Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (26)

24

По природа Ани Райдър беше нощна птица. Както съпругът й Боби обичаше да казва, „Ани никога не си ляга да спи на същата дата, на която се е събудила“. Затова, когато телефонът й иззвъня десет минути след полунощ, тя не изпадна в паника. Предположи, че вероятно пак е някоя от съседките й, които сън не ги ловеше, и е решила да се отбие на чаша чай и малко клюки.

Екранът на айфона й изписа „скрит номер“, но това също не разтревожи Ани. Идентификацията на обажданията беше взаимен процес и след като самата тя винаги блокираше изписването на номера си при повикване, не можеше да вини никого от останалите, че също го прави. Тя спря звука на телевизора и бодро отговори на обаждането:

— Ало? Кой ме търси?

— Мамо — чу се слаб глас от другата страна на линията.

Ани се изправи рязко и притисна телефона по-плътно към ухото си.

— Теди, добре ли си? Какво има?

— Прострелян съм.

— Исусе! Къде?

— В апартамента ми, но сега не съм там. Избягах веднага.

— Теди, не те питам къде си бил, когато са те простреляли. Къде те уцели куршумът?

— А! Уцели ме в корема.

Ани обикновено се справяше добре в спешни ситуации, но това беше кризисен случай. Тя инстинктивно отиде до полицата и постави ръка върху урната с праха на Бъди, за да й вдъхне кураж.

— Слушай ме — нареди тя на сина си. — Иди в болница веднага!

— Мамо, луда ли си? Ако отида там с огнестрелна рана, веднага ще се обадят на ченгетата.

— Теди, предпочитам да ти идвам на свиждане в затвора, вместо да дойда да идентифицирам трупа ти в моргата. Куршум в корема може да е смъртоносен. Само Господ знае колко от вътрешните ти органи може да са засегнати. Замъкни се веднага в спешното отделение, преди да си умрял от вътрешен кръвоизлив!

— Органите ми са си наред — измърмори Теди. — Ти да не мислиш, че са ме застреляли в пъпа? Не, по-скоро куршумът мина през слоя тлъстини, които висят отстрани…

— Любовните дръжки ли? — попита Ани.

— Да. Това не е чак толкова лошо, нали?

— Разбира се, че е лошо. Да не искаш да получиш инфекция и да умреш от сепсис? Трябва да обработим раната ти веднага. Къде си?

— Току-що слязох от метрото. Стоя отпред на спирката.

Ани едва се овладя да не избухне. Метрото. Спирката. Теди така и не беше усвоил умението да говори с подробности.

— Коя спирка? — попита строго тя.

— Твоята, мамо. Взех влак N до булевард „Астория“. Сега съм застанал точно под буквата „Л“ на „Пица Палас“ на Трийсет и първа улица.

— Исусе! Значи си точно на ъгъла?

— Да, но не исках просто така да дойда в апартамента, в случай че ченгетата го наблюдават.

— Умно разсъждаваш, хлапе — похвали го Ани.

Тази фраза майка му употребяваше още от училищните години на Теди, когато непрекъснато го включваха в групите за работа с по-бавно напредващите ученици.

Още тогава Бъди измисли план. „Хлапето може и да не е твърде умно — беше казал той, — но ние можем да го подкрепим да стане. Нашата работа е да го залъжем да си мисли, че е по-умен, отколкото всъщност е.“

От този ден нататък всеки път, когато Теди кажеше или направеше нещо, което би било нормално за всяко друго дете, Ани и Бъди го награждаваха. Понякога му даваха сладкиши, друг път малки подаръци. Но имаше три думи, които винаги предизвикваха най-голямо щастие у Теди — „Умно разсъждаваш, хлапе!“.

Фразата все още работеше.

— Благодаря, мамо — отговори той. — А какво да правя сега?

— Ще дойда да те взема. — Тя вдигна капака на раклата, в която Бъди държеше реквизита си. — Само че първо трябва да ти намеря нещо за обличане, така че никой да не те разпознае. Само ми обещай, че ще се скатаваш някъде, докато стигна до теб.

— Умирам от глад — захленчи Теди.

— Обещай ми, по дяволите — настоя майка му.

— Добре, добре, обещавам.

Тя затвори телефона.

— Този път хлапето е загазило до ушите, Бъди — погледна тя към урната с праха на мъртвия си съпруг, докато ровеше из перуките, фалшивите подплънки и колекцията от костюми. Те бяха помагали на изпечения измамник да се представя като всякакъв — от служител на паркинг до пилот на самолет.

Две минути по-късно Ани намери това, което търсеше, излезе на бегом от апартамента и пътьом огледа всяка паркирала кола по авеню „Хойт“. Двайсет и четири минути по-късно Теди Райдър премина през входната врата на жилищната сграда, в която се намираше апартаментът на майка му, така, сякаш нищо не се е случило.

Ани беше сигурна, че наоколо нямаше ченгета, които да наблюдават апартамента. Ала дори и да имаше, тя се съмняваше да разпознаят, че под русата перука с дължина до раменете и яркооранжевата светлоотражателна жилетка, в комбинация с червената изолационна чанта за пица, се криеше мъжът, което всяко ченге в града издирваше.