Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (46)

44

Ани Райдър обикновено можеше да заспи и на твърда скала. Но не и тази нощ. След като лежа будна в леглото повече от час, мозъкът й така и не спря да прави обиколки, подобно на Дейл Ернхарт-младши от състезанието на НАСКАР в Талдега.

Не се тревожеше за Джеръми. Той искаше огърлицата, а тя искаше парите — това щеше да е лесно. Ани се бореше в ума си с трудната част. Какво да правим след това? Къде да отидем двамата с Теди? Какво да сторим?

Стана от леглото, направи си чай и добави в него малко коняк. Въпреки това отговорите не се избистриха, а самите въпроси отказваха да напуснат ума й. Ани отиде в дневната и вдигна Бъди от полицата.

— Ето затова не те разпръснах над Вегас — каза тя и го отнесе в спалнята. Постави бронзовата урна на нощното си шкафче и притисна длани от двете й страни. — Извинявай, че притеснявам вечния ти покой, но поне един от нас трябва да се тревожи за сина ни. Ти поемаш нощната смяна, така че аз да мога да поспя.

Усети леката топлина по пръстите си и това й подсказа, че Бъди вече се беше заел със задачата. Тя го целуна за лека нощ, угаси осветлението и заспа след няколко минути.

На сутринта даде на Теди кратък списък с нещата, които да направи, и дълъг списък с неща, които да не прави.

— Защо да не мога да дойда с теб? — попита той, докато Ани сменяше превръзката на раната му.

— Хайде да видим — започна тя. — Защото наглеждаш котка, защото трябва да си починеш и… Мъча се да си спомня, май имаше и трета причина… А, да! — добави изведнъж тя и майчински го плесна по тила, — защото те издирват за въоръжен грабеж и убийството на Елена Травърс.

— Може да се дегизирам. Иначе кой ще те пази в метрото? — продължи да настоява синът й.

— Не се тревожи. Няма да рискувам да нося огърлица за осем милиона долара в метрото, независимо дали има някой с мен да ме пази. Помолих Боб Влекача да ме откара до Манхатън, да ме изчака и след това да ме върне.

— Боб Влекача ли? — намръщи се Теди — Не знам, мамо. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Спокойно, хлапе. Боб е от онези типове, които никога не задават въпроси. Обясних му, че само ще ме откара до града да взема нещо. Това е всичко, което той знае, и вярвай ми, не иска да знае каквото и да било повече. Имам му доверие — каза Ани.

— И аз му имам доверие, но не мислиш ли, че е малко шантаво да отидеш дотам с камион влекач? Ще се открояваш като възпален палец — отбеляза Теди.

Ани въздъхна. Това беше причината, поради която Теди имаше нужда от нея. Както Бъди винаги повтаряше: „Горкото хлапе с мисленето си не може да се измъкне и от стая с четири врати дори и ако три от тях са широко отворени“.

— Не, миличък — заговори тя, — това е само прякор. Боб се пенсионира от бизнеса с влекачите преди няколко години.

— Ясно! — оживи се Теди — И какво кара сега?

— Джип „Чероки“ — поясни майка му.

Погледът на Теди проблесна и Ани беше сигурна какъв щеше да бъде следващият му коментар.

— Значи от сега нататък трябва да го наричаме Боб Черокито — прозря той.

— Умно разсъждаваш, хлапе — отбеляза тя и довърши превръзката му. — Ще му го кажа.

Ани седна на креслото си и затвори очи. Все още не беше решила къде да избягат с Теди, щом веднъж докопат парите, но имаше едно нещо, в което беше сигурна — синът й не беше достатъчно умен, за да оцелее сам в Ню Йорк.

Тя го изтика в отсрещния апартамент и отново го накара да повтори списъка от неща, които не трябваше да прави.

— По кое време ще се върнеш? — попита я Теди.

— Ще се срещна с Джеръми на обяд. Ако всичко мине както трябва, цялото нещо няма да отнеме повече от десет минути. След това ще се качим направо на моста и ако няма голямо движение, ще трябва да съм си у дома до един часа.

— Супер — отговори Теди. — А можеш ли да ми донесеш нещо за обяд?

— Разбира се. Какво искаш?

— Да видим… Сандвич с пастърма, сода… Опитвам да се сетя, май имаше и трето нещо, което исках… А, да! — плесна се той по челото. — Сто седемдесет и пет хиляди долара!

Ани се разсмя на глас. Понякога хлапето й не беше чак толкова глупаво.