Катрин Купър
Гласруенската порта (3)

1. Възстановяването на котела

Джак остави Камелин да разкаже за пътуването им в миналото, като само допълваше от време на време. Нора имаше много въпроси, особено за Медрик, така че разказът продължи дълго.

— И накрая седнахме да закусим — завърши Камелин и се поклони.

Плъховете изръкопляскаха. Орин скочи на рамото на Джак и потърка меката си козинка в бузата му.

— Искаме пак! — изписука Тимъри, пърхайки над главата на Камелин. — Разкажи пак за Дженет!

Камелин си пое дълбоко дъх.

— Джак подаде трите плочи за котела на Дженет. Без да ги погледне, тя ги пусна в извора. После видя префекта в лъскавата му броня и много се развълнува. В следващия миг префекта го нямаше! После се появи отново, целият вир-вода и само по туника! Трябваше да видите физиономията му, след като Дженет беше смъкнала от него лъскавия метал до последното парченце. Целият трепереше!

Всички се засмяха, освен Нора.

— Обещахте, че ако ви застраши опасност, веднага ще се върнете през прозореца на времето! Мислех, че държиш на обещанията си, Джак.

— И наистина държа. Но също така обещах да помогна да открием липсващите плочи.

— Трябваше да оставите плочите.

— Как, след като от възстановяването на котела зависи толкова много?

— Ако знаех, че ще стигнете до Вирокониум, изобщо нямаше да те моля аз това.

Камелин направи физиономия.

— Пророчеството предрича, че ще успеем, не помниш ли? „Изгубеното ще намери своя път.“ Джак е Избраният. Сама го каза.

— Можехте да пострадате!

Никой не продума. Джак сметна, че е най-добре да смени темата.

— Може ли вече да отидем при Арана?

— Да, но трябва да свършим още нещо, преди да тръгнем към Гласруен. Сега ще извадим плочите за котела и ще ги свържа една с друга, преди да вземем и останалите.

Тя излезе от кухнята и тръгна към хербориума. Елан, Джак и Камелин я последваха.

— Няма да отнеме много време. После ще идем да вземем плочите от Арана, а на връщане ще направим и размяната с Дженет.

Джак претърси джобовете си.

— Нямам какво да й дам.

Елан се разсмя и извади малко шишенце от джоба си.

— Не се притеснявай. Доста помислихме. Мисля, че на това няма да устои — подаде го тя на Джак.

Джак разгледа шишенцето.

— Лак за нокти!

— Много специален лак за нокти. Виж тук!

Елан размаха пръсти. Лакът беше тъмнозелен, също като косата на Дженет. Ноктите на Елан лъщяха и искряха на светлината.

— Леле! Много ще й хареса!

— Можем да започваме — каза Нора, когато всички насядаха около дългата маса в средата на хербориума.

В единия край имаше купчина кожени връзки, а в другия стояха плочите за котела — същите като онези, които държа само преди няколко часа.

Нора взе една книга от лавицата и запрелиства страниците, докато намери каквото й трябва. Елан постави на масата голямата кръгла плоча с гравиран тис — за основата на котела.

Нора подаде книгата на Джак.

— Ти чети, а двете с Елан ще подредим плочите, които имаме тук.

Книгата бе тежка и ръчно изработена — като всички останали книги в имението Юел. Страницата, на която бе отворена, беше красиво изрисувана. Виждаха се всичките дванайсет плочи, наредени около кръглата плоча на основата. Джак прочете подред имената им, започвайки от номер едно — тази с бора.

Нора и Елан подредиха шестте плочи около основата, оставяйки празни места за тези, които още им липсваха. Когато приключиха, Нора се усмихна.

— Вече почти бях изгубила надежда, че някой ден отново ще видя котела цял. А сега ще можем да го използваме за празника Сануин. Готови ли сте да вървим?

Без да чака отговор, Нора излезе и се насочи към дъното на градината. Джак и Елан я последваха, а Камелин летеше над тях.

 

 

Джак бе стъпил за пръв път в Гласруенската гора едва преди няколко седмици, но му се струваше, че я познава от години.

Нора отново застана пред бодливия плет и вдигна във въздуха долепените си една до друга длани. Този път, когато плетът се раздели пред очите им, коленете на Джак не се разтрепериха. Нямаше търпение да поговори с Арана. Искаше час по-скоро да й каже, че е удържал обещанието си. Гората щеше да бъде спасена. Котелът щеше да бъде сглобен и те можеха да идат в Анун. Нора щеше да събере жълъди от Дъба Майка за Арана и листа от Крохановото дърво за еликсира. Арана можеше да предаде знанията си на следващата хамадриада, която щеше да заеме мястото й в Свещената гора. Нора щеше да пие от еликсира и да продължи да живее.

Джак влезе в тунела. Чу познатото шумолене. Без да се обръща, знаеше, че плетът зад гърба му се затваря.

— Не се бавете! — изграчи Камелин, който летеше над тях, и после се изгуби в далечината.

Гъстите тисове закриваха слънцето и гората изглеждаше мрачна. В тунела беше задушно, но от полюшващите се клони лъхаше ветрец. Игличките гъделичкаха раменете на Джак. Въобразяваше ли си или високите тисове се протягаха да го докоснат? Потънал в мисли, той дори не забеляза, че Елан се спря, и едва не се блъсна в нея.

— Нещо не е наред — прошепна тя.

— Какво?

— Ей там. Погледни!

Джак видя група дриади, които леко се олюляваха. Когато се приближи, видя тъжните им изражения. Една от нимфите излезе напред, поклони се и заговори на Нора:

— О, велика Шанаки, Владетел на тайните и Пазител на Свещената гора, не можем да предадем съобщението. Мъдрата Арана не се събужда.

— Това не е добре — измърмори Нора.

Дриадите се хванаха една за друга.

— Когато двамата с Камелин дойдохме за последно тук, и ние едва я събудихме — спомни си Джак.

— Вече опитахме да й пеем — каза най-високата дриада.

Нора изглеждаше притеснена.

— Нямаме много време. Ако Арана умира, магията ми ще отслабне. Да побързаме!

Дриадите се разбързаха и скоро изчезнаха от погледа им. Когато се доближиха до центъра на гората, чуха глух скръбен стон.

— Бързо! — подкани ги Нора.

Щом стигнаха до поляната, спряха. Звукът идеше от дриадите, наобиколили Арана. Те обърнаха тревожни лица към новодошлите, но не прекъснаха тъжната си песен. Кръгът им се разтвори, за да пропусне Нора, Джак и Елан. Камелин също долетя.

— Да попея ли?

— Не, Камелин, не мисля, че ще помогне — отвърна меко Нора. Тя застана пред Великата хамадриада и вдигна глава.

— Мъдра Арана, Владетелко на горите и Най-свята от всички, носим ти добри новини.

Гората стоеше смълчана. Всички погледи бяха обърнати към Арана. Нора опита отново, но големият дъб не помръдна. Тя извади пръчицата си.

— Надявах се това да се размине — промърмори Нора на себе си. — Джак, ела да ми помогнеш. Вземи златния жълъд и го дръж в ръка. Когато засвети, насочи светлината към Арана.

Джак разтвори дланта си. Усети топлината и тежестта на златния жълъд. От връхчето на пръчицата на Нора се разлетяха малки червени искрици.

— Дефро хун! — заповяда тя.

От жълъда избухна златна светлина. Дриадите ахнаха. Ръката на Джак се разтрепери, докато се опитваше да насочи светлината. Нора насочи пръчицата си право към клоните на хамадриадата, като повтори думите:

— Дефро хун!

Гората се озари от зелената светлина на пръчицата. Стволът на Арана леко се раздвижи и всички затаиха дъх.

— Дефро хун! — повтори Нора.

Този път стволът се разлюля и постепенно пред очите им се появи Арана. Тя отърси коси и по земята се посипаха листа. Всички се поклониха.

Джак виждаше загрижеността в очите на Нора. Арана беше толкова слаба, че човек виждаше през нея. Почти всичките й листа бяха опадали. Дългите й коси изглеждаха изтънели.

— Имате новини? — попита Арана уморено.

— Да — потвърди Нора. — Изгубеното намери своя път. Готови сме да сглобим котела.

Чу се шумолене и шепот. Дриадите и дърветата сякаш заговориха в един глас. Арана ги изслуша, после се обърна към Джак:

— Добре се справи, Джак Бренин. Ела насам!

Джак се подчини.

— Всички ние сме ти много признателни, че намери изгубените плочи. Благодарение на твоята смелост горите ще бъдат спасени. Аз все още имам достатъчно сила, за да те възнаградя.

Джак се поклони ниско.

— Не ми е нужна награда. Исках да помогна.

Момчето усети как бузите му поруменяват. Не искаше да обира всички лаври.

— Без Камелин нямаше да се справя.

— И той не би могъл да изпълни мисията без теб. Можеш да поискаш всичко, което е по силите ми да ти дам.

Джак поклати глава. Наистина беше щастлив, че е помогнал, и не му се струваше редно да получава каквото и да било.

— Може ли да помоля нещо за другиго?

— Кажи.

— Може ли да дадеш лата^[1] на Камелин?

Всички погледи се впериха в момчето. Камелин от изумление зяпна с клюн, а очите му станаха като паници.

— За мен ще бъде удоволствие, но каква полза от лата за аколит^[2], който така и не е завършил обучението си? Камелин може да получи латата си, когато се научи да чете и пише.

Джак се усмихна, когато гарванът пристъпи пред Нора. Взе едно клонче в клюна си и написа името си в меката пръст.

— Камелин — прочете той и изду гордо пера.

Арана погледна Нора.

— Джак го учи да чете, но не знаех, че може и да пише.

— Желанието ти е изпълнено, Джак — каза Арана, после се обърна към Камелин. — Вземи тази клонка и я използвай добре. Част от Анун винаги ще те следва.

Камелин пое кривото клонче от Арана и се поклони ниско.

— Благодаря! — каза Джак.

— Това ли е всичко? Уморих се. А и вие имате много работа и малко време.

— Трябва да вземем плочите, които пазиш — напомни Елан.

— Ах, да! Плочите.

Арана бавно извърна глава и посочи висока тънка дриада с бледозелена кожа и дълга кестенява коса.

— Кори ще ви покаже къде са скрити. Аз трябва да си почина.

Арана въздъхна дълбоко, а кората й заблестя и затрептя. Хамадриадата изчезна, а всички се смълчаха пред чворестия ствол, докато Кори не пристъпи напред.

— Последвайте ме!

Тя бързо ги поведе по склона. Трябваше да се напрегнат, за да не изостават.

— Стигнахме — оповести дриадата, като се спря пред група храсти със странно изкривени клони. Бяха толкова гъсти, че през тях не се виждаше нищо.

Кори направи крачка навътре в първия храст и изчезна. Джак се питаше дали се очаква да я последват, но никой не помръдна. Появиха се още две дриади, които докоснаха листата на храста. Клоните му се раздвижиха и се отместиха.

— Елате! — повика ги Кори.

Озоваха се на кръгла поляна. В средата й имаше голям камък, а по края — по-малки.

— Това място е защитено със силна магия. Никой не може да влезе тук без волята на Арана — обясни Кори, като ги поведе към центъра.

Джак видя странни знаци, издълбани по камъните. Бяха различни от онези, които видя край кладенеца на Дженет. В най-високия камък имаше дупка. Кори пъхна ръце в нея и заговори на скалата. Чу се силен пукот и земята в основата на камъка се разтвори. Дриадата се наведе и вдигна нещо, увито в плат. Земята отново се затвори.

— Предполагам, че това търсехте? — каза тя, като подаде пакета на Нора.

— Благодаря ти, Кори. Моля те, благодари от мое име на дърветата, задето толкова дълго се грижиха за плочите ми. Скоро котелът ще бъде възстановен и възможно най-бързо ще идем в Анун, за да вземем жълъдите. Хамадриадите ще се върнат в горите, за да бдят над вас.

Кори се поклони и им даде знак да се върнат през омагьосания храст. След като се озоваха отново в гората, Нора разгърна плата и положи плочите на земята.

— Офика, ясен и бреза. Остават ни само три. Да вървим при Дженет!

 

 

На път към Кладенеца на глога Камелин подскачаше по тревата, хванал здраво латата в клюна си.

— Благодаря ти, Джак! Най-после си имам пръчица!

— Няма защо. Заслужаваш я!

Нора се намръщи.

— Добре би било да започнеш да се упражняваш заедно с Джак. Искам да я използваш както трябва.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание, всеки потънал в мислите си. Вместо да се чувства радостен и въодушевен, Джак не можеше да спре да се тревожи за Арана.

Когато Джак и Елан стигнаха до кладенеца, Нора вече бе докоснала водата е устни и викаше Дженет по име. Кладенецът се разбълбука и от него се надигна воден стълб. Появи се зелената матова коса, последвана от сърдитото лице на водната нимфа.

— Няма и две минути, откак си отидохте.

Сега пък какво?

— Джак иска да те помоли нещо — каза Нора.

Джак направи крачка напред и запристъпва неспокойно от крак на крак, докато Дженет нетърпеливо душеше въздуха наоколо.

— Хайде, хайде! Нямам цял ден!

— Дойдох за плочите от котела.

— Да кажем, че са у мен — какво ще получа в замяна? Плочите са много ценни. Не са останали много като тях.

Елан също се доближи.

— Имаме силно вълшебство, което може да те направи още по-красива, отколкото си.

Дженет видимо се заинтригува. Елан й показа шишенцето.

— Вътре е.

Дженет протегна шия и се взря в шишенцето.

— Какво е то?

— Зелена магия.

Камелин се изкиска, а Джак стисна устни, за да не се разсмее.

— Покажи ми!

Елан отвори шишенцето. Въздухът се изпълни с острата миризма на лак за нокти. Дженет подуши, после изплези език да вкуси лютивия аромат.

— Силно вълшебство наистина. Как работи?

Елан показа пръстите си, после демонстрира магията, като лакира един от ноктите на нимфата.

— О, много приемливо. Ще ида да донеса няколко плочи.

Дженет се скри под водата и всички се разсмяха. От дълбините на кладенеца се чуха трясъци и дрънчене. От време на време на повърхността излизаха мехурчета. Най-сетне нимфата се появи с цяла колекция от стари плочи. Нора не остана никак доволна.

— Не тези, Дженет. Джак ти е дал три плочи с гравирани дървета. Помниш ли? Една от тях висеше до кладенеца и имаше нарисуван глог. На другите две са гравирани дъб и върба.

— Само това имам. Прерових всичко долу. Ако плочата от кладенеца беше у мен, отдавна да съм я върнала на мястото й. Освен това Джак не ми е давал никакви плочи, които да пазя.

— Напротив, дадох ти. А ти ги пусна в извора.

— В извора?

— Да, във Вирокониум.

— Не съм била аз. Както и да е, давайте шишенцето, че ме чака работа.

Нора разви пакета, който носеше.

— Виж, Дженет, приличат на тези.

— Нямам нищо подобно. Ако не ми вярвате, елате сами да разгледате.

— Би ли погледнала още веднъж? — помоли Джак.

— Знам какво имам, Джак Бренин, и нещо повече: знам, че не си ми давал никакви плочи от котел! Бих запомнила подобно нещо.

Водата закипя и Дженет се скри.

— Сигурен съм, че беше тя. Нали, Камелин?

— Беше тъмно. Може да е била коя да е друга водна нимфа. Те всички са избухливи. Приличат си като две капки.

— Какво ще правим сега? — попита Джак.

— Тя ще се върне. След като видя шишенцето, няма да се примири, докато не го получи — успокои го Нора.

— Колко дълго ще чакаме? Ти каза, че времето изтича. Трябва да си върнем плочите възможно най-скоро, нали?