Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (35)

33

— През Ед Кох или през Робърт Ф. Кенеди? — попита Кайли, преди да се включим в градския трафик.

Засмях се на глас. Ани Райдър живееше в Куинс, а ние се намирахме в Манхатън — в противоположния край на Ийст Ривър. Имаше само два начина да се стигне отсреща и нито един от тях не можеше да се счита за по-бърз от другия. След като вече се бяхме сдърпали за това, че тя ръководеше парада през цялото време, сега Кайли се опитваше да ми прехвърли отговорността за следващото критично решение с определянето на моста, по който да минем.

— Не срита ли достатъчно топки за днес? — попитах я аз. — Няма значение, стига да ме откараш дотам жив.

Минахме през моста Робърт Ф. Кенеди.

Райдър живееше на седмия етаж на новопостроена петнайсететажна жилищна сграда, предназначена да осигурява достъпни жилища за възрастни наематели. Кайли позвъни на звънеца й във фоайето.

— Госпожо Райдър — започна тя, — от нюйоркската полиция сме. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Само ако се идентифицирате — прозвуча гласът по домофона. — Не мога да ви отворя вратата, ако не ми покажете доказателство, че наистина сте полицаи.

Кайли ме погледна и се усмихна. Ани успешно играеше ролята на притеснена от крадци възрастна дама. Същият цирк продължи и пред вратата на апартамента й, докато не й доказахме, че сме истински полицаи, и тя в крайна сметка ни позволи да влезем.

Срещу Ани на два пъти бяха повдигали обвинения за измами, но нищо не беше издържало срещу нея в съда. Въпреки това снимката й все още фигурираше в нашата база данни. Жената, която ни отвори вратата обаче, нямаше нищо общо с лицето от полицейските снимки — с онзи проницателен, студен като лед поглед и надменно вирната брадичка на петдесетинагодишна жена. Сегашната беше с двайсет години по-възрастна и с прибраната си в кок сива коса и топлата весела усмивка приличаше повече на жена, която биха избрали да играе бабата фермерка в някоя от рекламите по „Холмарк“.

— С какво мога да ви помогна, полицаи? — попита тя.

— Търсим сина ви Теди — казах.

— Значи трябва да се свържете с пробационния му надзорник. Онзи момък винаги знае къде е Теди, и то много по-добре, отколкото родната му майка — обясни тя и театрално извъртя очи в жест, който сякаш бе заимствала от някой сериал от петдесетте.

— Кога го видяхте за последен път? — заинтересува се Кайли.

Ани подпря брадичката си и се замисли за миг.

— О, сетих се! — възкликна тя. — Дойде тук на вечеря в понеделник вечерта. Бях направила пай с месо. След това двамата гледахме телевизия и ядохме десерт.

— Какво даваха по телевизията? — зададе Кайли стандартния въпрос за такива ситуации.

— Ами аз много обичам предавания за знаменитости… Затова включихме на онова, в което на живо показваха холивудската премиера. Беше ужасно! Седяхме си тук с моя Теди и хапвахме сладолед „Чънки Мънки“, гледахме коя ли ще е следващата звезда, която ще се появи на червения килим, и изведнъж една лимузина катастрофира и излезе новината, че онази горкичката актриса е била простреляна.

Не бяхме попитали за алибито на Теди за понеделник вечерта, но тя и сама беше решила да го включи в протокола. Измислената й история имаше достатъчно подробности, така че тя успя да я пробута, гарнирана с топла бабешка усмивка — същата, каквато бях сигурен, че ще покаже и на съдебните заседатели, когато излезеше да свидетелства в защита на сина си.

— Можете ли да ми обясните какво става, че искате да говорите с Теди? — попита Ани. — Той е допускал някои грешки, но си излежа присъдата и сега пак е влязъл в правия път.

Обичайно не отговаряме на подобни въпроси, но тя така или иначе вече знаеше защо бяхме тук.

— Разследваме убийство — казах аз. — Един човек на име Реймънд Дейвис е бил прострелян в апартамента си.

Ани прикри ужасена устата си и с двете си длани.

— Надявам се, че не подозирате Теди — прошепна. — Те с Реймънд бяха най-добри приятели, но моят син никога не би наранил човек — добави тя и очите й се наляха със сълзи. — Той е възпитан така.

— Теди споменавал ли ви е някога за Реймънд? — попитах я аз. — Чували ли сте например някой да му е отправял закани?

— Ще ми се да можех да ви помогна, но нали знаете какви са момчетата… Теди никога не споделя с мен, прави го винаги само с баща си — довери ни тя. — Двамата например имаха един дълъг разговор в понеделник вечерта, докато приготвях вечерята.

Бинго! Най-накрая щяхме да я заловим в лъжа. Кю ни беше казал, че Бъди Райдър е мъртъв и данните от Националния център за криминални разследвания го бяха потвърдили.

— В такъв случай вероятно баща му ще може да ни помогне — заявих аз. — Може ли да говорим с него?

Тя сложи ръка на рамото ми и ме отведе до полицата на стената.

— Можете да говорите с него, колкото искате. — Ани посочи бронзова урна с имената на Бъди Райдър, гравирани отпред. — Само не очаквайте и той да ви отговаря.

Шах и мат!

— Дай ми плика, моля — настоя Кайли веднага щом се качихме в асансьора на тръгване.

— Опитах се — казах. — А отстрани изглеждаше ли правдоподобно?

— Не. Тя те изпързаля здраво. Старото момиче можеше да заиграе танца на победата още след като спомена за сладоледа „Чънки Мънки“ и „онази горкичката актриса, която е била простреляна“ — изимитира я Кайли.

— Знам. Тя разполагаше с правилните отговори още преди да й зададем въпросите.

— Майките лъжат, Зак. А Ани Райдър го прави много по-добре от голяма част от останалите — отбеляза Кайли.