Маделин Милър
Цирцея (8)

Осма глава

Слънцето залязваше и ликът на баща ми беше зад дървесата. Работех в градината. Ограждах пълзящите растения, садях розмарин и вълче биле. Припявах си ту това, ту онова, а лъвицата лежеше в тревата с окървавена от току-що налапаната дива кокошка муцуна.

Изведнъж чух глас:

— С изненада забелязвам непретенциозния ти вид след всичките тези хвалби. Градинско цвете с плитки. С нищо не се различаваш от което и да е селско момиче.

Младият мъж се беше облегнал на къщата и ме гледаше. Косата му беше разрошена, а лицето искреше като скъпоценен камък. Макар да беше паднал здрач и да нямаше достатъчно светлина, сандалите му блестяха.

Разбира се, че знаех кой е. Лицето му излъчваше пронизващо като нож могъщество. Олимпиец, син на Зевс и негов избран вестоносец. Престорено любезният досадник бог Хермес.

Разтреперих се, но се постарах да не ми проличи. Големите богове надушват страха както акулите кръвта и тутакси налапват жертвите си.

— Ти какво очакваше? — попитах аз.

— Знаеш какво — завъртя тънкия си жезъл той. — Нещо по-шокиращо. Драконовско. Танцуващи сфинксове. Капеща от небето кръв.

Моите чичовци бяха широкоплещести и с бели бради и неговата съвършена небрежна красота ми беше някак чужда. Той беше като изваяна скулптура.

— Така ли се говори за мен?

— Ами да. Зевс е сигурен, че и ти като брат ти вариш отрови за всички нас. Нали го знаеш как се ядосва! — Хермес се усмихна заговорнически, сякаш гневът на Зевс беше някаква шега.

— Значи ти си нещо като шпионин на Зевс?

— Предпочитам думата вестител. Но не и в този случай. Тук съм, тъй като брат ми ми е сърдит. Чувала си за него, нали?

Хермес извади изпод мантията си златна, с инкрустирана слонова кост лира, която блестеше като зората.

— Откраднах я и ще трябва да я скрия някъде, докато отмине бурята. Надявам се да ми помогнеш. Не вярвам брат ми да я търси тук.

Настръхнах. Нямаше някой по нашите селения, който да не се бои от тихия като слънчев лъч и смъртоносен като чума гняв на Аполон. За малко да се обърна и да се уверя дали не е в небето с насочена право в сърцето ми позлатена стрела. Само че вече ми беше дошло до гуша да благоговея и да се страхувам от разярените небеса и затова посочих вратата.

— Заповядай.

 

 

Бях чувала за дръзките постъпки на Хермес — как като бебе станал от люлката и задигнал стадото на Аполон, как убил чудовището Аргос, след като приспал хилядата му очи, как измъквал тайни от камъка и омагьосвал дори съперниците си, за да изпълняват волята му.

Всичко това беше истина. Той можеше да те омотае около малкия си пръст и да те забавлява със самодоволството си, докато се развеселиш от сърце. Познавах съвсем бегло истинската интелигентност — бях разговаряла твърде кратко с Прометей, — а в палата на Океан единствената проява на ум се свеждаше до лукавство и злоба. Интелигентността на Хермес светеше като лъчи върху вълни и беше ослепителна, а умът му беше хилядократно по-остър и по-бърз. Той ме забавлява цяла нощ с разкази за боговете и глупостта им. Развратният Зевс, който се преобразил в бик, за да прелъсти красиво момче. Богът на войната Арес, който бил победен от двама гиганти и прекарал цяла година затворен в делва. Хефест пък устроил капан на жена си Афродита и я оплел гола в златна мрежа заедно с любовника й Арес, така че всички богове ги видели. Хермес разказваше с усмивка за невероятните пороци, пиянските скандали и ръкопашните свади с толкова увлекателен глас, че се почувствах доста замаяна — все едно бях пила от моите магически отвари.

— Няма ли да те накажат за това, че си дошъл при мен, изгнаницата?

— Баща ми знае, че правя това, което ми харесва — усмихна се той. — Пък и наказаната си ти. Всеки може да дойде да те види.

— Но наказанието ми е да живея сам-сама.

— Зевс искаше да си далеч от всичко и всички. Така и стана. Другото няма значение.

— Откъде знаеш?

— Аз чух разговора на Хелиос и Зевс. Винаги е забавно да ги слушаш, тъй като са като вулкани, които се чудят дали да избухнат, или не.

Спомних си, че Хермес се беше бил в голямата война. Беше видял горящото небе и убил гигант с глава чак до облаците. Представих си го, макар и да бях замаяна.

— Можеш ли да свириш на лирата, или само си я откраднал?

Той докосна струните. Понесоха се ясни, сребристи и звънливи звуци. Мелодията се лееше леко и напевно, сякаш Хермес беше богът на музиката. Цялата стая тутакси се оживи.

— Пееш ли? — попита той.

Изкопчването на тайни беше друго негово качество.

— Само за себе си. Казвали са ми, че гласът ми е дразнещ — като на грачещ гларус.

— Не е вярно. Не звучиш като гларус, а като смъртна.

Хермес забеляза смущението ми и се засмя.

— Гласовете на повечето богове тътнат мълниеносно. Налага се да говорим тихо на хората, че да не ги проглушим. А техните гласове са едва доловими за нас.

Спомних си тихия глас на Главк, когато заговори за пръв път. Тогава си помислих, че това е някакъв знак.

— Не се случва често, но понякога по-неважните нимфи се раждат с човешки гласове. Като теб.

— Защо никой не ми е казал? И как е възможно, след като в мен няма нищо смъртно? Аз съм титанида…

Той сви рамене.

— Кой може да обясни загадката на божествените кръвни връзки? А не са ти казали, тъй като не са знаели. Прекарал съм със смъртните повече време от другите богове и съм свикнал с гласовете им. За мен те са като различна подправка в храната, но когато ти попаднеш сред хората, ще забележиш, че те няма да се страхуват от теб така, както се страхуват от нас.

Хермес разкри една от най-големите загадки в живота ми. Докоснах шията си, сякаш можех да напипам гласа си. Бог с човешки глас. Бях слисана, но и някак поласкана.

— Посвири ми — рекох аз и запях.

Лирата следваше гласа ми с тембър, който правеше фразите наистина мелодични. Когато спрях да пея, пламъците бяха ниско в огнището и луната се беше скрила. Очите на Хермес пламтяха като тъмни скъпоценни камъни. Бяха черни и издаваха наследена от най-старите богове сила и власт. За пръв път се замислих колко странно беше това разделение на олимпийци и титани, след като Зевс беше роден от родители титани и дядото на Хермес беше титанът Атлас. Във вените ни течеше една и съща кръв.

— Знаеш ли как се казва този остров? — попитах аз.

— Че какъв бог на пътешествениците ще съм, ако не знам всички места по света?

— Е, и?

— Казва се Еея.

— Еея…

Меки галещи звуци като от размахани криле в падащ мрак.

— Но ти го знаеш — взря се Хермес в мен.

— Разбира се. Мястото, където баща ми е доказал лоялността си към Зевс. В небето над този остров той е победил титански гигант и е потопил земята в кръв.

— Колко странно, че от толкова много острови баща ти те е изпратил точно на този.

Хермес ме подпитваше, за да научи тайните ми. Преди бих го засипала с обяснения, ала вече бях друга и тъй като не му бях длъжна с нищо, щях да отговарям само на въпросите, на които пожелаех.

Станах и го изгледах с жълтите си като речни камъни очи.

— Защо си сигурен, че баща ти не е прав за моите отрови? И че не бих могла да те упоя след миг?

— Не твърдя това.

— Но имаш смелост да останеш тук.

— О, да.

И ето как станахме любовници.

 

 

През следващите години Хермес често долиташе по здрач. Носеше божествени деликатеси — откраднато от складовете на Зевс вино и пресладък мед от планината Хибла, където пчелите пият само мащерка и липа. Разговорите ни бяха истинско удоволствие, както и съвкуплението ни.

— Ще ми родиш ли дете? — веднъж попита той.

Засмях се.

— Не. Никога. Никога.

Хермес не се обиди. Той обичаше прямотата и не притежаваше капка уязвимост. Питаше само от любопитство — в природата му беше заложено да търси отговори и да открива слабостите на другите. Искаше да провери сантименталността ми, ала моята романтичност се беше изпарила. Не мечтаех за него денем, не шептях името му нощем. Не ми беше съпруг, а камо ли приятел. Той беше отровна змия, аз също, и ето защо се спогаждахме.

Хермес ми носеше вестите, които не можех да науча. Той обикаляше земята надлъж и шир и попиваше всички клюки. Знаеше на кой пир е бил Главк. Докъде е млякото в колхидските фонтани. Описа ми и наметалото на Еет от боядисана леопардова кожа. Брат ми бил добре, имал бебе от смъртна жена и още едно на път да се роди. Пазифая все така управлявала Крит с отварите си и междувременно народила цяла пасмина от момчета и момичета на мъжа си. Персей стоял на Изток и съживявал мъртвите чрез магии с кръв. Майка ми преодоляла мъката и си прибавила титлата Майка на магьосници, с която се перчела пред лелите ми. Смеехме се на божествените новини и когато Хермес си тръгваше, аз си казвах, че тези случки не бяха разказвани случайно, а за контраст с мръсните ми нокти, тежкия мускусен мирис на лъвицата и прасетата, които чакаха за храна и почесване по гърба. А и да не забравяме, че му се бях отдала като една свенлива девица. Е, не бях свенлива, но останалото беше истина.

Разпитах го за местоположението на Еея, колко далеч е от Египет, Етиопия и други интересни места. Поинтересувах се за гневните изблици на баща ми, за имената на племенниците и племенничките си и за новите империи по света. Той отговори на всички въпроси, но когато го попитах далеч ли съм от цветята, с които бях преобразила Главк и Сцила, само се изсмя. Защо се смееш? Да не мислиш, не ще наостря ноктите на лъвицата, за да разкъса Сцила?

— А какво стана с прикования на скалата титан Прометей? — попитах с възможно най-небрежен тон. — Как е той?

— Ами… кълват дроба му всеки ден.

— Все още? — Така и не разбирах защо всяка помощ за смъртните разгневяваше толкова Зевс.

— Как мислиш, кой дарява повече — щастливият или нещастният човек? — попита Хермес.

— Щастливият.

— Съвсем не. Щастливият е твърде улисан и не смята, че дължи каквото и да е на другите. Но остави го да зъзне, убий жена му, осакати детето му и той ще подложи на лишения семейството си, за да ти купи снежнобяло сукалче. Стига да може, ще ти подари сто.

— Но ще трябва да му се отблагодариш, тъй като това няма да продължава безкрай.

— Нямаш представа колко дълго може да продължи. Е, накрая може да му се отблагодариш с нещичко. Той ще бъде отново щастлив и така всичко отначало.

— Значи олимпийците прекарват времето си в търсене на начини, които да направят хората нещастни.

— Няма справедливост. Баща ти много го бива в това. Способен е да срине до основи цяло село, за да се сдобие с още една крава.

Претрупаните олтари на баща ми винаги ме бяха възмущавали. Обърнах се, за да скрия пламналото си лице.

— Мини някой път покрай Прометей, за теб е лесно, нали летиш. Занеси му нещо.

— Защо да минавам?

— За да отбележиш първото добро дело в безпътния си живот! Не ти ли е интересно какво ще изпиташ?

Той се засмя и аз не повторих молбата си. Все пак беше син на Зевс и винаги олимпиец. Позволяваше ми да му задавам въпроси, тъй като това го забавляваше, но, рано или късно, можеше да му омръзне. Може да научиш усойницата да яде от ръката ти, но не можеш да й отнемеш страстта да хапе.

Пролетта премина в лято. Една вечер, както седяхме и пиехме вино, аз се престраших да попитам за Сцила.

— Очаквах с нетърпение да поговорим за нея — блеснаха очите му. — Какво искаш да знаеш?

Нещастна ли е? Той би се изсмял на такъв сълзлив въпрос. И с пълно право. Магьосничеството, островът, лъвицата, всичко това беше последица от нейното преобразяване. Би било неискрено, ако покажех съжаление за обрата в живота ми.

— Не знам какво й се е случило, след като се гмурна в морето. Знаеш ли къде е?

— Не е далеч оттук. На около ден път с обикновен кораб. Харесала си е някакъв пролив. От едната страна има водовъртеж, който поглъща кораби с риби, а от другата — скала с пещера, в която да крие главата си. Ако корабът се измъкне от водовъртежа, отива право в устата й. Изяжда моряците — по шест наведнъж, а ако гребат бавно, по дванайсет наведнъж. Някои се бият с нея, но от писъците можеш да се досетиш какво им се случва.

Застинах. Бях си я представяла да плува надълбоко и да гълта студени калмари. Винаги беше искала да господства и да прави всички около себе си нещастни. И ето че се беше превърнала в зъбато вилнеещо и безсмъртно чудовище.

— Никой ли не може да я спре? — попитах аз.

— Зевс и баща ти могат, но не желаят. Чудовищата са благодат за боговете. Представи си само молитвите, които нещастните люде им отправят!

Онемях от ужас. Моряците — такъв беше някога и Главк, — тези бедни, отчаяни и обезумели от страх хора изчезваха завинаги в зейналата й паст. Аз също бях замесена…

Хермес ме наблюдаваше с вирната като на любопитна птица глава. Чакаше реакцията ми. Щях ли да се размекна и да се разридая, или щях да се държа като безжалостна харпия? Той очакваше или едното, или другото, за да може да предизвиква смях с историята, която вече беше готов да разнася по света.

Погалих главата на лъвицата в краката ми. Тя никога не спеше, когато Хермес беше у дома. Очите й бяха притворени, ала бдителни.

— Сцила винаги е била ненаситна — рекох аз.

Хермес се усмихна. Кучка с камък вместо сърце.

— Ще ти разкажа за пророчеството, което чух за теб от една стара, вече напуснала храма гадателка.

Умът му беше доста пъргав и бях свикнала на бързото преминаване от една на друга тема.

— И как го чу? Случайно минаваше, когато тя говореше за мен?

— Разбира се, че не. Дадох й инкрустирана златна чаша, за да ми разкаже всичко за Цирцея, дъщеря на Хелиос и магьосница на Еея.

— И?

— Мъж с моя кръв на име Одисей ще дойде на острова.

— И после?

— Това е всичко.

— Голямо предсказание, няма що!

— Жалко за златната чаша.

Както споменах, аз не бленувах за Хермес и не свързвах по никакъв начин моето име с неговото. Вечер лягахме, а в полунощ, когато вече го нямаше, аз ставах и отивах в гората. Лъвицата често вървеше с мен. Нощните разходки ми доставяха огромно удоволствие — хладният въздух, влажните листа в краката ми и цветята, които берях.

Все още търсех цветето, което наистина исках. Хермес нямаше нищо общо с това и не биваше нито да ме съпровожда, нито да знае за намеренията ми. Това цвете беше мое.

Не взех факла. Очите ми светеха в мрака по-добре и от очите на бухал. Вървях под тъмните сенки на дърветата, през тихите овощни градини, през дъбравите и шубраците, по пясъка и скалите. Птиците и зверовете спяха. Чуваха се само ветрецът между листата и дишането ми.

Беше се скрило сред падналите листа, зад папратите и гъбите: голямо колкото нокът и бяло като мляко. Кръвта на гиганта, разплискана в небето от баща ми. Корените — черни, дебели, с мирис на сол и метал — се държаха здраво за земята. Успях да го откъсна и се замислих за име. Нарекох го моли или корен на древния език на боговете.

О, татко, да знаеш само с какъв дар си ме дарил! Това цвете, толкова нежно, че може да изчезне под нозете ми, крие непобедимата сила на апотропей^[1], който предотвратява злото, унищожава проклятия, предпазва и закриля от опустошения. То е боготворено заради своята чистота. Защитник от всички беди.

Островът ми процъфтяваше. По стените на къщата пълзяха цветя и уханието им изпълваше стаите. Вече не се страхувах и оставях кепенците отворени. Правех онова, което обичах. Ако ме питате, аз бях щастлива.

Макар да помнех: завинаги в зейналата й паст… аз също съм замесена…