Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Percy Jackson’s Greek Heroes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2024)

Издание:

Автор: Рик Риърдън

Заглавие: Гръцките герои на Пърси Джаксън

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2015 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 19.09.2015 г.

Редактор: Сабина Георгиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1555-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19688

История

  1. — Добавяне

За каквото и да ставало въпрос, Белерофонт все не го бил направил

Древните гърци наричали този тип Белерофонт Невинния, което е смешно. Той винаги се забърквал в големи каши.

Истинското му име дори не било Белерофонт. Него получил след първото си убийство. Но може би трябва да забавя темпото.

Атина си има Тезей. Аргос — Персей. Коринт си нямал звезда. Най-известният коринтянин бил Сизиф, който веднъж вързал Смъртта и получил за наказание вечни мъчения. Това го направило неподходящ за реклама на града.

След като завлекли Сизиф в Подземното царство, синът му Главк станал цар на града. Той направил каквото могъл, за да подобри репутацията му. Построил нов дворец. Спонсорирал футболен отбор. Окачил ярки знамена по главната улица, на които пишело:

КОРИНТ, ТВОЯТ ПОРТАЛ КЪМ ЗАБАВЛЕНИЯТА

Главк също се оженил за красива принцеса — Евринома. Надявал се да има красиви синове и те да станат велики герои, благодарение на които името на Коринт да бъде вписано в картата.

Но имало един малък проблем. Боговете още се сърдели заради Сизиф.

Зевс отсъдил, че децата на Сизиф нямали да имат синове, които да продължат името на рода. Зевс не искал малки Сизифовци, които да търчат из Гърция и да мамят Смъртта.

Заради това Главк нямал синове. С Евринома опитвали години наред, но без късмет, поради което царят винаги се нервирал.

Една нощ започнал да обикаля царската спалня и да кърши ръце.

— Но що да сторим? — попитал той жена си. — Как да се сдобием с наследник на трона?

— Може да си имаме дъщеря — отвърнала жена му — и да я направим царица.

— Сериозно говоря! — възкликнал Главк.

— Хубаво — завъртяла очи Евринома, — нека си осиновим момче тогава.

— Хората няма да приемат осиновен цар!

— Хмм — тя погледнала през прозореца на спалнята към осветеното от луната море, — в такъв случай ще ни трябва божествена помощ.

— Какво имаш предвид?

— Остави на мен, скъпи.

Царицата винаги била харесвала бога на моретата Посейдон. Имала добър вкус. Следващата вечер отишла на плажа и се помолила:

— О, велики Посейдоне! Имам проблем! Съпругът ми не може да има синове, но копнее за наследник! Бих се радвала да помогнеш, ако разбираш какво искам да кажа…

Посейдон чул как красивата царица търсела помощта му и се надигнал от вълните в целия си блясък, облечен само с плувки.

— Здрасти, Евринома! — казал господарят на моретата. — Искаш син? Определено мога да помогна!

Такъв си е татко. Винаги мисли как да услужи на хората!

След девет месеца Евринома родила здрав син. Нарекла го Хипоной, като че нямаме в книгата достатъчно хора с хипопотамски имена.

Цар Главк много се зарадвал. Бил сигурен, че момчето било негово. Царицата се била помолила за чудо и ето че боговете помогнали. Главк нямало да гледа зъбите на харизания кон. Фактът, че синът му изглеждал точно като мозаечните потрети на Посейдон в местния храм, бил просто съвпадение.

Когато Хипоной пораснал, получил славата на безразсъден тип. Винаги се оказвал на грешното място в грешния момент. Веднъж с приятелите му си пекли сладки в царската камина, когато той разлял твърде много олио в пламъците и изгорил столовата.

— Не беше нарочно! — заплакал принцът.

Друг път, без да искал, мушнал един бик, определен за жертвоприношения, с ножа си и той изпотъпкал храма.

— Не съм виновен! — извикал той.

Няколко седмици по-късно стоял на царското пристанище и кълцал едно въже, тъй като бил отегчен. То се скъсало и най-хубавият кораб на баща му отплавал в морето без пътници.

— Не го направих аз! — казал той.

Но най-известният гаф на принца бил следният. В една новогодишна нощ с приятелите му целели по мишени с ножове. Някакъв човек извикал:

— Хей, Хипоной!

Принцът се завъртял и в същото време метнал ножа, тъй като имал проблеми с координацията. Човекът се казвал Белер и загинал на място, улучен в гърдите.

— Стана случайно! — заридал Хипоной.

Всички били съгласни, че не било нарочно, а и никой не харесвал Белер особено. Заради това Хипоной си нямал големи проблеми, но хората започнали да го наричат Белерофонт, убиецът на Белер. Прякорът му лепнал.

Представете си какъв живот е това. Убивате някого на име Джо и до края на живота си трябва да отговаряте на името „убиецът на Джо“. После печелите титлата „Невинния“ и името ви вече означава „Убих Джо, но не беше нарочно“!

Но последната капка, от която чашата преляла, била случката с тийнейджъра Белерофонт. По това време той вече имал малък брат на име Делиад. Как така на царската двойка й се бил родил втори син? Може би Зевс бил решил да снеме проклятието. Може би Посейдон още помагал на царицата в името на гражданския си дълг. Така или иначе, един следобед Белерофонт учел Делиад как да се бие с меч. Знам, ужасна идея.

По средата на битката Белерофонт казал:

— Добре, Делиад, ще те нападна отдясно! Блокирай!

Делиад блокирал. Белерофонт обаче замахнал наляво, тъй като още трудно различавал лявото от дясното. Така убил брат си.

— Стана случайно! — казал Белерофонт.

Но родителите му решили да се намесят.

— Виж, синко — рекъл цар Главк, — много станаха тези случайности. Да убиеш брат си наистина ни дойде малко в повече.

— Но, татко…

— Знам, че не си искал — намесила се царица Евринома, — въпреки това с баща ти решихме да те отпратим преди някоя случайност да те вкара преждевременно в гроба.

— Да ме отпратите! Но, мамо…

— Моят приятел, цар Прет, се съгласи да те приеме — казал царят. — Ще отидеш в Аргос и там ще завършиш ритуала за пречистване, за да изкупиш смъртта на брат си.

— Ритуал за пречистване? — подсмръкнал Белерофонт. — Боли ли?

— Няколко месеца ще изкараш в траур — казал татко му — и ще се молиш на боговете. Така всичко ще бъде наред.

— Няколко месеца! А после може ли да се прибера!

— Може би. Ще видим.

Долната устна на Белерофонт потреперила. Не искал да плаче, но се чувствал нежелан. Наистина, понякога палел и убивал, но нима родителите му трябвало да го отпратят!

На следващия ден си тръгнал сам. Хванал пътя, макар да било опасно. Бил в такава депресия и вървял така бавно, че изминал едва няколко километра преди залез. Намерил един крайпътен храм на Атина и решил да прекара нощта там. Преди да заспи, Белерофонт се помолил на богинята:

— Атина, имам нужда от мъдростта ти. Родителите ми смятат, че съм безполезен. Унищожавам каквото хвана. Да се предам ли? Какво да направя?

Със сълзи на очите се качил на олтара и заспал.

Да заспиш на божи олтар обикновено не е добра идея. Вероятно ще се събудиш като гризач или саксийно растение.

Но на Атина й станало мъчно за Белерофонт. Макар да бил син на Посейдон, с когото не се разбирали идеално, младежът имат потенциала да стане нещо повече от крачеща заплаха.

Докато спял, Атина се явила в съня му. Сива мъгла се събрала около олтара, проблеснала мълния.

— Белерофонт!

Сънното видение на Белерофонт паднало от олтара и съборило една статуя, която се пръснала на пода. После скочил на крака!

— Не съм виновен!

— Няма проблем — въздъхнала Атина, — това е само сън. Чух молитвата ти, Белерофонт. Ти не си безполезен. Истинският ти баща е Посейдон, богът на моретата.

— Затова ли приличам на онези мозайки? — зяпнал Белерофонт.

— Да.

— Затова ли мама толкова често ходи на плаж?

— Да. Затова спри да се самосъжаляваш. Можеш да станеш велик герой, ако понатрупаш самочувствие.

— Ще опитам, Атина.

— За да започнеш отнякъде, ще ти направя подарък.

Богинята му дала някаква златиста плетеница.

— Това мрежа ли е? — попитал Белерофонт.

— Не.

— Сутиен?

— Помисли — намръщила се Атина, — бих ли ти дала златен сутиен?

— Не.

— Това е юзда! Слага се на главата на коня.

— О! Ясно! — Белерофонт не бил обръщал внимание на юздите. Винаги, когато опитвал да яхне кон, или смачквал някого, или нахлувал в нечия спалня.

— Значи трябва да намеря кон, на когото да я сложа?

Атина се запитала дали проникването в съня на този младеж наистина било добра идея. Напомнял й на Посейдон в бурен ден. Веел се без посока, разрушавал каквото сварел. Но ето че сега бил тук. Трябвало да насочи момчето към по-добър за него път.

— До този храм — казала тя — има място на име Пирена, където ще намериш извор. Там Пегас ходи да пие вода?

— Онзи Пегас? — Белерофонт бил чувал легенди за крилатия кон. Казвали, че се бил появил от кръвта на Медуза, след като Персей отрязал главата й. Много герои опитвали да пленят Пегас, но досега никой не бил успял.

— Точно — отвърнала Атина. — Би ли искал да яздиш безсмъртен крилат кон?

— Чакай малко — почесал си брадичката Белерофонт, — ако Посейдон ми е баща, а бащата на Пегас също е Посейдон, конят мой брат ли е?

— Най-добре е да не разсъждаваш върху такива въпроси — посъветвала го Атина, — просто следвай указанията ми. Веднага щом се събудиш направи жертвоприношение на мен и на баща си Посейдон. Това ще ти спечели благословиите ни. После намери извора на Пирена и чакай Пегас да кацне. Когато сгъне криле да пие, трябва да се промъкнеш зад него и да му поставиш юздата на главата.

— Но сръчността не е най-силната ми страна!

— Дай най-доброто от себе си и опитай да не се убиеш. Ако успееш да накараш Пегас да захапе, магията на юздата ще го укроти. Ще приеме приятелството ти и ще прави каквото му кажеш.

— Супер!

— Но не си пресилвай късмета — предупредила го Атина. — Героите винаги постъпват така, след като получат нещо яко. Като крилат кон например. САМО ТОВА НЕ ПРАВИ!

— Разбира се, че няма. Благодаря ти, Атина!

Богинята изчезнала в мъглата. Белорофонт се събудил, паднал от олтара и съборил една статуя, която се разбила на пода.

— Съжалявам — погледнал той към небето, — не беше нарочно.

Вятърът въздъхнал отчаяно.

Белерофонт отишъл до най-близката ферма и изхарчил всичките си пари за път, за да купи един млад бик. Пожертвал животното: едната половина за Атина, другата — за Посейдон.

След това се отправил да плени Пегас с вълшебния златен сутиен.

Изворът на Пирена извирал от една пукнатина във варовика и се събирал в басейн, опасан от лотоси и водни лилии.

Белорофонт приклекнал зад близкия храст и зачакал. Както му се струвало, минали часове. Вероятно наистина били часове. Така научил това, което повечето хиперактивни герои знаем — можем лесно да се разсеем, но ако нещо наистина ни вълнува, оставаме съсредоточени. А Белерофонт действително искал да плени Пегас.

Най-накрая една тъмна сянка се спуснала от облаците. Белерофонт помислил, че това бил орел, понеже той имал същата кафяво-златна окраска. Но когато сянката се спуснала, Белерофонт осъзнал, че съществото било много по-голямо — кафяв жребец с тъмна муцуна и шестметров размах на крилете.

Белерофонт не смеел да си поеме въздух, когато конят кацнал. Пегас започнал да рие земята. Прибрал криле, приближил потока и навел глава да пие.

Белерофонт се промъкнал със златната юзда. На половината път през долчинката стъпил на една клонка.

Белерофонт замръзнал. Пегас го погледнал. Конят забелязал златната юзда и като интелигентно животно се сетил какво му предстояло. Пегас изцвилил. Белерофонт можел да се закълне, че конят му бил казал:

— Голям си загубеняк, но хайде, ела.

Белерофонт приближил. Пегас му позволил да постави златната юзда на главата му. Не знам защо решил да помогне, но това било дошло добре за Белерофонт. Досега не бил оседлавал кон и му трябвали шест опита, докато успее. Първоначално горкото конче имало ремък за шия върху очите, но накрая Белерофонт нагласил нещата. Пегас потръпнал, когато златната юзда го изпълнила с топла, гъделичкаща и весела магия, след което тихо изцвилил.

— Къде отиваме?

— Град Аргос — Белерофонт погалил Пегас по носа. — Богове, невероятен си! Ти си най-невероятният.

Пегас тропнал с крак, сякаш казвал:

— Млъкни и да тръгваме, преди да размисля.

Пегас се покатерил на гърба на жребеца и заедно излетели в небето.

Направили добро впечатление, като пристигнали в Аргос. Не всеки ден коринтяни виждали кон да влиза през прозореца в тронната зала. За щастие прозорецът бил голям, а и още никой не бил измислил стъклото, иначе щяло да бъде неприятно. Сега Пегас само съдрал един гоблен, защото една нишка се била закачила за копитото му. После стоварил Белерофонт на царския подиум и отново излетял през прозореца, следван от гоблена, сякаш бил рекламно знаме.

Цар Прет посрещнал Белерофонт като почетен гост. Всеки, който можел да опитоми Пегас (много или малко), бил достоен за това. Жена му Антея се зарадвала дори повече на красивия млад герой.

Царицата била самотна. Родината й Ликия била останала далеч по бреговете на днешна Турция. Баща й я бил принудил да се омъжи за Прет, който бил много по-стар, плешив и с шкембе. Мразела Аргос. Мразела стария си и грозен съпруг. Когато видяла Белерофонт, веднага се влюбила.

Белерофонт прекарал няколко месеца в двореца. Всеки ден ходел до храмовете да се моли и да принася жертви на боговете, за да получи прошка, задето бил убил младия си брат (а и онзи пич, Белер).

Всяка нощ Белерофонт опитвал да избегне Антея. Царицата непрекъснато флиртувала с него и му устройвала засади, когато бил сам. Белерофонт обаче бил сигурен, че любовна история с царицата нямала да пречисти душата му.

Седмиците изминавали, а Антея се дразнела все повече и повече. Накрая, една нощ след вечеря, нахлула в спалнята на Белерофонт.

— Какво не ми е наред? — настояла тя. — Не съм ли достатъчно красива?

— Ъъъ… не. Всъщност да. Искам да кажа… омъжена си.

— Е та какво от това! И Афродита е омъжена, но това не я е спряло да си живее живота!

— Не съм убеден, че това сравнение е удачно.

— Ще ме целунеш ли, или не?

— Аз… не мога. Не е редно.

— Ах!

Антея излязла от стаята. Мразела праведните младежи, особено красивите, които не отвръщали на ухажванията й. Влязла в стаята за аудиенции, където дебелият й стар съпруг спял на трона.

— Събуди се, Прет!

— Само бях притворил очи — потръпнал царят.

— Белерофонт ме нападна!

— Той… какво? — намръщил се Прет. — Но той е толкова любезен? Да не би да е било случайно? Около него все така става, случайно…

— Преследваше ме из спалнята и опита да ме сграбчи?

— А ти какво търсеше в спалнята му?

— Няма значение! Пробва се да ме целуне! Каза ми, че съм бебче и други такива лиготии.

Прет се запитал дали не сънувал. Царицата не звучала логично.

— Значи Белерофонт те е нападнал? И те е нарекъл бебче?

— Да! — размахала юмручета Антея. — Искам справедливост! Ако ме обичаш, ще го арестуваш и екзекутираш!

Прет почесал брадата си.

— Виж, миличка. Да нападнеш царицата е тежко престъпление. Но сигурна ли си, че е станало така. Белерофонт не ми прилича на такъв. Той е син на моя стар приятел цар Главк. Ако го убия, ще започна война с Коринт. Белерофонт е гост в дома ни. Боговете мразят, като убиваме гостите си.

— Безполезен си! — изръмжала Антея. — Ако не искаш да го унищожиш, ще го пратя при баща си в Ликия! Той определено ще го убие!

Прет не желаел да погубва Белерофонт, но не искал също царицата да му крещи. Трябвало да живее с нея. Можела да бъде ужасно неприятна, когато не ставало нейната.

— Ако го пратя при баща ти да го екзекутира, с какво това би било по-различно?

Антея опитала да сдържи раздразнението си. Всичко трябвало да обяснява на глупавия си съпруг!

— Ти си домакинът на Белерофонт, нали? Ти решаваш как трябва да се пречисти и кога е готов, нали?

— Да. Всъщност смятах да заявя, че вече е пречистен.

— Кажи му, че има да свърши само още едно нещо — настояла Антея. — Преди да бъде пречистен трябва да иде в Ликия и да предложи услугите си на моя баща цар Йобат.

— Но как това ще доведе до екзекуцията на Белерофонт?

— Дай му запечатано писмо до баща ми. Белерофонт ще помисли, че това са комплименти за него. Но в писмото ще помолиш Йобат да го екзекутира. Татко ще прочете писмото и ще убие Белерофонт. Така проблемите ни ще бъдат решени.

Прет се загледал в жена си. Не знаел, че била толкова кръвожадна, нито пък вярвал, че някой можел да я нарече „бебче“.

На следващата сутрин извикал Белерофонт в тронната зала:

— Приятелю, поздравления за това, че почти приключи с пречистването! На път си да спечелиш титлата Белерофонт Невинния!

— Почти?

Царят обяснил за пътуването до Ликия. Подал на Белерофонт запечатаното с восък писмо.

— Когато стигнеш Ликия, предай това на цар Йобат. То ще гарантира, че ще те посрещнат както трябва.

Белерофонт не харесал студения поглед в очите на царица Антея. Или пък начинът, по който ръката на мъжа й потреперила, когато му подал писмото. Или пък мрачната музика, която свирели за саундтрак. Но Прет бил негов домакин. Не можел да отхвърли заповедта без да изглежда груб.

— Ами добре. Благодаря за всичко.

Белерофонт подсвирнал към коня си.

Пегас бил изкарал последните няколко месеца, реейки се из облаците, но когато чул повикването на Белерофонт се стрелнал към прозореца и се приземил в тронната зала.

Белерофонт се сбогувал с домакините и отлетял за Ликия, за да получи собствената си смъртна присъда.

Обикновено пътят от Аргос до Ликия траел седмици по море, но Пегас стигнал за половин час. За толкова дори не могат да ти сервират питие в самолета. Докато летял над ликийската провинция, Белерофонт забелязал много изгорели селца, почернели ниви и димящи гори. Или Ликия била изгубила гори, или празника на скарите бил излязъл извън контрол.

Когато пристигнал в двореца, цар Йобат доста се изненадал. Не всеки ден коринтяни влизали през прозорците му. Още по-изненадан бил царят, когато Белерофонт му подал писмо с препоръка от стария му дебел зет, царя на Аргос. Йобат отворил писмото. Вътре пишело:

Скъпи Йобате,

 

Пред теб стои Белерофонт Невинния! Той е оскърбил моята съпруга и твоя дъщеря, като се е обърнал към нея с „бебче“ и с други лигави имена. Моля, убий го незабавно.

 

Поздрави:

 

Прет

 

— Добра препоръка — прокашлял се Йобат.

— Прет бе много мил с мен — усмихнал се Белерофонт.

— Значи не си чел писмото?

— Не.

— Виждам.

Йобат много се ядосал. Но не на Белерофонт. Добре познавал дъщеря си Антея. Тя обичала да флиртува с младите мъже, а после, ако не отвърнели на ухажването й, искала да ги екзекутира.

Йобат си въобразявал, че щяла да се укроти, като я омъжел за Прет, но явно още въртяла старите номера. Сега се надявала да свърши мръсната работа отдалеч.

Огледал Белерофонт. Младежът изглеждал симпатичен. Напомнял му на мозайките на Посейдон в местния храм. Йобат сметнал, че това едва ли било съвпадение. Освен това се бил сприятелил с безсмъртния кон Пегас, което нямало как да бъде случайност.

Йобат решил, че не можел просто да убие Белерофонт на място. Щяло да бъде грубо, неприятно и вероятно щяло да разгневи Посейдон.

Царят имал друга идея. Може би щял да успее да реши два проблема едновременно. Щял да подтикне Белерофонт да извърши невъзможен подвиг. Нека Мойрите вземели решение дали да живее, или да умре. Ако загинел, Антея щяла да бъде доволна. Ако пък успеел, царството на Йобат щяло да спечели.

— Невинни Белерофонт — казал той, — дошъл си да завършиш ритуала по пречистването, нали? Имам задача за теб, но не ще те лъжа, няма да е лесно. Ти обаче си силен млад герой и имаш летящ кон. Може би ти си точният човек за тази мисия.

Белерофонт изправил рамене. Не бил свикнал да му възлагат важни мисии.

— С радост ще помогна, царю. Нали няма да нося нещо крехко? Не съм от сръчните.

— Не е крехко. Става дума за чудовище, наречено Химера. Може би, пътувайки през царството ми, си забелязал пожарищата.

— Да. Празник на скарата ли има?

— Не. Гнусно свръхестествено същество опустошава селата, изгаря посевите и тормози хората. Никой досега не е успял да го приближи, още по-малко да го убие. Според малцината свидетели съществото е отчасти лъв, отчасти дракон и отчасти козел.

— Козел?

— Да.

— Разбирам за лъва и дракона, те са ужасяващи. Но козел?

— Не ме питай. Местните жреци опитват да разберат откъде се е взело чудовището. Подозират, че Химера е изпълзяла от Тартара и вероятно е дете на Ехидна. Така или иначе, съседният цар Амисодар имаше прекрасната идея да нахрани Химера и да я подготви за война. Но не се получи. Тя опустоши царството му, а сега опустошава и моето. Внушава страх, плюе отрова, бълва толкова горещ огън, че може да разтопи броня.

— Оу — обадил се Белерофонт.

— Та това е задачата ти — казал Йобат. — Убий Химера. И благодаря!

Белерофонт никога преди не бил получавал важна заръка. Цял живот хората му нареждали какво да не прави — да не мята кинжали, да не разлива олио, да не реже въжетата. Сега цар Йобат, който почти не го познавал, му се бил доверил за съдбата на царството си. Какъв мил човек!

Белерофонт държал да не оплеска нещата.

Скочил на гърба на Пегас и излетял през прозореца.

Намерили Химера да изпепелява едно селце на около трийсет километра от столицата. Като прелетял над нея, Белерофонт разбрал защо никой не можел да опише чудовището добре. Всеки, който успеел да се приближи на по-малко от трийсет метра, ставал на пепел.

(Искам да уточня, че съм срещал Химера, но по онова време тя не беше такава, каквато я е видял Белерофонт. Чудовищата често сменят визията си, така че това не ме изненадва. Пък и когато аз се натъкнах на Химера, тя беше маскирана като чихуахуа, което е ужасяващо, макар и по различен начин. Но да се върна към историята…)

Белерофонт видял създание с размерите на мамут. Главата и предните му лапи били на лъв, задницата и задните лапи на дракон. Имало огромна змийска опашка, която завършвала с главата на гърмяща змия. Змийската глава се изстрелвала във всички посоки и щракала с отровни зъби във въздуха. Разбира се, аз също щях да бъда нервен, ако живеех до задника на чудовище. Но най-странна била козята му глава, която излизала от гърба му като перископ. Тя описвала почти пълен кръг и бълвала трийсетметрова струя пламъци.

— Уникално — промърморил Белерофонт. — Какво мислиш, Пегас? Може ли да нападнем от въздуха това нещо?

Пегас изцвилил, сякаш казвал:

— Не знам, хлапе. Аз съм безсмъртен, но ти не!

Като всеки добър герой, Белерофонт си бил намерил меч и копие. Подготвил копието, тъй като било малко по-дълго, и пришпорил Пегас. Стигнали на около пет метра над Химера, преди козята глава да ги види и да избълва огън към тях.

Пегас се отклонил така рязко, че Белерофонт едва не паднал. Горещината от пламъците облизала косъмчетата на ръцете му. Змийската глава изхрачила отровен облак, от който Белерофонт започнали да го болят дробовете. Лъвският рев бил така ужасяващ, че едва не припаднал.

Само летящият кон го спасил. Пегас се изстрелял нагоре, далеч от опасността, оставяйки следа от горящи конски пера подире си. Белерофонт изкашлял отровата и пушека от дробовете си.

— Това беше прекалено близо.

Пегас отново изцвилил, като че му отвръщал:

— Нима?

Когато започнали да кръжат отгоре, Химера ги загледала. Змийската глава съскала от върха на опашката. Лъвската заръмжала с оголени зъби. Но козята глава следяла Белерофонт най-внимателно. Това нещо представлявало рогато оръжие за масово унищожение.

— Трябва да го накараме да спре да бълва огън — казал Белерофонт. — Мога да метна копие в гърлото му, но така само ще се стопи върхът му.

Внезапно на Белерофонт му хрумнало нещо. Спомнил си как бил загазил като момче задето изгорил столовата. Преди да разлее олиото печал сладки и си мислел колко приятно се топели в устата му.

— Да не се задавиш — казвала майка му, — ще се задавиш и ще загинеш!

— Хм — рекъл си Белерофонт, — благодаря, мамо!

Огледал руините, в които се било превърнало селцето. В края на главната улица забелязал изоставена ковачница и накарал Пегас да се гмурне към нея. След като се приземили в дюкяна, Белерофонт скочил и се огледал сред отломките.

Химера видяла как кацат. Изревала и се насочила към главната улица с всичката бързина, която й позволявали несъразмерните й крака.

— Хайде, хайде — мърморел си Белерофонт. Изтръгнал едно паднало дърво от ковачницата.

До меховете открил парче олово с размера на възглавница. Белерофонт едва го вдигнал. С олюляване стигнал до Пегас и успял да се качи нагоре. Изстреляли се в небето точно когато Химера опръскала магазина с пламъци. Пегас изпръхтял под тежестта, която носел, сякаш питал:

— За какво ти е тази оловна възглавница?

— Ще видиш — Белерофонт забил копието си в парчето метал. За щастие оловото било меко. Успял да го набучи като гигантска близалка.

— Пегас, нека приближим, за да дам това на козата.

Пегас изпръхтял, отвръщайки:

— С удоволствие! — и отново се стрелнал надолу.

— Хей, Химера! — извикал Белерофонт. — Хапва ли ти се сладка?

Трите глави на чудовището се вдигнали. Химера никога през живота си не била яла сладко. В Тартара нямало сладкарници. И наистина, когато смъртният герой се спуснал надолу, носел голяма сива близалка със себе си.

Трите малки мозъка на Химера влезли в кратък спор помежду си по въпроса дали било редно да приеме близалка от непознати. Белерофонт бил само на три метра, когато козята глава решила, че това бил някакъв номер. Устата зейнала, за да разтопи лицето му, но героят набутал близалката право в огненото й гърло. Пегас се отклонил настрани, когато козята глава се задавила, а нажеженото олово изпълнило дробовете й. Химера се олюляла. И лъвската, и змийската глава започнали да се мятат от болка.

Белерофонт скочил от гърба на Пегас и изтеглил меча си. Звучи невероятно, но успял да направи това без да се намушка.

За пръв път в живота си Белерофонт се почувствал като истински герой — с добри рефлекси, вестибуларен апарат и прочее. Когато Химера се изправила на задните си крака, готова да нанесе удар, Белерофонт минал под нея и забил меча си право в корема й. Тя рухнала, а змийската глава изпаднала в предсмъртна агония.

— Супер! — извикал Белерофонт и вдигнал ръка към Пегас: Дай пет!

Конят го погледнал, сякаш му отвръщал:

— Моля те!

Белерофонт отсякъл козята глава на Химера за сувенир. Устата й била запечатана с олово и пушела. Направил си няколко селфита с трупа на чудовището. После яхнал Пегас и се върнал в Ликия, за да съобщи на цар Йобат добрите новини.

Царят много се зарадвал на вестта за смъртта на Химера, но бил шокиран, че Белерофонт се завръщал жив и здрав.

— Какво да правя? — запитал се на глас Йобат и Белерофонт се намръщил.

— Ваше Величество?

— Искам да кажа… как да ти се отплатя? Добра работа!

Същата нощ царят вдигнал голямо тържество в чест на Белерофонт. Имало торта, сладолед, клоуни и фокусници. Е, царят пропуснал огнехвъргачите — считал ги за проява на лош вкус след инцидента с Химера.

Йобат и Белерофонт разговаряли цяла нощ. Царят наистина харесвал младия герой. Не искал той да умира, но не бил готов и да отхвърли писмото на Антея с молбата за екзекуция. Защо?

Вероятно Йобат се тревожел, че Белерофонт можел да застраши царството. Или пък бил от бащите, неспособни да кажат „не“ на децата си, макар те да си падали социопати. Какъвто и да бил случаят, царят решил да изправи Белерофонт пред ново предизвикателство, за да е сигурен, че Мойрите искали героят да оцелее.

— Знаеш ли, Белерофонт — казал той по време на десерта, — нямам право да искам повече услуги, но…

— Каквото пожелаете, господарю!

Белерофонт бил искрен. Никога досега не се бил чувствал като герой. Харесвало му. Хората го обичали. Филоноя, най-малката красива дъщеря на царя, флиртувала безсрамно с него. Това също му харесвало. Но най-важното било, че Йобат вярвал в него. Царят му давал шанс да се докаже. Какъв страхотен човек!

— Ако мога да помогна по някакъв начин — рекъл Белерофонт, — ще го направя. Само кажете какво искате!

Тълпата избухнала в аплодисменти и вдигнала наздравица за Белерофонт.

Йобат се почувствал като истински гадняр, но си наложил да се усмихне.

— Съседното племе, солимите, ни създават големи ядове на източната граница. Химера изби най-добрите ми воини, освен теб, разбира се, затова нямам истинска армия. Страх ме е, че солимите ще завладеят страната, ако не ги спрем.

— Разбрах — казал Белерофонт. — Ще отлетя при тях утре и ще уредя нещата.

Тълпата отново извикала одобрително. Принцеса Филиноя запърхала с клепки. Йобат обсипал младия герой с похвали, но вътрешно се чувствал зле.

До този момент солимите никога не били покорявани. Те били благословени от бога на войната Арес. В битка били напълно безстрашни. Да изпратиш срещу тях един-единствен човек било убийство.

На следващия ден Белерофонт скочил на гърба на Пегас и отлетял към съседите. Вероятно успял някак да ги изненада от въздуха. А и сигурно бил натрупал самочувствие, както го била посъветвала Атина. Йобат вярвал в него, затова и той вярвал в себе си.

Белерофонт кацнал в центъра на лагера на солимите и ги избил. Изклал половината племе и хвърлил оцелелите в паника. Тогава вождът помолил за мир и обещал никога повече да не напада Ликия. Заедно с Белерофонт подписали мирен договор и си направили няколко селфита, за да увековечат момента. После Белерофонтт се върнал в двореца.

Цар Йобат бил смаян. Хората в Ликия полудели от радост. Същата нощ си спретнали още едно победно тържество. Принцеса Филоноя, която флиртувала с младия коринтец, помолила баща си да уреди сватбата им.

Йобат бил разкъсван от противоречия. Белерофонт се оказал суперполезен. Бил смел, силен и действително невинен. Нямало нито един инцидент от пристигането си в Ликия насам. Нито убил някой роднина, нито бил подпалил някоя кухня, нито пък пускал корабите да плават сами по море.

Антея обаче искала смъртта на младежа, а Йобат не можел да откаже нищо на кръвожадната си дъщеря. Решил да даде на Белерофонт още една, последна смъртоносна задача, за да се уверял напълно, че Мойрите били на негова страна.

— Скъпи приятелю Белерофонт — казал царят, — не искам да те моля за такива неща, но има още една заплаха за царството… но не, прекалено опасно е, дори за герой като теб.

— Слушам те!

Тълпата избухнала в аплодисменти и вдигнала наздравици.

— Е — продължил Йобат, — има един народ, който воюва с всички градове на Анатолия. Може би си чувал за него. Амазонките.

Аплодисментите заглъхнали. Белерофонт преглътнал. Действително бил слушал легенди за амазонките. Самото им споменаване карало гръцките деца да сънуват кошмари.

— Искаш… да се бия с тях?

— Не мога да се доверя на никого другиго за подобна задача — отсякъл Йобат, което било вярно. — Ако успееш да ги накараш да отстъпят, както направи със солимите, ще бъде невероятно.

На следващия ден Белерофонт отлетял за поредната битка. Не можел да повярва, че щял да се бие с амазонките, но Йобат разчитал на него, а Белерофонт не можел да го разочарова.

Кацнал право в укреплението на амазонките и ги разпилял. Те били просто парализирани от изненада. Не вярвали на очите си, че някакъв глупав мъж можел да бъде толкова смел. Докато царицата на амазонките се мъчела да възстанови реда, Белерофонт избил стотици от най-добрите й воини.

Царицата поискала примирие. Белерофонт се съгласил да ги остави на мира само ако спрат да нападат Ликия. Амазонките подписали мирно споразумение, което правели рядко, но уважавали храбростта, а на Белерофонт Невинния тя определено не му липсвала. Е, не пожелали да се снимат с него, но всичко било наред. Белерофонт се върнал в двореца в добро настроение. Когато коленичил пред царя и обявил победата си, Йобат направил нещо неочаквано. Старецът избухнал в сълзи. Паднал от трона, стиснал глезените на Белерофонт и успял само да каже:

— Прости ми, момчето ми. Умолявам те да ми простиш!

— Ами добре — отвърнал Белерофонт. — Какво си сторил?

Йобат признал за смъртната присъда, издадена от Прет. Показал на Белерофонт писмото. Обяснил, че задачите били опит да изпълни желанието на дъщеря си и да предизвика смъртта на Белерофонт.

Вместо да се ядоса, героят помогнал на царят да се изправи.

— Прощавам ти — рекъл той. — Вместо директно да ме убиеш, ти ми даде шанс да се докажа. Направи ме истински герой. Как да ти се сърдя за това?

— Скъпо момче! — Йобат бил толкова благодарен, че уредил Белерофонт да се ожени за дъщеря му Филоноя. Героят бил обявен за престолонаследник, а след години, когато Йобат умрял, станал цар на Ликия.

Що се отнася до Антея, тя никога не сполучила в отмъщението си. Когато чула, че Белерофонт щял да се жени за по-младата й сестра и че наследявал царството на баща й, толкова се ядосала, че се самоубила.

А всички останали заживеели щастливо и честито чак до края на дните си.

Хахахаха. Шегувам се.

До момента сте чули достатъчно такива истории, за да сте наясно с нещата. На Белерофонт му предстоял поне един голям провал.

След като царувал дълги години, на героя му домъчняло за добрите стари времена. Тълпите не го посрещали със същите аплодисменти, както когато убил Химера. Никой не си спомнял как бил победил солимите и амазонките. Когато разказвал тези истории на царските банкети, гостите едва сподавяли прозевките си. Дори жена му Филоноя завъртала очи.

Така става в живота. Появяват се нови герои. Старите биват забравени. Никой не помни лошото от миналото. Само Белерофонт изпитвал носталгия по добрите стари времена с пламтящите дворци и смъртните присъди, издавани от ненормални царици.

Тогава решил, че му предстояло едно последно приключение. Един подвиг на прага на старостта, който да накара всички да го обикнат отново, така че поне малко да се подобри скучният му живот.

Щял да отлети по-нависоко от всеки друг герой. Щял да посети боговете на планината Олимп! Отишъл на най-високия балкон в двореца и свирнал на Пегас.

Крилатият кон отвърнал на призива му. Не се били виждали от години. Пегас изглеждал същият, понеже бил безсмъртен, но се смаял колко остарял бил Белерофонт.

„Какво става“, килнал глава Пегас.

— О, приятелю! — отвърнал Белерофонт. — Предстои един последен подвиг, който да извършим!

Белерофонт се качил на гърба му и взел златните юзди. Пегас отлетял нагоре. Смятал, че отново щели да се бият с амазонки или нещо подобно. Но Белерофонт го насочил към грешна посока — на Запад. Скоро се озовали над Егейско море, катерейки се нагоре към облаците. Пегас изцвилил, сякаш питал:

— Накъде отиваме?

— Към планината Олимп, приятелю! — отвърнал радостно Белерофонт. — Да видим боговете!

Пегас изпръхтял и опитал да се обърне. Бил летял до Олимп и преди. Знаел, че въздушното им пространство било затворено за смъртни. Но Белерофонт не пуснал юздите. Принудил Пегас да лети все по-нависоко и по-нависоко пряко волята му. В отношенията между коня и героя винаги съществувал баланс, но сега Белерофонт взимал решенията. Бил забравил предупреждението на Атина отпреди години:

— Не пресилвай късмета си. САМО ТОВА НЕ ПРАВИ!

Белерофонт можел да мисли единствено за славата, която го очаквала, когато се върнел у дома, пълен с истории за богове, а вероятно и със сувенири за децата. Хермес стоял на един от балконите в Олимп и пиел фрапе от нектар, когато видял Белерофонт да се издига от земята.

— Зевсе! — обадил се вестоносецът на боговете. — Пратка ли очакваш?

Зевс отишъл при него на балкона.

— Кой е тоя? И защо лети насам ухилен? Ганимеде, донеси ми една мълния!

— Ганимед е в обедна почивка, господарю Зевс — изкашлял се Хермес. — Да ида ли да шибна един шамар на нахалника?

— Не — изръмжал Зевс, — имам по-добра идея.

Зевс извлякъл малко пара от най-близкия облак и създал нов вид насекомо — конската муха. Ако не сте виждали такава, радвайте се. Това е най-тлъстата и грозна муха, която можете да си представите, кръстоска с най-кръвожадния и противен комар. Има остри като бръснач мандибули, създадени да разкъсват конска плът, откъдето именно е спечелила и името си.

Зевс насочил новия си кръвопиец към неговата първа закуска. Конската муха ухапала Пегас между очите. Той бил безсмъртен, но изпитвал болка. Като се изключи огненият дъх на козята глава, за Пегас ухапването от конска муха било най-непоносимото усещане. Крилатият кон подскочил от болка. Белерофонт изпуснал юздите. Паднал на няколкостотин километра под себе си и се убил.

На Пегас му станало криво, но Белерофонт сам си бил виновен. Не трябвало да иска да лети до Олимп. Ето че загинал унизително, а на останалите коне занапред щяло да им се налага да се разправят с конските мухи.

От друга страна, на Белерофонт и Филоноя им се били родили три прекрасни деца. Разбира се, най-големият им син Изандър по-късно бил убит от Арес, а най-голямата им дъщеря Лаодамия — от Артемида. Поне малкият им син Хиполох оцелял! Но пък неговия син на име Главк (кръстен на стария цар на Коринт) бил направен на шиш кебап от Аякс по време на Троянската война. Така Белерофонт и всичките му близки били убити.

Край.

Ако развръзката не ви харесва, помнете, че не съм я измислил аз. Наричайте ме Пърси Невинния. Вината не е моя!