Маделин Милър
Цирцея (2)

Втора глава

Разчу се, че един от чичовците ми ще бъде наказан. Не го бях виждала, но многократно бях чувала да споменават името му не с добро. Прометей. Преди много, много време, още когато хората се свивали и зъзнели в пещери, той се възправил срещу Зевс и ги дарил с огъня. От светлината се породило изкуството, както и всички благини на цивилизацията. Зевс не искал това да се случи и Прометей бил затворен в най-дълбоката пещера на подземния свят, където чакал наказанието си.

И така, един ден Зевс ни извести, че е дошло време за налагане на наказанието. Чичовците ми хукнаха с веещи се бради към двореца. Те бяха пъстроцветна група: речни божества с мускули като дървесни стволове, просмукани от сол морски богове с оплетени в брадите раци, старци с провиснали коси и тюленово месо между зъбите. Повечето всъщност не ми бяха чичовци, а нещо като прабратовчеди. И те като баща ми, дядо ми и Прометей бяха титани и бяха преживели войната между боговете. С други думи, бяха оцелелите, успели да стигнат до споразумение с мълниите на Зевс.

Титаните се появили първи в зората на света. Моят прачичо Кронос дочул пророчеството, че един ден негово дете ще го свали от власт. Когато жена му Рея родила първото им дете, той го грабнал от ръцете й и го погълнал. Така постъпил и със следващите четири, докато отчаяната Рея не му подала увит камък и така било спасено бебето Зевс, което било отгледано в пълна тайна в планината Дикте. Когато пораснал, Зевс се разбунтувал, сграбчил мълниите в небето и натъпкал отровни билки в гърлото на баща си. Той повърнал братята и сестрите му и всички се наредили на троновете на връх Олимп, като се нарекли олимпийци.

Старите богове се разединили. Мнозина подкрепили Кронос, а баща ми и дядо ми застанали на страната на Зевс. Говореше се, че направили този избор, тъй като Хелиос ненавиждал прекалената гордост на Кронос, но се носеха и слухове, че пророческата дарба му подсказала изхода на войната. Битките възпламенили небесата, въздухът горял и боговете деряли с нокти враговете си. Земята подгизнала от кипяща кръв, която дала живот на редки цветя. Зевс победил и оковал противниците си, лишил титаните от власт и ги пратил да слугуват на братята, сестрите и децата си. Чичо Нерей, някогашният господар на моретата, станал лакей на новия им бог Посейдон. Чичо Протей загубил палата си, а жените му станали робини на любовта. Само баща ми и дядо ми се отървали без никакви наказания.

Титаните негодували и нямало за какво да са благодарни. Всички знаели, че Хелиос и Океан обърнали хода на войната и следвало Зевс да им даде власт и правомощия, но той се страхувал, тъй като могъществото им се равнявало на неговото. Очаквали баща ми да избухне и да се опълчи, ала Хелиос се завърнал в палата под земята, далеч от яркия взор на Зевс.

Минали векове. Раните на земята заздравели и мирът продължавал. Ала дрязгите между боговете са безсмъртни като плътта им. На всяко пиршество чичовците ми наобикаляха Хелиос, свеждаха очи и го слушаха с внимание и уважение. Пресушаваха бокали с вино, а факлите тлееха. Шепнеха, че са отново силни, че огънят на баща ми можел да стори чудеса и че той бил най-великият от старото поколение — по-велик от Океан, та дори и от Зевс.

Хелиос се усмихваше.

— Братя мои, що за приказки са това? Няма ли достатъчно от всичко за всички? Зевс се справя добре.

Ако го беше чул, великият бог щеше да е доволен. Само че не би забелязал неизказаните думи, които бяха изписани на лицето на баща ми, виждах ги само аз.

Да, Зевс се справяше добре. Засега…

Чичовците ми потриваха ръце и се усмихваха. После си тръгваха, приведени под тежестта на големите надежди за онова, което титаните биха могли да направят, ако отново имаха власт.

Това беше моят пръв урок. Под гладкото лице на нещата винаги се крие друго лице, което дебне как да раздели света на две.

 

 

Чичовците ми се скупчиха в палата. Гледаха тревожно и споделяха, че наказанието на Прометей е знак, че Зевс се опълчва срещу нас, че олимпийците никога няма да бъдат истински щастливи, ако не ни унищожат докрай. Трябва да защитим Прометей или пък не — трябва да застанем срещу него, та да се спасим от мълниите на Зевс…

Седях както винаги в краката на баща ми. Не смеех да шукна, за да не ме отпратят. Усещах как в гърдите ми се надига едва сдържано вълнение: войната се възобновяваше, палатът се тресеше от мълнии, Атина, войнстващата дъщеря на Зевс, ни гонеше с копие в ръка заедно с Арес, нейния колега по вероломство. Щяха да ни оковат и хвърлят в огнени ями и това щеше да бъде нашият край.

Баща ми говореше спокойно.

— Прометей ще бъде наказан, защото го е заслужил. Няма защо да разбунваме нещата.

Чичовците ми замърмориха. Наказанието щяло да бъде публично! Какво унижение! Така искат да ни дадат урок — вижте какво ще сполети всеки непокорен титан!

Светлината, която струеше от баща ми, засвятка в бяло.

— Братя, това е наказанието на един отстъпник! Прометей беше подведен от глупавата си обич към смъртните. Това няма общо с титаните. Ясно ли е?

Чичовците ми кимнаха. Бяха разочаровани, но и им олекна. Засега нямаше да се пролива кръв.

 

 

Наказание на бог беше нещо ужасно и се случваше рядко. Какво ли не се говореше в палата. Имаше толкова много адски мъчения… Дали щеше да умре на огнено колело, от ножове, от мечове или нажежени шишове? Или щяха да отрежат ръцете и краката му? Наядите бяха замрели в очакване. Речните божества стояха със застинали от вълнение лица. Нямате представа колко много се страхуват боговете от болка! Тя им е толкова чужда, че целите тръпнат от ужас, когато виждат някой да страда.

В уречения ден портите на бащиния ми палат бяха широко отворени. На стените горяха огромни, украсени със скъпоценни камъни факли, а покрай тях се тълпяха нимфи и богове. Слабичките дриади прииждаха от горите, а ореадите слизаха от чукарите.^[1] Майка ми и сестрите й наяди също бяха там. Широкоплещестите речни богове седяха до белите като риби морски нимфи. Дойдоха дори титаните — баща ми, Океан, често променящият образа си Протей, морският старец Нерей, леля ми Селена, която преминава със сребърните си коне по нощното небе, и четирите ветрове, предвождани от ледения ми вуйчо Борей. Хиляди любопитни очи. Липсваха само Зевс и неговите олимпийци. Те пренебрегваха нашите подземни сбирки. Носеше се слух, че били организирали тяхно наказание горе, в облаците.

За изпълнението на нашето наказание отговаряше една от фурните — богините на изтезанията в подземното царство. Баща ми беше на обичайното си най-видно място, а аз стоях пред тълпата и не откъсвах очи от вратата. Наядите и речните богове бяха зад мен и не спираха да се бутат и бъбрят. Вместо коси имали змии! И опашки на скорпион, а от очите им капела кръв.

Фурията застана на прага. Лицето й беше сурово и свирепо, сякаш издялано от скала. На гърба й стърчаха черни крила на хищна птица. От устата й се подаваше раздвоен език, а на главата й се виеха тънки и зелени като червеи змии.

— Водя затворника!

Грубият й глас отекна в тавана като вой на преследвано от зверове куче. В дясната си ръка държеше камшик, който се влачеше по пода, а с другата стискаше тежкия синджир, за който беше вързан Прометей. На очите му имаше дебела бяла превръзка. Туниката му висеше на парцали, краката и ръцете му бяха вързани, но той не се спъваше. Една от лелите ми прошепна, че оковите били направени от самия бог на огъня и ковашкото изкуство Хефест, така че и Зевс не би могъл да ги счупи. Фурията литна на хищническите си криле и дръпна синджира. Прометей увисна на опънатите си и разранени ръце. Дори аз, която не познавах кой знае колко болката, усетих страданието му.

Очаквах баща ми или някой друг от боговете да каже поне една добра дума на признание — та нали Прометей принадлежеше към тяхното семейство. Но никой не продумваше и той висеше сам и низвергнат.

Фурията не беше по приказките. Тя беше богиня на мъченията и разбираше само езика на жестокостта. Камшикът заплющя все едно някой чупеше дъбови клони. Прометей се олюля от ударите и под мишницата му зейна голяма колкото ръката ми рана. Всички ахнаха и от секналия им дъх се чу съскане като от плисната върху горещ камък вода. При следващия удар — фрас! — от гърба на Прометей провисна кървава плът. Фурията не спираше да върти камшика, ударите се кръстосваха и разраняваха все повече тялото му. Чуваше се само сподавеното му рязко поемане на дъх. Жилите на врата му бяха изпъкнали до скъсване. Някой ме бутна, за да вижда по-добре.

Раните на боговете зарастват бързо, но фурията си знаеше работата и действаше светкавично. Не спираше да удря. Камшикът подгизна от кръв. Знаех, че боговете кървят, ала за пръв път го виждах. Прометей беше един от най-великите сред нас и капките, които се стичаха, бяха златни. Гърбът му заблестя, ала фурията не спираше. И така часове наред, а може би и дни. Само че дори боговете се отегчават от продължителен бой с камшик. Страданието и кръвта им дойдоха в повече и те се замислиха за удобствата на меките червени дивани, за очакващия ги пир и започнаха да се изнизват един по един. Фурията замахна още веднъж и също си тръгна — беше заслужила голямо угощение след толкова много труд.

Превръзката на очите на чичо ми се беше смъкнала. Те бяха затворени и главата му беше клюмнала. Гърбът му блестеше на златни ивици. Чичовците ми бяха споменали, че Зевс му позволил да се моли на колене за смекчаване на наказанието, ала той отказал.

Останах само аз. Носеше се тежкият като мед мирис на божествена кръв, която продължаваше да се стича по тялото му. Усещах силното биене на пулса си. Дали Прометей знаеше, че съм там? Направих крачка към него. Гърдите му се повдигаха и спускаха с тихо хриптене.

— Божествени Прометей… — Гласът ми едва се чу в огромната зала.

Той вдигна глава и отвори очи — красиви, големи и тъмни, с дълги ресници. Лицето му беше гладко и без брада, но от него се излъчваше онова древно достолепие, което бе присъщо на моя дядо.

— Да ти донеса ли нектар?

— Бих бил благодарен.

Гласът му беше звучен, плътен и думите проехтяха като в дълбока бъчва от прастаро дърво. За пръв път го чух да говори, тъй като не беше продумал по време на мъчението.

Тръгнах забързано по коридора към залата, в която боговете се смееха и пируваха. Фурията вдигаше наздравица с огромен инкрустиран със злобно горгонско лице бокал. Тя не беше забранила общуването с Прометей и въпреки това си представих как крещи името ми със злокобния си глас, как оковите дрънкат на ръцете ми и по гърба ми плющи камшик, макар че никога не бях удряна, нито пък бях виждала цвета на кръвта си.

Треперех като лист и стисках чашата с две ръце. Какво щях да кажа, ако ми поискат обяснение? Добре че никой не ми обърна внимание.

Прометей беше затворил очи и раните му блестяха на светлината на факлите.

— Не спя — рече той. — Би ли доближила чашата до устните ми?

Изчервих се, тъй като не се досетих, че не можеше да я държи.

Подът беше целият в кръв. Доближих чашата и той отпи. Кожата му беше нежна, с цвят на лъскав орех. Ухаеше на зелен мъх след дъжд.

— Ти си дъщеря на Хелиос, нали?

— Да.

Въпросът ме прободе. Ако приличах на другите дъщери, той нямаше да го зададе, тъй като щях да искря от наследената бащина красота.

— Благодаря за добрината ти.

Не знаех дали съм добра, бях толкова объркана. Прометей говореше внимателно, почти неуверено, а простъпката му беше толкова смела! Какво противоречие между дръзките действия и дръзките маниери…

— Гладен ли си? Мога да ти донеса нещо за ядене.

— Едва ли ще някога ще бъда гладен.

Това беше нормално за нас, боговете. Ние се храним, докато спим — не че трябва, а само защото това е едно от най-големите удоволствия. Ако сме достатъчно упорити, един ден можем да решим повече да не слугуваме на стомасите си. А Прометей беше повече от упорит. Бях прекарала достатъчно време в нозете на баща си, за да усещам дъха на истинската сила. У някои от чичовците ми той беше почти неуловим, по-слаб и от лъха на столовете, на които седяха. От дядо Океан се носеше силно ухание на дълбоко речно дъно, от татко — на буйни лумнали пламъци, а в залата с Прометей се носеше аромат на зелен мъх.

— Помогнал си на смъртните, нали, и затова си наказан — осмелих се да кажа.

— Да.

— А как изглеждат те?

Детски въпрос, но Прометей заговори сериозно:

— Труден въпрос. Те са различни. Единственото, което е общо за всички, е смъртта. Знаеш ли тази дума?

— Знам я. Но не я разбирам.

— Никой бог не я разбира. Телата им се разпадат, душите им се превръщат в студен дим и отлитат в подземния свят. Там не ядат, не пият и не усещат топлина. Всичко, което докосват, им се изплъзва.

Потръпнах от ужас.

— И как понасят всичко това?

— Нямат избор.

Факлите гаснеха и сенките ни обгръщаха като тъмни вълни.

— Истина ли е, че си отказал да се помолиш за по-леко наказание? И че сам си признал на Зевс за деянието си?

— Истина е.

— Защо го направи?

Той задържа погледа си върху мен.

— Ти как мислиш? Защо един бог би постъпил така?

Газех кръвта му и не можех да кажа, че за мен това е лудост.

— Не всички богове са еднакви — добави Прометей.

Замълчах. В коридора се дочу вик и той рече:

— Време е да си вървиш. Алекто не обича да ме оставя дълго сам. Жестокостта й расте неудържимо като плевел и трябва бързо да бъде покосена.

Колко странно се изразяваше. Всъщност той беше покосеният. Харесах думите му, все едно споделяше тайна за нещо, което приличаше на камък със скрити семена.

— Е, тогава ще тръгвам. Надявам се, че ще си добре.

— Доколкото мога. Как се казваш?

— Цирцея.

Усмихна ли се, или само ми се стори? Вероятно си въобразявах, тъй като ми се искаше да съм му донесла малко облекчение. Треперех от вълнение — постъпката ми надминаваше всичко сторено от мен досега. Излязох през обсидиановите врати. Боговете ядяха, пиеха и се веселяха, полегнали в скутовете си. Никой не беше забелязал отсъствието ми. Та коя бях аз? Едно нищо. Нимфа сред хилядите нимфи.

Нещо зажужа в гърдите ми — досущ пчелен кошер при първия пролетен полъх. Отидох в съкровищницата на баща ми с бляскавите й богатства: златни чаши с формата на глави на бик, огърлици от лапис и кехлибар, сребърни съдове и купи от кварц с дръжки като лебедови шии. Харесвах най-много камата с издялкана лъвска глава на дръжката от слонова кост. Беше дар от един цар, който се надявал да спечели благоволението на баща ми, ала не успял.

Взех камата и отидох в стаята си. Бронзовият ръб на острието проблясваше на светлината на свещите и лъвската глава се зъбеше. Дланта ми беше мека и гладка. Тя никога нямаше да има белези или трайни рани, нямаше и да остарее. Осъзнах, че не се страхувам от болката, а от това, че камата ще мине през плътта ми като през дим.

Кожата се отдръпна и ме проряза силна пареща болка от металното острие. Все едно ме удари гръм. Моята кръв беше червена, тъй като не притежавах божествеността на чичо ми. Раната започна да се затваря и докато я гледах, ми хрумна една мисъл. Неудобно ми е да я споделя, тъй като е наистина елементарна — все едно съм дете, изведнъж открило, че има ръка. Не че не бях дете.

Мисълта беше следната: животът ми тънеше в мрачни глъбини, ала аз не бях част от тях. Аз бях само едно създание в тях.