Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (38)

36

Всяка жена, която убеждава мъжа, че иска да я гушкат, а не да я чукат, лъже или себе си, или мъжа, или и двамата, мислеше си Джеръми, след като беше довел Соня до третия й мощен оргазъм за последните час и половина.

Първият я беше оставил разплакана и той я държа в прегръдките си, докато тя хлипаше за мъртвата актриса. Вторият беше по-радостен, подобен на старомодното чукане без обвързване, а последният път беше по-бавно и отначало по-нежно. Той не бързаше и отдели достатъчно време, за да я подразни с език и да я приласкае с леки целувки, след което я придърпа в скута си и продължи да поддържа нейния лек и ненатоварващ ритъм.

И точно в мига, в който Соня започна да забавя, Джеръми я вдигна, тя обви плътно крака около кръста му, а той я притисна към стената. И започна с дълбоките си и силни тласъци, които скоро я накараха да избухне в пълно отдаване, стенейки „Не спирай“.

Поредният доволен клиент, помисли си Джеръми, докато си вземаше душ. Всеки беше добър в нещо, а самият той беше надарен с необходимото оборудване и владееше техниката, с която ги караше да достигат до неизпитани висоти на любовното удоволствие.

Накрая не всички го помнеха с добро. Някои го презираха, други го искаха мъртъв, ала никога нямаше да го забравят.

За жалост, нито частица от чара или сексуалната му мощ можеше да му помогне при следващото му посещение. Всичко, от което човек се нуждаеше за среща с Ани Райдър, беше хитрост, а той знаеше достатъчно за нея, за да е наясно, че тази жена я притежаваше в излишък.

И все пак, когато сивокосата дама отвори вратата на апартамента си, Джеръми не успя да се сдържи.

— По-млада си, отколкото очаквах — изрече той по стар навик.

— А ти си точно толкова скапан, колкото очаквах — отговори му възрастната жена, изтиквайки го навътре към всекидневната си. — Сядай — нареди му тя.

Той приседна на розовия й диван, а тя се настани до него, като коленете им се докоснаха.

— Ти ми се обади пръв — започна Ани. — Какво имаш предвид?

— Синът ти държи моята огърлица.

— Твоята огърлица ли? — възкликна тя. — Явно двамата с теб не говорим за едно и също, защото огърлицата, която е в устите на всички телевизионни репортери, принадлежи на онези братя Басет.

— Така беше, но аз наех сина ти и приятелчето му да ми я донесат и те се провалиха с тяхната част от сделката.

Ани се усмихна:

— А доколкото разбирам, според Законите на Джеръми наказанието за провал е куршум в мозъка.

— Това беше само едно нещастно недоразумение — оправда се той.

— А какво ще кажеш за прострелването на сина ми? И това ли беше нещастно недоразумение?

— Госпожо Райдър…

— Моля те, наричай ме Ани. — Тя положи длан върху ръката му.

— Може ли да престанем с тези глупости, Ани? — попита той и отдръпна ръката си, след което се изправи. — Аз не съм някой от шараните ти. Аз съм човекът, наел Реймънд и Теди да свършат една проста работа, а те я превърнаха в бедствие, озовало се по първите страници на вестниците. В обобщение — в момента ти разполагаш с най-горещото бижу на планетата, а в околовръст от три хиляди километра няма търговец, който да приеме огърлицата, заради която загина Елена Травърс. Затова можеш просто да я продадеш на мен или пък да си я носиш на следващото ти чаено парти и да гледаш как останалите старици се подмокрят. Освен, разбира се, ако не си гъста с някой бижутериен гангстер от Антверпен или Амстердам…

— Напусни! — прекъсна го Ани.

— Какво?

— Чу ме. — Тя също се изправи и нареди: — Напусни дома ми, невъзпитан, цапнат в устата дребен сопол такъв! Излизай, преди да съм извикала ченгетата.

— Виж, съжалявам за думите си. Искам само огърлицата — опита отново Джеръми.

— Нямам никаква огърлица, а дори и да имах, нямаше да я продам на някакъв си нахален и невъздържан тип — повиши глас тя и бръкна в джоба си, откъдето извади малък цилиндричен предмет. — Това е лютив спрей. Използвала съм го и преди и ще го използвам отново. Излизай! — подкани го тя.

Ани отвори вратата и загледа безмълвно как Джеръми се отдалечаваше от нея заднишком. Миг по-късно врътна ключа след него.

Теди излезе от спалнята.

— Мамо, беше страхотна, но сега никога няма да успеем да продадем огърлицата — каза той.

— Разбира се, че ще я продадем.

— На кого?

— На твоето приятелче Джеръми. Той ще се върне и следващия път, когато се появи, ще ми покаже малко уважение — заяви тя.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не и тук, но ще ми се обади след по-малко от час. Гарантирам ти.

— Ти си най-готината майка на света!

— Благодаря ти, миличък. А ти как се чувстваш? Боли ли те все още?

— Боли, но не е кой знае какво — успокои я Теди.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Да ти направя ли чай?

— Да, супер — въздъхна той.

Ани напълни чайника и го постави на котлона, след което отвори един от кухненските си шкафове и извади тенекиена кутия с бисквити.

— Абе, мамо, може ли да те питам нещо? — обади се Теди.

— Разбира се, питай.

— Лютивият спрей не се ли счита за нещо като оръжие?

— Той е за самозащита, но на практика може да бъде доста опасно оръжие — обясни Ани.

— Но ти нали забраняваше оръжията? Как така се оказва, че носиш лютив спрей в джоба си?

Ани извади отново цилиндричния предмет.

— Това ли имаш предвид? — попита тя и го вдигна пред очите му.

Теди се ухили:

— Хванах те натясно, мамо. Как ще се оправдаеш сега?

Ани насочи цилиндъра право към лицето си и натисна бутона, за да впръска част от течността в устата си.

— Освежител за уста — усмихна се тя. — Казва се „Зимна свежест“. Имаш ли някакви други въпроси?