Ребека Рос
Бунтът на кралицата (9)

Седем
Подслушвачи

Лятното слънцестоене ни връхлетя като буря. Предвидено бе покровителите да отседнат в западното крило на голямата къща и всеки път, щом някоя от каретите им спреше във вътрешния двор, Сибил ни извикваше към прозореца на стаята й, за да зърнем гостите.

Бяха общо петнайсет на брой — мъже и жени на различни възрасти; някои бяха адепти, други — не.

Обзе ме такава нервност, че беше непосилно да гледам как пристигат. Опитах се да се измъкна от стаята на Сибил и Абри, но Сибил хвана ръката ми, преди да успея да изчезна, и ме дръпна обратно с лице към себе си.

— Какво има, Бриена? — прошепна тя. — Това е една от най-вълнуващите вечери в живота ни, а ти изглеждаш, все едно си тръгнала на погребение.

Това изтръгна от мен лек смях:

— Просто съм неспокойна, Сибил. Знаеш, че не съм толкова подготвена, колкото теб и сестрите ни.

Сибил хвърли поглед към бляскавото стъкло на прозореца, където чувахме пристигането на поредния покровител във вътрешния двор, а после отново насочи вниманието си към мен:

— Не помниш ли първия урок, който мистрес Терез ти даде, когато усвояваше духовитостта?

— Опитвам се да изтрия от ума си всички подобни спомени — казах сухо.

Сибил стисна пръстите ми с нервна усмивка:

— Тогава нека освежа паметта ти. Двете с теб седяхме на дивана, а навън бушуваше буря. Мистрес Терез каза, че за да овладееш духовитостта, трябва да се научиш как да носиш маска. В сърцето си може и да беснееш като бурята отвъд стените, но никой не трябва да вижда това в лицето ти. Никой не трябва да го долавя в гласа ти…

Бавно започнах да си спомням.

За да стане адепт на духовитостта, една възпитаничка трябваше да владее съвършено израженията си, аурата си, да има контрол над всичко, което прикрива и това, което иска да покаже. Наистина приличаше на носенето на маска, да скриеш тайните, които лежаха под повърхността.

— Навярно именно затова се представих толкова зле в духовитостта — казах, мислейки как Картие винаги можеше да разчете изражението ми, сякаш изписвах чувствата си по кожата.

Сибил се усмихна и подръпна пръстите ми, за да привлече отново вниманието ми.

— Ако вземеш нещо от духовитостта, запомни това. Тази вечер носи маска на увереност, вместо на безпокойство.

Предложението й бе утешително и тя ме целуна по бузите, преди да ме пусне.

Оттеглих се в стаята си; крачех около инструментите на Мерей и купчините си с книги, изреждах отново и отново трите подхода, които прилежно бях подготвила. Докато камериерките дойдоха да ни облекат, вече се потях.

Знаех, че всяка знатна и посветена валенианска жена носи корсет.

Въпреки това не бях готова да захвърля удобната невинност на роклята си на възпитаничка заради клетка от китова кост и сложни връзки.

Нито пък Мерей.

Стояхме една срещу друга, докато пристягаха корсетите ни; камериерките дърпаха здраво. Видях болката върху лицето на Мерей, докато приспособяваше дишането и позата си, опитвайки се да се пригоди към дрехата. Подражавах й — от всичките тези години свирене на инструменти тя знаеше по-добре каква стойка да заеме. Аз винаги имах лоша стойка, прегърбена от книгите и писането.

Без болка няма посвещаваме, ми беше казал веднъж Картие, когато се бях оплакала от главоболие по време на уроците.

И затова тази вечер приех агонията, която бе обвързана със славата.

Нищо чудно, че вече бях останала без дъх, когато роклята ми за слънцестоенето се появи от пакета, съставена от три сложни части.

Първата беше долната фуста, покрита с пластове дантела. Следваше горната пола, която беше ниско изрязана и изтъкана от сребърен плат. Накрая — същинската рокля, от стоманеносиня коприна, която се разтваряше и човек можеше да зърне свенливо подаващи се късчета от горната фуста.

Полата на Мерей беше в розов нюанс на златното, покрита с бледоморава рокля. Осъзнах, че бе облечена в пурпурното на музикалното влечение, а аз носех наситено синьото, символизиращо науките. Очевидно това беше уредено, така че покровителите да ни различават по цвета на роклите.

Вгледах се в Мерей; кафявата й кожа блестеше в топлината на ранната вечер, камериерките приглаждаха последните гънки на полите ни. Момичето, с което делях една стая, най-близката ми приятелка, беше зашеметяваща. Влечението, на което се бе посветила, приличаше на светлина, излъчваща се от нея.

Тя срещна погледа ми и долових същите емоции в очите й; тя ме гледаше, сякаш току-що бях поела първия си дъх. А когато се усмихна, се отпуснах и се отдадох на здрача на лятото, защото щях да бъда посветена заедно с нея; за това постижение бяха нужни седем години.

Докато сплитаха косата на Мерей на сложни плитки с тънка златиста панделка, бях изненадана, когато една от камериерките ми донесе тържествен венец от диви цветя. Беше причудливо съчетание от червени и жълти цветове, няколко свенливи розови цветчета около ярък кръг от синя метличина.

— Вашият наставник поръча да го направят за вас — каза камериерката и положи цветята като корона в косата ми. — И поиска косата ви да остане пусната.

Косата ми да остане пусната.

Беше нетрадиционно и малко озадачаващо желание. Погледнах към синьо-сребристата си рокля, към дългите кафяви вълни на косата си и се запитах защо би отправил такова искане.

Преместих се до прозореца и зачаках Мерей, като се заставих да не мисля за Картие, а отново да изредя мислено избраното родословие. Шепнех името на деветия син, когато камериерките си тръгнаха от стаята ни и чух приятелката ми да въздъхва.

— Чувствам се на десет години — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Или на единайсет, или дори на дванайсет. Това наистина ли е седемнайсетото ни слънцестоене, Бри?

Беше странно да мисля за това; колко бавно се движеше времето, докато стигнехме определен етап. А после дните се стичаха като вода, понасяйки ни стремително към тази вечер. Все още не се чувствах изцяло подготвена…

— Кога отлетя времето? — попита тя и хвърли поглед към леглото, където бе оставена лютнята й. Гласът й беше тъжен, защото във вторник и двете щяхме да напуснем това място. Тя можеше да бъде изтеглена на запад, аз — на изток, и можеше да не се видим повече.

Тази мисъл тежеше на сърцето ми и възел стягаше гърлото ми. Не можех да мисля за такива възможности, за сбогуванията, които се задаваха на нашия хоризонт. Затова застанах пред нея и взех ръцете й в своите. Искаше ми се да кажа нещо, но сторех ли го, можеше да рухна.

И тя разбираше. Леко стисна пръстите ми; трапчинките се появиха на бузите й, когато ми се усмихна.

— Мисля, че вероятно закъсняваме — прошепна тя, защото къщата около нас беше тиха.

Затаихме дъх и се ослушахме. През прозорците се просмукваха звуците на празненството, което започваше на задната морава, под звездите. Откъслечен смях, жужене на разговори, звън на чаши.

— Най-добре да вървим — казах и се прокашлях, за да прогоня болката от гърлото си.

Двете с Мерей излязохме от нашата стая, само за да открием, че не сме последните възпитанички, пристигнали за слънцестоенето. На върха на стълбите стоеше Абри, с рокля като облак от лунна светлина, с червена коса, събрана високо на главата й, с извити гребени и украсени със скъпоценни камъни шноли. Стискаше перилата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Погледна ни с облекчение.

— Слава на светците — изрече задъхано, с ръка, вкопчена в корсета. — Мислех, че съм последна. Тази рокля е ужасна. Не мога да дишам.

— Хайде, нека ти помогна — предложи Мерей и внимателно отмести ръката на Абри от талията й.

И аз се страхувах да не падна по стълбите, колкото и Абри, затова вървях зад тях, без да бързам, опознавайки широката извивка на фустата си. Сестрите ми стигнаха до фоайето и влязоха в коридора; стъпките им заглъхнаха, докато вървяха през сенките към задните врати.

Щях да ги настигна, но подгъвът ми се заплете в последната желязна пречка на балюстрадата и ми трябваше цяла минута да го откача. Дотогава вече бях раздразнена от роклята и разтреперана от глад; в ъгълчетата на очите ми танцуваха няколко звезди и замъгляваха зрението ми.

Бавно влязох в коридора и се отправих надолу към задните врати, където чух гласа на Сири. Звучеше разстроена, думите й — приглушени, докато се приближавах и осъзнах, че стоеше пред кабинета на Вдовицата и говореше с някого…

— Не разбирам! Аз първа станах ваша възпитаничка.

— Какво не разбираш? — Картие. Гласът му бе нисък, като боботене на гръмотевица в сенките. Спрях вратите на кабинета, които бяха открехнати.

— Нима смятате цяла вечер да й държите ръката и да забравите за мен?

— Разбира се, че не, Сири.

— Не е честно, учителю.

— Има ли в живота нещо честно? Погледни ме, Сири.

— Усвоих всичко, което някога сте искали от мен — изсъска тя. — А вие се държите, сякаш… сякаш…

— Сякаш какво? — Той започваше да губи търпение. — Сякаш не си овладяла влечението си?

Тя замлъкна.

— Не искам да се караме — каза Картие с по-мек тон. — Ти се справи изключително, Сири. Ти си постигнала най-много от всичките ми възпитанички. По тази причина просто ще се отдръпна и ще гледам как получаваш посвещението си тази вечер.

— А Бриена?

— Какво за нея? — отвърна той. — Не би трябвало да се тревожиш за Бриена. Ако те видя да си съперничиш с нея, ще ти се прииска никога да не съм бил твой наставник.

Чух я как рязко си поема дъх. Или може би това бях самата аз. Пръстите ми се вкопчиха в резбата на ламперията. Почувствах как ноктите ми се огъват, когато се опитах да се хвана за нещо солидно, нещо успокояващо.

— Можете да бъдете мой наставник още една вечер — каза тя с мрачен тон. — Но ако покровителят, когото искам, се интересува от нея…

Гласът му се снижи толкова, че звучеше като ръмжене. Заставих краката си да тръгнат напред възможно най-безшумно, като се молех да не ме чуят, че минавам покрай вратите.

През проблясващата светлина на еркерните прозорци видях белите шатри за слънцестоенето, разпънати на моравата. Гледах как слугите обикалят наоколо и разнасят подноси с напитки, чух смеха, който се носеше в нощта. Зърнах зелената рокля на Сибил, докато тя се промъкваше с криволичене до един покровител; красотата й проблясваше между вертикалните колони на прозорците, докато се движеше. Бях стигнала почти до прага, поръсен с билки в чест на новия сезон.

Не минах през задните врати.

Свърнах надясно към безопасните сенки на библиотеката.

Внимателно, сякаш костите ми можеха да се счупят, седнах в стола, в който бях издържала всичките уроци на Картие. Замислих се за това, което току-що бях подслушала; искаше ми се да не бях спряла пред кабинета.

В Магналия никога не се бе предполагало да има две възпитанички в една и съща област. Идеята беше да има само по една от всяка и сега разбирах защо Вдовицата беше построила къщата си по този начин. Не се предполагаше да си съперничим, но как бихме могли да не го правим? От ариалите не се очакваше да показват предпочитания, но ако го правеха?

Дали трябваше да кажа нещо на Сири?

Дали трябваше да я оставя на мира?

Дали да избягвам Картие?

Дали да поискам обяснение от него?

Седях там, оставяйки тези четири въпроса да тормозят мислите ми, докато почувствах настойчивото наближаване на нощта. Не можех да продължа да седя там като страхливка.

Надигнах се в облак от коприна и излязох от библиотеката; минах през вратите на терасата, треперейки хвърлих поглед нагоре. Върху нощното небе ярко светеше златен лунен сърп, приветстващ звездите и сънищата. Едно от тези съзвездия скоро щеше да бъде мое.

Тръгнах решително; роклята ми поглъщаше последните останки от детството ми, докато шумолеше по тревата.

С години се бях подготвяла точно за тази нощ — помислих си и вдъхнах аромата на лято.

Как беше отлетяло времето?

Нямаше отговор, докато посрещах слънцестоенето.