Ребека Рос
Бунтът на кралицата (21)

Деветнайсет
Краят на лятото

Септември 1566 г.

Два дни преди втората ни стратегическа среща се разболях от треска. Агнес ми нареди да остана в леглото, където напразно пиех всякакви изцеляващи и укрепващи отвари, изядох всички възможни питателни корени, и отпивах изобилни количества хлъзгав чай от кора на бряст. Но беше безполезно; изгарях от постоянни пристъпи на температура, сякаш бях паднала звезда, хваната в капан на Земята.

Люк дойде да ме види точно преди тримата с Журден и Лиъм да тръгнат за вечерята у Лорент. Положи ръка върху челото ми и се намръщи:

— В името на светците, още гориш, Амадин!

— Мога да отида — изрекох задъхано и немощно се опитах да избутам купчината завивки. — Мога да отида на срещата.

Тревожех се, че Журден щеше да се опита да осуети плановете ми, и Люк видя това в изцъклените ми очи.

— Никъде няма да вървиш — настоя той, като седна до мен на леглото и подпъхна одеялата плътно около мен. — Не се тревожи; ще се погрижа плановете ти да бъдат подкрепени.

— Журден ще се опита да ги провали — изрекох дрезгаво, което накара Люк да посегне към чашата ми с изстинал чай.

— Ще се опита, но няма да се противопостави на кралицата — каза брат ми и наклони чашата към устните ми. — А кралицата е привърженичка на идеите ти.

Отпих една глътка, а после се наложи да се отпусна отново на възглавниците си, отмаляла.

— Сега си почивай — нареди Люк и се надигна от леглото, като остави чая ми на масичката. — По-жизненоважно е да оздравееш, за да си готова скоро да прекосиш канала.

Беше прав.

Дори не помнех да го бях чула да излиза от стаята ми. Потънах в плетеница от мрачни, трескави сънища. Отново бях в Магналия, застанала в градините, мъглата се стелеше плътно по земята, а към мен идваше мъж. Искаше ми се да беше Картие; почти затичах към него, със сърце, преливащо от радостта да го видя отново, докато осъзнах, че беше Оран — по-големият брат на Тристан. Идваше да ме посече, защото бях отмъкнала късчета от спомените на брат му. А аз нямах оръжие, само двата си крака. Тичах през безкраен лабиринт в продължение на безброй часове, докато дрехите ми се изпокъсаха и се изтощих, докато вече бях готова да коленича и да оставя Оран да ме съсече на две, докато в очите ми се процеди светлина.

Събудих се, схваната и подгизнала, но слънчевата светлина, която струеше през прозорците ми, беше чиста и сладка.

— Тя се събуди!

Обърнах глава и видях Агнес; розовите й, закръглени бузи потреперваха, когато скочи от стола си:

— Мосю! Тя е будна!

Трепнах, когато се провикна, при настойчивото скърцане на стълбите, когато се появи Журден, спирайки за миг на прага ми, сякаш беше твърде смутен да влезе в стаята ми.

— Кажете ми — опитах се да изрека, но гласът ми се разби на парченца.

— Ще отида да ви донеса вода — обеща Агнес и ме докосна по челото. — Ах, температурата най-сетне е спаднала. Хвала на Ид. — Излезе забързано от стаята и това даде възможност на Журден да се вмъкне, все още леко колебливо.

Най-сетне се настани в стола до леглото ми, който Агнес бе освободила.

— Какво изпуснах? — изграчих отново с чувството, че някой тъпче въглени в гърлото ми.

— Шшт, просто слушай — каза Журден. Държеше се, сякаш му се искаше да посегне към ръката ми, но твърде много се стесняваше да го направи. — Всичко, което планираш, ще се осъществи. Поканата е фалшифицирана, разполагаме с паричната сума, която Аленах иска за лова. Д’Арамис смята да прекоси канала другата седмица. Ще отседне в Дамхан под предлог, че идва за лова, но ще е там да събере и подготви тихомълком войската ми. В допълнение към това го помолих да те държи под око, да бъде твой щит, твоя закрила, твой съюзник, в случай че имаш нужда от него.

— Но, татко — изхриптях, — аз не знам как изглежда.

— Известно ми е, но се погрижихме за това. През първата си вечер в Дамхан, когато влезеш в залата за вечеря, носи в косата си ето това. — Журден извади от джоба си сребърна роза, инкрустирана с мънички рубини по краищата. Постави я в дланта ми. — Така ще те разпознае Д’Арамис, макар че вероятно ще си една от малкото жени там. Той ще носи късо червено палто, в средата на което ще е пришит този герб. — Той измъкна парче пергамент. Примигнах, със зрение, все още замъглено от болестта, но видях, че беше рисунка, която изобразяваше голям дъб, ограден в кръг. — Обсъдихме го подробно и всички стигнаха до заключението, че е най-добре щом осъществиш зрителен контакт с него първата вечер, да избягваш Д’Арамис през останалото време. Ако го заловят, не искам да го последваш. Разбираш ли?

Ах, бащински заповеди! Звучеше толкова строго, толкова страховито. Но в очите му още проблясваше онова пламъче, онази звезда на тревога. Прииска ми се да можех някак да я угася.

— Да — казах.

— Хубаво. И така, още един извод, който направихме снощи; когато отидеш в Лионес, за да се обърнеш към Ланън… ако Аленах не присъства в кралската зала, не отправяй молбата за моето допускане. Ще трябва да изчакаш следващия четвъртък, а Лиъм има списък със защитени къщи, в които тепърва трябва да те отведем… — Потупа джоба си и се намръщи. — Всичко това е решено, защото ако се явиш пред Ланън, без Аленах да е там, най-вероятно ще бъдеш задържана в кулата на замъка. Ясно ли е? Ще действаш само ако видиш Аленах да стои вляво от трона и да носи герба си. Помниш ли герба на Аленах?

Кимнах; гласът ми бе твърде слаб, за да се опитам да говоря, въпреки че безброй въпроси започнаха да заливат ума ми.

— Много добре. — Погледът му омекна, сякаш виждаше нещо в далечината, което аз не можех да различа. — Ще прекосиш канала в последния ден на септември, което ще ти позволи да стигнеш до Лионес на първи октомври. Пада се четвъртък. Кралските изслушвания обикновено отнемат цял ден, но бих препоръчал да отидеш рано, защото от Лионес до Дамхан има шест часа път.

— Не се тревожи — изхриптях, в отговор на което той ми отправи ироничен поглед.

— Това е все едно да ми кажеш да не дишам, Амадин. Ще се тревожа във всеки миг, който те няма.

— Вече… мога да си служа с меч.

— И аз така чух. И се радвам, че повдигна въпроса, защото… — Пъхна ръка в жакета си и измъкна кама в кожена ножница. — Това е за теб; оръжие, което ние, меванците, наричаме „къса сабя“. Носи го на бедрото си под роклята, постоянно. Нужно ли е да ти показвам най-добрите места за намушкване? — Постави я в другата ми ръка, така че сега имах украшение във форма на сребърна роза и кама. Доста противоречиво, но пламък на нетърпеливо очакване стопли гърдите ми.

— Знам къде — казах с мъка. Можех да посоча всички важни артерии и вени в тялото, онези, които да срежеш, за да умре някой от кръвозагуба, но бях твърде слаба.

— Лиъм ще обсъди с теб най-добрите начини за влизане и излизане в и от Дамхан — продължи Журден. — Ще трябва да измъкнете камъка нощем, когато замъкът спи. Смятаме за най-удачно да се предрешиш като прислужница и да използваш слугинските помещения, за да се вмъкваш и измъкваш.

Не му позволих да види как ме ужасяваше самата мисъл за това… представата да се лутам сама в непозната гора през нощта… заплахата да бъда заловена, докато се опитвах да си тръгна и да вляза в замъка. Със сигурност имаше друг начин, по който можех да се справя с това…

— Освен това научих, че рожденият ти ден е бил вчера — каза Журден и това ме стресна.

Колко време бях спала?

— Спа два дни — отвърна той, прочитайки мислите ми. — На колко години си вече? Шестнайсет?

Нарочно ли ме дразнеше? Намръщих му се е казах:

— Осемнайсет.

— Научих също, че ще има нещо като празненство, най-вероятно утре, след като си отпочинала.

— Не искам… празненство.

— Опитай се да го обясниш на Люк. — Журден се изправи точно когато Агнес се върна с купичка бульон и стъклена чаша с вода и розмарин. — Почивай си, Амадин. Можем да ти разкажем останалите планове, след като се възстановиш.

Всъщност бях много изненадана, че вече ми беше казал толкова много, че първоначалните ми планове бяха уважени.

След като Журден си тръгна, Агнес ми помогна да се изкъпя и да облека чисти дрехи, а после смъкна чаршафите от леглото ми. Седнах до открехнатия прозорец, за да подишам свеж въздух, с коса, прелестно влажна на тила.

Помислих си за всичко, което Журден ми беше разказал току-що. Помислих си за Камъка на здрача, за Дамхан, какво беше най-добре да кажа, когато застанех пред Ланън и отправих молбата си. Имаше толкова много непознати неща, толкова много неща, които можеха да се объркат.

Гледах как първите златисти листа капеха от дърветата като тихи обещания. Рожденият ми ден бележеше края на лятото и началото на есента, когато топлите дни бавно чезнеха, а студените нощи ставаха все по-дълги, когато дърветата изоставяха мечтите си и само най-издръжливите и упорити цветя продължаваха да разцъфват от пръстта.

Лятото беше свършило, което означаваше, че Картие вече беше открил загадъчното ми заминаване.

Позволих си да се замисля за него; нещо, което не разрешавах на сърцето или ума си да правят, откакто приех самоличността на Амадин. Той сигурно беше в Магналия и се готвеше за следващия цикъл от обучение на бъдещите адепти, за пристигането на следващата си десетгодишна възпитаничка, отдаваща се на науките. Щеше да застане в библиотеката и да види половината си книги по лавиците, знаейки, че аз ги бях сложила там.

Затворих очи. Какво съзвездие беше избрал за мен? Какви звезди бе отскубнал от небесната твърд? Кои звезди беше уловил с топ от най-финия син плат, за да галят гърба ми?

В този миг, в този междинен момент — между сезоните, между мисиите, между седемнайсетата и осемнайсетата си година — трябваше да си кажа, че щях да бъда спокойна дори и ако никога не получех наметалото си. Че седемте години в Магналия не са били напразни, защото ето докъде ме бе довело обучението.

— Някой чака долу да те види.

Отворих очи и когато се обърнах, видях Люк да стои в стаята ми с онази дяволита усмивка на устните, с коса с цвят на канела, щръкнала безредно във всички посоки.

За един опияняващ миг помислих, че долу чакаше Картие. Че някак ме беше намерил. И сърцето ми заудря така, че го усещах в гърлото си и не можех да проговоря.

— Какво става? — попита Люк; онази усмивка избледня, когато пристъпи по-близо до мен. — Още ли се чувстваш неразположена?

Поклатих глава и се насилих да извикам усмивка върху устните си, докато отмятах влажната коса от очите си.

— Добре съм. Аз… просто си мислех какво ще стане, ако се проваля — казах и хвърлих поглед назад към прозореца, към дърветата и към листата, които се въртяха, докато падаха. — Има толкова много неща, които могат да се объркат.

Люк сложи ръка на коляното ми:

— Амадин. Никой от нас няма да се провали. Не можеш да прекосиш канала с подобни сенки, тегнещи върху мислите ти. — Когато стисна коляното ми, склоних да отвърна на погледа му. — Всички имаме съмнения; татко, аз и Изолт. Всички имаме тревоги, страхове. Но това, което се готвим да направим, ще увековечи имената ни в историята. Затова ще приемем предизвикателството, знаейки, че победата вече е наша.

Беше толкова оптимистично настроен. И не можах да се сдържа да не му се усмихна, да приема увереността, която ми вдъхна.

— Сега искаш ли да слезеш долу с мен? — запита той, като протегна ръка.

— Надявам се да не е празненство — казах предпазливо, като го оставих да ме издърпа на крака.

— Кой е казал подобно нещо? — подметна насмешливо Люк и ме поведе надолу по стълбите.

Беше празненство.

Или нещо такова предвид тайния ни живот.

Пиер беше направил внушителна валенианска торта от три блата с тънка маслена глазура, а Изолт беше провесила панделки от полилея в трапезарията. Агнес беше отрязала последните летни цветя и ги бе разпръснала по масата. Всички чакаха; Журден, Агнес, Жан Давид, Лиъм, Пиер, Хектор Лорент и Изолт.

Беше странно да ги видя събрани в моя чест. Още по-странно обаче беше как сърцето ми се присви от обич и привързаност към тази разнородна група от хора, които бяха станали мое семейство.

Люк засвири на цигулката си бърза и жива мелодия, докато Пиер режеше тортата. Изолт ми подари прекрасен шал, изтъкан от вълна с цвета на полунощното небе, със сребърни нишки — точно като звезди, — а Агнес ми връчи кутия с панделки, по една за всеки цвят, символизиращ влеченията. Това беше достатъчно — помислих си. Не исках други подаръци.

Но после Журден се приближи зад мен и протегна длан. Там лежеше блещукаща сребърна верижка, която чакаше да я взема.

— За медальона ти — промърмори той.

Приех я и почувствах изящното сребро в пръстите си. Беше прекрасна и измамно здрава. Тази нямаше да се скъса — помислих си и срещнах погледа на Журден.

Той си мислеше същото.

 

 

Девет сутрини по-късно започнах четиридневното си пътуване в каретата към Изота, най-северното пристанище на Валения. Журден ме придружаваше и не пропиля нито миг от това пътуване. Изглежда, че имаше мислен списък със задачи за отмятане, и слушах как преминаваше от точка към точка, възприемайки сухия адвокатски тон, който караше да се боря с поредица от напиращи прозевки.

Той прегледа отново плановете от началото до края, и отново за всеки член на нашата група. Търпеливо попивах в ума си всичко, спомняйки си как пионките ми се движеха по картата, за да можех да знам местонахождението им. После той ми даде списъка със защитени къщи, който Лиъм беше направил, за да го запаметя, преди да го изгори.

В Лионес имаше пет — двама пекари, един свещар, един златар и един печатар — и двама йомени по пътя от кралския град към Дамхан. Всички тези хора някога бяха служили на дома Журден и Лиъм се кълнеше, че все още тайно бяха верни на своя победен лорд.

После Журден се впусна да говори за Ланън, да обяснява какво беше редно и какво беше изключено да кажа, когато щях да отправя молбата. Колкото до темата за Аленах обаче, приемният ми баща си замълча.

— Права ли бях да нарека двама ви „заклети врагове“? — осмелих се да попитам, уморена да слушам и да се друсам по пътя в тази карета.

— Хмм.

Приех това за „да“.

Но после той ме изненада, като каза:

— При никакви обстоятелства не бива да му казваш, че истинският ти баща служи на неговия Дом, Амадин. Че всъщност си Аленах. Освен ако не си в смъртно опасна ситуация и това е единствената ти надежда да се измъкнеш жива. За тази мисия си изцяло от валениански произход. Придържай се към историята, която ти измислихме.

Кимнах и приключих със запаметяването на защитените къщи.

— И така — прокашля се Журден. — Не може да се предвиди какво ще стане, когато пресека границата. Аленах може да настоява да те задържи в Дамхан или да те доведе при мен в Лионес. Ако те задържи в Дамхан, ще трябва да тръгнеш с Д’Арамис в третата нощ след пристигането ми. Именно тогава ще се съберем в Мистуд да щурмуваме трона. Ще се подготвим за битка, но се надяваме, че Ланън — какъвто е страхливец — ще абдикира, когато види знамената ни да се издигат, а хората ни да се събират.

Мистуд. Това име беше като капка чудо за сърцето ми.

— Защо Мистуд?

— Защото граничи с моите земи и тези на Морган, където още живеят повечето от нашите хора, и е близо до задния вход към кралския замък — обясни той с рязък тон. Но видях как отмести поглед от мен с блясък от сълзи в очите.

— Това ли беше мястото…? — Думите ми замряха, когато ме погледна в отговор.

— Да, това е мястото, където се провалихме и бяхме изклани преди двайсет и пет години. Където загина съпругата ми.

След това не говорихме много; стигнахме до град Изота призори в последния ден на септември. Можех да помириша морската вода във въздуха, студените слоеве във вятъра, горчиво-сладкия дим, излизащ на тънки струйки от високи комини и ивиците влажен мъх, който растеше между камъните на калдъръма. Вдишвах го, вкусвах го с наслада, макар че тези последни ухания на Вадения наистина ме караха да потръпвам.

Сбогуванията ми с Люк и Изолт бяха изградени върху надежда, скрепени с прегръдки и несполучливи шеги, увенчани с усмивки и разтуптени сърца. Защото при следващата си среща щяхме да щурмуваме замъка.

Но сбогуването ми с Журден беше изцяло различно преживяване. Той отказа да ме придружи чак до пристанището, от страх да не да го разпознаят някои от меванските моряци, които разтоварваха бурета с ейл и денкове вълна. Затова Жан Давид спря каретата в една от по-тихите странични улици, откъдето се виждаше корабът, с който щях да потегля.

— Ето документа ти за качване на борда, а това са валенианските ти документи — каза Журден отривисто и ми подаде внимателно сгънато тесте от подправени документи, които бе изработил. — Наметалото ти. — Подаде ми тъмночервено вълнено наметало. — Храната, която Пиер настоя да вземеш. А Жан Давид ще отнесе сандъка ти на доковете.

Кимнах и бързо завързах новото си наметало на възел около яката и забодох пътните си документи под лакътя си, докато вземах малката платнена торба с храна.

Стояхме на пътя, засенчени от високи градски къщи; ехото от шумовете на рибния пазар в Изота се носеше по полъха на морския вятър.

Това беше моментът, в който най-сетне прекосявах канала, мигът, в който — най-сетне — виждах родината на баща си. Колко пъти си го бях представяла, гледайки как онези зелени мевански брегове се показваха през прословутата мъгла на канала? И по някакъв начин, сякаш лятното слънцестоене се повтаряше съвсем отначало… онова усещане, че времето се завързваше, движейки се с такава скорост, че едва можех да си поема дъх и да проумея какво щеше да ме сполети.

Смутено опипах под високата яка на пътническата си рокля за медальона от Картие, окачен на новата верижка. Щях да мисля за него като наставник и приятел, човек, който ме беше научил на толкова много. Онзи, който ми бе позволил да стана адепт. Щях да мисля и за приемния си баща, който ме беше приел такава, каквато бях, който ме обичаше по свой собствен грубоват начин, който ме пускаше да тръгна въпреки благоразумието си. Този, който ми даваше смелост.

Сърцето ми заблъска силно; поех си повърхностно дъх — такъв, какъвто човек може би си поема точно преди битка — и вдигнах поглед към него.

— Късата сабя у теб ли е? — попита Журден.

Притиснах ръка към дясното си бедро, напипвайки късата сабя през плата на полите си.

— Да.

— Обещай ми, че няма да се поколебаеш да я използваш. Ако някой мъж дори само те погледне не както трябва, няма да се страхуваш да я извадиш от ножницата.

Кимнах.

— Казвам ти това, Амадин, защото някои мевански мъже гледат на валенианските жени като на… кокетки. Трябва да покажеш на подобни грубияни, че грешат.

Отново кимнах, но в гърлото ми беше пропълзяло ужасно чувство, беше се настанило в гласните ми струни. Това ли се бе случило на майка ми? Дали беше дошла да посети Мевана и я бяха възприели като престорено скромна, склонна към флиртове жена, изгаряща от нетърпение да се пъхне в леглото на някой мевански мъж? Дали я бяха насилили?

Внезапно осъзнах каква бе евентуалната причина дядо да мрази баща ми толкова много. Защото винаги бях вярвала, че съм зачената в любов, пък била тя и забранена. Но навярно е било съвсем различно. Навярно я бяха заставили против волята й.

Краката ми натежаха като олово.

— Ще очаквам писмото ти — промърмори Журден и отстъпи назад.

Писмото, което се предполагаше да напиша, когато Ланън му позволеше достъп. Писмото, което щеше да доведе него и Люк отвъд морето в опасната родина.

— Да, татко. — Обърнах се, Жан Давид чакаше търпеливо с типичното сурово изражение на лицето и държеше сандъка ми.

Извървях четири стъпки, преди Журден да ме повика:

— Амадин.

Спрях и погледнах назад към него. Беше в сенките, взирайки се в мен, стиснал устни в тясна линия; белегът върху челюстта му изпъкваше на фона на бледото му лице.

— Моля те, внимавай — изрече хрипливо.

Мислех, че искаше да каже нещо друго, но предполагах, че бащите често се затрудняваха да изразят това, което наистина искаха, когато ставаше дума за сбогувалия.

— Ти също, татко. Ще се видим скоро.

Отидох до кораба си и подадох документите си на меванските моряци. Те ми се намръщиха, но ме пуснаха да се кача на борда, тъй като плащах солидна сума за пътуване на този кораб, а границите бяха законно отворени.

Жан Давид сложи сандъка в каютата ми, а после си тръгна без нито дума, макар да видях сбогуването в очите му, преди да слезе.

Застанах на носа на кораба далече от виното, което товареха в трюма, и зачаках. Над водите се стелеше гъста мъгла; прокарах ръце по гладките дъбови перила, докато започвах да се подготвям за срещата с краля.

Някъде в сенките на един страничен път Журден стоеше и гледаше как корабът ми потегляше от пристанището, точно когато слънцето прогаряше мъглата.

Не погледнах назад.