Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (6)

Дедал измисля почти всичко

Трудно ми е да пиша за този тип.

Първо личният ми опит с него не си пасва с твърденията в старите митове. Разбира се, по това време не бях в Древна Гърция. Някои от нещата, които знам, съм ги видял насън, което не изглежда много надеждно. Ще направя каквото мога, за да ви разкажа какъв е бил той някога и ако историята звучи различно от прочетеното за моите приключения, то е, защото наистина е различно! Второ, трудно ми е да вляза в главата на този човек, понеже — да, знам, че ще ви шокирам — никога не съм бил гений.

„Ужас! Но, Пърси, ние смятахме, че коефициентът ти на интелигентност е поне милиард!“

Да, съжалявам, че ви разочаровам. Трудно ми е да проумея такъв супер Айнщайн, какъвто е бил Дедал. Едва разбирам любимата си жена, която също не е никак глупава.

И накрая… животът на Дедал е бил ужасно странен. Това не е изненадващо, тъй като човекът е потомък на салфетка.

Май трябва да започна с това. Прадядо му Ерехтон бил роден по вълшебен начин от парцала, с който Атина изтрила божествените флуиди на Хефест от крака си, когато той опитал да се сближи прекалено много с нея. (За повече информация виж „Олимпийци: Оригиналните гадости“, издадена като „Гръцките богове на Пърси Джаксън“.)

Понеже никой не би могъл да има по-престижна титла от тази на Цар Салфетко, Ерехтон израснал като владетел на Атина, а децата му били потомци на Атина и Хефест, най-интелигентните олимпийци.

Самият Дедал не бил кандидат за царската корона, но направил така, че олимпийските му прапрадеди да се гордеят с него. Прославил се с това, че можел да построи или поправи всичко. Имате проблеми с окачването на колесницата? Дедал ще ги отстрани. Компютърът ви забива? Обадете се на 1–800–555-DEADALUS.

Искате да си построите имение с въртящ се покрив, огромен басейн и аларма, чрез която враговете ви да бъдат заливани с врящо масло, докато ги обстрелвате с механични арбалети? За Дедал това било лесна работа.

Скоро станал най-известният човек в Атина. За да се добереш до работилницата му, се налагало да чакаш ред пет години. Строял най-хубавите къщи, храмове и търговски центрове. Статуите му били дотолкова истински, че можели да слязат от пиедесталите и да се смесят с хората, дори да бъдат пълноценни членове на обществото.

Дедал измислил много иновативни технологии, а медиите го отразявали всеки път, когато пускал на пазара нови длета, таблети или бронзови копия — всичките със запазената му марка.

Бил истински гений. Но да си гений, не е лесно.

— Прекалено съм известен — казвал си Дедал, — толкова съм зает да поправям компютри и да създавам таблети, че нямам изобщо свободно време. Трябва да обуча свой чирак, който да ми върши черната работа!

За негов късмет сестра му имала син — Пердикс. С име като неговото няма как да не са го дразнели в училище, но пък бил способно момче. Притежавал ума на Атина и уменията на Хефест. Идеален за чирак!

Дедал го наел и в началото бил много доволен. Пердикс се справял и с най-сложните ремонти. Веднъж погледнал един чертеж и го запомнил наизуст. Дори извършил някои подобрения по копието на Дедал — например дръжката да не се хлъзга, а остриетата да имат различни варианти: остро, много остро и супермного остро. Освен това признавал гения на Дедал и не се опитвал да го измести. Хората обаче започнали да си шушукат:

— Това момче Пердикс е почти толкова умно, колкото вуйчо си!

След няколко месеца Пердикс измислил нещо, на което казваме грънчарско колело. Вместо да правиш гърнетата на ръка, което става бавно, пък са и грозни, ръбести, само пускаш глината на въртящата се повърхност. За минути гърнетата били готови.

Хората продължили да шушукат:

— Това момче Пердикс е по-умно и от Дедал!

Клиентите започнали да търсят Пердикс по име. Всеки искал той да му направи гигантския басейн в имението; той да възстанови данните от повредения хард на компютъра му. Славата на Дедал взела да отминава.

Един ден Дедал застанал на върха на Акропола — голямата крепост на хълма в центъра на Атина — и погледнал новия храм, който бил проектирал. Тогава Пердикс се появил с голяма кожена чанта на рамо.

— Вуйчо! — ухилил се той. — Ела да видиш новото ми изобретение?

Дедал стиснал юмруци. На пресконференцията през идната седмица смятал да обяви излизането на чука „Дедал“, който щял да доведе до революция при пироните. Не искал племенникът му да му отнеме заглавията във вестниците с поредното си дразнещо изобретение.

— Какво има, Пердикс? — попитал той. — Моля те, кажи ми, че не става дума за по-голям дисплей на восъчните таблети.

— Не, вуйчо, виж! — Пердикс извадил от кожената си торбичка челюстта на малко животно. Острите му зъби още били цели. — На змия е!

— Това не е изобретение — намръщил се Дедал.

— Не, вуйчо! Играх си с него и прокарах зъбите по парче дърво! Забелязах, че те прорязват повърхността му! И тогава направих това!

Пердикс извадил голямо метално острие, закачено за дървена дръжка. Било назъбено като челюсти.

— Кръстих го трион!

Дедал се почувствал все едно го били ударили с чук „Дедал“. Веднага разбрал какъв потенциал притежавало изобретението на Пердикс. Да режеш дъски с трион вместо с брадва щяло да бъде по-лесно, по-бързо и по-прецизно. Щяло да доведе до революция в дърводелството! А кой не си мечтаел за слава сред дърводелците?

Ако трионът добиел популярност, Пердикс щял да се прочуе, а Дедал — да бъде забравен. Вуйчото не можел да позволи на този млад новобранец да го надмине.

— Хич не е зле — наложил си да се усмихне Дедал. — Ще го изпробвам в работилницата си. Преди това обаче искам да ми кажеш мнението си за тази част от хълма. Опасявам се, че не е достатъчно здрава, та да издържи тежестта на новия ми храм!

— Разбира се, вуйчо! — Пердикс отишъл до ръба на парапета. — Къде?

— На половината път надолу. Наведи се и ще видиш. Хайде, нека подържа триона ти.

— Добре!

— Благодаря.

Пердикс се привел.

— Не виждам…

Дедал го блъснал от Акропола.

Сега какво точно станало… зависи на кого вярвате.

Някои казват, че Пердикс не загинал. Атина съжалила падащото момче и го превърнала в яребица. Затова на гръцки „пердикс“ означава яребица. Богинята със сигурност не се зарадвала на това, че Дедал убил племенника си, понеже той бил наистина умел, а Атина покровителствала младите таланти.

А и да бутнеш дете от ръба на скала било престъпление, което се отразявало негативно на статистиката на града. Затова направила така, че Дедал оттук нататък да бъде прокълнат. Без повече пресконференции. Без повече медийни измами.

Но ако приемем, че Атина била дарила Пердикс с нов живот като птица, как си обяснявате голямото петно на мястото, където момчето се ударило в Акропола?

Дедал го видял. Можел да се отдалечи и да се направи на неразбрал: „Какво, Пердикс е паднал? Шегуваш се! Винаги е бил толкова непохватен!“.

Чувството за вина обаче го победило.

Слязъл от скалата и горко заплакал над тялото му. Увил тленните му останки в чаршаф и отнесъл бедния си племенник в края на града. Опитал да изкопае гроб, но земята била твърде камениста. Явно още не бил измислил лопатата.

Няколко местни го забелязали. Преди да се е усетил да избяга, тълпата обкръжила Дедал.

— Кого погребваш? — попитал един човек.

— Ами — Дедал се бил изпотил като маратонец, — една змия.

Мъжът погледнал увитото тяло в чаршафа, побутнал го с крак. Дясната ръка на Пердикс се показала изпод покривалото.

— Змиите нямат ръце — казал мъжът.

Дедал се разплакал и признал какво бил направил.

Тълпата едва не го убила на място. Не можете да ги вините. Половината имали колесници за ремонт при Пердикс.

Все пак се въздържали. Извършили граждански арест и отвели Дедал при градските съдии.

Процесът бил водещата новина в атинските вестници и телевизиите седмици наред. Сестра му, майката на Пердикс, искала смъртна присъда.

През годините обаче Дедал бил направил много услуги на богаташите. Бил построил важни сгради, бил създал полезни изобретения. Съдиите заменили смъртната присъда с вечно изгнание.

Дедал напуснал Атина завинаги. Всички предположили, че той щял да отиде в някоя пещера и там да си умре.

Но не би. Заради убийството, което бил извършил, Атина искала Дедал да води дълъг и мъчителен живот. Наказанието на изобретателя едва сега започвало.

Дедал се преместил да живее на остров Крит, който по онова време бил най-големият враг на Атина. Цар Минос от Крит разполагал с най-силната флота в Средиземноморието. Винаги нападал корабите на Атина и пречел на търговията им.

Можете да си представите как се почувствали атиняните, когато научили, че най-големият им майстор и изобретател вече работел за цар Минос. Това е все едно най-добрите американски продукти да се произвеждат в Китай!

М-да…

И така, Дедал пристигнал в двореца на Минос да си търси работа. Минос го посрещнал с думите:

— Защо си напуснал старото си работно място?

— Осъдиха ме за убийство — казал Дедал. — Блъснах племенника си от Акропола.

— Значи не е било заради некачествена работа — погладил брада Минос.

— Не, аз съм толкова умен и сръчен, колкото съм бил винаги. Просто убих едно момче.

— За мен това не представлява проблем — отвърнал Минос. — Нает си!

Минос дал на Дедал много пари. Построил му работилница, оборудвана с най-новите технологии в столицата Кносос. Скоро Дедал възвърнал репутацията си, даже го считали за по-добър отвсякога. Създал безброй нови изобретения, строил храмове и имения в царството.

Така живял щастливо цели шест минути.

Но уви, Минос имал проблеми с баща си. Бил син на Зевс, което звучи добре, но това не му помагало много като цар на остров Крит.

Казано накратко — взаимоотношенията между Зевс и Европа, майката на Минос, се развили по странен начин. Зевс се превърнал в бик, подмамил Европа да го яхне и заплувал с нея на гръб, като я отнесъл чак до остров Крит. Там прекарали достатъчно време заедно, за да им се родят впоследствие три деца. Минос бил най-голямото. Накрая обаче на Зевс му омръзнало от смъртното му гадже, както винаги става с боговете, и се върнал на планината Олимп.

Европа се омъжила за царя на Крит, пич на име Астерион. Никога си нямали деца, затова владетелят осиновил мъничетата на Зевс.

Когато Астерион починал, Минос станал цар. Много от местните били недоволни. Той бил осиновен. Наистина, говорело се, че негов баща бил Зевс, но били чували това и преди. Всеки път, когато някоя неомъжена девойка забременявала, думите й били:

— Зевс беше, честна дума!

Майката на Минос дори не била критянка, а емигрирала навремето нелегално върху бик. Защо пък Минос да станел цар?

Минос приел това лично. Извадил акта за раждането си, на който пишело, че бил от Крит, но на хората не им пукало.

Оженил се за местната принцеса Пасифая, дъщеря на слънчевия бог Хелиос. Двамата си народили много хлапета, сред които красиво, умно момиче на име Ариадна. Бихте сметнали, че да имаш син на Зевс за цар и дъщеря на Хелиос за царица е достатъчно, за да си доволен, но не, не и ако си критянин. Те все още смятали Минос за чужденец. Баща му бил бик. Мислели, че Минос бил нелегален имигрант, който тайно толерирал говедата!^[1]

Минос се заел да оправи имиджа си. Искали да говорят за баща му? Добре! Той бил син на Зевс и се гордеел с това! Приел бика за царски символ! От знамената му се развявали бикове. Накарал Дедал да направи за тронната зала огромна мозайка, изобразяваща бик, и да закачи на трона златни глави на бикове. Имал сребърни блюда, наподобяващи бикове, храсти, оформени като бикове, дори боксерки с бебета бикове и чорапи, представляващи сладки малки личица на бикове. Всеки, който идвал в двореца в сряда, получавал безплатно сувенир, имитиращ главичка на бик. Но чорапите и сувенирите не убедили хората в това, че Минос бил достоен за цар. Продължавали да мърморят, отказвали да си плащат данъците. Такива неща.

Накрая Минос преценил, че била необходима голяма демонстрация на царска сила, която да смае критяните и да сложи край на споровете веднъж завинаги. Извикал Дедал, тъй като изобретателят бил най-умният човек в царството.

— Най-добре използвай специални ефекти — рекъл Дедал — пушечни бомби, димящо брашно. Ще построя огромен робот, който да те разнася из града и да те представя като велик и страхотен.

— Не — намръщил се Минос, — трябва ми знак от боговете.

— Мога да направя такъв — отвърнал Дедал. — С огледала и малко невидими жици. Е, за ефекта на летенето ще прибегнем до актьори.

— Не! — сопнал се Минос. — Държа да е истински. Не трябва да е фалшив.

— Имаш предвид… — почесал се Дедал — реално да се молиш пред хората, с надеждата да получиш знак. Не знам, шефе. Звучи ми опасно.

Ала царят бил непреклонен. Имал голяма трибуна, конструирана до пристанището. Събрал там цялото население на града, вдигнал ръце и извикал:

— Мнозина от вас не вярват, че съм законен цар, ала ще ви докажа, че е така! Ще се помоля за знак!

Някой от публиката го освиркал.

— Това не е доказателство! Ще помолиш татко си за услуга!

— Не! — изчервил се Минос. Всъщност наистина смятал да убеди Зевс да пусне гръм, но сега този план бил съсипан. — Ще се помоля, на, ъъъ, съвсем друг бог! — той погледнал пристанището и му хрумнала идея. — Крит има най-великия флот на света, нали? Ще помоля Посейдон, господаря на морето, за благословия!

Моля те, Посейдоне, казал Минос наум. — Знам, че не си говорим много-много, но се нуждая от помощта ти. Ще ти се отплатя. Моля те, направи така, че животно да излезе от морето. Обещавам, когато шоуто приключи, ще ти го принеса в жертва.

Посейдон чул от морското дъно молбата му. Не му пукало за Минос, но обичал жертвоприношенията. Обичал също хората да му се молят, затова не пропускал възможността да се направи на страхотен пред морските сили.

— Хмм — помислил си Посейдон. — Минос харесва животните и биковете. Аз пък харесвам да ми принасят бикове в жертва. Хей, сетих се! Ще му изпратя бик!

Пристанището се разпенило. Въжетата на лодките се опънали. Десетметрова вълна се надигнала от нищото, а на върха й имало огромен бял бик. Той се приземил на пристанището, спокойно и царствено, с високо вдигната глава и блеснали бели рога.

— Оооо! Ааа! — възкликнала тълпата, понеже хората не всеки ден виждали бик да пристига на сърф.

Критяните се обърнали към Минос и завикали одобрително. Царят се поклонил, прибрал се и изпратил всички по домовете с чашки във формата на глава на бик.

Царските хора вързали животното за шията и го отвели в обора. По-късно същата вечер Минос и Дедал огледали бика. Отблизо той бил още по-впечатляващ. Два пъти по-голям и силен от който и да било друг бик в царския обор.

— Леле — рекъл Минос, — ей на това му се казва бик! Мисля да го задържа за разплод!

Дедал започнал да гризе нокътя на палеца си.

— Сигурен ли сте, Ваше Величество! Нали обещахте да принесете бика в жертва на Посейдон! Няма да е редно да го задържите, не мислите ли?

— Ти блъсна собствения си племенник от Акропола, Дедал — изсумтял царят. — Как смееш да ми говориш кое е редно и кое не?

Дедал се изпълнил с лошо предчувствие. Можел да контролира специалните ефекти, но олимпийските богове… дори той нямал машина, с която да предугади реакцията им. Опитал да убеди царят да принесе белия бик в жертва, но Минос не го послушал.

— Много се безпокоиш — отвърнал царят, — ще принеса друг бик в жертва на Посейдон. На него няма да му пука! Едва ли ще забележи разликата!

Но на Посейдон му пукало и веднага забелязал разликата.

Когато осъзнал, че Минос смятал да задържи красивия бял бик, вместо да му го принесе в жертва, Посейдон се издул като риба балон.

— Леле! Да създам този бик ми отне цели пет секунди! Така ли ще си играем, Минос! За толкова велик ли се смяташ! Толкова ли обичаш биковете! Горчиво ще съжаляваш! Ще направя така, че да не искаш да видиш бик никога повече!

Посейдон имал силата да накаже Крит директно. Можел да унищожи Кносос със земетресение или да затрие флота с една голяма вълна, но така хората само щели да се ядосат. Посейдон целял да унижи царското семейство и да стори така, че в бъдеще Минос и Пасифая да предизвикват погнуса у всички, без обаче да намразят самия него. Искал хората в Крит да му се молят и да принасят жертви в храмовете му.

— Знам как да си отмъстя — решил Посейдон. — Хайде сега да видим кой е специалистът по подлите номера.

Посейдон отишъл да се срещне с богинята на любовта Афродита, която си почивала в салона си за красота в планината Олимп.

— Няма да повярваш — рекъл й Посейдон. — Познаваш ли цар Минос от Крит?

— Ммм? — Афродита продължила да си чете модното списание. — Май да.

— Той ме измами! Обеща да ми принесе в жертва бик, но не го направи?

— Мхм? — загледала се Афродита в рекламата на Живанши.

— А също така — казал Посейдон — тази царица, Пасифая… сигурно не си чула какви неща говори за теб.

— Моля? — вдигнала очи Афродита.

— Наистина, Пасифая е хубава — добавил Посейдон, — но хората не спират да повтарят колко по-красива е от теб. Царицата никога не отрича. Можеш ли да си представиш?

Афродита затворила списанието и в очите й се появил лош розов блясък.

— Хората сравняват някаква смъртна царица с мен и тя допуска това!

— Да! Кога за последно Пасифая ти е принесла жертва в храма? Кога за последно те нарече най-добрата богиня?

Афродита си припомнила скорошните жертви и молитви. Знаела кои смъртни я почитали както трябва. Името на Пасифая не било сред първите двайсет.

— Неблагодарна вещица — излаяла Афродита.

В интерес на истината, Пасифая действително била вещица. Обожавала магиите и приготвяла отвари. Била дори по-арогантна и алчна от мъжа си. Казано накратко, падала си лош човек. Но да я обвиниш, че не била фенка на Афродита… Все едно да ме питате защо не обичам да летя. Със Зевс избягваме да кръстосваме пътищата си.

Както и да е. Посейдон видял възможност да си отмъсти и се възползвал от случая. Не бих могъл да защитя баща си. Дори боговете стават жестоки, ако ги провокирате.

— Трябва да я накажеш! — предложил Посейдон. — Направи царя и царицата за смях, задето не са почели мен… искам да кажа — теб.

— Какво си намислил? — попитала Афродита.

Очите на Посейдон светнали по-ярко от хавайската му риза.

— Може би е време царицата да се влюби. Да изживее най-отвратителната и унизителна любов на всички времена.

— Искаш да хлътне по Дейвид Хаселхоф^[2]?

— По-лошо!

— По Чарли Шийн^[3]!

— По-лошо! Царският символ на Минос е бикът, нали? В обора си държи чисто бял бик, който обича повече от всичко на света. Ами ако царицата се влюби в него?

Дори на Афродита й отнело цял миг да осъзнае идеята.

— Нали нямаш предвид… това е откачено.

— Нали? — ухилил се Посейдон.

Афродита не можела да бъде убедена лесно. Отишла в божествената си гримьорна, повърнала, напудрила се и се появила отново.

— Хубаво — решила тя. — Това е подобаващо наказание за царица, която не ме почита.

— Нито пък мен — казал Посейдон.

— Все тая — отвърнала Афродита.

Богинята се заела със своето вуду.

На следващия ден Пасифая се разхождала край царските обори в Крит, вървейки колкото се можело по-бързо, за да избегне миризмата. Но тогава съзряла царския бял бик.

И спряла на място.

Това била истинска любов.

Така. Сега е време да оставите книгата, да почнете да тичате в кръг и да крещите:

— ГНУУУС!

Аз направих така, когато за пръв път чух тази история. Гръцките митове могат да са доста гадни, но този е наистина противен.

Лошото е, че Пасифая не била сторила нищо, с което да заслужи това. Наистина, била отвратителна вещица, занимаваща се с черна магия, но всички ние си имаме недостатъци! А и не тя забравила да принесе бика в жертва. Не тя обидила Афродита.

Сякаш мойрите искали да кажат:

— Минос, направил си нещо лошо! Нека накажем някой ДРУГ ЧОВЕК заради него!

Пасифая опитала да се отрече от чувствата си. Знаела, че били греховни и отвратителни. Но не можела. Върнала се в стаята и останала цял ден в леглото си. Прелиствала книги за бикове, рисувала бика, докато не й свършили белите моливи, после написала името му върху всичките си тетрадки.

БИК.

Мъчила се седмици наред, опитвайки да разубеди сама себе си, че не била влюбена в красив представител на едрия рогат добитък, но вървяла като замаяна и си тананикала „Обещай ми любов“ и „Кравешки истории“.

Пробвала да се изцери с отвари и заклинания. Не се получило.

Тогава в отчаянието си опитала да накара бика да я хареса посредством магия. Намерила си извинение да мине покрай обора облечена в най-хубавата рокля и с прическа. Промърморила заклинание. Наляла любовни отвари в паницата на бика.

Нищо.

Той не проявил никакъв интерес. В неговите очи Пасифая била поредното глупаво същество, което не му било донесло прясно сено, не развяло червено знаме и изобщо нищо интригуващо не направило.

Накрая Пасифая потърсила помощта на единствения човек, когото считала за по-умен от самата нея — Дедал.

Изобретателят бил в ателието си. Разработвал архитектурни планове за футболен стадион в Кносос и конферентна зала, когато царицата дошла. Обяснила проблема си и какво искала от него.

Дедал се огледал, питайки се дали от някое риалити шоу не го записвали тайно.

— Чакай сега малко. Какво каза, че искаш да сторя?

Пасифая направила гримаса. Да обясни какво иска веднъж, вече било достатъчно унизително.

— Направи така, че бикът да ме забележи. Знам, че ще се влюби в мен, ако го убедя…

— Но той е бик.

— Да! — сопнала се царицата. — Затова трябва да ме помисли за крава!

Дедал се опитал да остане сериозен.

— Ами…

— Сериозно говоря! Използвай механичните си суперумения, за да ми измайсториш кравешки костюм! Ще се пъхна вътре, ще се представя на бика, ще пофлиртуваме малко, ще го попитам откъде е… Такива неща! Сигурна съм, че ще се влюби в мен!

— Ами…

— Трябва да бъде привлекателен кравешки костюм…

— Ваше Величество, не мисля, че мога…

— Можеш, как да не можеш! Нали си гений! За какво ти плащаме!

— Едва ли съпругът ви ми плаща за това…

— Нека ти обясня — въздъхнала Пасифая. — Ако кажеш за това на Минос, всичко ще отрека. Ще те екзекутират, задето разпространяваш лъжи по адрес на царицата. Ако не ми помогнеш, ще кажа на Минос, че си ме свалял. И пак ще те екзекутират. Единственият начин да избегнеш това е да ми помогнеш.

— Но аз само споменах… — струйка пот потекла по шията на Дедал, — че това е нередно…

— Ти блъсна племенника си от Акропола! Ти ли ще ми казваш кое е редно и кое не е?

Дедал наистина много искал хората да спрат да му напомнят за това. Едно малко убийство и ето че никога не ти позволяват да забравиш за него.

Не желаел да помага на царицата. Механичен кравешки костюм, с който да съблазни бик? Дори Дедал си имал принципи. Също така обаче имал кариера и семейство, за които да мисли. След като пристигнал в Крит се бил оженил. Родил му се син на име Икар. Да се оставел да бъде екзекутиран, това щяло да му попречи да взима детето си от училище. Изобретателят решил, че нямал избор. Заел се да измайстори най-привлекателния кравешки костюм, който можел да измисли.

След като механичната дегизировка била готова, царицата се промъкнала вътре. Дедал подкупил стражите, та да не забележат нищо странно в изобретателя, бутащ фалшива крава по пътя от работилницата си към царския обор.

Същата нощ бикът най-после забелязал Пасифая. Отново е време да оставите книгата и да потичате в кръг с викове „Гнус!“, а после да си промиете очите с „Визин“.

Как ли се почувствали Афродита и Посейдон, след като планът им проработил?

Надявам се, че не са гледали от планината Олимп, подвиквайки си:

— Дай пет!

Предпочитам да мисля, че са наблюдавали, ужасени, случващото се в Крит, мълвейки:

— Богове… какво сторихме?

След девет месеца бременната царица Пасифая се наканила да ражда.

А цар Минос нямал търпение! Надявал се на син! Дори му бил избрал име, Астерион, в памет на втория му баща, стария цар. Хората от Крит щели много да се зарадват!

Но уви, появила се малка пречка. Момчето се оказало чудовище.

От раменете надолу било човек. Но нагоре имало козина, вратни жили като метални кабели и глава на бик. Рогата му от самото начало започнали да растат, което правело невъзможно да го носят увито в пелени, тъй като съществувал риск да те намушка.

Царят не бил умен като Дедал, но се досетил, че хлапето не било негово. Царската двойка се изпокарала. Започнали да се целят с чинии. Викали си, крещели си, освен това гонели и слугите. Всичко това много разстроило нещастното бебче.

Но най-ужасена била Пасифая. Любовното заклинание на Афродита се развалило веднага след раждането. Царицата била отвратена от себе си, от боговете, и най-вече от бебето. Признала какво се било случило, но не можела да обясни действията си. И наистина, как би могла? Така или иначе, белята била факт. Това не бил проблем, който двойката да преодолее с помощта на семеен психолог.

Пасифая се преместила в отделен апартамент в двореца и до края на дните си живяла под домашен арест. Минос се изкушавал да хвърли чудовищното бебе в морето, но нещо го спряло — може би отколешното табу да не нараняваш семейството си. А сигурно се и досетил, че това било божие наказание от страна на Посейдон, перверзно и извратено съобщение, пратено от бога, задето не си получил обещания бик. Ако това била истината, убийството на бебето щяло само да разлюти боговете още повече.

Минос опитал да скрие детайлите около раждането, но твърде късно. Слугините и бавачките вече били видели бебчето. Нищо не се разпространява по-бързо от лошите новини, особено ако касаят някого, когото никой не харесва.

Сега вече критяните били сигурни, че царят им не ставал за владетел. Детето мутант очевидно било проклятие от боговете. Името му Астерион обиждало паметта на стария цар и хората не го наричали така. Кръстили го Минотавър, бика на Минос.

Минос се изпълнил с горчивина и обвинил целия свят: боговете, жена си, бика, неблагодарните критяни. Но не можел да накаже всички. И без това рейтингът му вече бил рекордно нисък. Можел обаче да си отмъсти на един човек, замесен в заговора и удобен да си излее върху него гнева. Накарал да му доведат Дедал окован във вериги.

— Ах, ти — изръмжал царят, — дадох ти втори шанс. Работа, работилница, финансиране! И как ми се отплащаш! Срина репутацията ми завинаги, изобретателю! Ако не измислиш нещо, с което да поправиш случилото се, ще те убия бавно и мъчително! След това ще открия начин да те съживя и ще те убия отново!

Дедал бил свикнал да сътворява гениални неща. И обикновено не го правел, докато бил окован и обграден от стражи с остри мечове, но пък така бил мотивиран да мисли бързо.

— Ще го превърнем в плюс! — извикал той.

Погледът на Минос бил студен като вековен лед.

— Жена ми се влюби в бик! Роди чудовище! И ти смяташ да превърнеш това в плюс?

— Да! — казал Дедал. — Виж, хората ти никога няма да те обикнат. Това е очевидно.

— Не подобряваш положението си…

— Можем обаче да ги накараме да се боят от теб! Враговете ти ще се разтреперват само като чуят името ти! Поданиците ти никога няма да дръзнат да ти противоречат!

— Продължавай — присвил очи царят.

— Слуховете за Минотавъра вече са плъзнали.

— Казва се Астерион.

— Не, господарю! Приемете чудовищността му! Наричаме го Минотавъра! Не го показваме никому! Оставяме на хората да рисуват чудовища във въображението си! Колкото и да е лош, нека те го мислят за още по-лош. Когато порасне, ще го заключим в тъмница и ще го храним. Не знам… с развалено месо и лют сос, за да се ядоса! Ще му хвърляме затворници от време на време и ще го оставим да се обучи да ги убива.

— Леле — казал Минос, — а си мислех, че аз съм жесток. Продължавай.

— Всеки път, когато Минотавърът убие някой затворник, ще му даваме сладко. Ще го превърнем в свиреп и кръвожаден звяр! А когато порасне…

Блясъкът в очите на Дедал накарал царят да потрепери.

— Какво? — попитал Минос. — Какво ще стане, когато порасне?

— Дотогава ще сме му построили нов дом, затвор, какъвто няма никъде другаде, огромен лабиринт под двореца. Върхът му ще е отворен към небето, но стените ще са твърде високи, за да могат да бъдат изкатерени. Ще се въртят и ще криволичат, цялото място ще е пълно с капани. А в центъра… там ще живее Минотавърът.

Минос усетил как само при мисълта за това го полазвали тръпки.

— Но как ще го храним?

Дедал се усмихнал. Наистина бил станал зъл гений.

— Когато искаш да накажеш някого, пусни го в Лабиринта. Обещай му, че ако намери пътя за навън, ще му върнеш свободата. Но направи така, че никой да не може да намери изхода. Накрая ще се изгубят или ще умрат от глад и жажда… или Миноватърът ще ги открие и ще ги изяде. Писъците в Лабиринта ще отекват в целия град. Минотавърът ще се превърне в най-лошия кошмар на всички в царството. Никой няма да дръзне да ти се подиграва повече.

— Харесвам плана ти — погладил брадичка Минос. — Ще построим Лабиринта и ще го кръстим… Цирка!

— Мислех да го кръстим Лабиринта… — предложил Дедал.

— Ами да, така също става. А сега се хващай за работа, преди да размисля и да те убия!

За построяването на Лабиринта Дедал се постарал повече, отколкото за което и да било друго свое изобретение. Повече усилия положил, отколкото за длетото, за восъчния таблет или дори за фритюрника, който произвеждал купчини чипс. Работил толкова здраво, че забравил за семейството си. Жена му го напуснала. Синът му Икар пораснал почти без да познава баща си.

Петнайсет години Дедал се трудил. Накрая в задния двор на двореца създал нещо, което приличало на окопи за война. За щастие дворецът наистина имал голям заден двор — можел да побере Дисниленд, двайсет футболни стадиона и мол „Америка“.

Деветметрови тухлени конструкции опасвали целия район. Коридорите ту се стеснявали, ту се разширявали, ту се пресичали в осморки, отново и отново. Някои потъвали под земята и преминавали в тунели. Други свършвали със стена или стигали до градини, в които всяко растение било отровно. Стените се местели. Капани и ями покривали подовете.

Ако си бил осъден да влезеш в Лабиринта, стражите те избутвали вътре, а входът изчезвал, все едно никога не бил съществувал. Лабиринтът бил толкова дезориентиращ, че веднага след като човек направел три крачки, се загубвал навътре. Фактът, че можел да види небето, само го правел да изглежда още по-клаустрофобичен. Сякаш Лабиринтът бил жив — растял, променял се и опитвал да те убие.

Повярвайте ми. Бил съм вътре. Не е от местата, на които би завел децата си като пораснат.

Дедал приключил с работата си точно навреме. Минотавърът бил станал толкова силен, че нямало тъмница, която да го удържи. Вече бил тийнейджър и като много свои връстници (но не и като мен) се цупел, ядосвал се и започвал да руши. За разлика от мнозина тийнейджъри обаче, Минотавърът имал остри рога, кървавочервени очи и юмруци с големината на обсадни машини. От малък бил бичуван, пребиван и обучаван да убива. Само за един бонбон бил готов да разкъса човек с голи ръце.

Минос някак си успял да примами Минотавъра в новия му дом, в Центъра на Лабиринта. Може би като оставил следи от шарени бонбони. Веднъж установил се там, Минотавърът бил готов да изпълни ролята си на най-страховитото чудовище. Нощем ревял срещу луната, а звукът отеквал из улиците на Кносос.

Минос започнал да хвърля затворници в лабиринта. И, естествено, никой от тях не се върнал. Или се губели и умирали от жажда, ако извадели късмет, или срещали Минотавъра, в който случай писъците им били прекрасен саундтрак на градския живот.

Престъпленията в Кносос намалели с 97%. С толкова паднала и популярността на цар Минос, но всички били прекалено наплашени от него и чудовищния му син, за да негодуват. Ето че планът на Дедал проработил. Бил създал най-съвършеният и опасен лабиринт в историята на човечеството. Превърнал срамът на Минос в източник на сила и ужас.

За награда получил доживотна присъда в затвора. Честито да му е!

Минос хвърлил Дедал в негов собствен Лабиринт — прекрасна колекция от килии с действаща работилница, за да продължи да създава невероятни изобретения за царя. Всеки ден стражите го проверявали. Използвали вълшебна нишка, за да намерят изхода от Лабиринта, а също и за да са сигурни, че Дедал не възнамерявал да опита нещо хитро.

За да окуражи възрастния човек да съдейства, Минос държал Икар като заложник в двореца. Икар можел да посещава баща си само във вторник, но тези срещи били най-хубавите мигове в жалкия вече животец на Дедал.

Съжалил, че някога изобщо бил чул за остров Крит, за Минос и Пасифая. Не искал да вижда повече бикове, докато е жив. Всяка нощ слушал как Минотавърът мучи и блъска главата си в съседната врата. Стените на Лабиринта се тресели и скърцали, докато се придвижвали, и старецът почти не успявал да мигне.

Като гениален изобретател Дедал прекарвал повечето си време, измисляйки планове за бягство. Нямало проблем да мине през Лабиринта. Дедал можел да се оправи вътре с лекота. Но изходът бил залостен и добре охраняван. Армията на Минос патрулирала из околността. Дори Дедал да успеел да се измъкне незабелязан, Минос контролирал корабите в пристанището. Дедал щял да бъде арестуван още преди да може да се качи на борда на някой от тях. За да стане положението още по-лошо, синът му щял да се окаже затворник на царя. Ако Дедал съумеел да избяга, Икар щял да бъде екзекутиран.

Дедал трябвало да намери начин да се измъкне от острова със сина си, но без този начин да бъде свързан със земя или море. Така изобретателят се заловил за най-грандиозната от всичките си лоши идеи.

Времето му започнало да изтича, когато първият затворник избягал от Лабиринта. Младеж на име Тезей успял да се справи с малко помощ отвътре, но затова — по-късно.

Засега нека кажем, че Минос изпаднал в много лошо настроение. А когато Минос изпаднел в лошо настроение, обикновено го отнасял Дедал. Изобретателят преценил, че бил надживял полезността си. Дните му били преброени. Затова започнал да работи още по-бързо върху ужасната си невероятна идея. И не казал нищо на никого, освен на сина си.

Икар бил пораснал и станал симпатичен и красив младеж, но не бил изобретател. Не бил като Пердикс. Дедал бил доволен от това. Икар обожавал баща си и му имал пълно доверие, затова, когато Дедал му съобщил, че ще избягат заедно от Лабиринта, Икар затанцувал от радост.

— Страхотно! — казал той. — Булдозер ли строиш?

— Какво? — попитал Дедал. — Не, това не би свършило работа.

— Значи няма да разрушим Лабиринта?

— Не. Няма начин да се измъкнем по суша или море. Минос има контрол върху тези пътища. Но съществува един път, който той не охранява.

Дедал посочил небето.

— Пружини на обувките — кимнал Икар. — Със скокове ще побегнем към свободата?

— Не.

— Обучени гълъби? Ще вържем стотина за големи плетени столове и…

— Не! Но си по-близо до истината. Ще излетим сами от тук!

Дедал му разкрил плана си. Предупредил Икар да не говори за това и да бъде готов за бягство, когато посети Лабиринта след две седмици.

Когато Икар си тръгнал, Дедал се заловил за работа. Пещта му греела ден и нощ, а той разтопявал бронз за новата си конструкция. По това време вече бил стар. Очите му не виждали както преди. Ръцете му треперели. А проектът му изисквал внимателна ръка и изключителна прецизност.

След няколко дни съжалил, че не се бил възползвал от идеята с гълъбите.

Минали две седмици.

Когато Икар дошъл да го посети, момчето било стреснато от това колко по-крехък изглеждал сега баща му.

— Татко — предупредил го Икар, — стражите се държаха странно. Казаха ми да се сбогувам с теб, защото това е последното ми посещение.

— Знаех си — промърморил Дедал. — Царят планира да ме екзекутира. Трябва да побързаме.

Дедал отворил кабинета със запаси и извадил най-новото си изобретение — два чифта бронзови криле. Всяко перо било перфектно изработено, всяка става напълно подвижна.

— Леле — смаял се Икар, — това е яко.

— Помниш ли плана? — попитал Дедал.

— Да, татко. Нека ти сложа крилете.

Старецът искал да възрази. Предпочитал синът му да се приготви пръв, но бил изтощен. Оставил Икар да затегне каишите на кожените хамути, а след това да залепи крилете с горещ восък за гърба и ръцете му. Дизайнът не бил съвършен, но бил най-доброто, което Дедал можел да направи със запасите, с които разполагал. Стражите не му били оставили качествени лепила. Със суперлепило или скоч, Дедал можел да завладее света.

— Побързай, синко — рекъл той, — стражите скоро ще дойдат с обяда…

Но ако Минос наистина възнамерявал да го убие, те можели да донесат гилотина вместо обичайния сандвич със сирене.

Икар закачил и последното перо за китката на баща си.

— Ето! Готов си да летиш! Сега е мой ред!

Ръцете на стареца треперели. Няколко пъти разлял горещ восък по раменете на сина си, но Икар не се оплакал. Дедал смятал да провери за последно дали всичко било закачено както трябва, когато вратата на работилницата рязко се отворила. Цар Минос нахлул, заобиколен от стражите си.

Погледнал към Дедал и Икар и новите им бронзови криле.

— Какво става тук? — попитал Минос. — Огромни бронзови пилета! Може би трябва да ви оскубя и да си направя супа!

— Ха-ха, супа! — разсмял се един от стражите.

— Върви, Икар! — Дедал отворил с ритник пещта. Полъхнал горещ въздух и издигнал Икар в небето.

— Спрете ги! — изкрещял Минос.

Дедал разперил криле. Благодарение на горещия въздух се издигнал нагоре. Стражите не си били донесли лъковете, затова можели само да мятат мечове и шлемове по бегълците, докато цар Минос безпомощно размахвал юмруци. Изобретателят и синът му отлетели надалеч.

Първоначално пътуването било прекрасно… като това на Фаетон, но без кънтри или естрадна музика. Икар извикал щастливо, докато се отдалечавал от Крит.

— Справихме се, татко! Успяхме!

— Внимавай, синко! — отвърнал Дедал, докато отчаяно се опитвал да не изостава. — Помни какво ти казвах!

— Помня! — доближил се до него Икар. — Да не летя твърде ниско, инак крилете ще се разпаднат заради морската вода. Нито твърде високо, иначе слънцето ще стопи восъка!

— Точно така — потвърдил Дедал. — Движи се по средата между небето и морето!

Думите му звучат, сякаш са излезли от листовките за шофьорските курсове на Фаетон. Гърците държали да се върви по средата, да не се заема екстремна позиция. Да не е прекалено горещо, нито твърде студено, а между двете състояния.

Това не означава, че успявали да следват собственото си правило.

— Ще внимавам, татко — обещал Икар. — Но първо виж това! ЮХУУУ!

Въртял се, издигал се, пак се спускал. Падал към вълните, после опитвал да стигне облаците. Дедал му викал да спре, но знаете как сме ние децата. Дай ни криле и ни гледай сеира.

— Само още веднъж! — повтарял Икар. — Тези криле са страхотни, татко!

Дедал не можел да стори нищо. Старецът едва се крепял във въздуха. Сега били по средата на морето и нямало къде да спрат.

„Колко ли високо мога да отида. Крилата на татко ще издържат, той е страхотен, суперумен!“, помислил си Икар.

Момчето се стрелнало към облаците. Някъде отдолу чуло баща си да крещи, но адреналинът заглушил думите му.

— Мога да докосна слънцето! — казал си Икар. — Мога!

Восъчните печати се стопили. Бронзовите пера започнали да капят. С едно звучно метално СКРЪЦ — като от купчина бирени кенчета, изхвърлени в кофа за боклук — крилете се разлепили и Икар паднал.

Дедал викал, докато го заболяло гърлото, но нямало какво да стори. Синът му паднал от сто метра височина. От такова разстояние се ударил във водата, сякаш била цимент. А после потънал под вълните.

В негова чест тази част от водата още се нарича Морето на Икар. Но защо някой би искал да бъде запомнен с това, което го било убило, не знам. Ако на мен ми се случи, не кръщавайте на мое име тухлена стена, остро копие или автомобил, движещ се с двеста километра в час. Няма да го оценя.

Сърцето на Дедал било разбито. Изкушил се да се откаже. Можел да падне в морето и да умре. Поне щял да бъде със сина си в Подземното царство.

Той обаче имал силен инстинкт за самосъхранение и още по-силно желание за отмъщение. Минос бил виновен, задето опитали да избягат. Пак той бил причинил смъртта на сина му. Царят трябвало да си плати.

Изобретателят продължил да лети и през нощта. Налагало се да изобрети още неща, да създаде още проблеми и да убие поне още един човек.

Дедал стигнал чак до остров Сицилия, на югозападния бряг на Италия. Това е на около осемстотин километра от Крит — немалък път за старче с метални криле. Когато кацнал, бил първият човек, осъществил полет във въздуха, още преди братята Райт. А сицилианците го посрещнали добре — по това време мафията още не се била зародила.

Отвели Дедал при местния цар, който носел звучното име Кокал. Той направо не можел да повярва на късмета си. Никога никой известен не бил идвал в Сицилия!

— Богове! — скочил царят от трона. — Та ти си Дедал? Онзи Дедал?

Цар Кокал се развикал като ученичка на първа среща.

— Може ли да се снимам с теб? Нали ще подпишеш и короната ми? Не мога да повярвам! Великият Дедал в царството ми. Ще разкажа на всичките си съседи. Много ще ми завидят!

— А, като каза това… — Дедал обяснил, че току-що бил избягал от цар Минос, който имал най-могъщия флот в Средиземноморието и несъмнено го издирвал. — Ако може да запазим присъствието ми в тайна.

— Аха — ококорил се Кокал, — в тайна. Схванах. Ако работиш за мен, ще получиш каквото поискаш. Ще запазя самоличността ти в тайна. Ще ти дадем кодово име. Недедал! Никой няма да се сети!

— Ами…

— Или пък Медал? Или Джими!

Дедал осъзнал, че му предстояла много работа. Трябвало да направи така, та царят да не заподозре, че планирал нещо. Но все пак било по-добре от това да кисне в Лабиринта. Скоро Дедал станал най-верният съветник на царя. Можел да чете, да пише, дори да смята. Владетелят го възприемал като магьосник.

Цар Кокал удържал на думата си (докато не си го накарал да я напише). Опазил тайната на Дедал. Дал на стария изобретател няколко стаи в двореца, нова работилница, дори чудесни инструменти, доставени от магазин в Атина, а те не били лесни за внос.

Но Сицилия не била Крит. Кокал нямал нито толкова сила, нито толкова богатства колкото Минос, затова Дедал не разполагал с много ресурси, с които да работи. Определено не останал недооценен. Бил най-хубавото нещо, случило се в тази част на света, така че се радвал на оказваното му внимание.

Макар Кокал и да бил глуповат, трите царски дъщери били умни и безскрупулни. Дедал смятал, че можели да се окажат добри управнички. Започнал да ги обучава на основните познания, необходими на един монарх — да смятат, да четат, да пишат, да са наясно със сфери като военно дело, изтезания, данъци, още по-големи изтезания, изтезания с восък. Принцесите бързо усвоявали.

Дедал облагодетелствал и местните. Вкарал вътрешна канализация, построил хубави сгради, научил хората да се ориентират дали носят дрехите си наопаки, или както трябва. Това било Ренесанс за царството на Кокал. Ако отидете днес в Сицилия, все още можете да видите някои от нещата, които Дедал сътворил навремето — термалните бани в Селинус, водния резервоар в Хибла, акведуктите и укрепленията на Камикос, храма на Аполон в Кума, големия бронзов дансинг в Палермо (за нещастие той не е оцелял до наши дни, а трябва да е бил страхотен). Дедал станал толкова известен, че започнал да получава подаръци от благодарни нему хора. Много сицилианци кръстили синовете си Джими или Недедал. Дедал допускал, че, рано или късно, критската флота щяла да пристигне, затова построил нов дворец на цар Кокал на една висока скала. Единственият му вход се намирал на върха на стръмна пътека, откъдето четири човека лесно можели да удържат цяла армия. От друга страна, в пиковите часове ставали задръствания.

Известно време животът бил хубав, а понякога нощем Дедал дори успявал да поспи, без да сънува кошмари, свързани с царица Пасифая в кравешкия й костюм, с падащия в морето Икар или с племенника му Пердикс, търкалящ се надолу по Акропола.

Ала цар Минос не бил забравил за изобретателя.

Той събрал флота си и бавно започнал да претърсва Средиземноморието, питайки за Дедал във всеки град. Минос бил доста умен. Вместо да тропа по вратите и да заплашва, той пуснал такава примамка, на която смятал, че Дедал не ще можел да устои.

Минос обявил, че възнамерявал да издири най-изобретателния човек в света. Предизвикателството му било следното: Който можел да прокара нишка през раковина, без да строши черупката, щял да спечели вечна слава и огромно количество злато. (Което ще рече, колкото може да носи едно здраво магаре.)

Защо Минос избрал предизвикателство, свързано тъкмо с раковина? Може би искал да основе нова мидена линия в модата. Ако сте виждали раковина, знаете, че тя наистина се извива навътре. Можете да пъхнете ръката си в нея само отчасти, но е невъзможно да прокарате нишка през спиралата и тя да излезе на върха. Още по-малко с технологиите, познати в онези времена.

Мълвата за предстоящото състезание се разпространила. Много хора жадували за вечна слава. Обещанието за злато като награда също звучало примамливо.

Когато Дедал чул за надпреварата, само се усмихнал. Бил сигурен, че, рано или късно, Минос щял да измисли нещо подобно. Отишъл да види цар Кокал.

— Ваше Величество, смятам да участвам и да спечеля в онази малка надпревара.

— Но ако спечелиш — намръщил се царят, — макар и с фалшиво име, Минос няма ли да заподозре, че това си тъкмо ти?

— Да.

— Но… Тогава той ще дойде тук. Ще иска да види победителя и…

— Точно така.

— Значи искаш да дойде тук?

Дедал осъзнал, че имало още върху какво да се поработи, що се касаело до умствения багаж на царя.

— Да, приятелю. Но не се безпокой. Имам план.

Кокал бил леко изнервен от мисълта, че му предстояло да се изправи срещу най-могъщия цар на Средиземноморието, но обичал Дедал. Не искал да загуби най-добрия си съветник. Затова одобрил идеята на изобретателя.

Първо, Дедал разрешил загадката с раковината. Това било лесна работа. Пробил малка дупчица на върха, където черупката се заостряла. Капнал една капчица мед в ъгъла на черупката. Намерил мравка и я вързал за копринена нишка около телцето. (Не опитвайте това у дома, освен ако нямате много свободно време, безкрайно търпение и огромна лупа.) Дедал пъхнал мравката в черупката. Насекомото надушило меда на върха и прокарало нишката със себе си. След това мравката излязла от дупчицата и ето че тя вече била на въженце.

Дедал дал раковината на цар Кокал, който я изпратил на Минос, чиято флота вече се придвижвала по бреговете на Италия. След няколко седмици Минос получил черупката с бележка, на която пишело:

Разреших малката ти загадка. Само това ли успя да измислиш? Ела и ми донеси наградата. Живея в двореца на Кокал в Сицилия.

Ха-ха-ха.

Недедал.

Минос обаче прозрял кой се криел зад хитрия псевдоним.

— Това е Дедал! — извикал той. — Бързо, трябва да отплаваме за Сицилия!

Флотата му пуснала котва на южния бряг на острова.

Мястото, където стъпил, веднага било наречено Миноя в чест на пристигането му. Както казах, по това време в Сицилия не се случвали много неща. Представете си обаче как кръщават всяко място, което посетите, на ваше име.

Аз бих се подразнил.

— Снощи да си бил в Ню Джърси? — би ме попитала мама.

— Не, защо питаш? — бих отвърнал аз.

— Защото там вече има град на име Пърсиполис!

Цар Кокал изпроводил пратеници да посрещнат Минос. Те поканили царя в двореца на раздумка.

Минос погледнал към високата крепост на върха на скалите, почти непристъпна и лесна за защитаване отвътре. Осъзнал, че не можел да я превземе със сила. Досетил се, че Дедал бил измислил строежа.

Минос стиснал зъби и решил да се хване на хорото. Придружен от дузина стражи и слуги, той последвал вестоносците в залата за аудиенции на цар Кокал.

А цар Кокал седял нервно на трона си. Зад него стояли три червенокоси момичета, за които Минос допуснал, че били неговите дъщери.

— Приятелю Минос! — извикал Кокал.

Минос се намръщил. Не бил срещал преди Кокал. Не искал да бъде негов приятел.

— Разбрах, че някой от двора ти е разрешил моята загадка — казал той.

— О, да! — отвърнал Кокал. — Моят верен съветник, Недедал! Той е невероятен!

— Да разсеем Мъглата^[4], става ли — изръмжал Минос. — Знам, че беглецът Дедал се крие при теб.

— Ами… — помръкнала усмивката на Кокал.

— Как реши проблема с раковината?

— Ами… с една мравка, колкото и невероятно да звучи. Върза копринена нишка за насекомото, после го подмами с капка мед от другата страна.

— Умно — казал Минос. — Предай ми Дедал и няма да си имаш проблеми. Не го ли сториш, ще си спечелиш Крит за враг. Повярвай ми, не ти трябва.

Кокал пребледнял, което зарадвало Минос. Той отдавна бил надживял годините, когато държал хората да го харесват. Вече бил по-стар и по-умен. Искал само да плаши и убива.

Една от дъщерите на цар Кокал пристъпила напред. Тя прошепнала нещо в ухото на баща си.

— Какво каза, момиче? — настоял Минос.

— Господарю — срещнала погледа му принцесата. — Дедал е наш учител и приятел. Да ти го предадем би било равнозначно на измяна.

Минос стиснал зъби. Момичето, защитаващо изобретателя, му напомнило за собствената му дъщеря Ариадна, а това била болезнена тема, както ще разберете в следващата глава.

— Верността ви ще ви навреди, принцесо — предупредил Минос. — Дедал бе учител и на моята дъщеря. Отрови ума й, накара я да ме предаде на враговете ми. Доведете ми Дедал веднага!

— Разбира се, разбира се — изкашлял се цар Кокал, — но бяхте споменали, че ще има някаква награда за онзи, който разреши загадката…

Минос проявявал разбиране към алчността. Плеснал с ръце и слугите му донесли няколко тежки ковчежета със злато, макар наблизо да нямало магаре.

— Твое е — казал Минос. — Доведи ми Дедал и ще си тръгна с мир.

— Става — обърсал облекчено челото си Кокал. — Стража…

— Почакай, татко — приближила се най-голямата от принцесите. — Думата ти е закон тук. Очевидно е, че трябва да изпълним желанието на цар Минос. Не е ли редно обаче първо да посрещнем госта както подобава? Пътувал е месеци наред. Сигурно е уморен. Нека тази вечер осигурим на Минос хубава баня, нови дрехи и пир в негова чест. На сутринта ще го отпратим заедно с пленника му и много дарове.

Тя се усмихнала съблазнително на госта.

— За мен и сестрите ми ще е чест лично да се погрижим за банята ви.

Охо. Не звучи никак зле, помислил си Минос.

Сметнал, че бил спечелил. Видял алчността и ужаса в погледа на Кокал. Сицилия не можела да рискува да влезе във война с Крит. Пътят бил наистина дълъг и уморителен. Не горял от желание отново да се качва на кораба и да се връща у дома. Да го изкъпят три прекрасни принцеси и след това да пирува не му звучало никак зле.

— Приемам — казал Минос, — покажете ми гостоприемството на Сицилия.

Трите принцеси го отвели до едни прекрасни помещения. Похвалили го за богатствата, силата и външния му вид. Това го убедило да остави стражите зад себе си. Все пак се намирал сред приятели! Защо му било на голям и силен цар като него да се бои от три момичета?

Те отвели Минос до банята, където го очаквала димяща вана, пълна с мехурчета и ухаеща на рози. Когато старият владетел се наместил, принцесите свенливо отклонили очи (защото бил дърт, космат и грозен, та не искали да го гледат).

— Еха — казал Минос, — това е животът.

— Да, господарю — рекла най-голямата измежду принцесите, — а също и смъртта.

— Какво?

Тя завъртяла едно кранче. От тавана зейнала дупка. Хиляда литра вряла вода залели Минос. Той започнал да вие и да пищи, а след това умрял в ужасни болки. Зад закачалката с кърпи се отворила тайна врата и Дедал се появил през нея.

— Браво, мили мои принцеси — казал изобретателят. — Винаги сте се учели добре.

Принцесите го прегърнали.

— Нямаше как да оставим Минос да те арестува — рекла най-голямата. — Сега вече можеш да останеш с нас и да продължиш да ни съветваш!

— Уви, миличка, не мога — отвърнал Дедал. — Богиня Атина ме е проклела. Трябва да продължа нататък, преди да съм навлякъл беди на царството. И не се безпокойте. От вас ще излязат страхотни царици. Пък и аз си имам планове.

Старият изобретател прегърнал верните си — и смъртоносни — принцеси. След това изчезнал през тайната врата и никой повече не го видял в Сицилия.

Девойките се върнали в тронната зала. С вопли и сълзи на очи казали, че техният почетен гост Минос се бил подхлъзнал и паднал във ваната с вряла вода, загивайки моментално.

Стражите на Крит не повярвали особено. Когато видели тялото на царя, им се сторило, че го били сварили като рак. Какво обаче можели да направят? Били по-малко от стражите в двореца. Крепостта била прекалено добре защитена, за да я атакуват. Ако искали да отмъстят, трябвало да обявят война, да обсадят острова и да призоват още войници от хиляди километри. Огромно усилие в името на цар, когото всъщност не харесвали. Решили да приемат историята на принцесите, че смъртта му била нещастен случай.

Критяните си тръгнали с мир. Кокал запазил златото. Трите му дъщери убийци живели щастливо до края на дните си и станали майстори както на мъченията, така и на данъчната политика.

А Дедал?

Някои митове твърдят, че чак до смъртта си се бил установил на остров Сардиния, но никой не можел да се закълне в това. Ако сте чели приключенията ми^[5] обаче, знаете какво всъщност се е случило. Но тъй като тук говорим за старите митове, ще оставя нещата така.

Освен това адската хрътка, която имам за домашен любимец, се натъжи. Знае, че пиша за Дедал, стария й господар. Всеки път, щом чуе името му, почва да скимти и да гризе бронята му.

Та на въпроса дали Дедал е бил герой… Вие ми кажете. Определено е бил умен мъж. Но колкото пъти изобретателността му го спасявала, толкова пъти го и забърквала в големи беди. В комиксите супергероите винаги получават един и същи съвет — да използват силите си за добра кауза. Е, Дедал не постъпил така. Използвал силите си да печели пари и да си спасява кожата. Понякога обаче наистина опитвал да помогне.

Преди да си съставите окончателно мнение, трябва да чуете и останалата част от историята. Например какво е произтекло в Лабиринта, когато младеж на име Тезей дошъл в града. Оказало се, че Дедал не бил единственият умник в Крит и че не само Минос убивал хладнокръвно. Ариадна и Тезей се оказали смъртоносен дует.