Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Лисицата

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 27.05.2019

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-929-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13149

История

  1. — Добавяне

11.

Момиченцето седеше на стол в отсрещния ъгъл. Само. Стаята беше малка и тъмна. На кабел от тавана висеше слаба крушка без абажур.

Имаше тънък спален чувал и воняща кофа вместо тоалетна. Чиния със засъхнала храна и шише вода. И един стол.

Единственият прозорец някога беше гледал към безкрайните ниви, но сега през пролуките между закованите дъски едва се процеждаха снопчета светлина. Боецът първо се ужаси от смрадта. Помисли си, че макар явно никога да не е блестяла с елегантност, стаята се е превърнала в истински пъкъл.

Около мъждукащата крушка бръмчаха черни мухи. Други лазеха по ръба на кофата, привлечени от нейното съдържание. Виждаше се, че момиченцето е било принудено да се храни от чинията и да лежи на зловонния спален чувал на пода. Или да седи на единствения стол като в момента — все още с училищната си униформа, немито, със сплъстена коса, вече свикнало с вонята. Обгърнало тялото си с ръце, то се взираше в боеца с огромни очи, излъчващи мъка и страх.

Войникът от СРИ бавно отпусна оръжието си и смъкна черната си ски маска. Внезапната му поява сто на сто беше стреснала детето. А то и бездруго вече беше достатъчно наплашено. Мъжът не понечи да се приближи. Просто седна на пода и опря гръб на стената.

— Здравей — каза боецът. И се усмихна.

Отговор не последва. Детето го гледаше втрещено.

— Питам се дали можеш да ми помогнеш. Търся едно момиче, казва се Джесика. Татко й ме помоли да я заведа у дома.

Устните й помръднаха. Разнесе се тих стон.

— Аз съм Джесика.

Той се престори на изненадан и зарадван.

— Сериозно? О, това е чудесно. Най-после те открих. Много липсваш на татко си. Той ме помоли да те прибера у вас. Съгласна ли си?

Детето кимна. Боецът се огледа.

— Тук е отвратително. Стаята ти в Лондон е по-приятна, сигурен съм.

Джесика се разплака. От уплашените й очи бликнаха сълзи и потекоха по мръсните й бузи.

— Искам вкъщи. Искам при татко.

— Прекрасно, Джесика. И аз искам същото. Долу ме чакат едни приятели, дойдохме с хеликоптер. Ти возила ли си се на хеликоптер?

Тя поклати глава. Мъжът бавно се изправи и предпазливо се приближи към нея. После протегна ръка. Джесика я хвана и той я вдигна от стола. Момичето се изпусна и отново се разплака, този път от срам. Тежките травми имат няколко последици, нито една от които приятна. Той се обърна към вратата и извика:

— Слизаме! Разчистете коридора!

Нямаше нужда детето да вижда какво има там и в кухнята.

Навън просветнаха долните светлини на дофина и се разнесе ръмженето на двата му двигателя. Машината кацна сред пирена зад плевниците.

Другите мъже чакаха долу. Вече бяха замъкнали труповете в кухнята и бяха затворили вратата. Като държеше за ръка боеца, момиченцето колебливо заслиза по стълбището и плъзна поглед по войниците. Те го наблюдаваха и единият промълви:

— Божичко!

Дори да бяха изпитвали някакво съжаление към мъжете, които бяха убили, то се изпари напълно.

 

 

Командирът на групата помогна на Джесика Томпсън да се качи в хеликоптера за обратния полет до Кредънхил.

Опита се да използва джиесема си и едва тогава установи, че покойният Зогу е нямало да може да се свърже с хората си, даже да е искал. В тази част на Хълмовете на Денби нямаше сигнал. Боецът последва Джесика и кимна на пилота.

Другите мъже щяха да останат там. Щяха да ги приберат по-късно. Дотогава им предстоеше известно разчистване. Не бяха угасили двигателя на волвото и той още работеше. Единият отиде да докара колата. За взимане оставаха петима бойци и четирима убити гангстери в чували за трупове. Услужливите, но несъмнено озадачени полицаи от графство Конуи щяха да бъдат помолени да дадат съсипаното волво за скрап.

В Кредънхил закараха Джесика направо в санитарната част. Поеха я две жени и докато детето се къпеше и миеше с шампоан косата си, едната излезе и каза на командира на поделението:

— Не са я докосвали, нали разбирате. Заплашвали я и я зяпали похотливо всеки път, когато й носели храна. Тъй че — тъкмо навреме. Тя е умно момиче. Разсъдливо. Ще има нужда от психолог, но ще се оправи.

Командирът се обади на сър Ейдриън и той съобщи на Робърт Томпсън, който си беше жив и здрав. Уестън разполагаше с кола и шофьор и ги прати на дългото предутринно пътуване до Херефорд да съберат бащата и дъщерята.

Когато се прибраха в Лондон, сър Ейдриън отново посети Томпсън в Батърси.

— Едва ли ще можете да останете държавен служител след тази история. А и едва ли ще искате. Може би е добре да смените местоживеенето си. Безопасността и на двама ви е гарантирана.

Помълча и добави:

— Знам едно много красиво кътче. Топъл климат, искрящо синя вода. Уелингтън, Нова Зеландия. Добри училища, приветливи хора. Мисля, че мога да уредя нещо, ако желаете. Познавам техния посланик в Лондон.

Пак помълча за момент.

— Прилична държавна служба. Хубава къща. Лесен транспорт — там разстоянията не са големи. Нов живот може би. Мисля, че може да се уреди. Съобщете ми решението си.

След един месец Робърт Томпсън и Джесика поеха към този нов живот.

 

 

Ейдриън Уестън беше хуманен човек и пожела да научи истинската самоличност на клетника, чиито овъглени останки бяха в дистанционно управляваната летяща с бясна скорост кола.

През 1943-та Съюзниците подготвяли операцията в Южна Европа. Било важно да се опитат да заблудят нацисткото висше командване, да го убедят, че ударът ще започне там, където нямало да започне. Британците взели труп на неидентифициран бездомник, облекли го в униформа на майор от Кралската морска пехота и го хвърлили в морето край бреговете на Южна Испания.

На китката му с верига било заключено куфарче, съдържащо документи, очевидно строго секретни, които предполагали, че атаката ще е през Гърция. Изхвърленото на брега тяло било предадено на Гуардия Сивил. Формално неутрална, франкистка Испания всъщност клоняла към Оста. Документите стигнали до германското разузнаване и оттам — до Берлин.

В Гърция били прехвърлени огромни подкрепления. Под командването на Патън и Монтгомъри Съюзниците започнали операцията през Сицилия и Италия. Бил спасен животът на хиляди хора. По-късно излезли роман и филм, и двата под заглавието „Човекът, който не съществуваше“. Оттам бе взел идеята и сър Ейдриън.

Трупът в колата също бе на бездомник, също неидентифициран. Бяха се готвили да го погребат служебно в необозначен гроб. Резултатите от аутопсията показваха, че е починал от пневмония, сигурно вследствие от това, че е спял на открито под дъжда. Както и че организмът му вече е бил тежко увреден от неизлечим алкохолизъм. Единствената вещ, която не бил заложил, за да си купи пиене, бил пръстен с плочка.

Но някога, мислеше си сър Ейдриън, той трябва да е обичал и да е бил обичан, да е имал работа, семейство, живот. Как се беше докарал дотам, че да умре в канавката? Реши поне да се опита да разбере.

Така че стопира служебното погребение. Обади се на хора, които му дължаха услуга, нарита задниците на няколко мързеливци, привлече внимание към проблема. Накрая взеха ДНК проба. Провериха в националната ДНК база данни. Нямаше нищо. Ако мъртвият имаше криминални регистрации, пробата му трябваше да е въведена там. Не беше.

Уестън тъкмо се готвеше да остави служебните процедури да бъдат изпълнени, когато му се обади учен, занимаващ се с ДНК база данните, и каза:

— Може би има съвпадение с ДНК на негов брат.

Въпросният индивид участвал в сбиване в бар преди години, повдигнали му обвинение в причиняване на телесна повреда и го осъдили. Беше известно и името му. Дрейк. Филип Дрейк. На полицията й отне известно време да го открие след три смени на местоживеенето. Но го откри. Показаха му пръстена и той потвърди, че принадлежал на по-големия му брат Бенджамин, наричан Бени.

Не го бил виждал от двайсет години, откакто брат му, съсипан от посттравматично стресово разстройство, изпаднал от системата за социални грижи и обществените благотворителни организации, пропил се и заживял по улиците. Обаче си спомняше, че проблемите на Бени били резултат от бойните действия в Афганистан, в които той участвал под знамето на Великобритания.

Служел в Мерсийския полк, набиран в Източен Мидландс и разквартируван в Личфийлд. Уестън се обади на командира и му разказа. И военният реши, че колкото и ниско да е паднал, ефрейтор Бени Дрейк трябва да има военно погребение, бръкна в полковия резерв и осигури средствата.

След седмица траурното шествие излезе през главния портал на казармата в Уитингтън и пое по улиците на Личфийлд. Катафалка с британското знаме носеше ковчега, а зад нея в лимузина се возеха двамата родители. Гражданите сваляха шапките си и се обръщаха към улицата. Най-отзад бяха носачите и един старшина. Всички крачеха бавно и тържествено.

Шествието влезе в уитингтънското гробище и го насочиха към определения парцел. Шестима войници пренесоха ковчега до гроба покрай черквата „Сейнт Джайлс“. Полковият свещеник извърши службата. Накрая вдигнаха знамето от ковчега, сгънаха го и го предадоха на родителите.

Докато спускаха ковчега, стрелковото отделение излезе напред заедно с полковия сигналист. Гробарите зачакаха с лопатите си. Войниците произведоха три салюта над гроба и сигналистът изсвири „Последният пост“. Господин и госпожа Дрейк стояха изпънати и изглеждаха изключително горди, докато военните изпращаха техния син ефрейтор Бени Дрейк в последния му път. Може и да беше умрял в канавката, но в гроба го полагаха негови другари.

Когато заглъхна и финалната нота на „Последният пост“, една самотна фигура в отсрещния край на гробището свали бинокъла от очите си. Сър Ейдриън се качи в колата си и шофьорът го върна в Лондон. Имаше сметки за уреждане.

 

 

На другата сутрин запорираха банковите сметки на господин Владимир Виноградов и му наредиха да напусне страната. Официалното обяснение, което не съдържаше аргументация, защото по закон не се изискваше такава, просто гласеше, че според правителството неговото оставане във Великобритания „не е от полза за общественото благо“.

Той протестира, като заплаши с безкрайно съдебно обжалване. На бюрото му сложиха снимка. Тя показваше лицето — със затворени очи — на гангстер, когото руснакът е пратил да отвлече дете. Виноградов млъкна, после се обади на личния си пилот на „Нортхолт“ и му нареди да приготви самолета му.

 

 

Приведен пред компютъра в сумрачната стая в Чандлърс Корт, Люк Дженингс се взираше в екрана. Въведе няколко символа на тъчскрийна и отново погледна, впримчен и потънал в личния си свят. Доктор Хендрикс седеше до него и наблюдаваше. Знаеше какво прави тийнейджърът, но не и как го прави. Понякога инстинктът не се поддава на логиката и й противоречи. Специалистът от ЦПК беше поставил привидно неизпълнима задача… и все пак.

Навън цареше пълен мрак, минаваше полунощ. И двамата нито знаеха, нито ги интересуваше. В киберпространството няма часове. Някъде, на много километри оттам, една база данни безшумно се съпротивляваше, опитваше се да защити своите тайни. И точно преди разсъмване изгуби борбата.

Доктор Хендрикс смаяно ахна. По някакъв начин, нямаше представа какъв, задачата беше изпълнена: Люк Дженингс бе прескочил въздушната междина, беше въвел точните алгоритми. Защитните стени бяха паднали, далечната база данни бе капитулирала. Нямаше нужда да продължават. Разполагаха с кодовете. Той потупа младежа по рамото.

— Вече можеш да изключиш компютъра. По-късно ще продължим. Ти ни осигури достъп. Браво.

С проникването си в база данните на Форт Мийд, щата Мериленд, Люк Дженингс неволно бе рискувал да го пратят за дълги години в американски затвор. За това, че е направил същото с тази база данни, щеше да получи само похвали. Не го интересуваше нито едното, нито другото. Беше се справил с предизвикателството. Само това имаше значение. Други можеха да влизат в чуждестранната база данни и да вкарват малуер, троянски коне, инструкции системата да се саморазруши.

Чуждестранната база данни се намираше дълбоко под земната повърхност в пустинята на теократичната република Иран, държава, която използваше и разпространяваше тероризъм и искаше да създаде своя атомна бомба. Ако този проект се реализираше, една друга страна щеше да бъде унищожена. Ако сър Ейдриън постигнеше своето и успееше да убеди премиера, кодовете за достъп до иранската база данни щяха да бъдат предадени на държавата Израел.

Само че не съвсем безплатно. В преговорите щеше да бъде поставен и въпросът за едно неотдавна открито огромно находище на природен газ.

 

 

Сю Дженингс се взираше в сутрешния полумрак. Знаеше точно какво изпитва и му се наслаждаваше максимално. Беше минало толкова много време…

Бракът й всъщност бе приключил преди десет години. Това отчасти се дължеше на усилията по отглеждането на двете момчета и специалните потребности на по-голямото. Но не главно на това. С Харолд никога не се бяха карали сериозно. Накрая обаче той й даде да разбере, че не проявява абсолютно никакъв интерес към физическата страна на брака им. По онова време не се бяха любили от седмици. Той — четирийсет и пет годишен, тя — пращяща от здраве трийсетгодишна жена.

През последните десет години Сю бе имала няколко кратки връзки, винаги чисто физически. Но с Харолд бяха останали заедно заради момчетата, особено заради Люк. Имаше и практически съображения: дом, постоянен доход и всичко, което можеше да се купи с него. Ала Харолд вече го нямаше — тя беше вдовица.

Усещането, което изпитваше в предутринния здрач, се свеждаше до плътско желание — копнеж за докосването на спящия до нея мъж. Сю знаеше, че той няма да рискува да прекоси втория етаж, за да стигне до нея, а и стаята й се намираше между спалните на Люк и Маркъс. Затова накрая отиде при него тя.

Вратата беше отключена. Сю влезе, остави халата си да се свлече на пода и се вмъкна под завивките до него. Почти не разговаряха. Просто се любиха, той — с коравата си като желязо сила, тя — със страстта на отдавна потисканото желание.

Когато беше дошъл с хората си, капитан Уилямс беше седял с тях на масата: Сю Дженингс, доктор Хендрикс, още двама от ЦПК и синовете й. Спазваха благоприличие, но взаимното им привличане се четеше в очите им. Изплъзваха се подробности. Той бил на трийсет и девет, вдовец, след като преди осем години жена му загинала при злополука с кану край бреговете на Алгарв.

Сю Дженингс обмисля дни наред какво да прави. Повече не можеше дори само да се преструва, че отрича неудържимото си привличане към военния, присъединил се към компанията на нейното семейство и учените на масата. Когато погледите им се срещнаха онзи пръв път над чашите чай, тя усети, че чувството е взаимно.

Но Сю нямаше опит в съблазняването. Никога през живота си не го беше правила.

Така че зачака капитанът да направи ход. Макар и винаги учтив, той не правеше опити за сближаване. От възпитание? Или от сдържаност? По дяволите и двете. Сю съзнаваше, че се влюбва. Защо той не направеше първата крачка? След три седмици взе решение.

Точно след полунощ Сю Дженингс стана от леглото си, все още почти гола. Погледна се на лунната светлина в огледалото на гардероба. На четирийсет имаше пищно тяло, но в никакъв случай не беше дебела. Поддържаше форма във фитнеса, ала за кого? Не и за безличния Харолд, който повече се вълнуваше от голфа, отколкото от секса.

Още се чувстваше достатъчно млада, за да си направи още едно дете, и в момента искаше тъкмо това, но само с точно определен мъж, и той спеше в стая в другия край на къщата. Боса, тя си наметна халата и открехна вратата, като внимаваше да не вдигне шум и да не събуди момчетата в двете съседни спални.

Поспря за последен път пред неговата врата, заслушана в дълбокото равномерно дишане вътре, преди да натисне бравата и да се вмъкне в стаята.

И сега бяха прекарали първата си нощ заедно. Вперила очи в проблясъка на зората през завесите, тя взе решение. Щеше да го има, и то не само за една нощ. Възнамеряваше да е следващата госпожа Уилямс и знаеше, че в сравнение с една красива и целеустремена жена ракетата „Екзосет“ прилича на зле проектиран фойерверк. Когато юнското слънце огря върхарите на дърветата, тя крадешком се върна в своята спалня.