми, Нийл?

— Все пак то не беше толкова важно, колкото организирането на общия комитет. Не се увличай с важността на дребния бизнес, Кати. Непрекъснато се появяват нови фирми, непрекъснато си отиват.

— Макар да си работил като роб и да си изпълнявал дословно всичко, както правихме ние през цялото време?

— Та ти презираш тези хора, просто изкарваш пари чрез тях, чувал съм те безброй пъти да се оплакваш и да ги оплюваш, но им вземаш парите.

— Нима е толкова неморално да извършваш определена услуга и да ти се плаща за нея?

— Не, Кати, не е, но ми се струва, че отиваш на прекалено високи нива, като искаш от мен да се откажа от работата в името на доброто, за защитата на бездомните, за да защитя нещо, което и двамата единодушно смятаме за не чак толкова важно.

— Повтори го още веднъж, Нийл.

— Чу ме много добре.

— Ти смяташ, че „Аленото перо“ е нещо незначително?

— Не само по себе си. Фирмата запълва определена ниша, но в сравнение с…

— Винаги ли си мислил така?

— Е, аз мислех, че това ти допада, заради цялата онази глупост между нашите майки, която никога не е имала значение за никого.

— Имаше значение за всички, освен за теб.

— Ти мислиш така…

— И значи според теб „Аленото перо“ винаги е било едно тривиално начинание, което може да бъде приключено така, както е започнало.

— Такава е съдбата на повечето фирми.

— Защо тогава изобщо си направи труда да се намесваш след кражбата, която, както се оказа, е дело на собствения ти първи братовчед?

— Чудех се кога ще стигнем до това.

— Защо си направи труда да се намесваш, след като не си имал намерение да продължиш?

— Имах намерение да продължа и все още го имам, но днес не беше подходящият ден. Всеки в Ирландия ще ти каже, че днес имах да върша други неща.

— Начинание в служба на богатите… Защо изобщо си правеше труда да…

— Заради принципа, защото не трябва да им се позволи да се измъкнат. — Настана мълчание. — Кати? Смяташ ли…

— Дали смятам, че можеш да изслушаш съобщенията на телефонния секретар? Да, смятам, че идеята е страхотна.

— Не се подигравай.

— Не се подигравам. Повярвай ми.

— Ти поиска да говорим.

— И го направихме.

— Какво да кажа или да направя, за да се почувстваш по-добре?

— Нищо, Нийл.

— Знам, че съм недосетлив, тази история с хотел „Холи“.

— Няма значение, повярвай ми.

— Обичам те — каза той.

— Може би, Нийл.

— И двамата винаги сме били почтени един към друг, винаги.

— Да — промълви замислено Кати.

— И аз не искам никого друг на света, освен тебе. И наистина ти създадох неприятни емоции днес и може би през целия месец, тъй като не си бях вкъщи достатъчно. Признавам. Но достигнах до едно решение. — Приведе се към нея и хвана двете й ръце. — Кати, ако желаеш да имаме дете, аз не бих имал нищо против.