Фредерик Форсайт
Лисицата (9)

9.

Ако изобщо носят вратовръзка, за ловенето мъже по света това е платнена лента, преметната около врата под яката, завързана отпред и висяща на гърдите. Носещият я сам избира десена и шарката, ако има такава. В Англия обаче вратовръзката може да е нещо повече.

Десенът и цветовете на райетата или втъканият в плата мотив само за миг могат да покажат къде е завършил мъжът, в коя военна част е служил или в кой клуб членува. Това е нещо като шифър, като парола за разпознаване.

Джулиан Маршал несъмнено беше учил в „Итън“, едно от най-престижните частни училища във Великобритания. А неговите питомци имат право да носят така наречената стара итънска вратовръзка. Вратовръзките всъщност са три: стандартна черна на бледосини райета и две още по-престижни, защото показват спортни успехи в училището.

Първо, итънската крикетна вратовръзка: лилава на пурпурни и зелени райета, разделени с тънки златни линии, цветове, които толкова не си отиват, че трябва да е нарочно. Носят я възпитаниците, които са играли в училищния отбор по крикет. Носеше я и фигурата на снимката.

И после, итънската викингска вратовръзка: тъмночервени и черни райета със светлосини линии за онези, които са били в отбора по гребане. Двата спорта се практикуват през летния срок и затова са несъвместими.

Сър Ейдриън си спомняше как преди години бяха стояли на брега на Темза при Хенли с негов колега от МИ6, който имаше вила край реката, и бяха гледали как Итън печели Купата на принцеса Елизабет. В итънския отбор се състезаваше съвсем младият тогава Джулиан Маршал.

Преди да стигне до цюрихското летище, той осъзна, че не е търсил където трябва. Беше си мислил, че предателят е от висшия ешелон на властта. Точно така искаше да го накара да смята Крилов и затова бяха положили такива усилия да подкупят хер Фрич да пусне слуха за несъществуващата банкова сметка и измисленото посещение на реален британски държавен служител. Едва не го бяха надхитрили. Уестън обаче бе пропуснал, че в сърцето на британската система съществува още една категория — невидимият служител.

Като фанатичен наблюдател на живота, сър Ейдриън беше забелязал, че високопоставените често пренебрегват армията от добри и предани мъже и жени, които всъщност движат търговията, занаятите и управленската дейност: шофьори, секретари, стенографи, фотокопието, архивисти, преводачи, дори сервитьори.

Те идваха и си отиваха, чакаха и сервираха, и обикновено не им обръщаха внимание. Само че тези хора не бяха дървени статуи. Имаха очи и уши, мозъци, които помнеха и правеха изводи, и определено бяха способни да се почувстват оскърбени, пренебрегнати, подценени от арогантните сноби.

Нямаше съмнение, че името „Чандлърс Корт“ е било предадено на руснаците. Но кой от служителите беше изменникът? Що се отнасяше до мотива, той все още клонеше към подкупа, при това далеч по-малко от пет милиона долара. Но къде в уайтхолската копа сено се намираше тази невидима игла? По време на службата му в МИ6 бяха разкрили изтичане на информация и сър Ейдриън използва хитрост, за да изобличи предателя. Сега се налагаше пак да я приложи.

По време на обратния полет до „Хийтроу“ мислите му се върнаха към единственото заседание, на което мимоходом бяха споменали Чандлърс Корт. Някой от присъстващите трябваше да го е чул и да е записал името на мястото, където бяха осигурили безопасността на младежа по прякор Лисицата.

Кои бяха присъствали? Е, ръководителите на четирите разузнавателни служби: МИ6, МИ5, ЦПК и Обединения разузнавателен комитет. Всичките с най-високо ниво на достъп до класифицирана информация. Но кой седеше зад тях и безшумно стенографираше?

Там бяха и двамата министри от кабинета, на вътрешните и външните работи, всеки с малък екип сътрудници.

От руския удар срещу Чандлърс Корт бяха изтекли четири дни. Сър Ейдриън не се съмняваше, че Крилов вече е наясно с катастрофалния резултат от въоръженото нападение. Поне там го бяха подценили те. Сигурно можеше да ги подмами да го направят пак. Щеше да е логично да премести своя феноменален хакер на друго място. Затова той щеше да направи тъкмо обратното.

Във всеки случай скоро след неуспешната атака Уестън се беше посъветвал по този въпрос с доктор Хендрикс. Компютърният спец от Челтнам го помоли да не мести семейството, стига да е възможно. За тези няколко седмици ученият се бе превърнал във втори баща за младежа. Всеки път, щом го преместели или настъпела бъркотия в неговия свят, Люк Дженингс изпадал в психическа криза. А тъкмо му били възложили да хакне друга база данни и той работел по тази задача.

По време на едно от посещенията си сър Ейдриън с одобрение отбеляза задълбочаващата се връзка между двамата. Отдал целия си живот на компютрите, доктор Хендрикс формално беше много по-напред от тийнейджъра. Но нито той, нито който и да е друг от ЦПК можеше да се мери с шестото чувство на младежа, когато ставаше въпрос за проникване през изумителното сложните защитни стени, пазещи най-големите тайни на великите сили. Докторът би могъл да се засегне. Други определено щяха. Но великодушната душа на Джеръми Хендрикс се изпълваше с бащински чувства към подопечния му млад гений. Люк Дженингс явно му отвръщаше с благодарност. Той получаваше ежедневна подкрепа, на каквото никога не се бе радвал от покойния си баща. Винаги отхвърлян, той живееше в собствения си свят. Майка му можеше да го закриля, да защитава деликатността му като кокошка — своето пиленце, ала не можеше да го подкрепя, защото неговият свят й беше напълно непонятен, както и за Уестън и всичките бивши учители на Люк. Единствено с доктор Хендрикс младежът най-после имаше общ език. Затова и мнението на компютърния специалист бе важно за сър Ейдриън. Щом момчето щеше да се депресира, не биваше да го местят от Чандлърс Корт. Люк Дженингс трябваше да си остане там.

Като имаше предвид съвета на доктор Хендрикс, Уестън се зае да подготви опита си да извади от равновесие Крилов. Щеше да се престори, че мести хлапето, и да разпространи тази информация. Щеше да избере четири обекта. Но първо му предстояха някои проверки. Започна с дългия списък на контактите си. Четири къщи в провинцията, всички разположени в собствени имоти.

Навремето, когато имаше ловджийски пушки и приемаше покани за лов на фазани и пъдпъдъци, сър Ейдриън се беше запознал с десетина-петнайсет собственици на такива къщи. Обади се на четирима от тях и ги помоли за услуга. Всички се съгласиха. Единият дори подхвърли, че можело „да е забавно“. „Нощните вълци“ в хартфордшърската морга едва ли смятаха така.

Втората му задача беше да се срещне отново с директора на Силите за специални операции.

 

 

Бригадният генерал се държеше любезно, но укорително.

— Командирът на Полка не е много доволен — отбеляза военният. — Мислеше си, че хората му провеждат учение по охрана на тричленно семейство и трима експерти, пък те си играят на битката при Сталинград.

— Там силите са били равностойни — възрази сър Ейдриън. — В Чандлърс Корт не поехме никакви рискове. Но моля, предайте моите извинения в Полка. Нямах представа, че убийците са открили обекта. Ако знаех, той изобщо нямаше да е там. Къщата щеше да е празна. Сега най-вероятно ще последва съвсем различен сценарий.

И изложи предложението си. Директорът на ССО го обмисли.

— Препоръчвам СРП. И той е базиран в Хартфордшър. В Кредънхил. Предлагам по двама души на къща. Така ще могат да дежурят на смени.

Заедно със СВВС и Специалната военноморска служба Специалният разузнавателен полк е едно от трите бойни подразделения на британските ССО. Сред неговите „специалитети“ са незабелязаното проникване и невидимостта. Добавете към това и наблюдението отблизо (незабележимо). СРП обикновено се стреми да избягва преките сблъсъци, но при нужда е не по-малко смъртоносен от другите две звена.

Последва нов криптиран разговор между командира на СРП в кредънхилската база и директора на ССО. Позоваването на желанието на премиера да бъде оказана подкрепа на нейния съветник по сигурността за пореден път реши проблема.

През следващото денонощие в домовете на съответните домакини — имение, чифлик и две ферми — пристигнаха и бяха посрещнати любезно четири двойки неочаквани гости. И четирите къщи бяха големи и просторни, разположени навътре в имотите, така че всеки непознат посетител, да не говорим за чужденец на разузнавателна операция, веднага щеше да бъде забелязан. Бойците се настаниха, обиколиха околните райони и избраха наблюдателните си пунктове, всички разположени на възвишения, от които се виждаше цялата площ на имотите. После започнаха да се редуват на пост.

Сър Ейдриън се беше спрял на четирима от участниците във въпросното заседание на Съвета за национална сигурност. Това бяха напълно невинният Джулиан Маршал, министрите на вътрешните и външните работи и председателят на Обединения разузнавателен комитет. Уестън познаваше и четиримата, но двамата политици — не много добре.

Прати на всеки от тях лично писмо и означи плика така, че да го отвори само посоченият отпред получател. След като бъдеше прочетено, писмото щеше да бъде видяно само от още един човек, надежден секретар, отговарящ за класифицираната кореспонденция.

В писмата сър Ейдриън обясняваше, че в Чандлърс Корт е имало инцидент и че смята за разумно да премести младия хакер, главното действащо лице в операция „Троя“. След това разкриваше новото му местонахождение, само че във всеки от четирите текста посочваше различен адрес. За яснота ги означи за себе си като А, Б, В и Г.

Уестън умееше да чака. Голяма част от шпионажа се свежда до чакане и той беше прекарал живота си в този занаят. Това усещане е познато на въдичарите — часовете, в които се опитваш да не задремеш, да не откъсваш очи от плувката, наострил уши за звъна на камбанката, завързана на върха на пръта. Подобно е и залагането на капан, обаче постоянно има фалшиви аларми. Всяка от тях трябва да се провери, но заложилият капана всъщност очаква нещо друго.

Не се наложи да чака дълго. Както се бяха уговорили, позвъни му командирът на Полка в Кредънхил.

— Моите момчета ми съобщиха, че били под наблюдение. Някой обикалял в гората, оглеждал къщата с бинокъл. Естествено, хората ми са останали незабелязани. Искате ли да го заловят? Само кажете.

— Благодаря, полковник. Получих каквото ми трябва. Струва ми се, скоро ще ви докладват, че натрапника вече го няма.

Полковникът беше назовал къща С — Пърсимън Грейндж в Уилтшър. Преди години по време на еднодневен лов с още седем души сър Ейдриън бе свалил в чифлика петдесет фазана. Там живееше пенсиониран посланик в столица зад Желязната завеса заедно със страдащата си от артрит съпруга и некрасивата си дъщеря.

Пърсимън Грейндж беше мястото, посочено в писмото до министъра на вътрешните работи. Уестън трябваше да поговори с него.

 

 

Срещнаха се след като министърът приключи частния си обяд в „Брукс“. Уединиха се в библиотеката, от чиито стени ги гледаха портретите на членовете на Дружеството на дилетантите.

— Непременно трябва да знам кой може да е виждал онова писмо, след като сте го прочели, господин министър.

Мъжът беше двайсет години по-млад от него, амбициозен и обещаващ, един от онези, на които министър-председателката бе поверила висок пост, и той се оказваше достоен за него въпреки младостта си.

Разговорът не продължи много. Нямаше защо да си губят времето.

— След като го прочетох, писмото е било архивирано — отвърна вътрешният министър. — В единствения екземпляр, който ми пратихте, без копия. В секретния архив. От личния ми секретар Робърт Томпсън.

Освен ако не се беше случило нещо много по-лошо, сър Ейдриън вече знаеше кой е предателят.

 

 

Робърт Томпсън беше държавен служител и получаваше заплата като такъв. Не живееше в богаташки квартал като Челси, Найтсбридж или Белгрейвия, а на юг от реката в Батърси. Документите показваха, че е вдовец с десетгодишна дъщеря. Сър Ейдриън почука на вратата на апартамента точно след 20:00. Отвори му мъжът, с чието досие се бе запознал.

Четирийсетинагодишният Томпсън изглеждаше уморен и напрегнат. Нямаше и следа от дъщеря му. Джесика можеше да гостува с преспиване при своя съученичка. Когато видя Уестън на прага си, в очите му проблесна нещо. Не изненада, нито угризение, а примирение. Каквото и да беше вършил, всичко приключваше и той го разбираше.

Законите на любезността бяха спазени. Томпсън покани Ейдриън Уестън в дневната си. Двамата останаха изправени. И сега нямаше защо да си губят времето.

— Защо го направихте? Не ви ли плащаме достатъчно?

В отговор Томпсън се тръшна на един от фотьойлите и скри лицето си в шепи.

— Заради Джесика.

Аха, дъщерята. Може би по-добро училище. По-екзотични ваканции. В тропиците. За да не изостава от по-заможните си приятелчета. Уестън забеляза снимка в рамка на една масичка. Момиченце с лунички, плитки и доверчива усмивка. Момиченцето на татко.

Раменете на Томпсън се разтресоха и сър Ейдриън се извърна. Не можеше да понася плачещи мъже. Беше от поколение с военни традиции, които учеха на други неща.

При триумф — скромност. При болка — стоицизъм. При поражение — самообладание. Но съвсем рядко сълзи. Уинстън Чърчил си падаше ревлив, но пък той се различаваше в много отношения.

Сър Ейдриън помнеше два случая, в които възрастни мъже си бяха изпускали нервите. Това бяха агентът в Източна Германия, който успя да се измъкне през Чекпойнт Чарли и се строполи на земята от безкрайно облекчение, че е жив и най-после свободен. И собственият му син в родилното отделение, когато видя сбръчканото ядосано лице на първородния си наследник, единствения внук на сър Ейдриън, сега в Кеймбридж. Но предател, заловен на местопрестъплението?! Нека плаче. Но после всичко се промени.

— Тя е при тях — изхлипа мъжът на фотьойла. — Отвлякоха я на връщане от училище. Глас по телефона. Заплаши, че щели групово да я изнасилят, да я удушат… освен ако…

След час сър Ейдриън знаеше всички подробности. Детето се прибирало само пеш след репетиция на хора. Кола до тротоара. Единственият свидетел — приятелка, която била на петдесетина метра. Джесика била качена в колата — по-точно натикана в нея — от някакъв мъж. После колата потеглила.

Последвало обаждане по телефона. Значи знаеха мобилния му номер, но трябваше да са го получили от детето. Знаели галеното име, с което момичето наричало татко си.

Гласът ли? Правилен английски, но с акцент. Руски ли? Най-вероятно номерът беше останал в джиесема на Томпсън, обаче това трябваше да е телефон за еднократна употреба, отдавна изхвърлен в Темза.

Сър Ейдриън остави съсипания човек с една последна инструкция. При следващото обаждане да каже на онзи отсреща, че е получено ново писмо. Уестън бил променил решението си. Щели да местят младежа, но във военна база, не в частен дом.

 

 

Тръгна си пеш от Батърси през Темза към Уайтхол и Адмиралтейската арка. През целия си живот се беше опитвал да избягва гнева. Защото смущаваше трезвата преценка, объркваше логиката и замъгляваше яснотата. Когато нещата отиваха на зле, интелигентният човек се нуждаеше и от трите. Ала сега го изпълваше гняв.

Сър Ейдриън беше губил агенти и бе оплаквал другари, които никога нямаше да се завърнат у дома. Беше ходил на сурови, безпощадни места, но имаше строги закони. Децата бяха недосегаеми. А сега в Москва пак бяха решили да пренебрегнат всички принципи, като при атентата срещу отдавна излезлия в пенсия полковник Скрипал.

Той не хранеше илюзии за шпионската професия, на която се беше посветил. Знаеше, че тя си има и тъмна страна. Многократно бе рискувал свободата и живота си, защото знаеше от собствен опит, че това е неизбежно в този извънредно несъвършен свят, ако иска онези, които се радват на свобода и сигурност, да продължават да го правят. Ейдриън Уестън вярваше в своята родина и нейните изпитани стандарти. Вярваше, че те по принцип са почтени, но също разбираше, че в съвременния свят почтеността е нещо, на което все още държи съвсем скромно малцинство.

Години наред негов най-голям враг бяха КГБ и наследилите Комитета организации след падането на съветския комунизъм. Той знаеше, че убийствата, изтезанията и жестокостта са норма оттатък Желязната завеса. И яростно устояваше на изкушението да действа по същия начин, за да постига по-бързи и ефикасни резултати. За съжаление някои съюзници не бяха устояли.

Самият Уестън винаги предпочиташе да заблуждава врага, да го надхитрява. Да, имаше мръсни номера, но колко мръсни? Слугите на глобалния противник бяха подкупвани, убеждавани да предадат родината си и да шпионират в полза на Запада. Да, ако се налагаше, чрез изнудване. Изнудване на крадци, прелюбодейци, извратени големци. Беше противно, ала понякога неизбежно, защото врагът, от Сталин до Ислямска държава, проявяваше много по-голяма жестокост и не биваше да възтържествува. Той знаеше, че мъжът в Ясенево, на когото сега господарят на Кремъл бе възложил да отмъсти за унижението на „Нахимов“, по време на бляскавото си издигане в йерархията трябва да е одобрявал или лично да е прилагал практики, които Ейдриън Уестън ненавиждаше.

Тук обаче ставаше въпрос за нещо съвсем друго. Бяха отвлекли дете и бяха заплашили с групово изнасилване, за да склонят един държавен служител към измяна. Крилов използваше наемни убийци, чисто и просто зверове. Щеше да има възмездие. Щеше да се лее кръв. Той възнамеряваше лично да се погрижи за това.