Маделин Милър
Цирцея (17)

Седемнайсета глава

Дърветата напъпиха. Морето все още се пенеше, но вълните скоро щяха да полегнат и с пролетта щеше да дойде денят на отплаването. С поглед към дома Одисей щеше да лавира между бурите и прищевките на Посейдон и моят остров щеше отново да потъне в тишина.

Огряна от луната, всяка нощ лежах до него и си представях как ще му кажа: „Остани още един сезон…“ До края на лятото, тогава ветровете са най-благоприятни. Одисей щеше да се изненада и дори разочарова — златните вещици никога не молят. Затова оставих увещанията на острова — нека красноречието на хубостта му го убеди. Камъните съблякоха мразовитите си одежди и цветовете набъбнаха. Хранехме се навън, на зелената трева. Разхождахме се по затопления от слънцето пясък и плувахме в блестящите води на залива. Показах му ябълковото дърво, чийто мирис унасяше приятно. Раздиплих и проснах като вълшебен килим всички чудеса на Еея и забелязах колебанието му.

Мъжете също го забелязаха. Тринайсет години бяха живели до него и макар потайните му мисли да бяха твърде далеч от предположенията им, те долавяха промяната така, както хрътките надушват настроенията на господаря си. Напрежението растеше с всеки изминал ден. Без повод и с повод повтаряха Итака, Итака. Пенелопа, Телемах, Еврилох — всички бяха споменавани, а Одисей често спираше и се заговаряше с мъжете в ъглите на къщата. Приближах ли, свеждаха поглед и млъкваха. Надявах се Одисей да не се поддаде на приказките им, но той ги слушаше и рееше поглед към падащия залез. Съжалих, че не бях ги оставила в кочината завинаги.

 

 

Поетите наричат съня „брат на смъртта“. За повечето хора тъмните часове са напомняне за покоя след последния им миг на земята. Сънят на Одисей беше като живота му — той се мяташе неспокойно, а бълнуванията му събуждаха вълците и те наостряха уши. Перленосивата зора осветяваше потрепването на лицето му и напрегнатите му рамене. Завивките бяха усукани като врагове, които искаше да пребори. Измина година, изпълнена със спокойни дни, но и с непрестанни нощни битки.

Кепенците бяха отворени. Беше валяло цяла нощ. Въздухът беше свеж, като измит. Всички звуци — птичето чуруликане, трептенето на листата и шушненето на вълните — отекваха като звънчета. Облякох се и излязох сред божествената красота. Мъжете още спяха. Елпинор беше на покрива, завит с едно от най-хубавите ми одеяла. Вятърът ромолеше като лира и аз дишах в унисон с мелодията й. От един клон се отрони капка роса и срещата й със земята проехтя като звън.

Устата ми пресъхна.

Той излезе от горичката с лаврови дървета. Тялото му беше като изваяно. На тъмната пусната коса имаше венец, а на рамото му висеше лък от маслиново дърво със сребърни върхове.

— Цирцея! — каза Аполон и гласът му прозвуча като най-мелодичната камбана. Подаде ми фината си ръка и продължи: — Брат ми ме предупреди за гласа ти. По-добре ще бъде, ако не говориш много.

Дори да влагаше злоба в думите си, тонът му беше толкова изискан, че напълно я прикриваше.

— Това е моят остров и ще говоря колкото искам.

— Хермес каза, че си с труден характер. Дошъл съм с пророчество за Одисей.

Обзе ме тревога. Олимпийските загадки са винаги двузначни.

— Той е в къщата.

— Знам.

Появи се силен вятър, отворих уста и усетих как минава през гърлото и стига до стомаха ми все едно небето искаше да се промуши в мен и да ме смаже. Задавих се и усетих, че се задушавам от странен непреодолим натиск в гърдите. Аполон ме гледаше с доволна усмивка.

Поляната изчезна. Съзрях Одисей на бряг със скали. Зад него — кози и маслинови гори, голяма бяла къща с каменен двор, а до стените — блестящи наследявани от памтивека всевъзможни оръжия. Итака.

След това той се появи на друг бряг. Черен пясък и небе, невидяло светлината на баща ми. В сенките се мержелееха тополи, а клоните на плачещите върби се влачеха в тъмни води. Нямаше птича песен, нито следа от животни. Не бях виждала това място, ала веднага го познах. Пред огромната пещера седеше старец с невиждащи очи. Тирезий.

Хвърлих се в лехата и изтръгнах няколко корена моли, налапах ги заедно с кафявата пръст и задушаващият ме вятър изчезна толкова бързо, както се беше появил. Закашлях се. Усетих вкус на гнилоч и пепел. Надигнах се и заявих:

— Как смееш да се отнасяш така с мен! На моя остров! Във вените ми тече титанска кръв! Това е повод за избухване на война и баща ми…

— Самият той го пожела и трябва да си поласкана, че видя Аполон!

Гласът му звучеше като химн. Красивото му лице беше спокойно. Искаше ми се да го разкъсам на парчета. Боговете и техните непонятни правила! Винаги ще изтъкнат причина, заради която трябва да коленичиш.

— Няма да кажа нищо на Одисей!

— Това не ме засяга. Пророчеството е оповестено.

Той изчезна и аз притиснах чело в набръчканата кора на близкото маслиново дърво. Дишах на пресекулки и треперех от гняв и унижение. Докога щях да се уча! Всеки миг от моя така наречен мир и покой беше измама, тъй като зависеше от прищевките на боговете. Каквото и да правех, където и колкото да живеех, те постъпваха с мен така, както желаеха.

Небето просветляваше. Събудих Одисей, но не му казах за пророчеството. Докато закусваше, усещах болката от потиснатия гняв като острие на нож. Във видението той беше в Итака и така угасна и последната ми надежда.

Извадих най-хубавите чинии и налях от най-старото вино. Но Одисей не им обръщаше внимание. Цял ден гледаше през прозореца, сякаш очакваше някого. Когато мъжете вечеряха и си легнаха, той коленичи:

— Богиньо…

За пръв път се обръщаше към мен така. Може би някой бог беше посетил и него. Може би беше сънувал Пенелопа. Нашата идилия беше приключила. Погледнах сребристите му кичури, напрегнатите рамене и сведени очи. Можеше поне да ме погледне в очите!

— Слушам те, смъртни. — Казах го толкова високо, че лъвовете наостриха уши.

— Трябва да тръгвам. Стоях твърде дълго и моите хора вече нямат търпение.

— Ами върви! Аз съм само домакинята на тази къща, а не тъмничарка.

Одисей ме погледна.

— Знам и съм ти безкрайно благодарен.

Очите му бяха кафяви и топли като лятната земя. Говореше с ясни и прости думи, без усукване, което беше истинско изкуство. Той умееше да се представя така, че винаги да извлече най-голяма изгода за себе си. Усетих как злонравието ми надделява и заявих:

— Боговете са ти изпратили вест.

Лицето му посърна.

— Ще се прибереш у дома, ала преди това трябва да разговаряш с пророка Тирезий в селенията на смъртта.

Всеки човек би изтръпнал при такава вест. Одисей се вцепени и пребледня.

— Защо?

— Боговете имат някаква причина, която не желаят да споделят.

— Няма ли край всичко това? — горчиво попита той.

Лицето му приличаше на отворена рана. Гневът ми стихна.

Одисей не ми беше враг. Пътят му щеше да е достатъчно труден и без взаимни обиди.

Докоснах гърдите му и усетих биенето на голямото му сърце.

— Ела, не си мисли, че те изоставям — промълвих аз и го заведох в стаята си, за да излея напиращите като буен поток слова, които спотайвах цял ден.

— Ветровете ще те понесат през морета и земи до края на света. На брега се издига гора от черни тополи, а плачещите върби мият клоните си в тъмни неподвижни води. Входът към подземния свят. Издълбай яма, напълни я с кръвта на черна овца и черен овен. За жертвоприношение. Сенките ще се раздвижат, зажаднели за живот след безкрайния мрак.

Той слушаше със затворени очи. Вероятно си представяше как душите изпълзяват от дупките. Познаваше някои — Ахил, Патрокъл, Аякс, Хектор, всички убити от него троянци, а и невъзмездените изядени моряци… По-лошото беше, че щеше да види и починалите в негово отсъствие. Може би родителите си, може би Телемах или Пенелопа.

— Дръж ги настрани от кръвта до пристигането на Тирезий. Той ще отпие и ще ти даде съвет. Ще се върнеш тук за един ден и ще получиш помощ от мен.

Одисей кимна. Докоснах лицето му.

— Спи. Ще ти трябват сили.

— Не мога — притвори тъжно клепачи той.

Лежахме цяла нощ в мълчаливо бдение. Одисей събираше кураж за поредната битка. Призори му помогнах да се облече, закопчах наметалото на рамото и закачих меча на колана му. Излязохме и заварихме Елпинор на земята. Беше паднал от покрива. Вратът му беше счупен и устните посинели.

— Започна се — въздъхна Одисей.

Знаех какво има предвид. Богините на съдбата отново го бяха хванали в клопка.

— Ще се погрижа за покойния — успокоих го аз. — Ти нямаш време за погребение.

Положихме тялото на едно от леглата и го увихме с чаршаф. Приготвихме необходимите за пътя провизии и животните за жертвоприношението. Платната бяха вдигнати и корабът натоварен. Морето беше неспокойно и студено, а въздухът — наситен с водни пръски. Предстоеше им битка с вълните за всяка една левга. Трябваше да им дам мехлем за болките в ръцете, ала вече беше късно.

Корабът се отдалечи, а аз отидох при Елпинор. Труповете, които бях виждала, бяха на обезобразените от мен мъже. Гърдите на Елпинор бяха студени. Бях чувала, че мъртвите изглеждат по-млади, отколкото са били приживе, но Елпинор все се смееше и липсата на усмивка беше набръчкала лицето му. Измих тялото и го намазах с балсам внимателно, сякаш можеше да чувства докосването на пръстите ми. Пеех и го мажех, та душата му да не се чувства самотна, докато прекосява реката към подземния свят. Завих го с плащаницата, казах магията против разложение, излязох и затворих вратата.

Новите зелени листа в градината блестяха като ножове. Прокарах пръсти през пръстта. Задаваше се влажно лято и скоро трябваше да вържа лозите към коловете. Миналата година ми бе помогнал Одисей. Споменът беше като болезнена рана. Той замина и аз може би щях да страдам така, както Ахил за Патрокъл… Дали нямаше да хукна по брега, да скубя коси, да прегръщам забравената му туника и да ридая за загубата на своята половинка?

Едва ли. Това заключение ми причини друга, нова болка. Но… боговете и хората не изкарват дълго време заедно.

Вечерта седях на кухненската маса и режех набраната самакитка. Одисей сигурно беше стигнал в царството на мъртвите. На тръгване му дадох стъкленица и го помолих да ми донесе кръв от ямата. Исках да се заредя с ледената власт на тъмните сенки и да почувствам неземната им сила. Сега съжалявах, че го помолих за това. Така биха постъпили Еет, Персей или някой, който е способен само да върши магии и не притежава капчица топлина.

Внимателно приготвях отварите и билките ме наблюдаваха. Всичките бяха отгледани и набрани от мен. Изпитвах радост, когато гледах купите и бутилките: градински чай, рози, пчелник, цикория, див лавър, моли в запечатан стъклен съд. В кедрова кутия се мъдреше стритият с пелин силфий, от който взимах всеки месец, откакто за пръв път легнах с Хермес. Всеки месец без последния.

С нимфите чакахме приближаването на кораба. Мъжете догазиха до брега. Мълчаха и се движеха тежко, сякаш бяха натоварени с камъни. Дрехите им бяха мръсни и опърпани. Изглеждаха болни, състарени и приличаха на уловени под лед риби.

Лицето на Одисей беше като призрачно и едва го познах.

— Добре дошли! — извиках от брега. — Добре дошли, силни като канари мъже със златни сърца! Вие сте герои в легендите! Извършихте един от подвизите на Херакъл: видяхте селенията на смъртта и останахте живи. Елате, постлали сме одеяла на меката трева, чакат ви храна, вино и заслужена почивка.

Придвижваха се бавно, като старци, но накрая седнаха и се заловиха с печеното месо и с гъстото червено вино. Скоро страните им се зачервиха и аз придърпах Одисей настрани.

— Разказвай!

— Живи са! Това е най-хубавата новина. Жена ми, синът ми и баща ми.

Но не и майка му…

— Агамемнон беше там — продължи той, загледан в белезите на коленете си. — Жена му си намерила любовник и когато се завърнал, тя го заклала като вол. Видях Ахил, Патрокъл и Аякс. Те ми завиждаха, ала ето че приключиха битките си преди мен.

— Вижда се краят и на твоята битка. Ще стигнеш до Итака. Знам от видението.

— Само че според Тирезий ще заваря дома си под обсада. Враговете ще ползват всичко мое и трябва да намеря начин да ги унищожа. Ще умра в морето, докато съм на суша. Боговете обичат загадките…

Никога не беше говорил толкова горчиво.

— Не мисли за това. Само се измъчваш. Мисли за пътя пред себе си, който ще те заведе при жена ти и при сина ти.

— Тирезий предначерта пътя ми. Трябва да мина покрай Тринакия.

Стрела прониза сърцето ми. Откога не бях чувала името на острова! Спомените изплуваха: моите две сияйни сестри, Мила, Хубавела и останалите крави, бели и нежни като лилии сред златистия здрач.

— Ако не навредя на стадото, ще се прибера у дома жив и здрав, но ако кравите пострадат, баща ти ще стовари гнева си върху мен, ще погуби хората ми и няма да видя Итака години наред.

— Ами тогава не спирай на острова. Не доближавай брега.

— Така и ще направя.

Това не беше лесно и ние го знаехме. Богините на съдбата примамваха умело. Поставяха препятствия и пречеха на хората с каквото пожелаят: с ветрове и с вълни, а и с мекушавостта им.

— Придържай се към брега и не поглеждай към стадото. Ще има уловка да те прикоткат и това може да са кравите.

— Ще внимавам.

Съмненията ми не бяха свързани със силната му воля. Но какъв смисъл имаше да ги споменавам и да се явя в ролята на совата като предвестник на смъртта? Хрумна ми друга идея. Той познаваше хората си, а аз помнех морските пътища на картата, която Хермес нарисува. Ако Одисей минеше покрай Тринакия, то…

Затворих очи. И видях поредното наказание на боговете за него, а и за мен.

— Слушай внимателно — подхванах аз и описах пътя, който му предстоеше: опасностите, плитчините, варварските острови и сирените — птиците с глави на жени, които подмамват с песен мъжете към смъртта. — Сцила е също на пътя ти.

Беше чувал за нея и за неизбежните шест или дванайсет жертви, които взимаше.

— Трябва някак да я избегнем. Ще измисля някакво оръжие — рече той.

Едно от качествата му, на които се възхищавах най-много, беше непоколебимостта да рискува. Обърнах се, за да не видя разочарованието на лицето му, когато казах:

— Няма такова оръжие. Срещала съм я веднъж и избягах чрез магия и божествена намеса. Виж, със сирените може да успееш. Запуши ушите на мъжете с восък, а себе си вържи за мачтата — ще бъдеш първият чул песните им и останал жив, за да разказва за тях. Чудесна история за жена ти и сина ти, нали?

— Да.

Гласът му беше унил и глух. Вече не можех нищо да направя. Той се отдалечаваше все повече от мен.

Занесохме Елпинор на кладата. Изпълнихме ритуала и изредихме подвизите му, за да остане в паметта на живите. Нимфите ридаеха, мъжете поплакаха, но Одисей и аз не проронихме сълза. Натоварихме кораба с колкото може повече провизии. Моряците хванаха въжетата и греблата. Разменяха си погледи и изгаряха от нетърпение да отплават колкото може по-бързо. Почувствах се куха, издълбана като бряг под корабен кил.

Одисей, синът Лаертов, големият пътешественик, принцът на предвидливостта, находчивостта и гъвкавите стратегии. Той ми показа белезите си и в замяна ми позволи да давам вид, че аз нямам такива.

Когато се качи на кораба и се обърна, за да ме види, мен вече ме нямаше.