Маделин Милър
Цирцея (26)

Двайсет и шеста глава

Останахме три дни. Вместо да направим гребла и да закърпим платното, ловяхме риба, беряхме плодове и се задоволявахме с каквато храна намерим. Слагах ръка на корема му и тя се надигаше и спускаше с дишането му. Раменете му бяха мускулести, а вратът загорял от слънцето.

Разказах му за всичко, което ми се беше случило. До огнището или на утринната светлина, след като се наситехме на ласките си. Странно, но някои от разказите вървяха много леко — изпитах радост, когато описвах Прометей, а и когато „съживих“ Ариадна и Дедал. Понякога ме обземаше гняв и думите натежаваха. Как така слушаше търпеливо, докато аз се разкъсвах от терзания! Бях богиня, по-възрастна с хиляда поколения, и не се нуждаех нито от съжалението, нито от вниманието му.

— Е, кажи нещо — не издържах аз.

— Слушам те.

— Както виждаш, боговете са ужасни създания.

— Една вещица веднъж ми каза, че ние не сме такива, каквато е кръвта ни.

* * *

На третия ден направихме нови гребла, а аз напълних мехове с вода и набрах плодове. Телемах провери лодката за течове и вдигна платното.

— Чудя се как съм си въобразявала, че ще замина сама — та аз не разбирам нищо от плаване.

Той се засмя.

— Все някак щеше да стигнеш. Щеше да загубиш само част от вечността си. Сега накъде?

— Към брега източно от Крит. Ще стигнем до малък залив с пясък, скали, шубраци и хълмове. Съзвездието Дракон ще сочи пътя ни по това време на годината. — Телемах повдигна вежди. — Няма ли да ме попиташ защо отиваме там?

— Струва ми се, че не искаш да питам.

Бяхме заедно по малко от месец, но никой не ме познаваше толкова добре.

Плаването беше приятно, вятърът лек, а слънцето все още не се беше развихрило като посред лято. Нощувахме по крайбрежието. Телемах беше свикнал с пастирския живот, а на мен не ми липсваха сребърните и златните съдове, нито пък гоблените. Печахме риба, събирах плодове в полата си, а ако на брега имаше къща, работехме за стопаните и в замяна получавахме хляб, сирене и вино. Правехме дървени играчки за децата и кърпехме лодките. Понякога лекувах болките и треските с билки, а после си разменяхме благодарности без раболепие и коленичене.

Лодката се носеше под синия небесен купол и двамата разговаряхме за хората, които срещахме, за бреговете, покрай които минавахме, и за усмихнатите делфини, които ни следваха и пляскаха с опашки по перилата на лодката.

— Знаеш ли, че преди да дойда на остров Еея, бях напускал Итака само веднъж?

Кимнах.

— Аз пък видях само Крит и няколко острова по пътя. Египет винаги ме е привличал.

— И Троя, и великите шумерски градове!

— Ами Асирия! Искам да видя и Етиопия, и Севера с неговите ледени земи. Както и царството на Телегон на запад.

Следващото изречение трябваше да бъде: „Да отидем заедно!“. Уви, не можех да го изрека. Не сега, а може би и никога. Телемах мълчеше, тъй като ме познаваше добре.

— Майка ти дали няма да се ядоса, когато разбере за нас?

— Не. Тя се досещаше от самото начало.

— Няма да се изненадам, ако вече е станала магьосница.

Беше ми забавно да нарушавам спокойния му нрав, като го изненадвам с нещо неочаквано.

— Как така? — слиса се той.

— Ами така. Тя има набито око за билките. Можех да я науча на едно-друго, но нямах време. Искаш ли да се обзаложим, че е станала магьосница?

— Толкова си убедена, че всякак ще загубя облога.

Нощем телата ни се сливаха, лежах отпусната в топлината му и гледах бавния пулс на гърлото му. Очите му бяха заобиколени с бръчки, на врата му имаше гънки и всички мислеха, че аз съм по-млада. Може да изглеждах и да говорех като смъртна, но бях безкръвна риба, която вижда всичко, дори небето, ала не може да напусне своите води.

* * *

С помощта на Дракона най-сетне намерихме моя стар бряг. Влязохме в тесния залив, когато колесницата на баща ми беше на половината си път. Телемах държеше камъка, който служеше за котва.

— Къде да го пусна? Във водата или на брега?

— Във водата.

Стотиците години на приливи, отливи и бури бяха изменили брега, но аз помнех мекия пясък и острата бодяща трева. В далечината се носеше сив дим и се дочуваха звънчета на кози. Минах покрай издадените скали, където седяхме с Еет, и покрай гората, където лежах, след като Хелиос ме изгори за наказание. От нея бяха останали само няколко разпръснати бора. Хълмовете, по които бродех с Главк, бяха целите в пролетни цветя: безсмъртничета, зюмбюли, лилии, виолетки. А сред тях — малка туфа жълти цветя, поникнали от кръвта на Кронос. Дочух някогашното им тихо тананикане, което прозвуча като поздрав.

— Не ги докосвай — казах на Телемах, но в миг осъзнах, че е ненужно да го предупреждавам.

Цветята не можеха да го променят. Той беше себе си.

Изкорених ги, увих ги заедно с пръстта и ги прибрах в торбата. Вдигнахме котвата и се запътихме към дома. Покрай нас се нижеха остров след остров, ала аз не ги забелязвах. Стоях като стрелец, вперил взор в небето и в прелитащите птици. Вечерта, преди да пристигнем в Еея, долових уханието на островните цветя и разказах на Телемах историята, която пазех за последна: за моряците, които бяха посетили острова, и за свинарника.

Звездите грееха ярко и вечерницата блестеше като пламък над главите ни.

— Не исках да го знаеш по-рано, за да не се променят отношенията ни. Сега вече държа да знаеш цялата истина, пък каквото, това…

Чувах тананикането на жълтите цветя в торбата ми. Соленият бриз шушнеше в крайбрежните треви. Телемах притискаше ръката ми към гърдите си и аз усещах пулса му.

— Не съм те принуждавал да правиш каквото и да е. Няма и да го сторя. Но ако тръгнеш за Египет или където и да е другаде, искам да дойда с теб.

Чувствах как животът му тупти под пръстите ми и промълвих:

— Благодаря ти.

 

 

Пенелопа ни посрещна на брега. Слънцето беше високо, островът беше целият в цветове, плодовете тежаха на клоните и навсякъде пълзеше зеленина. Пенелопа изглеждаше спокойна, доволна и дори да беше забелязала връзката ни, не го показа. Прегърна ни и каза, че нямало никакви посетители, но се народили малки лъвчета. Източният залив потънал в тридневна мъгла, а заради поройния дъжд потокът излязъл от коритото си. Лицето й поруменя, докато разказваше. Минахме покрай лъскавите лаврови дървета, рододендроните, градината и тежките дъбови врати. Вдишах ухаещия на билки въздух в трапезарията и усетих радостта от завръщането у дома — това толкова често възпявано от поетите чувство.

Както винаги, постелките на голямото ми златно легло бяха чисти и свежи. Чух Телемах да разказва на майка си за Сцила. Излязох боса и усетих топлата земя. Цветята поклащаха яркоцветните си глави, а по петите ми вървеше един от лъвовете. Сбогувах ли се? Не сега, не сега, повтарях си аз, а довечера, когато съм сама под луната…

Прибрах се по залез. Телемах беше отишъл да налови риба. Пенелопа седеше на масата, а пръстите й бяха зелени. Миришеше на вълшебни отвари.

— Отдавна се каня да те попитам нещо. Когато се карахме за Атина, как се досети да коленичиш пред мен? Как разбра, че така ще ме смутиш?

— Одисей беше споменал нещо и затова…

— И по-точно?

— Каза, че не е срещал бог или богиня, които да се интересуват от божествеността си толкова малко, колкото се интересуваш ти.

Усмихнах се. Той ме изненадваше дори и мъртъв.

— Така е. Одисей може да е създавал царства по свой вкус, но той въздействаше и върху мисленето на хората. Героите преди него бяха Херакъл и Язон, а след него децата започнаха да играят на приключенски пътешествия и завземане на вражески земи с хитрост и умни слова.

— Ако знаеше, сигурно щеше да е доволен.

Погледнах ръцете й и попитах:

— Как вървят магиите?

— Ти беше права. Всичко е въпрос на воля. Воля и работа.

— Би ли искала да бъдеш магьосницата от Еея? Вместо мен? Аз вече нямам работа тук.

— Мисля, че да. Само косата ми не е като твоята.

— Боядисай я.

— Или ще казвам, че съм побеляла от вещерството.

Засмяхме се. Пенелопа беше завършила гоблена с плувеца сред развълнуваното море и го беше окачила на стената.

— Ако ти трябва компания, кажи на боговете, че каниш лошите им дъщери. Мисля, че подходът ти към тях ще бъде успешен.

— Приемам го като комплимент. Синът ми с теб ли ще замине?

Усетих, че се смущавам, и казах:

— Ако иска.

— А ти какво искаш?

— Аз искам да дойде с мен. Ако е възможно. Имам да свърша още нещо и не знам какво ще се случи…

Спокойните й сиви очи не се отлепяха от мен. Челото й беше заоблено като купол и излъчваше както изящество, така и стоицизъм.

— Телемах беше добър син доста дълго време. Вече трябва сам да поеме живота си. — Пенелопа докосна ръката ми. — Знаем, че нищо не е сигурно, но ако трябва да се доверя на някого, че нещо ще бъде наистина свършено, то този някой си ти.

 

 

Излъсках кухненските съдове, наострих ножовете, измих масите и изметох. С Телемах отидохме до полянката, която обичахме и където преди един цял живот бяхме разговаряли с Атина.

— Не знам дали магията, която ще направя, ще проработи. Може би силата на Кронос не може да действа на чужда почва.

— Тогава ще се върнем. И пак, и пак, докато се получи и си доволна.

Беше толкова просто — щом искаш, ще го направя, щом това ще те направи щастлива, ще дойда с теб. Имах чувството, че трогнатото ми сърце ще се разпадне на късчета, но вече бях помъдряла и знаех, че това не е достатъчно. Ето защо го целунах и го оставих на полянката.