Фредерик Форсайт
Лисицата (2)

2.

Всички завеси на първия етаж бяха спуснати. Скоро щеше да се развидели, а отпред и отзад имаше съседи. Но къща със спуснати завеси нямаше да породи подозрения в квартала. Поспаланковците просто будят завист. Войниците долу приклекнаха под равнището на прозорците, в случай че някой реши да надникне.

Горе наредиха на четиричленното семейство да се облече нормално и да чака, след като си приготви куфарите, по един на човек. Слънцето изгря, започна ясен априлски ден. Улицата се събуди. Двама ранобудници тръгнаха на работа. Вестникарчето мина да остави днешната преса. Три вестника с тупване се приземиха на изтривалката пред вратата. Тийнейджърът се обърна и продължи по улицата.

В осем без десет заповядаха на семейството да слезе долу. Четиримата бяха бледи и изглеждаха потресени, особено големият син, но не се съпротивляваха. Все още с черните си маски, двамата американци ги гледаха враждебно. Това бяха агентите/терористите, нанесли такива щети на тяхната родина. Със сигурност ги очакваше доживотен затвор. С тях бяха войниците отгоре, включително жената от СРП. Всички мълчаливо зачакаха в хола, без да дърпат пердетата.

В осем пристигна миниван, означен като такси. Двама от СВВС бяха сменили черните си гащеризони с официални тъмни костюми, ризи и вратовръзки. Всеки от тях носеше пистолет под лявата си мишница. Те придружиха семейството с багажа до таксито. Пак нямаше опити за съпротива или бягство. Ако някой съсед полюбопитстваше, семейството просто заминаваше на почивка. Колата потегли. Войниците в къщата се отпуснаха. Знаеха, че ще се наложи да изчакат светлата част на деня неподвижни и безмълвни и после да се изпарят в нощта по същия начин, по който бяха дошли. Пустата къща с изключени инсталации щеше да остане затворена до много по-късно.

Командирът на групата получи кратко съобщение, че арестуваното семейство е на сигурно място. Той беше старши сержант, ветеран в операции във Великобритания и чужбина. Командваше групата, защото във вътрешните операции на Полка участват само сержанти. Офицерите, подигравателно наричани „болтове“, планират и контролират, обаче не действат активно на територията на Обединеното кралство.

В десет пристигна голям ван, носещ логото на ремонтна фирма. От него слязоха шестима мъже с бели гащеризони. Те внесоха в къщата покривала за мебели и сгъваеми стълби. Съседите ги видяха, но не им обърнаха внимание. Семейство Дженингс явно бяха поръчали да им свършат някаква работа, докато са на почивка.

Мъжете оставиха оборудването на пода в коридора и доктор Хендрикс ги заведе горе да изпълнят истинската си задача. А именно да претършуват сградата за електронна апаратура. Бързо се насочиха към тавана, където откриха истинска Аладинова пещера с компютърна техника. Помещението явно беше превърнато в лично гнезденце.

Някой си беше направил убежище под гредите, които носеха покрива. Имаше бюро, маси и столове, сигурно купени евтино от магазини за стоки втора ръка, украшения, лични дреболии, но не и снимки. Най-видно място заемаха бюрото, столът зад него и компютърът отгоре. Доктор Хендрикс внимателно го разгледа и се смая.

Той беше свикнал с най-качествените и сложни системи на компютърния пазар, а тази тук можеше да се опише единствено като „обикновена“. Купена от хипермаркет. Все едно бащата е задоволил желанието на сина си с каквото е можел да си позволи. Само че как можеше някой да победи най-великите киберумове в западния свят с това нещо? И кое от двете момчета го беше направило?

Ученият се надяваше, че ще има времето и възможността да открие кой е проникнал в база данните във Форт Мийд и да разпита този компютърен спец — желание, което сър Ейдриън скоро щеше да изпълни.

Доктор Хендрикс бързо установи, че това не е суперкомпютър като онези, които използваха в ЦПК, грамадния комплекс с форма на поничка край Челтнам, графство Глостършър. Но макар и купен от магазин и съответно достъпен за всеки, онова, което откриха, проучиха и взеха, се оказа находчиво променено и усъвършенствано, най-вероятно от собственика.

Приключиха преди обяд. Таванът отново стана такъв, какъвто си беше по-рано — празно пространство под гредите на покрива. Кибергрупата си тръгна с плячката. Скрити зад все още спуснатите завеси, войниците от щурмовия отряд търпеливо изчакаха до два през нощта. После и те се измъкнаха в мрака и изчезнаха. Никой от съседите не ги беше видял да пристигат, не ги видяха и да си отиват.

 

 

Като малък Ейдриън Уестън никога не беше искал да стане шпионин, камо ли шеф на шпионска организация. Син на ветеринарен лекар, отраснал в провинцията, той мечтаеше да е военен. Веднага щом стана на нужната възраст, след като завърши частно — макар и не от най-скъпите — училище (пансион), Ейдриън кандидатства в армията, бе приет като „подходящ за офицер“ и постъпи в Кралската военна академия „Сандхърст“.

Не получи Почетния меч^[1], но оценките му бяха високи и когато му предложиха сам да избере къде да служи, предпочете Парашутния полк. Надяваше се, че така ще има по-голям шанс да участва в бойни действия. След две години срещу ИРА в Северна Ирландия влезе в университет с военна стипендия и завърши история с успех 4,50. След връчването на дипломите един от преподавателите го покани на вечеря. Присъстваха още двама мъже. Никой друг.

До края на ордьовъра с пъпеш Ейдриън разбра, че са от Лондон — от Секретната разузнавателна служба, МИ6. Преподавателят по история беше „съгледвач“, търсач на таланти. Уестън се класираше по всички параграфи. Добро семейство, добро училище, добри оценки, парашутист, наш човек. Седмица по-късно влезе във Фирмата. Последва обучение и след това — назначение. Беше прекарвал част от ваканциите в училище на разменни начала при едно германско семейство и в резултат знаеше перфектно немски. След интензивен тримесечен курс във Военната езикова школа научи руски. Пратиха го в отдел „Източна Европа“ — бяха годините на Брежнев и Андропов, разгарът на Студената война. Имаше още време до Михаил Горбачов и разпадането на СССР.

Сър Ейдриън официално вече не се водеше на държавна служба, което си имаше известни предимства. Например невидимост. И като личен съветник на премиера по националната сигурност — достъп. Отговаряха на телефонните му обаждания, приемаха съветите му. Беше се пенсионирал като заместник на Ричард Диърлав, началника на Секретната разузнавателна служба на Воксхол Крос.

През 2004-та сър Ричард излезе в пенсия и Ейдриън Уестън реши да не се кандидатира за неговия пост, защото не желаеше да служи при премиера Тони Блеър, възмутен от пробутаното на Парламента „съмнително досие“, както щяха да го нарекат впоследствие.

В този документ се твърдеше, че тъй като Саддам Хюсеин, жестокият диктатор на Ирак, разполагал с оръжия за масово поразяване и бил готов да ги използва, страната му трябвало да бъде нападната. Имало „неопровержимо“ доказателство за съществуването на тези оръжия, уверяваше Парламента Блеър. Депутатите гласуваха Великобритания да участва в американската инвазия през март 2003-та. Това доведе до катастрофален хаос, който обхвана целия Близък изток и предизвика създаването на терористичната машина Ислямска държава, все още действаща в целия свят петнайсет години по-късно.

В полза на твърденията си господин Блеър посочваше като източник на цялата информация уважаваната Секретна разузнавателна служба и така тези твърдения образуваха основата на „съмнителното досие“. Всичко това бяха празни приказки. СРС разполагаше със сведения „само от един източник“ в Ирак, а в света на разузнаването такива сведения никога не стават причина за действия, освен ако не са подкрепени с изключително убедителни доказателства. Каквито липсваха.

Нито пък съществуваха такива оръжия, както се установи след нападението и окупирането на Ирак. Източникът се оказа един иракски лъжец с псевдоним Кървбол, избягал в Германия, която също му повярва. След разобличаването му британското правителство обвини МИ6 за дезинформацията, въпреки че от СРС многократно бяха предупреждавали Даунинг Стрийт за пълната неблагонадеждност на твърденията.

Верен до глупост, сър Ричард Диърлав не наруши традицията на своята служба и запази мълчание до пенсионирането си, че и до много по-късно. След неговото напускане Ейдриън Уестън също предпочете да се пенсионира. Не пожела да остане дори като заместник-началник, защото знаеше, че шеф ще му стане авер на Блеър.

Сър Ричард стана декан на колежа „Пембрук“ в Кеймбридж, а Ейдриън Уестън получи рицарски сан от признателната кралица и се оттегли във вилата си в Дорсет — четеше, пишеше и от време на време посещаваше Лондон, където винаги можеше да отседне в някоя от малките, но удобни и сравнително евтини стаи за гости в Клуба на силите за специални операции.

Като дългогодишен експерт по Кремъл и познавач на твърдата власт на Москва над нейните европейски сателити, с актив от няколко опасни операции зад Желязната завеса, през 2012-а той написа статия, която привлече вниманието на новоназначената по онова време министърка на вътрешните работи в правителството на Камерън. И изневиделица в провинциалното си уединение Ейдриън получи ръкописно писмо, с което тя го канеше на неофициален обяд извън министерството.

Госпожа Марджъри Греъм можеше и отскоро да е в кабинета, но се отличаваше с изключителна проницателност. В Карлтън Клъб — традиционно само за мъже, макар че приемаха дами за асоциирани членове — тя му обясни, че новият й ресор включвал Службата за сигурност, МИ5. Искала обаче да разполага с „второ мнение“ от друго направление в разузнавателния свят, а неговата статия за все по-агресивното ръководство на Русия й направила голямо впечатление. Можела ли да се консултира с него съвсем неофициално? Три години преди щурмуването на къщата в Лутън Дейвид Камерън подаде оставка, а тя стана премиер.

Привляклата вниманието й статия се разпространяваше неофициално и носеше простото заглавие „Пази се от мечката“. Ейдриън Уестън през цялата си кариера беше изучавал Кремъл и неговите господари. Навремето с одобрение бе наблюдавал възхода на Михаил Горбачов и започнатите от него реформи, сред които унищожаването на световния комунизъм и СССР, но с ужас бе приел плячкосването на една унизена страна при алкохолика Борис Елцин.

Той презираше лъжците, измамниците, крадците, мошениците и почти неприкритите престъпници, които бяха лишили родината си от нейната собственост, станаха милиардери и сега парадираха с краденото си богатство, като си купуваха мегаяхти и грамадни имения, много от които във Великобритания.

Но докато Елцин потъваше все по-дълбоко в алкохолното си вцепенение, Уестън забеляза в сянката му един дребен студеноок бивш главорез от тайната полиция, който си падаше по хомоеротични снимки на собствената си персона, яздеща гола до кръста в Сибир с преметната през гърдите пушка. Статията предупреждаваше за замяната на комунизма с нова крайнодясна агресивност, представяща се за патриотизъм, която явно заразяваше Кремъл, докато бившият чекист изместваше пияницата, и посочваше тесните връзки между Вожда и подземния свят на обикновената престъпност.

Човекът, постигнал пълно господство над Русия, беше започнал като праволинеен комунист, имал привилегията да постъпи във външното разузнаване на КГБ, Първо главно управление. Бяха го пратили в Дрезден, Източна Германия. Но след падането на комунизма той се бе завърнал в родния си Ленинград, вече преименуван на Санкт Петербург, и се беше уредил в екипа на кмета. Оттам се бе издигнал до Москва и екипа на Борис Елцин. Винаги плътно до пияния сибирски великан, който беше наследил президентския пост от Горбачов, той ставаше все по-незаменим.

И междувременно се беше променял. Беше изгубил илюзиите си за комунизма, но не и за фанатизма. Едното просто бе заменило другото. Той беше преминал към крайнодясна политика, прикрита с източноправославна набожност и ултрапатриотизъм. И беше забелязал нещо.

Че Русия е под абсолютния контрол на три властови центъра. Първият беше правителството, което разполагаше с тайната полиция, силите за специални операции и армията. Вторият се появи след разграбването на страната и нейната собственост при Елцин: групата възползвали се от ситуацията, които бяха придобили всички ресурси в родината си на безценица от корумпирани чиновници. Това бяха новите плутократи, олигарсите, скорострелно превърналите се в милиардери и мултимилионери. Без пари, и то в огромни количества, човек не представляваше нищо в Русия. Третият център беше организираната престъпност, известна като „крадци на кодекса“, на руски „ворм в законе“. Трите заедно образуваха взаимносвързано братство. След като изкуфелият Елцин бе подал оставка и доброволно бе връчил юздите на човека до себе си, мъжът, днес известен като Вожда, бе станал господар на трите центъра и ги използваше, възнаграждаваше и командваше. И с тяхна помощ се бе превърнал в един от най-богатите хора на света.

Сър Ейдриън посочваше, че онези, които се карат с новия вожд, като че ли имат много малка продължителност на живота, ако останат в Русия, и рекорден брой фатални злополуки, ако се установят в чужбина, но продължат да го критикуват. По онова време предупреждението на Уестън беше пророческо и не се радваше на особена популярност във всички кръгове, но явно бе направило впечатление на госпожа Греъм. Когато стигнаха до кафето, той прие предложението й.

 

 

Стигна до познатата черна врата на Даунинг стрийт 10 в девет без пет. Тя се отвори още преди да е докоснал орнаментираното пиринчено чукало. Вътре имаше пазачи. Уестън познаваше портиера, който го поздрави по име и го поведе нагоре по витото стълбище, на чиято стена висяха портретите на предишните обитатели на къщата. Горе го поканиха в малка заседателна зала само на метри от кабинета на премиера. Тя се появи точно в девет — беше започнала работа в шест.

Марджъри Греъм му обясни, че очаквала американския посланик в десет и затова трябвало бързо да въведе сър Ейдриън в ситуацията. Той вече знаеше за пробива на американската киберсигурност преди три месеца, ала не и за скорошните събития на родна земя. Госпожа Греъм му изложи накратко, но изчерпателно случилото се в северното предградие на Лутън.

— Къде е сега това семейство? — попита той.

— В Латимър.

Сър Ейдриън познаваше живописното селце между Бъкингамшър и Хартфордшър. Точно извън него има старо имение, където през Втората световна война властите държали пленени висши германски офицери. Немците живеели в аристократична обстановка и от скука водели дълги разговори помежду си. Всяка тяхна дума се записвала и информацията се оказала много полезна. От 1945-а имението се използваше за настаняване на високопоставени бегълци от Източния блок и съответно се поддържаше от МИ5. В този свят думата „Латимър“ беше достатъчна.

Уестън се зачуди дали генералният директор на МИ5 много се е зарадвал, че му стоварват без предупреждение такова проблемно семейство. Надали.

— Докога ще останат там?

— Колкото може по-малко. Проблемът има две страни. Какво да правим с тях, за бога?! И после, как ще го отиграем с американците? Да почнем с първото. Обитателите на къщата са четирима и като се имат предвид таванското помещение с компютъра и първите впечатления от по-голямото момче, хакерът най-вероятно е то. Тийнейджърът е с лабилна психика, тъй да се каже. Явно е изпаднал почти в ступор и ще се наложи да го прегледат в болница. След това има и правен проблем. В какво ще ги обвиним, ако това изобщо е възможно, така че да има шанс да бъдат осъдени? Засега просто нямаме представа. Обаче американците не са настроени милостиво. Ако се съди по предишни случаи, те ще искат бързо екстрадиране и после в Щатите ги очаква съд и много дълъг затвор.

— А вие, госпожо премиер, какво искате вие?

— Искам да избегна война с Вашингтон, особено като се има предвид кой е настоящият обитател на Овалния кабинет. Искам да избегна и скандал тук, в който медиите ще вземат страната на уязвимия тийнейджър. Какво мислите? Дотук?

— Дотук, госпожо премиер, не знам. Момчето е осемнайсетгодишно и формално е пълнолетно, но като се има предвид състоянието му, може да се наложи да се консултираме с баща му или и с двамата му родители. Ще ми се да поговоря с всичките. И да видя какво ще каже психиатърът. Засега ще трябва да помолим американците да ни дадат няколко дни, преди да оповестим случая.

На вратата се почука и в стаята се подаде нечия глава. Личен секретар.

— Американският посланик пристигна, госпожо премиер.

— В Правителствената зала. След пет минути.

 

 

При влизането на премиера и нейния четиричленен екип тримата американци се изправиха. Сър Ейдриън влезе последен и седна в дъното. Присъстваше на срещата, за да слуша и по-късно да дава съвети.

Подобно на много американски посланици, получили поста си по заслуги, Уесли Картър III не беше дипломат от кариерата. Щедър спонсор на Републиканската партия, той произхождаше от род, притежаващ търговска империя за фураж в Канзас. Картър бе едър, прям и пропит от старовремска любезност. Знаеше, че истинските преговори ще бъдат поети от двамата му придружители. Това бяха неговият заместник, заместник-министърът на външните работи, и неговият аташе по юридическите въпроси, длъжност, заемана винаги от агент на ФБР. Поздравите и ръкостисканията отнеха няколко минути. Поднесоха кафе и облеченият в бели сака персонал се оттегли.

— Благодаря, че ни приемате толкова скоро, госпожо премиер.

— О, я стига, Уесли, знаете, че винаги сте добре дошли. Е, за странните събития в Лутън. Двама ваши хора са били там. Докладваха ли ви?

— Да, госпожо премиер. И „странни“ трябва да е пример за вашата типична британска сдържаност. — Говореше човекът от Държавния департамент, Грейдън Бенет. Явно вече поемаха двамата професионалисти. — Но фактите са си факти. Този младеж умишлено е нанесъл изумителни щети на нашата база данни във Форт Мийд, чието възстановяване ще струва милиони. Според нас той трябва незабавно да бъде екстрадиран, за да бъде съден.

— Напълно разбираемо — отвърна госпожа Греъм. — В това отношение обаче вашата съдебна система е като нашата. Психическото състояние на обвиняемия може да окаже силно влияние върху всяко дело. Досега нямахме възможност да пратим този тийнейджър при психиатър или невролог, който да анализира психическото му състояние. Но собствените ви тюлени са го видели в къщата. Те не ви ли споменаха, че младежът изглежда е с… как да се изразя… лабилна психика?

Израженията на седящите насреща й мъже ясно показваха, че двамата тюлени, които се бяха свързали по радиостанцията с посолството от Лутън, са докладвали абсолютно същото.

— Освен това стои въпросът за медиите, господа. Засега не са надушили какво се е случило там, какво сме открили. Бихме искали това положение да се запази колкото може по-дълго. Когато обаче научат, струва ми се, всички сме наясно, че ни очаква медийна буря.

— Какво искате от нас, госпожо премиер? — попита аташето по юридическите въпроси Джон Оуен.

— Три дни, господа. Досега бащата не е поискал адвокат. Но не можем да му попречим. Това е негово право. Ако наеме адвокат, информацията ще стане публична. Тогава няма да можем да предотвратим окопната война. Бихме искали три дни тишина.

— Не можете ли да оставите семейството в изолация? — попита Картър и вдигна вежди.

— Не и без тяхно съгласие. В перспектива това десетократно ще влоши нещата. — Госпожа Греъм беше работила някога като фирмена адвокатка.

Поради часовата разлика във Вашингтон още не се беше съмнало. Дипломатите обещаха да обсъдят въпроса и да се консултират, да вземат решение за тридневна отсрочка и да информират Даунинг стрийт до залез-слънце британско време.

Когато си тръгнаха, премиерът даде знак на Уестън да остане.

— Вашето мнение, Ейдриън?

— В Кеймбридж има един човек, професор Саймън Барън-Коен. Специалист по всякакви форми лабилна психика. Най-добрият в Европа, а сигурно и в целия свят. Според мен той трябва да прегледа момчето. А аз бих искал да разговарям с бащата. Имам една идея. Може да имаме по-добро решение, отколкото просто да пратим хлапето в килия дълбоко под Аризона за остатъка от живота му.

— Какво „по-добро решение“?

— Още не, госпожо премиер. Може ли да отида в Латимър?

— С кола ли сте?

— Не, пристигнах в Лондон с влак.

Премиерът се обади по телефона. След десет минути пред вратата чакаше кола от правителствения гараж.

* * *

Далеч край леденото Бяло море се намира руският град Архангелск. Наблизо е корабостроителницата Севмаш в Северодвинск, най-голямата и добре оборудвана в цяла Русия. Дебело облечени заради студа, работните групи полагаха последните щрихи по най-продължителния и скъп ремонт във военноморската история на страната — подготвяха за плаване най-големия и модерен крайцер на света. Всъщност освен американските самолетоносачи той щеше да е и най-големият боен кораб. Казваше се „Адмирал Нахимов“.

Русия има само един самолетоносач срещу американските тринайсет, грохналия „Адмирал Кузнецов“, влизащ в състава на Северния флот и постоянно базиран в Мурманск. По-рано страната беше разполагала с четири грамадни крайцера начело с „Петър Велики“.

Два от тях вече са извън строя, а „Петър Велики“ също е стар и негоден. Всъщност той чакаше в Бяло море Севмаш да приключи работата, за да заеме мястото на „Нахимов“, чийто десетгодишен ремонт струваше много милиарди рубли.

Тази сутрин, докато сър Ейдриън пътуваше комфортно през пролетно разцъфващия Хартфордшър, при капитана на „Адмирал Нахимов“ имаше тържество. Вдигаха се наздравици за кораба, за новия му капитан Пьотър Денисович и за предстоящото му триумфално плаване около половината свят, за да заеме мястото на флагман на руския Тихоокеански флот в неговия щаб във Владивосток.

Идния месец корабът щеше да запали двата си мощни ядрени двигателя и да потегли в Бяло море.