Маделин Милър
Цирцея (13)

Тринайсета глава

Беше пролет и берях ранните ягоди на източния склон. Морските ветрове духаха силно и плодовете бяха с вкус на сол. Прасетата заквичаха и аз се огледах. На светлината на залязващото слънце приближаваше кораб. Плаваше срещу вятъра, но не забавяше ход, гребците упорито напредваха и той се придвижваше бързо и плавно като умело изпратена стрела.

Стомахът ми се обърна. Хермес не ме беше предупредил и нямах представа какво да очаквам. Корабът като че ли беше микенски, а фигурата на носа беше толкова огромна, че се чудех как не пречи на придвижването му. На палубата нещо пушеше. Долових странен мирис. Избърсах ръцете си и слязох на брега.

Корабът приближи. Сянката на носа му върху вълните приличаше на игла. Преброих около три дузини мъже. След време поне хиляда моряци се кълняха, че били на кораба, други пък доказваха родствена връзка с екипажа, който беше от най-смелите и участвали в стотици подвизи герои. Те и изглеждаха така: достолепни, високи, широкоплещести, с гъсти коси и надиплени наметала. Носеха оръжието си така, както повечето хора носят дрехите си. Още от люлката бяха водили битки с диви животни и страшни гиганти.

Загледах се в напрегнатите им лица. Миризмата се засили и въздухът натежа. Мъжете ме видяха, но не ме поздравиха.

Котвата се спусна с плясък. Чайките кръжаха и кряскаха. От кораба слязоха едър мускулест мъж с развяна от вечерния бриз тъмна коса и за мое учудване — висока облечена в черни дрехи жена с дълъг воал. Двамата тръгнаха към мен, без каквото и да е колебание, сякаш бяха дългоочаквани гости. Коленичиха и жената вдигна ръцете си. На дългите й пръсти нямаше пръстени, а воалът скриваше косата й. Лицето й също не се виждаше.

— Богиньо, магьоснице на Еея, идваме да ни помогнеш. — Гласът й беше тих, но ясен и мелодичен, сякаш беше певица. — Избягахме от голямо зло, но за да се спасим, и ние сторихме голямо зло и носим тежко клеймо.

То се усещаше: мирисът във въздуха се засили още повече и стана още по-тежък. Миазма. Тя се появяваше при непристойни злодеяния, престъпления срещу боговете и нечестиво проливане на кръв. Усетих миазмата след раждането на Минотавъра и добре че бяха водите на Дикте, за да се отърва от нея. Сега миришеше още по-силно и въздухът вонеше на гнилоч и разложение.

— Ще ни помогнеш ли?

— Помогни ни, велика богиньо, надяваме се на твоята милост — обади се мъжът.

Те не молеха за магия, а за най-стария ритуал. Катарзис. Прочистване с кадене и молитва, вода и кръв. Беше забранено да се пита за престъпленията, ако имаше такива, а само да се отговори с да или не.

Мъжът не успяваше да се прикрива така добре, както спътницата си, и докато говореше, вдигна глава. Зърнах лицето му. Беше млад, по-млад, отколкото предполагах, и брадата му беше още рехава. Кожата му беше загрубяла от слънцето и вятъра, но излъчваше младост и здраве. Беше толкова красив, че поетите биха го оприличили на бог. Най-силно впечатление ми направиха непримиримо изправените му рамене, неповлияни от споменатите тежки премеждия.

— Станете — рекох аз. — Ще ви помогна с каквото мога.

 

 

Докато се изкачвахме по пътеката, той държеше ръката на жената, за да я подкрепя. Без да вдига глава, тя вървеше по-уверено и от него.

Влязохме в къщата и двамата седнаха на колене на каменния под. Дедал би направил чудесна статуя с название Смирение.

Отидох при прасетата и те се затичаха към мен. Избрах едно все още беличко шестмесечно прасенце. Ако бях жрица, щях да го упоя, за да не се боричка и да не усложнява ритуала. Животинчето се отпусна в ръцете ми и сякаш одобряваше съдбата си, тъй като не се противеше, докато го миех, връзвах свещените лентички и плетях венеца за врата му.

Взех големия бронзов нож и седнах до златния леген на пода. Нямах специално място за свещенодействия, но всичко около мен беше моят олтар. Прерязах бързо гърлото. Прасето ритна само веднъж. Държах го здраво, а кръвта му течеше в съда. Пеех химни, докато миех ръцете и лицата на гостите със свещена вода сред дима на уханните билки. Усетих как въздухът стана по-лек, по-чист и лепкавият тегнещ мирис изчезна. Оставих ги да се молят и излях кръвта върху корените на едно дърво. По-късно щях да сготвя прасето за вечеря. Върнах се и казах:

— Това беше.

Мъжът целуна края на наметалото ми и промълви:

— Велика богиньо…

Очаквах най-сетне да видя лицето на жената. Тя вдигна глава, свали воала и очите й заискриха с блясъка на факли. Косата й беше като слънцето върху критските хълмове. Жената беше полубогиня, неотразима комбинация от човек и божество. Освен това беше от фамилията ми — никой освен нас не светеше със слънчевото злато на Хелиос.

— Прости прикритостта ми, но не исках да рискувам да ме отпратиш. През целия ми живот съм искала да се запознаем.

В нея имаше нещо пламенно, което беше трудно да се опише. Съдейки по царствената й походка, аз очаквах да е красива, но красотата й беше особена — не като на майка ми или като на сестра ми. Носът й беше остър, а брадичката доста волева, но въпреки това лицето й привличаше като пламък, от който не можеш да откъснеш поглед.

— Ти и баща ми сте били близки като деца — каза тя с приковани в мен очи. — Кой знае какво би ти наговорил за своенравната си дъщеря.

Говореше отчетливо и уверено. Трябваше веднага да я позная само по изправената стойка.

— Ти си дъщеря на Еет. — Хермес беше споменал името й. — Медея, нали?

— А ти си леля ми Цирцея.

Приличаше на баща си. Високо чело, проницателен и непреклонен поглед. Станах и отидох в кухнята. Сготвих, сложих чинии, хляб, сирене, маслини и бокали на голям поднос, за да спазя традицията и да нахраня гостите, преди да им задавам въпроси.

— Хапнете, пийнете — подканих ги аз. — Има време да поговорим.

Жената сипа на мъжа най-хубавото месо и непрекъснато го подканваше да яде. Той ядеше лакомо и си взимаше допълнително, а тя похапваше едва-едва с наведени очи.

Най-накрая мъжът бутна чинията настрани и каза:

— Казвам се Язон, наследник на царството на Йолк. Баща ми беше добър, ала мекушав цар и чичовците ми му отнеха трона. Баща ми обеща, че когато порасна и докажа смелостта си, като му донеса пазеното от магьосник в Колхида златно руно, ще си върне трона и ще го даде на мен.

Язон беше истински принц. Говореше царствено, наблягаше на думите и се опиваше от легендата, която разказваше. Представих си го как коленичи пред Еет сред млечните фонтани и дебнещите дракони. Брат ми вероятно го смяташе за глупав, а и за дързък.

— Почитаемите богиня Хера и бог Зевс ме благословиха. Изпратиха ме и ми помогнаха да си намеря другари. В Колхида предложих на цар Еет скъпоценности в замяна на руното, ала той отказа. Съгласи се при едно условие — да впрегна два бика и за един ден да изора и засея голяма нива. Приех, но…

— Но това се оказа невъзможно. — Думите на Медея се плъзнаха неусетно между неговите и тя продължи: — Имало заговор, за да не може да стигне до руното. Баща ми нямал намерение да се отказва, но и най-смелият и доблестен смъртен не можел да се справи със задачата. — Тя погледна Язон и докосна ръката му. — Биковете издишваха огън и бяха от остър като нож бронз: дело на бащината ми магия. Дори да успееше да ги впрегне, семената бяха следващата пречка, тъй като щяха да се превърнат в жестоки воини.

Медея не откъсваше пламенния си поглед от Язон и за да я върна към действителността, казах:

— Значи сте измислили някакъв номер.

Язон се намръщи. Той беше герой от славната златна епоха, а номерата бяха за страхливци, които нямат кураж да покажат смелостта си. Медея побърза да обясни:

— Моят любим не желаеше помощ, а аз не можех да го оставя в беда.

Думите й успяха да предизвикат умиление и Язон спря да се мръщи. Каква трогателна история: принцесата останала в краката му напук на забраната на жестокия си баща да бъде с него. Тайни нощни посещения и единствената светлина в тъмата — нейното лице… Как да й се възпротивиш?

Само че сега лицето й беше скрито и тя мълвеше сякаш на сключените си ръце.

— Имам известни познания за уменията, които владеете с баща ми. Направих една обикновена отвара, която да предпази кожата на Язон от огнения дъх на биковете.

Вече знаех коя е и кротостта й ми се струваше абсурдна — сякаш орел се мъчеше да се свие в гнездо на врабче. Обикновена отвара! Не си бях представяла който и да е смъртен да се справя с магии, камо ли да забърква магическо биле. Язон взе отново думата и разказа за семената, от които изскочили воини. Медея го научила как да ги обуздае. Хвърлил камък по тях и в гнева си те започнали да се бият помежду си. Така или иначе, Еет не давал руното. Настоявал Язон да победи безсмъртния дракон, който го пазел. Медея направила друга отвара и приспала звяра. Язон хукнал с руното и с Медея към кораба — почтеността не му позволила да остави невинно момиче в ръцете на жесток тиранин — и вече си представял как ще разказва за подвизите си на слисаните благородници и ахкащите девойки. Не благодарил на Медея и почти не я погледнал. Сякаш спасяването му от полубогиня било нейно задължение.

Медея долови неодобрението ми и взе думата:

— Доблестен мъж е той! Воините на баща ми бяха по петите ни, но той се ожени за мен още първата вечер на кораба. Щом седне на трона в Йолк, аз ще бъда неговата царица.

Стори ли ми се, или лицето на Язон посърна? Последва мълчание.

— Ами кръвта, която измих от ръцете ви? — попитах аз.

— Ще ти кажа… — промълви тя. — Баща ми побесня. Направи магия и вятърът задуха с всички сили платната на кораба му. На сутринта беше много близо до нас. Знаех, че моите магии нямат сравнение с неговите, и колкото и да беше благословен корабът ни, ние не можехме да избягаме. Единствената надежда беше по-малкият ми брат, който пътуваше с нас. Той беше наследник на баща ми и възнамерявах да го използвам като заложник. Само че баща ми беше съвсем близо и аз чувах как ни проклина от носа на кораба. Очакваше ни смърт. Беше вдигнал жезъла си и сипеше проклятие след проклятие. Обзе ме небивал страх. Не за мен, а за Язон, който нямаше никаква вина.

Медея обърна очи към любимия си, ала той гледаше огъня.

— Изведнъж бях обладана от лудост. Накарах Язон да убие брат ми, нарязах го на парчета и ги хвърлих в морето. Въпреки страшния гняв, аз бях сигурна, че баща ми ще се върне, за да го погребе както подобава. Когато дойдох на себе си, кораба му го нямаше. Ръцете ми бяха целите в кръв.

Тя ги протегна към мен, сякаш искаше да видя кръвта. Но аз бях измила кръвта.

Язон мълчеше помръкнал.

— Съпруже, нямаш вино. Ще ти налея.

Медея стана и поднесе пълната кана. Ако не бях магьосница, нямаше да забележа щипката прах, която пусна в чашата му, нито пък да чуя прошепнатата дума.

— Заповядай, моя любов! — обърна се тя и му подаде чашата.

Гласът й беше мил и придумващ като глас на загрижена майка. Язон изпи виното, склони глава унесен и тя взе чашата от ръцете му. Остави я на масата и каза:

— Нали разбираш колко му е тежко. Обвинява себе си.

— Това не е било лудост — заявих аз.

— Така ли мислиш? — Златистите й очи ме пронизаха. — Някои наричат любовта лудост.

— Ако знаех всичко това, нямаше да направя магията.

— И ти си като всички останали. Затова молещите за опрощение не бива да бъдат разпитвани за злодеянията им. Колцина биха били оправдани, ако разкрият същността си?

— Не изпитваш ли угризения?

— Мога да ридая и да трия сълзи пред теб, но предпочитам да не се преструвам. Баща ми щеше да потопи кораба. Брат ми беше войник и смъртта му е саможертва за спечелване на битката.

— Само че той не е станал жертва по собствено желание. Ти си го убила.

— Упоих го, за да не страда. Не всеки умира без болка, нали.

— Той ти е бил брат!

Очите й заблестяха като комета в нощното небе.

— Да не би животите да имат различна цена! Не мисля така!

— Не е трябвало да умре. Ти можеше да се предадеш заедно с руното. И да се върнеш при баща си.

Огънят в очите й избухна като устремена към земята изпепеляваща комета.

— Щяха да ме накарат да гледам как баща ми разчленява на късчета Язон и хората му, а след това щяха да измъчват и мен. Е? Какъв избор имах?

— От теб чух много неща за брат си, в които не ми се ще да вярвам.

— Искаш ли да ти разкажа още? Знаеш ли кой е любимият му спорт? Островът ни е посещаван от мнозина, които искат да победят злия магьосник. Баща ми пуска капитаните на корабите сред драконите, за да им се присмива, докато се опитват да избягат. Омагьосва моряците така, че нямат никаква воля, и за да забавлява гостите си, запалва някой нещастник и му се любува, докато се гърчи. Не знам какво изпитваха тези клетници, но ако баща ми ме намери, ще разбера, тъй като ще имам тяхната съдба.

Когато говореше на Язон, гласът й ромонеше омайващо. Ала самоувереността й режеше като нож. Последните й думи бяха толкова тежки и нетърпящи възражение, че смразиха кръвта ми.

— Той не би мъчил собственото си дете.

Медея се изсмя.

— Баща ми не гледа на мен като на детето си. Аз съм само нещо, от което трябва да се отърве — същото като семената воини, огнените бикове и като майка ми, която му трябваше, за да му роди наследник. Е, всичко щеше да е различно, ако не бях магьосница, но още когато бях на десет, опитомявах пепелянки и убивах и съживявах агнета само с една дума. Баща ми ме наказваше и твърдеше, че никой няма да ме иска за жена. Всъщност се боеше, че ще издам тайните му на съпруга си.

Спомних си думите на Пазифая: Еет не харесва жени…

— Желанието на баща ми беше да ме продаде срещу екзотични отрови на някой бог, който е магьосник. Не можа да намери друг, освен брат си Персей. Но той има за съпруга някаква шумерска богиня, която държи в окови. Моля се всяка вечер звярът да не ме пожелае.

Хермес ми беше разказвал за Персей и труповете в палата му, а Пазифая беше споменала, че не мога да си представя какво правела, за да е щастлив…

— Странно, но Еет винаги е мразел Персей. — Думите ми прозвучаха едва чуто.

— О, вече не е така. Те са близки приятели и разговарят само за това как ще съживят мъртвите и ще свалят Олимп.

Изтръпнах. Не чувствах нищо, все едно бях голо зимно поле.

— Язон знае ли за това?

— Разбира се, че не. Как може да питаш! Инак всеки път, когато ме погледне, ще мисли за отрови и горяща плът. Мъжете харесват свежи и росни като новопоникнала трева жени.

Тя или не беше видяла тревожното изражение на Язон, или се правеше, че не го забелязва. Та той вече те избягва…

Медея стана. Роклята й блестеше като хребет на вълна.

— Баща ми още ни преследва. Трябва веднага да заминем за Йолк. Дори той не може да победи тамошната армия начело с богинята Хера. Ще се наложи да се върне. Язон ще стане цар, а аз царица.

Погледът й направо изгаряше. Думите й бяха като тежките камъни, с които градеше бъдещето. Приличаше ми на човек, който виси над бездна и всеки миг ще падне. Беше млада, по-млада от Главк, когато се запознахме.

Язон все така спеше с отворена уста.

— Сигурна ли си в чувствата му?

— Да не би да намекваш, че не ме обича? — рязко попита тя.

— Той е все още дете, а е и смъртен. Не би могъл да разбере нито теб, нито магиите ти.

— Не се налага да ги разбира. Женени сме, аз ще му родя наследници и той ще забрави всичко — все едно е имал видение по време на силна треска. Ще бъда добра съпруга и животът ни ще бъде песен.

Докоснах ръката й. Кожата й беше хладна, сякаш беше вървяла дълго сред вятъра.

— Племеннице, боя се, че не виждаш нещата в истинския им вид. Пристигането ти в Йолк може да се окаже не толкова желано.

— Какво имаш предвид? — отдръпна ръката си тя. — Аз съм достойна за Язон принцеса.

— Ти си чужденка. — Вече виждах как капризните благородници очакват Язон и се надпреварват да се сдобият с част от славата на новия герой, като му предлагат дъщерите си. — Ще бъдеш мразена. И по-лошо — ще бъдеш обект на наблюдение и подозрение, тъй като си дъщеря на магьосник и си като него. Живяла си само в Колхида и не знаеш за страха на смъртните от фармакея. Ще те саботират на всяка крачка. Нищо че си помогнала на Язон. Дори могат да използват тази помощ като доказателство, че в теб има нещо противоестествено.

Тя ме гледаше учудено, ала аз продължих да говоря. Думите ми се лееха и подклаждаха недоумението й.

— Там няма да намериш спокойствие и мир, но може да се освободиш от жестокостите на баща си, които не съм в състояние да премахна с магия. Според него магьосничеството не се учи. Това не е вярно. Той е криел уменията си от теб, ала аз ще те науча на вещерство и когато се появи, двете ще го спрем и отпратим.

— Ами Язон? — попита Медея след дълго мълчание.

— Нека си остане герой. Ти си различна.

— Защо?

Вече я виждах как седи до мен, надвесена над лилавата самакитка и черните корени на молито. Аз можех да я спася от позорното минало.

— Защото си магьосница. Възможностите ти нямат граници. Ти ще отговаряш само пред себе си.

— Като теб, така ли? Жалка изгнаница, която вони на самота? — Тя забеляза смаяното ми изражение и добави с вирнат нос: — Мислиш си, че като си заобиколена с разни твари, не си сама? Кого заблуждаваш? Познаваме се от съвсем скоро и вече ме убеждаваш да остана при теб! Уж за да ми помогнеш, но всъщност помагаш на себе си. Мила ми племеннице, ще бъдем неразделни приятелки и заедно ще правим магии. Ето как ще запълвам бездетния си живот. Само че аз няма да се обрека на такова безсмислено съществувание!

Тя разголи душата ми и аз се видях в нейните очи: огорчена, изоставена старица, паяк, който се кани да погуби живота й. Надигнах се с пламнало лице и възразих:

— Всякак съм по-добре, отколкото да съм жена на Язон. Сляпа си и не виждаш, че той е едно мекотело. Вече те избягва, а сте женени от три дни. Ами след година? Мъжът ти се ръководи от самолюбието си и ти си му много удобна. В Йолк ще зависиш от благоразположението му, а колко време ще продължи то, след като се разчуе за смъртта на брат ти, която ще бъде изтълкувана като проклятие за царството?

— Никой няма да узнае за смъртта на брат ми — просъска Медея. — Заклех моряците на кораба да я пазят в тайна.

— Такава тайна не може да бъде опазена. Не го разбираш, защото си още дете. Слухът ще се разнесе и… Язон да му мисли: „Велики царю, ти не си виновен за смъртта на момчето, виновна е чуждоземната вещица, която пролива кръвта на брат си. Какво по-голямо зло от това! Изгони я да не мърси земята ни и си вземи по-добра жена“.

— Язон никога няма да ги послуша! Аз му помогнах да вземе руното. Той ме обича!

Моите нападки я озлобиха още повече. Сигурно така съм изглеждала в очите на баба ми, когато й казах, че се чувствам като черупка, а тя ми обясни за нищото и въздуха: Това са две различни неща.

— Медея, ти си млада. Йолк ще те съсипе и състари. Там не ще намериш спокойствие.

— Всеки ден остарявам и нямам като теб години за губене. Колкото до спокойствието, то е вид окови. Нека застанат срещу мен. Няма да ми отнемат Язон, тъй като ще използвам всичките си умения, за да им попреча.

Споменеше ли името му, в очите й проблясваха ослепителни искри. Беше го уловила като орел плячка и нямаше пускане.

— Ако опиташ да ме задържиш на острова, ще се преборя и с теб.

Аз бях богиня, а тя смъртна, но това нямаше да я спре да застане срещу целия свят.

Язон се размърда. Въздействието на прахчето беше отслабнало и затова побързах да кажа:

— Племеннице, няма да те задържам насила. Но ако някога…

— Никога! Повече не искам нищо от теб.

Тя поведе Язон към брега. Не ядоха повече, не си починаха, дори не изчакаха зората. Отплаваха в мрака, следвайки пътеката на забулената луна и негаснещата златиста светлина на очите на Медея. Стоях зад дърветата на брега, за да не ме види и да се разбеснее, но тя така и не се обърна.

Пясъкът беше хладен и звездното сияние галеше кожата ми. Вълните отмиха стъпките им и аз затворих очи, за да се насладя на соления мирис на водорасли, който носеше бризът. Дочух съзвездията да се завъртат в далечните си пътеки и дълго стоях така, изпращайки мислите си към морските вълни.

Не чух шум от гребла, плющене на платна, нито пък гласове. Но усетих приближаването му. Отворих очи.

Вирнатият нос на кораба пореше вълните. Той стоеше отпред и лицето му сияеше на фона на задаващата се зора. Усетих надигналата се в гърдите ми радост — чувството беше толкова старо и силно, че чак ме заболя. Моят брат.

Той вдигна ръка и корабът замръзна на място.

— Цирцея! — Гласът му проехтя като удар върху бронз. — Дъщеря ми била на острова.

— Да.

Задоволството от отговора се изписа на лицето му. Когато беше дете, главата му ми се струваше фина и нежна, като от стъкло, и когато спеше, често прокарвах пръсти по овала й.

— Знаех си. Отчаяна е и се чуди как да се измъкне, ама ето че я хванах. Братоубийството ще я преследва цял живот.

— Съжалявам за сина ти.

— Тя ще плати за постъпката си. Кажи й да дойде.

Гората зад мен се стиши. Животните залегнаха и не смееха да шукнат. Като малък, брат ми скланяше глава на рамото ми и гледаше как гларусите се гмуркат за риба. Смехът му беше кристален като слънцето в ранно утро.

— Знаеш ли, че се запознах с Дедал? — попитах аз.

— Как така? Той е мъртъв от години. Къде е Медея? Веднага да дойде!

— Тя си тръгна.

Сигурна съм, че нямаше да се учуди толкова много дори да бях превърнала морето в скала. Лицето му запламтя от ярост.

— Как така? Пусна я да замине?

— Тя не искаше да остане.

— Не искаше?! Тя е престъпница и измамница. Твой дълг беше да я задържиш, докато дойда!

За пръв път го виждах толкова разгневен. Всъщност никога не го бях виждала ядосан. Въпреки това беше красив като вълна сред морска буря. Можех да го помоля да ми прости и да кажа, че племенницата ми ме е измамила — нали бях глупавата му сестра, която се доверява на всекиго и не съзира подмолностите на живота. Той щеше да слезе на брега и двамата щяхме… Не можах дори да довърша мисълта си. Гребците седяха на местата си и не помръдваха. Не смееха да прогонят с ръка дори досадните мухи, камо ли да се почешат. Гледаха право пред себе си с безизразни лица. Ръцете им бяха в белези. От изгаряния.

Вятърът плющеше и носеше гневните му думи.

— Ще те накажа!

— Не можеш. В Колхида командваш ти, но това е Еея.

Той отново не можеше да повярва на ушите си и извика с изкривено от злоба лице:

— Не си мисли, че дъщеря ми ще избяга! Съвсем скоро ще бъде в ръцете ми!

— Може би. Но няма да ти е лесно. Дъщерята ти прилича на теб, Еет, като две капки вода сте. Съдба! И тя, и ти ще трябва да се примирите с нея.

Той се изсмя и вдигна ръка, мъжете загребаха в съвършен синхрон и корабът го понесе надалеч от мен.