Ребека Рос
Бунтът на кралицата (20)

Осемнайсет
Прикритост

В последния ден на август бе определено да се проведе първата среща за планиране; на вечеря в дома на Журден, точно две седмици след като най-важният спомен се бе проявил по време на първия ми урок по използване на меч. Докато тази дата наближаваше, продължавах да се срещам с Изолт всеки ден, за да разширя уменията си. Журден го позволяваше, смятайки, че можеше да изникне друг спомен. Но знаех, че Тристан Аленах не бе харесвал спарингите или упражненията си с меч, поне не и като десетгодишно момче.

Затова продължавах обучението си, за да подобря уменията си и да науча повече за кралицата.

Изолт беше по-голяма, отколкото бях предположила, десет години по-възрастна от мен. Беше дружелюбна и приказлива, търпелива и приятна, но от време на време можех да видя как очите й помръкваха, сякаш се бореше с тревога и страх, сякаш бе обзета от чувство на безпомощност.

Разкри ми се по време на петия ни урок, когато шамбеланът ни донесе обичайните ни освежителни напитки и закуски. Седяхме една срещу друга, само кралицата и аз, пийвахме ейл и хапвахме и пайове с овнешко, потейки се в горещината, когато тя каза:

— Би трябвало да е сестра ми. Не аз.

Знаех какво намекваше; мислеше за по-голямата си сестра, която бе яздила редом с баща си в деня на клането, и която бе посечена на моравата пред кралския замък.

Затова казах много тихо:

— Сестра ти би искала да направиш това, Изолт.

Тя въздъхна от самота и наследени угризения:

— В деня на клането бях на три. Трябваше да загина с майка си и сестра си. След касапницата на полето Ланън изпращал хората си от врата на врата по домовете на онези, които се вдигнали на бунт. Единствената причина да бъда пощадена била, че съм се намирала в имението с дойката си, която ме скрила при пристигането на войниците на Ланън. Убили я, защото отказала да ме предаде. А когато баща ми най-сетне пристигнал, мислейки ме за мъртва… каза, че чул детски плач, сметнал, че халюцинира от мъка, докато ме намерил скрита в празно буре пред пивоварната. Не си спомням нищо от тази случка. Предполагам, че това е за предпочитане.

Попивах в ума си всичко, което току-що ми беше разказала; едновременно исках да заговоря и все пак да остана мълчалива.

Изолт прокара връхчето на пръста си през праха, който покриваше ботушите й, и каза:

— В тези времена е опасно да бъдеш дъщеря на Мевана. Баща ми прекара изминалото десетилетие, подготвяйки ме за момента, когато най-сетне ще се изправя пред Ланън, за да си върна короната, трона и страната. И въпреки това… не знам дали мога да се справя.

— Няма да бъдеш сама, Изолда — прошепнах, използвайки меванското й име.

Очите й се стрелнаха за миг към моите, потъмнели от страх, от безпокойство и копнеж:

— За да постигнем победа, другите Домове трябва да ни последват, да се присъединят към нас. Но защо другите лордове биха се събрали зад момиче, което е повече валенианка, отколкото меванка?

— Ти си две в едно — отвърнах, спомняйки си за Мерей, моята сестра-възпитаничка, която бе познавала сърцето ми в дълбочина. — Ти олицетворяваш както Валения, така и Мевана. И това ще те превърне в прелестна кралица.

Изолт се замисли върху, а аз се помолих думите ми да попаднат в целта. Накрая тя каза с усмивка:

— Сигурно ме мислиш за слаба.

— Не, лейди. Мисля, че сте всичко, което трябва да бъдете.

— Израснах тук без приятели — продължи тя. — Баща ми беше твърде обсебен от страхове, за да ми позволи да се сближа с когото и да било. Ти си първата истинска приятелка, която някога съм имала.

Отново си спомних за моите сестри-възпитанички, помислих си колко богат беше животът ми благодарение на тях. И тогава разбрах самотата й, почувствах я, сякаш ме бяха ударили с юмрук в корема.

Протегнах ръка и оставих пръстите си да се преплетат с нейните.

Ти си достатъчна — увери я докосването ми. А когато се усмихна, разбрах, че почувства думите ми, остави ги да се настанят в долината на сърцето й.

Но въпреки всичките си насърчения, аз бях също толкова неспокойна, колкото нея; умът ми бе обзет от нетърпение за първата стратегическа среща, когато плановете да открием камъка и да си върнем короната щяха най-сетне да станат осезаеми.

 

 

Последният ден на август най-сетне настъпи и аз помогнах на Агнес да подреди масата за седем души. Щяхме да бъдем Журден, Люк, аз, Хектор и Изолт Лорент, танът Лиъм (който беше останал с нас, скрит на сигурно място на третия етаж), и Тео д’Арамис, който беше финалното късче от нашия пъзел и последният въстанал лорд, с когото още не се бях запознала, чието меванско име бе Ейдън Морган.

Семейство Лорент пристигнаха точно навреме и Лиъм слезе по стълбите към трапезарията. Събрахме се около масата, само един от столовете беше празен — на Тео д’Арамис, лорд Морган.

— Да започнем ли без него? — попита Журден от мястото си начело на масата. Блюдата бяха подредени, ароматът на храната подканваше всички ни, докато чакахме третия лорд. Агнес пълнеше с ейл високите ни чаши, пресягайки се дискретно между нас.

— Той идва от Теофил — отбеляза Хектор Лорент. — Това не е особено далече, но навярно е възникнал проблем по пътя.

— Хмм — изхъмка Журден, без съмнение спомнил си за собствения ни сблъсък с крадците.

— Той не би искал да чакаме — настоя Люк, но вероятно защото бе гладен, приковал очи върху най-близкото блюдо.

— Да започваме да ядем тогава — реши Журден. — Ще отложим планирането за след вечерята, докато пристигне Д’Арамис.

Блюдата обиколиха масата и аз напълних чинията си с твърде много храна. Но Пиер наистина беше надминал себе си с вечерята, вдъхновена от меванската кухня, и не можах да устоя да не опитам от всичко. Бяхме преполовили вечерята, когато на вратата се почука.

Люк се изправи мигновено:

— Това сигурно е Д’Арамис — каза той и изчезна надолу по коридора да поздрави лорда.

Хектор Лорент точно ни разказваше историята за това как се бил запознал със съпругата си, когато Люк се появи отново сам. В ръцете му имаше сгънат лист хартия и той застана на прага на трапезарията, обхождайки с поглед съдържанието на писмото. Журден веднага го забеляза; разговорът около масата замря, когато приемният ми баща запита настоятелно:

— Какво има?

Люк вдигна поглед. Напрежението се беше увило около нас като въже, карайки дъха ни да пресекне, докато всички си мислехме най-лошото, всички си представяхме, че бяхме разкрити още преди да бяхме започнали.

— Д’Арамис има дела в Теофил, които не може да изостави — обясни Люк. — Извинява се и казва, че може да пристигне след две седмици.

Журден се отпусна, но челото му още бе набраздено от тревога, неудоволствието му беше очевидно.

— В такъв случай да отложим ли първата среща? — запита Хектор; бялата му коса проблясваше в светлината на свещите.

— Въпросът е — каза Люк, като сгъна писмото от Д’Арамис и го подаде на Журден. — Чувстваме ли се уверени да изготвяме планове без него?

Журден въздъхна затормозен и сам прочете писмото. Седях от лявата страна на приемния си баща, с Изолт до мен, и си размених бърз поглед с кралицата. Помислих си, че бе редно тя да реши това. И сякаш прочела мислите ми, Изолт се прокашля, привличайки към себе си погледите на всички мъже.

— Всички останалите са тук — каза тя. — Жалко, че Д’Арамис отсъства, но той е само един, а ние — шестима, нека да започнем с плановете.

Журден кимна, доволен от решението й. Довършихме вечерята си, след което Агнес бързо раздига чиниите и блюдата, а Жан Давид донесе картата на Мевана. Разгънаха я в средата на масата; така изглеждаше земята, която се готвехме да си възвърнем. Над шестима ни се спусна благоговейна тишина, докато изучавахме картата.

За моя изненада Изолт се обърна към мен:

— Амадин?

Почувствах погледите на мъжете да светват от любопитство. Ръцете ми бяха студени, когато доближих десния си показалец до картата, до гората Майрена.

— Моят предтеча бил Тристан Аленах, който взел и заровил Камъка на здрача през 1430 г. Знам точното дърво, при което е скрил камъка, и то би трябвало да е в този участък от гората на около две мили навътре.

Мъжете и кралицата погледнаха натам, накъдето посочих.

— Това е близо до Дамхан — обади се Лиъм. Вече нямаше вид на опърпан просяк. Косата му беше измита и пригладена назад, брадата — подрязана, а лицето му се бе наляло и закръглило от редовното хранене.

— Дамхан ли? — повторих като ехо, потръпвайки, когато това име погъделичка езика ми. Никога преди не го бях чувала и въпреки това то премина по костите ми в знак на разпознаване.

— Домът на лорд Аленах през зимата и есента — продължи Лиъм. Подробните му знания щяха да бъдат изключително ценни за нас, тъй като той отсъстваше от Мевана само от седем години, в сравнение с двайсет и петте на Журден и Хектор. — Сега сигурно е там, подготвяйки се за ежегодния лов на елен рогач.

Това вече определено раздвижи паметта ми. Умът ми ожесточено затърси из изминалите няколко седмици, после месеци, питайки се защо това ми се струваше толкова познато. Най-сетне се спрях върху следобеда, когато Ориана ме беше скицирала като мевански воин, когато Сири бе казала нещо, за което не мислех, че някога щеше да ми потрябва повече; Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си и ние, валенианците, отсядахме за лова на белия елен рогач.

— Чакай… — казах, приковала очи върху гората, където още лежеше пръстът ми. — Лорд Аленах кани валенианци да участват в лова, нали?

Лиъм кимна, очите му искряха от жажда за мъст.

— Така е и вдига голям шум около него. Една година покани цели шейсет валениански аристократи, които до един заплатиха солидна цена да ловуват в гората му, и се изискваше писмо с покана.

— Което означава, че ще ловуват в Майрена — каза Люк и прокара пръсти през косата си.

— Което означава, че входът към Мевана ще да бъде отворен — добави Лиъм, като хвърли поглед към Люк. — Ланън държи границите затворени, с изключение на няколко случая. Този е един от тях.

— Кога ще е следващият? — попита Журден.

Лиъм въздъхна, очите му се отклониха отново към картата:

— По време на пролетното равноденствие, може би. Много валенианци обичат да ходят като зрители на турнирите и Ланън ги приема на драго сърце, било то и само за да шокира южняците с кървавите ни спортове.

Не исках да чакам пролетта. От мисълта за това ми се струваше, че от краищата на раменете ми висят тухли. Но есента беше толкова близо… само след няколко седмици…

— Изолт? — промърморих, обзета от нетърпение да чуя какво мислеше.

Изражението й беше спокойно, но и нейните очи проблясваха жадно, ожесточено.

— Благодарение на лова на Аленах ще се озовем точно където ни е нужно да бъдем. В Дамхан, досами гората Майрена.

Беше права. Умълчахме се; чудехме се и се бояхме. Можехме ли да се придвижим толкова бързо?

— А как ще си издействаме покана? — попита тихо Хектор Лорент. — Не можем просто да отидем и да почукаме на вратата на Дамхан в очакване, че ще ни пуснат.

— Не. Ще ни трябва подправена покана — заяви Изолт.

— Мога да ви направя една — предложи Лиъм. — Пишех много от поканите, когато ме държаха под властта на дома Аленах.

Вниманието ми бе задържана от думите на Лиъм — когато са го държали под властта на дома Аленах, — но разговорът продължи нататък.

— Подправяме една покана — каза Журден и сплете пръсти. — Плащаме солидната сума. Изпращаме един от хората си в Дамхан. Той взима участие в лова и прибира камъка.

— Татко — прекъснах го, възможно най-любезно. — Аз трябва да съм тази, която да прибере камъка.

— Амадин, няма да те изпратя в Мевана.

— Журден — каза Изолт вежливо. — На Амадин се пада да открие и върне камъка. Никой от нас няма да открие дървото толкова бързо, колкото нея.

— Но не можем да изпратим Амадин на лова — възрази Люк. — Поканените са валениански мъже, не жени. Тя несъмнено ще събуди подозрения.

— Един от вас, мъжете, ще вземе участие в лова — казах. — Аз ще пристигна след вас.

— Как? — рязко отвърна Журден. Видях страха, който витаеше в очите му, когато ме погледна.

— Искам да ме чуете без предразсъдъци — казах; устата ми пресъхна. Безпокоях се да споделя замисъла си, който плетях с напредването на вечерта. Това не беше някоя от забавните пиеси на Абри, не мислех как да се измъкна от картонена тъмница. Заговорничех срещу крал; множество животи щяха да бъдат въвлечени и изложени на риск.

С тъпа болка в стомаха се спомних онази моя стара кратка пиеса, в която загиваха всички персонажи освен един. Почувствах Изолт плътно до мен, знаейки, че кралицата беше мой съюзник. А Жан Давид беше поставил до картата кесийка с пулове, които щяха да ми помогнат да илюстрирам плановете си.

Отворих кесията и извадих първата пионка, неизбежно сещайки се за Мерей и всички вечери, в които се бяхме надигравали. Никога не се пазиш странично, Бри. Това е единствената ти истинска слабост, беше ми казала веднъж. Побеждаваше ме само когато ме хванеше неподготвена, когато направеше страничен ход — разсейваше ме с някоя очевидно силна пионка и ме побеждаваше с друга, по-подмолна и маловажна.

Поех си дълбоко дъх, взех обсидиановата си пионка и я поставих върху Дамхан.

— Един от нашите мъже отива в Дамхан като валениански благородник под предлог да се наслади на лова. — Взех следващата пионка, издялана от син мрамор. — Аз пристигам в Лионес като валенианска аристократка. Отивам право в кралския дворец, за да отправя молба към крал Ланън. — Поставих пионката си върху Лионес, който обитаваше кралят. — Моля го да помилва Маккуин и да му предостави достъп до страната; казвам му, че приемният ми баща би искал да се върне в родната си земя и да се покае за предишния си бунт.

Люк се облегна назад в стола си, сякаш стомахът му се бе разтопил и бе изтекъл на пода. Изолт не помръдваше, дори не мигаше, докато се взираше в пионката ми. Но ръката на Журден се сви в юмрук и го чух как мъчително си поема дъх.

— Дъще — изръмжа той. — Вече обсъдихме това. Молбата за прошка няма да свърши работа.

— Обсъждахме какво би станало, ако ти помолиш за прошка не аз. — Погледите ни се сключиха — неговият беше бащински, знаеше, че дъщеря му се готвеше да му се противопостави. Пръстите ми още не пускаха пионката и погледнах обратно към картата. — Отправям молба пред краля, който скоро ще бъде детрониран. Изричам името Маккуин, което преследва Ланън от двайсет и пет години. Давам да се разбере, че съм приемна дъщеря на Маккуин, под негова закрила. Ланън ще бъде толкова обсебен от завръщането на Маккуин, че няма да забележи как кланът Кавана се промъква тайно през границата. — Взех червена пионка, която олицетворяваше Изолт и баща й, и ги преместих отвъд канала в Мевана, в Лионес.

— Обиколен ход — каза Изолт с едва забележима усмивка. Значи беше играла „Пари и джунджурии“ преди и разпозна дръзката ми, рискована стратегия.

— Да — съгласих се. — Това ще предизвика подозренията на Ланън, но няма да си помисли, че сме толкова глупави да обявим присъствието си преди бунт. Ще се възползваме от убежденията му.

— Но как това ще те отведе в Дамхан, сестро? — попита предпазливо Люк, с бледо лице.

Погледнах Лиъм. Следващият етап от плановете ми зависеше от това, което танът можеше да ми каже.

— Ако отправям молба в залата на кралския дворец, лорд Аленах ще присъства ли?

Прошарените вежди на Лиъм се повдигнаха, но той най-сетне разбра каква беше посоката на плановете ми:

— Да. Лорд Аленах е съветник на Ланън. Стои от лявата страна на трона, чува всичко, отправено към краля. Кралските аудиенции се провеждат всеки четвъртък.

— Значи пристигам в четвъртък — казах, осмелявайки се да погледна Журден. Гледаше ме почти кръвнишки. — Изричам името ти пред краля и лорд Аленах. Лорд Аленах няма да може да устои да ми предложи убежище, докато те чакам да прекосиш канала, тъй като двамата сте заклети врагове. Лордът ме отвежда в Дамхан. — Плъзнах пионката си натам, където замъкът се намираше досами гората, до черната пешка. — Аз намирам камъка. Маккуин и Люк — казах и изкарах напред една лилава пионка, като я придвижих през водата — прекосяват канала и пристигат в Лионес. На този етап всички сме в Мевана, готови да щурмуваме замъка.

— А ако Ланън те убие на място, Амадин? — запита настойчиво приемният ми баща. — Защото в мига щом моето име излети от устата ти, той ще поиска да те обезглави.

— Мисля, че това, което Амадин казва, е истина, милорд — обади се предпазливо Лиъм. — Права е, когато казва, че лорд Аленах — който е победил вашата династия и народа ви — ще трябва да я подслони, докато пристигнете. И макар че Ланън напоследък е обсебен от страхове, той не извършва убийство, докато Аленах не даде благословията си за това.

— Значи залагаме на вероятността Аленах да е в милостиво настроение? — избълва Люк.

— Залагаме на факта, че Ланън и Аленах ще бъдат толкова погълнати от безразсъдното завръщане на Маккуин, че изобщо няма да забележат как Кавана и Морган ще дойдат — казах, опитвайки се да прикрия въодушевлението в гласа ми.

— Това има и друго предимство — обади се Хектор Лорент, приковал поглед върху пионките, които бях подредила. — Ако Амадин съобщи името на Маккуин в двора, вестта за завръщането му ще се разпространи като горски пожар. А на нас ни е нужно хората ни да бъдат нащрек, да въстанат светкавично.

— Да, милорд — съгласи се Лиъм с кимване. — А вашите Домове са разпръснати от двайсет и пет години. Аленах надви дома на Маккуин, Бърк завзе този на Морган, а Ланън, разбира се, завзе дома на Кавана. Вашите земи са разделени, вашите мъже и жени — разпръснати. Но ако само чуят името на Маккуин изречено отново… това ще бъде като искра, която подпалва сухо пасище.

Приемният ми баща изпъшка, знаейки, че това беше много добър довод в полза на плана ми. Покри лице и се облегна назад, сякаш последното нещо, което искаше да направи, бе да го признае. Последната дума не беше негова, а на кралицата.

— След като всички се върнем у дома — проговори Хектор Лорент, приковал поглед върху картата. — Свикваме хората си и се събираме при Мистуд. Оттам щурмуваме замъка.

При звука на това име настроението в стаята се промени. Хвърлих поглед към картата, търсейки мястото, за което говореше той. Най-накрая го открих; тънка гориста ивица на границата между земите на Морган, Маккуин и Аленах; гора, издигаща се в сянката на кралския замък.

— Мисля, че това е добро начало — каза Изолт; трансът, предизвикан от името на Мистуд, бе прекъснат. — Много е рисковано и дръзко, трябва да действаме смело, ако смятаме да се справим с това. Това, което Амадин предлага, е самоотвержено и безценно. Плановете не могат да се задвижат без нея. — Тя забарабани с пръсти по масата, взирайки се в пионките ми. — Лиъм трябва да започне фалшифицирането на поканата. Колкото до това кой ще замине под предлог да участва в лова… това може да бъде решено по-късно, макар че предчувствам кой трябва да е.

Безпомощно хвърлих поглед през масата към Люк. Очевидно щеше да се наложи да бъде той, тъй като тримата лордове бяха разпознаваеми. Люк отново изглеждаше зле, сякаш вечерята му искаше да си проправи път обратно нагоре.

— Лиъм, трябва също да съставим списък с безопасни къщи, в случай че нещо се обърка, след като прекосим канала — продължи кралицата и той кимна. — Всички трябва да знаем, че има меванци, които са готови да ни подслонят — да ни скрият бързо, — ако плановете бъдат разкрити и започне преследване. Нека се разберем да се срещнем след две седмици, считано от днес, когато Д’Арамис ще е тук, и можем да приключим плановете.

Защото есента се задаваше. Щеше да се наложи да завършим плановете си и да нападнем бързо.

По гръбнака ми пробяга ледена тръпка, когато срещнах погледа на Изолт. В очите й имаше въпрос, толкова сериозен, колкото и отчаян: Сигурна ли си, Амадин? Сигурна ли си, че желаеш да направиш това?

Бях ли сигурна, бях ли достатъчно смела да застана пред един покварен крал и да изрека името Маккуин, което несъмнено щеше да струва скъпо? Бях ли сигурна, че исках да отседна в замъка на лорд Аленах, знаейки, че баща ми беше някой от неговите танове, някой от слугите му, някой от приближените му? Знаейки, че наследството ми се коренеше в тази земя?

Но бях готова да намеря камъка и да изкупя миналите прегрешения на предтечата си. Да поставя кралица на трона. Да се върна при Картие и да получа наметалото си.

И затова прошепнах:

— Да бъде сторено, лейди.