Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Лисицата

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 27.05.2019

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-929-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13149

История

  1. — Добавяне

15.

Консултацията се проведе на четири очи по време на обяд на една слънчева тераса в Чекърс, официалната провинциална резиденция на британските премиери. Както винаги, персоналът беше от тиловата служба на Кралските военновъздушни сили. Колин, съпругът на министър-председателката, подаде глава през вратата на терасата, кимна, усмихна се широко и отиде да гледа мача по крикет между Англия и Австралия.

Марджъри Греъм не пиеше често, но от време на време си позволяваше чаша „Просеко“ преди неделния обяд. Сър Ейдриън й направи компания. Когато сервитьорката ги остави сами, госпожа Греъм се обърна към госта си.

— Тази работа със Северна Корея. Какво смятате за нея, Ейдриън?

— Получихте ли вече подробен доклад от Форин Офис?

— Вашите бивши началници. Естествено. Но бих искала да чуя вашето мнение.

— Каква е официалната позиция?

— Традиционната, разбира се. Конформистка. Трябва да следваме американския пример. Да се съгласим с Държавния департамент и Белия дом. А вашата?

Сър Ейдриън отпи глътка от чашата си и зарея поглед към моравите.

— Случвало ми се е да участвам в няколко операции за заблуда. Даже съм ръководил една-две. Те биха могли да са изключително вредни за противника и полезни за онзи, който ги провежда. Могат да вкарат врага в грешка за месеци, даже за години наред. Време, пари, усилия, пот, труд и сълзи. И всичко това за нищо. Дори за много по-малко от нищо. Заради една грешка. Най-лошият вариант обаче е самозаблудата. Боя се, че американците са избрали да плуват тъкмо в този океан.

— Пълна денуклеаризация на Северна Корея. Не е ли възможно в края на краищата? — попита тя.

— Това е измама, госпожо премиер. Лъжа, мошеничество. Но изпълнено майсторски, както винаги. И се опасявам, че Белият дом се е подлъгал. За пореден път.

— Защо? Там има блестящи умове.

— Прекалено много от тях бяха уволнени. И човекът, който живее там, копнее да му връчат Нобеловата награда за мир. Затова и желанието му да повярва, е надделяло. Това винаги предшества успешната измама.

— Значи смятате, че Пхенян лъже, така ли?

— Убеден съм.

— Как така всеки път им се разминава?

— Северна Корея е загадка, госпожо премиер. На пръв поглед тя не притежава нищо. Или почти нищо. В световен мащаб страната е малка и гола, лишена е от суровини, управлявана е ужасяващо, фалирала е и я заплашва глад. Реколтата от двете основни зърнени култури, ориза и житото, е слаба. И все пак Северна Корея се разпорежда със света като завоевател.

— И как успява да го постигне режимът, Ейдриън?

— Просто му се позволява. Логичните винаги се страхуват от безумците.

— И освен това имат ядрени бомби.

— Да, и от двата вида. Атомни и термоядрени. Уран и полоний. Северна Корея притежава богат запас радиоактивен материал и въпреки че режимът на Ким уж предава известно количество на Международната агенция за атомна енергия за унищожаване, сигурен съм, че запазва достатъчно на тайни места. Зависи дали външният свят ще повярва на лъжите.

— Но ако Северна Корея публично разрушава полигона… как се казваше?

— „Пунгери“, госпожо премиер.

— Как биха могли да продължат след неговото разрушаване?

— Първо, защото полигонът „Пунгери“, което е или поне беше планина, вече е разрушен. При това от самите тях, по погрешка. Най-малко трийсет години три последователни режима, всички доминирани от семейство Ким — дядото, синът, а сега и внукът, — денонощно са се трудили за създаването на цял арсенал от ядрени бомби.

— Навремето избрали планината Пунгери и започнали да дълбаят в склоновете й — продължи той. — Копали що копали и накрая стигнали до сърцето. Използвали машини, но и робски труд. Хората умирали с хиляди от недохранване и изнемога. Изкопаната пръст стигала за още две планини. Извозвали я надалеч, за да не се вижда от въздуха. След като стигнали до сърцето на планината, продължили да копаят. Още тунели, галерии, изпитателни зали, общо над двеста и деветдесет километра. Това е тунел с големината на магистрала от Лондон до Хук ван Холанд[1]. После майката природа си казала думата. Планината не можела да издържи повече. Започнала да се пропуква, да пропада навътре. Те обаче не се отказвали. После провели изпитание на най-голямата си водородна бомба дълбоко под земята. И предизвикали земетресение с магнитуд над шест по скалата на Рихтер. Това довършило пропадането на планината Пунгери… В същото време севернокорейската икономика започна да се срива като планината поради икономическите санкции, наложени от външния свят, след като корейците изхвърлиха инспекторите от Международната агенция за атомна енергия. И тогава, това беше миналата година, те измислиха измамата: ние публично ще разрушим „Пунгери“, ако ни пращате зърното и нефта, които ни трябват. И Западът се хвана.

— Откъде знаете тези неща? — попита министър-председателката.

— Всичко е в публичното пространство, ако човек знае къде да търси. Служителите в Обединения кралски институт за изследвания в областта на безопасността и отбраната проучват всички аспекти на стратегическите опасности в целия свят. Струва си човек да се консултира с тях.

— Тогава защо Западът се е хванал на въдицата?

— Всъщност, госпожо премиер, на въдицата се хванаха САЩ в лицето на Държавния департамент и Белия дом.

— Пак питам: защо са се хванали на въдицата?

— Защото така им изнасяше, госпожо премиер.

Цялата кариера на сър Ейдриън като държавен служител беше посветена на една от най-строгите дисциплини — разузнаването. Той смяташе, че повечето политици и прекалено много висши държавни служители се отличават със самолюбие с хималайски мащаби. Такава суета може да допусне самозаблуда почти без никакви други щети освен безсмислено харчене на огромни суми от парите на данъкоплатците. Държавните разхищения са житейски факт. Но ако си позволиш да се самозаблуждаваш по време на секретна операция в сърцето на вражеска диктатура, спокойно може да гушнеш букета. Той работеше за Марджъри Греъм тъкмо защото знаеше, че министър-председателката е едно от редките изключения по въпроса за самолюбието.

— Божичко, наистина ли имате толкова лошо мнение за нас, Ейдриън?

— През хиляда деветстотин трийсет и осма дори още не съм бил роден. Аз съм четирийсет и осми набор.

— Аз пък съм петдесет и осми — десет години съм по-млада. Какво, от това?

— През хиляда деветстотин трийсет и осма МИ6 вече съществува. Американците още не били създали ЦРУ. А и САЩ поддържали доктрината на изолационизъм. Нашите агенти обаче активно действали в нацистка Германия. Знаели за първите концлагери — Дахау, Заксенхаузен, Бухенвалд. Установили сме какво представляват, къде се намират, какво се случва там. Докладвали сме. Никой не искал и да знае.

— Съобщили сме, че Хитлер строи военни кораби, от каквито миролюбива Германия изобщо не би трябвало да се нуждае — продължи той. — И отново никой в Лондон не искал и да знае. Открили сме, че на ден се произвеждат по два от новите изтребители „Месершмит“. Докладвали сме. Даунинг Стрийт пак ни обърнал гръб. Лековерният министър-председател слушал единствено фанатичния на тема политика на отстъпки Форин Офис. Хитлер, оставил се да го убедят премиерът, бил почтен господин, който, щом бил дал дума, щял да държи на нея. Само че фюрерът ежедневно нарушавал и последната клауза на Версайския договор от хиляда деветстотин и осемнайсета, всяко дадено лично от него обещание. И всичко това можело да се провери.

— Тогава си е за тогава, Ейдриън, сега си е за сега. Какво се опитвате да кажете?

— Същото се повтаря пак. Първата западна сила в света предпочита да се самозаблуждава, че едно източно чудовище, чието зверство е доказано, ще се превърне в миролюбив партньор срещу малко ориз. Отново надделява самозаблудата.

Госпожа Греъм остави чашата си с кафе в чинийката и се загледа в зелените английски поля, толкова далеч от изкорубените планини на Северна Корея.

— И тази планина…

— Пунгери.

— Няма значение. Наистина ли няма никаква стойност?

— Абсолютно никаква. Това вече не е полигон. Пред очите на целия аплодиращ ги свят те ще вдигнат във въздуха нещо, което бездруго е развалина. „Пунгери“ вече не е годен за ядрен полигон. Но те имат други. Във всеки случай в момента не им се налага да правят нови изпитания. Запасите им стигат да плашат цивилизования свят.

— Разрушаването на „Пунгери“ не е проблем. Те обаче имат два други проблема. Няма особен смисъл да притежаваш ядрени бомби, ако не можеш да ги хвърлиш върху цел на много километри от теб, даже на хиляди километри. Най-голямата им междуконтинентална балистична ракета още не я бива толкова, че да носи и най-малката им термоядрена бойна глава. Те се опитват да намалят размерите на главите и да усъвършенстват ракетите. И все някога ще успеят. — Той помълча. — Ракетата Хвасон петнайсет ще бъде усъвършенствана, ще носи термоядрена бойна глава и ще стига не само до американския остров Гуам, но и до всяка точка на самия континент. Когато се случи това, вече няма да им се налага да искат услуги — те направо ще ги изискват. Иначе…

— Щом публичното разрушаване на и без това разрушената планина е само театър, какво всъщност искат те?

— Нещо като мостов кредит, госпожо премиер. Много милиони тонове зърно, милиарди литри нефт. Само че кредитът трябва да се изплаща. А този никога няма да бъде изплатен. Тъй че ще е… подарък за добро поведение. Докато им отърва. Китай години наред спасяваше Северна Корея. Но търпението на президента Си Дзинпин е на изчерпване. Оттук и отчаяното ухажване на Белия дом.

— А ако севернокорейският диктатор не получи този „мостов кредит“?

— Тогава Ким Чен Ун се сблъсква с проблем номер две. За разлика от Форин Офис, аз съм на мнение, че малкият дундьо Ким изобщо не е толкова силен, колкото изглежда. Ние винаги виждаме само маршируващи свръхтренирани и свръхфанатични полкове в Пхенян. Но само един милион привилегировани верноподаници имат право да живеят в столицата — всички те имат хубави жилища, хубава храна, хубави служби. Само на тези избраници е позволено да се явяват пред западните камери. Плюс двестахилядната свръхлоялна армия, преторианската гвардия, която е готова да умре за Ким и режима му.

— Но в провинцията живеят двайсет милиона души и има още един милион войници. Те са на прага на масов глад. Не войниците — тях ги хранят. Те обаче имат майки, бащи, братя, сестри, съсухрени от недохранване, вкопчени в живота, раждащи недоразвити, дребни деца. — Погледна я и попита: — Помните ли Николае Чаушеску, госпожо премиер?

— Той идва веднъж тук, нали?

— Точно така. И ние глупаците го направихме почетен рицар на кралството, задето уж се противопоставял на Москва. Поредната идея на Форин Офис. На Кинг Чарлз стрийт явно си падат по диктатори. По-късно му отнехме рицарското звание. След смъртта му. След дъжд качулка.

— И какво общо има той с всичко това?

— Преди смъртта си бащата на Ким Чен Ун Ким Чен Ир признал пред Кондолиза Райс, че тайно се страхувал от „момента на Чаушеску“, както го наричал.

— И какъв е този момент?

— Подобно на семейство Ким, Чаушеску беше безмилостен комунистически тиранин. Управляваше Румъния с изключителна жестокост. Подобно на семейство Ким, той беше безпощаден и корумпиран. Присвояваше огромни богатства. И подобно на семейство Ким, той заливаше народа си с потоци от пропаганда, за да убеди хората да го боготворят. Един ден, докато държал реч в град Тимишоара, Чаушеску доловил звук, какъвто не бил чувал никога през живота си. Всичко е филмирано. Той не можел да повярва на ушите си. Опитал се да продължи, после изгубил нишката. Накрая избягал от трибуната и се качил на покрива, откъдето го взел вертолет. Хората го освирквали.

— И това не му харесало, така ли?

— Нещо повече, госпожо премиер. Три дни след това собствената му армия го арестува, осъди го и го разстреля заедно с отвратителната му жена. От този момент се е ужасявал Ким Чен Ир — когато народът накрая се надигне и армията вземе мерки, за да си спаси кожата.

— Може ли същото да се случи с Дундьото?

— Никой не знае колко глад са способни да понесат севернокорейците. Освен ако Западът не капитулира и не го отърве, разбира се.

— И ако се случи последното, Ейдриън?

— Той ще разполага с достатъчно време, за да довърши работата по увеличаване на полезния товар на ракетата Хвасон петнайсет и намаляване на размерите на термоядрената бойна глава. И тогава ще може да изнудва света. Повече няма да има отстъпки с взривяване на и бездруго безполезни планини.

— Значи доставките на зърно са истинската му Ахилесова пета, така ли?

— Донякъде. Истинското разковниче не са нито атомната, нито водородната бомба, а ракетите. Той трябва да усъвършенства ракетните установки. Предполагам, че това ще отнеме две години, може би три, и още няколко изпитателни пуска. В момента ракетите Хвасон чакат в силозите си.

— Самозаблуда или не, Ейдриън, аз не мога да започна словесна война с Белия дом. Можем ли да направим нещо друго?

— Според мен всички техни ракети се управляват от суперкомпютри, които са отлично защитени, но съдържат доказателства за севернокорейските ядрени амбиции. Също като архива на ФЕДАТ в Техеран, който най-после убеди Белия дом, че го мамят. Ако докажем, че Дундьото лъже…

— Е, в състояние ли сме?

— Разполагаме с едно странно оръжие. Онова кахърно момче с изумителни способности. Бих искал да го насоча към Северна Корея.

— Добре. Имате разрешение. Обаче го пазете в пълна тайна. Дръжте ме в течение. И гледайте да не подпалите война. Един човек отвъд океана иска Нобеловата награда за мир.

Сред най-близките си Марджъри Греъм беше известна с язвителното си чувство за хумор.

Бележки

[1] Град в югозападния ъгъл на Холандия. — Б.пр.