Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (7)

Тезей убива могъщия… о, виж, заек!

Искате ли да ядосате Тезей?

Питайте го тогава кой е баща му и ще изядете шамарите.

Никой не знае кой точно е бащата на Тезей. Не сме дори сигурни дали е имал само един баща или двама. Древните гърци спорели за това векове наред. Писали есета и разказвали митове в опит да си обяснят какво точно се е случило. Мозъците им щели да експлодират.

Аз ще опитам да опазя вашите мозъци, но ето за какво става дума.

Царят на Атина се наричал Егей. Той имал много врагове, които се готвели да завладеят царството му, а нямал синове, които да го наследят. Копнеел за син, затова решил да се посъветва с — ами познахте — Делфийския оракул.

Забелязвате ли колко много митове започват с това, че някой цар искал син. Не знам защо е така. Човек би си помислил, че царските семейства са страдали поради липса на синове и че Гърция била пълна с царе, които седели отстрани на пътя с табели:

— ЩЕ РАБОТЯ, ЗА ДА ИМАМ СИН. ОБЯСНЕТЕ КАК МОГА ДА СЕ СДОБИЯ СЪС СИН. БОГОВЕТЕ ДА ВИ ПОЖИВЯТ!

Трябвало да сключат сделка с амазонките, които изхвърляли момчетата в дивото, но явно не са се сетили.

Егей отишъл при Оракула и изрекъл познатите слова:

— О, велика гадателко на бъдещето, дишаща вулканични пари! — възкликнал царят. — Мога ли да имам син, или не?

Жрицата потреперила върху трикракото си столче, когато духът на Аполон я обсебил.

— Търпение, царю! Пазете се от жените по пътя към Атина. Синът ви ще има благородна майка и кръвта на боговете, ала ще пристигне, когато сам реши!

— Какво означава това?

— Благодаря за подаръците и приятен ден!

Отговорът подразнил Егей. Той ръмжал по време на целия път към кораба. Започнал да се готви за завръщането у дома.

Ако сте пътували по суша, знаете, че Делфи не е много далеч от Атина. В онези времена обаче човек никога не пътувал по суша, освен ако не бил луд или отчаян. Пътищата представлявали кални кравешки пътеки или опасни планински проходи. Малкото използваеми просеки били пълни с разбойници, чудовища и съмнителни крайпътни заведения. Заради всичко това гърците винаги пътували по море. Това също не било напълно безопасно, но все пак бил по-добрият вариант от пътуването по суша.

За да се върнел в Атина, Егей трябвало да преплава целия път обратно около Пелопонес, големия къс земя, който представлява южната част на същинска Гърция. Пътуването било дълго и неприятно, но понеже Егей искал да се прибере по живо по здраво, нямал голям избор. Знаел, че враговете му с радост биха го хванали насред пътя, за да го отвлекат, да го нарежат на ситно, и то така, че деянието им да изглежда сякаш било извършено от някое чудовище или стадо разгневени овце.

Така цар Егей заплавал около Пелопонес. От време на време спирал в някой град и вечерял с местния цар. Споделял тъжната си история и искал съвет относно думите на Оракула. Тамошният владетел винаги казвал:

— Съпруга ли ти трябва? Може да те уредим! Племенницата ми е на линия!

Всеки искал брачен съюз с могъщ град като Атина, ала Егей винаги си спомнял думите на Оракула. Трябвало да избягва жените, докато се прибере. Отхвърлял офертите за красиви булки и ставал все по-кисел и по-кисел.

След седмици път стигнал до малък град на име Троизена на около сто километра от Атина. Всичко, което трябвало да направи Егей, било да прекоси Саронийския залив, след което щял да си бъде у дома.

Царят на Троизена се казвал Питей. Понеже градът бил близо до Атина, Питей и Егей се познавали добре, даже били приятели, макар различни богове да покровителствали градовете им. Атина била подкрепяна от Атина. Троизена от Посейдон. Добър вкус имали в Троизена. Двамата царе се заприказвали за пророчеството на Оракула.

— Значи ти трябва жена — казал Питей. — Имам една дъщеря, не знам дали я помниш. Етра, първото ми дете.

— Виж, оценявам загрижеността ти — отвърнал Егей, — но се налага да избягвам жените, докато не се прибера у дома, така че…

— Етра! — викнал Питей. — Ела тук, ако обичаш.

Принцесата дошла в столовата.

— Здравей!

Челюстта на Егей увиснала до чинията му. Етра била много красива.

— Ъъ — казал Егей, — аз… ъъъ…

Питей се подсмихнал. Знаел какъв ефект имала дъщеря му върху мъжете.

— Та както казвах, Етра още не е омъжена, така че…

— Но… пророчеството.

Питей почесал царствените си бакенбарди.

— Оракулът не ти е повелил да не се жениш, нали? Само ти е казал да избягваш жените. Е, направи каквото можа. Седмици наред не си поглеждал жена. И дъщеря ми не си искал да видиш. Тя те намери! Мисля, че всичко е наред!

Може би Егей трябвало да възрази на подобна логика, но не могъл.

В същата трапезария си спретнали бърза сватба в стил Лас Вегас — с жрица на Хера, цветя, имитатори на Елвис Пресли, всичко по реда си. След това Етра се върнала в стаята си, за да облече нещо по-удобно. Егей пък си сложил отново дезодорант, измил си зъбите си и зачакал красивата му булка да се появи в специално подготвения за медения им месец апартамент.

Какво изпитвала самата Етра?

Смесени чувства. Както казах по-рано, жените тогава нямали особено голям избор, що се отнасяло до това за кого да се омъжат. Етра извадила нелош късмет. Егей не бил грозен. Бил приятел на баща й, което означавало, че вероятно щял да се отнася добре с нея. Атина била голям и могъщ град, което щяло да издигне Етра в по-добра позиция спрямо други гръцки царици.

От друга страна, Етра вече си имала тайно гадже — бог Посейдон. Като покровител на Троизена, той пръв бил забелязал, че принцесата прави в негова чест жертвоприношения на брега. Решил да я ухажва, понеже била страшно хубава. Тя за нула време се влюбила в него.

Сега, след като била омъжена за друг, Етра не знаела какво да прави.

След церемонията, докато съпругът й си миел зъбите, принцесата излязла от двореца. Изтичала до морския бряг и заплувала към близкия остров Сфайрия, където обикновено се срещали с Посейдон. Той я чакал в хамака, вързан между две палмови дървета. Носел риза в бананов цвят и бермуди и пиел плодов сок от кокосова черупка.

— Какво става, сладуранке? — попитал той.

— Ами, омъжих се.

— Моля?

Етра му разказала.

— Предполагам, мога да избягам с теб?

Посейдон се усмихнал. Харесвал Етра, но не чак толкова. Рано или късно, боговете продължавали напред, за което сега му се удавало сгоден случай.

— О, не — отвърнал той, — за атинянин Егей е свестен тип. Ще бъде добър съпруг. Налага се да се сбогуваме, сладуранке, но беше страхотно. Честно!

И щракнал с пръсти. Една диско топка увиснала сред листата на близката палма. Зазвучала песента „Последен танц“, понеже Посейдон бил фен на Дона Съмър^[1]. Откъде знам ли? Невъзможно е да поживееш в двореца му, без да чуеш подобни стари диско парчета.

Изкарали си добре като за последно, след което Етра се върнала да види новия си съпруг. Той явно извънредно внимателно си миел зъбите, тъй като не забелязал колко време била отсъствала булката му, нито направил проблем от това, че ухаела на морски бриз и афтършейв.

Етра и Егей прекарали медения си месец в Троизена. Той не бързал да се прибира, тъй като у дома го очаквали само грижи и врагове. След няколко седмици царят започнал да сънува странни сънища, в които невестата му плувала през Саронийския залив с малко момче на ръце.

Накрая попитал Етра за това.

— Ами — изчервила се тя, — мисля, че съм бременна.

— Това е невероятно! — казал Егей.

— Но не съм сигурна, че ти си бащата.

Тя споделила със съпруга си за флирта с Посейдон. Егей приел новината по-добре, отколкото може би предполагате.

Боговете винаги се влюбвали в смъртни принцеси. Не можел да обвини Етра за това, че била запленена от безсмъртен красавец с безгранична сила. Нито можел да се сърди на Посейдон без да получи в отговор цунами или земетресение.

— Добре, разбирам — отвърнал Егей, — но ако детето е момче, ще го приема за свой син, става ли?

— Добре, а ако е момиче?

— Мисли позитивно — въздъхнал Егей. — Би било страхотно, ако е момче! Нека уредя това-онова.

— Като например?

— Ще видиш.

На следващия ден Егей отвел Етра на един хълм извън града. На върха имало скала с размера на двуетажен гараж. Царските хора били увили въжета за скалата, а на тях били вързани коне.

— Леле — рекла Етра, — ще преместиш тази скала?

— Да, ето каква е сделката — Егей отишъл до една плитка яма до скалата и свалил меча си. — Дръжката на този меч е с царския печат на Атина, нали?

— Совата и маслиненото дръвче?

— Аха. А това на дръжката са моите инициали. Острието е фантастично, от божествен бронз.

Хвърлил меча в ямата.

— Ще сложа вътре и тези.

Взел някакво дървено ковчеже от единия от слугите и го отворил пред Етра. Вътре имало… познахте. Обувки.

— Това са много хубави сандали — казала Етра.

— О, да, с кожени подметки и качествени превръзки. Подпират свода на крака. Ще издържат цяла вечност.

Егей хвърлил кутията в ямата.

Сега се питате: „Какво толкова, просто едни сандали?“. Едно време обаче обувки почти не се намирали. Не си можел да влезеш в магазина и да си купиш маратонки. Ако си държал да бъдеш герой, проправящ си път сред леговища на чудовища, змийски гнезда и бойни полета, нямало как да вървиш бос. Не би искал да се подхлъзнеш в локва кръв, обут в някаква евтинийка. Качествените обувки можели да се окажат толкова важни за живота ти, колкото и хубавият меч.

Хората на Егей дръпнали въжетата и те се опънали. Конете се напрегнали. Бавно, но сигурно, огромната скала се поместила и покрила ямата.

— Ето — рекъл Егей, — ако детето ни е момче, изчакай да порасне, след което му кажи, че под тази скала има подаръци. Ако успее да ги вземе, значи е достоен да се нарече мой син и трябва да се върне в Атина.

— Аз да му го кажа — намръщила се Етра, — а ти къде ще бъдеш?

— Скъпа, нали ти обясних за странните сънища, които имам? Стават все по-лоши. Дойдеш ли в Атина, ще те убият, няма да ти позволят да родиш наследника ми. Дори да успееш, той няма да бъде в безопасност в Атина. Най-добре се върни у дома сама и опази брака ни в тайна. Нека враговете мислят, че така и не си ми родила син. Тогава просто ще чакат смъртта ми. След като синът ни порасне достатъчно голям, за да се брани сам, може да дойде в Атина и да заеме мястото си на престолонаследник!

— Значи искаш да остана сама и сама да отгледам детето… колко, шестнайсет-седемнайсет години?

— Нещо такова. Благодаря — целунал я Егей. — Е, корабът ме чака на пристанището. Обичам те! Приятно раждане!

Егей отплавал обратно за Атина, оставяйки Етра да чака раждането на сина му в Троизена.

Надявала се да има дъщеря, за да можела да си отдъхне. Нито на Егей, нито на Посейдон щяло да им пука… понеже и двамата били такива просветени феминисти. Етра можела да отгледа дъщеря си в мир и да не се тревожи за някакви си там обувки, скрити под скалата.

Но ако детето се окажело момче… е, Етра поне се надявала да стане герой. Така и двамата бащи щели да бъдат доволни.

Както можете да се досетите, родила син. Гръцките историци прекарали следващите няколко хиляди години в спорове за това кой е баща му. Някои казвали, че е Егей, други Посейдон. Трети твърдели, че момчето имало двама бащи, но според мен това медицински е невъзможно. От друга страна, говорим за богове, така че кой знае?

Що се отнася до Етра, първите седемнайсет години тя гледала сина си самичка. Само по себе си това било подвиг.

 

Синът на Етра пораснал голям и силен. Нищо изненадващо предвид това, че имал един или дори двама могъщи бащи. Нарекла го Тезей, което означава „сбирката“. Може би се надявала, че ще обедини гърците, превръщайки ги в едно голямо и щастливо семейство. А може би момчето просто било толкова енергично, та Етра трябвало да събере дузина бавачки, които прекарвали по цели дни в опити да го укротят.

Повечето герои, които съм срещал, страдат от хиперактивност или дефицит на внимание. На бойното поле това те опазва жив, тъй като следиш всичко, което става. Тезей обаче бил толкова хиперактивен, че в учебниците по медицина имало негова снимка като илюстрация на тази диагноза. Скачал от коринтските колони, сякаш бил изпил пет кафета. Бил суперактивен дори за герой.

С една дума, абе, сещате се — бил си диване. Като пораснал, не знаел какво да прави. Всички злодеи вече били избити. Чудовищата до Троизена — накълцани. Разбойници, убийци, зли гении, опитващи се да завладеят Древна Елада? Забравете за тях. Били мъртви още преди Тезей да си е полегнал за следобедния си сън.

Когато станал на седемнайсет, той вече бил умел боец, но толкова отегчен, че майка му решила да го прати в родния град на баща му. Имала нужда от почивка.

Отвела го до хълма с огромната скала.

— Синко — рекла тя, — истинският ти баща е Егей, царят на Атина. Или Посейдон, богът на моретата. Или дори и двамата.

Опитала се да му обясни подробностите, но Тезей бързо изгубил интерес.

— Каква скала?

— Егей заръча, когато си вече достатъчно голям, да те отведа там. Ако намериш начин да преместиш скалата и да вземеш даровете под нея, да заминеш да потърсиш баща си в Атина.

— Дарове? Яко! — Тезей обиколил скалата, след което натиснал камъка.

— Да не си докараш херния! — уплашила се майка му. — Баща ти използва дузина слуги и няколко коня, за да…

БУМ.

Скалата се търкулнала надолу.

Мислите на Тезей скачали в главата му като маймуни, но лесно преценявал противниците си. Дори те да били огромни канари. Веднага си дал сметка, че скалата била несъразмерна и прекалено тежка в лявата си част. През последните седемнайсет години почвата от тази страна била ерозирала. Тезей трябвало само да бутне камъка отдясно, за да го събори.

За жалост обаче не бил толкова добър в това да предвижда последиците от действията си. Скалата минала през най-близкото селце, смачкала няколко колиби и уплашила домашните прасета преди да спре на едно място.

— Извинявайте! — извикал Тезей, гледайки надолу, след което коленичил до ямата, която скалата покривала.

— Готин меч. И… ОБУВКИ!

Тезей обул сандалите и обиколил няколко пъти хълма, за да провери дали не му убиват.

— Много са удобни!

— Да — отвърнала майка му, — подпират свода на крака. Но, Тезей, нека ти кажа нещо за бъдещата ти съдба…

— Аха! — викнал той и подскочил като балетист. — Как да стигна до Атина!

— Има два пътя — отвърнала майка му. — Единият е лек. По море, покрай Саронийския залив.

— Скука! — Тезей изтеглил меча и продължил да обикаля, разсичайки въображаеми противници, макар майка му винаги да го предупреждавала да не тича с меч в ръка.

— Другият път е по суша — добавила Етра. — Той е много опасен, осеян с мръснишки крайпътни заведения. Би ти отнел много дни, може дори да ти коства живота.

— Супер!

Етра знаела, че щял да й отговори така. Винаги избирал най-опасния път. Тя преценила, че ще е по-добре да го предупреди какво го очаква.

— Знам, че по пътя дебнат поне шестима смъртоносни противници — рекла тя. — Ще ти разкажа за тях. Опитай да бъдеш внимателен.

— Целият съм в слух! — скокнал Тезей и разсякъл въздуха.

Етра му казала каквото знаела. Било й трудно да се съсредоточи, докато синът й, обут в сандалите си, го раздавал кунгфу майстор. Съмнявала се, че бил чул и една дума.

— Моля те, синко — настояла тя, — шестимата злодеи по пътя за Атина са далеч по-лоши от местните разбойници, с които си свикнал. Заради тях от поколения насам пътят между Троизена и Атина е направо невъзможен за преминаване.

— Значи трябва да ги убия и да сторя така, че пътят да стане безопасен! — Тезей целунал майка си за довиждане и хукнал надолу по хълма, като размахвал новия си меч. — Чао, мамо! Благодаря за всичко!

Етра въздъхнала. Сега най-после щяла да се наспи, без Тезей да вилнее като ураган из двореца. Не се притеснявала много за сина си.

Ала бандитите и чудовищата? Те нямали представа какво се задавало.

 

На Тезей не му било нужно много време, за да намери първия си враг. Това било добре, тъй като кипял от енергия.

Джапал из калта, наслаждавайки се на прекрасния пейзаж — изсъхнали дървета и подпалени села, — когато срещнал голям и грозен мъж на пътя. През рамо носел блестяща бронзова бухалка. В краката му се валяли смачкани топки, подобни на плесенясали пъпеши.

Когато Тезей приближил, осъзнал, че пъпешите всъщност били човешки глави, подаващи се от калта, все още привързани към телата, които били погребани прави. Явно нещастните пътници били станали жертва на нелепа и жестока игра.

— Спри! — изревал мъжът с бухалката, което било глупаво, тъй като Тезей вече бил спрял, за да разгледа смачканите глави.

— Дай ми всичките си ценности и после ще те убия!

Разбойникът бил около два метра висок, малко по-дребен от брониран камион, а лицето му било толкова грозно, сякаш се бил умил с киселина. Мускули издували ръцете му, ала краката му били криви и куци, обковани от бедрата до коленете с бронзови шини.

— Чувал съм за теб! — казал Тезей. — Ти си Перифет!

Както виждате, наистина бил слушал какво говори майка му, което доказва, че никога не бива да подценявате хиперактивен герой. Попиваме повече информация, отколкото подозирате. Да тичаме насам-натам, размахвайки меч, е нашият начин да се съсредоточим.

Та този тип, Перифет (звучи като периферия, но нямал каубойска шапка), бил божественият син на Хефест, наследил от татко си не само огромната сила, но и кривите крака. Така мижал, че хората го вземали за циклоп (не искам да обиждам близките си роднини циклопите).

— Легендата за мен се е разнесла надлъж и шир! — надул се като пуяк Перифет. — Ако знаеш кой съм, ще си наясно също, че е безполезно да се съпротивляваш!

— Каква е тая игра с главите? — попитал Тезей. — Първо си ги погребал, а после убил, или…

— Забих ги в земята с бухалката си! — изсмял се Перифет. — Винаги правя така! Затова ми викат Бухащия!

— Хм — почесал се под мишницата Тезей, — мислех, че те наричат така, защото кашляш силно.

— Какво? Не! Аз съм ужасен и силен и смазвам хората в калта!

— Значи не ти трябва билкова отвара за възпалено гърло?

Перифет се намръщил. Не бил свикнал да го разпитват за здравето му.

— Ще те убия и ограбя, смешно момченце. Имаш хубави обуща. Дай ми ги!

И размахал бухалката. Тезей обаче не се разтреперил, както се очаквало.

— Хубава бухалка — отбелязал той, — дърво, покрито с бронз, нали?

Сърцето на Перифет се изпълнило с гордост. Той бил свиреп убиец, но все пак син на Хефест. Радвал се, когато хората оценявали майсторлъка му.

— Ами да, точно така е! Здрав дъб, увит с двайсет слитъка бронз! Много удобна за бейзбол!

— Двайсет слитъка? — намръщил се Тезей. — Много тежка става така бе, човек. Не ми се струва удобна за бейзбол.

— Аз съм достатъчно силен!

— Сигурен ли си, че не е стиропор, увит в алуминий!

— Сигурен съм, разбира се!

— Не вярвам. Дай да проверя.

Перифет не доловил нищо нередно в думите му. Сметнал, че младото момче щяло да рухне под тежестта на бухалката, което щяло да бъде доста забавно. Дал му я. Вместо да падне, Тезей праснал Перифет по главата с нея и го убил на място.

— М-да — казал Тезей, — наистина е от бронз и дърво, не си ме излъгал. Благодаря ти, човече. Мисля да я задържа.

Перифет не възразил, тъй като бил мъртъв. Тезей сложил новото си любимо оръжие на рамо и си продължил по пътя. От време на време влизал в гората да се порадва на катеричките, изтичвал напред да види какво е онова лъскаво нещо там или пък просто наблюдавал буболечките. Бил любознателно момче.

Предполагам.

Докато вървял на север, по-умните чудовища и разбойници се разкарали от пътя му. По-глупавите приключили с разцепени като пъпеши глави.

След няколко дни Тезей пристигнал до един тесен мост, който свързвал Пелопонес със северната част на същинска Гърция, наречен Атика. Това била естествена граница, поради което имало местен граничар бандит.

Тезей си вървял през високата борова гора, когато видял тип, облечен като дърводелец — с дънки, потник, рунтава брада и шапка, нахлупена върху къдравата му коса. Бил изкривил някак си един петнайсетметров бор и с двете си ръце държал върха му към земята. Когато забелязал Тезей, се ухилил като зелка.

— Здравей, пътнико! Казвам се Синид, а това там е дъщеря ми Перигуна!

Хубаво младо момиче, облечено в платнена рокля, се показало иззад едно дърво и му махнало притеснено. Изражението на девойката казвало: „Бягай! Моля те!“.

Тезей се усмихнал на дърводелеца.

— Защо си изкривил този бор до земята!

— Хоби ми е! — възкликнал Синид. — Заради това ми викат Кривия бор!

— Запомнящ се псевдоним!

— Да, обичам да се състезавам с хората. Всеки, който покаже, че е способен да задържи като мен един бор, може да се ожени за дъщеря ми, но още никой не е успял. Искаш ли да се пробваш?

Тезей се приближил още малко и видял как ръцете на Синид треперели. Дори за толкова опитен здравеняк било трудно да задържи голям бор изкривен по този начин.

За щастие Етра била разказала на Тезей за Синид, така че той знаел какво да очаква.

Синид бил син на Посейдон, наследил суперсилите на баща си и възможността да запази равновесие във всяка ситуация. Вероятно защото Посейдон бил земетръсец, който карал земята да трепери в недрата си. И аз съм син на Посейдон, но не го мога. Старая се да не се сърдя за това.

Когато бил млад, Синид се забавлявал, като изкривявал високи дървета и след това ги пускал като катапулти, изстрелвайки дини и сладки горски животинки в стратосферата. Бил от този тип симпатяги. В един момент обаче осъзнал, че може да прави това и с хора. Трябвало само да ги подмами да хванат върха на дървото, докато било още на земята.

През годините усъвършенствал това свое хоби. Понякога връзвал ръцете на враговете си за върха на дървото, така че да не могат да охлабят хватката си. Случвало се да превие две дървета едновременно. След това, понеже ръцете му били заети, заповядвал на Перигуна да върже лявата ръка на жертвата за едното дърво, а дясната за друго. После Синид пускал и двете дървета. Било много яко! Никога не можело да се предположи коя част от жертвата в коя посока ще хвръкне.

— Любопитно предизвикателство — казал Тезей. — Какво би станало, чисто теоретично, ако откажа?

— Чисто теоретично ще обидиш красивата ми дъщеря и аз, от своя страна, ще настоявам за по-трудно предизвикателство. Ще вържа всяка от китките ти за две отделни борови дървета. Ще те принудя да ги държиш колкото можеш. А когато се умориш…

— Схванах — отвърнал Тезей. — Значи, ако задържа едното борче, имам шанс да получа красиво момиче, а ако задържа двете, отивам на сигурна смърт.

— Схватлив си!

— А ако реша да побягна?

— Ще ти пожелая късмет — изсмял се Синид. — Виждаш ли тия скелети покрай шишарките.

— Тъкмо щях да питам за тях.

— Това са хора, отказали предизвикателството ми. Никога не губя в ръкопашен бой, затова е безсмислено да се бориш с мен. А пък ако решиш да побегнеш… с боровия си катапулт улучвам от пет километра. Ще те халосам с летяща скала или елен.

— Не искам да ме удря летящ елен — рекъл Тезей. — Навит съм на предизвикателството с едното дърво.

— Браво на теб! Идвай сега насам.

Тезей оставил бухалката настрана. Приближил Кривия бор и обмислил ситуацията. Не бил силен като Синид, не можел да пуска корени в земята. Нямал дори план. Но когато погледнал Перигуна, неговият скачащ от мисъл на мисъл мозък заработил.

Момиче в гората. Момиче. Дърво. В дърветата има духове. Гладен съм. Леле, Синид вони ужасно!

Дриада. Предполагам, че на дриадите им е омръзнало да ги извиват. Я, катеричка!

— Хайде де — промърморил Синид. Пот се стичала по врата му. Тезей докоснал клоните на бора с върховете на пръстите си.

„Здравей. Искаш ли да се отървеш от този Крив бор? Помогни ми“, помислил си.

Не бил сигурен, че дриадата го чувала, но хванал върха на дървото.

— Държиш ли го добре? — попитал Синид. — Трябва да съм сигурен, че държиш здраво!

Бил много любезен с хората, които възнамерявал да убие.

— Да, да — отвърнал Тезей, — хванах го.

— Добре, но за да съм сигурен…

Синид свалил внимателно едната си ръка от ствола и извадил от задния си джоб кожена каишка. Вързал лявата китка на Тезей за дървото. Не било лесно да направиш това с една ръка, но Синид доста се бил упражнявал.

— Ето те, готов си. Добре си вързан. До скоро!

Синид отскочил назад. Очаквал борът да се изправи както обичайно, изхвърляйки Тезей в орбита и най-вероятно без лявата му ръка.

Но дървото не помръднало. Тезей го държал здраво към земята. Може би духът на дървото му бил помогнал. Но Тезей бил умен и силен. Знаел как да натисне там, където с най-малко усилие щял да постигне най-висок резултат… като например да унищожи със скала цяло село.

Останал здраво стъпил на земята. Мускулите му дори не се били напрегнали.

— Та — попитал той, — колко още трябва да държа дървото, преди да спечеля дъщеря ти?

Синид преодолял шока.

— Аз… изумен съм, че все още се държиш, малко човече. Ала ти си просто един смъртен. В крайна сметка силите ти ще се изчерпят и тогава ще те убия.

— Ясно — казал Тезей. — Ами в такъв случай ще се наместя, за да ми е по-удобно. Превръзката ми убива.

Дръпнал едната си ръка от дървото. То не помръднало. Извадил меча и започнал да реже превръзката.

— Какво правиш? — извикал Синид. — Ако смяташ, че можеш да избегнеш предизвикателството…

— Не, тук ще си стоя — прибрал меча си Тезей, докато придържал бора с една ръка. — Мога да изкарам така цял ден. Колко дълго мислиш да чакаш?

Тезей предполагал, че като полубог Синид бил хиперактивен като него.

И наистина след десет секунди Синид изгубил търпение.

— Това е невъзможно! Каква е тайната ти!

— В хватката — казал Тезей, — ела тук да ти покажа.

Синид се приближил.

— Виждаш ли как съм разположил ръката си? — попитал Тезей.

Синид не виждал нищо от боровите иглички, затова се навел над дървото, за да погледне по-внимателно. Когато сторил това, Тезей пуснал дървото. Борът се изправил, ударил Синид право в лицето и го проснал в несвяст.

След няколко часа Кривия бор, сънуващ летящи елени, се събудил. Бил много уморен и в устата му горчало, сякаш бил изял коледно дръвче. Осъзнал, че лежи в гората, вързан към земята.

Ухиленото лице на Тезей цъфнало над него.

— Радвам се, че се събуди.

— К-какво?

— Мислех си за онова предизвикателство с двете дървета. Дали не можеш да ми покажеш как става?

Синид започнал да се мята. Китките му били вързани.

— Какво си направил!

— Ами изкривих две борчета към земята зад гърба ти. Държа ги с крак. Ръцете ти са вързани за тях. Да бях на твоето място, щях да се изправя и да се подготвя.

Синид изпискал. Опитал да се вдигне, но с вързани ръце не било никак лесно. Трябвало да направи рачешко салто, за да хване дърветата.

— Не можеш да постъпиш така!

— Само гледай — Тезей отстъпил назад и оставил Синид с борчетата.

Цял живот Синид бил огъвал борове. Бил много силен и можел да пази равновесие в почти всяка ситуация. Но сега бил уморен и омаломощен. Двете дървета сякаш се борели с него. Усетил, че боровете искали да са свободни. Че му били ядосани.

— Как? — започнал да вие Синид. — Как е възможно да превиеш две дървета и да ме вържеш?

— Помогнаха ми.

Дъщерята на разбойника се появила иззад едно дърво.

— Здрасти, тате!

— Перигуна, не! Освободи ме!

— Съжалявам, татко. Този красавец спечели състезанието, вече съм негова. Чао, чао!

Тезей си взел бухалката. Двамата с Перигуна се отдалечили, хванати за ръце, а Синид крещял след тях.

— Нали нямаш нищо против, Перигуна? — попитал Тезей.

— Абсолютно нищо. Баща ми е отвратителен! Въпрос на време беше да изстреля и мен в небето.

— Чудя се колко ли дълго може да удържи тези дървета.

Зад тях се чул писък, последван от изфучаването на две изправящи се дървета. А веднага след това и звук, издаден сякаш от тлъста буболечка, забила се в предното стъкло на лек автомобил.

— Не много — отвърнала Перигуна. — Искаш ли да вечеряме? Аз умирам от глад.

Отишли до най-близкия град и прекарали няколко приятни дни заедно. Според някои разказвачи Перигуна дори имала деца от Тезей, ала аз не съм бил там и не искам да клюкарствам. След известно време Тезей й обяснил, че се налагало да продължи по пътя си. Имал работа в Атина. Перигуна пък била уморена от пътешествия и зли бандити, затова останала където била и започнала нов живот. Разделили се като приятели!

След още един хубав ден, прекаран в пустошта, Тезей стигнал до селце на име Кромион. На селския площад тълпа местни ридаели със сълзи. Тезей се запитал дали не плачели, защото живеят в село с такова име, но после осъзнал, че се били събрали около смачкания труп на някакъв старец.

— Какво му се е случило? — попитал Тезей.

— Онази вещица и свинята й! — казало едно момче и го погледнало със сълзи в очите.

— Моля? — попитал Тезей.

— Фая! — извикало момчето. — Тя живее в пустошта с огромната си човекоядна свиня!

— И тя, и свинята са чудовища! — викнала една жена. — Прасето унищожи всички посеви, изяжда каквото засадим, убива фермерите и събаря къщите! След това старата Фая идва и прибира каквото намери сред руините.

— Ще се погрижа за това — казал Тезей. — Ще убия старицата и свинята.

На вас не ви звучи особено героично, ала местните ахнали и коленичили пред Тезей, сякаш се бил спуснал от Олимп.

Приличал на бог. Имал голяма бронзова бухалка, скъп меч и много красиви обувки.

— Кой си ти, о, страннико? — попитал един човек.

— Тезей, син на цар Егей от Атина, а също и на Посейдон, бога на моретата! Майка ми е Етра, принцесата на Троизена!

Селяните замлъкнали, опитвайки се да преценят кой от тримата споменати родители се явявал излишен.

— Но това няма значение — вметнал Тезей. — Ще убия разбойничката Фая и домашното й чудовище, Кромионската свиня!

— Моля те, не я наричай така — обадил се един селянин. — Не искаме да останем в историята с това човекоядно прасе.

Така прасето било наречено Кромионска свиня, а селото не било запомнено с нищо друго.

Тезей обиколил пустошта в търсене на опасното грухтящо животно. Лесно намерил свинята. Трябвало просто да следва мъртвите тела, стъпканите насаждения и горящите къщи. Свинята била голяма колкото хамбар — удачно сравнение предвид факта, че се намирала до останките от такъв и ровела, душейки за мъртви селяни. Сивата й кожа била покрита с бодлива четина, копитата й — изцапани с кръв. А миризмата… леле. Тезей едва не припаднал макар и на разстояние. Съмнявал се, че някога отново щял да може да яде бекон.

— Хей, прасчо! — викнал той. — Ела, шунчице!

Това се оказали вълшебни думи.

Прасето се обърнало, видяло апетитно изглеждащия герой и се втурнало към него. Да ви кажа от личен опит, няма нищо смешно, нито сладко в една нападаща свиня. Щом видиш злите очички и озъбената зурла (м-да, имат си зъби, викат им глиги), можеш само да побегнеш с писъци към най-близкия противосвински бункер.

Тезей не се паникьосал. В последния момент отскочил наляво и ударил прасето с меча. Свинята изквичала гневно, обърнала се и отново нападнала. Този път Тезей я ударил отдясно.

Друг интересен факт е, че прасетата не са много умни и не се справят особено добре със завоите.

Тезей го раздавал матадор, докато прасето не се изтощило дотолкова, че паднало ранено на земята. След това той се приближил, вдигнал бронзовата си бухалка и пожелал лека нощ на Кромионската свиня.

Тезей още бършел прасешката кръв от оръжието си, когато чул писък.

Дебела жена, облечена в парцалива рокля, го приближавала, държейки огромна брадва. Имала сива кожа и чорлава коса.

— Ти роднина ли си на прасето? — попитал Тезей. — Понеже доста си приличате?

— Това беше домашният ми любимец, идиот такъв! — извикала жената. — Какво си направил?

— Значи трябва да си Фая?

— Да, а прасето ми носеше добри пари от разбойничество!

— Е, госпожо, ще трябва да ви задържа заради това, че отглеждате животни в границите на село Кромион, а също и за убийства, грабежи и непровокирана с нищо грозота.

— Умри! — вдигнала брадва жената.

Професионален съвет: Ако попаднете на добре въоръжен герой, който току-що е убил гигантска свиня, не му нареждайте „Умри!“, докато го нападате с брадва.

Скоро Фая легнала мъртва до свинята си, а Тезей почистил меча в парцаливата й рокля. Можел да се върне в Кромион и да каже на хората за случилото се, но преценил, че скоро и сами щели да разберат. Освен това в селцето един герой нямало какво друго да прави освен да убива гигантски свини, затова Тезей продължил по пътя си.

По това време вече бил развил своя лична философия, що се отнасяло до убийствата. Нападал само ако първо той се окажел нападнат. И когато било възможно, се опитвал да побеждава враговете си по начина, по който те се пробвали да победят него. Ако някой го атакувал с бухалка, той я вземал и го довършвал с нея. Ако го вържеш за бор, той щял да те върже за два. Системата му не само била честна, но и забавна. Съжалявал единствено че не могъл да убие Фая със собствената й свиня, но философията му била в сила до едно време.

Един следобед Тезей се разхождал по ръба на трийсетметрова скала (героите правят такива работи). Морето блестяло в далечината под него. Слънцето галело приятно лицето му. Било толкова спокойно и мирно, че Тезей се почувствал тревожен.

За щастие на около петнайсет метра от него някакъв разбойник изскочил иззад една скала и се разкрещял.

— Горе ръцете!

Носел мръсни черни дрехи, кожени сандали (но не толкова хубави като тези на Тезей) и широкопола шапка. Долната част от лицето му била скрита под някакъв парцал. Насочил арбалета си към Тезей.

— Човек, радвам се да те видя — ухилил се Тезей.

— Така ли? — свел арбалета непознатият.

— Да, скучно ми беше.

— Ами добре — премигнал бандитът. — Както и да е, това е обир! Дай ми всичките си ценности. Мечът, бухалката, обувките на всяка цена! Какви хубави обувки, човече!

— Предполагам, че няма начин да избегнем сблъсъка. Опитвам се да не убивам хората, освен ако не ме нападнат.

— Ти да ме убиеш? — изсмял се бандитът. — Хубава шега! Ще ти кажа нещо. Ако ми умиеш краката в знак на уважение, няма да те погубя. Ще ти взема всичко ценно, но ще останеш жив. По-добра сделка от това няма да получиш!

Хрумката с миенето на краката помогнала на Тезей да си спомни с кого си имал работа.

— Ох, мама ми разказа за теб. Ти трябва да си Скирон.

— Че кой друг? — надул се бандитът. — Аз съм известен. Скирон, синът на Посейдон, шести в списъка на „Форбс“ с най-богатите разбойници!

— И аз съм син на Посейдон — казал Тезей. — Би ли обрал брат си?

— Братята са любимите ми жертви! А сега, умий краката ми! На ръба на скалата. Да! Спокойно, няма да те ритам.

Тезей надникнал иззад скалата. На трийсет метра под него имало огромна кръгла фигура, която плувала под вълните.

— Това долу да не е гигантска костенурка?

— Да, домашният ми любимец.

— Нали не яде хора? Тези, които риташ например, както обеща, че няма да направиш с мен.

— Моли, както е името на костенурката ми, не яде хора, разбира се. Каква абсурдна идея!

Като че да имаш гигантска костенурка, кръстена Моли, не е абсурдно.

Скирон свалил арбалета си.

— Сега умий ми краката или умри! Зад скалата има кофа с парцал! Донеси и спрея за дезинфекция, ще ти трябва!

Тезей внимателно свалил оръжията си. Скирон останал с насочен към гърдите му арбалет, докато героят събирал препаратите за миене, след което коленичил пред бандита.

— Забавлявай се.

Скирон стъпил с левия си крак на един камък и застанал така, че Тезей да бъде с гръб към морето. Щял да го прати отвъд ръба с един ритник.

Но Тезей за щастие очаквал това.

Подсвирнал, когато събул сандалите на Скирон. Пръстите на краката на бандита били космати и покрити с неизвестни никому вещества. По краищата на огромния нокът на палеца му имало зелени гъбички, които приближавали етапа, в който щели да развият селскостопанска цивилизация.

Отвратителните крака разсеяли Тезей, но той винаги бил отнесен, така че това не било голям проблем. Усетил как кракът на Скирон се напряга и преди да го ритне, отскочил настрана.

Скирон се олюлял и Тезей на свой ред го ритнал в задника, събаряйки го от ръба.

— АААА! — размахал ръце Скирон, но за съжаление ние, синовете на Посейдон, не можем да летим. Главата на гигантската костенурка се показала над вълните и тя отворила уста като фурна.

— Не, Моли! — извикал Скирон. — Аз съм!

Но Моли нямала проблем да глътне ръката, която я била хранила, както и останалата част от тялото на собственика си.

Тезей си измил ръцете с антибактериалния спрей и продължил по пътя си.

Стигнал края на моста и навлязъл в Атика. Според Анабет естествените тесни мостове, които свързват две големи парчета земя, се наричат провлаци. На мен ми звучи провлачено, но го казвам за любителите на географията.

Тезей пристигнал в град Елевзия, известен с храма на Деметра, но вместо да му предложат земеделски сувенири и обиколка на светилището, местните тичали насам-натам в търсене на скривалище.

— Какво става? — попитал Тезей един от бегълците.

— Царят е полудял! Станал е кечист!

Тезей се намръщил. Майка му го била предупредила за Керкион, царя на Елевзия. Очевидно бил груб и силен човек, който с удоволствие убивал пътниците. Но не го била предупредила, че минавал за кечист.

Тезей сигнал до церемониалното огнище в центъра на града. Обикновено това било най-сигурното място в Гърция. Търговците и пътниците отивали там, за да докажат, че идвали с мирни намерения и че приемат гостоприемството на града.

Но сега това гостоприемство се проявявало в лицето на огромен мъжага, който пристъпвал тежко около огнището. Имал блестящо златисто наметало, носел златисто трико и маска с големи отвори за очите, която подозрително напомняла чифт гащи.

— КОЙ ЩЕ СЕ БОРИ С МЕН? — извикал човекът гащи. — АЗ СЪМ ЦАР КЕРКИОН!

— Леле — рекъл Тезей, — много си лъскав.

— ДА! — Керкион отишъл в края на улицата до храма на Деметра, ударил с юмрук една мраморна колона и съборил цялата предна веранда.

— Не бива да рушиш храмове — предупредил го Тезей. — А и ще си нараниш юмручето.

— Аз съм Керкион! — извикал Керкион. — Ако ме тушираш, ще станеш цар! Иначе ще те убия!

После се спрял, сякаш бил забравил какво точно правел. Вероятно това да комбинира в речта си толкова много думи накарало мозъка му да прегрее.

Тезей се замислил какво да стори. Очевидно цар Керкион бил мръднал. Вероятно боговете го били наказали, осъждайки го на безумие, заради всичките тези години, в които убивал странници, създавайки си злодейска репутация. Тезей не искал да унищожи психически неуравновесен човек, но не можел да остави Керкион да тормози местните, да руши храмове и да обикаля със златно трико.

— Та казваш, че ако те победя на борба — рекъл Тезей, — ставам цар?

— Да!

— Трябва ли да нося гащи на главата си?

— Да!

Тезей оставил меча и бухалката.

— А трябва ли да те убивам, или ще се предадеш след туш?

— Това няма да стане — възразил Керкион, — защото ще ти счупя гръбнака!

— Не трябваше да казваш това — направил гримаса Тезей. — Виждаш ли, аз имам една философия…

— ГРРР! — нападнал Керкион.

Тезей избегнал първата му атака. Керкион бил голям и силен, но непохватен като гигантската свиня. Тезей познавал много такива като него.

Керкион отново нападнал. Този път Тезей отстъпил и го ритнал в задника, както бил сторил със Скирон. Борецът паднал в огнището и излязъл с писъци оттам. Златистото му наметало горяло.

— СМЪРТ! — извикал той.

Тезей опрял гръб в храма. Когато Керкион тръгнал към него, Тезей се мушнал между краката му и кечистът забил лице в мраморната стена, която се напукала. Но и лицето на Керкион не изглеждало по-добре. Олюлял се и паднал.

Тезей събрал сили, хванал замаяния цар и го вдигнал над главата си. Ужасените местни излезли от скривалищата си. Събрала се тълпа, когато Тезей обиколил площада с кечиста на ръце.

— Предай се, Керкион — казал Тезей, — и ще те пощадя.

— Никога — изпъшкал лудият. — Гръбнака… счупя гръбнака…

— Е, хора — въздъхнал Тезей, — чухте го.

След което пуснал царя върху коляното си, както направил Бейн с Батман^[2]. Керкион паднал на земята и умрял.

Тезей махнал маската на царя и я показал на хората да я видят.

— Люде — извикал той, — занапред не следвайте заповедите на хора, които носят гащи на главите си! А и цялата тази борба до смърт е нелепа!

— Да живее новият цар! — възкликнал някой.

— Не — отвърнал Тезей, — имам си своя работа. Кой е най-умният човек в града?

Тълпата колебливо посочила един старец с бяла брада. Вероятно бил местният философ.

— Сега ти си царят — казал Тезей. — Дано свършиш добра работа. Поправи храма. Отърви се от тялото на кечиста. Никога не слагай гащи на главата си.

— Разбирам, юнако! — отвърнал старецът.

Така Тезей оставил Елевзия в по-добри ръце и на човек с по-малко трико.

 

Тезей бил толкова близо до Атина, че можел да я подуши.

Говоря буквално. По онова време канализацията не била на много високо ниво. Град с размерите на Атина ухаел толкова зле, че си можел да го усетиш от трийсет километра.

Тезей обаче бил уморен. Слънцето залязвало. Решил да преспи пътьом още една нощ и да пристигне в Атина на следващия ден.

Спрял в най-лошото заведение на магистралата. Пред него имало огромна табела:

КРЪСТИ. ЛЕГЛА ВТОРА УПОТРЕБА. ПРЕКАРАЙТЕ НОЩТА ПРИ НАС!

Тезей не бил сигурен дали ставало дума за хотел, или за магазин за матраци, но при такъв надпис не могъл да се удържи и решил да провери. Освен това на паркинга имало много паркирани магарета, затова допуснал, че заведението било популярно.

Вътре обаче нямало никакви клиенти, само мръсна столова с нисък таван, маслинени лампи и две стари грозни легла. Едното било дълго три метра, другото метър и двайсет сантиметра.

Това сигурно подлудявало древните гърци. Както казах, те обичали всичко да е балансирано, по средата. Но за старите матраци на Кръсти правилото сякаш не важало. Вътре имало само легла, които или били прекалено дълги, или прекалено къси.

— Здравейте! — появил се собственикът иззад една завеса.

Първоначално Тезей помислил, че това била Моли, костенурката на Скирон. Мъжът имал голяма кожеста глава, и то напълно плешива — без нито един косъм по нея. Носел черна престилка като на касапин и докато вървял, бършел ръце, като че ги чистел от кръв. На гърдите си имал табелка, на която пишело:

ЗДРАСТИ! АЗ СЪМ КРЪСТИ!

— Вие ли сте Кръсти? — попитал Тезей.

— Ами да, аз съм. Истинското ми име е Прокруст…

„Което означава «Опъвача»“ — отбелязал си наум Тезей.

— Да, чувал съм за теб. Не се сетих за името от едното „Кръсти“.

— Е, „Кръсти“ се помни по-лесно и е по-подходящо за табелка. Така или иначе, добре дошли в моя скромен хоремаг — хотел, ресторант и магазин! Само дето имаме единствено мотел и магазин за матраци. Мога ли да те изкуша с воден матрак?

— Воден матрак?

— Пардон — щракнал с пръсти Кръсти, — забравих, че още не са измислени. Но имам два хубави стандартни модела. Те са най-популярните.

— Това е сигурно и твоят личен избор — отбелязал Тезей.

— Виждам, че си умен клиент — изсмял се Прокруст. — Та кой модел предпочиташ, Кръсти XL или Кръсти Нано?

— Това ли е XL моделът? — огледал огромното легло Тезей. — Малко голямо ми се вижда.

— Такова е, но не бери грижа! Виждаш ли тия кожени каиши в двата края! Ако не ти става, ще те разтегна, докато ти пасне!

— Значи ще ме опъваш, докато не стана три метра. А ако не оцелея след подобно разтежение?

— Ами ще умреш, то е очевидно. Тези петна по матрака са от предишни клиенти, които, хъм, се разделиха. Нали съм написал, че креватите са втора употреба?

Тезей разгледал по-малкото легло. Дъските в двата му края били зацапани с мръснокафява течност.

— Кръсти… това легло нещо се е изцапало?

— Ако не се побереш в Наното, ще отрежа онези части, които висят от двете страни.

Кръсти извадил нож от джоба на престилката си.

— Та какво избираш?

— Предполагам… не мога да кажа, че само разглеждам.

— Не!

— Твърдо ли е леглото на Нано матрака? Не мога да спя на меко?

— Чудно е. Комбинация от дюшек и плюшени възглавници, които създават съвършения комфорт в рамките на онези няколко секунди преди смъртта ти.

— Дори за такъв тежкар като теб?

— Абсолютно.

— Не вярвам. Извинявай, ама и преди са ме лъгали в крайпътни заведения.

Прокруст се намръщил. Мразел да разпитват за стоката му.

— Аз никога не лъжа за артикулите си! Гледай!

Седнал на Кръсти Нано и отскочил от дюшека.

— Виждаш ли?

— Яко — отвърнал Тезей и свалил бухалката от рамото си. Цапнал Прокруст така здраво, че той паднал на пода и си ударил главата в кревата.

Когато се събудил, се намерил здраво вързан за Кръсти Нано. Главата му се подавала от единия край, краката му от другия.

— Какво означава това? Не се събирам!

— Лесно поправимо е.

Тезей извадил меча си и отрязал толкова от тялото му, че Прокруст да се събере в леглото си. Оттам идва поговорката: „Каквото си постелеш, на такова ще си полегнеш… а ако не се събереш, ще ти клъцнем краката и главата“.

Тезей прекарал нощта на Кръсти XL — доста удобно, ако игнорираш петната. На сутринта продължил по пътя си към Атина, готов да се види с царствения си баща (а не божествения).

Но в Атина нещата не били идеални.

Като за начало цар Егей бил станал стар и слаб. Влиянието му се простирало на метър от двореца. Останалата част от града се управлявала от местни банди, ръководени от многото врагове на Егей.

Кои били тези прекрасни врагове? Роднините на царя, естествено!

Значи, да ви обясня. Егей имал по-малък брат на име Палант. Няма нищо общо с богиня Атина Палада. Знам, че това е объркващо. Егей и Палант никак не се разбирали. Палант искал да бъде цар, но понеже бил по-малкият брат, не му се получавало.

Така Палант прекарвал цялото си време в това да се оплаква и да създава деца. Имал петдесет синове, ако трябва да съм точен. Не знам как някой може да има петдесет синове. Или се е радвал на близостта на много жени, или е притежавал усъвършенствана машина за клониране.

Децата му сякаш били нещо като отмъщение спрямо Егей.

— Хей, Егей, виж. Ти нали нямаш синове. АЗ ИМАМ ПЕТДЕСЕТ!

Синовете му били известни като палантиди, синовете на Палант. Като Синове на анархията^[3], но без мотоциклети. Всичките пораснали расови говеда и искали да убият чичо си.

Разделили се на няколко клана и тормозели съседите. Водели постоянни териториални войни и всички в Атина трябвало да плащат на една или друга банда. Ако вземеш, че дадеш пари на грешната банда, можел си да приключиш набучен на копие или сгазен от колесница.

По времето, когато Тезей пристигнал в Атина, петдесетимата палантиди се били установили с бандите си и чакали Егей да умре. След това планирали да си спретнат една старомодна гражданска война и да пуснат най-силния от тях да стане цар. Поради това в града било по-опасно, отколкото на бойното поле. Ако Тезей вземел да пристигне с новината, че е син на Егей, щял да стане мишена за стрелите им много преди да се е добрал до двореца.

Вторият проблем бил, че самият цар Егей си бил намерил нова съпруга — магьосница на име Медея. Ще ви разкажа повече за нея в края на книгата.

Тя била обещала на Егей да го дари със син чрез магьосничество, от което петдесетимата палантиди не били очаровани. Били готови да нападнат двореца, ала защитата му била стабилна, стражата добре въоръжена, а и вътре живеела страховита вещица. Затова, дори Тезей да стигнел до двореца, Медея можела да го убие, задето бил объркал плановете й.

Третият проблем бил, че Атина била смазана от чужда суперсила, наречена Крит. Тезей не знаел почти нищо за Крит. Дочул бил само нелепия слух, че чудовище, кръстоска между бик и човек, обитавало гигантски лабиринт. Но от разговорите, на които станал свидетел по пътя, разбрал, че Атина и Крит се мразели от времето преди неговото раждане.

Всичко започнало преди двайсет години, когато един от синовете на цар Минос, принц Андрогей, дошъл по повод спортно състезание и бил убит от някои от палантидите.

Минос побеснял, вдигнал флота и отплавал за Атина. Обсадил града, опожарил пристанището и помолил баща си Зевс да изпрати мълнии, чума, скакалци и дървеници.

Накрая Егей бил принуден да се предаде. Минос обещал да престане с разрушенията, но веднъж на седем години Атина трябвало да изпраща седем от най-смелите си младежи и седем от най-красивите си девойки в жертва на Крит, където Минотавърът ги изяждал.

Ако ви звучи като „Игрите на глада“^[4], това е, защото те са вдъхновени от тази история. За съжаление не са предавали Лабиринта по телевизията, тъй като Дедал още не я бил измислил.

Третият цикъл от седем години наближавал своя завършек. Четиринадесет жертви трябвало да бъдат избрани за няколко месеца и всички били ужасени.

Мислите, че това са достатъчно проблеми за един град?

Да, ама не! Имали си още един проблем!

Огромен див бик опустошавал провинцията близо до град на име Маратон. Никой не можел да го спре, а атиняни били сигурни, че маратонският бик бил знак от боговете, които им казвали:

— Хора, за нищо не ставате!

— Леле — рекъл си Тезей, — тук наистина страдат от много беди. Супер, ще имам какво да правя!

Искал да стигне в двореца и да се убеди, че баща му се чувствал добре. Но било по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.

Стражите се страхували от асасини и не пускали никого. Разбира се, новината, че е син на Егей, щяла да убие Тезей по двайсет различни начина още преди да е стигнал в тронната зала. Нуждаел се да получи аудиенция при царя без да разкрива истинската си самоличност.

Погледнал към най-близката кръчма, чиято външна стена била покрита с бележки. На тях пишело:

СПЕЧЕЛЕТЕ АУДИЕНЦИЯ ПРИ ЦАРЯ^[5]

КАТО УБИЕТЕ МАРАТОНСКИЯ БИК^[6] СПЕЧЕЛИТЕ СЛАВА, БОГАТСТВА

И ВЕЧЕРЯ В ДВОРЕЦА^[7]!

Предупредете, ако имате хранителни алергии.

„Това е! Ще убия маратонския бик и ще вечерям в двореца. Освен това, нямам хранителни алергии“, помислил си Тезей.

Той тръгнал да търси бика, но веднага щом излязъл от града, извила се страховита гръмотевична буря. Облаците приличали на кипящо мастило, светкавици раздрали небесата. Дъждът забрулил толкова силно, че Тезей се почувствал сякаш бил насред пустинна буря.

В единия край на пътя забелязал малка колиба и се забързал натам.

Край огъня стояла възрастна жена, която бъркала казан със супа. Не изглеждала особено изненадана да го види.

— Здравей, младежо! — казала тя. — Голяма буря, а?

— Аха — оставил Тезей бухалката, — може ли да постоя малко?

— Няма проблем. Тръгнал си да убиваш маратонския бик, нали?

— Как разбра? — премигнал Тезей.

— Казвам се Хекала и съм жрица на Зевс. Знам много неща.

— О… — Тезей съжалил, че не бил избърсал краката си преди да влезе вътре. — Имаш ли съвет, който да ми отправиш?

— Бикът е посветен на цар Минос — засмяла се Хекала, — сина на Зевс, поради което Зевс не разрешава никой да го убие. Затова богът изпрати бурята да те спре. Но ако обещаеш да върнеш бика тук след като го заловиш и го принесеш в жертва на Зевс, това ще зарадва бога на небето.

— Дадено! — казал Тезей.

Дъждът веднага спрял. Гръмотевиците заглъхнали. Тезей надникнал навън, видял сини небеса и чул чуруликането на птички в дърветата.

— Много бързо!

— Зевс не обича да се мотае — отвърнала Хекала. — А сега, не забравяй обещанието си!

Когато Тезей стигнал в Маратон, видял огромен бик да обикаля изоставеното село, събаряйки къщи и огради.

Тезей вероятно можел да го убие с бухалката, но трябвало да го върне жив, за да го принесе жрицата в жертва. Затова построил капан. Промъкнал се в един от изоставените хамбари и направил няколко клопки с примки, лостове и купи сено за противотежест.

Отворил вратата на хамбара и зачакал бикът да се приближи.

— ЛЕЛЕ! — извикал Тезей. — Какви КРАСИВИ КРАВИ има в този хамбар!

Бикът се обърнал и изпръхтял, след което килнал глава, като че искал да попита:

— Красиви крави ли каза?

— Не можеш да ги имаш! — възкликнал Тезей. — Всичките са мои, само мои! Ще вечерям хамбургери!

И изтичал в хамбара.

Бикът го последвал, решен да спаси красивите крави от човешкия им мъчител. Копитата на бика се заплели в примките, които се стегнали около краката му, обърнали го надолу с главата и го вдигнали във въздуха. Започнал да се тресе и да мучи от ярост, но не можел да избяга.

Тезей проверил дали бикът бил вързан здраво, след което го качил на един фургон, намерил два коня и ги впрегнал, та да откарат животното в града.

Спрял пред колибата на Хекала, както бил обещал, но през нощта старицата била починала. Може супата й да не била хубава. Или пък била доживяла този миг само за да изпълни една последна заръка на Зевс.

— Благодаря ти, бабо — казал Тезей, — няма да те забравя. Ще отведа бика в Атина и лично ще го пожертвам пред храма на Зевс.

Преди да си тръгне, Тезей погребал Хекала. В нейна чест построил куполен монумент, който останал на това място векове наред, по средата на нищото, за да напомня, че добрите съвети идват по неведоми пътища.

Когато Тезей се върнал в Атина, не бързал да се хвали. Белият бик тежал над двеста килограма, но Тезей го вдигнал на раменете си и го разнесъл из целия град. Привлякъл вниманието на тълпата, докато се катерел по стълбите на Акропола, водещи към храма на Зевс. Извадил меча и принесъл бика в жертва, а хората ръкопляскали и хвърляли цветя.

Жрецът съобщил в двореца, че някакъв млад странник бил убил маратонския бик. След около час царски вестоносец донесъл на Тезей покана за вечеря.

Тезей много се зарадвал. Най-после щял да види баща си. Решил да изчака до средата на вечерята, преди да съобщи новината:

— Между другото, аз съм твой син!

След това щял да убие враговете на баща си, за да поиграят спокойно на баскетбол или нещо подобно.

Но имало проблем. Магьосницата Медея вече се била досетила кой всъщност бил Тезей. Вълшебствата й го подсказали. Разполага и с шпиони, които научили за подвизите му по пътя към Атина. Разбрала, че това бил синът на Егей.

Не можела да позволи на Тезей да провали плановете й. Искала нейно дете да вземе трона на Атина. Затова, преди вечеря, тя се приближила до стария цар Егей:

— Захарчо? — начинът, по който го наричала, доказвал колко зла била всъщност. — Тревожа се за този млад герой, който идва на вечеря. Боя се, че той е асасин, изпратен от палантидите.

Егей се намръщил. Не бил умен както някога, но мразел асасини.

— Какво да правим тогава?

— Отрова — казала Медея. — Когато вдигнем наздравица, ще дадем чаша отровно вино на героя.

— Не звучи много гостоприемно. Той нали ни се води гост?

— Скъпи, нали не искаш да умрем преди да сме се сдобили със син?

Егей въздъхнал. Медея отдавна му била обещала син. От години. Но така и не се получавало. Някога царят наистина бил срещнал достойна жена в лицето на Етра. Мислел, че нейният син щял да се появи в Атина, но уви, това така и не станало. Сега царят бил сключил сделка с магьосницата, група врагове го чакали да умре, а освен това имало и асасин, който се правел на герой.

— Добре тогава — рекъл Егей, — приготви отровата за вечеря.

Когато Тезей пристигнал, се шокирал от това колко стар и немощен изглеждал баща му. Не бил обаче толкова изненадан от Медея, която му хвърляла убийствени погледи, докато си похапвали от предястията и си приказвали за времето и за най-добрите начини да хванеш гигантски бик.

Основната гозба била печено говеждо и чаша вино, с което да прокарат залците.

Тезей забелязал, че царицата се напрягала, когато оставяли виното пред него. От толкова приказки бил ожаднял, но решил да не отпива.

— Говеждото изглежда супер! — казал той. — Но вероятно трябва да го нарежа на по-малки парченца. Ако нямате нищо против, ще използвам меча си…

Да извадиш меч по време на вечеря обикновено минава за изблик на лоши обноски, но Тезей изтеглил оръжието си и започнал да реже месото на масата.

Макар мозъкът на царя да бил замъглен, той съзрял царският печат и собствените си инициали на дръжката. Мечът… това бил неговият меч! Какво бил направил с него! О, да, бил го оставил под една голяма скала в Троизена, за да го намери синът му. Този силен и красив младеж носел меча му, което означавало…

Когато Тезей посегнал към бокала с вино, царят изпищял и го избутал от ръката му. Отровата се разляла и над мраморния под се вдигнала пара.

— Синко! — извикал Егей.

— Татко! — възкликнал Тезей.

— Медея! — изръмжал царят.

— Захарчо? — Медея скокнала от стола си и отстъпила назад.

— Знаела си кой е — казал Егей. — Искаше да отровя собствения си син. Ах, ти зла, подла…

— Но, скъпи, нека го обсъдим!

— Стража! Арестувайте я!

Медея избягала от стаята, последвана от стражите. Някак си успяла да се измъкне и да изчезне от царството.

Медея имала опит в това да бяга от различни царства. Но поне напуснала живота на Егей.

Царят прегърнал сина си със сълзи на очи. Говорили си цяла нощ. Тезей получил най-хубавата стая за гости в двореца и спал на легло, дори по-удобно от „Кръсти XL“. На сутринта баща и син решили да посетят храмовете, за да благодарят за пристигането на Тезей. Най-после царят имал наследник!

Мълвата се разнесла. Егей щял да напусне двореца за пръв път от години. Палантидите осъзнали, че трябвало да действат, докато все още имали шанс.

Събрали бандите си и се разделили на две армии.

Планът бил да изчакат царя, Тезей и стражите да стигнат половината път до храма. Армиите им щели да нападнат от двете страни, хващайки царя като в щипци, след което да унищожат цялата му войска.

Замисълът бил умен. Не съм убеден дали дори Тезей можел да победи толкова много врагове едновременно.

Но за щастие палантидите имали слуга на име Леос, който все още бил верен на царя. Леос избягал призори в двореца и предупредил Егей и Тезей какво се готвело. Слугата обяснил къде точно армиите щели да чакат в засада.

Тезей взел една броня от царската оръжейна. Сложил меча на кръста си, грабнал бухалката и излязъл от двореца. Намерил първата армия палантиди да стои в една тъмна уличка и да яде палачинки в очакване на царската процесия.

— Здравейте! — казал бодро Тезей, след което ги избил всичките.

Не изпитвал съжаление. Те били планирали да унищожат цялото царско семейство заедно със слугите. Тезей сметнал, че си получили каквото заслужавали. Простичка философия.

Продължил да обикаля града по сандали, вече опръскани с кръв и сладко, докато не намерил втората армия на палантидите да чака за кафе и понички.

— Здравейте! — поздравил ги Тезей и намалил опашката като избил цялата армия. След това си взел двойно капучино с повече пяна и се върнал в двореца.

Царят вече нямал проблеми да поведе процесията към храмовете.

Благодарил на боговете за новия си и изключително брутален син. Всички в Атина прекарали един прекрасен ден, свободни от тиранията на палантидите за пръв път от десетилетия.

Забележка — заради онзи тип Леос, който предал синовете на Палант, хората от родния им град още не понасяли името Лео. Никога не кръщавали децата си така, а когато някой се раждал зодия Лъв се считало за много лош късмет. Аз имам приятел на име Лио^[8]. Той много би харесал историята. Вероятно би отишъл в Палена, за да се представя петдесет пъти на ден, та да види как ще реагират хората.

Тезей бил напреднал със списъка си. Убил маратонския бик. Прогонил злата царица вещица. Погубил всички врагове на баща си за една сутрин.

Но имало един малък черен облак на хоризонта…

Минотавърът.

 

Месец след като Тезей се бил установил като принц на Атина, голямата седемгодишна лотария на Крит се завъртяла отново. Всеки млад мъж и млада жена били задължени да се регистрират, за да получат шанса да спечелят безплатно пътешествие до Кносос, вечеря в дворците на Минос, а след това да бъдат изхвърлени в Лабиринта за снимка с Минотавъра, последвана от болезнена смърт.

Хората в Атина протестирали по улиците. Не ги обвинявам. Царят празнувал идването на собствения си син, а останалите трябвало да жертват децата си.

Тезей решил, че това не било редно.

— Татко — казал той, — ще ида в Крит като доброволец.

— Какво? — Егей опитал да стане от трона, но краката му се разтреперили. — Не, синко! Едва сега се върна! Не мога да те изгубя!

— Не се безпокой! Договорката с Крит гласи, че тази работа с жертвите приключва завинаги, след като някой от нас убие Минотавъра, нали?

— Да, но…

— Е, аз ще убия Минотавъра. Просто и лесно.

Егей не бил толкова сигурен, че ще бъде лесно, но Тезей се изпълнил с решителност. Така било редно. Освен това вече няколко седмици Тезей нито бил убивал чудовища, нито бил изтребвал армии. Било му суперскучно.

Когато хората чули, че принцът бил станал доброволец, се смаяли. Имали цинична представа за политиците и празните им обещания. А сега този младеж бил готов да рискува живота си в името на обикновените хора. Общественото одобрение скочило до седемдесет и пет процента.

Когато бъдещите жертви били избрани с лотария, никой не се оплакал. Младежите се обединили около Тезей, който обещал да ги отведе до Крит и да ги върне в безопасност у дома.

Нощта преди пратениците да отплават, цар Егей седнал на една последна вечеря със сина си.

— Моля те, Тезей — рекъл той, — направи ми услуга. Обикновено, когато корабът се връща от Крит, платната му са черни като знак, че всичките ни жертви са загинали. Но ако успееш да се прибереш у дома, накарай капитанът да смени цвета. Така, когато видя кораба, ще знам, че си добре.

— Разбира се — прегърнал баща си Тезей. — Какъв цвят предпочиташ?

— Тюркоазеносин — предложил царят.

— Защо не с бели платна? — попитал Тезей. — По-лесно е.

Царят се съгласил, макар бялото да му се струвало прекалено стандартно. Четиринайсетте атински младежи и девойки, набелязани за жертви, се събрали около кораба и отплавали към Крит. Родителите им останали на пристанищата, махали и се мъчели да не плачат. По време на пътуването Тезей опитал да поддържа бойния дух на останалите с бинго и табла, но всички били нервни. Знаели, че не се позволявало носенето на оръжия в Лабиринта. Никой не бил оцелял след срещата с Минотавъра. Това убивало удоволствието от бордовите игри.

След три дни път по море стигнали Кносос. Златните кули, мраморните храмове, градините и дворците в критската столица правели Атина да изглежда като най-забутаното село.

Жертвите били посрещнати от радостни критяни, които веели сини знамена с надпис:

КРИТ Е НОМЕР ЕДНО!

С изключение на Тезей, никой от четиринайсетте тийнейджъри не се бил намирал толкова далеч от дома преди. Чувствали се изплашени и притеснени. Точно това целял и Минос.

Денят на Лабиринта бил успешен ход за него. Истински празник за критяните, които можели да видят как треперели унизени най-добрите и красиви атински младежи, преди да бъдат хвърлени в Лабиринта на Минотавъра.

Но Тезей развалил впечатлението. Той се усмихвал и махал на тълпата, докато жертвите вървели към двореца.

— Как сте, какво става? Аз съм Тезей и се радвам да съм тук!

Атиняните били отведени в двореца на цар Минос по повод обичайната вечеря преди смъртта им.

Царят с нетърпение очаквал гостите му да почнат да се вайкат. Обожавал това. Тезей пак развалил всичко, тъй като се забавлявал. Смеел се, разказвал вицове и веселял царското семейство с истории за пътешествията си. Тази за гигантската костенурка Моли се приела особено добре. Тезей направил малка кукличка на Скирон от хляб и я хвърлил в супата на царя с вик:

— МОЛИ, НЕ!

Децата на Минос се разсмели. Принцеса Ариадна седяла точно до Тезей. Била запленена от красивия, забавен и напълно безстрашен атински принц. До края на вечерта се влюбила безнадеждно в него. Не можела да понесе мисълта, че и той щял да загине в Лабиринта. Баща й бил толкова неприятен — измъчвал поданиците си, бил хвърлил нейния брат мутант в Лабиринта, винаги осъждал красивите мъже на смърт, преди да можела да се опознае с тях. По дяволите!

Цар Минос, от друга страна, не бил влюбен в Тезей. Нещо повече — решил, че младият герой трябвало да умре още преди да е стъпил в Лабиринта. Това щяло да ужаси останалите подобаващо. Иначе ефектът с писъците, когато ги хвърлял в Лабиринта, щял да се изгуби. Обожавал виковете на атинските младежи. Успокоявали разклатените му нерви.

— Та, Тезей — рекъл царят от другата страна на масата, — чувам, че си син на бог Посейдон!

— Да, господарю! — казал Тезей. — Благословен съм с двама могъщи бащи, единият цар на Атина, другият бог на моретата.

— Колко вълнуващо — отвърнал Минос. — Вторият най-могъщ цар в Гърция и вторият най-силен бог. Както знаеш, аз съм най-великият цар и син на Зевс, най-главния бог.

Да, Минос бил от този тип хора.

Царят се изправил и измъкнал царския си пръстен: златен кръг с глава на бик от сапфир.

— Да изпитаме ли твоя произход, Тезей?

Минос отишъл до прозореца. Трапезарията се намирала на двайсетия етаж на най-високата кула и гледала към дълбините на океана.

— Дали да не хвърля този пръстен във водата? Ти можеш да се гмурнеш и да ми го върнеш. Тогава ще знам, че си истински син на Посейдон. Подир другите ти приключения, съм сигурен, че това няма да е голямо предизвикателство за теб.

Пръстенът струвал около един милион драхми, но това не значело нищо за Минос. Той имал още дузина такива в нощното си шкафче. Допуснал, че гостенинът ще се разтрепери от страх или ще намери някакво жалко извинение та да не скочи от двайсетия етаж. Но пък ако го направел, щяло да бъде много смешно.

Минос хвърлил пръстена от прозореца.

Както обикновено, Тезей реагирал импулсивно.

Ярък предмет се движи! Хвани го!

Изтичал до прозореца и скочил във въздуха.

— Поклон пред паметта на този атинянин — изсмял се Минос.

Тезей бил изминал половината път надолу, когато се сетил, че трябвало да се подготви малко… с парашут или поне сърф. Сега се налагало да се задоволи с молитва.

— Хей, Посейдон — казал той, — малко помощ!

Ударил по водата. Това би следвало да го убие незабавно, но напротив — той лесно потънал в дълбините. Теченията го отнесли до океанското дъно. Забелязал нещо златно да блещука в пясъка. Грабнал пръстена на Минос. След това ритнал и излязъл на повърхността. Дори не се бил задъхал.

— Благодаря, татко!

Вълните отвели Тезей на безопасно място на брега. След няколко минути един от сервитьорите на царската вечеря изтичал до царя.

— Господарю, има един мокър човек на вратата, казва, че носи пръстена ви!

— Ето ме! — нахлул Тезей. — Господарю, нося ви поздрави от втория най-могъщ бог, Посейдон. Пита дали имате нещо друго загубено, което да изисква помощта му.

Тезей хвърлил пръстена в чинията със супа на царя.

Атиняните се разсмели. Дори критяните се усмихнали, някои се захихикали.

Цар Минос опитал да запази спокойствие, но не било лесно. Вените на челото му щели да се пръснат.

— Вечерята приключи — надигнал се царят. — Приятни сънища… жертви. Утре ви чака Минотавърът. Вашият скъп приятел Тезей ще има честта да умре… искам да кажа, да се пробва пръв.

 

Същата нощ принцеса Ариадна не могла да заспи.

Баща й наистина бил гаден. Искал да убие мъжа, в когото била лудо влюбена! Решила, че не би могла да го понесе. Сложила си наметало с качулка и излязла от стаята, за да посети своя наставник Дедал, който работел в Лабиринта, затворен там по заповед на царя.

През годините Ариадна се била сприятелила със стария изобретател. Той я образовал в точните науки, слушал оплакванията й за родителите (трябва да признаете, че имала щури родители). Дедал бил построил Лабиринта, затова я бил научил да го обикаля спокойно — винаги напред и надясно, винаги с топка прежда, с която да намериш пътя за навън. Поне веднъж седмично се промъквала в Лабиринта, за да види стареца. Сега се нуждала от съвета му как да спаси новото си гадже.

Пристигнала в работилницата на изобретателя и му обяснила ситуацията.

— Трябва да помогна на Тезей! Ще му покажа номера с навигацията, за да премине през Лабиринта. Как обаче да победи Минотавъра?

Дедал нервно подръпнал брадата си. Харесвал Ариадна. Искал да й помогне, но имал чувството, че нещата нямало да свършат добре за никого от двамата.

Ариадна го прегърнала и го погледнала като тъжно кученце.

— Хубаво — въздъхнал Дедал. — Твоят приятел няма да може да вкара оръжие в Лабиринта, но Минотавърът има на собствената си глава две остри оръжия. Кажи на гаджето си да ги заеме от него. Освен това истинското име на Минотавъра е Астерион.

— Леле — казала Ариадна, — бях забравила това.

— Като повечето хора. Самият Минотавър вероятно го е забравил. Тезей обаче може да го използва, за да обърка чудовището. Така ще спечели няколко ценни мига.

Ариадна целунала стареца по челото.

— Ти си най-добрият, Дедале!

По-късно същата нощ Тезей чул как чукат на вратата му. Решил, че стражите проверявали да не би да е скочил отново през прозореца. Вместо това, когато отворил вратата, видял принцеса Ариадна. Била се зачервила и носела само едно просто наметало на скитница върху царските одежди.

— Мога да ти помогна да излезеш от Лабиринта — казала тя — и да ти кажа как да убиеш Минотавъра. Но имам едно условие. Ако успееш, трябва да ме вземеш със себе си. Мразя Крит.

— Няма проблем — отвърнал Тезей.

Ариадна обяснила как да мине през Лабиринта и му дала купчина прежда.

— Ще намериш Минотавъра в центъра на Лабиринта. Ако го наречеш с истинското му име, Астерион, можеш да го объркаш за достатъчно дълго време, та да спечелиш преднина. Няма как да си носиш оръжия, но според Дедал можеш да използваш рогата на чудовището срещу него.

— Добре — казал Тезей. — Или ръцете си. Регистрирани са като смъртоносно оръжие в двайсет и седем държави.

— Наистина ли? — ококорила се принцесата.

— Не, шегувам се, ще използвам рогата. И благодаря за преждата.

На следващата сутрин стражите откарали четиринайсетте атински жертви в Лабиринта. Тълпата била дори по-голяма от обичайното. Всички искали да видят как атинският принц Тезей понасял смъртната си присъда.

Тезей се държал все едно бил на купон. Махал с ръка и се усмихвал. Ръкувал се с критяни, целувал бебетата и спирал за снимки с фенки.

Когато влязъл в Лабиринта, привикал останалите жертви.

— Влизам пръв — казал той. — Тръгвам към центъра и нося прежда. Вие не бързайте и се дръжте за нея. Убия ли Минотавъра, ще се върна, ще ви събера и ще се приберем живи у дома. Готови? Старт!

Огромните каменни порти на Лабиринта зейнали отворени. Стражите претърсили жертвите за оръжия, но никой не забелязал преждата, която Тезей бил навил около колана си като пояс.

— Лабиринте, дръж се! — викнал Тезей.

И изтичал вътре. Останалите атиняни го последвали без особен ентусиазъм. Портите се затръшнали, а тълпата отвън изчакала първите писъци да раздерат въздуха.

Тезей развил преждата. Вързал единия край за факла, удобно разположена на изхода. Напомнил на хората си да не се отделят един от друг.

— Стойте заедно и си приказвайте — добавил. — Аз се връщам след малко.

Влязъл в Лабиринта. Той бил построен с идеята да бъде объркващ. След четири или пет крачки Тезей щял да се окаже безнадеждно загубен, ако не разполагал с преждата и упътването на Ариадна — винаги да върви напред и винаги надясно.

Изминал пътя между автоматичните арбалети, пълните с отровни змии ями, коридорите с въртящи се остриета и тунелите с огледала, които го карали да изглежда прекалено дебел или твърде слаб. Накрая Лабиринтът го отвел до кръгла арена като на родео.

А там го чакал Минотавърът.

Благодарение на диетата, включваща червено месо, анаболи, сладко и люто, той бил станал два метра и половина висок. Раменете, вратът и главата му на бик, кървавочервените очи и лъскавите криви рога карали Маратонския бик да изглежда като новородено теленце. Но бил страшен и от рамената надолу. Ръцете и краката му се издували от мускули. Носел само една препаска. И не се бил къпал от двайсет години. Дори не си бил изрязал ноктите.

Подът около него бил опасан със строшени окови и с костите на затворниците, които бил изял през годините. С изключение на това, арената била празна — имало само сено, на което да спиш, дол с мръсна вода за пиене, дупка в земята за тоалетна и няколко стари списания за четене. Нищо чудно, че Минотавърът бил толкова лют.

Тезей приближил човека-бик. Не знаел дали да изпитва ужас, да се втрещи или пък да съжали чудовището.

— Пич, на това му се казва скапан живот. Длъжни ли сме да се бием. Може да те измъкна и…

Но Минотавърът изревал гръмко и нападнал. Били го обучили да мрази и убива. Бил измъчван, обиждан, прогонен от останалите. Нямало да се довери на човек и сега.

Тезей избягнал удара, но Минотавърът бил бърз. Левият му рог одрал гърдите на Тезей и рукнала кръв.

Той знаел много трикове в случай че се водела невъоръжена битка, но бързо осъзнал, че Минотавърът бил по-силен и по-умен от всичките му досегашни съперници. Олюлял се назад, а чудовището се обърнало и отново нападнало.

Тезей отскочил настрани. Врагът му го очаквал. Минотавърът ударил шамар на Тезей, който полетял из арената.

Тезей изпъшкал и се изправил, подпрян на сеното. Отчаяно сграбчил една верига. Когато Минотавърът се спуснал към него, Тезей замахнал с нея и увил края й за рога на чудовището. Минотавърът инстинктивно се изтеглил назад. Тезей пък дръпнал с всичка сила и рогът се изтръгнал от корена си.

— МУУУУУ! — олюлял се Минотавърът, повече изненадан, отколкото ранен след счупването на рога.

Чудовището стъпило на двата си крака. Стиснало огромните си юмруци и се втренчило в Тезей.

За пръв път в живота си той изпитал съмнение. Държал здраво счупения рог на звяра, но не знаел дали щял да му се удаде шанс да използва оръжието. Чудовището било прекалено бързо и силно. Тезей никога нямало да може да го приближи без да бъде разкъсан на парчета.

— Да поговорим за това, човече — изправил се той на крака. — Нали си отчасти човек? Не само чудовище. Не сме задължени да се бием.

— ГРРР! — но Минотавърът не си представял по-голяма обида от тази да го нарекат човек. Затичал се към Тезей, решен да го превърне в героично пюре.

— Астерион! — извикал Тезей.

Минотавърът замръзнал, все едно го били фраснали в муцуната. Това име… той помнел това име. От най-ранните си години. Някаква жена, може би майка му? Мила бавачка, бебешка храна, топли завивки, огън в камината. Минотавърът си спомнил живота извън Лабиринта. Изпитал топлото чувство, свързано с това да си човек.

В този момент Тезей го намушкал в стомаха с рога.

Човекът бик надал рев и подскочил. Писъците му огласили всички улици на Кносос. Опитал да сграбчи Тезей, но героят отскочил настрана. Минотавърът го последвал, но краката му натежали като оловни. Болката в стомаха се усилила. Погледът му се замъглил. Чудовището паднало на колене, а после и по очи. Последното нещо, което видяло, бил Тезей, който го гледал повече с тъга, отколкото с триумф.

— Спи спокойно, Астерион — казал Тезей. — Почивай в мир.

Чудовището притворило очи. Минотавърът умрял със спомена за топлите завивки и милия глас на майка си.

Тезей издърпал рога от стомаха му. Дрехите му били покрити с кръв. Искал да събори Лабиринта тухла по тухла. Искал да намушка Минос с рога на Астерион. Но трябвало да мисли и за още тринайсет атиняни, на които бил обещал да се приберат у дома.

Намерил другия край на преждата и я последвал обратно до изхода. Събрал останалите си съграждани и ги повел, докато и четиринайсетимата не застанали на изхода на Лабиринта. По принцип това не би помогнало. Стражите не отваряли портите на никого. Принцеса Ариадна обаче чакала тъкмо пред портите. Чула как Тезей викал отвътре:

— Ехооо? Минотавърът гушна букета? Може ли да си излезем?

— Отворете портите — казала Ариадна на стражите, — принцесата ви заповядва!

Стражите направили каквото им било наредено.

Тезей излязъл с останалите жертви. Вдигнал кървавия рог, така че всички зрители да го видят.

— Няма го вече Минотавъра! Няма да има и повече жертви!

Тълпата замлъкнала. Можели да тръгнат срещу него. Играта понякога загрубява, когато гостуващият отбор спечели. Истината обаче била, че критяните обичали смели герои и мъртви Минотаври много повече отколкото харесвали цар Минос.

Тълпата заръкопляскала. Свалили знамената и започнали да викат:

— ТЕЗЕЙ! ТЕЗЕЙ!

Вдигали героя и принцеса Ариадна на рамене и ги изпратили до пристанището, където корабът на атиняните чакал. Градските стражи се присъединили към празника. Федра, по-малката сестра на Ариадна, била сред тълпата. Тя извикала на сестра си:

— Какво, заминаваш оттук? ВЗЕМИ МЕ С ТЕБ!

Така и двете принцеси си тръгнали с атиняните.

Минос не можел да направи нищо освен да тропа с крака в двореца. Цялото население на Кносос вдигнало тържество в чест на Тезей, след което го изпратило до кораба, за да се върне с тонове подаръци, с принцеса Ариадна и в бонус принцеса Федра.

Корабът отплавал същата нощ. Пътуването до дома се превърнало в безкраен тридневен купон. Този път всички играли на бинго и на всякакви бордови игри.

А ако искате хепиенд, това е моментът да спрете да четете, понеже впоследствие Тезей става истински гадняр.

По време на първата нощ в морето атиняните били толкова заети да празнуват, че корабът им неусетно стигнал остров Наксос. Докато тълпата поправяла кораба, Ариадна и Тезей се сдърпали. Били заедно по-малко от двайсет и четири часа, но Тезей решил, че връзката им нямала бъдеще. Може би Ариадна търсела нещо сериозно, докато той предпочитал лятна свалка. Представям си как насън й течали лиги.

Тезей казал на Ариадна, че ще я остави на остров Наксос и ще продължи по пътя си без нея.

Гадно, нали?

Дори по-лошо, добавил, че самата Атина му била наредила насън да стори това.

— Съжалявам, миличка, но една богиня ми нареди да скъсам с теб. Вината не е моя.

Да бе. Сигурно.

Но най-ужасното било, че веднага след това започнал да сваля по-младата сестра на Ариадна, Федра.

Грозно.

Сърцето на Ариадна била разбито, но впоследствие нещата се наредили. Когато Тезей отплавал, Дионис попаднал на нея в Наксос. Влюбил се, оженил се за нея и я направил безсмъртна.

А Ариадна и бездруго нямала да иска да се омъжи за Тезей, тъй като както ще видите след малко, той се оказал лош съпруг.

Когато атинският кораб отплавал, Тезей, разсеян от толкова много празненства, допуснал типичната за хиперактивния герой грешка. Забравил да смени платната на кораба, та да предупреди баща си, че всичко ще е наред.

Корабът се появил на пристанището с черни платна. Атиняни потънали в скръб. Решили, че, както обикновено, жертвите им били загинали. Старият цар Егей наблюдавал от най-високата кула на замъка. Когато видял, че платната на кораба не са тюркоазени или бели, сърцето му било разбито и той се хвърлил в морето.

За разлика от Тезей, Егей нямало как да оцелее след падане от двайсетия етаж. Загинал, а тази част от Средиземно море станала известна като Егейско море, кръстена на стария цар.

Тезей пристигнал в Атина и много се разочаровал, когато разбрал, че баща му бил мъртъв… Нямали да могат да поиграят на баскетбол.

От друга страна, вече бил цар на Атина. Бил унищожил враговете на семейството, бил си намерил нова съпруга — Федра, която между другото била много по-красива от предишната му нова съпруга Ариадна. Пък и успял да сложи край на тежката дан на атиняните към Крит.

Известно време цар Тезей се радвал на висока популярност. Корабът, с който бил отплавал към дома, се превърнал в негова чест в плаващ паметник, с кафене и магазин за сувенири. Останал векове наред в пристанището. Всеки път, когато някоя дъска изгниела, атиняните я сменяли, докато накрая не били подменени всички части на кораба.

Местните философи, които имали прекалено много свободно време, започнали да обсъждат корабния проблем на Тезей. Ако постепенно подмениш всяко парче от оригинала с точно негово копие, дали той все още минава за автентичен? Същия въпрос съм си задавал и по отношение на звездите, които често посещават пластични хирурзи. Но според Анабет се отклонявам от историята…

Тезей обединил Атика под властта на Атина. С Федра им се родили деца. Били щастливи няколко години. Но знаете как е, когато ви стане скучно и няма какво да правите. Място не можете да си намерите.

И, разбира се, вината не била само на Тезей.

Той движел в компанията на лош приятел, който му влияел зле. Бил от типа хаймани, за които майките ви предупреждават. Е… аз също спадам към този тип. Въпросният се казвал Пейритой. Бил вожд на лапитите, племе от Северна Гърция, толкова диво, че живеело с кентаврите. Повярвайте ме, празненствата на кентаврите не са за хора със слаби сърца.

Пейритой се бил наслушал на истории за силния и храбър цар на Атина на юг. Известно време в новинарските емисии пишело само за това какво бил направил Тезей. Пейритой се ядосал.

— Не може да е толкова велик. Ще сляза да го видя аз този юначага.

Оседлал коня си и отишъл в Маратон, където преди време Тезей бил пленил белия бик. „Тезей се смята за готин, задето е откраднал бик. Е, аз пък ще открадна всички крави в града“, помислил си Пейритой.

Така и сторил. Събрал говедата в Маратон, понеже измежду всичките си останали прекрасни качества лапитите се славели и като умели крадци. И тъй като Пейритой бил доста страховит, никой от местните не се опитал да го спре.

— Искате си кравите? — попитал Пейритой. — Нека царят ви помогне. Кажете на Тезей, че го чакам.

Пейритой откарал говедата на север.

Новината за говеждия инцидент застигнала Тезей, който не могъл да понесе обидата и тръгнал самичък на север. Пейритой бил лесен за намиране, тъй като кравите оставяли много „пити“ подир себе си.

Когато Тезей настигнал Пейритой, двамата започнали да се карат и да се обиждат, след което се сбили. Гледката била епична, тъй като юнаците счупили няколко скали с главите си, хвърляли се от високо, борели се, дуелирали се с мечове и мятали гранати. Но никой не можел да убие другия. Били еднакво силни, бързи и притежавали еднаква доза късмет.

Накрая се уморили, седнали заедно и си разделили една бутилка вино.

— Да го вземе Хадес — казал Тезей. — Ако не можем да се ликвидираме един друг, нека станем приятели!

Такава била логиката на героите.

За нещастие Пейритой забъркал Тезей в големи неприятности. Всеки втори уикенд двамата ходели да гуляят — пиели, предизвиквали побоища из баровете, унищожавали цели народи. Тезей забравил старата си философия да напада само когато бил нападан. Забравил и това, че трябва да упражнява само толкова сила, колкото използват враговете му. Разбеснял се и започнал да убива всичко живо по пътя си.

Когато в неделя вечер се връщал в двореца си, царица Федра питала:

— Къде беше?

— Навън.

— Пак ли си унищожил цели народи с Пейритой?

— Остави ме на мира, жено! Просто разпусках! Богове!

Веднъж Тезей и Пейритой решили да воюват с амазонките. Така Тезей срещнал тяхната царица Хиполита. Не съм убеден какво точно се било случило, но им се родил син на име Хиполит. Когато се разчуло, Федра не приела добре новината. Решила да вземе децата и да се премести другаде. Известно време Тезей й се сърдел, но след това отишъл да се разведри по познатия начин — с лапитите.

Докато Тезей бил там, Перитой решил да се ожени за местно момиче на име Хиподамия. Не знам защо са я кръстили така, звучи като хипопотам, но казват, че била красива. На сватбата Пейритой поканил всичките съседни племена, дори кентаврите. За съжаление въпросните се напили и опитали да отвлекат булката. Дори за лапитите това било доста грубо. Сватбата се превърнала във война, а Пейритой и Тезей повели лапитите на победоносен поход срещу карнавалните понита^[9], като наритали конските им задници.

Тезей сметнал това за една от най-големите си победи, но реномето му у дома спаднало, когато докарал в Атина армия пияни лапити, празнуващи победата си на Акропола. За седмици мястото се покрило с глави на кентаври и празнични ленти.

И тогава на Пейритой му хрумнала наистина лоша идея. Решил, че заедно с Тезей трябвало да си вземат нови-новенички жени.

— Ние сме най-добрите воини в света? — прегърнал с една ръка приятеля си Пейритой. — Трябва — хлъц! — да се оженим за Зевсови дъщери!

Както обикновено, Тезей не се замислил. Идеята му се видяла готина и той веднага се съгласил.

— Яко! Кои да си вземем!

— Все тая, човек! Ще ги отвлечем!

— Невероятно!

— Ще ти помогна да се сдобиеш със съпруга, после ти ще ми помогнеш! Коя искаш?

Тезей си избрал най-красивото момиче, което бил виждал — Зевсова дъщеря на име Елена (по-късно станала известна с Троянската война). Била прекалено млада, за да се омъжва, но Тезей възнамерявал да я отвлекат и да изчакат да порасне. Гадно и отвратително, наистина, но аз ви казах, че Пейритой оказал пагубно влияние върху Тезей.

Нямали никакъв проблем да отвлекат Елена. Тезей я отвел до Троизена, където майка му Етра била царица. Помолил я да задържи Елена, докато порасне голяма, за да се омъжи за него.

Предполагам, че на Етра идеята не й допаднала особено. По-късно Елена се измъкнала от Троизена и се омъжила за друг, но това е различна история.

Тогава Пейритой решил, че бил негов ред да си избере съпруга.

— Сещам се коя! Персефона!

— Чакай малко — намръщил се Тезей, — тя не беше ли царица на Отвъдното?

— Да! Ще слезем в Подземното царство и ще я грабнем! Ще е супер!

Като пълен дървеняк Тезей одобрил плана. Намерили един вход към владенията на Хадес и си проправили път през Подземното царство, като убивали чудовища и плашели духовете. Принудили Харон да ги откара от другата страна на Стикс.

Били почти стигнали двореца на Хадес, когато се уморили и решили да поседнат за няколко минути на една камара скали. Клепачите на Тезей му натежали и той задрямал. После се сетил, че вероятно не била добра идея да заспи в Отвъдното. Опитал се да стане, но краката му не помръднали. Ръцете му били парализирани.

— Пейритой! — извикал той. — Помощ!

Огледал се. Приятелят му се бил вкаменил, а над него кръжали три грозни жени с прилепови криле и огнени бичове — Ериниите!

— Това е задето опитахте да отвлечете царицата ни! — изсъскала едната от тях. — Туристи!

Ериниите отлетели и оставили Тезей — замръзнал и безпомощен. Така той изкарал месеци наред, лишен от всякаква компания, с изключение на призраците, докато един друг герой не минал оттам и не го освободил.

Думата ми е за Херкулес. За него ще ви разкажа след като си взема витамините и се наям с пица, понеже този тип е вършил какво ли не.

Тезей най-после се върнал в Атина, но нищо не било като преди. Хората от града вече не го обичали. Били уморени от пиршествата и простотиите му. Жена му Федра се била влюбила в сина му Хиполит, който вече бил голям и готов да стане цар. Обрат, достоен за сапунен сериал. Когато Тезей научил, изпаднал в истерия. Убил собствения си син, което според боговете е ужасно престъпление. Преценил, че било по-добре да напусне Атина сам, преди местните да са го линчували.

Мразен и отхвърлен от всички, той отпътувал за близкия остров Скирос, но и там хората не го харесали. Местният цар Ликомед арестувал Тезей, а поданиците му гласували буквално да го изхвърлят от острова. Отвели го до върха на една скала и го изхвърлили оттам. Този път Посейдон не се намесил, когато Тезей се ударил във вълните.

След смъртта му лошата му репутация си останала такава дори след цяло едно поколение. По-късно хората забравили негативното и започнали да разказват главно за подвизите от младостта му.

Според мен Тезей си получил каквото заслужавал, точно според собствената му философия. Нещата тръгнали на зле, когато изгубил интерес към Ариадна и я зарязал. Атина на свой ред загубила интерес към него и го зарязала. Кармата действа по аналогичен начин.

Дали в историята се съдържа поука? Ако е така, имам чувството, че важи и за мен. Ако си импулсивен и хиперактивен, това може да ти помогне, да ти спаси живота, дори да те направи герой.

Но ако спреш да се фокусираш върху важните неща, ако станеш глупав и безразсъден и си позволиш да се разсееш точно преди да си научил ценен урок…

Я! Катеричка!