Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (8)

Аталанта срещу трите плодчета — борба до смърт

Години наред смятах, че тази госпожица е столица на щата Джорджия. После установих, че Аталанта и Атланта са две различни думи. Запитах се дали Аталанта е кръстена на Атланта заради любовта си към газираните напитки, но уви.

На старогръцки Аталанта означавало „с равна тежест“.

Това не е без значение. Аталанта не падала по-долу от който и да било герой. Всъщност била по-силна и бърза от повечето, но гръцките мъже не биха я кръстили „По-добра от нас“, тъй като това би накърнило гордостта им. Най-добрият комплимент, който им се откъснал от сърцето, бил да кажат, че е добра колкото мъж.

Но родителите на Аталанта не я кръстили така. Те я намразили още с раждането й.

Баща й Ясос^[1] (какво име само!) бил цар на Аркадия. Като повечето гръцки царе жадувал за синове, които да продължат рода му. С име като това — Ясос, било трудно да изглеждаш мачо. След като първото му дете се родило момиче се ядосал толкова, че постъпил като амазонка. Само че наопаки. Отвел новороденото в дивото и го оставил на една скала да умре.

Така не спечелил наградата за Най-добър баща на годината. Бебчето започнало да плаче и вика. И аз бих постъпил така, ако татко ме беше изхвърлил. Имало силни дробове, затова не минало много време преди една огромна мечка да излезе от гората и да провери каква била цялата тази врява.

Това би могло да свърши зле за бебчето и вкусно за мечката. Но за радост самата тя била опечалена майка. Ловци били убили мечетата й. Като намерила плачещата Аталанта на скалата, Баба Меца решила да стане мама и да отгледа бебчето като свое. Внимателно взела Аталанта в огромната си уста и се върнала в пещерата, където започнала да кърми детето с мечешко мляко.

През първите си години Аталанта израснала с мисълта, че била мечка. Била силна и здрава. Научила се да не се страхува от нищо освен от ловците. Нощем се гушела в гъстата козина на майка си, а денем похапвала мед и нападала лагерите на туристите. Или каквото там правели мечките в Древна Гърция.

Животът бил прекрасен, докато ловците не се завърнали в областта. Един следобед, докато Баба Меца била навън, двама мъже влезли в пещерата с надеждата да намерят мечета, които да убият заради козината им, да ги отведат в плен или да ги продадат на някой цирк. Но вместо това открили човешко дете, спящо върху купчина животинска козина.

— Нещо не е наред — казал първият ловец.

— Трябва да изведем детето от тук — съгласил се вторият.

Гласовете им събудили Аталанта. Тя се изправила и изревала срещу им с оголени зъби.

— Всичко е наред, момиче — казал първият ловец, — ще те спасим.

Но Аталанта не искала да я спасяват. Тя издрала очите на ловците и ги изритала където не бивало. Мъжете обаче били по-големи и силни. Успели да я отвлекат и да я заведат в селото си. Това сигурно напълно разбило сърцето на Баба Меца. За втори път хората били унищожили дома и семейството й. Наистина трябвало да си вземе аларма.

Ловците направили каквото могли, за да отгледат Аталанта като човек. Научили я да говори, да се облича и да яде с вилица. Карали й се, когато биела хората или спяла мечешки сън през зимата.

Аталанта привикнала с човешкото, но не изгубила и мечото у себе си. Предпочитала да носи животинска кожа вместо рокли. Зверският й поглед карал и най-опитните воини да отстъпват. Когато станала на четиринайсет, можела да стреля с лък и да се бие с нож по-добре от всеки друг в селото, а също и да надбяга най-бързия кон. Израснала по-висока и силна от всяка друга жена, която селяните били виждали. С бронзовата си кожа и дългата руса коса (рядкост за Гърция)била хем красива, хем ужасяваща. Селяните я наричали Аталанта, равна по тежест, понеже никой мъж не успял да й се наложи. А който дръзнел да опита, загивал.

Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че любимата й богиня била Артемида, вечната девица. Аталанта не станала нейна истинска последователка, но се възхищавала на богинята, на самоувереността й, на уменията й в лова, на това, че убивала всеки мъж, позволил си дори да я загледа.

Когато станала на шестнайсет, на Аталанта й дошло до гуша от селяните. Започнали да се чудят за кого ли да я омъжат. Аталанта преценила, че било по-добре да си тръгне, преди да е убила някого.

Върнала се в дивото, където можела да си живее като Артемида, без да я безпокоят досадни мъже. Аталанта така и не открила Баба Меца отново, но пък си намерила пещера, напомняща й за дома. Била на половината път нагоре по планината, където от скалите извирал студен поток — безценен източник на течаща вода. Бръшлян покривал пещерата, осигурявайки й лично пространство. Гледката отпред също била забележителна — долина, пълна с диви цветя, дъбови и борови гори, никакви хора наоколо.

Единствените й съседи били кентаврите, а те не смеели да я безпокоят.

Като цяло. Но веднъж двама братя жребци — Ройкос и Хилас — се напили и решили, че ще бъде яко да пленят Аталанта и да я принудят да се омъжи за тях. Двама кентаври, една Аталанта. За кого точно щяла да се омъжи, не знаели. Не били стигнали толкова далеч в замисъла си, били кентаври, не им трябвали планове.

Боядисали лицата си червени, покрили главите си с лози и си сложили гръндж тениски. Обикновено това успявало да изплаши и най-смелите хора. Същият следобед, когато Аталанта била излязла на лов, кентаврите се скрили сред дърветата пред пещерата й с надеждата да я хванат, когато се прибирала у дома.

Аталанта се върнала с лъка и стрелите си, носейки на рамо убит от нея елен. Двамата кентаври излезли с крясъци измежду дърветата, размахвайки копия.

— Омъжи се за мен или умри! — викнал Ройкос.

Очаквал Аталанта да избухне в плач. Вместо това тя хвърлила елена, спокойно заредила една стрела и простреляла Ройкос в главата. Кентавърът паднал мъртъв.

— Как можа да убиеш приятеля ми? — изревал яростно Хилас.

— Махни се или ти си следващият — предупредила Аталанта.

— Ти ще бъдеш моя жена.

— Как пък не.

Хилас свел копието и нападнал. Аталанта го простреляла в сърцето. Потопила стрелата си в кръвта на кентавъра и написала върху двете мъртви тела:

НЕ ЗНАЧИ НЕ

След това ги оставила да изгният. Никой кентавър не я обезпокоил повече.

Аталанта щяла да бъде щастлива да прекара целия си живот в горите, в похапване на ядки и боровинки, плетене на кошници, разговори със симпатични горски животинки… и по-късното им изяждане.

Но уви, славата й се разпространила. Кентаврите клюкарствали, както и селяните и ловците, минали случайно през нейната територия. Говорели за дива руса жена, която тичала по-бързо от вятъра и стреляла със смъртоносна точност.

Някои се чудели дали това не била Артемида, приела човешки вид. Накрая, един мъж потърсил Аталанта. Но не за да се женел за нея.

А защото имал проблем с гигантски див глиган!

 

Ако сте чели книжката, която написах за гръцките богове, може би помните сладкото малко чудовище, наречено Калидонски глиган, или Прасе на смъртта. Артемида била пуснала петдесетте тона гневно свинско да се нахвърли срещу Калидонското царство, понеже царят му бил тъп и забравил да й принесе жертва.

Но не ви разказах цялата история.

Синът на царя, принц Мелеагър, бил този, който организирал защитата на града. Решил да подготви свински улов с най-добрите воини на Гърция.

Мелеагър бил интересен тип. Когато се родил, Мойрите се явили на майка му и предсказали, че щял да живее, докато едно парче дърво в камината не останело неизгорено. Звучи като нещо случайно, защото е така. Мойрите явно имат чувство за хумор. Обичали да си разправят вицове от рода на:

— О, богове! Нека й кажем, че животът на сина й зависи от парче дърво, ще е много смешно!

Тогава майката на Мелеагър взела дървото от камината и го скрила в една кутия. Заради това той израснал с идеята, че бил безсмъртен. Докато дървото било на сигурно място, той се намирал в безопасност. Когато настъпил мига да улови Калидонския глиган, Мелеагър не се уплашил. Единственият начин да бъде убит от прасето бил то да нахлуе в двореца, да намери стаята на майка му, да отвори кутийката, да извади вълшебното дърво и да си го направи на кибрит. Подобно поведение не било наблюдавало при глиганите.

Мелеагър обаче не можел да се справи сам с чудовището. Не се предоверявал и на уменията на останалите, присъединили се към прасешкия лов. Затова решил да потърси помощта на Аталанта.

По това време легендата за нея се била разпространила из цяла Гърция. Мелеагър нямал търпение да я срещне. Обичал да ловува. Обичал красивите жени. Красива жена, която била най-добрият ловец в света? Прекалено интересно, за да не провери лично! Седмици наред бродил из дивото, докато не срещнал кентавър, който го упътил към пещерата на Аталанта.

— Но не й казвай, че аз съм те пратил — помолил кентавърът, — тя е луда.

Мелеагър се приближил до подножието на скалите. Свалил оръжията си, след което надникнал към бръшлянените завеси, покриващи изхода на пещерата.

— Здравейте, търся Аталанта?

Бръшлянът се размърдал и се чул глас:

— Няма такава тук.

— Вижте, искам само да поговорим. Казвам се Мелеагър.

Бръшлянът се разтворил и Аталанта се появила на ръба, въоръжена със стрела, насочена към главата на Мелеагър. С развятата си руса коса, блесналите очи и роклята от животински кожи била дори по-прелестна, отколкото си представял Мелеагър. Малко пещерни хора изглеждали красиви, но Аталанта успявала.

— Махай се — предупредила тя, — иначе ще те прострелям в лицето. Омръзна ми постоянно да идват някакви и да искат да се женят за мен.

— Аз не искам да се женя за теб — казал Мелеагър, макар че сърцето му затупкало бясно. „Ожени се за нея, ожени се за нея“, крещял мозъкът му. Обяснил за Калидонската свиня и ловната дружинка.

— Наистина имаме нужда от помощта ти — добавил той. — Ловецът, който убие прасето, ще спечели пари и слава.

— Пари не ми трябват — отвърнала Аталанта. — Тук няма какво да си купиш с тях. Каквото ми е необходимо, имам си го. Подслон, чиста вода, храна и кожи.

— Ами славата? — попитал Мелеагър. — Глиганът е проклятие на Артемида. Само някой благословен от богинята би могъл да го убие. Ако сразиш чудовището, ще докажеш, че си най-великият ловец на света, любимка на Артемида. Името ти ще остане вечно. И ще направиш така, че мъжете ловци в групата да изглеждат като некомпетентни глупаци.

Аталанта свалила меча. Принцът не й трябвал, нито пък парите и славата. Но да направи мъжете на глупаци… това вече я изкушавало.

— Присъединя ли се към лова — рекла тя, — няма да търпя ухажвания и предложения за женитба. Ако някой от хайката се опита да ме сваля, вероятно ще го убия.

— Звучи… честно — отвърнал Мелеагър, макар тайно да се надявал тя да го хареса. — Добре дошла на борда!

Отвел Аталанта в царството, като разпратил съобщения, които да пристигнат преди тях, съдържащи следното предупреждение:

АТАЛАНТА ИДВА, НЕ Я УХАЖВАЙТЕ ИЛИ ЩЕ ПОЛУЧИТЕ СТРЕЛА В ГЛАВАТА.

Когато стигнали двореца, дузина известни ловци вече се били събрали — Анкей, Мопс, Кефей… всички невъзможни за произнасяне имена в света на лова!

Били получили предупреждението относно Аталанта и не се радвали да я видят. Красива жена, която не можели да притежават и която на всичко отгоре твърдяла, че била по-добра от тях в собствената им професия? Забрави!

— Да ловувам с тази жена? — недоволствал Кефей. — Колко обидно. Не мога да се унижавам в подобно състезание.

— Нито пък аз — отвърнал Мопс.

— Тогава си вървете — изръмжала Аталанта. — Така няма да ме е еня за вашата смрад.

Мъжете посегнали към ножовете си.

— Момчета — помолил Мелеагър. — Трябва да работим отборно. Уменията на Аталанта са ни необходими.

— Глупости — възразил Анкей, — не ми трябва помощта на жена. Сам ще убия глигана.

— Да сключим сделка — предложил Мелеагър. — Заедно ще уловим глигана, без да се убиваме. Нито ще обиждате момичето. Ще си поделим парите и славата. Който пръв рани до кръв глигана, ще вземе специална награда. Той или тя ще получи четината на звяра. Това ще реши и кой е най-добрият ловец.

Защо му трябва на човек да притежава смрадливата четина на глигана, не знам, но очите на ловците светнали от вълнение. Всички приели изискванията на Мелеагър.

На следващия ден тръгнали да търсят глигана. Докато пътували, другите ловци се държали хладно с Аталанта, затова тя се хранела предимно с принц Мелеагър. Той се помъчил да не флиртува с нея. Питал я за детството й. Търсел съвети за това как да ловува. Аталанта започнала да го харесва пряко волята си. За пръв път била с някого, който се държал… с уважение.

Можели да станат приятели или нещо повече, но ето че Аталанта намерила следите на глигана. Били с размерите на кофа за боклук и водели през блатата. Това била първата й подсказка.

Ловците се разпръснали. Претърсили блатото, нагазили до колене в мочурливата вода. Сандалите им залепнали в калта. Облаци комари обкръжили лицата им, докато напредвали, стъпвайки в треви, стигащи по-високо от главите им. Не виждали нищо.

Сигурно смятате, че няма нищо по-лесно от това да забележиш нападащ глиган, ала Прасето на смъртта атакувала без предупреждение. Минала като свинско цунами през бурените, като стъпкала Кефей, набучила Анкей на глигите си и смазала Мопс, чието копие се плъзнало по четината й без да нанесе никаква вреда. Освен това глиганът изпуснал една мълния от зурлата си, което се оказало фатално за мъжете, нагазили до кръста в блатната вода. Скоро двайсет ловци били умъртвени — опържени, сплескани или одрани. Пелей сполучил да хвърли копието си, но бил толкова ужасен, че не уцелил и без да иска убил приятеля си Евритион.

Единствено Аталанта не се паникьосала. Докато чудовището беснеело, тя останала на място, свалила лъка си и зачакала удачния момент да стреля. Глиганът се обърнал към Мелеагър, готов да унищожи принца с мълнията си. Стрелата й се забила в гърба на изчадието с такава сила, че притиснала гръбнака му. На секундата парализирани, задните крака на глигана поддали.

Прасето на смъртта изревало от болка, както бихте направили и вие, ако ви пронижат със стрела в гръбнака. Започнало да се влачи през блатото, но Мелеагър го настигнал и забил меча си в ребрата му, намушквайки го в сърцето.

Оцелелите ловци бавно се възстановили от шока. Погребали мъртвите. Превързали си раните. Одрали прасето, което сигурно им отнело цяла вечност.

Когато приключили, всички били разгорещени, уморени и сърдити.

— Аз трябва да взема кожата на глигана — обадил се Мопс, който бил оцелял по чудо. — Аз хвърлих копието пръв.

— И не причини никаква вреда — напомнила му Аталанта.

— Редно е всички ние да си разделим четината! — викнал Пелей.

— Ти пък за какво, задето уби приятеля си? — изсумтяла Аталанта.

— Момчета! — възкликнал Мелеагър — Аталанта първа му пусна кръв. Без нея нямаше да успеем да победим глигана. Четината по право се полага на нея.

Ала двама от роднините на Мелеагър — брат му Токсей и чичо му Плексип — пристъпили напред. (Спрете за миг и се замислете колко гадно звучат тези имена. Благодаря.)

— Ще съжаляваш за това, братко — предупредил Токсей. — Не подкрепяй тази дивачка, обръщайки се срещу собственото си семейство.

— Не бих съжалявал за това, че съм постъпил справедливо.

Дал кожата на глигана на Аталанта, която сигурно си мислела следното: „Сърдечно благодаря, винаги съм си мечтаела за четина, от която да си направя смрадлив балтон“.

Но била впечатлена, че Мелеагър не се поколебал да я подкрепи.

Ловджиите се върнали в двореца за нещо, което трябвало да бъде празнична вечеря, но на роднините на Мелеагър не им било до празнуване. Колкото повече пиели, толкова по-ядосани ставали: „Глупава Аталанта. Глупав Мелеагър. Даде й четината само защото харесва красиви жени“.

Истина било. Мелеагър искал Аталанта за своя съпруга, но не знаел дали помежду им била възможна връзка.

По средата на вечерята, Токсей и Плексип повалили Аталанта от стола. Взели четината и отказали да й я върнат. Другите ловци избухнали в смях и започнали да дюдюкат. Накрая станало сбиване. Аталанта вероятно щяла да избие всички, но Мелеагър се намесил пръв. Извадил меча и пробол брат си и чичо си.

Царица Алтея, майката на Мелеагър, била ужасена.

— Но аз те спасих когато беше бебе! — изкрещяла тя. — Това ли е отплатата ти? Уби роднините си заради любовта на една дивачка!

— Майко, чакай!

Но Алтея излязла от столовата. Изтичала в спалнята си, отворила кутийката, извадила вълшебното дърво и го хвърлила в камината. Дървото станало на пепел. А в столовата същото се случило и с Мелеагър.

Аталанта полудяла от скръб. Искала да избие всички в двореца, но я превъзхождали по многочисленост. Знаела, че щели да я екзекутират, ако остане, затова се върнала в пещерата. Очите й парели от непролетите сълзи. Заклела се никога да не се върне в цивилизования свят. Хората носели само неприятности. Мечките, елените и катеричките били много по-лесни за разбиране.

За нещастие цивилизованият свят обаче не бил приключил с нея. Калидонският глиган я направил по-известна отвсякога. Славата й се разпространила надлъж и шир. Най-накрая баща й, цар Ясос от Аркадия, решил, че било време да върне дъщеря си у дома.

Може би се питате как точно Ясос бил разбрал, че Аталанта е негова щерка. Наистина, тогава нямало тестове за бащинство, нито рождени свидетелства. Ясос не бил единственият мъж в Атина, изхвърлил малката си дъщеричка. Тя можела да бъде чуждо дете, отгледано от диви зверове. Това често се случвало.

Митовете са малко неясни, но явно Аталанта и Ясос са посетили по едно и също време оракули и така били научили истината.

Аталанта се връщала обратно към дома, когато минала покрай местна пророчица, която гадаела бъдещето на карти таро и приготвяла евтини любовни отвари, влагайки божествена мъдрост. Аталанта била толкова разстроена след Глиганското клане, че решила да прибегне до малко помощ.

— О, велики Оракуле — казала тя, — какво ще се случи с мен? Мога ли да живея в дивото без да ме безпокоят? Мога ли да се отърва от брака?

— Ловджийке, на теб мъж ти не трябва — отвърнала пророчицата с хрипкав глас. — Без такъв ще бъдеш по-щастлива, ала бракът е участ, която не ще можеш да избегнеш. Дори сега, докато говорим, твоят баща цар Ясос те търси. Той няма да намери покой, докато не ти избере подходящ съпруг. Най-добре ще е да приемеш предизвикателството и да поставиш свои условия за брака.

— Това ще ми донесе ли щастие?

— О, не. Сватбата ще бъде твоят край. След като се омъжиш, ще изгубиш себе си. Това не може да се избегне.

— Ужасно! — възкликнала Аталанта — Мразя пророчествата!

— Благодаря за подаръка — отвърнала пророчицата. — Желая ти лек ден!

По това време цар Ясос също разговарял с оракул, само че в Аркадия. Подозренията му били потвърдени — великата ловджийка Аталанта наистина била изгубената му дъщеря. Скоро тя щяла да се върне у дома, за да се омъжи.

— Отлично! — викнал царят. — Обожавам пророчествата! Тя е толкова известна… ще го използвам, за да уредя изгоден брак. Какво да направя, за да си я върна?

— Стой мирен — посъветвал го Оракулът. — Аталанта сама ще дойде при теб.

Царят се прибрал в двореца. Не бил изненадан, когато след няколко дни Аталанта се показала пред портите. Стражите я придружили. Ясос бил впечатлен. Аталанта била красива! Може би прекалено едра и мускулеста за истинска принцеса, но сияйната златна коса компенсирала недостатъците. Изглеждала здрава и готова да му роди внуци. Наистина била подходяща за брак женска.

— Любима дъще! — казал той.

— Която остави в пустошта да умре — намръщила се Аталанта.

— Очевидно става въпрос за недоглеждане. Но защо да мислим за миналото. Нека обсъдим за кого да се омъжиш?

Аталанта се изкушила да простреля царя в главата. Какъв нещастник бил тоя!

Но… видяла себе си в Ясос. Същата свирепа усмивка, същият безскрупулен поглед. Не бил сантиментален. Интересувал се само от това, което можело да му помогне да оцелее. Аталанта го разбирала, въпреки че й станало мъчно. Запитала се дали дивото в нея наистина идвало от мечката, или й се било предало по наследство от баща й.

— Не искам да се омъжвам — казала тя, — но Оракулът предрече, че не мога да го избегна, затова ще поставя собствени условия.

— Но бащата на булката винаги поставя условията — намръщил се царят. — Знам кои съюзници могат да помогнат най-много на царството.

— Ще стане по моя начин — настояла Аталанта.

— Или?

— Или ще рискувам да се противопоставя на Оракула. Ще убия теб и стражите ти, а после ще се върна в света на дивото.

— Да стане както ти искаш — отсъдил царят. — Как да постъпим?

— Имаш ли състезателна писта? — усмихнала се Аталанта.

— Разбира се. Във всеки гръцки град, който струва поне петаче, има състезателна писта.

— Изчакай ме там на сутринта и пусни мълвата. Всеки, който иска да се ожени за мен, да дойде с най-добрите си обувки за бягане.

Цар Ясос се изкушил да зададе някой и друг въпрос, но решил, че не било много разумно. Аталанта стискала лъка си и изглеждала сериозна.

— Много добре. До утре сутринта тогава.

Ето че красивата и ужасяваща принцеса Аталанта се била завърнала в царството. Била готова да бъде спечелена на пистата. Но сега пък ти трябвали обувки за бягане.

(Всъщност повечето гърци по онова време се състезавали боси. А също и голи. Но ако не е проблем за вас, ще си ги представям с анцуг и гуменки.)

На следващата сутрин на арената се събрала тълпа. Всички искали да видят странния физкултурен метод, чрез който Аталанта щяла да си намери съпруг. Петдесет или шейсет кандидат-женихи се били събрали на пистата — все младежи от добри семейства. Кой не би желал да се ожени за принцеса? А и просто трябвало да спечели в едно надбягване. Звучало като фасулска работа!

Аталанта, цар Ясос и стражите му се появили на бойното поле. Аталанта носела обикновен бял хитон, закопчан на кръста й с кожен колан, завършващ с два кинжала. Русата й коса била сплетена на плитка, която падала на гърба й. Държала дълга тояга, подобна на копие.

Тълпата замлъкнала.

— Народе на Аркадия — отекнал гласът на Аталанта из стадиона, — ето условията ми относно предстоящата сватба!

Тълпата се размърдала неспокойно. Принцесата звучала така, сякаш от позицията на победител във войната диктувала условията си. Отишла в центъра на пистата и забила копието по средата на глинената повърхност.

— Високият три лакътя прът ще бъде старт-финална линия!

(Ако се чудите какво означава три лакътя, точно каквото чувате — разстоянието между лакътя и върха на средния ти пръст. Не разбирам защо ви е толкова важно. Аз съм американец, достатъчно сложна ми е метричната система.)

Потенциалните ухажори започнали да мърморят помежду си.

— Колко пъти трябва да обиколим пистата? — попитал един.

— Само веднъж — светнали очите на Аталанта.

— Лесна работа — отвърнал друг. — Значи се състезаваме и победителят се омъжва за теб.

— О, не — отвърнала Аталанта, — всеки мъж, който иска да се омъжи за мен, се състезава с мен. Само двамата.

Тълпата ахнала. Челюстите на женихите увиснали. Всички започнали да си шепнат: „Да се състезават с момиче? Ама тази сериозна ли е? От друга страна, изглежда бърза“.

— Нещо повече — добавила принцесата, — за да ви е по-лесно, ще застана двайсет места зад старта, така че всеки жених да има предимство.

— Колко нелепо! — отвърнал един от женихите. — Предимство пред едно момиче? Това е толкова обидно!

И си тръгнал, заедно с още дузина женихи.

Останалите се колебаели. Или били по-разкрепостени, или отчаяно искали богата съпруга.

— Значи ще се състезаваме един по един — обадил се друг — с предимство от двайсет места. А първият, който те победи, се омъжва за теб.

— Точно така — казала Аталанта — но има една последна подробност.

Тя изтеглила кинжалите си.

— Ако ви настигна преди да пресечете финалната права, ще ви убия.

— Ооо! — промърморила тълпата.

Приближили местата, за да видят как щели да приемат това женихите. Ставало все по-интересно. Цар Ясос започнал да си играе с короната. Не бил очаквал състезание до смърт. Нямал време да организира залагания.

Накрая един от женихите свалил състезателните си обувки и ги хвърлил настрана.

— Това е нелепо. Няма жена, заради която си заслужава да умреш.

И се отдалечил заедно с другите.

Но неколцина, които били наистина смели или просто глупави, останали назад.

— Аз ще участвам — обявил един. — Състезание срещу жена? Какво по-лесно от това? Само не падай върху ножовете си, миличка. Не искам бъдещата ми булка да се самоубие.

— Бъдещата ти булка може да се изкуши да убие теб — казала Аталанта. — Да видим колко си бърз.

Тълпата заръкопляскала, когато Аталанта и Глупан (искам да кажа, смелият жених) заели местата си. Царят се съгласил да изпълнява ролята на рефер.

— Готови? — извикал Ясос. — Старт!

Женихът хукнал напред. Изминал три метра, след което Аталанта го настигнала. Бронзовите остриета блеснали и Глупан паднал мъртъв.

— Някой друг? — попитала Аталанта, която дори не била задъхана.

Бихте сметнали, че останалите ще си тръгнат от пистата, нали? Вече били видели колко бърза е Аталанта. Настигнала онзи тип както лъвицата настига елен. Едно мигване и бил мъртъв.

Но останалите трима решили да се състезават. Вероятно смятали, че били супербързи… или много харесвали Аталанта. Или пък просто били идиоти. За броени минути, още три трупа украсили пистата. Най-бързият от мъжете бил изминал десет метра.

— Някой друг? — извикала Аталанта.

Стадионът притихнал.

— Хубаво тогава — отвърнала тя. — Състезанието продължава, докато някой не спечели. Ще бъда отново тук следващата седмица, ако някой е готов да опита.

Обърсала остриетата в хитона си и напуснала стадиона. Царят я последвал. Бил щастлив, че шоуто приключило и че щял да има време да организира залагания за следващото.

Аталанта била известна и преди, но репутацията й наистина скочила до небето след смъртоносното състезание. Женихи от цяла Гърция идвали да изпитат късмета си. Някои се уплашили само при вида на Аталанта. Други я предизвикали и загинали. Никой не успял да пробяга дори половината писта, без да бъде убит.

Цар Ясос не бил доволен, че дъщеря му си оставала все така неомъжена, но пък състезанията развивали туризма и му носели приходи от залагания.

След няколко месеца един тип на име Хипомен минал в града по работа. Той бил от богато семейство, отседнало в крайбрежен град. Баща му Мегарей бил син на Посейдон. С други думи, Хипомен имал прекрасен произход. Бил обучен и за геройства от мъдрия кентавър Хирон, който се захващал само с най-добрите. (Сред които съм и аз, но не се хваля. Добре де, може и да се хваля.)

Една сутрин Хипомен минал през града и забелязал, че един от местните затварял магазина си, бързайки към пистата.

— Какво става? — попитал търговеца. — Изглежда ми рано за обедна почивка?

— Аталанта си е намерила нова група женихи, които да убие… имам предвид, с които да се състезава.

Обяснил му за регионалното риалити на Аталанта.

Хипомен не знаел дали да се смее, или да повърне.

— Колко ужасно — казал той. — Но тези мъже са идиоти. Няма жена, която да си заслужава такъв риск, независимо от красотата й.

— Май не си виждал Аталанта — отвърнал търговецът, след което се отдалечил.

Хипомен се изпълнил с любопитство. Последвал тълпата до стадиона, където се били събрали половин дузина женихи, готови да опитат късмета си. Хипомен не можел да повярва, че имало толкова глупави мъже.

А после видял Аталанта. Готвела се за бягането. Със своя обикновен бял хитон и златната плитка била най-красивата жена, която Хипомен бил виждал. Смаян си проправил път през тълпата и застанал до женихите.

— Трябва да ви се извиня — рекъл. — Смятах, че това да рискуваш живота си за жена е абсурдно. Ала сега, след като я зърнах, ви разбирам.

— Супер — намръщил се един от женихите, — а сега се махай. Тази седмица е наш ред.

Аталанта дочула размяната на реплики. Направила се, че не гледа, но с крайчеца на окото си зърнала Хипомен. Имал къдрава черна коса, морскозелени очи и дълги, изящни крайници. Гласът му обаче привлякъл вниманието й. Бил плътен и мелодичен (сложната дума за тази седмица, която научих по литература), като водопада пред пещерата на Аталанта. Усетила странна топлина в гърдите си. Не била изпитвала подобно нещо, откакто Мелеагър я бил придружавал по време на лова на Калидонския глиган.

Опитала да прочисти ума си. Предстояло й да спечели състезание и да убие шест женихи.

Цар Ясос викнал първия състезател. Аталанта си заела мястото на двайсет крачки зад него.

Хипомен гледал впечатлен как Аталанта настига кандидат-женихите един подир друг. Тичала по-бързо от стрела, изстреляна от стикски лък (ще рече бързо). Била по-грациозна от леопард. А начинът, по който бършела ножовете си и колела женихите… леле, каква жена.

Ако имал малко разум, Хипомен щял да избяга ужасен. Но вместо това се влюбил безнадеждно.

След последното състезание тълпата се разпръснала и той се приближил до победителката, която триела кръвта от ножовете си.

— О, красива принцесо! — рекъл Хипомен. — Дали бих могъл да дръзна да ви заговоря?

Аталанта не била сигурна, че се бил обърнал към нея. Била потна след шестте надбягвания. Лицето й било зачервено от усилието. Плитката й се била разплела. Краката й били кални. Хитонът й — оцапан от кръвта и сълзите на мъртвите ухажори.

А този тип я смятал за красива.

— Можеш да дръзнеш да ме заговориш — отвърнала тя.

— Онези женихи, с които влезе в съревнование — казал Хипомен, — не бяха достойни за теб. Где е славата в победата над такива мъже? Състезавай се с мен вместо с тях. Аз знам цената ти.

— Нима?

Хипомен се поклонил.

— Моят дядо е Посейдон, повелителят на вълните. Мога да разпозная една природна стихия, когато я видя. Другите отчитат единствено красотата и богатствата на твоя баща. Ала аз те гледам и виждам ветровете по време на буря. Мощното течение на пълноводна река. Най-силната жена, създадена някога от боговете. Не ти трябва съпруг, който да те покори. Трябва ти равен, с когото да споделиш живота си. Позволи да докажа, че аз съм този мъж.

Сърцето на Аталанта спряло в гърдите й. Никой никога не й бил отправял такива комплименти.

— Как се казваш? — попитала тя.

— Хипомен.

— Хипо ли ти викат?

— Всъщност не.

— Чудесно. Чуй ме сега, Хипомене, благодарна съм ти за комплиментите, ала не си струвам риска. Убедена съм, че поне сто момичета в града ще се радват да се омъжат за теб. Направи си услуга. Избери си някоя от тях. Обърни се, върви си и забрави, че си ме виждал. Не бих искала да убия най-галантния мъж в Елада.

— Уви, твърде късно е, принцесо — коленичил Хипомен, — вече те видях. Нивга не ще мога да те забравя.

Хванал ръката й.

— Единствено се моля любовта ми да е силна и неудържима като теб. Кога ще е състезанието?

Аталанта се почувствала като ударена с ток. Какво изпитвала? Тъга? Жал? Не се била влюбвала досега. Не знаела как да разпознае чувството.

Искала да откаже на Хипомен състезанието, но баща й стоял наблизо и гледал като сокол, а изражението на лицето му било красноречиво: „Ти сама измисли правилата, сега ще трябва да ги спазваш“.

— Бедният Хипомен! — въздъхнала Аталанта. — Надявах се да мога да спася живота ти, но ако наистина си решен да умреш, ела след седмица, същият ден и час, и ще видим кой е по-бърз.

— До следващата седмица тогава — целунал окървавената й ръка Хипомен.

Когато си тръгнал от стадиона, тълпата с благоговение се разделила, за да му стори път. Никой мъж не бил успял да се доближи до Аталанта толкова и да оцелее. Със сигурност никой не бил целувал ръката й без впоследствие да му се наложи пластична операция.

А умът на Хипомен работел трескаво. Той знаел, че не можел да победи Аталанта без божествена помощ. Дядо му Посейдон имал огромна сила, но Хипомен се съмнявал, че щял да му позволи да спечели надбягване заради сърцето на една жена. Вероятно можел да прекъсне състезанието със земетръс или цунами, но така щял да убие хиляди, а Хипомен не желаел да прави подобен курбан за деня на сватбата си.

Попитал за най-близкия параклис на Афродита. Стоял забравен и неизползван в края на града, тъй като хората от Аркадия явно се интересували повече от залагания, отколкото от романтика. Хипомен подредил параклиса, почистил олтара, а подир това се помолил на богинята на любовта.

— Помогни ми, Афродита! — извикал той. — Любовта е най-великата сила на тоя свят! Позволи ми да го докажа! Сигурен съм, че Аталанта ме обича! И аз я обичам, ала тя почита богинята девица Артемида. Позволи да покажа на целия свят, че ти си най-могъщата измежду всички богини! Позволи ми да спечеля сърцето на Аталанта, като победя в това състезание!

Бриз повял в параклиса, а въздухът се изпълнил с аромата на ябълков цвят. Женски глас прошепнал:

— Хипомен, скъпи мой младежо…

— Афродита? — попитал той.

— Не, Арес е — скарал му се гласът. — Разбира се, че е Афродита. В мой храм се молиш, не е ли така?

— Извинявам се.

— Ще ти помогна да спечелиш любовта на Аталанта, ала няма да е лесно. Не мога да увелича бързината ти, не съм специалист по спорта. Нике контролира тази сфера, а тя е изключително скучна.

— Аз съм бърз — заявил Хипомен, — ала Аталанта е по-бърза. Ако не намеря начин да я забавя…

— Имам каквото ти трябва.

Три златни ябълки се появили в параклиса и кацнали на олтара.

— Ябълки? — попитал Хипомен.

— Не какви да е ябълки. Тези са от свещеното ми дърво в Кипър. Донесох ги оттам специално за теб.

— Аз… признателен съм.

— Доставката е безплатна.

— Значи трябва да накарам Аталанта да ги изяде.

— Не, не. Тя нали ще ти даде предимство на старта?

— Да, двайсет позиции.

— Докато тичаш, хвърляй пред Аталанта ябълка всеки път щом приближи. Тя ще спре, което ще ти спечели няколко секунди. Ще имаш три възможности да я забавиш. Ако всичко е наред, можеш и да стигнеш на финала преди тя да те убие.

Хипомен погледнал ябълките. Може и да били от свещено дърво, но не му изглеждали вълшебни. Приличали на обикновени ябълки от пазара, но наистина от по-хубав сорт.

— Но защо Аталанта ще спре за ябълките? — попитал той. — Не й достигат фибри ли?

— Няма да може да им устои — отвърнала богинята. — Те са като любовта. Като мен. Вярвай, Хипомен!

— Вярвам, богиньо! Ще сторя както повеляваш.

— И още нещо. Когато спечелиш сърцето на Аталанта, върни се тук и ми принеси каквато жертва се полага. Не забравяй да ми благодариш.

— Разбира се! Благодаря!

Хипомен събрал ябълките и се върнал в града. Имал доста да потренира преди състезанието.

Следващата седмица тълпите отново изпълнили стадиона. Залозите си ги бивало. Цар Ясос предлагал залог пет към едно, че Хипомен щял да направи половин обиколка, и хиляда към едно, че щял да спечели. А хората нямали търпение да видят колко далеч щял да стигне красавецът преди да го съсекат.

Аталанта не била мигнала цяла седмица. Мятала се, мислила за пророчеството на Оракула, спомняла си как Хипомен я държал за ръката. Сега обикаляла нервно пистата. Ножовете й тежали повече от обикновено.

Хипомен, от своя страна, изглеждал щастлив и уверен. Отишъл до Аталанта с висяща от колана му торба.

— Добро утро, принцесо!

— Какво има в торбата? — намръщила се Аталанта.

— Пресни плодове, в случай че огладнея.

— Не може да тичаш с тях.

— Ти бягаш с ножове. Защо аз да не мога да тичам с обяда си?

Аталанта подозирала, че й готвел номер, но собствените й правила не уточнявали какво се забранявало да носят женихите.

— Хубаво тогава, тичай с обяда си. Така или иначе, ще умреш.

— О, не — обещал Хипомен, — в края на деня ще сме женени. Нямам търпение.

Аталанта изсумтяла и се извърнала. Страхувала се, че се била изчервила. Отишла до стартовата позиция, двайсет позиции назад.

Цар Ясос вдигнал ръка. Тълпата притихнала.

— Готови? — извикал царят. — Старт!

Хипомен се стрелнал напред. Винаги бягал бързо, а сега животът му висял на косъм. Нещо повече, истинската му любов се нуждаела от него. Аталанта била пленница на това състезание както и той самият. Знаел, че тя не искала да го убива. Трябвало да спечели и заради двамата.

Бил минал четвърт от обиколката на пистата, повече от всеки друг жених, когато усетил, че Аталанта го настигала. Чул съскане на острие, изтеглено от ножницата. Бръкнал в торбичката, грабнал първата ябълка и я подхвърлил през рамо. Аталанта инстинктивно отскочила. С крайчеца на окото си видяла нещо златно да проблясва, когато ябълката профучала покрай нея.

„Какво, в името на Хадес! Нима Хипомен ме цели с плодове?“, помислила си тя.

Толкова се изненадала, че погледнала зад гърба си. И наистина, на пистата се търкаляла златна ябълка. Знаела, че трябва да продължи да бяга, но нещо в ябълката, лежаща в прахта, й се сторило тъжно и нередно. Тълпата изревала невярващо, когато Аталанта се обърнала и я хванала.

Хипомен вече бил изминал една трета от обиколката.

Аталанта изръмжала ядосано. Не разбирала какво я било накарало да хване ябълката, но нямало да изгуби състезанието заради такъв евтин номер. С ябълка в едната ръка и с нож в другата хукнала напред, а краката й раздробили пръстта със скоростта на витла на хеликоптер.

Хипомен изминал половината обиколка. Тълпата пощуряла. Той не можел да чуе Аталанта, а не смеел да погледне зад себе си. От виковете: „Убий го!“ обаче предположил, че се канела да го намушка в гърба.

Хвърлил над главата си втората ябълка.

Аталанта се навела, за да избегне плода. Ала сладкият аромат подразнил обонянието й и я отклонил от пътя, сякаш се била уловила на въдица. Грабнала ябълката, преди да е ударила земята. Ала да държиш две ябълки и нож, докато тичаш, не било лесна работа дори за най-добрия. Изгубила ценно време.

„За какво са ми тези ябълки? Това е нелепо. Трябва да ги изхвърля“, помислила си Аталанта, докато тичала подир Хипомен.

Ала не можела. Ароматът на ябълките и топлият им златист цвят й напомнил за най-щастливите й дни, когато си похапвала мед с Баба Меца в гората, когато гледала как нарцисите цъфтели край пещерата с водопада, когато преследвала Калидонския глиган с Мелеагър до себе си. Ябълките я накарали да помечтае за нещо, което не познавала. Докато гледала как Хипомен тичал пред нея, изпаднала в транс. Възхитила се на силата и скоростта му. Нямало да е лошо да прекара живота си с такъв човек.

— Спри — скарала се тя сама на себе си, — бягай!

Принудила се да тича както никога досега. Краката й почти не докосвали земята, докато летяла подир Хипомен. Той вече бил на десетина метра от финала, но тя можела да го настигне. Почти го била хванала, когато Хипомен хвърлил последната ябълка.

Аталанта очаквала това. Обещала си да не се разсейва.

Но когато златната ябълка профучала покрай ухото й, един глас сякаш й прошепнал:

— Последен шанс, скъпа. Тази ябълка е всичко, което ще изгубиш. Спътникът в живота си, щастието, истинската любов. Можеш ли да оставиш всичко това в прахта?

Аталанта скочила настрана. Хванала последната ябълка точно когато Хипомен пресякъл финалната права.

Зрителите станали на крака и заръкопляскали. Особено онези, които били заложили 1000–1 за победата на Хипомен. Аталанта го настигнала с три ябълки и чист нож в полите си.

— Измама — изръмжала тя — и магия!

— Любов — поправил я Хипомен. — И ти обещавам, че е искрено.

— Дори не обичам ябълки.

Аталанта хвърлила златните плодове на земята и прегърнала Хипомен. Целувката му била по-сладка и от мед.

Същата нощ се оженили в двореца. Цар Ясос не бил в настроение, тъй като резултатът от състезанието почти го бил докарал до фалит, но Аталанта и Хипомен били безкрайно щастливи.

Прекарали една прекрасна година заедно. Аталанта родила син на име Партенопей, който станал велик воин (някои твърдят, че истинският баща бил Мелеагър или дори богът на войната Арес, ала аз не обичам такива клюки).

Аталанта и Хипомен заслужавали да живеят в щастие, не мислите ли?

Да, ама не!

Хипомен бил толкова щастлив от любовта си с Аталанта, че забравил един важен детайл. Да принесе жертва на Афродита. Знам, глупаво е. Но хора! Момчето било влюбено! Разсеяно! Бихте сметнали, че точно Афродита би проявила разбиране!

Никога не бива да забравяш за боговете, както и да платиш съответната цена.

Един пролетен следобед Хипомен и Аталанта яздели, връщайки се обратно в града, след като си били прекарали прекрасен ден в лов. Спрели пред малко светилище на Зевс и решили да обядват там. Тъкмо приключвали със сандвичите си, когато очите им се срещнали. Внезапно любовта, която изпитвали един към друг, мощно ги заляла. Афродита използвала от планината Олимп магията си, за да разгори емоциите им и да заглуши съвестта им.

— Целуне ме, глупако! — извикала Аталанта.

— Ала това е храмът на Зевс — немощно възразил Хипомен, — може би не трябва…

— На кого му пука! — Аталанта награбила съпруга си. Започнали да се въргалят и целуват точно пред олтара.

Лоша идея.

Зевс погледнал от планината Олимп и видял как двама смъртни осквернявали светилището му с обществена проява на неблагоприличие.

— ГНУС! НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ТОВА В ХРАМА МИ! САМО АЗ МОГА ДА ВЪРША ПОДОБНИ НЕЩА В ХРАМА СИ!

Щракнал с пръсти и двамата любовници променили вида си. Златиста козина покрила телата им. Рунтава грива обвила шията на Хипомен. Ноктите и зъбите им се удължили и изострили. Аталанта и Хипомен се прибрали обратно в гората като двойка лъвове.

Според някои истории богиня на име Кибела била впрегнала лъвовете да теглят каляската й, но през повечето време Аталанта и Хипомен останали в дивото. Било невъзможно да бъдат опитомени или уловени, тъй като в качеството си на някогашни ловци знаели всички номера.

Някои от децата им са все още живи. Лъвове, които могат да надхитрят хора. Но не бих ви препоръчал да ги следите, освен ако не искате да свършите като геройска кайма.

Така пророчеството на Оракула се сбъднало. Аталанта изгубила човешката си идентичност, след като се омъжила. Но поне се върнала на свобода и останала със съпруга си.

Можело да бъде и по-зле. Например да свърши като героя Белерофонт.