Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (11)

Орфей избира соло кариера

Добрата стара Тракия, моята любима постапокалиптична пустош, където животът бил труден, жреците принасяли човешки жертви на Арес, а царете гледали коне, които се хранели с човешка плът. Отвсякъде било подходящо място, където едно младо момче можело да стане изпълнител на арфа, нали?

Там бил роден Орфей. Разбира се, „Бийтълс“ са от Ливърпул, а Джей Зи от предградията на Бруклин, така че да, музиката може да се роди на невероятни места.

А как станало така, че да се срещнат родителите на Орфей… Историята е още по-неочаквана.

Баща му бил тракийски цар на име Еагър. (Късмет с произношението.) Когато Еагър бил млад ерген, обичал да празнува и да пее толкова много колкото и да се бие. Затова, когато богът на виното Дионис и армията му пияници минали през града му на път за Индия, която възнамерявали да завладеят, Еагър ги приел с отворени обятия и с чаша, която се нуждаела да бъде напълнена.

— Нападате чужда страна без причина? — попитал Еагър. — Навит съм да участвам!

Владетелят събрал хората си и се присъединил към експедицията на бога на виното.

Първоначално всичко вървяло по мед, масло и шардоне^[1]. Еагър се разбирал чудесно с последователите на бога на виното, особено с менадите, лудите нимфи, които разкъсвали враговете си с голи ръце. На един тракиец подобно поведение му допадало.

Една нощ край лагерния огън Еагър се напил с менадите и запял тракийски балади. Човекът имал дълбок баритон и когато запеел тъжно, слушателите се просълзявали. Когато пеел весело, всички танцували. Всъщност пеел толкова добре, че привлякъл вниманието на една от музите.

(Брат ми Тайсън е тук. Той не ме разбра, защото помисли, че съм казал „бузите“. Сега е тъжен.)

Деветте Музи били безсмъртните сестри, които наглеждали различните изкуства — пеене, драма… ъъъъ… комикси, техно и още някакви други неща, дето съм ги забравил. Калиопа, най-старата сестра, отговаряла за епическата поезия. Вдъхновявала авторите, които разказвали истории за герои, битки и…

Знаете ли какво? Осъзнах, че преди да започна книгата, е трябвало да й направя жертвоприношение. Та това е нейната територия. Извинявам се на всички. Книгата не е благословена от Музата. Ако избухне в ръцете ви, вината е моя.

Измежду всички музи Калиопа най-много обичала музиката. От апартамента си в планината Олимп чула пеенето на Еагър, докато марширувал на изток с армията на бога на виното. Калиопа била толкова запленена, че ставайки невидима, полетяла да провери кой бил този пиян воин с красивия глас.

— Това вече е певец! — въздъхнала Калиопа.

Макар да не бил специално обучен, Еагър изумявал с природен талант. Пеел, влагайки толкова емоция и увереност, а и не бил грозен. Докато армията марширувала, Калиопа я следвала, кръжейки над главите им като гигантска чайка. И всичко това само за да чуела как Еагър пеел всяка нощ.

Най-накрая Дионис пристигнал в Индия. Ако сте чели другата ми книга, „Гръцките богове“, знаете, че нашествието не било успешно. Гърците преминали река Ганг и там изяли боя от група индийски светци. В паниката си Еагър навлязъл в Ганг, като забравил тънката подробност, че не можел да плува.

Орди пияници и менади го стъпкали, докато се мъчел да избяга. Еагър щял да се удави, ако Калиопа не гледала. Веднага щом потънал под водата, тя се стрелнала в реката. Някак си успяла да го подхване и да го отнесе на отсрещния бряг. Гледката сигурно била странна: красива дама в бяла рокля излиза от Ганг, носейки космат пиян тракиец на рамо. Армията на Дионис се върнала обезсърчена в Гърция, но Калиопа и Еагър си изкарали прекрасно. По време на пътуването се влюбили. Докато тракийците се върнат вкъщи, Калиопа била родила син полубог, когото нарекла Орфей.

Момчето израснало в Тракия, която не била най-доброто място за чувствителен млад музикант. Баща му изгубил интерес към него, когато осъзнал, че Орфей никога нямало да стане воин. Вземел ли лък, почвал да свири на тетивата. Вземел ли меч, хвърлял го и викал:

— Мразя острите предмети!

Другите деца тормозели и мразели Орфей… докато не се научил да използва музиката като защитна броня. Постепенно осъзнал, че с пеенето си можел да накара и най-големия грубиянин да заплаче. Можел да избегне побоя само като посвири на флейта. Нападателите застивали омагьосани и оставяли Орфей да си върви. Всеки уикенд майка му Калиопа го водела на уроци по музика с другите Музи. Орфей живеел заради тези посещения. Безсмъртните му лели го научили на всичко, което знаели за музиката, а то на практика било всичко, което изобщо се знаело за музиката.

За нула време хлапето надминало учителите си. Орфей притежавал финеса и божествените умения на майка си, в съчетание с таланта и страстта на смъртен, наследени от баща му. Музите никога не били чували толкова красив глас.

Подарили на Орфей различни инструменти — комплект барабани, френски рог, синтезатор от 67-ма. Орфей бил добър на всички тях. Но един ден открил инструмента, който щял да го направи известен. Проблемът — принадлежал на бог.

Един уикенд Аполон посетил Деветте музи, за да му помогнат за новия му мюзикъл „Двайсет и пет страхотни неща за мен: Продължение на «Двайсет страхотни неща за мен»“.

Аполон им изсвирил песните на лирата си, докато Орфей стоял в ъгъла, слушайки в захлас. Никога не бил чувал лира преди. Никой смъртен не бил. Тогава имало само една и тя била собственост на Аполон. Хермес я бил създал от черупка на костенурка, две клечки и няколко овчи жили, понеже бил пич. Подарил я на Аполон, за да не го арестуват за кражба на добитък (дълга история), и така лирата станала най-ценната собственост на Аполон.

След няколко песни той оставил инструмента и събрал Деветте музи при пианото в другия край на стаята. Докато те били потопени в разговор за деветте хармонии на гранд финала, Орфей отишъл до лирата.

Не могъл да се удържи. Взел инструмента и изсвирил един акорд.

Аполон скочил на крака. Очите му заблестели от гняв. Деветте Музи се изпокрили, понеже никой не пипал играчките на бога без разрешение.

Само две неща спрели Аполон да не изпепели хлапето. Първо, Орфей държал лирата и богът не искал да я повреди. Второ, Орфей изсвирил най-невероятната песен, която Аполон бил чувал.

Момчето така свирело, сякаш лирата била част от собственото му тяло. Пръстите му минали по струните и изтръгнали от тях невероятно нежни мелодии. Деветте Музи заплакали от удоволствие. Гневът на Аполон се изпарил.

Музиката на Орфей била изпълнена с болката и тъгата на смъртен. Нямало бог, който можел да изсвири нещо подобно. Аполон оценил това. На два пъти Зевс го бил наказал, превръщайки го временно в човек. Аполон си спомнил колко трудно му било с божествения дух, пленен в крехкото тяло на смъртен. Музиката на Орфей прекрасно уловила това настроение.

Орфей привършил песента. Погледнал извинително към Аполон.

— Простете, господарю мой. Вече можете да ме убиете. Свирих на лирата. Това бе мечтата на живота ми.

Коленичил и подал музикалния инструмент на бога. Аполон поклатил глава.

— Не, момчето ми. Задръж лирата. Ще си направя друга.

— Наистина ли? — ококорил се Орфей.

— Заслужи си я. Вземи лирата. Твори музика. Научи другите да свирят. Но ми направи една услуга. Не ги учи на песента Stairway to Heaven^[2], става ли? Омръзнала ми е.

Орфей се поклонил и благодарил на бога, след което направил това, което Аполон поискал. Пътувал по света, учил другите да правят лири и да свирят красиво. Събрал песни от всички земи. Стигнал чак до Египет, където добавил мелодии от тази древна страна към репертоара си. Усъвършенствал собствената си свирня и пеене. А когато попаднел на някого, който искал да свири песента Stairway to Heaven, му взимал музикалния инструмент и го чупел в стената.

Орфей бил толкова талантлив, че музиката му карала жителите на цели градове да притихват. Когато минавал през пазара, свирейки на лирата си, всички застивали. Търговците спирали да продават, джебчиите да крадат. Кокошките не кудкудякали, бебетата не плачели. Цели тълпи го следвали, само за да чуят как свирел. Вървели подире му стотици километри, а накрая спирали сепнати:

— Ама аз живея в Египет. Какво търся в Ерусалим?

А Орфей ставал все по-добър и по-добър. Дивите животни били беззащитни пред музиката му. Щом влезел в гората, лъвовете се събирали около него и се обръщали по гръб, за да ги чеше по корема, докато свирел. Вълци се търкали в краката му и махали с опашка, щом чуели песента „Гладен като вълк“, която много харесвали. Птиците се събирали по дърветата и слушали как Орфей свири с надеждата самите те да се научат как да подобрят пеенето си. Накрая музиката на Орфей добила такава сила, че започнала да въздейства върху околната среда. Дърветата се движели по земята, пълзейки чрез корените си като раци, само и само да се приближат до лирата му. Скалите плачели, когато пеел. Камъни се търкаляли по петите му, а сред тях сигурно са били и музикантите от „Ролинг Стоунс^[3]“, тъй като изглеждат достатъчно стари, че да познават Орфей.

Реките спирали да текат, за да го чуят. Облаците заставали над него, така че да бъдат на първия ред по време на концертите му. Нищо и никой в целия свят не можел да устои на Орфей. Музиката му била като гравитацията, привличала всичко към себе си.

Когато не свирел, вършел подвизи. Плавал на борда на кораба „Арго“, но ще стигнем и до това в главата за Язон. Очаквайте от вашия диджей Пърси Джаксън!

(Опитах музикална шега. Според Тайсън е забавна.)

Орфей станал толкова известен, че не можел да отиде никъде, без да бъде обкръжен от фенове и фенки. Когато пеел, сърцата на всички се топели. Печелел награди. Получавал покани за брак отвсякъде. Музикалните канали не можели да заредят клиповете му, тъй като сървърите им се претоварвали. Бил по-популярен от Елвис^[4] и Бийбър^[5], а също и от момчешката група, която е на върха в момента (съжалявам, но не ги следя).

За да избяга от собствената си слава, Орфей се върнал у дома, в Тракия, където на никого не му пукало за него. Смешно е, но е факт. Целият свят може да е луднал по теб, но за хората, с които си израснал, всичко си е все същото.

— Здравей, татко — казал Орфей, — прибрах се, за да се скрия от милионите фенове.

— Фенове? — изръмжал баща му. — Че откъде пък имаш и фенове?

— Музиката ми спира реките и кара дърветата да се движат. Веднъж цял град ме последва на няколкостотин километра, за да ме слуша как свиря.

— Ама още не можеш да въртиш меч — мръщел се баща му.

Докато бил в Тракия, Орфей прекарвал повечето си време с последователите на Дионис, тъй като те ценели хубавата музика. Орфей им помогнал да организират Дионисиевите мистерии — голям религиозен празник с много вино, музика и театър в чест на бога. Не че Дионис не бил достатъчно театрален, но музиката била хубава.

Дори в Тракия Орфей се сдобил с луди фенове. По време на фестивалите менадите се напивали и започвали да флиртуват с него. И понеже Орфей се интересувал само от музика, не им отвръщал и менадите се ядосвали. На няколко пъти едва не го разкъсали в яростта си.

Калиопа решила, че заради собствената му безопасност било по-добре Орфей да се ожени. Може би това щяло да накара фенките да го оставят на мира. Обсъдила го с Аполон. Оказало се, че той имал дъщеря за женене на име Евридика.

Калиопа уредила на Евридика място зад кулисите за следващия концерт на Орфей. Двамата се срещнали и се влюбили от пръв поглед… или поне преди антракта. Като дъщеря на Аполон, музиката била в кръвта й, така че веднага се разбрала с Орфей. Говорили си в гримьорната по време на почивката. След финалния бис Орфей извел Евридика на сцената и обявил, че щели да се женят.

Фенките му почнали да вият и да си скубят косите, но Евридика изглеждала толкова красива, а Орфей тъй радостен, че тълпата щедро се въздържала и не ги стъпкала на сцената. Седмици наред социалните мрежи и медиите не могли да решат как да кръстят двойката. Ордика. Еврифей^[6]?

Сватбата им посетили всички красиви хора и богове. Деветте Музи осигурили музиката. Аполон извършил богослужението. Дионис донесъл цветята. (Добре де, може и да си измислям.)

Хименей, богът на сватбените церемонии, се появил лично, за да води тържеството, макар че — доста странно наистина! — плачел, докато изпровождал булката до олтара. Дрехите му били в погребално черно. Сватбената факла трябвало да грее ведро, но само плюела пушек. Гостите се зачудили какво става. Било лоша поличба за младоженците, но всички се страхували да попитат.

Що се отнася до Орфей и Евридика, те били твърде влюбени, за да забележат. По време на церемонията младоженецът пял така сладко, че цялата публика се просълзила.

Това трябвало да бъде най-хубавият романтичен меден месец на всички времена, но уви, един таен обожател провалил цялата работа. Сигурно смятате, че се касае за обожател на Орфей, но бъркате. Оказало се, че и съпругата му си имала луд фен.

Години наред низш бог на име Аристей опитвал да привлече вниманието на Евридика. Може би си спомняте Аристей от последната глава — детето на Кирена. Ако ли не, не се тревожете. Той бил бог на меда и сиренето, не от важните играчи.

Бил лудо влюбен в Евридика, която не подозирала за съществуването му. Аристей бил съсипан, когато се омъжила за Орфей. Евридика допускала ужасна грешка! Защо й било да се обвързва с най-добрия музикант в света, когато можела да се омъжи за бога на сиренето? Аристей държал да я накара да прозре истината.

Един следобед по време на медения месец Евридика и Орфей си почивали в красива долчинка в гората.

Орфей решил да посвири малко на лирата си, тъй като дори музикалните гении се нуждаели от практика, затова Евридика отишла да се разходи сама.

Голяма грешка.

Аристей я последвал, скрит в храстите. Зачакал, докато Евридика се отдалечила на километър от долчинката, след което скочил пред нея и извикал:

— Омъжи се за мен!

Какво си мислел Аристей? Предполагам, че представата му за жените изхождала от модела, зададен от майка му Кирена, която не била особено романтична. Да припомним, че била привлякла вниманието на първия си съпруг като убила лъв, а на втория — като опитала да го обезглави. Навярно Аристей бил преценил, че ако се прояви като агресивен, Евридика щяла да го забележи.

И тя наистина го забелязала. Изпищяла и побягнала.

В девет от всеки десет случая, ако някой изскочи пред вас с крясък „Омъжи се за мен!“, ще е най-добре да извикате за помощ и да избягате. Сега обаче Евридика трябвало просто да фрасне Аристей в лицето. Той все пак бил бог на сиренето. Вероятно щял да се разреве и да си тръгне. Но Евридика се паникьосала. Не гледала къде стъпва. Заплела се във високите треви и попаднала в гнездо на отровни змии. Една усойница я ухапала за глезена и младата булка припаднала. Докато Аристей я настигне, вече била посиняла. Забелязал как усойниците се отдалечават с пълзене. Това били най-смъртоносните змии в Гърция. Отровата им вече била стигнала сърцето на Евридика.

— Ех, да го вземат пчелите! — промърморил Аристей.

Той не бил от най-могъщите богове. Вероятно можел да спаси живота й, ако се бил досетил да я превърне в царица пчела или огромна буца сирене. Преди това обаче доловил как Орфей я викал. Музикантът явно бил чул писъците й.

Аристей не можел да поеме вината за смъртта на Евридика. Никой повече нямало да си купува от меда или сиренето му! Затова постъпил като страхливец и избягал.

Орфей намерил тялото на любимата си. Сърцето му било разбито. Прегърнал я и заплакал. Опитал с песен да я върне към живота. Когато това не помогнало, помолил усойниците, дошли да послушат гласа му, да ухапят и него, за да последва жена си в Подземното царство. Змиите обаче само го погледнали, сякаш му казвали:

— Не, ти ни харесваш, имаш хубав глас!

Замаян, Орфей погребал Евридика в долчинката, където били споделили последните си хубави моменти. После взел лирата си и тръгнал накъдето му видели очите, изливайки тъгата си в музиката.

Дни наред свирел песни, навяващи непоносима тъга. Споменете си най-тъжния момент, който сте преживели. Сега си представете тъгата ви умножена по сто. Така звучала музиката на Орфей.

Цели градове избухнали в ридания. Дърветата заплакали със сълзи от смола. Облаците изпуснали порои солена вода. В планината Олимп Арес се разридал върху рамото на Хефест. Афродита и Атина седнали на дивана по пижами, хълцайки от мъка и утешавайки се с шоколадов крем. Хестия търчала в тронната зала и предлагала на всички салфетки.

Орфей изсвирил най-дългото и тъжно соло в историята на музиката. Докато траело, никой не можел да стори нищо. Целият свят тъгувал, ала на певеца това не му било достатъчно.

— Смъртта на Евридика беше несправедлива. Ще сляза в Подземното царство — решил Орфей.

Когато някой близък умре, това трудно се преодолява. Повярвайте ми, загубил съм добри приятели. Повечето от нас обаче успяват да продължат напред. Повечето от нас нямат друг избор.

Но Орфей не можел да се примири със смъртта на Евридика. Трябвало да я върне от света на мъртвите. Не го интересували последствията. Знам, че сега си мислите: „Това е лоша идея. Няма да приключи добре“.

И сте прави.

От друга страна, разбирам как се е чувствал Орфей. На няколко пъти едва не изгубих гаджето си. Дори не ми се мисли за това. Ако бе загинала, щях да направя каквото мога, за да я върна обратно. Щях да взема меча, да сляза в двореца на Хадес… вероятно щях да постъпя точно толкова безотговорно, колкото и Орфей, с тази разлика, че аз не мога да пея^[7].

В Подземното царство има много входове. Фисури в земята, подземни реки, тоалетни в бензиностанции. Ридаеща горска нимфа насочила Орфей към голяма купчина скали, прикриваща някакъв тунел, водещ към царството на Хадес. Орфей засвирил на лирата си и скалите се разцепили на две, като разкрили тясна пътека, слизаща навътре в земята.

Спуснал се в мрака, свирейки толкова нежно, че нито призрак, нито демон дръзнал да се изправи на пътя му. Най-накрая стигнал до бреговете на река Стикс, където лодкарят Харон товарел новодошлите мъртъвци на лодката си.

— Махай се, смъртнико! — извикал Харон. — Не ти е мястото тук!

Но Орфей изсвирил сърцераздирателна мелодия и Харон паднал на колене.

— Това беше… нашата песен! Бях млад замечтан демон. Тя беше красиво младо зомби. Щяхме да…

Избухнал в плач.

— Хубаво! — избърсал очи лодкарят. — Качвай се! Не мога да понеса ужасно тъжната ти музика!

Докато прекосявали река Стикс, Орфей изсвирил толкова тъжни мелодии, че някои от мъртвите избрали да скочат в реката и да се разпаднат. Може би не харесвали блус.

Пред вратите на Ереб Орфей подхванал нота, която накарала железните порти да зейнат отворени, треперейки на пантите си, покорени от силата на лирата му. Цербер, огромното триглаво куче, се привел и изръмжал, готов да разкъса смъртния натрапник.

Орфей обаче изсвирил друга кахърна мелодия и Цербер се свил, скимтейки. Орфей преминал през портите.

Прекосил Полята на Асфодел и пробудил духовете с музиката си. По принцип те са сиви бърборещи сенки, отдавна забравили собствените си имена, но Орфей им върнал спомените за света на смъртните. За няколко мига възобновили човешките си очертания и цветове и заплакали от радост.

Звуците на лирата стигнали до Полята на мъченията. Трите Еринии, най-коравосърдечните сред слугите на Хадес, забравили за задълженията си. Застанали в кръг и сълзи потекли от демоничните им очи, след което отишли на психиатър. Споделили с него чувствата си и сами си направили комплимент за огнените камшици и прилеповите криле. Така прокълнатите души можели да си починат.

Сизиф застанал на хълма, забравил за скалата. Тантал най-после успял да достигне храната и водата, но бил твърде зает да слуша музиката. Пленниците на машините за изтезания се обадили:

— Простете? Не трябва ли да ни одирате живи? Ехо?

Орфей продължил да свири и накрая стигнал до двореца на Хадес. Тежковъоръжените стражи зомбита не се опитали да го спрат. Последвали го по коридора, издавайки странни стенания, докато се мъчели да си спомнят какво означавало да плачеш.

В тронната зала царят и царицата на Отвъдното обядвали. Хадес носел върху черните си дрехи жълта престилка специално за раци. Парченца черупки се валяли по подиума около скелетния му трон. Персефона бодяла с вилица светеща подземна салата, откъсната от градината в двореца. Роклята й била жълто-сива, като слънцето, скрито зад облаци. Тронът й бил оплетен в клоните на нарово дърво.

Когато натрапникът приближил трона, Хадес се изправил.

— Какво означава това? Стража, унищожете смъртника!

Трудно е обаче да изглеждаш заплашителен с масло по брадичката и нарисуван на престилката рак.

А Орфей отново засвирил тъжна мелодия — този път на Дюк Елингтън^[8].

Челюстта на Хадес увиснала и той седнал обратно на трона си.

— О! — заръкопляскала Персефона. — Но, скъпи, това е нашата песен!

Хадес не бил чувал досега някой да свири Дюк Елингтън така добре — истински, живо и болезнено, сякаш смъртният бил дестилирал живота на Хадес с всичката му тъга и разочарование, мрак и самота, след което го пренесъл в изящна музика. Богът установил, че плачел, ала не искал мелодията да свършва.

Накрая песента на Орфей секнала. Зомбитата избърсали очи. Призраците из коридорите на тронната зала въздъхнали. А господарят на Подземното царство си наложил да се успокои.

— Какво… какво искаш, смъртнико? — гласът му треперел от емоция. — Защо изсвири тази сърцераздирателна мелодия в чертозите ми?

— Господарю Хадес — поклонил се певецът, — аз съм Орфей и не ида като турист. Не исках да безпокоя владенията ви, ала моята съпруга Евридика почина преждевременно. Не мога да продължа без нея. Дойдох да се помоля за живота й.

Хадес въздъхнал. Свалил престилката и я поставил до чинията.

— Такава изключителна музика за съпровод на толкова предвидима молба. Младежо, ако имах навика да връщам душите всеки път, щом някой ми се помоли за това, владенията ми щяха да са празни, а аз безработен. Всички смъртни умират. Така е отредено. Не може да се промени.

— Разбирам това — отвърнал Орфей. — Всички наши души ти принадлежат и някога ще са твои. Не възразявам. Но не тъй скоро! Изгубих любимата си след по-малко от месец! Опитах да понеса болката, ала не мога. Любовта е сила, по-велика дори от смъртта. Трябва да върна жена си в света на живите. Или пък ме убий, така че душата ми да остане с нея.

— Е — намръщил се Хадес, — да те убия, е лесна работа.

— Съпруже — Персефона поставила ръката си върху тази на Хадес, — това е тъй романтично. Не ти ли напомня през какво мина, за да ме спечелиш? И ти не игра по правилата.

Лицето на Хадес поаленяло. Съпругата му била права. Хадес бил отвлякъл Персефона и предизвикал световен глад в сблъсъка си с майка й Деметра. Хадес можел да бъде романтичен, стига да пожелаел.

— Да, скъпа — казал той, — но…

— Моля те — отвърнала Персефона, — поне дай шанс на Орфей да докаже любовта си.

Хадес не можел да й устои, когато го погледнела с красивите си очи.

— Хубаво, малкото ми нарче — рекъл той и се обърнал към Орфей. — Ще разреша да се върнеш в света на смъртните с жена си.

За пръв път от дни насам Орфей се почувствал така, сякаш бил в състояние да изсвири и нещо весело.

— Благодаря ви, господарю!

— Ала имам едно важно условие — добавил Хадес. — Твърдиш, че любовта е по-силна и от смъртта. Сега ще трябва да го докажеш. Ще допусна духа на съпругата ти да те последва към изхода на Подземното царство, ала трябва да имаш вяра, че тя е по петите ти. Силата на любовта ти би следвало да е достатъчна, за да я изведе. Не се обръщай да погледнеш към нея, докато не стигнеш повърхността. Ако дори само надзърнеш преди светлината на живота да я окъпе, ще я изгубиш отново. Този път завинаги!

Гърлото на Орфей пресъхнало. Огледал тронната зала с надеждата да види някаква следа от духа на съпругата си, но забелязал само физиономиите на сбръчканите стражи зомбита.

— Разбирам — казал той.

— Върви тогава! — наредил Хадес. — И без повече музика, ако обичаш. Пречиш ни да си вършим работата.

Орфей се върнал по стъпките си през Полята на Асфодел. Без музиката, върху която да се съсредоточи, осъзнал колко ужасяващо било Подземното царство. Призраци шепнели около него, докосвали ръцете и лицето му със студените си, безплътни ръце, молейки го да засвири отново.

Пръстите му потреперила. Коленете му омекнали.

Не знаел дали Евридика го следвала. Ами ако се била изгубила в тълпата? Ако Хадес си бил направил жестока шега? На идване в Подземното царство Орфей бил погълнат от печал. Сега имал надежда. Имал какво да губи. Това било много по-страшно.

На портите на Отвъдното Цербер размахал опашка и изскимтял, настоявайки за още музика. Орфей продължил напред. По бреговете на Стикс му се сторило, че чувал стъпки в пясъка зад себе си, но не бил сигурен.

Харон го очаквал в лодката.

— Рядко връщам пътници — казал той и се облегнал на греблото си, — ама шефът рече, че този път може.

— Жена ми зад мен ли е? — попитал Орфей. — Тук ли е?

— Ако ти кажа, ще е измама — усмихнал се хитро Харон, — но всички са на борда.

Орфей застанал на носа. Обхванало го напрежение, по гърба му сякаш лазели мравки, но той останал загледан в тъмните води. Харон си гребял и си тананикал под носа. Накрая стигнали от другата страна.

Орфей се изкатерил по стръмния тунел към света на смъртните. Стъпките му отеквали. Веднъж чул тиха въздишка зад себе си, но не бил сигурен дали не си въобразявал. А и този аромат на орлови нокти… дали това не бил парфюмът на Евридика? Сърцето го боляло, искал да провери. Възможно било тя да е зад него, да се протяга към него… Мисълта го изпълнила с агония и екстаз. Коствало му огромно усилие на волята да не погледне назад. Накрая видял топлата дневна светлина в устието на тунела над себе си.

— Още само няколко крачки — рекъл си той, — продължавай да вървиш. Изчакай да я видиш на слънце.

Но волята го предала. Гласът на Хадес отекнал в ушите му:

— Трябва да вярваш. Силата на любовта ти би следвало да е достатъчна.

Орфей се спрял. Никога преди не бил вярвал в силите си. Бил израснал обсипван с постоянни обиди от страна на баща си, който го смятал за слаб. Ако не била музиката, Орфей нямало да бъде никой. Евридика нямало да се влюби в него. Хадес нямало да я пусне обратно.

Как можел да вярва сега, че любовта му щяла да бъде достатъчна? Как можел да вярва в нещо друго, освен в музиката си?

Зачакал с надеждата да чуе още една въздишка зад гърба си, отново да усети аромата на парфюма от орлови нокти.

— Евридика? — извикал.

Нищо.

Почувствал се напълно сам.

Представил си как Хадес и Персефона се смеели, задето се бил вързал на шегата им. „Богове. Наистина се върза, какъв идиот! Подай ми още малко рачешко!“, щял да каже Хадес.

Ами ако духът на Евридика не го следвал? Или пък наистина бил зад него, но тя се нуждаела от помощта му, за да се върне в света на живите. Можел да излезе на слънчевата светлина и да се обърне назад, за да види как пада обратно в Подземното царство, а тунелът се срива подире й. Струвало му се, че само Хадес бил способен да измисли подобно нещо.

— Евридика — извикал той, — моля те, кажи нещо.

Но чул само ехото от собствения си глас. А ако има нещо, което един музикант не може да понесе, то това е тишината. Обхванала го паника. Обърнал се.

На няколко крачки зад него, в сенките на тунела, на по-малко от един хвърлей до слънчевата светлина, красивата му съпруга стояла облечена в същата онази синя рокля, с която била погребана. Лицето й възвръщало розовия си цвят.

Кръстосали погледи. Протегнали ръце един към друг.

Орфей поел нейната, ала пръстите й станали на пушек. Докато изчезвала, изражението й се изпълнило с жал, но не и с яд. Орфей се бил опитал да я спаси. Не успял, но въпреки това тя го обичала. Точно това прозрение разбило сърцето му наново.

— Сбогом, любими — прошепнала тя. А после изчезнала.

Писъкът на Орфей бил звук, какъвто никога досега не бил издавал. Земята се разтърсила. Повей на вятъра го издигнал като пуканка във въздуха. Викал и удрял с юмруци по скалите. Опитал да свири на лирата си, но пръстите му били сякаш от олово. Пътят към Подземното царство не се отворил отново.

Орфей не помръднал седем дни. Не ядял, не пиел, не се къпел. Надявал се жаждата или телесната му миризма да го убият, но не станало така.

Помолил боговете на Отвъдното да вземат душата му. Не получил отговор. Покатерил се на най-високия хълм и се хвърлил, но вятърът го отнесъл нежно до земята.

Потърсил гладни лъвове. Животните отказали да го убият. Змиите не искали да го хапят. Опитал да удари главата си в една скала, ала тя се превърнала в прах. Буквално не му разрешавали да умре. Светът прекалено много обичал музиката му. Всички искали да остане жив и здрав и да продължи да свири.

Накрая, смазан от скръб и отчаяние, Орфей се запътил обратно към родната си Тракия.

Смятате, че дори историята да свършва тук, пак е достатъчно тъжна, нали?

Не се надявайте. Става и по-лошо.

След смъртта на Евридика Орфей никога не се възстановил. Отказал да ухажва други жени. Свирел само тъжни песни. Пренебрегнал Дионисиевите мистерии, които бил измислил. Скърбял и развалял настроението на цяла Тракия.

Ако си преживял трагедия от типа на тази мъртвата ти съпруга да се превърне в пушек, повечето хора биха ти простили. Биха ти съчувствали. До едно време. Но после започват да се дразнят: „Достатъчно, Орфей. Присъедини се обратно към човечеството!“.

Не казвам, че е правилно, но така постъпват хората, особено ако тези хора са менади.

През годините Орфей си бил спечелил симпатията на последователките на Дионис. Бил организирал фестивала им. Баща му бил ветеран от войната в Индия. Накрая обаче менадите се обидили, че той вече не посещавал тържествата им. Бил най-желаният мъж в Тракия, но не флиртувал с тях. Не пиел с тях. Дори не ги поглеждал.

Майката на Орфей, Калиопа, опитала да го предупреди за опасността, но синът й не я послушал. Не можел да напусне града. Просто не му пукало.

Накрая гневът на менадите изригнал. Една нощ, след като пили повече от обичайното, чули как Орфей свирел на лирата си в гората. Поредната песен за нещастната любов и отчаянието му. Колкото менадите си били луди, сладкият му глас ги подлудил още повече.

— Мразя този тип! — креснала едната. — Вече не излиза с нас! Пълен сдуханяк!

— Да го убием! — възкликнала друга. По този начин менадите разрешавали повечето си проблеми.

Тръгнали на глутница, следвайки звука на лирата. Орфей си седял на брега на реката и искал да се удави. Видял, че менадите идвали, но продължил да свири. Не се боял от смъртта. Не знаел дори дали можел да умре. Менадите първо започнали да хвърлят камъни по него, но те падали на земята. После копия, но вятърът ги отвял.

— Е — казала една от менадите, — предполагам, че трябва да вземем нещата в свои ръце.

И замахнала с дългите си нокти.

— Дами, в атака!

Дивите им викове заглушили музиката на Орфей. Менадите покрили тялото му. Той не се и опитал да избяга. Всъщност бил благодарен, че най-после някой искал да го убие и по този начин да му позволи да види отново Евридика.

Менадите с радост му помогнали. Разкъсали го на парчета.

Последвалата тишина била оглушителна. Дори менадите се ужасили от това, което били направили. Избягали и оставили разкъсаното тяло в гората.

Калиопа и останалите музи го открили. Събрали това, което намерили, и погребали останките в подножието на планината Олимп. Две важни части обаче липсвали — лирата и главата на Орфей. Те били паднали в река Хебър и се влели в морето. Според легендата лирата продължила да свири сама, а главата му — да пее, досущ като онези ужасни говорещи играчки (извинявам се, но имам кошмари от тях).

Накрая Аполон взел лирата от морето и я хвърлил в небето, където тя се превърнала в съзвездието Лира. Говорещата глава на Орфей пристигнала на остров Лесбос. Местните направили храм около нея, а Аполон я дарил с дарбата на пророчеството. Така известно време хора от цяла Гърция идвали на Лесбос, за да се консултират с отрязаната глава на Орфей. Накрая Аполон решил, че това било зловещо и накарал Оракула да замлъкне. Храмът бил изоставен, а главата на Орфей погребана.

Що се отнася до духът на Орфей, чувал съм слухове, че бил заедно с Евридика в Елисейските поля. Вече можел да я гледа колкото си искал, без страх, че щяла да изчезне. Но където и да ходели, за да е спокоен, Орфей позволявал на Евридика да го води. Предполагам, това означавало, че живели щастливо, само дето и двамата били мъртви.

Сигурно си пеели:

— Лалалала, обичам те жива или мъртва, ла-ла-ла, жив или мъртъв, ла.

Няма значение. Мисля да остана на вълна мечове. Музиката е прекалено опасна.