Маделин Милър
Цирцея (14)

Четиринайсета глава

Заваляха зимните дъждове. Лъвицата ми роди. Малките й сновяха около огнището на тромавите си крачета и не можех да им се нарадвам. Земята ехтеше при всяка моя стъпка. Небето протягаше празните си ръце.

Надявах се Хермес да дойде и да ми разкаже за Медея и Язон, но той като че ли знаеше, че го очаквам с най-голямо нетърпение, и се бавеше. Отвличах вниманието си с тъкане, но умът ми се рееше и мислех само за думите на Медея за самотата, която започваше да ме преследва и оплита в паяжина. Колкото и да тичах по брега и по горските пътеки, не можех да се отърва от нея. Повтарях и преповтарях спомените си от Еет и от времето, когато бяхме близки. Отново ме обзе отвратителното чувство, че винаги съм била глупачка.

Помогнах на Прометей, факт, но това вече звучеше нелепо и на мен самата. Докога щях да си припомням тези безценни няколко минути и да се крия зад тях като зад овехтяло перде? Нямаше значение дали му бях помогнала. Той отдавна беше прикован на скалата, а аз — на острова.

Дните се нижеха бавно един по един, като капещи листа на роза. Притисках стана с ръце и вдишвах мириса на кедър. Опитвах да си спомня усещането от докосването на Дедаловите белези, но спомените ми отлитаха, понесени от вятъра… Все някой ще дойде, повтарях си аз. Някой кораб. С хора на борда. Очите ми се премрежваха от взиране за рибарски лодки, товарни кораби, та дори и отломки от корабокрушение.

Нищо.

Сгушвах глава в козината на лъвицата. Чудех се как да накарам часовете да минават по-бързо, да отлитат като птици, да спя години наред и когато се събудя, светът да бъде нов. Пчелите жужаха в градината. Лъвицата удряше с опашка по каменния под. Отворих очи като че ли след цяла вечност, а сенките изобщо не бяха мръднали.

Беше се надвесила над мен. С черна коса и черни очи, със закръглени крака и ръце, с красива, овална като гърди на славей глава. Долових познат мирис. На розово масло и на реката на дядо ми.

— Тук съм, за да ти служа.

Бях задрямала и се стреснах. Помислих си, че е призрак или породена от самотата ми халюцинация.

— Какво?

Момичето се смути, сякаш изпитваше неудобство да повтори вече казаното.

— Казвам се Алке. Това нали е Еея? И ти си дъщерята на Хелиос?

— Да.

— Осъдена съм да ти бъда прислужница.

Бавно дойдох на себе си и станах.

— Осъдена? От кого? За пръв път чувам подобна присъда. Кой те прати тук?

Наядите показват чувствата си така, както водата се надипля от вълните — те обикновено минават и заминават, но този път отговорът беше неизбежен.

— Изпратиха ме великите богове.

— Зевс?

— Не. Баща ми.

— И кой е той?

Тя спомена някакъв речен бог от Пелопонес. Бях чувала за него, може и да го бях срещала, но не беше идвал в палата на баща ми.

— И защо те изпрати при мен?

Момичето ме погледна така, сякаш бях най-големият идиот на света.

— Ти си дъщеря на Хелиос.

Как можах да забравя колко много означаваше това за по-неизвестните богове! И за желанието им да се издигнат в йерархията. Дори в изгнание аз носех кръвта на Слънцето и кой не би се радвал да бъде мой слуга… Моето заточение беше добре дошло за такива като баща й, тъй като статусът ми беше достатъчно снижен, за да се осмели да изпрати дъщеря си при мен.

— А защо си наказана?

— Влюбих се в смъртен. Благороден пастир. Баща ми беше против и ме наказа за една година.

Тя стоеше с изправени рамене и не свеждаше поглед. Не личеше да се страхува нито от мен, нито от вълците и лъвовете.

— Седни. Добре дошла — кимнах аз.

Момичето се нацупи и седна. Все едно беше сдъвкала неузряла маслина. Огледа стаята с недоволно изражение и когато й предложих храна, врътна глава като глезено дете. Заговорих я, но тя скръсти ръце и стисна устни. След малко започна да се оплаква от миризмата на бълбукащите в казаните на печката бои, от космите на лъвицата по пода, че дори и от стана на Дедал. Не помръдваше от мястото си и не ми помогна дори с миенето на чиниите.

Нямаше нищо за чудене — тя беше нимфа и от нея не можеше да се очаква каквото и да е.

— Ами щом не ти харесва тук, върви си. Освобождавам те от наказанието да ми служиш.

— Не може да ме освободиш. Великите богове са ме изпратили и ще остана една година.

Вместо да е тъжна, тя се подсмихваше и перчеше все едно беше победителка. Говореше за наказанието си без гняв или тъга. Възприемаше всевластието на боговете като даденост или като въртенето на сферите около земята. Аз бях нимфа и изгнаница като нея, но макар баща ми да беше много по-известен, нямах съпруг, пръстите ми бяха кални и косата разпусната. Ето защо беше решила, че сме едва ли не на едно ниво и че ще ми противоречи за всичко.

Държиш се глупаво. Аз не съм ти враг и цупенето не е израз на силна воля. Убедили са те, че… Размислих и предпочетох да запазя думите за себе си. Все едно да й говоря на персийски. Така или иначе, нищо нямаше да разбере. А аз бях приключила с поучаването.

— Алке, слушай какво ще ти кажа. Няма да те чувам, няма да мириша розовото ти масло или да събирам косите ти след сресване. Сама ще се храниш и грижиш за себе се и само да си ме притеснила с каквото и да е, ще те превърна в сляп червей и ще те хвърля на рибите.

Тя спря да се подсмихва, пребледня, сложи ръце на устата си и избяга. Не ми създаваше проблеми, ала боговете разбраха, че Еея е чудесно място за непокорни дъщери. Пристигна една дриада, избягала от нежелан бъдещ съпруг, а след нея дойдоха две планински ореади с каменни лица. Докато правех магии, чувах непрекъснато дрънкане на гривни, а когато тъчах, се мотаеха наоколо и не спираха да шушукат. Не можех да плувам на спокойствие, тъй като винаги имаше кой да ме зяпа. Зад гърба си чувах хихикане и това ме вбесяваше. Не исках да живея като в палата. Не и на Еея.

Извиках Хермес и той пристигна с усмивка до уши.

— Е, харесват ли ти новите слугини?

— Не. Питай баща ми как да се отърва от тях.

Боях се да не се ядоса, че му поставям задача, но пък това го забавляваше и той прие изпълнението и с въодушевление. Когато се върна, каза:

— Баща ти се радва, че неговата знатна дъщеря е обслужвана от нисшестоящи. Надява се още бащи да изпратят дъщерите си на острова.

— Предай му, че не съм съгласна.

— Онези, които са в немилост, не поставят условия.

Ядосах се, но не го показах.

— Предай на баща ми, че ако не си тръгнат, ще се случи нещо ужасно. Ще ги превърна в плъхове.

— На Зевс няма да му хареса. Вече си заточена заради деяния срещу своя род, но може да си навлечеш и друго наказание.

— Опитай да убедиш баща ми.

Черните му очи заблестяха.

— Съжалявам, но аз съм само вестител.

— Моля те, не ги искам тук!

— Защо не използваш въображението си? Вероятно са добри в нещо. Заведи ги в леглото си.

— Абсурд! Ще побегнат на мига.

— Нимфите са такива. Но ще ти кажа една тайна: от тях няма отърване.

Тази реплика би била съпроводена с бурен смях на пиршествата на Олимп. Хермес ме гледаше и се подхилкваше, но аз бях обзета от ярост.

— Заминавай си! Отдавна съм приключила с теб. Повече не искам да те виждам!

Той се ухили още повече. Изчезна и повече не се върна, тъй като също беше приключил с мен. Грехът ми беше непростим — бях постъпила глупаво и си представях какви истории разказваше за мен: неприятни, обидни и вонящи на прасета. От време на време долавях присъствието му някъде сред хълмовете, където лудееше с нимфите. Те се връщаха призори зачервени и развълнувани, че великият олимпийски бог им беше оказал честта да е с тях. Хермес вероятно си мислеше, че ще се побъркам от ревност и самота, а и че наистина ще превърна нимфите в плъхове. От сто години посещаваше острова и никога не се интересуваше от друго, освен от собственото си забавление.

Свършеше ли наказанието на някоя нимфа, веднага пристигаше друга. Новодошлите трепереха, когато минавах покрай тях, приклякаха и ме наричаха „господарке“, но това не ме радваше. Една прищявка и една дума от страна на баща ми и цялата ми пословична власт ставаше на пух и прах. И не само от негова страна. Всеки речен бог имаше право да се засели на острова и да прави каквото иска.

Нимфите бяха навсякъде. Хихикането им се носеше по коридорите. Ако не друго, то поне братята им не можеха да се перчат, че са били на острова и са преследвали и убивали вълците ми. Но синовете не биват наказвани с изгнание.

Седях до огнището, гледах трепкащите звезди и зъзнех. Чувствах се като смразена през зимата градина. Правех магии, пеех, тъчах и се грижех за животните, без да полагам никакви усилия. Островът благоденстваше и без мен. Овцете се размножаваха и обикаляха поляните на воля. Пасяха и побутваха малките вълчета с тъпите си муцуни. Лъвицата седеше до огнището. Козината около устата й беше побеляла и хълбоците й трепереха, когато пристъпваше. Внуците й имаха свои внуци. Живеехме заедно поне сто години и животът й се беше удължил благодарение на близостта й с божество като мен. Струваше ми се, че са изминали само десетина години. Една сутрин се събудих и лъвицата лежеше неподвижна и студена до мен. Не можех да повярвам и я разтърсих, ала една муха излетя от козината й и тя не помръдна. Разтворих вкочанените челюсти и излях силно биле в гърлото и, като не спирах да редя магически думи. Уви, златистата й козина беше посивяла и тя си беше отишла завинаги. Може би Еет или Медея щяха да я върнат към живота… Аз не можах.

Направих клада от кедрово, самодивско и тисово дърво. Лъвицата беше тежка и затова я положих върху лилавото наметало, което й бях подарила. Повлякох я по гладките от докосването на лапите й камъни и я оставих на кладата. Нямаше вятър и пламъците пъплеха бавно. Тялото й горя цял следобед, докато козината почерня и лъвицата стана на пепел. За пръв път студеният подземен свят на смъртните ми се стори като милостиво спасение. От тях поне оставаше нещо.

Стоях, докато изгасна и последното пламъче. Задушавах се и притиснах ръце до гърдите си. Напипах ребрата. Седнах пред стана и за пръв път се почувствах така, както Медея ме беше описала: стара, изоставена, самотна, безчувствена и вкаменена като скала.

 

 

Напоследък тананиках често, тъй като песните бяха единствената ми компания. Една сутрин подхванах стар химн, в който се възпяваха растенията, посевите, стопанствата, кошарите, стадата, ятата и въртящите се над тях звезди. Думите ме успокояваха. Бърках врящия казан с боя и се наслаждавах на песента. Исках да постигна цвят на лисичи кожух. Мирисът на сместа от шафран и брош прогони нимфите. Но аз харесвах щипенето на парите в гърлото и сълзенето на очите ми.

Песента се носеше по пътеката към брега. Вероятно тя беше привлякла вниманието им. Както и димът от комина.

Чух мъжки глас:

— Има ли някой там?

Застинах. Гости? Обърнах се рязко и разплисках боята. Вряла капка опари ръката ми и бързо намазах раната с мехлем.

Мъжете бяха двайсет, с груба от ветровете и загоряла от слънцето опъната кожа. Пръстите им бяха с дебели мазоли, а ръцете в грапави белези от наранявания. След толкова време, прекарано сред еднообразния финес на нимфите, очите ми се радваха на всяко несъвършенство: бръчките около очите, струпеите на краката, изкривените пръсти… Радвах се на опърпаните им дрехи и изнурените лица. Те не бяха герои, нито царски екипаж. Тези мъже се бореха за прехраната си така, както се бореше Главк, преди да го срещна. Хвърляха мрежи, носеха тежки товари и ходеха на лов с надеждата да хванат дивеч за вечеря. Усетих прилив на топлина. Пръстите ме засърбяха сякаш в търсене на игла и конец — отдаваше ми се възможност да закърпя раните на тези съсипани мъже и да ги върна към живота.

Пред мен застана висок слаб прошарен мъж. Повечето от спътниците му държаха ръцете си на дръжките на мечовете. Така и трябваше. Островите са опасно място. Може да срещнеш приятели, но и чудовища.

— Многоуважаема богиньо, изгубихме се и сме гладни. Надяваме се, че няма да ни откажете гостоприемството си.

Изненадах се и се усмихнах — бях забравила що е това усмивка.

— Добре дошли! Заповядайте в дома ми!

Изгоних вълците и лъвовете. Не всеки е издръжлив като Дедал и на гостите им личеше, че са преживели много. Настаних ги на масите и побързах да донеса задушени смокини, печена риба, саламурено сирене и хляб. Когато видяха прасетата, мъжете се посбутаха в желанието си да похапнат свинско. Мляскаха лакомо, без да измият ръцете си или да оставят оръжията. Брадите им потъмняха от виното и мазнината. Донесох риба и сирене няколко пъти. Щом ме видеха, свеждаха глави.

Многоуважаема… Господарке… Благодарим…

Не спирах да се усмихвам. Смъртните пораждаха добронамереност и благородство с безсилието си. Те ценяха приятелството и помощта. И повече да дойдеха — още два, че и три кораба — аз щях да ги приютя и нахраня. Може би щях отново да се почувствам както преди…

Нимфите надничаха от кухнята и се кокореха. Наложи се да ги изгоня. Тези мъже бяха мои гости и само аз щях да се грижа за тях. Дадох им купи с вода, за да измият ръцете си, а когато чашата на капитана беше празна, бързах да му налея.

— Благодаря ти, мила.

Мила! Бяха ме нарекли богиня и си помислих, че ще се отнасят с мен като с божество. Но те не показваха страхопочитание. Бяха се обърнали към мен така, за да покажат любезното си отношение към една самотна жена. Хермес ме беше предупредил, че гласът ми е глас на смъртна и затова никой няма да се бои от мен така, както се бои от боговете.

Мъжете смятаха, че не съм с нищо по-различна от тях. Интересно за каква ме мислеха — за предприемчива билкарка или волна вдовица? Не, вдовица не, не желаех никакви печални истории. Може би жрица. Но не и на някой бог.

— Дедал е бил на този остров — казах на капитана. — Имам олтар в негова чест.

Бях разочарована от незаинтересоваността му. Да не би навсякъде да имаше олтари, посветени на мъртви герои! Всъщност може и да имаше, но нямаше как да знам.

Мъжете се заситиха и започнаха да оглеждат гоблените, сребърните купи и златните бокали, които не бяха нищо особено за нимфите, но в техните очи се четяха удивление и възхита. Добре че имах достатъчно пухени възглавници, за да ги настаня на пода за нощта, като не забравих да спомена, че възглавниците са всъщност за боговете, което ги озадачи.

— Господарке, кога ще се прибере съпругът ти? Искаме да му благодарим за гостоприемството — обади се капитанът.

— Нямам съпруг — засмях се аз.

— Разбира се, че не си омъжена. Толкова си млада! Тогава да благодарим на баща ти?

— Той живее далеч.

Зачаках с усмивка да попитат кой е баща ми. Онзи, който свети — какъв по-смущаващ отговор от това?

— Ами тогава на някой друг домакин — брат, чичо?

— Трябва да благодарите само на мен. Къщата е моя.

Всички се смълчаха. Станах и взех каната с вино.

— Празна е. Ще донеса още.

Чувах собственото си дишане. Въздухът тегнеше от присъствието на двайсетте мълчаливи мъже.

Посегнах към една от отварите. Изпитах колебание — недей, не постъпваш правилно, те само се чудят, че живееш сама, и нищо повече… Въпреки това отворих капака и смесих отварата с вино, добавих мед и суроватка, за да не усетят вкуса, и се върнах. Двайсет погледа бяха приковани в мен.

— Заповядайте. Запазих най-доброто вино за накрая. От най-хубавото лозе в Крит.

Всички се усмихнаха, трогнати от щедрата почерпка. Наляха си няколкократно, а чиниите бяха ометени. Говореха си тихо и гласът ми проехтя:

— Е, вече хапнахте и пийнахте, ще ми кажете ли как се казвате?

Стрелкащите се като на ловуващи порове погледи бяха отправени към капитана. Той се надигна и пейката изскърца.

— Да чуем първо твоето име.

Нещо в гласа му ме изкуши да произнеса магическата дума, която щеше мигновено да ги приспи, но в мен беше останало нещо от предишното ми аз, което ме караше да отговарям на зададени въпроси, без да се замислям.

— Цирцея.

Не бяха чували за мен. Името ми се строполи като камък на пода. Пейките изскърцаха и мъжете станаха с приковани в мен погледи. Не казах нищо. Бях ги нахранила, благодариха ми, бяха мои гости… Сигурно грешах, като си мислех, че…

Капитанът ме доближи. Беше едър и жилест. Какво си бях мислила, простодушната аз? Че това няма да се случи? Колко бях наивна! Дали не бях пила твърде много от собственото си вино? Надявах се баща ми да се появи! Точно пък той! Не исках да вдигам напразен шум. Представих си как Хермес разказва това, което щеше да се случи, и ми се подиграва. Тя винаги е била истерична.

Капитанът се доближи още повече и усетих топлината му. Лицето му беше набраздено като дъно на стар поток. Очаквах да заговори нормално и да ми благодари, да ме попита нещо. Представих си доволния кикот на сестра ми. Цял живот беше кротка и послушна и сега ще съжаляваш за това. Е, татко, видя ли какво я сполетя?

Отворих уста и едва изрекох:

— Ама…

Мъжът ме блъсна в стената, ударих си главата и ми се зави свят. Отворих уста, за да произнеса магията, ала той затисна гръкляна ми с ръка и се задавих. Не можех да дишам. Борех се, ала мъжът беше по-силен, отколкото предполагах, или аз бях много слаба. Вцепених се от тежестта на тялото му и от допира на мазната му кожа. Бях объркана и все още не можех да повярвам какво се случва, когато с обигран жест разкъса дрехите ми с една ръка. С другата все така натискаше гръкляна ми, за да не викам. Бях казала, че съм сама на острова, но мъжът или не обичаше крясъци, или не ми вярваше.

Другите вероятно ни гледаха. Ако лъвицата ми беше жива, ноктите й щяха да се впият в гърба му, но от нея остана само пепел. Прасетата на двора квичаха, аз лежах гола на каменния под и си мислех: Нимфа съм. А на нас това ни се случва често…

Смъртна жена би припаднала, ала аз издържах. Мъжът потрепери, отпусна се и една капка пот от косата му капна на голите ми гърди и запълзя. Усещах притиснатото си гърло като кух дънер. Моряците бърбореха. Ама тя да не умря? Дано е жива, че сега е мой ред. А, жива е, очите й са отворени!

Капитанът стана и плю на пода. Храчката приличаше на желе.

Капката пот все така се плъзгаше и оставяше лигава следа по кожата ми. Преглътнах с усилие. Нещо щракна в гърлото ми и усетих, че ще мога да кажа магията за приспиване, но времето й беше минало, пък и вече нямах нужда от нея. Поех дъх и изрекох необходимата дума.

Той ме погледна недоумяващо и успя само да попита:

— Какво става?

Ребрата му запукаха и се надигнаха, кожата се разкъса, носът се изду като балон, а краката му се съсухриха като изсъхнала в паяжина муха. Мъжът закрещя, последван от моряците.

Оказа се, че тази вечер наистина убих доста свине.