Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (66)

64

Отворихме със сила вратата към съседния вагон и си проправихме път през него, докато не попаднахме и на друга малка капка кръв. Продължихме да вървим към предната част на влака.

— Следваща спирка „Бродуей-Лафайет“ — съобщи автоматичният глас от радиоуредбата.

— Нямаме време да претърсваме целия влак, преди да стигнем до следващата спирка — отбелязах аз.

— Значи ще си осигурим време — отвърна Кайли и натисна червения бутон на най-близкия интерком за спешни случаи.

— Тук е кондукторът — веднага реагира сърдит женски глас. — Какъв е спешният случай?

— Говори детектив Кайли Макдоналд от нюйоркската полиция. Трябва да спрете влака незабавно.

— Госпожо, намираме се на по-малко от трийсет секунди от следващата метростанция. Не можете ли да изчакате до…

— Не! — избухна Кайли — Във вагоните има въоръжен беглец. Спрете влака веднага!

Само след секунди спирачките изсвистяха рязко и влакът спря.

С извадени пистолети и значки, двамата с Кайли тръгнахме по следите на кървавата диря, водеща напред. Тъкмо бяхме влезли в следващия вагон, когато над главите ни проехтя гласът на кондуктора:

— Дами и господа, съжаляваме за забавянето, но влакът е спрян принудително заради полицейско разследване. Моля, запазете спокойствие, скоро ще разполагаме с допълнителна информация.

— Мамка му! — изруга Кайли. — Сега дори нашият човек да не знаеше, че сме след него, вече е осведомен.

Отворихме вратите на четвъртия вагон и никой вътре не отрони и дума. Само няколко втрещени пътници ни посочиха към разбития авариен изход през единия от прозорците.

Скочих на най-близката седалка, покачих се през прозореца и се спуснах на тясната ивица площ отвън край влака, минаваща по протежение на релсите. Кайли се спусна веднага след мен.

Обичайно това би бил последният момент, в който можехме да извикаме подкрепление, но служебните ни радиостанции не работеха под земята. Трябваше да се справяме сами.

Осветлението едва мъждукаше и двамата се придвижвахме напред по тясната пътека с бавни стъпки, ниско приведени. Знаехме, че мъжът пред нас имаше оръжие и можеше да открие огън от всеки тъмен ъгъл на тунела.

Чух някакъв шум зад мен. Обърнах се мигновено и насочих пистолета си към фигурата, приближаваща се откъм сенките.

— Градска полиция на Ню Йорк! — изкрещях. — Легни на земята! Веднага!

— Не стреляйте! Аз съм, това съм аз — проехтя нечий глас.

Оказа се, че е млада жена с латиноамерикански черти, облечена в униформата на кондуктор от метрото.

— По дяволите, качвайте се обратно във влака! — наредих аз.

— Машинистът току-що ми се обади по радиото — каза задъхано жената. — Не стреляйте. Онзи мъж… Той е пред влака. Почти е стигнал до спирката. Измъква се.

С Кайли побягнахме напред по тясната пътека покрай вагоните. Щом подминахме мотрисата, изскочихме на релсите отпред. На двайсетина метра пред нас се мяркаше самотна фигура на мъж, куцукащ с мъка по посока на метростанцията. Той се вкопчи в ръба на платформата, набра се и помъчи да се изтегли нагоре, но не можа и се стовари обратно на релсите.

Опита се да се изправи, но в този момент с Кайли вече го бяхме настигнали.

— Вие печелите — отрони той и хвърли оръжието си на земята.

Беше около трийсетгодишен, с късо подстригана руса коса и приятно чисто лице, което вероятно изглеждаше доста добре, когато не беше изкривено от болка.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Рик Хоук — отговори той. — Може ли да ми направите една услуга, преди да започнете да задавате прекалено много въпроси? Доста лошо кървя.

Левият крачол на джинсите му беше подгизнал.

— Вероятно си прерязал вена — казах аз. — Ако беше артерия, досега да си мъртъв.

— Може ли да ме закарате в болница?

— Разбира се, господин Хоук — съгласих се аз. — Трябва само да проверим дали в този град е останала болница, която ще се съгласи да ви лекува.