Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Лисицата

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 27.05.2019

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-929-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13149

История

  1. — Добавяне

6.

Онази майска сутрин в контейнера за смет на мръсната нюйоркска улица нямаше нищо необичайно, освен че от него висеше човешки крак.

Ако контейнерът беше празен, трупът щеше да е на дъното му, нямаше да се вижда и щеше да си остане там дни наред или цели седмици. Контейнерът не беше празен. Ако погледнеше надолу, някой от апартаментите на по-горните етажи можеше да забележи висящия крак, само че нямаше такива апартаменти.

Контейнерът се намираше в запустял участък край една мръсна уличка в Браунсвил, недалеч от залива Джамайка в Бруклин. От двете страни на уличката се нижеха стари празни складове — целият район представляваше изоставена промишлена зона. И патрулният полицай видя крака само защото влезе в запустелия участък да се изпикае.

Вдигна си ципа и повика партньора си. Двамата огледаха крака, после надникнаха в контейнера. Самият труп лежеше по гръб: бял мъж на средна възраст с отворени очи, вперени в небето.

Партньорът се свърза с тамошния участък. После се задейства обичайната процедура.

След като се увериха, че човекът е мъртъв, ченгета го оставиха там. С него щяха да се заемат детективите и патологът. В очакване на тяхната поява полицаите претърсиха непосредствената околност и в един недалечен склад, зловонен и празен, освен разхвърляните боклуци, откриха въжета, висящи от радиаторни тръби. Изглеждаше — и патоанатомът щеше да го потвърди въз основа на охлузванията от въже по китките, — че жертвата е била вързана за тръбите, явно за да бъде подложена на бой.

С предпазлив слалом по осеяната с останки уличка пристигна необозначен седан. От него слязоха двама детективи и заедно с униформените направиха оглед на трупа. Екип криминалисти отцепи с лента контейнера и околния район. Евентуалните минувачи нямаше да имат право да влизат в него, но такива липсваха. Бандитите, извършили това престъпление, бяха избрали подходящо място.

После дойде и самият патоанатом. Отне му съвсем малко време да обяви човека за мъртъв, вероятно убит, и да позволи да вдигнат трупа. Хората му извадиха тялото от контейнера, сложиха го на носилка, натовариха го в буса си и го откараха в моргата. До този момент патологът беше успял да установи само че мъжът е напълно облечен, но че липсват всичките му ценни вещи. На носа му имаше отпечатъци от очила, макар че самите тях ги нямаше. По-късно ги намериха при въжетата в склада. Както и една носна кърпичка.

На един от пръстите му имаше следа от пръстен с плочка. Всичките му джобове бяха празни. Липсваха портфейл и документи за самоличност. В моргата щяха да извършат по-цялостен оглед.

Именно там, при събличането на тялото, патоанатомът забеляза още две странности. На лявата китка имаше отпечатък от верижка, но часовника го нямаше. Етикетите на дрехите показваха, че нито една от тях не е американска. Очевидно бяха британски. Сърцето на патолога се сви. Турист, отвлечен и убит в изоставен квартал, беше лоша новина. Той повика един от главните детективи.

Що се отнасяше до останалото, патоанатомът успя да установи причината за смъртта. Сърдечна недостатъчност. Жертвата беше получила силен удар по лицето. Носът бе счупен и в ноздрите и около устата имаше засъхнала кръв. Бяха ударили мъжа и в слънчевия сплит. След отварянето на гръдния кош стана ясно, че човекът е имал слабо сърце, макар че можеше и да не го е знаел, и че травмите, на които е бил подложен — ужасът, болката, побоят, — са предизвикали сърдечен удар.

Детективът слезе от горния етаж и също проучи етикетите на дрехите. Джърмин стрийт. Това не беше ли в Лондон? Мъжът бе на средна възраст. Възпълен, но не и дебел. С меки длани. Детективът нареди да почистят лицето му и да го фотографират. И да му вземат пръстови отпечатъци, разбира се, плюс ДНК проба. Ако се окажеше новопристигнал британец, трябваше да е минал през миграционна проверка, сигурно на летище „Кенеди“.

На детектив Шон Девлин му трябваше име. Дали мъртвият е живеел в града? В хотел извън центъра ли е бил отседнал? С приятели? Освен британските дрехи имаше още специфични подробности. Тук не ставаше дума за уличен обир, случайно завършил с фатален край. Крадците атакуваха, обезвреждаха, обираха и бягаха. Извършителите трябваше да са отвлекли този човек от много далече. Бяха го откарали в изоставения квартал и го бяха пребили, завързан за тръбите. Защо? За наказание ли? За да измъкнат някаква информация?

Когато получи снимките, детектив Девлин ги разпрати до три държавни институции: Имиграционното и митническо наблюдение, известно просто като ИМН, вездесъщото Министерство на вътрешната сигурност и разбира се, Бюрото, ФБР. Отне един ден и работата свърши системата за разпознаване на лица. В браунсвилския участък, в който работеше детектив Девлин, изведнъж заприиждаха феберейци. Мъртвецът бил новопристигнал, имал статут на постоянно пребиваващ и се намирал под закрилата на Бюрото. Щяло да е голям срам. Обаче не за детектив Девлин. Делото замина за нюйоркските офиси на ФБР.

Техният архив показа, че господин Харолд Дженингс бил получил разрешение да се установи в Ню Йорк и че нужните многобройни документи били обработени скоростно от Бюрото като услуга за британския премиер чрез Скотланд Ярд. Трябваше да уведомят британската полиция и да й поднесат своите извинения.

 

 

В Лондон уведомиха и някой си сър Ейдриън Уестън. Той отиде в Чандлърс Корт и съобщи скръбната вест на госпожа Сю Дженингс и двамата й синове. По-малкият, Маркъс, се разплака. По-големият прие бащината си смърт като факт, наред с многото други, които съхраняваше в паметта си.

Сю Дженингс попита дали може да пренесат тялото на съпруга й в Англия, за да го погребат в родината. Обещаха й. Британското консулство в Ню Йорк щяло да държи връзка с ФБР, за да осъществят репатрирането на тялото при първа възможност. Тя спомена за часовник, който искала да й бъде върнат. Имал сантиментална стойност.

Госпожа Дженингс поясни, че ставало дума за златен ролекс „Ойстър“. Била го подарила на мъжа си по случай десетата годишнина от сватбата им и носел посвещение. На гърба пишело „На Харолд с обич от Сю за десетата ни годишнина“.

От Ню Йорк отговориха, че нямало часовник, но издирването на убийците продължавало и Нюйоркското полицейско управление щяло да разпространи описанието на златния ролекс. Имаше списък, който редовно се разпращаше до заложните къщи и бижутериите, и описанието стигна до тях, но това не даде резултат.

Нюйоркският инцидент разтревожи сър Ейдриън. Изглеждаше прекалено голяма случайност. Ако в Москва бяха направили връзката между катастрофата с „Адмирал Нахимов“ и Великобритания, руснаците го бяха постигнали невероятно бързо — ето това беше смущаващото. Той позвъни в нюйоркското ФБР и поиска да го свържат с детектива, който води следствието.

С помощта на Бюрото Уестън проведе дълъг разговор с детектив Девлин в Бруклин, но той не можа да му помогне много. И след седмица следата изстина.

 

 

В деня, в който разпознаха откритото в нюйоркския контейнер тяло като Харолд Дженингс, осем от най-мощните океански влекачи на Запад се събраха в Па дьо Кале и бяха закачени за заседналия крайцер. Стоманени въжета, дебели колкото мъжка китка, се изпънаха от кърмите им към неподвижния исполин. В най-високата точка на пролетния прилив влекачите затеглиха едновременно и двете грамадни витла на „Нахимов“ вдигнаха тонове фин пясък под кърмата му. Сантиметър по сантиметър и после метър по метър крайцерът се заплъзга назад от плитчината в дълбоки води.

За десет дни бяха превърнали „Адмирал Нахимов“ в туристическа атракция. Предприемчиви собственици на яхти по крайбрежието на Кент бяха организирали излети в онзи безопасен участък между Гудуин и брега, известен като Дюните. Туристите правеха милиони снимки, главно селфита — сияйно усмихнати на фона на крайцера.

След като го освободиха, осемте влекача се откачиха и се пръснаха по базите си — руснаците отплаваха за Балтийско море, а повиканите на помощ холандци и французи — за съответните си портове. „Нахимов“ обаче не стигна далече в пътуването си към руския Далечен изток. Налагаше се да прегледат корпуса му. Щом потегли отново, той зави обратно на север към Севмаш. За жителите на Кент зрелището приключи. В Кремъл обаче не смятаха така.

 

 

Както често се случва в полицейските следствия, пробивът настъпи в резултат на случайност. Арестуваха крадец, който носеше златен ролекс с посвещение. И той се оказа руснак.

В Ню Йорк има шестстотин хиляди руснаци и половината от тях живеят и работят в района, известен като Брайтън Бийч — южната част на Бруклин по крайбрежието на полуостров Кони Айланд. Там действа активен и жесток престъпен свят, съставен от няколко известни банди. Нюйоркското полицейско управление разполага с многоброен състав от рускоговорещи полицаи, които се занимават единствено с Брайтън Бийч и неговите банди.

Арестантът се казваше Виктор Улянов и ясно даваше да се разбере, че не възнамерява да каже нищо. Беше изключително глупав и очевидно гравитираше около една от бандите.

Опитал да извърши солов грабеж в Куинс, на километри от дома си, като избрал за жертва порядъчен и заможен гражданин, вървящ по улицата, на която живеел. Обаче не извадил късмет. Бизнесменът на средна възраст бил участвал с отбора на САЩ по бокс на Олимпиадата в Атланта. Състезавал се в средна категория и десният му юмрук все още се отличавал с внушителна комбинация от мускули и кости.

Преди Улянов да успее да използва ножа си, юмрукът на „жертвата“ се запознал с брадичката му и когато се свестил на тротоара, руснакът видял около себе си няколко крака в сини униформени крачоли. В участъка го обсипали с подигравки и той потънал в намусено самосъжаление. Преди да го вкарат в килията конфискували всичките му вещи.

Един интелигентен новобранец на горния етаж видял часовника и си спомнил, че преди седмица получили описание на златен ролекс с посвещение, който принадлежал на убит британец. Новобранецът докладвал на своя сержант и съответно получил похвала за бдителността си. После със случая се заели детективите и съобщили във ФБР.

Когато госпожа Сю Дженингс се прибра от погребението на мъжа си, й показаха снимка на часовника и тя потвърди, че е неговият. В Ню Йорк осведомиха Улянов, че обвинението срещу него се променя от улично нападение на предумишлено убийство.

Той си спомни съвсем ясно какво точно се е случило. В последния момент го повикали в групата, събрана за похищението на британския счетоводител, защото бил отпаднал някакъв по-умен гангстер. Били петима и ставало дума за външна поръчка. Нямали представа, че възложителят е руски агент на московската СВР.

Трябвало да отидат в един апартамент в Куинс, да позвънят на вратата и когато им отвори единственият обитател на квартирата, да го изведат навън под дулата на пистолетите си и да го качат във вана си. Било лесна работа — ужасеният пленник изпълнявал каквото му наредят. Наближавало полунощ и нямало никакви свидетели.

В изпълнение на инструкциите те отишли в един изоставен склад в пустеещ район край залива Джамайка, завързали хленчещия си пленник за някакви тръби и се приготвили да изпълнят задачата. Имали съвсем проста заповед. Да го поошамарят и да му зададат един елементарен въпрос: къде е синът ти?

И тогава нещата се объркали. След втория удар от страна на главатаря на групата мъжът изпаднал в гърчове, очите му се изцъклили и той увиснал на въжетата. Помислили, че е изгубил съзнание, и се опитали да го свестят. Само че британецът бил мъртъв. Не били получили никаква информация от него — само повтарял „недейте“. Повече се страхували от реакцията на шефа си, отколкото се притеснявали заради мъртвеца.

Трима от петимата отишли да потърсят къде да изхвърлят трупа. Четвъртият и Улянов останали да го развържат и да видят дали има нещо ценно. Другият руснак взел пръстена и пачката банкноти, а Улянов му свалил часовника и го прибрал в джоба на панталона си. По-късно сменил с него своя евтин таймекс…

Седнал срещу двамата пронизващи го със стоманени погледи детективи, руският гангстер осъзнаваше, че е мъртъв, ако издаде другите убийци. Затова се изуми, когато те му предложиха съвсем друга сделка. Макар да бяха наясно, че обвинението в убийство няма да издържи в съда, полицаите му казаха, че ги интересува само едно нещо и че ако го получат, може би ще успеят да свалят обвинението. Какво е казал англичанинът преди да умре.

Виктор Улянов обмисли положението. Въпросът му изглеждаше безобиден. На фона на присъда между двайсет години и доживотен затвор…

— Нищо не каза.

— Нищо ли? Съвсем нищо?

— Нито дума. Просто след втория удар се задави и умря.

Детективите бяха получили интересуващия ги отговор. Предадоха го във вашингтонската централа на ФБР, откъдето го препратиха в Лондон.

 

 

Сър Ейдриън посрещна внезапната смърт на Харолд Дженингс в Ню Йорк и уверенията на НЙПУ, че счетоводителят не бил проронил нито дума за сина си и неговото местонахождение, донякъде с облекчение. Но само донякъде.

Гризяха го съмнения. Как руснаците изобщо бяха чули името Дженингс и бяха открили самия Харолд в някакъв нюйоркски апартамент на пет хиляди и шестстотин километра оттам? Отнякъде — нямаше представа откъде — изтичаше информация.

От само себе си ставаше ясно, че Москва няма да приеме световното унижение със заседналия крайцер просто като лош късмет. Даже и без традиционната руска параноя те щяха да разберат, че някой е проникнал в компютрите им. Чрез реверсивно инженерство на борда на „Нахимов“ и в мурманската база данни щяха да докажат, че е имало хакване, при това извънредно успешно, толкова ловко, че е останало незабелязано, докато не е станало късно. Това изискваше мащабно разследване. И сър Ейдриън имаше съвсем основателни подозрения на кого е било поверено то.

Това е една от особеностите на асовете в света на разузнаването. Те се изучават взаимно като шахматисти. Целта е да надхитрят противника, а не да го надвият със сила. Силата е за мъже в камуфлажни униформи. Шахът носи по-голямо удовлетворение. Сър Ейдриън беше носил камуфлажа в парашутнодесантните войски и тъмния костюм във Фирмата.

Макар и десет години по-възрастен от мъжа в Ясенево, Уестън бе забелязал изгряващата звезда на СВР още като заместник-началник на МИ6. Като ръководител на управление „Западна Европа“, по онова време Евгений Крилов проявяваше изключителна ловкост и решителност и по-нататъшното развитие на кариерата му бе успешно — той се изкачи по стъпалата чак до кабинета на седмия етаж.

Говореше се, че по време на операцията в Северноафриканската пустиня през Втората световна война британският генерал Бърнард Монтгомъри часове наред се взирал в снимката на своя противник, немеца Ервин Ромел. Опитвал се да разбере какво ще направи врагът му. Сър Ейдриън водеше досие на Евгений Крилов. В него също имаше снимка. Той се обърна към бившите си колеги на Воксхол Крос и заради едно време му позволиха да седне в затворена стая и да проучи досието на Крилов.

В края на 90-те Крилов две години служил под ръководството на резидента, началника на звеното на СВР в руското посолство в Лондон. Бил таен агент, с други думи, легендиран като безобиден младши културен аташе, но британците знаели точно какъв е всъщност.

В този странен „танц на смъртта“, какъвто е шпионажът, агенти от вражески страни често присъстват на коктейли в посолства — водят разговори, сияйно се усмихват, чукат се с чаши и се преструват на забавляващи се дипломати, докато зад маските си кроят планове да надхитрят и унищожат противника. Сър Ейдриън смяташе, че се е срещал с младшия (тогава) руски шпионин на един такъв прием в руското посолство.

Пътищата им за малко не се бяха пресекли още веднъж. Това можеше да се случи в Будапеща, ако не се беше отказал да отиде на срещата с един руски полковник изменник, защото усещаше, че онзи е разкрит. По-късно разбра, че е бил прав. Подложеният на изтезание военен си признал всичко преди да го екзекутират. Тъй като предателят бил руснак, от АВО, унгарската тайна полиция, поканили представител на руското посолство да присъства на залавянето на британския агент. Будапеща била третата чуждестранна мисия на Крилов. Той седял в кафенето, в което АВО били устроили своя капан, и чакал британския шпионин, който така и не се появил.

Сър Ейдриън затвори досието и си тръгна от Воксхол с още по-силни подозрения. Крилов не се беше издигнал от младши разузнавач до седмия етаж в Ясенево просто ей така. Той трябваше да е човекът, на когото са възложили да открие суперхакера.

Уестън също така знаеше, че в Москва са научили две имена: Дженингс и Лутън. Нямаше представа как. Но това вече нямаше значение. Семейство Дженингс бяха изчезнали оттам и той имаше всички основания да предполага, че руснаците изобщо не са чували името Чандлърс Корт. И все пак… и все пак. Отново имаше онова предчувствие. Затова искаше малък, но опитен въоръжен отряд да наблюдава момчето. Няколко войници в Чандлърс Корт биха били добре дошли.

Избраните от Крилов мутри го бяха издънили в онази браунсвилска улица, но ако шефът в Кремъл наистина смяташе, че главите и ръцете, подложили на унижение „Адмирал Нахимов“, са на онова островче край северозападния бряг на Европа, което Вожда мразеше толкова яростно, той нямаше да се откаже. Щеше да опита пак.

Сър Ейдриън още повече щеше да се разтревожи, ако можеше да се пренесе, невидим като призрак, в кабинета на своя противник над брезовата гора в Ясенево.

 

 

На бюрото на Крилов лежеше голяма разпечатана снимка. Оригиналът беше направен от руски спътник, прелетял незабелязано над Централна Англия, след като го бяха отклонили от курса му по искане на шефа на СВР. Сателитът се беше насочил към координатите, зададени му от място, намиращо се далече под него. Беше заснел обекта и после се беше върнал в първоначалната си орбита. При следващото си прелитане над Русия беше пратил исканото изображение.

Евгений Крилов взе голяма лупа и се вгледа в центъра на сателитната снимка. Там се намираше ограденото със стена и залесено имение Чандлърс Корт.