Ребека Рос
Бунтът на кралицата (32)

Трийсет
Трите знамена

Четиримата рязко се обърнаха да ме погледнат; от облекчение раменете им сякаш се смъкнаха в нагръдниците на броните им. Изолт се приближи до мен първа с ръце, протегнати да се преплетат с моите за „добре дошла“, усмивка разцъфна върху лицето й.

— Амадин — поздрави тя и ме отдръпна, преди дори да погледна Журден в очите. — Ела, имам нещо за теб.

После Люк напред пристъпи; мигновено забеляза наметалото на адепт на Мерей и я въвлече в разговор, докато Изолт ме водеше през дърветата; факлите съскаха от скобите си в стволовете. Отведе ме до една палатка и разтвори батистените платнища, за да се вмъкне вътре. Неси лежеше отвън, изтощена от дългото тичане, докато аз последвах кралицата, вдъхвайки мириса на бор, дим и излъскана стомана.

В един ъгъл на палатката имаше койка, покрита с измачкани кожи и завивки. В другия ъгъл стоеше комплект доспехи. Именно натам ме поведе кралицата и свали нагръдника, оформен като драконови люспи.

— Това е за теб — каза Изолт. — А тук има също риза и бричове.

Разкопчах раницата от раменете си и казах:

— А аз също нося нещо за вас, милейди. — Ръцете ми трепереха, когато й поднесох Канона на кралицата; белият камък попиваше светлината на свещите, сякаш думите бяха жадни.

Изолт застина неподвижно, когато го видя. Пусна нагръдника ми на земята и пое плочката като видях, че тя също трепереше.

— Амадин… — прошепна; очите й пробягаха по изсеченото в плочата изявление, декларацията, която щеше да освободи тази страна. — Къде намери това?

Започнах да развързвам ботушите си, да откопчавам меча на Аленах от кръста си, да се размотавам от роклята си.

— Боя се, че съм произлязла от Дом на предатели. Семейство Аленах не само са заровили камъка; взели са и Канона.

Студът се разнесе на леки вълнички по кожата ми, докато нахлузвах бричовете и ленената риза. Дървеният медальон издрънча върху гърдите ми и почувствах погледът на Изолт върху него, камъкът се пробуди.

Понечих да го сваля от шията си и да й дам Камъка на здрача, когато тя отстъпи назад.

— Не — прошепна Изолт като притискаше плочката към гърдите си. — Искам ти да носиш камъка, Амадин. Не ми го давай още.

Загледах как сенките и светлината танцуваха по лицето й; червената й коса се спускаше свободно около раменете.

— Ако взема камъка сега — каза тя, — магията ще се завърне в разгара на битката. И двете знаем, че това е опасно.

Да, знаех. Това беше причината, поради която беше заровен камъкът.

— Носи го заради мен само още един ден — прошепна Изолт.

— Да, лейди — обещах.

Двете се умълчахме, Изолт сложи Канона на койката си и отново вдигна нагръдника ми. Закопча го плътно около мен, а после обви ръцете ми с кожени предпазители, покрити с малки шипове, които ми напомняха на драконови зъби. Знаех, че лично беше избрала тази броня за мен, че ме обличаше за битка. Сплете плитки, спускащи се като река около лицето ми, за да отметне косата ми, да остави погледа ми ясен. Но останалата част от косата ми се стелеше по раменете, буйна, кафява и свободна.

Дъщеря на Мевана.

Можех да почувствам как зората се промъкваше по-близо и се опита да надникне в палатката; чувствах взаимната ни неувереност, докато двете се питахме какво ли щеше да ни поднесе утрото. Щеше ли да се наложи да се бием? Дали щяхме да бъдем сразени? Дали Ланън щеше да се предаде?

Въпросите се изпариха един по един, когато Изолт извади черупка, пълна със синя боя. Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато я видях да потапя пръсти в цвета от сърпица.

Ето така се подготвяхме за война — помислих си, когато между мен и кралицата се настани мрачно спокойствие. Така посрещахме неизвестното — не чрез мечовете, щитовете или бронята си, нито чрез синята боя от сърпица, която нанасяхме по кожата си. Бяхме подготвени от сестринството, защото нашите връзки стигаха по-дълбоко от кръвта. Надигахме се в почит на кралиците от миналото ни и в името на бъдещите.

— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.

Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето. Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.

Зората се процеждаше през мократа мъгла, когато най-сетне излязохме от палатката, облечени в брони, въоръжени и готови за битка. Последвах Изолт през гората натам, където дърветата оредяваха; множеството мъже и жени свеждаше глави в знак на почит към нея, докато минаваше.

Точно преди мястото, където свършваше гората и започваше полето, стояха три коня, оседлани и готови за ездачите си. После видях трите знамена.

Червеното знаме на Кавана, украсено с герба с черния дракон.

Синьото знаме на Морган — със сребърния кон.

Пурпурното знаме на Маккуин — със златния сокол.

Изолт отиде право до коня, който чакаше в средата, и се качи с проблясване на бронята си; един мъж й подаде червеното знаме.

Това беше — помислих си. Победените Домове се готвеха да възкръснат от пепелта си, смели и непоклатими, готови да пролеят отново кръвта си.

Извърнах се, обзета от твърде голямо вълнение и видях към мен да крачи Картие. Бронята му блестеше като паднала звезда, докато вървеше с дълъг меч, прибран в ножница на хълбока, с руса коса, укротена и прибрана в плитки; дясната страна на лицето му бе покрита със синя боя от сърпица. Изобщо не приличаше на магистъра на науките, когото познавах от години; той беше лорд, който се вдигаше на бунт.

Никога не беше изглеждал толкова свиреп и буен, а аз никога не го бях желала по-силно.

Обгърна лицето ми с длани и си помислих, че сърцето ми със сигурност се беше разтопило в тревата, когато той промълви:

— Когато тази битка свърши и поставим кралицата на трона… напомни ми да ти връча наметалото ти.

Усмихнах се; смехът увисна между дробовете ми. Положих длани върху ръцете му, когато той облегна чело на моето; мигът преди битката беше тих, спокоен и болезнен. Над нас в клоните пееше птица. Мъглата се отдръпна като отлив около глезените ни. И задишахме като един, съхранявайки цялата ни надежда дълбоко в сърцата си.

Той ме целуна по бузите; целомъдрено сбогуване, което обещаваше още, щом паднеше нощта, щом се появяха звездите.

Застанах сред хората му и го наблюдавах как тръгна към коня вляво и се качи с валенианска грациозност като взе синьото си знаме. Мерей се появи от тълпата, за да застане до мен; присъствието й беше като балсам за страха ми. Някой я беше облякъл в броня и тя стоеше, сякаш цял живот бе носила ризница от преплетени стоманени брънки с колчан стрели, преметнат през рамо.

Третият кон все още чакаше, потрепвайки с черната си опашка. Беше кобилата, предназначена за Маккуин и се зачудих кой щеше да придружава кралицата и Картие, кой щеше да се опълчи на Ланън с този забранен пурпурен флаг със сокол, развяващ се на рамото му.

Тази мисъл едва се беше завъртяла в ума ми, когато видях Люк, понесъл знамето на клана Маккуин с щръкнала във всички посоки тъмна коса, с ивици синя боя от сърпица, спускащи се по бузите му, докато търсеше нещо с поглед. Или някого.

Погледът му попадна върху мен и си остана там. Бавно, с пукащи колене, тръгнах напред да го посрещна.

— Амадин, искам да носиш нашето знаме в памет на майка ми — каза той.

— Люк, не бих могла — прошепнах дрезгаво в отговор. — Редно е да бъде в теб.

— Майка ми би искала да го носиш — настоя той. — Моля те, Амадин!

Поколебах се, чувствах върху нас топлината на безброй погледи. Знаех, че Журден беше сред тях, застанал в тълпата, наблюдаваше как Люк отправи тази молба и гърдите ми се стегнаха. Журден можеше да не желае да нося знамето му, може би не искаше да предявявам претенции към неговия Дом.

— Баща ти… той може да не…

— Баща ни го желае — прошепна Люк. — Моля те!

Люк може би твърдеше това само за да ме накара да се съглася, но не можех да оставя утрото да ни се изплъзне. Посегнах напред и поех тънкия прът, почувствах как лекото пурпурно знаме стана мое.

Отправих се към коня като трети и последен ездач и го възседнах с треперещи крака. Седлото беше студено под мен, когато наместих стъпалата си в стремената, лявата ми ръка пое юздите, а дясната придържаше пръта на знамето. Кадифеният плат погали гърба ми, извезаният със златна нишка сокол кацна на рамото ми.

Погледнах към Изолт и Картие; двамата ме наблюдаваха, а утринната светлина потрепваше по лицата им. Вятърът ни обгърна; подръпваше плитките ми и галеше знамената ни. Спокойствието, което ме обгърна, беше като топло наметало, предпазваше ме от страха, който виеше в далечината.

Кимнах на кралицата и лорда; погледът ми оповестяваше, че бях готова, че щях да потегля и да застана на тяхна страна.

Изолт изскочи от гората, беше огънят. Кавана Светлия.

Последва я Картие — водата. Морган Бързия.

А накрая се показах аз — крилете. Маккуин Непоколебимия.

Яздехме плътно един до друг, кралицата беше като връх на стрела, Картие и аз — от двете й страни с коне, галопиращи в синхрон. Мъглата продължаваше да догаря, докато завземахме полето късче по късче; роса блещукаше по тревата, земята отекваше от песента на нашето възмездие.

Това беше същото поле, което бе станало свидетел на клането, на поражението преди двайсет и пет години. И въпреки това ние го завзехме, сякаш бе наше, сякаш винаги е било наше, дори когато в далечината застрашително се извисяваше кралският замък със зелено-жълтите знамена на Ланън, дори когато видях, че кралят ни чакаше с орда войници, застанали зад гърба му като непробиваема стена от стомана и черни брони.

Той знаеше, че идвахме за него. Знаеше, защото го бяха събудили преди зазоряване с новината, че Канонът на кралицата се беше посипал върху Лионес като сняг. Беше осведомен, защото лорд Аленах — предполагах — се беше втурнал в тронната зала след откритието, че бях избягала от земите му с хората на Журден.

В ограничения ум на Ланън нямаше да има съмнение, не и когато видеше трите забранени знамена, диплещи се над раменете ни.

Идвахме да воюваме.

Изолт забави коня си до лек галоп. Ние с Картие последвахме примера й като опъвахме юздите на конете си все по-бавно, докато разстоянието между нас и Ланън се стопи. Сърцето ми туптеше, когато конете ни елегантно спряха на хвърлей камък от краля, който седеше на коня си, а от двете му страни бяха капитанът на личната му гвардия и лорд Аленах.

О, погледът му се стовари върху мен като отровно острие, забиващо се в сърцето ми. Срещнах очите на баща си, вдигнала към рамото си знамето на Маккуин и видях омразата, изписана по красивото му лице.

Трябваше да отместя поглед, преди скръбта да ме завладее.

— Гилрой Ланън — провикна се Изолт с глас, остър и наситен като вятъра. — Ти си самозванец на този трон. Дойдохме да го отнемем от несправедливите ти ръце. Имаш избор да абдикираш сега, с мир, на това поле или да те принудим със сила, кръв и стомана.

Ланън се изкиска; извратен звук.

— А, малката Изолда Кавана. Как, за бога, се спаси от меча ми преди двайсет и пет години? Знаеш, че прободох сърцето на сестра ти на същото това поле. И лесно мога да го повторя и с твоето. Коленичи пред мен, отречи се от това безумие и ще приема теб и опозорения ти Дом обратно сред поданиците си!

Изолт дори не трепна, както той се надяваше. Не позволи на емоциите си да надделеят, макар да ги почувствах, сякаш над нас се зараждаше буря.

— Не коленича пред крал — заяви тя. — Не се кланя пред тиранията и жестокостта. Вие, сир, сте позор за тази страна. Вие сте тъмно петно, което смятам да залича. Ще ви дам последен шанс да се предадете, преди да ви съсека на две.

Той се изсмя; звукът се издигна във въздуха като ято врани, тъмен и грачещ. Почувствах как Аленах се взираше в мен; не беше откъснал очи от мен дори за да погледне Изолт.

— Тогава се опасявам, че стигнахме до задънена улица, малка Изолда — каза Ланън; короната на главата му улавяше слънчевата светлина като с примка. — Ще ви дам време да прекосите обратно това поле и да се подготвите за битка, докато преброя до петнайсет. Едно… две… три…

Изолда рязко обърна коня си. Картие и аз останахме от двете й страни като нейни защитници, конете ни потеглиха в галоп по пътя, от който бяхме дошли. Видях редицата наши хора, докато крачеха през тревата с вдигнати и готови щитове, за да ни пресрещнат и да поведат битката, която предвиждахме.

Трябваше да следя отминаването на петнайсетте секунди. Но в този миг времето стана плитко, тънко и чупливо. Почти се бяхме присъединили към групата си, когато чух свистенето, сякаш вятърът се опитваше да ни настигне.

Така и не се обърнах, когато стрелите се забиваха в земята пред нас. Нашите хора нададоха вик — чух Журден. Той раздаваше заповеди и стената от щитове се разтвори в центъра, готова да погълне трима ни, докато препускахме бясно през полето.

Дори не разбрах, че ме бяха улучили, не и докато не видях кръвта, бликнала надолу по ръката ми — червена, буйна. Хвърлих поглед към нея, сякаш гледах част от чужд човек, видях връхчето на стрела, стърчаща от бицепса ми, и болката се разнесе с дълбоко потръпване в костите ми, нагоре до зъбите ми и накара дъха ми да секне.

Можеш да се справиш — казах си, дори когато започнаха да ми се привиждат звезди, танцуваха в ъгълчетата на очите ми, гледах как Изолт и Картие дръпнаха поводите на конете си и спряха пред мен.

Можеш да се справиш.

Но тялото ми се топеше като масло в горещ тиган. Причината не беше само острата болка от стрелата. Твърде късно осъзнах какво се случваше… Присъствието се затегна около мен като юмрук, накара ушите ми да запукат, застърга дробовете ми.

Не, не, не…

Ръцете ми изтръпнаха. Знамето на Маккуин се изплъзна от пръстите ми точно когато небето над мен почерня от задаващата се буря, точно когато тялото ми започна да се свлича от седлото.

Приземих се в образа на Тристан Аленах.