Фредерик Форсайт
Лисицата (10)

10.

Двамата любовници на отбивката се прегръщаха в нощния мрак и не забелязаха профучалия покрай тях седан, който се движеше с много по-висока от позволената скорост.

Те обаче се откъснаха един от друг със сепнато ахване, когато стотина метра нататък по пътя колата се отклони от асфалта и се заби в едно дърво. Пред ужасените им погледи първите мъждукащи пламъци заоблизваха долната страна на багажника на смачканото купе.

Когато светлината на огъня се усили, видяха самотен човешки силует. В следващия миг резервоарът се подпали и автомобилът избухна.

Младежът извади джиесема си и набра спешния телефон.

Пристигна линейка, заедно с две пожарни. Пожарникарите обляха катастрофиралата кола с бяла пяна и изгасиха огъня, но парамедиците не можеха да направят нищо за овъглената фигура на предната седалка. Тленните останки щяха да допълнят черната статистика на пътнотранспортните произшествия.

Персоналът на моргата изпълни неприятната задача за разпознаване на трупа. Задните джобове на панталона на жертвата бяха останали почти незасегнати от пламъците. Вътре имаше кредитни карти, повече или по-малко невредими. И шофьорска книжка. Шофиралият прекалено бързо нещастник беше идентифициран като Робърт Томпсън, държавен служител, живеещ и работещ в Лондон.

Без задкулисно упражненото влияние злополуката можеше изобщо да не стигне до медиите, но вестниците съобщиха за нея на другата вечер и на следващия ден също. Всъщност средствата за масова информация я отразиха много по-подробно, отколкото заслужаваше. Подобно задкулисно влияние е сред онези страни на официалния живот във Великобритания, от които, също като айсберг, не се вижда почти нищо.

Телефонното обаждане последва излизането на сутрешните вестници. Сър Ейдриън беше осигурил пълното съдействие на МИ5 и ЦПК в Челтнам. Първата служба осигури телефонните номера, което сериозно би изненадало техните истински титуляри, смятащи ги за напълно сигурни.

Теймс Хаус, където се помещава Службата за сигурност, е само на няколкостотин метра покрай реката от майката на всички парламенти, но демокрацията незабелязано свършва на прага. Масовото експулсиране на руски шпиони, легендирани като дипломати, след явната употреба на нервнопаралитичното вещество „Новичок“ по улиците на Солсбъри беше хвърлило в хаос активната дотогава шпионска машина, която Москва управляваше в Лондон.

Бяха прекъснати връзки, бяха възпрепятствани текущи операции, бяха унищожени контакти. Новопристигналият Степан Кукушкин наскоро беше станал резидент в руското посолство и имаше нужда от още време, за да се ориентира. Същото се отнасяше за новия му заместник Олег Политовски, досегашен нископоставен пресаташе. И двамата смятаха личните си джиесеми за сигурни. Ала те не бяха — подслушваха се.

Извън посолството бяха „нещатните“ слуги на Крилов, сред които Владимир Виноградов, гангстерски бос и професионален престъпник, олигарх и милиардер, който се беше установил в Лондон, имаше футболен клуб и живееше в апартамент за десет милиона паунда в Белгрейвия. Позвъни тъкмо той. Разговорът се подслушваше. За това се бяха погрижили от ЦПК. Сър Ейдриън не се изненада. Той знаеше, че зад фасадата на футболен запалянко Виноградов е изключително долен гадняр.

Някога в Елцинова Русия Виноградов бил пълноправен член на бандитския подземен свят, осъждан за рекет, изнасилване, убийство и въоръжен грабеж. Излежал присъда в московския затвор „Лефортово“. Когато започнало разграбването на руските природни богатства, бил на свобода и събрал няколко милиона долара. С помощта на продажни чиновници успял да купи на безценица малко нефтено находище в Сибир. Това го направило милиардер. После се присъединил към изгряващия Вожд. Цялото му криминално досие било изчистено по загадъчен начин. Вече като почтен гражданин, Виноградов емигрирал в Лондон и станал щедър собственик на футболен клуб.

Макар да си мислеше, че връзката е сигурна, Виноградов говореше със заобикалки. Негов събеседник беше злополучно известен албански гангстер, който действаше в Южен Лондон на мястото на някогашната банда на Ричардсън, съперничеща си с тази на Крей. Буяр Зогу и преди бе работил за него. Винаги поръчки, свързани с насилие. Сър Ейдриън получи транскрипцията на разговора само след час.

Виноградов издаваше заповедите, които бяха прости. Операцията е приключена, прекратена, отменена. Предай го на хората си. Не използвай никакви телекомуникационни средства. Отиди при тях лично. Отърви се от всички улики — подчертавам, от абсолютно всички, — без да оставяш следи, и се прибери вкъщи.

Явно бързаха. Щом Зогу стигнеше на мястото, където неговите главорези държаха момиченцето, щяха да убият детето.

Агенцията за лицензиране на шофьори и автомобили в Суонзи за броени секунди предостави информацията за колата на Зогу. Скромен тъмносин седан „Волво“ с регистрационен номер еди-какъв си. След това Уестън се обади на директорката на лондонската полиция Лусинда Бери.

— Ще ми помогнеш ли, Луси?

— Стига да е законно и възможно. За какво става дума?

— Един албански гангстер потегля от базата си в Южен Лондон. С неизвестно местоназначение. — Той продиктува данните за колата. — Имам основания да смятам, че когато стигне местоназначението си, ще бъде убито едно дете. Може ли да го пресрещнем?

— Господи боже, непременно!

Лондон е опасан от околовръстно шосе М25, дълго сто осемдесет и осем километра. По него постоянно обикалят патрулки, но пътят главно се наблюдава с хиляди камери за превишена скорост СДНМА-3^[1], свързани в единна мрежа с компютърно управление. Една от тях локализира волвото на Южната дъга на път за тунела „Дартфорд“ под Темза.

Там има тол пункт и камери. Те регистрираха преминаването на колата през тунела и излизането й на Северната дъга. На пътен възел 29 петнайсетина километра по-нататък я пое патрулка, която имаше нареждане да отбие в следващия изход.

Буяр Зогу забеляза полицейския автомобил в огледалото, но видя, че той се отклонява на пътен възел 28. Дотогава синята кола на шосето вече се наблюдаваше от полицейски хеликоптер. Той продължи да я следи, докато волвото напусна графство Есекс, все още по околовръстното.

Необозначен полицейски автомобил пое проследяването до пътен възел 16, когато албанецът излезе на магистрала М40 и се насочи на северозапад към Мидландс и Уелс. Оттам го прихвана полицията на район Долина на Темза, после друг полицейски вертолет.

След двучасово шофиране стана ясно, че гангстерът отива в Уелс и по-конкретно в Северен Уелс, една от най-безлюдните области във Великобритания.

Най-лесно щеше да е да пресрещнат Зогу и да го спрат. В Скотланд Ярд обаче бяха отворили досието му. Там пишеше, че той е находчив и коварен. Тъй като през целия път нито веднъж не превиши позволената скорост, бандитът щеше да е наясно, че няма причина да го спират. А властите все още не знаеха точно къде отива, на кое уединено място хората му са скрили своята пленница. Местоназначението му можеше да е показано на екрана на навигацията, но имаше вероятност той да го изключи, докато полицаите се приближават към волвото. И с месеци разпити нямаше да измъкнат нищо от него.

Сър Ейдриън не разполагаше с месеци. Слава богу, че Зогу поне изпълняваше получените нареждания. Не беше правил опит да се обади по джиесема, за да предупреди хората си, че идва. И да им обясни за какво. И все пак трябваше да го спрат преди да е стигнал там. Защото в този момент може би щяха да остават броени секунди.

И тогава Уестън повика на помощ Специалния разузнавателен полк в Кредънхил.

Пътищата, по които се движеше албанецът, ставаха все по-тесни и уединени. Насочваше се към Бангор по А5. Привечер отби към Хълмовете на Денби и тогава хеликоптерът на СРП се понесе след него. Машината летеше високо и откъм сляпата му страна. Зогу не я забелязваше, но шестимата бойци на борда го виждаха.

Те знаеха само, че е отвлечено момиченце и че ако мъжът със синьото волво под тях стигне до скривалището, където държат пленницата, тя ще бъде убита. Това им стигаше. Военните побесняват, когато някой застраши живота на дете.

Хълмовете на Денби са пустинен район с пръснати далече една от друга ферми. Волвото зави по тесен път, който водеше към една такава ферма на три километра и нещо нататък. Наоколо нямаше други сгради.

От триста метра височина пилотът на хеликоптера „Дофин“ от авиационното крило на Обединените сили за специални операции установи, че пътят свършва зад фермата и не продължава по-нататък. Самата тя изглеждаше изоставена. На двора имаше само един ван. Една действаща ферма би трябвало да е много по-оживена.

Буяр Зогу видя през предното стъкло вертолет, който прелетя над него и се скри зад издигащото се напред възвишение. Той обаче не можеше да види, че машината се спуска в долината и от нея изскачат двама мъже с камуфлажни униформи и автомати.

Докато не се изкачи на върха на хълма. Хеликоптера вече го нямаше — беше отлетял нататък по долината. Двамата войници бяха на пътя. Албанецът не забеляза, че автоматите им МП5 са със заглушители. Ала не можеше да не забележи, че му махат да спре. Той намали и спря. Мъжете се приближиха от двете страни на колата. На седалката до него лежеше сгънатото му сако. Отдолу беше пистолетът му.

Всъщност не биваше да посяга към оръжието си. Глупава грешка. Последната в живота му. Тя оправдаваше условието за „самоотбрана“. Неговите „колеги“ във фермата така и нямаше да получат съобщението на руснака.

Единият от войниците до надупчената кола се обади на четиримата по-нататък в долината.

Те вече също бяха на земята и се връщаха към фермата. Преди сградата да се появи пред тях бойците изчезнаха във високия до кръста пирен.

Сред уменията на СРП е така нареченото РБЦ, разузнаване на близки цели. Това означава да се приближиш толкова скришно до постройка, че нейните обитатели изобщо да не те усетят. Като използваха прикритието на стопанските сгради и спускащия се мрак, шестимата бойци незабелязано стигнаха до прозорците.

Единият прозорец беше счупен и закован с дъски. Между дъските имаше пролуки. Към тях се доближи око.

— Трима — прошепна човекът в микрофона на ревера си. Другите петима го чуха от слушалките в ушите си. — На първия етаж. В дневна с кухня. Ядат. Всички са въоръжени.

Друго от уменията на СРП е ННП, начин на проникване. Повече нямаше смисъл да се крият. Щеше да има престрелка. Един от бойците се прокрадна до входната врата и я отвори с безапелационен ритник. После се отдръпна настрани.

Тримата вечерящи скочиха на крака с викове на албански. След секунди четири куршума излетяха навън през отворената врата. С това ловният сезон беше открит. На всички остъклени прозорци се появиха невидими допреди малко войници. Двамата похитители, които още стояха до масата, така и не успяха нито да стрелят, нито да се предадат. Те държаха оръжия и това стигаше. Входната врата падна и третият албанец умря в коридора.

Светкавично претърсиха първия етаж, който се състоеше само от четири стаички. В тях имаше малко мебели, а сега и три трупа, от които изтичаше нещо червено. Командирът на групата тичешком се качи горе. Две помещения, нито едно от които — баня. Той рязко отвори вратата на първото. Смрад на немити тела. Три смрадливи спални чувала. Боецът не знаеше със сигурност колко албанци пазят заложницата. Можеше да има и четвърти, опрял пистолет в главата на момиченцето. Той открехна вратата от отсрещната страна на площадката, готов да стреля с автомата си.