Фредерик Форсайт
Лисицата (7)

7.

Службата, в която работеше Евгений Крилов, всъщност не можеше да се нарече гадна. И навремето, и напоследък под негово ръководство, от СВР многократно бяха организирали убийства в чужбина, но той винаги предпочиташе други да му изпълняват мокрите поръчки.

Вперил очи в разпечатаното сателитно изображение, Крилов си мислеше, че е успял да се справи с първите две задачи, поставени му от Вожда. Инстинктът на президента в крайна сметка се оказваше верен. Именно британците, а не американците, бяха подложили Майка Русия на това унижение, за да си отмъстят за случая „Скрипал“.

През ранната пролет на 2018-а руски агенти едва не убиха един руснак, който си живееше кротко в британския град Солсбъри. Сергей Скрипал някога бе шпионирал Русия в полза на Великобритания. Заловиха го и го осъдиха на затвор. След като го освободиха, му позволиха да емигрира в Обединеното кралство.

Той водеше кротък, дори незабележим живот, докато руски агент не намаза бравата на входната му врата със смъртоносното нервнопаралитично вещество „Новичок“. Скрипал и дъщеря му Юлия, която му гостуваше по това време, влязоха в контакт с веществото и бяха почти фатално отровени. Едва ги спасиха с дотогава неизвестна британска противоотрова. Приписаха заслугата на Портън Даун.

Самият Евгений Крилов се обяви против операцията, но Вожда не се съобрази с него. Оказа се, че Крилов е бил прав. В резултат бяха експулсирани трийсет и шестима руски дипломати и британците ги бяха подбрали добре. И трийсет и шестимата бяха базирани в посолството шпиони и тяхното заминаване съсипа мрежата на Крилов във Великобритания.

Цялата тази авантюра представляваше катастрофална грешка, но той знаеше, че ще му изстине мястото, ако пак го заяви. Сега ги беше връхлетяла нова катастрофа със засядането на гордостта на Северния флот и Русия просто трябваше да отмъсти. Крилов поне бе свършил две трети от работата.

Британците бяха открили тайно оръжие и бяха готови да го използват с безпощадност, на която той възнамеряваше да отговори със същото. Това оръжие не беше машина. А човешки мозък — в главата на един млад аутист, — способен да постига невъзможното. Подобно на киберспециалистите във Форт Мийд, руснаците в Мурманск бяха смятали, че защитната стена около тяхната база данни е непристъпна, и бяха сгрешили.

Благодарение на вашингтонския агент младежът вече си имаше име. Благодарение на детективската работа в Лутън бяха открили бащата на гения, само че той се беше оказал безполезен. Сега от нов източник разполагаха с обекта, мястото, където британците криеха своето тайно оръжие — далеч от очите, далеч от сърцето, както се казва. Третата заповед на Вожда обаче лежеше на сърцето на Крилов. Да премахне младежа — да отмъсти за обидата.

Ръководителят на СВР можеше да избира от пет организации с отлично обучени убийци в Русия. Проблемът се състоеше обаче в това коя от тях да използва.

Има две такива държавни служби. Това е Спецназ — силите за специални операции, съответстващи на британските СВВС, СВМС и почти невидимия СРП и на американските зелени барети, Делта Форс и тюлените. Всички бойци имаха превъзходна подготовка и донякъде вариращи умения в зависимост от личните им способности и областта на квалификацията им.

В Спецназ съществуваше секретна част за действие зад граница. Тези хора завършваха абсолютно тайна школа, в която ги научаваха незабелязано да се придвижват в цивилни дрехи в различни чуждестранни общества, да взимат оръжията си от тайници, където от посолството им оставяха необходимото, пренесено в недосегаем дипломатически багаж, и после да изпълняват операцията и да се завръщат към обичайния си живот също толкова невидимо, колкото го напускаха. Те усвояваха до съвършенство чужди езици, главно английски, най-разпространения език в света.

Другата държавна служба се намираше във ведомството на Крилов — бившият отдел 13, вече разширен и преименуван на отдел V, „Мокрые дела“ или „Мокри поръчки“, останка от някогашния КГБ, която продължи да съществува след разделянето и прекръстването на организацията при Горбачов.

Тъкмо двама агенти от отдел V, единият командир на звеното, а другият охрана и шофьор на взетата под наем кола, бяха отишли в Солсбъри, за да намажат бравата на предателя с „Новичок“. Дори смехотворният руски посланик във Великобритания Яковенко не знаеше нищо за тях. Затова и можеше да се изправи и да заяви на британската преса, че Русия нямала нищо общо с аферата, без дори да се изчерви.

Извън СВР Крилов можеше да се обърне към организираната престъпност, руските „ворм в законе“. Властта винаги можеше да разчита на тях за услуги, защото бяха сигурни, че ще им се отплатят с обществени поръчки и концесии за тяхната всеобхватна бизнес империя.

Почти непознати на Запад бяха рокерите, „Нощните вълци“, в сравнение с чиято жестокост калифорнийските „Ангели на ада“ приличаха на пенсионирани отчета. „Нощните вълци“ изповядваха свиреп патриотизъм и бяха известни с това, че често нападат и осакатяват чуждестранни футболни фенове, пътуващи из Европа, за да поддържат своите отбори. Сред тях имаше неколцина ветерани спецназовци и говорещи английски.

И накрая, Москва можеше да възлага „поръчки“ на две неруски групи, всяка от които разполагаше с бандитски организации, прочути с изключителното си зверство — чеченците и албанците.

„Частните“ подизпълнители щяха да искат пари, но и това не представляваше проблем. Кремъл поддържаше най-тесни връзки с мрежата от промишленици и търговци милиардери, забогатели неимоверно, като бяха ограбили богатствата на родината си и след това бяха заминали да живеят разкошно в чужбина. Някои, по-глупавите, се бяха откъснали от най-големия бандит и Кремъл водеше злостни войни с тях. Затова им се налагаше да се заобикалят с многобройни телохранители в чуждестранните си имения и даже това невинаги ги спасяваше. Онези, които си знаеха изгодата, веднага щяха да осигурят финансирането.

След двудневни размисли Евгений Крилов реши да използва рокерите, елитен отряд, подбран от „Нощните вълци“, всички пътешествали много по света и знаещи английски.

В избора му имаше логика. Обвинението за аферата „Скрипал“ падаше твърдо върху Русия и се подкрепяше от целия разузнавателен свят, защото „Новичок“ представляваше чисто руска разработка. „Частната“ престъпност обаче имаше универсален характер. Рокерите можеше да бъдат наети от всеки. След смъртта на компютърния хакер на официално равнище британците щяха да знаят кой е пратил убийците, но за разлика от следата на „Новичок“, никога нямаше да са в състояние да го докажат.

 

 

Сър Ейдриън обичаше да се смята за прагматик, готов да приема реалността, колкото и да е неприятна. Но не подценяваше и интуицията.

Два пъти през живота си беше отказал да пренебрегне предчувствието си, че нещо не е наред — два пъти надуши опасността и си плю на петите. Първия път, в края на 70-те, капанът на източногерманската Щази хлопна точно след като той се измъкна през границата. Във втория случай, в началото на 80-те, КГБ удариха будапещенското кафене, в което трябваше да се срещне със своята „свръзка“, броени минути след духването на Уестън. По-късно се оказа, че вече са отвели нещастника в Сибир, където го очакваше смърт.

Дългите години на излагане на опасности в името на родината бяха научили Ейдриън Уестън да не се шегува с предчувствията, нито да ги бърка с нервността на страхливец, какъвто не беше.

След Будапеща агент на АВО избяга във Великобритания и сър Ейдриън го разпита в една явочна квартира край Лондон. Унгарецът случайно се оказа от онези, които бяха чакали на уреченото място непоявилия се британски шпионин. Тъй като арестуваният предател бил руснак, присъствал и човек от КГБ, който се казвал Евгений Крилов. Естествено, впоследствие Уестън следеше отдалече увереното издигане в йерархията на този Крилов и след пенсионирането си научи за назначаването му за шеф в Ясенево.

Като професионалист, той разбираше, че масовото експулсиране на агенти на СВР от лондонското посолство след аферата „Скрипал“ е разбило агентурата на човека, който някога едва не бе станал негов палач. Затова и сред портретите на нощното му шкафче беше лицето, извадено от архивите на всички онези някогашни дипломатически коктейли — настоящият ръководител на СВР.

След като проучи рапортите на ФБР от Ню Йорк, Уестън пак надуши същата миризма.

Нещо не беше наред. Москва действаше прекалено бързо. Сър Ейдриън не знаеше нищо за руската къртица във вашингтонското Министерство на правосъдието, но Крилов по някакъв начин се бе сдобил с точното име. И според Бюрото хората, на които от СВР бяха възложили поръчката, се издънили в Ню Йорк по чиста случайност — слабото сърце на Харолд Дженингс.

Уестън все повече се убеждаваше, че Крилов ще опита отново. Над всичко това витаеше усещане за ярост. Заповедта сто на сто идваше от онзи вътрешен кабинет в Кремъл и щеше да бъде изпълнена. Сър Ейдриън беше смутил зимния сън на мечка и сега тя вилнееше. Затова някогашният шеф от Воксхол Крос поиска нова среща със своята министър-председателка и отправи молбата си. Когато й изложи подозренията си и й каза какво иска, тя затвори очи.

— Наистина ли смятате, че е нужно?

— Надявам се да не е, но предпочитам да заложим на сигурно, за да не съжаляваме после, госпожо премиер.

Рядко се налага политици да бъдат убеждавани в необходимостта от предпазливост. В Бъкингамския дворец се провеждат тържествени връчвания на медали, ала в тях никога не участват политици.

— Ако се разберете с директора на ССО. Но ще приема неговото мнение, ако не се съгласи с вас — предупреди тя.

* * *

Директорът на Силите за специални операции е висш военен, обикновено със звание бригаден генерал, чийто офис се намира на Албани Стрийт в Риджънтс Парк. Същия следобед той прие по спешност сър Ейдриън. Искането идваше от Даунинг стрийт. Офицерът изглеждаше ужасно млад, помисли си Уестън, но напоследък всичките бяха такива. Той изложи проблема си. Генералът веднага го разбра. Имаше дългогодишна служба в Полка преди да го повишат.

Полкът притежава богат опит в личната охрана. Той изпълнява ЛО операции по целия свят, помага на приятелски държави и много често подготвя телохранителите на техните държавни глави. СВВС обикновено взима високи такси от онези, за подобряването на чиято ЛО съдейства, и е работил дълго време в богатия на петрол Персийски залив. Всъщност това може би е единственото подразделение от въоръжените сили, което носи приходи на страната.

— Нападение ли очаквате, сър Ейдриън? — попита военният.

— Не че очаквам. Просто предпочитам да заложа на сигурно.

— Рядко изпълняваме ЛО операции на наша територия.

И двамата знаеха, че макар столичната полиция да разполага с висококвалифицирани въоръжени части, понякога онези, които охраняват кралицата, са от Силите за специални операции. Това остана неизречено.

— Сигурно може да го броим за обучителна мисия — замислено произнесе генералът. — Колко души ви трябват?

— Дванайсет. В някогашните помещения за персонала има предостатъчно място за спане. Редовна кльопачка от кухнята. Стая с телевизор за свободните от дежурство.

Военният се ухили.

— То си е направо ваканция. Ще видя какво мога да направя.

 

 

Те пристигнаха в Чандлърс Корт след два дни. Бяха дванайсет — трима сержанти и деветима редници. Командваше ги трийсет и девет годишният капитан Хари Уилямс. Той получи стая на първия етаж и щеше да се храни заедно със семейството и групата от ЦПК.

Сър Ейдриън държеше да ги посрещне и това също му позволи да ги прецени. Видяното му хареса. Нямаше нужда да му казват, че хората от Силите за специални операции с основание се наричат „специални“. Като цяло те притежават изключително висок коефициент на интелигентност и множество разнообразни умения. Извънредно добрата физическа форма и владеенето на най-различни оръжия са задължителни. В четиричленните отделения, които са най-малките звена в Полка, обикновено има един-двама полиглоти, специалист по оказване на първа помощ с познания на ниво парамедик, инженер/техник и оръжейник.

Преди да потегли за Чандлърс Корт Уестън прегледа бележките от директора на ССО за командира им. Подобно на самия него преди години, Хари Уилямс кандидатствал в армията като тийнейджър и бил оценен с „добро семейство, добро училище, добри оценки и ПЗО (подходящ за офицер)“. Носил униформата двайсет години.

Завършил „Сандхърст“ и си осигурил разпределение в Колдстримския гвардейски полк, но на двайсет и пет годишна възраст, жаден за бойни действия, кандидатствал в Специалната военновъздушна служба. Подборът, по-голямата част от който преминава в планината Брекън Бийкънс, Южен Уелс, е толкова тежък, че процентът на издържалите е съвсем малък. Хари Уилямс бил сред тях.

Постоянният състав на Полка са ДЗ-тата, другите звания — сержантите и редниците. Мамините синчета, тоест офицерите, идват и си отиват, винаги по покана при това. Капитан Уилямс карал трети мандат. Участвал — и се отървал само с една незначителна рана от куршум в лявото бедро — в две секретни операции в тила на врага в Афганистан и Сирия, където според очевидци ликвидирал половин дузина терористи.

Сър Ейдриън си спомни думите на бригадния генерал: „То си е направо ваканция“. За този кален воин Чандлърс Корт щеше да е точно това. Преди да си тръгне, организаторът на операция „Троя“ се увери, че командирът на охранителното звено се е запознал със своите подопечни, семейство Дженингс. Всички заедно пиха чай в дневната.

Момчетата приеха различно капитан Уилямс. Както винаги, Люк се държеше срамежливо и затворено, но Маркъс изгаряше от желание да чуе разкази за бойни действия. Капитанът само се усмихна и измърмори: „По-късно… може би“.

Нищо не убягваше от погледа на сър Ейдриън. Той одобрително регистрира вниманието, с което бойците се отнасяха към по-голямото момче, и не пропусна да забележи реакцията на много красивата Сю Дженингс. Неговата любима Фиона щеше да отправи типичната си кротка усмивка и да прошепне: „Мъжеловка“. Такава беше негласната реакция на наскоро овдовялата госпожа Дженингс. Сър Ейдриън я усещаше над чашите чай. От бележките си знаеше, че военният също е вдовец, и подозираше, че дотам ще се стигне по-късно, след като той си тръгне.

* * *

Свикнали с пустини, хълмове, джунгли, арктически снегове и мочурища, мъжете скоро се почувстваха у дома в някогашните тавански помещения на прислугата. Понеже постоянно щеше да ги вижда персоналът, който живееше извън къщата, и вестта бързо щеше да се разпространи, те не носеха камуфлажи, а тениски, полари и маратонки.

Два дни отидоха за преобразяване на непосредствената околност на имението по начина, по който искаше капитан Уилямс. Храсталаците бяха изкоренени, така че от всички страни на сградата да има гола морава. При необходимост това осигуряваше огневи сектор с дълбочина петдесет метра. По дърветата в тясна ивица от гората, опасваща тревната зона, бяха закачени сензори за телесна топлина. Те се изключваха денем, но нощем на пулта в командното помещение на тавана светеха точици. Яркостта на точките показваше големината на топлинния източник. Мъжете наблюдаваха, слушаха и чакаха, като се редуваха да дежурят през денонощието. Нямаха представа какво се случва в компютърния център. Действаше принципът „необходимост да се знае“.

 

 

Руснаците проникнаха в страната на другия ден. Бяха шестима, всички от „Нощните вълци“. Едри и яки, бивши войници от бойни части, участвали в действия срещу афганистанци или чеченски бунтовници. Бяха напълно инструктирани за предстоящата задача и действаха под дистанционното ръководство на Евгений Крилов.

Паспортите им бяха фалшиви, професионално подправени, и показваха, че идват от славянски държави в Източна Европа. Четирима говореха английски със запъване и акцент, докато двамата бивши спецназовци го знаеха перфектно. Всички бяха пристигнали с различни полети от различни столици на Европейския съюз.

След кацането си на „Хийтроу“ те се събраха в уговореното кафене на терминала — безобидна наглед групичка туристи — и изчакаха да ги вземат. Закараха ги в голям нает апартамент в крайно предградие, след което шофьорът им си замина, за да не го видят никога повече.

Намериха оръжията, които бяха поискали, в куфари във втората спалня, доставени срещу твърда цена от албанска банда, действаща в Лондон. Шкафовете за хранителни продукти и хладилникът бяха пълни. На втория ден на паркинга се появи бус „Форд“, чийто контактен ключ лежеше под гумената стелка на шофьора, както се и очакваше.

Във Великобритания всичко беше подготвено и заплатено от руски милиардер, винаги готов да служи на Кремъл. Щом се настаниха, шестимата под ръководството на Антон се заеха да планират удара си.

С разузнавателна цел посетиха селото край Чандлърс Корт, после обиколиха с буса имението. Спряха на един уединен участък от тесния път и двама прескочиха оградата и се придвижиха през гората, докато не видяха стените и прозорците на имението, в което се намираше целта им. Антон състави плана, после двамата се върнаха при другите и бусът потегли. Това се случваше посред нощ. Учените спяха.

 

 

На един пулт в къщата, която бяха наблюдавали руснаците, светна червена лампичка. Един възрастен мъж вечеряше сам недалеч от Адмиралтейската арка в Лондон.

Джиесемът в джоба на гърдите му леко завибрира. Сър Ейдриън погледна дисплея и отговори:

— Да, капитане?

— Имахме гости. Двама. В гората. Само наблюдаваха. Отидоха си.

— Ще се върнат. И ще са повече. Опасявам се, че ще са тежковъоръжени. И няма да останат скрити. Почти със сигурност ще дойдат през нощта.

— Нарежданията ви?

На такъв въпрос при нормални обстоятелства можеше да отговори само старши офицер. Но капитан Уилямс имаше инструкции да изпълнява заповедите на гласа от този телефонен номер.

— Спомняте ли си Лохгал?

Лохгал е селце в графство Арма, Северна Ирландия. На 8 май 1987-ма бойна група на ИРА от осем главорези напада малката казарма на Кралската ълстърска полиция. Пристигат по тъмно с багер, в чиято кофа има бомба. Тя взривява главния портал и водачът изскача навън, за да се присъедини към другите седем. Всички заедно атакуват базата. Имат заповед да ликвидират целия гарнизон на КЪП. Само че са предадени. Високопоставен информатор от организацията се е обадил където трябва. В казармата и гората наоколо ги очакват двайсет и четирима бойци от СВВС, които излизат от прикритията си и откриват огън. Загиват и осмината от ИРА. Оттогава името „Лохгал“ означава онова, което Лорънс Арабски извикал на хората си по пътя за Дамаск: „Без пленници“.

— Да, сър.

— Значи знаете какво да правите.

Сър Ейдриън затвори и сомелиерът отново напълни чашата му с кларет.

Келнерът не забеляза промяна в самообладанието на клиента. Вътрешно Уестън кипеше. Фактът, че неговият противник Крилов знае за Чандлърс Корт, можеше да означава само едно — трябваше да има и друга къртица.